Category Archives: Човекът и животните

За човека и животните

Наглост человеческа

Делфините ликуват!

Delfini

Вековната им мечта да станат войници на хората се сбъдва!

Delfin-Mine-Hunter

Това не го казвам аз. Подобно нещо не може да ми мине през ума дори и като провокативно изказване!

Ето кой го казва съвсем сериозно:

„Делфините са изключително интелигенти животни – вероятно най-интелигентните същества на Земята след човека. Освен това те са настроени дружелюбно към хората и за тях е удоволствие да изпълняват поставени им от човека задачи“ заявяват от ръководството на проект на Военноморските сили на САЩ за използване на морски бозайници за военни цели. /Dariknews/

Програмата датира от втората половина на 50-те години. Едно време в нея бяха включени китове и акули. Сега делфините от програмата, издирващи мини, са от вида бутилконоси. Във военноморските сили има и 40 тюлена от вида морски лъв“, допълва БТА.

„Руските военноморски сили отново ще използват морски животни, главно делфини, за защита на военноморските бази, предаде Франс прес, цитирайки руския в. „Известия“.
Делфините бяха натоварени с тази задача по времето на СССР, но след разпадането му тази практика в
 Русия беше преустановена. През 2000 г.Русия продаде на Иран обучени делфини.Базата в Севастопол беше предадена на Украйна. Сега Русия отново ще повери мисия на делфините, след като Пентагонът обяви, че от началото на 2010 г. отбраната на американските ядрени подводници ще бъде осигурявана от делфини и морски лъвове в района на Китсап, в щата Вашингтон“ пише БТА

Всички програми и бази от този вид са засекретени и не може да се гарантира на какво точно се обучават морските бозайници. Информация пускат за това, което все пак да се преглътне.

Точно това ме накара да пиша. Аз не съм „бозайник, включен в програма за управление на мислите и реакциите“. И милиони са като мен! Няма да ви се получи, господа наглеци!

Вместо да ни баламосва със „защита на животните, използвани в циркови представления“ ЕС да забрани безусловно използването им за военни цели!

Да, ЕС – Европа също е причастна, нищо, че известните бази са в САЩ и Русия. Така наречените „проекти“ отдавна не са само такива и в практическото им приложение Европа също е имала пръст – във войната в Кувейт и Ирак напр. Между другото, във войната във Виетнам американците са използвали пчели!

………………………………………………………..

Тази моя публикация не е поредното природозащитно писание. Чувствам се лично обиден и заявявам категорично намерение да направя всичко по моите възможности за раздухване на проблема. Като начало чрез писма до Европейския парламент и чрез Avaaz.org.

…………………………………………………………

Колкото до делфините, те имат милиони години преднина в еволюционното си развитие.

За нас са почти като извънземни…

Морските ни братя

На живо отново!

Помните ли орлетата, които скрито подглеждахме и подслушвахме 🙂 на живо миналата година?

Гнездото отново е наблюдаемо!

И, доколкото разбирам, ще има интрига – има „навлек“ (без пръстен) и е интересно как ще постъпят „стопаните“ (с пръстени).

По орлешки или по човешки?

Може би ще зависи от това, дали новодошлото е „момче“ или „момиче“?

Симпатична орличка ми се вижда… 😉

https://i2.wp.com/cdn2.arkive.org/media/FF/FFECD22F-ED67-4BD7-8B7A-D0EE79756BE8/Presentation.Large/Lesser-spotted-eagle-pair-with-chick-at-nest.jpg

Малък креслив орел

ххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

Допълнение

На живо може да се наблюдава и гнездо на черни щъркели. Семейството вече е пристигнало.

На живо!

Искате ли да си имате за домашни любимци 3 орлета? Те са чудесни!

Не се бойте, няма да ви създават грижи – за тях се грижат родителите им. Особено майка им (като при нас, хората 🙂 ).

Вие само ще седите до гнездото им и ще им се радвате. Без прекъсване 24 часа на живо (през нощта има само звук, камерата няма нощно наблюдение).

Отначало мислех да погледна от любопитство. Погледнах…и сега първата ми работа сутрин е да отворя сайта!

Гнездото е в Естония и имаме еднакво часово време.

Да не си помислите, че цял ден седя и ги гледам какво правя! 🙂 Добрият звук ми подсказа изход – включвам сайта и след това си действам каквото съм наумил. Орлетата си стоят там някъде отзад, обаждат се (много приятно!) от време на време, (звукът си тече) и щом се „разприказват” по-оживено поглеждам какво става.

А ако знаете какви риби им носят за похапване! Че ги и глези майка им, храни ги в устата! 🙂

Няма да ви разказвам повече „филма”. Но съм сигурен, че ще е интересен за децата, а и за родителите им…

……………………………

Линкът получих в есперантския си блог в коментар на La mia unua sovaĝa amiko  („Първият ми див приятел” тук).  Гостенката ми Leieladonna  мило е написала „jen iome kiun al vi plaĉos vidi almenaŭ kelkaj minutoj…” (ето нещо малко, което ще Ви хареса да видите поне за няколко минути). Какви ти минути, ще ми е мъчно, когато отлетят!

Ето сайта:

pontu.eenet.ee/player/kalakotkas.html

Приятно забавление!

(В момента са се наяли солидно и спят, въпреки доста силния вятър. 🙂 )

_____________________________________

Под черта: Линкът на естонския сайт http://www.bushcraftuk.com/forum/archive/index.php/t-90859.html

 Успешен риболов!

 

Война!

Преди много хиляди години върху едно атомче* в това, което наричаме Безкрайната Вселена, дошло време разщъкалата се нагоре-надолу живинка да се огледа и да помисли за групова и индивидуална идентичност. Живи същества да стават, да е ясно кой кого ще яде (съответно кой от кого да се пази)!

Ясно е, че тая работа не може да стане на принципа „кой каквото му хрумне”. Закономерност трябва. А кой прави законите? Управляващите.

Имало ги вече, наричаме ги Природата. Кой ги е избрал не е ясно. Мандатът очевидно им е безкраен по нашите мерки, избори не се предвиждат.
Установили строга система от закони, истински Кодекс – Еволюция. Всичко живо им се подчинява (който нарушава законите знаем какво го чака!).
Започнали да се обособяват съществата, всяко в определената му квота.

И тогава станало нещо странно: едно 4-ного и едно 2-ного същества се харесали! В еволюционния кодекс нямало нищо против това и те тръгнали по пътищата на Еволюцията ръка за ръка или по-смислено казано душа до душа. Еволюцията дори позволила да бъде модифициран в по-ниска степен един от основните ú закони – „родът преди всичко” – от което и други намазали.

Те – човекът и кучето. Самопожертвователни и всеотдайни един за друг. През хилядолетията.

До нещастното и грозно „днес”…

Човекът забрави хилядолетията. Обидно нарече своя приятел „опитомен вълк” и реши, че вече не му трябва. Реши, заобиколен от джаджи, че може да си го направи от желязо и пластмаса за да си спести грижи и отговорности.

Човекът обяви война на еволюцията! Обяви война на кучетата. Истинска – у нас вече стрелят по тях от прозорците, че даже и пострадали от приятелски огън има.

„Бездомни” били. Няма такова куче! Има куче без човек за приятел. Попитайте клошарите по въпроса.

„Помияри” – а бе, пренаслъци, къде сте видели куче да яде помия?

„Безстопанствени” – виж, в това има нещо вярно.

„Те” нападат хора и убиха човек!

Щом се държим неестествено и сме им обявили война какво очакваме от тях? Щом излъчваме омраза, злоба и страх ние вече не сме „природните” хора, с които те са свързани през хилядолетията. Ние сме врагове!

На война като на война – ето ти ги глутниците!

хххххххххххх

Казвам „Слава Богу”, че софийската кметица не е от войнолюбците! Доколкото разбирам, тя търси истинско решение с дългосрочно действие.

И в тази връзка, за отговорностите да се стигне до тук в София.

На първо място голямата вина носят хората. И кучемразците, и нормалните.
90% от инцидентите можеха да се избегнат ако някой беше си направил труда да звънне един телефон и да сигнализира. А така щяха да бъдат спасени и голяма част от кучетата. Защото куче не става агресивно за час, нито глутница се образува за ден!

Пак на първо място отговорност трябва да се търси от предишните кметове. Особено от Софиянски. Трябва да се потърси сметка къде и с какви резултати потънаха милионите (колко?) през годините на „решаване проблема с бездомните кучета”. На кой кмет по колко му се губят. И да се даде гласност на тази сметка!

Какво трябва да се направи?

1. Г-жа Фандъкова е на прав път – преди всичко трябва да се направи законодателна основа. За нищожно време може да бъде проучено положението в европейските страни и да се вземе най-резултатното. Подчертавам: закон без половинчатости, твърд и непоклатим! С общински наредби този проблем няма да бъде решен.

2. Най-малко веднъж месечно (перманентно!) медиите да напомнят на хората да сигнализират при най-малкия намек за нещо „ненормално” в поведението на животните. Включително и относно домашните животни. Това да бъде постоянна задача и на природозащитните организации.

3. Всички умни неща, които можете да измислите за да завърши войната с траен мир и взаимна изгода.

…………………………….

Заб. Можете да коментирате спокойно, аз не „одобрявам за публикация” коментарите. Но можете да бъдете сигурни, че няма да ме разубедите в изложеното ми мнение. То е резултат на достатъчно голям личен опит.

__________________________
* За планетата Земя става дума, но тогава тя още не се е казвала така. После ние сме я кръстили след като сме избрали за живот земната ú част – по-далеч от ревматизма и за по-лесен живот. Ама как се нарича всъщност знае ли някой. Делфините дали не ú казват «планетата Вода»?

Дракон

Драконите (лат. draco, гръцки drákon- змия) са гигантски влечугоподобни митични създания притежаващи магически сили. (Уикипедия)

Дотолкова приказни, че даже криптозоолозите избягват да ги включват в контингента си.

Дотолкова известни, че надали има човек, на когото да трябва да се обяснява за какво става дума.

Дотолкова реални в приказността си, че даже имат класификация на видове.

Непоклатими лидери във фантастичния персонаж на приказния свят!

Така беше до вчера.
А днес…моля, запознайте се!

Съвсем жив миниатюрен представител на драконите от Индонезия!

Виждате ли как изглежда?

Започвам да се съмнявам в способностите на човека за ”чиста” автентична измислица…

_______________________________

Снимката  

За Draco volans в Уикипедия

Една невероятна история

Войтек, войникът мечка

На тази невероятна история попаднах също в есперантски сайт.
Приех я като интересна, вероятно малко или много поукрасена, но правдоподобна история. В смисъл, че са известни случаи през война на „осиновяване” от войнски части на спасени момченца и животни. Защо не и мече?

След като я преведох, потърсих в нета, както обикновено, за подходящи снимки на мечки. Не очаквах точно снимка на героя да има.
Но работата се оказа дебела!

Войтек – войникът мечка – е доста известен исторически факт.

Нещо повече – историята не само, че е съвсем истинска, но и продължава и до днес:

  • В шотланския парламент е правен възпоменателен прием в негова чест.
  • На шотландския скулптор Алън Herriot е възложено да прави мемориал.
  • Последната публикация на BBC News – Story of Poland’s ‘soldier bear’ Wojtek turned into film http://www.bbc.co.uk/news/world-europe-15736812 е от 11 ноември 2011 г.
  • Документален филм (2011г.)
  • В много музеи в различни страни на света има скулптури, плочи и статуетки дърворезба в негова чест.
  • Има предложение за паметник в Единбург.
  • Проекти „Войтек” (за популяризиране на добри практики) в социалните мрежи на Австралия, Италия, Англия, Полша, Шотландия, Швейцария. И т.н.

Между другото, Войтек наистина е бил „личност”: в момента на смъртта му, той тежал почти 500 паунда (250 кг) и бил с дължина над 6 фута (1,8 метра). А войнишката му дажба била със заповед двойна, поради размера му. 🙂
Ето разказа на полската есперантистка:

Войникът Войтек, мечката
Тази история се е случила в периода 1942-1962 г. Става дума за мечка, която станала войник и даже ефрейтор.
Било 1942 година. Водела се Втората световна война. Година по-рано германската армия нападнали Съветския съюз, с когото преди това са били в съюз. В Сибир по това време се намирали много поляци, изпратени там заради истинска и измислена вина срещу Съветския съюз. Сега, когато германското нахлуване станало факт, Сталин се нуждаел от всеки човек, готов да се бие срещу интервентите, прочее той разрешил на полски доброволци да сформират полска армия под командването на генерал Anders. Поляците масово се възползвали от това, но ген.Андерс не искал да се постави под съветското командване използвайки случая, че част от новосъздадената армия по молба на Чърчил била отправена в Иран и там присъединена към английската армия.
Напускайки Съветския съюз те трябвало да преминат през планинската верига Елбрус и точно там започнала „биографията” на Войтек. В планината войниците срещнали три ирански момчета, които носели нещо в торба. Оказало се, че това „нещо” е мечешко бебе, малко безпомощно меченце, чиято майка била убита от ловци. Войниците купили животинчето и го взели със себе си в Палестина. Мечето получило името Войтек, популярно полско мъжко име. Мечето растяло и приемало войниците като „майка”. То ги придружило в Ирак, където полските войници охранявали петролните кладенци под командването на англичаните. Там то преживяло трудни моменти поради горещините. Войниците изкопали яма, която пълнели с вода и мечето стояло повечето време вътре на хладно. То се държало като истински войник, при войнишки занятия то заставало в строя и правело всичко, което правят войниците. Например при заповед „глави надясно” то също обръщало глава надясно. Предполагам, че то просто е имитирало действията на войниците. Обичало да играе с войниците, никога не наранило някого, борело се без да вади нокти, обичало да пътува в кабината на камионите.
През 1944 година полските части получили заповед да се прехвърлят в Италия за да се бият заедно с английски части за освобождаване пътя за Рим. Този път се пазел от мощни укрепления на германците при Монте Касино.

Войниците трябвало да бъдат транспортирани с кораби и за първи път възникнал проблем с Войтек, мечката, която междувременно станала голямо животно. Но останала нежна, дружелюбна, охотно играела с войниците. Англичаните, обаче, предупредили: никакви животни на кораба! Войниците помолили генерал Андерс да издейства разрешение от английското командване. Прочее, генералът зачислил мечката като войник с всички последствия от този факт – пълна войнишка разкладка, вкл. цигари и т.н.
В тежките сражения при Монте Касино Войтек бил много полезен. Нали бил вече грамаден и силен звяр, пренасял сандъци с патрони и снаряди. Нямало случай да изпусне снаряд. По това време става символ на 22-ра артилерийска част от Полски ІІ корпус.
Войтек оцелява в сраженията и след войната бил транспортиран заедно с остатъците от армията на Андреас в Шотландия. Там те били настанени в Winifield Park близо до Глазгоу, където останали до демобилизацията през 1947 г. Войтек живеел с тях, пиел бира, ядял цигари, нали не можел да пуши…и бил фаворит на хората от близките села.
След демобилизацията Войтек бил настанен в зоопарка на Единбург. Отначало войниците се противели, казвали, че по-добре да го застрелят отколкото да го лишат от свобода, но накрая победило мъдрото решение и Войтек намерил убежище в единбургската зоологическа градина. Било подписано споразумение между директора и войниците, че само полски войници имат право да вземат мечока ако искат да го закарат в Полша. Те имали намерение да направят парад във Варшава и Войтек да е с тях. Обаче животът написал друг сценарий – Варшава била напълно разрушена, повечето войници не пожелали да се върнат в Полша под съветско влияние. Те често посещавали Войтек. От зоологическата градина на гр. Гданск искали да вземат Войтек, но бившите войници отказали.
Мечокът умрял през 1963 година на 22 години, далеч от своята родина също като мнозина от полските войници, останали на английска земя, нямащи куража да се върнат в родината.

…………………………………….
За мен славата на Войтек не е заради екзотиката. Той е бил носител на „нормалност”, извор на доброта за войниците сред клоаката на войната. Чувствали са се нормални хора с него. „Той ми беше като по-голям брат” казва сега един от войниците. Показвал им е непрекъснато, че даже един огромен див звяр може да бъде човечен във всяка ситуация, какво остава за тях!

Неговата история и до днес ни напомня същото!

Ето автентични снимки и видео на войника-мечка:

Символ на 22-ра артилерийска част от ІІ Полски корпус

Кметицата и кучетата

С надежда чакат бездомните кучета кога софийската кметица ще се занимае с техния живот и какво ще реши. С основание: още в първите си интервюта тя спомена „кучетата” сред приоритетните си задачи.

Не че това е нещо ново – всички кметове досега започваха по този начин. Надеждата им идва от това, че тя е жена и, може би, ще подходи по нов начин (като носител и пазител на живота!) за разбиране към живота и проблемите им (да, техните проблеми не са по-малко от нашите, замисляли ли сте върху това?).
Досега подходът беше един: Софиянски „до есента ще премахнем бездомните кучета в София”, Борисов „за няколко месеца ще ликвидирам проблема с бездомните кучета”.
Слава Богу, не осъществиха ликвидационните си замисли! Затова пък неизвестно колко десетки милиона потънаха в „решаването на този проблем”. Интересно наистина, какво ли е крайното число във финансовата рекапитулация за всичките години до днес?

Надежда, че г-жа Фандъкова ще излезе от коловоза на авантата и ще потърси решение, адекватно и за двете страни имат и много хора (и аз вкл.). Бъдещето ще покаже дали ще си останем с голата надежда. Тия дни прочетох в bulgaria.indymedia много сериозна статия от Емил Кузманов – Фондация Анимал Програмс пряко адресирана до нея с голям обзор как е решаван проблемът в различни страни на Европа („Йорданка Фандъкова – контрол на животните, или отново мръсната концесия”). Основният принцип, който се предлага в статията, е добре изпробван от десетилетия в Европа – „възпитание на собствениците, и идентификация и рутинна стерилизация на домашните любимци”. Адекватен е, защото е ясно, че кучетата „не идват от горите”!

Но аз мисля, че у нас към него трябва да се прибави още нещо съществено в сегашната ситуация у нас. Имам предвид следното:

Голямата вълна на изхвърлени „домашни любимци”* през първите години след промяната премина. Популацията на бездомните кучета в момента не се подхранва от изхвърлени домашни животни – собствениците се научиха да си предпазват кучетата от случайна бременност и такива случаи са по-скоро изключения. Да не говорим, че и тогава малките кученца (и котета!) отиват подарък на познати и непознати.

Размножаването на бездомните животни става вътре в тяхната общност. Основно поради това, че милионите, които споменах по-горе, отидоха в човешки джобове за лично облагодетелстване.

Следователно, за сравнително бърз резултат (няма за кога да чакаме още десетилетия) е необходимо:

1/ Тотална стерилизация на всички бездомни животни. Колкото и да струва, по-малко ще е от приджобеното до сега.

2/ Сериозна възпитателно-разяснителна дългосрочна акция на национално ниво, насочена към хората, които се грижат за тях, хранят ги. Те са нашите „агенти под прикритие”, които ги познават най-добре, „хващат” всяка промяна и всеки пришелец. Те са тези, които трябва да бъдат насърчавани да поддържат връзка и изпращат сигнали на съответната институция.

Първото без второто няма да може да бъде реализирано в мащаб, който да ликвидира проблема изцяло.

Мога да дам конкретен пример. В градината на НДК преди десетина години имаше 7-8 кучета. Хранеха ги редовно сутрин няколко жени. Те се сетиха да се обадят на немците, които стерилизираха всичките и ги върнаха. Много рядко се появяваше някой пришелец, но и с него се действаше по същата схема. Полека-лека кучетата измряха от старост и сега няма кучета в НДК.
Имаше и куриозни случаи – при посещението на папата (ако се не лъжа) се разбра, че общинарите ще ги съберат в изолатора. На всички беше ясно, че няма да ги върнат, затова се обадиха пак на немците, те ги прибраха и ги върнаха след мероприятието…

Наскоро имаше случай на убито от кучета малко дете. Всички от селището недоумяваха, защото тези кучета били кротки и отдавна живеели там. Споменаха, че нападателят бил отскоро и агресивен. Никой, обаче, не се е сетил да подаде сигнал да го изолират!

В заключение отново подчертавам: хората, които се грижат за бездомните животни, трябва да бъдат насърчавани, „образовани” и с тях да се държи връзка.
Повтарям го, защото вместо това сега се канят да въведат солени глоби за тях!?!

П.С. С това не приключвам темата. Защото тя има и друг, не по-маловажен аспект – отношението на хората към животните край тях. Не на ниво „обичам – не обичам”, а за правата на живия свят и правото да ги нарушаваме. Заявявам намерение за публикации по този въпрос, въпреки, че досега неведнъж съм писал по него. Ще повтарям, защото животните не могат да пишат, друг трябва да го прави вместо тях!
___________________
* Колко са били любимци е ясно! По-скоро резултат от писък на модата. И побързаха да се отърват от грижите. Финансови трудности и обедняване? Глупости! Не веднъж съм виждал клошар с куче – като намери нещо за ядене по кофите дели го с него…

_________________________
Моля, щракнете 🙂 си впечатлението от написаното:

Пъдпъдъци – продължение

Получих доста подробна информация. Да не чакате отложеното ми посещение!
Копирам направо имейла на Роси. Моите добавки са в скоби.

Ама, Васко, това не е така! Пак се спекулира едностранчиво и се изтъква само „виагра-ефекта”! (Това по повод „Пъдпъдъци”. Ама, Роси, това е само за раздвижване! Моите приятели са интелигентни, това не е форум).
Не сме чак толкова проста нация, че да повярваме на профанацията и спекулациите около храните, които наистина помагат на хората…Все пак българите сме с тибетско-алтайски произход, а пъдпъдъчите яйца да съставна част на много древни тибетски рецепти. Същото се наблюдава и в аюрведическите рецептури (аюрведа е традиционната индийска медицина). И не напразно именно японците са селекционирали породата „Японски пъдпъдък” за яйца! Май в Япония има най-много столетници в момента…Япончетата ядат пъдпъдъчи яйца не заради витамините им (а бе, и витамините не са за пренебрегване!), а за да премахнат радиоактивните последствия от атомната бомбардировка! (Сигурно в началото е било така, ама после са продължили, защото знаят, че сега си ни „бомбардират” без бомби нонстоп от всякъде 😦 )
Защото яйчицата извеждат от човешкия организъм ОТРОВИ, ТЕЖКИ МЕТАЛИ, РАДИОАКТИВНИ РАДИКАЛИ ! Вредни енергии от различен характер.
И между другото лекуват АЛЕРГИИ с неизяснен произход!
Повдигат ИМУННИЯ СТАТУС, хармонизират човешкото тяло, изчистват го от вредни патогени и, между другото, се отразяват положително на потентността на мъжете и на либидото на жените.
(Аха, все пак и Роси стигна до виагра-ефекта! 😉 )

Ако трябва с две думи да обясня защо си гледам пъдпъдъците у дома, то вече си наясно за причините, които са ме подтикнали да го направя. Остава да добавя и още нещо важно – мога да консумирам сурови яйцата им (кремове, майонези или директно в шейкове), защото ги храня с чиста храна.Освен това те ми пеят тихичко, е, мъжкарите са по-шумни, но ми добавят благоприятен фон в къщи, добри енергии и доволство се излъчва от тях. Просто са благодарни за грижите и отношението. И ми се отплащат с едри, големи яйца. Ще ти дам да ги опиташ! (Хич не ми хитрувай! Изхитрила си се да настаниш дивата природа в къщи…)

 

Пък и много лесно се гледат. Храня ги сутрин и вечер. Имат автоматични поилки. Не миришат – просто им сменям вестника под клетката. Клетката не е голяма – 70 х 40 см и има наклон за автоматично събиране на яйцата – вижда се на снимките. Цялата грижа около тях е 5 минути сутрин и 5 минути вечер! И са големи симпатяги тези пилци! Мъжкарите са с характер!…И ме веселят често.Ако имаш въпроси, мога да отговоря. А ако някой се интересува , с удоволствие ще дам подробности по отглеждането и координатите на производителя в София. Човекът гледа чисти породи от доста години.
Хайде, лека нощ и оздравявай! (
Каква ти лека нощ, пратила го е в 3 часа сутринта! 🙂 )
Чакам те на гости!
Роси

И допълнение:

Аз и без това се канех да напиша нещо за пъдпъдъците в сайта ми, ама пусто време, все не ми стига! Аз самата дълго търсих в интернет производители, обаче все беше стара информация! Дигнах се чак до Съюза или Асоциацията на птицевъдите за информация и читави производители, ама и от там не ми казаха нищо, защото не знаеха. Просто Вселената ми помогна да намеря точния човек. Аз още от 2004 съм им хвърлила око на тези птици да си ги гледам у дома, ама едва сега му дойде времето. Гледам ги, за да се справям със здравето си в този труден град – София.
Май няма да е зле да ти донеса малко от тези вълшебни яйчица, че да оздравееш по-бързо!
До утре вечер! Лек нощ!

Е, тук се пише „всякакви коментари са излишни”. Това за мен се отнася, не за вас!

И все пак ще добавя: при интерес ще се постарая да ви свържа пряко с Роси.

Пъдпъдъци

Преди няколко дни получавам имейл от моя добра приятелка. Реална, не виртуална. При това сме комшии. Преди 2 години се виждахме редовно сутрин на разходка с кучетата, но след като почина Кольо разходките ни прекъснаха. За съжаление, защото разговорите ни бяха много приятни – тя е сладкодумен събеседник.
Сега се виждаме по-рядко – инцидентно, но си пишем редовно. От нея винаги нещо интересно има. Този път, обаче, ми обра точките напълно!

Здравей, Васко!” – чета. – „…много радости и приятни изненади! Ето ти една от мен: какво си гледам в града!

И следват снимки, ето ги:

padpadak-1

pict0155

pict0157

pict0158

Предполагам, че и вие като мен сте се облещили! 🙂

По-нататък Роси пояснява:
Моите пернати приятелчета у дома. Живеят в кухнята – на топло – и ми носят огромни яйца, защото са порода „Фараон“! Много съм горда! Пеят нежно, много приятно и ми къдрят фона т.е. раздвижват енергиите*, просто правят града малко по-природен. Много красиво си говорят, обертоновете им са много приятни за ухото. Внасят уют в дома ми. Малко екология в този шумен, мръсен и пълен със стрес град!
Те са 9 дами и 2 кавалери. Ще те черпя с яйчица, като се договорим да се видим. Засега снасят по 6 яйца дневно. И аз много им се радвам
.”
Като ги гледам, с право им се радва. Я какви са им живи оченцата. Ама пъдпъдъци в баш центъра на София в апартамент на 3-ия етаж…
Щурата дама с пъдпъдъците от София – както сама си е написала след целувките. 😀

Съжалявам, че няма да напиша лични впечатления – бяхме се договорили за днес да ги видя и да похапна яйца, че… (какво следва, ще разберете малко по-надолу 😉 ). Ама пустият вирусен грип ме докопа в петък и сега пазя къщата. Посещението се отлага.

Като написах горните редове любопитството ме загложди. Какво знам за пъдпъдъците? Ами само „пъдпъдъци – ловци – ловджийски истории”. Несериозна работа. И се порових, че не знам и вие колко знаете! 🙂
Оказа се, че има доста интересни неща. Ето:

В оперението на пъдпъдъка са събрани всички багри на лятото – от яркожълтото на пожънатите ниви до сиво-кафявото на спечената от слънцето земя. Това ги прави невидими, може да ги настъпиш преди да ги видиш. Мъжките и женските почти нямат разлика – само при самките цветът е малко по-блед, а на самците оперението на врата е с по-червеникавоохрист нюанс. Всъщност видимата разлика е черно петно под гушката на мъжките.

Те са от рода на кокошките, ама са дребосък – затлъстели с почти 50% на есен едвам достигат стотина грама. А са точно затлъстели – натрупват тлъстини като запас енергия за дългия прелет през морета и планини. У нас долитат от юг в началото на май.

Плодовити са и малките започват да прелитат на 10-12 дена, а израстват напълно за 30-ина. Тази плодовитост, а и пригодеността към природните условия, са позволили на пъдпъдъка да оцелее през вековете и все още да се среща в големи количества. Защото враговете му са прекалено много: скитащи котки и кучета, невестулки, порове, белки, лисици, грабливи птици и особено човекът. На всичкото отгоре и още солидна порция опасности, които ги дебнат през прелета – бури, мъгли, дъждове и мрежи, с които го ловят по африканското крайбрежие.

Очевидно пъдпъдъкът е важна брънка в природната тъкан. Специално ние, хората, ще имаме сериозни проблеми ако изчезне. Не защото няма да има с какво да си чешем ловджийската краста (ловът им за нищо друго не е, какво има за ядене в тях?). А защото в първата половина на годишното гостуване той се храни само с насекоми (основно вредители), а през втората минава изцяло на тестена диета и яде само семена на плевели. (Ало, диетолозите, сещате ли се защо? 😉 ) Няма ли го – милиони вредители и плевели на главата ни!

И какво излиза? Че е уникален по приспособимост вид.

По-интересна е, обаче, друга уникалност. Всеизвестният пъдпъдък, който едва ли не подритваме по полята, всъщност се оказва с много тайни дори за специалистите и науката:

> Тайна първа – прелет. Този дребосък, хвръкващ неохотно и след като прелети ниско 200-300 метра отново кацва пред вас, по време на своя прелет преодолява хиляди километри над морета и планини с непрекъснат полет. И това става само нощем, тъй като досега денем не е регистрирано по никакъв начин прелетно ято от пъдпъдъци!
> Тайна е как става у нас съсредоточаването на пъдпъдъците от вътрешността на страната към черноморското крайбрежие – на ята или поединично.
> Не е изяснен и въпросът защо пъдпъдъците се концентрират в големи количества в определени местности.
> Една от големите тайни е и пиенето на вода от тази птица. Има твърдения, че пие само капки роса – но преобладава точно в местности, къде роса не пада. В крайна сметка, изглежда, че се задоволява с влагата от семената, които поглъща!

Накрая да се върна на онова „че…”, за което обещах, че ще разберете какво означава.

Яйцето от пъдпъдък действа като виагра!

Яйцата от пъдпъдък засилвали потентността, твърдят птицевъдите у нас. Българско изобретение бил коктейл „Младост“. В него има 120 мл Кока Кола, 20 мл коняк или ром, парче лимон, 1 лъжичка захар и 2 пресни яйца от пъдпъдък. Сместа се доливала с газирана вода.
Ефектът от питието бил поразяващ. Нямало грешка – мъжете били без засечки. След 1-2 коктейла (не се предозира, така че кой колкото може 🙂 ) мъжката мощ достигала невиждани мащаби и размери, казват опиталите питието. 100% била гаранцията, че жените няма да останат разочаровани.

😀 Не съм опитвал това българско изобретение, но е напълно възможно. Пъдпъдъчите яйца са богати на фосфор, желязо, микроелементи, ензими и витамините А, В1 и В2. Съотношението между натрий и калий в яйцата ги прави подходящи за лечение на високо кръвно, сърдечни проблеми и анемии. Препоръчват се още при лабилна нервна система, белодробна туберкулоза, диабет и язви. Подобряват обмяната на веществата, тонуса, образуването на кръв. Имат антиелергично действие и укрепват имунната система.
В Япония всеки ден давали по 1 пъдпъдъче яйце на децата за подобряване на апетита и цялостното им развитие.

Виж ги ти дребосъците!

–––––––––
* Това не е просто цветиста фраза. Роси е сериозен спец по някои спец-въпроси.

Още полезна информация в Продължение

Месоядни или тревопасни

сме изначало?

Тия дни попаднах на интересен материал в есперанто-сферата за нашето отношение към животните. Зачетох се, тия въпроси ме вълнуват, както знаете. Ще преразкажа по-важното.
Статията на философа Peter Singer е озаглавена „Правата на животните” с мото Les bêtes ne sont pas si bêtes que l’on pense (Molière, Amphitryon). И точно за това става въпрос в нея.

Още в Библията се казва, че Бог е създал човека по свое подобие да властва „над рибите в морето, птиците в небето, всички животни, които се движат на земята.”. Аристотел твърди, че „животните са създадени за човека – да ги яде, за дрехи и други неща. Природата не създава нищо излишно, след., за нуждите на човека е създала всичко друго.” Столетия (хилядолетия!) тази постановка господства в мислите на Човечеството с малки изключения – St. Francis of Assisi, Leonardo da Vinci, Michel de Montaigne, и др. До 18-и век никой философ не счита животните достойни за внимание. Kant пише: „Целта е човека. Към животните нямаме никакви задължения”. Но по негово време се появяват първите философски светлинки в тъмнината – утилитаристът философ Jeremy Bentham в Introduction to the principles of morals and legislation (Принципи на морала и Законодателство) пише: „Ще дойде денят, когато остатъкът от животните ще може да получи тия права, които никога не са им отнети, а просто не са им дадени. Вече знаем, че животните изпитват болка, имат чувства. Какво още ще се изтъкне за да не им ги дадем? Възможността да разсъждават или възможността да говорят? Конят или кучето безпорно са по-разсъдливи и комуникативни от 1-дневно, -седмично, или даже –месечно дете. А дори и така да е, какво от това? Проблемът не е дали могат да разсъждават, нито дали могат да говорят, а дали страдат!

След него, обаче, ситуацията не се изменя особено. Въпреки появата на теорията на Дарвин. С изключение на отделни гласове (главно в Англия) предлагащи да се узаконят по-….човешки условия за животните. 🙂

И така до 1975 година (чак!), когато се появява революционното съчинение на австралийския философ проф.Питър Сингър „Освобождение на животните” (Peter Singer „Animal Liberation”). Тази книга, която стана библия за защитниците на животните и вегетарианците, сложи точка на философския дебат по този проблем (повече пренебрегван, отколкото дебатиран) на основа принципа на Bentham, цитиран по-горе: „а дали страдат!”. Нещо повече – той едно към едно нарича расизъм теориите за превъзходство на биологичен вид!

По-нататък в статията на Singer, която преразказвам, се обосновава от философска гледна точка констатацията, че животните изпитват страдание. Болката е индивидуално усещане. Ние не знаем какво усеща човекът ударен от камък, но по аналогия със своето усещане в такъв случай приемаме, че страда. По същата логика приемаме, че животните страдат – подобна нервна система, подобни реакции. В тоя ред на мисли – доколкото нямаме обективен показател – може да се възрази, че не знаем дали и растенията на страдат. Да, не знаем – нямаме никаква възможност засега да го разберем. Можем да го приемем само като хипотеза. Като път за търсене е откриване на евентуални реакции на хипотетично страдание. Защото природата е „снабдила” всички живи същества, изпитващи болка, със съответна видима реакция. Преди няколко години е публикувана книга „The Secret Life of Plants” (Natural History 83 (3), marto 1984, pĝ 18), в която се твърди, че растенията притежават различни способности, между които и способността да страдат. Но освен в това издание, все още няма потвърждение на изследванията от други научни институции.

По нататък в статията се говори за вегетарианството, но това не е моята цел (аз не съм вегетарианец). По този въпрос се пише доста, вкл. и в блоговете. Ето няколко, случайно попаднали линка: http://vegetarianstvoto.hit.bg/, http://lifestyle.ibox.bg/material/id_1585551407/fpage_4/#clist http://asktisho.wordpress.com/2006/12/11/vegetarian/

Но нека заглавието ми не ви подвежда – вегетарианството не е моята цел. Какво ще се яде е въпрос на личен избор, който винаги съм уважавал.
Аз искам да поставя един въпрос (в Раздумка!), на който все още нямам личен отговор и с интерес бих прочел вашите разсъждения по него.

Човекът е създаден като тревопасен биологичен вид. Независимо коя теория за нашата поява приемаме. По Дарвиновата произхождаме от маймуните, а те основно не са месоядни. По Божествената – никъде не се говори за месо в Рая. Даже първородният грях не е изяждане на пържола, а на ябълка!

Вълнуващият ме въпрос е: кога от тревопасни сме станали месоядни, каква причина би могла да предизвика такава революционна промяна, как се е отразила (и ще се отразява) на биологичното ни развитие?

_____________

Още по темата

 

 

 

Марко

Когато обсъждахме интересната история за совичката моите карибки писаха в коментар „нали не си забравил, че Совка не ни е първото птиче – ами косчето Марко, което всеки ден се къпеше в собствено джакузи…”. Животът (по-точно темите) ме завъртя, 🙂 та мина доста време, но не съм забравил. Дойде ред и на Марко.
Вече знаете, че момичетата са от хората, които умеят „да виждат около себе си”, а и ги бива да разказват. Затова направо предавам разказа им:

А сега да ти разкажем за нашите косета. Наистина са невероятни сладури! Като едни малки човечета. Никога не сме си представяли че птичките може да са толкова интелигентни, хитри, изобретателни и общуващи помежду си. И те проявяват характер като човека.
Като се настанихме в квартирата пред прозореца ни, в градината, имаше няколко палми, а на улицата още няколко дървета. Още от самото начало разбрахме, че сред техните листа живее птичо царство – сладки, черни птичета, които бяха по-големи от врабчета, но по-малки от врани. Тъй като не разбираме от птици решихме, че са косове и така ги наричаме, но може би ти като познаваш птиците по-добре от нас ще знаеш какви са.

Първоначално не им обръщахме никакво внимание. Птички, като птички. Но малко по малко те така грабнаха вниманието ни, и така се влюбихме в тях, че научихме всички техни навици, научихме се да ги различаваме, да разбираме мотивите за тяхното поведение и редовно да ги наблюдаваме. Разбира се, намерихме си и любимци сред тях.
Първият, който грабна вниманието ни и ще стане главния герой на нашия разказ е Марко. Марко е най-едрия от тях, с изключително красиво синьо-черно оперение. Най-лъскавия и горд кос. Но Марко има и един дефект – крачетата му са малко криви и като върви се клатушка. По тази причина малко трудно си намери съпруга. Всъщност пристигането ни в квартирата съвпадна с периода на ухажване при нашите птички. И ставаха невероятни птичи концерти! Забравихме да кажем колко сладко чуруликат нашите косчета. Всеки мъжки по цял ден се опитваше да привлече вниманието на някоя женска, като се приближаваше срамежливо и с много грация разперваше като ветрило опашката си, правеше „поклон“ и сладко изчуруликваше. Някои женски отговаряха по подобен начин, но повечето отлитаха отегчени. Марко много дълго ухажваше своята избраница, но най-после я спечели. Нарекохме я Ана. В сравнение с него тя изглеждаше много мъничка и крехка.
Първоначално Марко беше много плах и неуверен. Изглеждаше ни и някак саможив. Не общуваше много с останалите. Докато другите птички се къпеха и пиеха вода в локвите по улицата, Марко обикаляше из градината на блока. Ние си мислехме, че просто не иска да бъде в тяхната компания, но после разбрахме истинската причина.
Под нашия прозорец в градината на блока имаше чешма за поливане на градината. От кранчето винаги капеше – някога повече, друг път по-малко. Всъщност ние дори не бяхме забелязали това, докато Марко не го забеляза. Един ден си гледаме през прозореца и виждаме как Марко се оглежда предпазливо и прави малки, неуверени крачки из градината. Това ни се стори странно и продължихме да го гледаме. Постепенно посоката му започна да се изяснява – той определено имаше за цел чешмичката. Беше невероятно забавен. Прави няколко крачки, спира, оглежда се, снишава се и прави още няколко крачки. Ако забележи, че някой го гледа забива човка в тревата и се прави, че търси храна. Ако някой прелети над него веднага обръща посоката. Когато съвсем доближи чешмичката изведнъж ускори крачка и застана под капчука. Наслаждението му беше невероятно! Но все пак не забравяше да се оглежда и ако забележи движение наблизо веднага се дръпваше от чешмата и пак се правеше на разсеян. След като си взе един хубав душ кацна върху кранчето и се напи с чиста вода.
Тази случка много ни впечатли, но тъй като все още не познавахме птичките не разбрахме или не оценихме това, което се случи. На следващия ден обаче тази маневра се повтори. На по-следващия – също. Така разбрахме, че всъщност Марко е един уникален кос, който категорично отказва да се мие и пие в мръсните локви! Че усилено е търсил извор на чиста вода и когато го откри беше готов на всичко за да запази в тайна съкровището си. Известно време това му се отдаваше. Понякога когато водата спираше той беше много нещастен и озадачен, но никога не отиваше до някоя от локвите. Можеше цял ден да не пие вода, но не пиеше и мръсна. Малко по малко Марко доби самочувствие и се почувства „собственик“ на „душа“. Почувства се и по-богат от другите. През цялото това време Ана не проявяваше никакъв интерес към чистата вода. Марко започна да взима „душ“ все по-често, по няколко пъти на ден и направо се пристрасти към хигиената. В това време Ана сама трябваше да се погрижи за намиране на подходящо място и свиване на гнездо. Много често той след „душ“ кацаше на клона до нея и се опитваше да я умилостиви с едно сладко изчуруликване, но тя му обръщаше гръб.

Един ден чухме голям шум под прозореца. Като погледнахме видяхме група косчета накацали върху кранчето на чешмата и около нея. А горкият Марко се чудеше как да защити собствеността си! Опитваше се да ги прогони със заканително вдигане на опашка и гърлени крясъци, но те бяха повече и по-силни и не му обръщаха внимание. След като се напиха с вода отлетяха, а Марко остана сам и тъжен. Гледаше отчаяно пораженията от вандалската им постъпка. Сигурно си мислеше, че са му изцапали водата или че ще му я изпият. Ние отгоре искрено му съчувствахме. Но за щастие на Марко другите птички просто не се оказаха такива чистници и много рядко някой идваше на „душа“.

Тук свършва разказът им за Марко. Но мисля, че и така е доста интересен. И отново „поглежда” към заобикалящия ни жив свят по доста нестандартен начин. Който на мен, между другото, много ми допада. Може би, защото и край тях винаги има някаква животинка, както и край мен…

Ето и снимките, които получих:

Марко

Марко се къпе

Марко и Ана

Совичката

Преди време моите карибки ми писаха в скайпа: “знаеш ли нещо за совите, за навиците им, дали са умни, нещо интересно за тях? Защото тук имаме една приятелка сова…”
Знам, че не си хвърлят думите напразно. Знам, че вече осъзнават способността си и все повече се научават да разбират и контактуват с животните. Ама приятелка сова?!?
Така узнах следната история:
Момичетата живеят в Playa el agua в къща – практически сред природата. Нямат особени забавления (а и не си падат много по тях!). Традиционно всяка вечер (като се захлади!) правят разходка по улицата “нагоре-надолу”, както казват те. 🙂
В един момент забелязали, че една птица редовно пристига, каца на жиците край пътя и с интерес наблюдава цялата им разходка. Една сова. Впрочем, я по-добре да ви предам техния разказ от писмата им:
/първото писмо/
Тя първоначално не идваше всяка вечер после все по-често се появяваше на разходките ни. Ние започнахме да ù обръщаме по малко внимание докато една вечер тя не направи нещо, с което окончателно привлече вниманието ни. Дойде пред нас, летеше ниско и странно, сякаш „висеше“ във въздуха и крякаше сякаш искаше да ни каже нещо. После започна да лети нервно напред-назад, кацаше и кимаше с глава. Беше много особена, разбрахме, че иска да ни каже нещо ама не разбрахме какво.
Помислихме си, че може би иска да ни предупреди за опасност, защото сякаш казваше да не ходим по-нататък. И ние се върнахме.
Дали наистина е имало нещо опасно не знаем… но много пъти по този път сме виждали змии, така че може и това да е било.
От тази нощ нататък ние винаги се оглеждахме за совичката и май от тази нощ и тя вече се появяваше редовно. Понякога ни следваше – прелиташе по жицата надолу по улицата, като я достигнем литва и каца малко по-напред, и пак, и пак, оглеждайки се дали я следваме.
Няколко пъти се е случвало като имаме някакъв проблем да вървим нервно и говорим оживено, а тя лети край нас и почва да кряка, каца пред нас и кима с глава – а бе, сякаш и тя взима участие в разговора!
След като се преместихме в града за 6 месеца и не се виждахме с нашата совичка си мислехме че ни е забравила. Но няколко вечери преди отново да се върнем тук дойдохме за да почистим къщата и вечерта пак отидохме на разходка
И какво мислиш! – нашата совичка след малко долетя и кацна до нас на жицата. Разходи се с нас и като се преместихме окончателно и почнахме всяка вечер да излизаме на разходките си тя всяка вечер е тук. Вече се приближава повече до нас, каца на пътя и позволява да стигнем на една ръка разстояние до нея. Не се плаши, не излита, само ни гледа, понякога изкряква и кима с глава и ние се спираме за да не я плашим, а и да можем да я разгледаме по-добре. И така стоим 2-3 минути и си приказваме с нея, после тя литне и след малко пак идва при нас.
Сега си има компания. Не знаем дали нашата совичка е мъжка или женска, но с нея сега има още една по-малка, тя повече се плаши от нас и някак си сякаш ревнува и все се опитва да накара нашата да литне с нея. Тя стои малко объркана какво да прави – гледа нас, гледа другарчето си… мисли… и накрая литва, но пак се връща след малко сама.
Стана доста дълго, но нашата совичка ни изненада с няколко неща – първо, че прояви такъв интерес към нас. Второ, совичката ни изненада с паметта и постоянството си – как ни е запомнила след като отсъствахме 6 месеца! И трето – със загрижеността си, това че видимо се вълнува, когато ние сме нервни и притеснени от нещо и сякаш бди за нашата безопасност.
А сега трябва да добавим, че от 4 нощи не сме я виждали. Какво ли е станало? Честно казано се притесняваме дали не се е случило нещастие. Тук жиците за ток са така вързани, направо страхотия, и много често стават аварии, някоя жица прегаря и я връзват. Сега един много дебел кабелл се е скъсал и виси и се страхуваме да не би нашата совичка да я е ударил ток… много се притесняваме. Дано обаче я видим и се окаже че всичко е наред… може пък да мъти или да се е преместила… знам ли…
/седмица по-късно/
Появи се! Първо дойде приятелчето ù, разгледа ни, отлетя и след малко се върна с нашето Совче (така си я кръстихме; като я повикаме си обръща главата). Постояха малко, нашата изкряка нещо и отлетяха. Така продължи известно време – или не идва, или само се мерне. Снощи дойде когато вече се прибирахме и ни накара да направим още две обиколки! Накрая ù казах “Хайде, стига толкоз, че капнахме. Лека нощ.” и тя ни остави да се приберем.
Голяма е хубавица! Има много сладка рокличка и бели гащички. А приятелчето ù е с фрак. То все се държеше на разстояние, но една вечер кака му вика “ей, какъв хубав фрак имаш” и то веднага скокна от жицата и кацна пред нас на земята за първи път – да го видим по-добре. Комплиментът за фрака свърши работа! 🙂
Невероятно чаровници са и двете! Общуването с тях е истинско преживяване.
/последното писмо/
Здравей, Графе, току-що се върнахме от разходка. Опитахме се да снимаме совичката, но уви 😦 фотоапарата ни отказа да снима.
Да знаеш на нея как ù хареса да я снимат! 😀 Ама позира, от тук, от там, не се притесни ни от светкавицата (тя святкаше, ама снимките не ставаха), ни от суетенето ни. Направо си беше щастлива и горда, че се опитваме да я снимаме (ние ù казахме още от начало “стой да те снимаме, миличка, че дядо Васил иска да те види”).
Ама накрая да знаеш какво стана! Явно разбра, че нищо не се получава, наведе се от жицата, погледна фотоапарата и после мен така разочаровано и малко изнервено, сякаш искаше да каже: “Е, какво става там! Защо не ми стават снимките, аз съм си толкова хубавичка тази вечер… “

Тази снимка от Уикипедия била най-близо до Совчето
…………

Тази история ви разказвам не само защото обичам животните. Защото започнахме интересен разговор в Раздумка.
Не ви ли се струва, че и от тук има нишка към темата ни там?

_____________________

Година по-късно (06.06.2009). Когато четете тази история непременно прочетете и коментарите – те не са по-малко интересни!

Една конска сила

Фокер
Личен превоз с биогориво
🙂

Дядо ми Васил беше един от известните производители на четки в България. Имаше работилница, в която четките се изработваха от А до Я. За сведение, тогава всичко се правеше от естествени материали на ръчни машини – без автоматика. И аз знам как се прави баданарка или четка за дрехи (и съм правил).
Превозът на материали и готовите четки ставаше с каруца. Имахме 3 коня. За единия от тях е тази история.

Името му беше Фокер. Дядо ми го купил като малко конче и беше със статут на домашен любимец, както се казва сега. В каруцата никога не го впрягаха – там работеха другите два коня. Имахме кабриолет за “личен превоз”, който беше негова запазена територия – не си спомням друг кон да е впряган на него. И аз го яздех понякога – други мераклии в рода май нямаше.

Затова пък често пътувахме с кабриолета. Не само около Сливен – до Сливенските бани, до Карандила или до Ямбол – но и от Сливен, през връх Столетов – Габрово – Дряново до Трявна, или до Бургас на море. Спомням си как при едно такова пътуване от Сливен за Трявна на връх Столетов ни хвана буря с проливен дъжд и грамотевици…

Цяла зима Фокер изкарваше в яхъра – нямахме шейна, за да излизаме с него. А го хранеха като любимец. В резултат така напращяваше от сили и енергия, че беше въведена традиция – първото му излизане напролет ставаше с кабриолета, каран от някой от работниците със задача да препуска и да го измори, та да се “нормализира”.
В един топъл, слънчев пролетен ден, (като тия през миналата седмица), изпратили един работник да го пораздвижи, че в неделята щяхме да ходим на разходка до Сливенските бани. Междувременно братовчед ми, (най-малкия Васил от снимката), издебнал отворена вратата на двора, измъкнал се и седнал точно на средата на улицата да си играе с пясък.

Тук за яснота малко пояснение. Улицата тогава беше от типа “шосе” – отъпкан с валяк чакъл, покрит с тънък слой едър пясък (нямам спомен от онова време изобщо за дупки!). Къщата ни е в Клуцохор и движението тогава не беше интензивно – на ден я минат 1-2 каруци, я не.

Та седи си малък Веско (трябва да е бил около 2-годишен) насред улицата и ровичка, докато не са го видели да го приберат. В един момент иззад ъгъла (на около 40-50 метра) изкача кабриолетът с бясно препускащия Фокер. Работникът, като вижда детето се паникосва, изпуща юздата и се хваща за главата. Прегазването на братовчед ми е било неминуемо. Спаси го конят. Виждайки също детето, той заковава и четирите си крака и започва да се сурка по пясъка, блъскан от кабриолета. И в момента, в който достига до братовчед ми и вижда, че не може да спре напълно, се вдига на задни крака и пада назад. Братовчед ми остана невредим на няколко педи от коня. Спомням си ясно изкрещяването на вуйна ми, която припадна на стълбището и картината на улицата. Като сега виждам как конят си повдигаше главата да види детето добре ли е и не смееше да мръдне, докато някой не го грабна.

От този момент Фокер беше най-таченият член на семейството, за него се полагаха винаги най-много грижи!

Ще разкажа още две случки, в които участник съм аз, но които добре характеризират коня и неговото отношение към нас и към децата по-специално.
Първата случка я знам по разказ на майка ми. Бил съм на около 3 години. Един ден започват да ме търсят – явно дълго време съм изчезнал от полезрението на майка ми. Откриват ме в яхъра застанал прав между краката на Фокер да скубя много съсредоточено косми от корема му! Конят стоял като вкаменен и само изхриптявал от време на време.
За другата вече имам личен спомен. Както споменах, яздех го понякога аз. Без седло, на голо, само с юзда. Полулегално – проблемът беше да се измъкна от опеката на майка ми, която беше доста плашлива. При една такава езда по краставо поле край града коня препускаше, а аз си фантазирах разни индиански приключения. И не гледах напред – полето тогава беше голо. Така сме стигнали до една вада, в която при дъждове течеше вода, но лятото по дъното оставаше кал и тук там локви. За коня не беше проблем да я прескочи, но за това трябваше да му подам сигнал. И като не го направих той изведнъж спря рязко на самия край. При което аз излетях през врата му и тупнах насред вадата в тинята. Добре помня, че като погледнах към него той клатеше глава и се смееше! Е, падането беше “на меко”. Изплакнах себе си и гащетата си в най-близката локва (Фокер чакаше търпеливо) и продължих да се правя на индианец…

Когато България се включи активно във войната срещу Германия, излезе заповед за мобилизиране на всички коне. Взеха и нашите, вкл. и Фокер. Още докато конят беше в казармите в Сливен, дядо ми успя да уреди да го откупи – в началото имаше такава възможност. Отишъл вуйчо ми в казармата да плати и да го вземе, но минал най-напред да го види. Понеже знаели, че го откупва, пуснали коня и той тръгнал след него като куче. За канцеларията се отивало по външно стълбище на втория етаж. Вуйчо ми се качил да уреди формалностите, а Фокер останал долу да го чака. Като свършили, понеже видели, че не носи юзда, му казали да го вземе с тяхната и после да я върне. “Няма нужда” казал вуйчо ми. “Че как ще го водиш до другия край на града”. “Ами излезте и ще видите”. Излезли те и видели как Фокер си сложил муцуната на рамото на вуйчо ми и си тръгнали към къщи…
За съжаление не много дълго след това отново го мобилизираха вече без каквито и да е уговорки. И няколко месеца по-късно ни съобщиха, че е убит в сраженията при Драва.

Година по-късно дядо ми се премести в София. По него време товарният транспорт за стоки из града беше талиги с коне. С тях разкарваха всичко по магазините. Един ден, вървейки по тротоара на “Мария Луиза”, дядо ми и баба ми минавали покрай една спряла талига, от която разтоварвали нещо. Отминали малко, но баба ми казала “Василе, това беше Фокер”. “Ти да не си сънувала нещо” – с пълно основание казал дядо ми. “Той беше, нали му знам петното на крака!” – настояла баба ми. Върнали се и баба ми подвикнала “Фокер!”. И конят си обърнал главата към тях.

Оказало се, че той наистина е бил тежко ранен от експлозия на снаряд и отписан. Старшината на поделението обаче разбирал от коне и видял, че може да бъде излекуван. Излекувал го и го взел. По-късно го продал и така, докато стигнал до талигата в София. Бил напълно сляп от нараняването.
И все пак, познал гласа на баба ми!

Дядо ми дал пари на собственика да купи друг кон (Фокер и така вече е бил на пределна възраст) и му даваше пари да го гледа без да го товари – докато умря от старост.

Ето го на снимка с леля ми (която сега е на 92 години, да е жива и здрава!) и при някакво пътуване с кабриолета – там “шофьорът” е моя милост! 🙂

star-album-006.jpg

star-album-4-003.jpg

На третата снимка сме тримата Васильовци – дядо ми, аз (бате Еко) и братовчед ми Малък Веско (героят от горния разказ).
star-album-022.jpg

Милчо

От вчера Милчо нещо се върти около мен когато съм на компютъра, обикаля, качва се да види “как върви”. Докато преди малко изплю камъчето:
“Няма ли да напишеш пак за мен нещо?”.
– Да напиша, – казвам – защо да не напиша. Ама да не се сърдиш после!
– Няма. – вика – Ясно ми е, че не може само да те хвалят. Ти да не си мислиш, че си само за хвалба? Ако види някой как ме решиш с греблото!..

Прав си е, душмански го реша! Като му видите снимката накрая ще ви стане ясно защо. И Колчо имаше голяма козина (по няколко найлонови плика напълвах годишно с нея, имаме и възглавници), но неговата е същинска непроходима джунгла. По това време на годината и градинско гребло не можеш прокара – мъхът отдолу се оплита с дългите косми на едни топки, не ти е работа! Голямо скубане пада, чак ми дожалява.

Вярно, че откакто си отбираме от приказката няма “активна защита”. Миналата пролет по ръцете ми до лактите трудно се намираше “нетатуирано” място – защищаваше се с всички възможни средства (а те хич не са малко, уверявам ви!). Бяхме стигнали до фаза аз да държа, а зет ми с гребло и ножица “да оперира”. 🙂

Тази година сме по-добре. Първо, кротува щом ръката ми е на главичката му и му говоря. И второ, след лятното остригване сега няма толкова лошо оплитане.

А иначе си е красавец, нали?

Споменах, че вече си разбираме от приказката. Не е съвсем точно. Истинските приказки са малко, повечето е мощно “облъчване”. Не знам какъв му е радиуса на действие, ама е силно. А и той е наясно, че го приемам – изобщо не се притеснява за визуален контакт и пр., стои някъде, където изобщо не се виждаме и започва да си излага претенциите. 🙂 Няма две-пет, с каквото и да си залисан в момента, той нахлува като нелегална радиостанция!

Преди двайсетина дена една сутрин на кафето му казвам: “На Колчо като говорех и той ми отговаряше. А ти само ме гледаш и си мълчиш, едно “да” не казваш.”
“Как искаш да ти го казвам” – чувам радиостанцията.
“Ами-и…мигни с очи.” – стреснато казвам на глас аз (нищо друго не ми дойде на ум).
И хоп, Милчо мигна! Два пъти едно след друго. Това и на мен ми дойде много. “Съвпадение” – мисля си – “ей сега ще стане ясно”.
– Така ли ще ми казваш “да”? – питам аз ококорените очи. “Кльоп, кльоп” ми отговарят те.

Ако щете вярвайте, то не си е за вярване. Ама оттогава като трябва да отговори “да” мига с очи. Че и там влага някакви нюанси – понякога бързо и енергично, друг път бавно, протяжно.

Споменах за кафето, та да обясня. Сутрин ставаме с Милчо между 5,30 и 6 часа. Ако не стана сам той точно в 6 ме събужда енергично. И отиваме да си правим кафе. Аз го пия шварц горещо, той го ближе сухо от дланта ми. Има си точна доза и не я превишава – излишното оставя. После приготвяме каничка кафе за младите и отиваме на разходка.

Миналата година имахме една история. По едно време започнахме да намираме на земята по една разкъсана цигара. Отначало решихме, че ги използва за игра, макар че не ни беше ясно как ги взима от кутията като тя си стои неразкъсана и затворена на масата. Разбира се, взехме за всеки случай мерки, вечер не оставяхме цигари на открито.

Не се мина много време отново започнахме да намираме по една (само!) разкъсана цигара. Обяснение нямаше – цигари на открито вече не оставяхме през нощта.

След доста дебнене разкрихме загадката: нашият си скрил дълбоко под килима десетина цигари на място, където не се стъпва (за да не ги открием!) и си вади по една за кафето. Нали и ние го пием с цигара! 🙂
Така и не стана ясно, дали е похапвал от тютюна или само е “пушил”… 😉
………………….
– Е, сега доволен ли си? – питам го.
– Пак добре, че не разказа оня случай, когато одрасках мама и ти ми се караше ядосано, пък аз виновно ти се оправдавах – отвръща ми той. 🙂

list-0221.jpg

list-0241.jpg

Ау, мишка! У-у, цигани!

Да работя започнах още като ученик в музикалното училище. Моята професия го позволява. Всъщност никога през живота си не съм работил само на едно място.
Докато следвах, две години преподавах солфеж и акордеон на деца от детска школа в Божурище. Часовете си вземах след обяд в училището, което работеше само сутрин, на една смяна.
Правех го за пари, разбира се (това си беше една прилична месечна заплата тогава), но и с удоволствие. Обичам да работя с деца, установявам лесно контакт и се разбирам с тях. Може би владеенето езика на животните ми помага? 🙂 По-важно е, обаче, неописуемото чувство, което човек изпитва в края на втората година, когато на финалния изпит по солфеж даваш трудност като за прием в Консерваторията и 10 – 12-годишните малчугани се справят с лекота! И да гледаш светналите им от гордост очи.

Часовете по инструмент са индивидуални – децата идват едно след друго. Случва се някое да отсъства и тогава става “дупка” – своеобразна почивка за преподавателя. За такива случаи си носех книга за четене.

Веднъж в една такава пауза усетих някакво движение и почти недоловим шум (тишината в празно училище е поразяваща, сякаш наваксва за голямата гюрултия на децата!). Вдигнах поглед и видях едно мишле по подиума пред черната дъска. Стана ми интересно да го наблюдавам и не смеех да помръдна, за да не го изплаша.
Сигурен съм, че никой от четящите тези редове не е имал случай да наблюдава дискретно “дива” мишка в естествената ù среда. Е, уверявам ви, че много бързо ще ви стане симпатична.
“Моята” мишка обследваше подиума целенасочено (определено по схема, така че да не остане непроверено място 🙂 ), вероятно за трошици храна от закуските на децата. Като намереше нещо, сядаше на задните си крака, предните ù ставаха ръчички. Държеше с тях намереното, разглеждаше го обстойно и ако ставаше за ядене го изгризваше.
По едно време ме усети, изправи се на задни лапи и започна внимателно да ме разглежда. Разкрит, аз казах тихо: “Здравей, не се плаши!” Мишлето ме оглежда още няколко секунди и след това продължи “работата си”. Щом отвън тропна поредното дете то изчезна мигновено.

След този случай вече не носех книга. Бързо се сприятелихме (което не би трябвало да ви учудва след като сте чели някои неща в дневника ми 😉 ). Щом настанеше тишина и то показваше муцунка, поглеждаше дали съм седнал на ръба на подиума и пристигаше. Носех му нещо вкусничко и го поставях до мен, то похапваше, обикаляше наоколо и, изобщо, приятно си прекарвахме! Не се плашеше от моите движения и от това, че му говоря. Сигурен съм, че при малко повече време щеше да започне да се качва и на дланта ми, но (за съжаление и на двама ни) “дупките” не бяха по разписание…
……………
Вече “чувам” как си мислите: “Графе, графе! Каквото и да прави човек, възрастта си казва думата. Забавна историйка разказваш, ама какво правят циганите в заглавието?” 🙂
Ами защо съм ги сложил там вие си помислете. Сигурен съм, че ще се сетите, докато аз напиша продължението… 🙂

Щастие от Бриджит Бардо

Ако някой е вегетарианец, защото не обича месо – това е съвсем нормално и обяснимо. Ако се отказва от месото по някакви висши подбуди и принципи (“обичам животните”) също е понятно. Ако иска да научи тигъра да не яде месо…

Някой да налага на друг насилствено своите представи за щастлив живот, това на мен ми идва в повече. Пък ако ще той да бъде Буш, който ощастливи иракчани с демокрация, или Бриджит Бардо, която изкупи танцуващите мечки за да ги направи щастливи на свобода сред природата. Не ми е трудно да си представя колко са щастливи след като са израснали от бебета сред хората и са свикнали да бъдат център на внимание като артисти!

Как не е имало някой да прибере ББ в разгара на артистичната ù кариера от киното и да я прати в някое откъснато от света родопско село да живее щастливо природосъобразен живот!…

Първият ми див приятел

Детството ми беше прекрасно – прекарал съм го в Трявна. Тези, които са посетили този планински градец дори за кратко, нямат нужда от обяснение. За останалите малко въведение.
През лятото всички деца ходехме боси. С изключение на центъра, всички други улици бяха покрити с 5-6 см. фин прах. Няма как да ви предам удоволствието да ходиш бос – факт е, обаче, че и сега като пиша усещам блаженство. 🙂

През зимата баща ми монтираше на обувките ми кънки, които не се сваляха – което хич не беше проста задача. Работата е там, че кънките тогава се стягаха с ключ (имаха подвижни скоби отпред) и много лесно се откачаха от подметките, които пък обикновено бяха от автомобилна гума (супер лукс за времето!). В училище фиксираните кънки не бяха проблем, защото всички се събувахме на влизане – имахме гардеробчета, в които стояха пантофите ни.

През деня повечето време децата прекарвахме навън – и зиме и лете. Но това не означаваше на улицата – града е разтеглен по реката, но напряко я имаше 500 м. от край до край, я не. И ние прекарвахме повечето време буквално сред природата. Между другото, бях се специализирал в ловене на риба с ръце за ужас на майка ми – признавах я само пържена, а олиото през войната… 😉

Да не се увличам в спомени, при друг случай пак. Сега ще разкажа за първия ми приятел от дивата природа.

Зимата на 1941-ва беше много тежка. Имаше големи снегове (че то в Трявна кога нямаше 🙂 ), а в началото (вероятно декември) имаше и силни бури с голям студ.
Една вечер нещо се удари с голяма сила и трясък в стената отвън. Баща ми излезе и намери един паднал орел. Беше доста силно пострадал, затова преди да се свести баща ми му бинтова крилото и крака и го качи на тавана. Тук е нужно обяснение за сегашните градски чада – къщите някога се правеха с общ голям таван върху цялата площ.

Хранеше го баща ми (месарят му отделяше някакви непотребни карантии). Той му оставяше храната и водата до вратата, докато орелът се скриваше в противоположен ъгъл. Разбира се, по истерично настояване на майка ми, на мен ми беше абсолютно строго забранено да се качвам сам на тавана.

Хе, не е трудно да се досетите какво стана по-нататък. Нали знаете, забраниш ли нещо на дете, то и да не иска ще престъпи забраната. А аз исках! Усещах страха на орела, бях сигурен, че иска да си говорим. И започнах да ходя тайно. Влизах и нещо му говорех, сега даже не помня какво. Но помня, че съвсем скоро той започна да идва при мен, подскачаше наоколо и си прекарвахме доста весело. Баща ми явно разбра, но си пазеше мълчание. Майка ми – чак накрая.

Орелът оздравя напълно. Сам си “свали превръзките”. В края на зимата една неделя баща ми каза, че е вече време да го пуснем, защото така не може да живее. Не ми се искаше, но разбирах, че трябва.

Отидохме с баща ми на тавана, той го взе на ръце и го свалихме на терасата. Сложихме го на парапета и зачакахме да му махнем за сбогом като отлети. Той обаче не даваше никакви признаци за подобно намерение. Даже когато нарочно се скрихме вътре, той продължи да си седи. Излязохме отново и баща ми го побутна – той литна, направи един кръг и пак кацна при нас.

Накрая слязохме на двора. Баща ми направи опит да го подхвърли нагоре, при което той се издигна малко и…бух, право в ръцете ми! Без малко да ме събори, тежък беше. Впрочем това добре личи по физиономията ми на снимката, която баща ми направи. 🙂

В крайна сметка той отлетя чак през нощта…

Това беше първият ми приятел от дивото. Сега не помня как сме се разбирали, но явно напълно добре. Доста по-късно ми стана ясно, че това не е било случайност.

Ето го – на терасата и в ръцете ми, където явно се чувстваше най-добре…

star-album-4-002.jpg

star-album-035.jpg

Завръщане от космоса

Вчера попаднах на интересна информация по темата “Не сме сами”.

В познание и обяснение на Безкрая ние (хората) напреднахме доста. Стигнахме до Началото, отвъд което засега сме безсилни все още с нашия разум.
Но от прочетеното – което ще копирам – излиза, че сме изостанали много в опознаване на света, който е около нас.
Може би, защото сме подценили важността на това познание?

Ето информацията:

Учени са открили просто правило, което обяснява как хиляди скорци летят на ята, пише в. „Дейли телеграф“.
Начинът, по който птиците извършват прецизни полети на ята, без да се сблъскват, отдавна озадачава специалистите.
В рамките на европейския проект STARFLAG /Starlings in Flight – Скорци в полет/ учените са успели да намерят отговор на загадката. Целта на изследователите била да открият как скорците летят заедно, без нито една птица да остава изолирана, когато атакуват хищни птици.
Специалистите използвали нови модели за големи ята от скорци, прелитащи над железопътната станция „Термини“ в Рим, за да проверят различни теории.
Оказало се, че поведението на скорците е съвсем различно от досегашните представи. Според настоящите компютърни модели всяка птица взаимодейства с останалите на определено разстояние от нея. Новите наблюдения обаче показват, че всяка птица държи под контрол определен брой от съседите си – седем на брой, независимо от разстоянието им.
При нападението на хищник ятото се разширява значително, но птиците са в състояние да се прегрупират бързо, защото сплотеността им не зависи от физическото разстояние между тях, а по-скоро от способността им да взаимодействат с определен брой свои съседи.
Данните от изследването показват също, че птиците са по-умни, отколкото специалистите са предполагали.
Взаимодействието на скорците в зависимост от броя на съседите, а не съобразно разстоянието, говори за по-сложни познавателни способности, обясняват специалистите. (Actualno.com – БТА 30.01.08)

Едвам днес, края на януари 2008 г., когато вече обследваме планетите отблизо, ние констатираме “че птиците са по-умни, отколкото специалистите са предполагали.” И че явно имат “по-сложни познавателни способности”, за които нищо още не знаем.

Колко още “всекидневни” неща около нас са по-различни “отколкото специалистите са предполагали”?

Май ще дойде време да се връщаме от космоса за да изучаваме земята…

САГА за КОЛЬО

In memorium
Предистория

Седяхме една вечер преди Коледа около масата (вечерното събиране на семейството е наша стара традиция) и се закачахме с 5-годишния ми внук.
– Какво искаш да ти донесе дядо Коледа? – подпитва баща му.
– Куче! – изненадващо ни сюрпризира Васко.
– Куче ли? Ти по-добре поискай да ни донесе апартамент пък куче аз ще ти купя – сериозно отговори зет ми.

Имаше право – при 4 поколения на куп в едно жилище нямаше свободно даже ъгълче за още един жител…
Мина си Коледа с подаръците и този разговор повече не се поднови. Но, както стана ясно по-късно, и двамата участници в него бяха приели нещата сериозно.
След година и половина имаше апартамент. И още първите дни баща му без напомняне се погрижи за своето обещание – по първата попаднала им обява отидоха и купиха едно коли!
Още при покупката започнаха “случайности”. Предлагали 4 кученца. Но понеже сумата беше сериозна за онова време, собственика ги предупредил да избират от трите, защото четвъртото има дефект – бяла шарка върху носа си – и няма да може да участва в изложби. Запомнете тази шарка, за нея ще стане въпрос по-късно.
Тримата се спогледали и Васко твърдо заявил “Искам това! Него, горкото, никой няма да го вземе!”
Още по пътя към къщи станало и “кръщението”. Попитали Васко как ще го нарича и той без колебание заявил “Кольо!”.
– Защо Кольо – с разбираема изненада реагирали родителите му.
– Ами няма Джон да го кръстя, я! – отрязал внукът ми… 🙂
Така в нашето семейство дойде и прекара живота си Кольо– едно необикновено същество.

Бионет?

Тази сутрин попаднах на сайт за мравките (http://mravki.hit.bg/). Почти като в тото – видях го в Гювеч като Избор на редактора, а там предложението се сменя при всяко влизане. И се чудя – това съвпадение ли е или и тук има какво да си помисли малко човек. Защо, например, когато нещо е обсебило ума ти често попадаш на кореспондиращи с “темата” неща?..
Но на въпроса.
В този сайт попаднах на информация, която направо налива вода в моето хрумване за универсалния език. Там пише (копирани откъси):
“От десетилетия за биолозите е загадка как е възможно тези насекоми (мравките, заб. моя) да са способни да строят толкова огромни постройки като мравуняците. Трябва да имат много хитроумна система за комуникации, за да прави всеки правилното нещо и постройката да се срасне като цяло. Знаем колко трудно се удава това на хората. Когато започнем да строим тунел от двете страни, е необходим постоянен контрол чрез измервания или телефонна комуникация, за да се срещнат двете части в средата. А как го правят мравките? Не разполагат с общ език, телефони, модерни GPS-приемници за точни измервания и са слепи! Мислите ли, че група от няколко хиляди слепи хора е в състояние, започвайки от различни страни, да издигне така една сграда, че да се получи хармонично цяло?
Ако проследим строежа на мравуняк в различните му фази, ще видим изумителни неща. Слепите насекоми започват от различни страни и се срещат толкова точно, нещо което нашите строители и архитекти могат да го направят само с помощта на най-сложна техника.
Изглежда като чудо, защото се виждало, че за обяснението на феномена трябва да се прибегне до груповото съзнание – морфогенетично поле, съответно според най-новите разкрития – хиперкомуникация.
Коя е направляващата инстанция? Отговорът е изненадващ. Царицата на термитното семейство не отговаря само за размножаването – тя координира и дейността на целия народ, без да участва в строежа. Същото се отнася и за царицата на колонията мравки. Тя не би била в състояние да го прави – поради подпухналата си задница, която съдържа огромен брой яйца, практически не може да се движи. Изследванията показват, че царицата не насочва поданиците си чрез мирисни сигнали, както се смяташе. Защото ако бъде отстранена от строежа, работата продължавала със същото темпо. Това показва, че най-вероятно комуникацията става чрез електромагнитни вълни – един вид телепатия. Ако обаче бъде убита, дейността моментално спира, сякаш никой не знае какво да прави.”

Цитатите дотук са относно комуникацията, която тук е направо нещо като биологичен интернет. Между другото, термина “хиперкомуникация” ми харесва повече от моя “универсален език” (бях писал, че не мога да измисля нещо по-добро 🙂 ). Или още по-добре “универсална комуникация”.
Следващите редове, обаче, могат да хвърля в паника по-чувствителните “върхове на биологичната пирамида” 🙂 :

„ЧУДОТО: Американските листорезни мравки първи са развили аграрната търговия, а най-изненадващото е, че умеят да клонират гъбички! Колкото и невероятно да звучи, това е вярно. Този вид мравки се е изхранва чрез „лов и събирачество“, но и култивират в мравуняка определен вид гъбички. Те са в състояние да отделят клетките на гъбичките и изкуствено да ги стимулират към делене. Ако след време гъбичките вече не им харесват (кой ли пък иска цял живот да яде едно и също!), дори ги разменят с други семейства мравки, които не спадат към сходен на техния вид.”

Това при нищо и никакви мравки!  А какво стана с изследванията на делфините?

Врани в Канада

Този разказ не е мой. Разказа го в СкайФорум лятото на 2004-та един форумец с псевдоним “Вестоносец” в тема “ЗА СТРАННОТО, ИЗВИСЕНОТО И ОТВЪДНОТО (http://forum.skycode.com/topic.asp?whichpage=45&topic_id=49321&x=7&y=6), след като написах историята за семейната кавга. За мое голямо съжаление, тогава във форума се допускаше участие без регистрация и аз нямам никаква връзка с този човек.

Историята ми с враните (“Моите врани”) получи неочаквано потвърждение от Канада. Иначе, сама по себе си тя би могла да се обясни и със случайни реакции на птиците, които аз тълкувам предубедено. Но след следващите редове нещата добиват по-различна окраска.
Ето разказа му:

“Североамериканските индианци имат по-опростена схема: при тях „интегралната душа“ е една единствена за всички земни създания. Както е характерно за всяко шаманистично мировъззрение, те смятат, че обектите в заобикалящия ни свят (включително и неодушевените предмети) нямат индивидуални души (каквото е общоприетото схващане), а нямат и колективни интегрални души за по една дузина човешки или някави други твари (както е според моя опит да прокарам едно екстравагатно схващане). На света, според тях, има само един Велик Дух – за всичко и за всички. По този начин ние хората се оказваме в един спиритуален екип заедно с коя и да е врана, кацнала на клона отсреща. Ето защо няма нищо чудно, че в поведението на враните от разказа на Графа по-горе могат да се открият типично човешки тоналности: кавги, разправии…
В ежедневието си аз много често общувам с индианци (живея на Тихоокеанското Крайбрежие на Каната; Каната е индианското название на земята Канада, което е и по-правилно!). Индианските ми приятели са хората, които ме научиха да се вглеждам внимателно в поведението на животните. Багодарение на тях аз се реших да се сдобия и с домашен любимец – котаракът, чиито снимки често публикувам в този форум. Индианците изключително много уважават онзи, който поема някаква отговорност за някакво животно. Самите те във всекидневието си се занимават главно с това – да опазват своята екосфера с цялото й богатство от растителни и животински видове. За тях това е спиритуална дейност, обхваната от традиционните мистерии на техния шаманистки култ.
Те често ми разказваха за враните: че са изключително интелигентни птици, които макар и кресливи и често пъти неприятни с безочливото си поведение, са способни да споделят с човека смислена информация, стига човекът да е развил у себе си способността да ги разбира. Те ме агитираха от доста време насам да проведа един рутинен експеримент с врани, който би ме убедил в тяхната отчетливо изразена птича спиритуалност, в която – казват – се били долавяли наченки на нравственост и морал: така, като и самите хора разбират нравствеността и морала.
Преди няколко дена бях сред горите, близо до едно от най-големите индиански средища в околността и имах щастието да проведа своя експеримент. Бях се разположил на почивка на една поляна сред кедрова гора и си бях извадил огромно парче хляб, когато изведнъж се видях заобиколен от пет – шест врани. Спомних си какво ми бяха казали индианците: трябваше да започна да късам от храната малки парченца и да ги хвърлям на враните, но не безразборно, а всеки път набелязвайки си НА КОЯ ВРАНА хвърлям. Ако това бяха кокошки, те всички щяха да се втурнат в примитивна конкуренция, така че да избутат другите и да грабнат хвърленото парче – който свари. При враните, обаче, се получи нещо необикновено, което не на шега ме изненада, макар индианците да ми бяха обяснявали надълго точно това. Враните трепваха с крила от възбуда всеки път, когато хвърлях парченцето хляб, но изчакваха да си отнесе пая тази, на която го бях нарочил. Никоя от тях не се втурна да ощети другата, която беше НА РЕД. Как разбираха враните коя съм избрал да бъде НА РЕД, за мен си остана загадка – аз си нарочвах враната, на която ще дам хляба, мислено. Всичко много приличаше на телепатична връзка между мен и тях.
Задълбочих експеримента, като реших, че уж трябва да си избера една от враните за своя „любимка“, сиреч да й давам по-често парченца хляб. Това накара другите – ощетените – да се наежат и да започнат да ми грачат доста нервно и настойчиво: „Не си справедлив! Не си!“…
Няколко часа по-късно срещнах един познат ловец – един от белите заселници тук и му разказах за опитите си. Той каза, че индианците вярвали наистина в телепатичния обмен на информация между човека и враните и обяснявали това с посредничеството на Великия Дух.”
…………………
Забележка: подчертаванията са мои. Те кореспондират с написаното от мен за универсалния език.

