“Моите” врани

В разговор с Господин Гюров и Svetlina в темата “И все пак” стана дума за враните. Тогава споменах, че ще разкажа истории с тях.
Ето и моята история с врани, която след като прочетете, ще разберете защо доста се колебах навремето преди да я разкажа във Скайфорума.🙂 За мой късмет (и подкрепа) там се случи форумец, който разказа още интересни неща за тях. Разказа копирам без изменения (вкл. и на глаголните времена), както е написан тогава (2004 г.):
Сутрин с нашето коли Кольо излизаме много рано на разходка в близкия парк. Имам навика да нося малко суха гранулирана кучешка храна в джоба за някой гладен бездомник, не за него – той си е глезльо и не кусва гранули. Една сутрин обаче си поиска, явно огладнял повечко и аз започнах да му давам в шепата си. Една врана слезе от близкото дърво и започна да обикаля. Аз й казах “Това май не е за теб, но опитай” и ù подхвърлих едно топче. Тя обаче съумя да го разстроши и го изяде, както и следващите.
На прощаване преди да си тръгнем аз, сам не знам защо, ù казах “ела утре сутрин, ще ти донеса по-дребни”.
За моя изненада на другата сутрин враната ни чакаше още на входа на градината и започнаха съвместната закуска с колито ми. Но забелязах, че на разстояние стои още една врана и напрегнато ни гледа. Опитах се да ù подхвърля храна, но тя не се приближаваше. Тогава се обърнах към “моята” врана: “Това твоя приятелка ли е? Нека дойде и на нея ще дам”. И сега, внимавайте: завърза се кратък разговор между тях и другата врана се приближи и започна да яде?!?

След моята покана на сбогуване да ме чакат сутрин, те редовно ме посрещаха още на входа на градината и това продължи около два месеца. След това изчезнаха и повече не съм ги видял.

Както виждате тази история си е достатъчно налудничава за да се разказва по този начин. За себе си аз имам някакво обяснение, което се базира на наблюденията ми върху кучето ни. Всички вече в къщи отдавна знаят за способността на Кольо да разбира разговора и даже да реагира ако го касае – независимо дали се споменава неговото име или думи, които могат да му подскажат съдържанието. Понякога даже без да се произнася на глас каквото и да е. Например, вечер докато вечеряме и гледаме след това телевизия, той си дреме легнал до креслото ми. В момента, в който си помисля, че е време да отиваме да си лягаме, без да съм казал нещо или направил някакво движение, той се изправя и тръгва напред (спи в моята стая). С една дума притежава телепатични способности. Отдавах го на дългия ни съвместен живот (за него целия). Но случая с враните ме кара да мисля, че животните изобщо имат способността да долавят мислите на другите живи същества. И те просто разбират не това, което се чува (невъзможно е), а това, което е съдържанието и е в главата ни. Дали оттам не е произлязла и приказката, че “страхът има мириз”?
След тази история аз съм окончателно на “ти” с животните. Може би защото подхождам винаги с увереност, че ще ме разберат…
………..
П.С. За Кольо ще разкажа при случай – той вече не е между живите…😦

Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Trackbacks

  • By Врани в Канада « Графът on 14 май, 2009 at 01:40

    […] никаква връзка с този човек. Историята ми с враните (“Моите врани”) получи неочаквано потвърждение от Канада. Иначе, […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: