Имунизациите са хубаво нещо за човечеството и лошо за човека.
(д-р Капнилов)
Две публикации – „Вълни, звезди, капчици и аз 🙂” и „Бездум(ш)но” – са първопричината за следващите мисли. Притчата на Майк Рам добави тласък.
А какво общо имат с мисълта на д-р Капнилов ще се досетите ако ги прочетете.
Прекрасното поетично излияние на Svetlina ми подейства като освежителен душ в горещ задушен ден. Пренесе ме там, където ми се иска да бъда и без да искам възкликнах като ххх хх „О, боже!”.
Тъжният разказ на вили за едно прекрасно село (бил съм в Ичера още през 40-те на миналия век) и за българските села като цяло ми напомни къде тайничко мечтаем да живеем и къде живеем в действителност.
А в притчата си е казано черно на бяло: „Слънцето грее, а аз съм сляп.”.
Не сме слепи. Знаем как искаме да живеем. А живеем, както не искаме. Не само ние тук и сега. От поколения и, най-важното, към поколения. Имаме грижата да няма отклонения от „правия път”! Никой не ни насилва – самобичуваме се. С пълното съзнание, че го правим. Дървета без корен. И с огромно облекчение в края на живота си отиваме при мечтата – ако сме късметлии да имаме такава възможност. Даже ако тя е „през 9 планини и морета”. Като японските и английски пенсионери в нашите села – при тях явно вече не е останал и камък от реалността на мечтата, но те я търсят!
Мнозина зарязват известност, слава и се „скриват от света”. Артисти, писатели, художници, политици, богаташи. Други не го правят и умират с неосъществена мечта. Трети (достатъчно богати) се опитват да си направят макет на мечтата. Не само нашите – те са бездарни подражатели. В Холандия преди 30-ина години видях в огромна гъста борова гора (край Хага, доколкото си спомням) да се виждат през дърветата встрани от пътя къщи със сламени покриви. Жилищата на най-богатите…
Но всичко това е „не то”, както се пееше в една руска песен. Дори да се върнеш в бащината автентична къща на село. С оригиналните миндери, с чардака, с тъканите шарени черги и везани възглавници, двора с чемшир и комшулук към съседите…
„Не то”, защото отиваш в една черупка изпразнена от съдържание за теб. В нея има други животи, твоя го няма. Той е останал там – в града. В блъсканицата, шума, в мръсотията по улиците и душите, в надпреварата за „по-първо място”. В усилията за повече пари, съответно повече и по-„модерни” вещи и уреди, повече „удоволствия”. В който мечтата само едва-едва напомня за себе си – когато се загледаш в някое птиче на дърво в градината, когато се събереш с приятели „от твоята кръвна група”, с които нямаш допирни точки във всекидневния (и особено служебен) живот.
И как другояче? Не можеш да отидеш сам да пийнеш едно питие в заведение – сам ще си останеш. Не можеш да викнеш вечер, седнал под чемшира, на комшията си: „Ела да пийнем по една ракия, сега я извадих от герана потна-потна.”. Няма никакъв шанс да те навести съседка да види какво готвиш и да си размените някоя клюка. Даже като переш единствената ти грижа са програмите на пералнята и дали препаратът е „еко”…
Там, в мечтата, тая дума някога не са я знаели. И пералните не са знаели. Перели жените на реката. С малко домашен сапун, повече с бухалките. И не коя кога ù хрумне – в определен ден. Че е весело, задружно. А и момците да знаят кога да заничат, зер момите си запрятат полите като нагазят в реката… 🙂
С пералните е по-удобно и бързо ли? Може би. И с колите е по-удобно и бързо, отколкото с кабриолет, теглен от някой Фокер. Колко време се спестява! Което използваме за…за какво всъщност? Хм, мечтата нещо се намръщи…
Всичко това може и да е вярно, но е твърде опростенческо. Ако си стояхме в патриархалната идилия къде отива прогресът? Огледайте се докъде сме вече стигнали. Към далечния космос гледаме, черна дупка се каним да създаваме изкуствено. Все крайно необходими за човечеството неща!
Но тук не се ли сетихте за мотото на тази публикация?
Хубавото е, че човекът винаги намира начин да извлече полза. Затова усилията за прогрес не са напразни. Ето например, едно такова голямо постижение като Мрежата ни даде възможност да си направим отново комшулуци. Почти истински…
Ей, елате да пийнем по една изстудена в герана ракия и да си похортуваме!
Коментари
😀 ами, наздраве
aeren, доколкото разбирам Вашият пример също се отнася за българско село – щом сте родом от Бургас. Но спокойно можеше да е за някое село в някоя „напреднала“ страна. Любопитен съм дали ще имате коментар от чужденци…
Жива и здрава, deni4ero! 😀
Наздраве, комшу! 😀 Донесох шопска салатка – нали я обичате с печени пиперки и много лук. Ама доматките така са узрели, че сами се белят. Пуснах и една диня да се изстудява в герана (кладенеца) – за децата. Ей, дечурлига, стига газихте пипера, че ще дърпам уши!!! Ще ви отъпчат градината, Графе, ама какво да ги правиш – деца!
=)
Мога ли и аз да се присъединя към седянката ^^ ?
Ей, весело става! Знаех си аз, че сме живи. 😀
Добре дошъл, aeren!
Аз малко като се позамслих,,,, всъщност, не е ли изключително тъжно, че хората (са принудени да) търсят виртуалността пред реалното? =/
Наздраве, Графе!
Хубава седянка си спретнал. Присъединявам се духовно 🙂
Хей, винаги съм искала да живея в някое село. На спокойствие, без коли, без забързан живот, без скорости. ех, мечти…..
ами, тъжно е, aeren, но животът върви и никой не те пита какво точно искаш. Моят кум и много добър приятел също държи на тази теория, че, за да търсиш (образно казано) или да имаш нужда да разговаряш с някого в нета, значи нещо ти липсва. Но какво да се прави – дай животът като е забързан и всеки се е затворил в себе си, да си зарежем Тераската, на която си добре дошъл и да забравим за хубавите разговори 🙂
Тъжно е, че сте прав Графе. Милеем за селото, но всички бягаме от там. И аз не обичам да стоя повече от 4-5 дена, защото(срамувам се), но ми става скучно. Няма в повечето случаи лъскави кафенета, интернет, връзките са по-кофти, няма развлечения(освен пътеките в гората, покоряването на някое баирче или хладината на рекичката), а всъщност живеещите там са щастливци. Те се радват на по-прости неща, щастливи са когато къщата им се напълни с гости и още…Но има оптимизъм като се пенсионираме доста хора отиват да живеят на село. И то защото е по-спокойно, животът е по-евтин, по-близо са до земята, която често ги храни. Така възприемам нещата от гостуванията на село при леля ми(с. Градец, близо до Котел) или при родителите ми, които от 5-6 години са пенсионери и си купиха къща в село до Сливен и избягаха там(на тишина, спокойствие и приятни приказки)
Наздраве и от мен! Да сме живи и здрави и ако решим да отидем в някое китно селце… 😉
Благодаря за статията, тя е естествено продължение на моята. 😀 😀
Слушам ви, приятели, (чета, де 🙂 ) и се чувствам добре сред вас!
Ама как така без мен?! Седите си на седянка и сладко си лафите, а? И без мен?! 😀
А ти къде скиториш? 🙂
и аз се присъединявам към седянката 😀 мисля си за онази глава от `малкия принц`,в кято се разказваше за хапчетата против жажда, които спестявали цели 13 минути. и как завърши: `ако имах 13 свободни минути – помисли си малкия принц – бих тръгнал полекичка към някой извор`. мисля си, че всеки един един от нас успява по някакъв начин да намери своите свободни минутки и извора, към който да тръгне. поне, ще ми се да вярвам, че е така – всеки път, когато се прибера у дома и видя всичките си съседи, събрани в кафененцето до входа, клюките, които си разменят, възрастната съседка с красивите цветя на балкона, която разхожда шар-пея на внучката си и всеки път се спира да се заговори с нас, дребните шеги и закачки, които си разменяме с комшиите малко преди да се качим в асансьора… раздавам го поетично, но си мисля, че в дребните нещица от ежедневието се крие истинското щастие…
aeren, тераската, за която споменава deni4ero, е тук http://svetlina.wordpress.com/
Ти пък всичко искаш да знаеш! 😀
бе, то и аз искам да знам … кат’ ше сме на седянка, да сме като на седянка … Право в целта, vilford, те там е щастието!
Който много знае…. става много умен 😀 😀 😀 !
Я, колко е потайна! 😉
ей, тва се казва рус шемет – къде е vilford, къде е niili … Нийли, прощавай, ама знаеш за кво става въпрос 😀 Те там е щастието, Нийли, там 😀
Потайна, още много потайна, Графе 🙂
Муниконтин, язе тоя лаф го знаем като „който много знае, бързо остарява“ и последно „който много знае, става гърбав: 😀
@deni4ero
Последните две ми дават обяснения около някои факти в живота ми…
лол
@Deni4ero
– Тука сме ВоЕводо! И сме кажи-речи руси – ти само речи!
@Графе, ето сега е стратегически правилния момент да кажете: „Я, както сме се събрали всички, да вземем да свършим една работа!“ и да ни хванете да нацепин дърва и да очупим царевицата. 😉
Опа… аз като заплес… последна… не сте ми оставили семки за чоплене… ма ще направя фенер от динята и довечера ще ви изненадам с билките, които направих на буктечета по пътя за изворчето…
Я, разгеле сме се събрали и хубаво си думаме, някой да вземе да разкаже някоя – я за вили-самовили, я за караконджули – че дечурлигата да се кротнат.
Или тая работа да я оставим като се мръкне. Сега е време да си извисите гласовете, булки! Я подкарайте
мила мамо, напиши ми
пак за наше село
от салкъма откъсни ми
едно цвете бело…
Пък после ще ми изпеете моята:
Черней, горо, черней, сестро,
двама да чернеем!
Ти за твойто листе, горо,
аз за мойта младост…
Ех…
а „продават се, мамо, белите манастири“ става ли?
Става, ама „Драгиева чешма“ по-става. Пък най-става песни за вехти войводи и ония, тънките, любовните…
😀 аз могад а се включа в пеенето с някое от старите парчета на бате жоро минчев 😀
A aз с нещо тракийско 😀
веднага подхващам „ако умрам ил загинам, поп не мой да викатееее, наточете руйно вино, строшите ги чашитеее“ и продължавам с „назаааад, нааааазааад, момеее Калиииинооо …“
А аз ще запея като дойде време да се разотиваме. 😛
Много ми хареса това „и ония, тънките, любовните…“ – кара ме да съжалявам,че не мога да пея. Но обичам да ги слушам… 🙂
И аз не мога да пея! Затова ще ви послушам и тихичко припявам, ама само аз ще се чувам и другото Вили, може би))) 😉
Ех как съжалявам, че не съм открил начин за лесно пускане на музика подобно на видеоклиповете! Тогава можехме и наистина да си попееме – уговорка, раз, два, три, щрак – и песента ще се понесе… 🙂
графе, ако искате, мога да ви обясня как да става пускането на музика
Седи дядо Ви Митко, отстрани на белия камък, радва ви се, и се диви: Бре, мама му стара, че то наистина света станал едно голямо село, а седянката цял свят! И ни в клин, ни в ръкав запява: Неразделни
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина –
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко –
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
„Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.“
Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви –
писано било та ние да се не сбереме живи…
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, –
„Клетника – дочух между им да се шушне и говори: –
право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!“
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…
Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви –
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви –
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; –
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…“
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.
текст: Пенчо Славейков
Жив и здрав да си, дядо Митко!
Niili, много ще Ви бъда благодарен! Става въпрос за музика, която имам в компютъра или на дискове. От многото програми избрах „Кошчето“ като най-добра и лесна, но всички те са сложни по отношение на потребителя, който иска да чуе. Не позволяват направо да се щракне и да се слуша в блога.
Този въпрос е доста важен и за Муниконтин.
Интересная штука…
Графът: Здесь не место для рекламы, друг!
Niili, безкрайни сърдечни благодарности за помощта относно качването на музика! @}-,–
Trackbacks
[…] 10, 2008 · Filed under thoughts https://vascont.wordpress.com/2008/09/10/mechtata/ […]
[…] https://vascont.wordpress.com/2008/09/10/mechtata/ http://wili6521.wordpress.com/2008/09/09/word-2/ […]