“Моите” врани

В разговор с Господин Гюров и Svetlina в темата “И все пак” стана дума за враните. Тогава споменах, че ще разкажа истории с тях.
Ето и моята история с врани, която след като прочетете, ще разберете защо доста се колебах навремето преди да я разкажа във Скайфорума. 🙂 За мой късмет (и подкрепа) там се случи форумец, който разказа още интересни неща за тях. Разказа копирам без изменения (вкл. и на глаголните времена), както е написан тогава (2004 г.):
Сутрин с нашето коли Кольо излизаме много рано на разходка в близкия парк. Имам навика да нося малко суха гранулирана кучешка храна в джоба за някой гладен бездомник, не за него – той си е глезльо и не кусва гранули. Една сутрин обаче си поиска, явно огладнял повечко и аз започнах да му давам в шепата си. Една врана слезе от близкото дърво и започна да обикаля. Аз й казах “Това май не е за теб, но опитай” и ù подхвърлих едно топче. Тя обаче съумя да го разстроши и го изяде, както и следващите.
На прощаване преди да си тръгнем аз, сам не знам защо, ù казах “ела утре сутрин, ще ти донеса по-дребни”.
За моя изненада на другата сутрин враната ни чакаше още на входа на градината и започнаха съвместната закуска с колито ми. Но забелязах, че на разстояние стои още една врана и напрегнато ни гледа. Опитах се да ù подхвърля храна, но тя не се приближаваше. Тогава се обърнах към “моята” врана: “Това твоя приятелка ли е? Нека дойде и на нея ще дам”. И сега, внимавайте: завърза се кратък разговор между тях и другата врана се приближи и започна да яде?!?

След моята покана на сбогуване да ме чакат сутрин, те редовно ме посрещаха още на входа на градината и това продължи около два месеца. След това изчезнаха и повече не съм ги видял.

Както виждате тази история си е достатъчно налудничава за да се разказва по този начин. За себе си аз имам някакво обяснение, което се базира на наблюденията ми върху кучето ни. Всички вече в къщи отдавна знаят за способността на Кольо да разбира разговора и даже да реагира ако го касае – независимо дали се споменава неговото име или думи, които могат да му подскажат съдържанието. Понякога даже без да се произнася на глас каквото и да е. Например, вечер докато вечеряме и гледаме след това телевизия, той си дреме легнал до креслото ми. В момента, в който си помисля, че е време да отиваме да си лягаме, без да съм казал нещо или направил някакво движение, той се изправя и тръгва напред (спи в моята стая). С една дума притежава телепатични способности. Отдавах го на дългия ни съвместен живот (за него целия). Но случая с враните ме кара да мисля, че животните изобщо имат способността да долавят мислите на другите живи същества. И те просто разбират не това, което се чува (невъзможно е), а това, което е съдържанието и е в главата ни. Дали оттам не е произлязла и приказката, че “страхът има мириз”?
След тази история аз съм окончателно на “ти” с животните. Може би защото подхождам винаги с увереност, че ще ме разберат…
………..
П.С. За Кольо ще разкажа при случай – той вече не е между живите… 😦

Семейна кавга

Една истинска история от пролетта на 2004-та. Не можах да я опиша много добре, но аз съм се смял със сълзи, когато ми я разправяха. Може би, защото си представях “картинката”. 🙂
Сестра ми и шуреят ми живеят на висок етаж. Точно срещу прозорците им има малка горичка от големи дървета. Това е сцената. А ето и пиеската:
Една сутрин пролетта, докато си пият кафето, чуват някаква птича врява и се заглеждат от любопитство какво става в дърветата срещу тях. Виждат двойка свраки, които се готвят да си правят гнездо. И… въртят як скандал. А причината за него бързо и не много трудно става ясна. Мъжкият иска да прави гнездото на по-нисък и здрав чатал, а женската си избрала друг, по-висок клон. От там явно се започнало. Той донася клечка и я поставя за начало на гнездото на своето място, тя е хвърля на земята и демонстративно отива на своето. И гюрултия до Бога! Той отива за нова клечка и пак същото.
Е, ясно, женската се наложила в крайна сметка…(изненада щеше да е обратното 🙂 ).
Но семейните кавги не свършили и продължили и през следващите дни. Той постави ново клонче на вече пооформеното гнездо, тя се развика, той го вземе и го сложи от другата страна – тя пак, докато накрая го хвърли долу и той послушно тръгва за ново…
Постепенно листата на дървото станали плътни и наблюдението на сврачия семеен живот невъзможен. Но сестра ми каза, че финалът е хепи енд – 4 млади сврачета скоро се научили да летят! 🙂

Таралежи в НДК

Стане ли дума за домашни любимци веднага се разграничаваме ясно на “обичащи” и “мразещи”. А ако, не дай Боже, се забъркат и бездомните кучета, стой, та гледай!
Точно там ни е грешката! И едните, и другите от нас не са наясно с отношенията към живите твари.
Аз например, от кучетата обичам само моето коли. Другите не ги обичам, просто имам към тях съвсем нормално отношение като към живи същества. Ако с нещо ми пречат, значи най-вероятно аз криввам от пътеката на Природата! (досега не ми се е случвало)
А тя, Природата, непрекъснато се мъчи да ни напомни, че сме само част от нея, а не богове, доминанти някакви и върхове на пирамиди. 🙂 Затова в трагичните ни, с отровен въздух, градове се заселват даже и птици (не само гълъби и врабчета) – вглеждали ли сте се кой подскача по клоните в градинките сутрин рано? А даже преди няколко години в една от най-оживените градини на София, където всеки ден преминават хиляди хора, семейство таралежи отгледа рожби! Между другото, тези таралежи решиха един започнал да назрява проблем – в градината (на НДК) преди това на няколко пъти бяха забелязани пепелянки, но после изчезнаха. 😉

Сега таралежите вече ги няма там. Отидоха си. Заради някакъв “бабаит”, който един ден беше премазал зверски един от тях. Отписаха ни от списъка на приятелите…

Да, приятели, основният ни проблем е комуникацията не само със себеподобните (например, политическите “противници” 🙂 ), но изобщо със заобикалящия ни свят.

Колкото и да бързате, като минавате през някоя градина сутрин поглеждайте край пътеката. Моля ви!

П.С.Ако ви залае без причина куче както си вървите, помислете за душевното си равновесие и здраве (съветът ми не e провокативен, а съвсем приятелски). А ако можете, вслушайте се в интонацията на лая му – възможно е да ви предупреждава за нещо. Сериозно го казвам!

Език от рождение

(продължение на “Комуникация”)

В приказките на почти всички народи съществува герой, който знае езика на животните. Доста странно съвпадение след като става дума за време, когато връзки в световен мащаб на практика не са съществували. Странно, но не случайно, а по-скоро многозначително!
Оказва се, че такива хора има и сега – аз съм един от тях. Това не е шега, говоря напълно сериозно. Е, не точно като в приказките или в “д-р Дулитъл”, но в достатъчна степен за да накарам напр. разярени бездомни кучета да седнат и да внимават в това, което им казвам (ще разкажа такива случаи в тази папка). След доста случки с различни животни и птици (за доста от тях имам и свидетели) аз осъзнах, че езикът (според нашето понятие) е съвсем локален израз на нещо много по-глобално. Че има някакъв “универсален език” (както вече писах), на който звуковото човешко или животинско изражение е само вид “дреха”, видим израз на нещо по-сложно. Защото няма начин едно животно да разбира слухово “наши” думи с отвлечено значение – значи ги разбира на някакво друго, по-универсално ниво на комуникация!
Вече не е тайна, нито окултизъм, всевъзможните излъчвания на мозъка. При това положение да се смята, че мисълта се изразява само толкова семпло (чрез звуци) е твърде наивно. А в какви “излъчвания” тя още се “изразява”? И за какво ще има “излъчватели” ако няма “приематели”?
А ако има такова ниво (за себе си съм сигурен от опит!), какъв му е смисъла, ако става дума само за обмен на понятия и информация?
Тук му е мястото да вмъкна, че съвсем “не съм сам” ( 🙂 ), нито откривател в тоя ред мисли. През юни миналата година в Actualno.com имаше следната информация:
Пикът на интелектуалната активност идва на 7-месечна възраст.
Способността за запомняне и усвояване на чужди думи, настъпва още на 7-месечна възраст, показват резултатите от изследване. Неговите автори – детски психолози от университета на Ню Йорк, смятат, че именно на тази много ранна възраст детето е способно най-бързо и лесно да усвои не само разликата между чуждия и родния език, но и да запомни някои „граматически правила“.
Учените обръщат внимание, че малките деца с интерес се вслушват в звуците, издавани от възрастните. Затова може да се предположи, че
детският мозък е в състояние да приема и анализира неизвестни речеви конструкции, които се тълкуват от него като сигнали.
Получените от специалистите резултати потвърждават предишните предположения за това, че познавателната функция в развиващия се мозък достига пика на своята активност още в най-ранна възраст, съобщава вестник New York Times.
” (подчерт. мое)
Горе-долу по това време имаше в АБВ форуми тема “Странни случки”. Една от участничките, hela, написа следното: “Понеже дечурлигата тук са от всички краища на света (поне родителте им де) всяко говори поне два езика – техния си + английски. Нерядко и по три – ако са деца на смесен брак. Докато са малки, може би до 4-5 годишни ме разбират на какъвто и език да им проговоря. Определено не смятам за нужно към пакистански малчугани да се обръщам на английски. Разбират си идеално и български.
При дъщеря ми гледам, че тази способност поизчезна. Т.е. – мига на парцали, когато разговора се води на руски и кара едно тригодишно да й превежда.

(В темата има и други интересни неща http://forum.abv.bg/index.php?showtopic=50622&hl=%D1%F2%F0%E0%ED%ED%E0+%F1%EB%F3%F7%EA%E0)

Ясно е, че в моето писание не става дума за моята гениалност. 🙂 А за много наблюдения на хората (посочените две са мимоходом, не са търсени специално) още от древни времена (човекът знаещ езика на животните!), които в последно време вече започват да търсят и научното си обяснение.
Аз започнах да се замислям по разбирателството си с животните от преди трийсетина години, сериозно – последните десетина. Преди това си беше просто част от моята същност, която не чувствах като нещо особено – по-скоро ме изненадваше, напр. страха на другите хора от животни. Нещо напълно непознато за мен откакто се помня.
Ето един кратичък случай за начало:

Мястото ми е в балкана под един известен връх, не е “цивилизовано” – половината си е гора. Няма ток, вода от изворче. Наоколо са все такива “скици” като мен, няма вили, само разни саморъчни бунгала (кьошкове, както ги наричаха някога). Бяха се развъдили доста пепелянки в местността, а и полски мишки. Затова си търсех смок и като видях веднъж да ми пресича пътя, спрях колата и го взех. Казах му “не се безпокой, ще те заведа на хубаво място” и го пуснах вътре в колата (не в багажника!). Той спокойно се нави на пода. На кучето си казах “това е приятел, не го безпокой” и то не го закачи. Като стигнахме го пуснах. Очевидно му хареса, настани се и вече години си живее. Появява се за “здрасти” когато пристигам, ако съм повече дни идва сутрин, когато пия кафе на тераската за да си “поприказваме” – навива се под стола ми и ако мълча вдига глава да види какво става. 🙂 През другото време не ми се мотае в краката. Около мен няма пепелянки (където има смок отровни змии “не виреят”), мишките изчезнаха. Съседите ме молят и на тях да намеря, ама смоците не са на път и под път…

%d bloggers like this: