Една конска сила

Фокер
Личен превоз с биогориво
🙂

Дядо ми Васил беше един от известните производители на четки в България. Имаше работилница, в която четките се изработваха от А до Я. За сведение, тогава всичко се правеше от естествени материали на ръчни машини – без автоматика. И аз знам как се прави баданарка или четка за дрехи (и съм правил).
Превозът на материали и готовите четки ставаше с каруца. Имахме 3 коня. За единия от тях е тази история.

Името му беше Фокер. Дядо ми го купил като малко конче и беше със статут на домашен любимец, както се казва сега. В каруцата никога не го впрягаха – там работеха другите два коня. Имахме кабриолет за “личен превоз”, който беше негова запазена територия – не си спомням друг кон да е впряган на него. И аз го яздех понякога – други мераклии в рода май нямаше.

Затова пък често пътувахме с кабриолета. Не само около Сливен – до Сливенските бани, до Карандила или до Ямбол – но и от Сливен, през връх Столетов – Габрово – Дряново до Трявна, или до Бургас на море. Спомням си как при едно такова пътуване от Сливен за Трявна на връх Столетов ни хвана буря с проливен дъжд и грамотевици…

Цяла зима Фокер изкарваше в яхъра – нямахме шейна, за да излизаме с него. А го хранеха като любимец. В резултат така напращяваше от сили и енергия, че беше въведена традиция – първото му излизане напролет ставаше с кабриолета, каран от някой от работниците със задача да препуска и да го измори, та да се “нормализира”.
В един топъл, слънчев пролетен ден, (като тия през миналата седмица), изпратили един работник да го пораздвижи, че в неделята щяхме да ходим на разходка до Сливенските бани. Междувременно братовчед ми, (най-малкия Васил от снимката), издебнал отворена вратата на двора, измъкнал се и седнал точно на средата на улицата да си играе с пясък.

Тук за яснота малко пояснение. Улицата тогава беше от типа “шосе” – отъпкан с валяк чакъл, покрит с тънък слой едър пясък (нямам спомен от онова време изобщо за дупки!). Къщата ни е в Клуцохор и движението тогава не беше интензивно – на ден я минат 1-2 каруци, я не.

Та седи си малък Веско (трябва да е бил около 2-годишен) насред улицата и ровичка, докато не са го видели да го приберат. В един момент иззад ъгъла (на около 40-50 метра) изкача кабриолетът с бясно препускащия Фокер. Работникът, като вижда детето се паникосва, изпуща юздата и се хваща за главата. Прегазването на братовчед ми е било неминуемо. Спаси го конят. Виждайки също детето, той заковава и четирите си крака и започва да се сурка по пясъка, блъскан от кабриолета. И в момента, в който достига до братовчед ми и вижда, че не може да спре напълно, се вдига на задни крака и пада назад. Братовчед ми остана невредим на няколко педи от коня. Спомням си ясно изкрещяването на вуйна ми, която припадна на стълбището и картината на улицата. Като сега виждам как конят си повдигаше главата да види детето добре ли е и не смееше да мръдне, докато някой не го грабна.

От този момент Фокер беше най-таченият член на семейството, за него се полагаха винаги най-много грижи!

Ще разкажа още две случки, в които участник съм аз, но които добре характеризират коня и неговото отношение към нас и към децата по-специално.
Първата случка я знам по разказ на майка ми. Бил съм на около 3 години. Един ден започват да ме търсят – явно дълго време съм изчезнал от полезрението на майка ми. Откриват ме в яхъра застанал прав между краката на Фокер да скубя много съсредоточено косми от корема му! Конят стоял като вкаменен и само изхриптявал от време на време.
За другата вече имам личен спомен. Както споменах, яздех го понякога аз. Без седло, на голо, само с юзда. Полулегално – проблемът беше да се измъкна от опеката на майка ми, която беше доста плашлива. При една такава езда по краставо поле край града коня препускаше, а аз си фантазирах разни индиански приключения. И не гледах напред – полето тогава беше голо. Така сме стигнали до една вада, в която при дъждове течеше вода, но лятото по дъното оставаше кал и тук там локви. За коня не беше проблем да я прескочи, но за това трябваше да му подам сигнал. И като не го направих той изведнъж спря рязко на самия край. При което аз излетях през врата му и тупнах насред вадата в тинята. Добре помня, че като погледнах към него той клатеше глава и се смееше! Е, падането беше “на меко”. Изплакнах себе си и гащетата си в най-близката локва (Фокер чакаше търпеливо) и продължих да се правя на индианец…

Когато България се включи активно във войната срещу Германия, излезе заповед за мобилизиране на всички коне. Взеха и нашите, вкл. и Фокер. Още докато конят беше в казармите в Сливен, дядо ми успя да уреди да го откупи – в началото имаше такава възможност. Отишъл вуйчо ми в казармата да плати и да го вземе, но минал най-напред да го види. Понеже знаели, че го откупва, пуснали коня и той тръгнал след него като куче. За канцеларията се отивало по външно стълбище на втория етаж. Вуйчо ми се качил да уреди формалностите, а Фокер останал долу да го чака. Като свършили, понеже видели, че не носи юзда, му казали да го вземе с тяхната и после да я върне. “Няма нужда” казал вуйчо ми. “Че как ще го водиш до другия край на града”. “Ами излезте и ще видите”. Излезли те и видели как Фокер си сложил муцуната на рамото на вуйчо ми и си тръгнали към къщи…
За съжаление не много дълго след това отново го мобилизираха вече без каквито и да е уговорки. И няколко месеца по-късно ни съобщиха, че е убит в сраженията при Драва.

Година по-късно дядо ми се премести в София. По него време товарният транспорт за стоки из града беше талиги с коне. С тях разкарваха всичко по магазините. Един ден, вървейки по тротоара на “Мария Луиза”, дядо ми и баба ми минавали покрай една спряла талига, от която разтоварвали нещо. Отминали малко, но баба ми казала “Василе, това беше Фокер”. “Ти да не си сънувала нещо” – с пълно основание казал дядо ми. “Той беше, нали му знам петното на крака!” – настояла баба ми. Върнали се и баба ми подвикнала “Фокер!”. И конят си обърнал главата към тях.

Оказало се, че той наистина е бил тежко ранен от експлозия на снаряд и отписан. Старшината на поделението обаче разбирал от коне и видял, че може да бъде излекуван. Излекувал го и го взел. По-късно го продал и така, докато стигнал до талигата в София. Бил напълно сляп от нараняването.
И все пак, познал гласа на баба ми!

Дядо ми дал пари на собственика да купи друг кон (Фокер и така вече е бил на пределна възраст) и му даваше пари да го гледа без да го товари – докато умря от старост.

Ето го на снимка с леля ми (която сега е на 92 години, да е жива и здрава!) и при някакво пътуване с кабриолета – там “шофьорът” е моя милост!🙂

star-album-006.jpg

star-album-4-003.jpg

На третата снимка сме тримата Васильовци – дядо ми, аз (бате Еко) и братовчед ми Малък Веско (героят от горния разказ).
star-album-022.jpg

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • Муниконтин  On 7 март, 2008 at 01:05

    Нямам думи!

  • Ели  On 7 март, 2008 at 10:00

    Трогателна история. Вашите домашни любимци (даже и дивите) изглежда са аристократи по природа. А името на коня вероятно е свързано със самолетите Фокер. При такова име, не може да е бил обикновен😉

  • batpep  On 7 март, 2008 at 12:38

    ама като зарзазправяш – мед ти капе от устата!

    то май всички сливналии сте такива сладкодумци🙂

  • Ружа  On 12 март, 2008 at 06:49

    Мили спомени.Стоплят и разтапят душите и навеждат на тъжни размисли.За промяната настъпила у нас, българите.За оскотяването ни.

    Уж времената модерни, притежаваме услужлива техника, а нещо у нас е безвъзвратно изгубено.

    И си мисля,че точно това ни липсва най-много- топлото отношение към животните и самите себе си.

    Спомням си моята баба.Сутрин щом отвореше очи първом грабваше метлата да премете пред портата и после двора, защото да е чисто като мине някой човек, че да не бере срам.

    Никога не излизаше на пътя без китка зад ухото.Винаги усмихната, приветлива, а у дома все пееше. Нямаше телевизори, нямаше компютри, нямаше блокове, нито камари от сметища покрай тях.Няма баба, няма дядо.Даже мама и тате ги няма.Заринахме се в собствените си боклуци.

Trackbacks

  • By 56 години | Графът on 14 октомври, 2013 at 19:24

    […] Магазините се зареждаха с конски талиги. […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: