В края на отделенията или началото на прогимназията – т.е. 4-5 клас по сегашному – в училище ни възложиха задача да направим макет на училището. Кой както може, от какъвто иска материал.
Училището ни беше масивна триетажна сграда (сигурно още съществува, поне до преди петнайсетина години го имаше).
Не знам какво си е представял учителят, че ще направим – тогава не беше практика такива домашни да са за родителите 🙂 – но задачата не беше лесна. Защото единственото задължително условие беше да се спазят съотношенията в мерките. Т.е., да бъде в своеобразен мащаб.
Естествено, почти всички деца решиха да го направят (и го направиха) от глина. По-амбициозните – от гипс. И аз в това число. Най-лесно ни се виждаше – мачкаш, оформяш и готово. Не можеше да се вземе някаква подходяща кутия и да ù се изрисуват прозорци – в средата на фасадата беше главния вход, съответно издаден напред.
Както вече казах, с ученическите задачи не се ангажираха родителите. А и в децата нямаше такава нагласа. Започнах аз да действам по задачата. Стигна ми акъла да забъркам най-напред малко гипс, колкото да опитам. И веднага ми стана ясно, че от тая работа нищо няма да излезе – преди да оформя каквото и да било, гипса се втвърди! 🙂 Разтърсих се за нещо подходящо и намерих кутия, която би могла да свърши работа. Намислих да я измажа с гипс, после да я изтъркам да стане гладка и да рисувам по нея прозорци и врати.
Междувременно баща ми се върна от работа и веднага забеляза, че съм майсторил нещо. 😉 Разпита ме, измърмори нещо по адрес на учителя и каза, че ще помисли и утре ще решим как да го направим – той ще ми помага. Но ми обърна внимание на условието за мерките. Възложи ми задача: да измеря училището с метър от външната страна като си записвам мерките върху страните на правоъгълник, който нарисува на лист.
На другия ден след обяд аз, въоръжен с дюлгерски сгъваем метър, започнах “измерванията”. Най-прилежно измерих училището от всички страни. Където нямаше достъп до стената не се притеснявах много – мерех от разстояние във въздуха… 🙂
Вечерта баща ми прегледа мерките, каза “хм” и после допълни, че в неделя ще започнем да го правим.
Тук се налага една отклонение, за да бъде ясен по-нататъшният ход на събитията.
Трявна е прочута с майсторите си резбари. Даже има Тревненска резбарска школа и музей в Старото школо. По онова време имаше и специализирано училище (не зная съществува ли още) – в него учеха деца от цяла България и беше нещо като сегашните училища по изкуствата.
Затова не беше чудно, че в къщи имах набор инструменти за дълбаене и трион за изрязване на фигури от шперплат. Обичах да се занимавам с това и по време на събитието в разказа ми вече имах постижения в тази област.
И когато баща ми донесе лист шперплат са разчертани стени (вкл.и прозорците) на училището и ми поръча внимателно да ги изрежа не само, че не бях изненадан, но и веднага ми стана ясно какво ще правим като “дойде неделята”. Зарадвах се и ми олекна – вече знаех какво трябва да се прави!
В скоби: обръщали ли сте внимание на разликата в душевния ви статус, когато при предстояща задача знаеш какво трябва да се прави или не знаеш?
Нататък е ясно – аз изработих собственоръчно всички детайли на сградата начертани от баща ми (той беше инженер). От основата (масивна дъска) до покрива. Баща ми беше измислил как да направим конструкцията – всеки етаж поотделно, покрива също. Вътре в етажите бяха изработени всички вътрешни стени, т.е. стаите. Слепихме елементите на всеки етаж с туткал (тогава нямаше днешната глезотия с 1001 лепила) – което и аз можех да правя, затова пиша глагола в множествено число!
Баща ми беше измислил много хитро сглобката. В четирите ъгли на всеки етаж имаше пробити дупки, през които минаваха спици от колело. В тавана бяха монтирани гнездата, в които спиците се навиваха. По този начин, като се извадят три от спиците около останалата можеше да се разгърнат ветрилообразно етажите и да се гледа вътре.
Боядисването и останалите доизкусурявания вече бяха “детска игра” 🙂
На всичкото отгоре, тъй като до предаването на макета в училище имаше още доста време (задачата беше за срока), вече по собствен почин аз “напълних стаите”. Обиколих всички класни помещения, записах си броя на чиновете и т.н., изработих си ги от дърво и ги залепих по стаите.
От момента, в който ми стана ясно какво ще правим, аз запазих всичко в пълна тайна – исках да има изненада.
Изненадата наистина беше голяма, не само сред децата. Сега, като си спомням, ми се струва, че само учителят ни беше по-скоро възхитен, отколкото изненадан. Е, надали баща ми е имал време да сваля чертежи на училището, по които го направихме… 😉
Този макет няколко години стоя на специална поставка във фоайето на училището. Нямам спомен да сме го взимали, когато напуснахме Трявна, но при едно местене двайсетина години по-късно го видях отново между старите неща от тавана. Сега не знам какво стана с него по-нататък, вероятно сме го изхвърлили.
Така помагаха умните бащи на децата си някога!
Графът 
Коментари
А нямаш ли още някоя антична снимка, че да видим я училището, я макета?
Както казваш ти/вие: в скоби: аз дълго време исках да си направя едни кукли, но ми беше нужен туткал. В момента не го произвеждат и преобърнах света, но намерих мъничко. Слава на дърводелците-любители, чиито шкафове просто са бездънни!
Аз пък трябваше в 10 или 11 клас да правя открит урок и си избрах да изработя макет на сукцесия. Даже и не ми хрумна глина и гипс. Направен е от кутии от прах за пране, тоалетна хартия, брашно, клонки, пластелинени животни и естествено гвоздеят на програмата – хартиени птички, танцуващи под черна ръкавица. За съответния проект аз и съученичката, която всъщност изнесе цялата нАучна тежест, получихме по 3 шестици. Две получават най-добрите според г-жата, а третата е гласувана от класа.
Тея твои спомени така ме размислиха, че не се учудвай, ако скоро видиш подобен пост и в моя блог 🙂 Продължавай да ме радваш така!
За съжаление, досега не съм попаднал на снимка на училището, а макетът със сигурност няма.
С удоволствие ще прочета и Ваши спомени, вече съм сигурен, че ще са интересни!
…………
Спокойно ми пишете на „ти“ и не се смущавайте от моето „Вие“ – въпрос на навик.
Ааа, муниконтин, и моите са също толкова страхотни! Дори по, но хайде да не сравняваме;)
🙂 Благодаря! Дано бъдем и ние такива родители, за да ни помнят децата ни с любов. 🙂
Чудесно! И в това сътрудничество с баща Ви сте общували! Нещо, което днес е модерно да казваме, че липсва, но не осъществяваме.
Тези проекти, в които родителите помагат (а не изпълняват те в службата!!!) остават като мил спомен и пълноценен опит в съзнанието на децата.
А как се прави туткал, всъщност? Ние в училище го използвахме, но учителят по трудово само го топлеше (ако се не лъжа).
И решението със спиците в стените много ми хареса – инжинерната мисъл си е инжинерна! 🙂
Вече не го произвеждат. Нарича се още „костно лепило“ – познай от какво се прави 🙂 Идея си нямам зщо са го спрели, ама много ме е яд. А, забравих да кажа, че си нямам идея и как се прави. Ама дядо ми беше дърводелец, а майка ми – учителка и от съвсем мъничка харесвам трите аромата: дърво, туткал, хартия. Сега мога да добавя към тях и мириса на дъжд и поляна, но май вече бягам от темата…
Туткалът не е един вид – има костен, кожен, даже рибен (който е течен ако не се лъжа). Не е само лепило, той участва в много съставки, вкл. за импрегнация на дърво срещу горене и в грунда на платната за картини. Изобщо е много универсален – даже техника за боядисване на яйца имаше едно време.
Порових в интернет, не ми се вярваше да не се произвежда. И открих списък на 10-те най-големи предприятия в Габрово – на 10-то място е “Лъв” ЕАД – производство на меки кожи, кожени изделия и кожен туткал. Сигурен съм, че и предприятия за костен туткал има. Но със сигурност се продава в по-специализирани магазини.