Monthly Archives: март 2008

Не можеш да избягаш,

когато отвсякъде те пръскат – в случая с “информация”.

Бурно море – “колосален скандал в МВР”. Вълни те заливат, земя се не види. Единственото нормално (и обективно до голяма степен) мнение, което съм прочел (чул) тези дни, беше на Росен Петров в интервю за “24 часа”.

Житейският ми опит и осемгодишно активно форумство ме е научило: в такива случаи вкарвай цялата информация в биологичния си РС и търси незабележими изречения, които най-често се оказват ключ.
Така и правя сега. Ето какъв резултат се оформи като мое мнение – дали съм улучил, бъдещето ще покаже.

Първи основен извод:
От поне 15 години всички сме единодушни, че “бившата ДС продължава да командва играта”. Като в случая “бившата ДС” се използва доста фриволно – замества имена, които не можем или не желаем да назовем. Имена от службите – предишни и сегашни.
Определен кръг от всички, които са ни управлявали след промяната, са наясно с въпроса, хората, и отработената система на действие. И леви, и десни. Всяка партия на власт е имала свой МВР министър и свой главен секретар на МВР. Освен това, докато е на власт всяка си е осигурявала хора на вторите оперативни етажи, които да могат да се запазят, когато сдаде властта. И които да продължават да я “информират”.

Втори основен извод:
Няма партия, която да е била на власт или около властта, без връзки с “големия бизнес” (разбирай големите пари). Без пари политика не се прави. Къде са големите пари в периода на натрупване на първоначален капитал на всички е ясно. Затова ще се връзваш към “дяволчетата” (ако ще и с отвращение) – паралии “ангелчета” няма и скоро не се предвиждат. Всички са наясно с този въпрос и спазват строго правилата: събирай колко може повече информация за “нерегламентираните” връзки на “противника”, но опасно подплатени “скандали” на тази база не предизвиквай. Ако се случи, не рови, дай възможност да заглъхне. Помните ли още “Сапио”, “Орион”? Разследването за “Сапио” се точи 10 години докато придобие давност – колко уж противоположни политически правителства минаха за тоя период? “Орион” изобщо не влезе в такъв стадий. Вече имаха обица на ухото със “Сапио”, внимаваха и го оставиха на ниво “приказки от хиляда и една нощ”.

Трети основен извод:
МВР още в началото на промените беше буквално унищожено като система. Във всички държави този род институции са най-контролирани и регулирани. За да работят, те не търпят сътресения. Извращения има навсякъде – най-драстичният пример е ФБР в САЩ и Едгар Хувър – но разкритието им става без разбиване на институцията. У нас МВР беше разбито за да могат разните партии да го използват като оръдие за рекет. В политически план то беше използвано след промяната много повече, отколкото преди това. основната му работа беше да се поддържат или смазват субектите на първоначалното натрупване на капитала – и съответно, да се осигуряват финанси за партиите.

На базата на тези изводи – безспорни, според мен – мнението ми за това, което става в момента.
1.  Министър-председателят и Министърът на вътрешните работи не са изненадани от “скандала”. Възможно е да са изненада някои от замесените в него. В едно от изказванията си г-н Станишев каза между другото (по памет) “Бил съм прав, когато настоявах да се създаде Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС)”. Което може единствено да означава, че тя беше създадена за да започне работа по тези въпроси. Тази фраза ме кара да мисля, че думите “ще оздрави МВР” не са само ораторски прийом, а намерение. Какво се подразбира като съдържание е друг въпрос. В същата посока на размисъл води и изявлението му за започване от ДАНС тотална проверка за десет годишен период назад.
2.  Разни “бивши”(чак и бившият кмет на Перник!) твърде трескаво се засуетиха и разприказваха. Което много ми прилича на сериозна уплаха. Бих казал, че на моменти доста им личи.
3.  Доста хора и сред политическата върхушка (не само управляващата!) също се чувстват твърде неуютно. Ненапразно се полагат героични усилия да се отклони “урагана” в посока министър Петков, с надежда, че след това ще затихне – както стана с Р.Овчаров. В противен случай има сериозна опасност за отработената система (виж третия ми основен извод). Разрушаването ù сега ще бъде непоправимо – не сме в първите години след промяната. Доста партии ще я загазят…
4.  В подкрепа на първите три точки говори и твърде предпазливата (нехарактерна за него) реакция на Б.Борисов. Няма как той да не е наясно за какво става дума. Всъщност се държи съвсем адекватно предвид бивш висш служител в МВР.

В заключение, надявам се този път “скандалът” не само да не затихне, но да отиде до край. Крайно време е! Дали ще има осъдени и оставки за мен е без значение – добрата новина ще бъде МВР да стане нормално, с нормална работа, корупция и всичко останало. Както е по белия свят.

Това не съм го измислил аз: Росен Петров цитира думите на шефа на италианските карабинери:
“Където е много спокойно и тихо, там има мафия.”

Магарета

Всички в парламента са магарета” прочетох някъде преди време. Ех, де да беше така!

Неведоми са пътищата на биологичния ни РС! Едно мнение на Svetlina в темата ми за карибките в крайна сметка ме доведе до долните редове.
Най-напред ще напиша собствените си мисли, а после ще погледна из интернет. Имам си обица на ухото – тръгна ли по обратния ред, ще се окаже, че други отдавна са казали каквото трябва по-добре от мен и ще ми секне желанието!

Винаги съм си мислел, че един от най-работливите и най-онеправданите (охулени) помощници на човека в тежкия му селски труд е било (и е!) магарето. И никога не съм могъл да си обясня защо. Защо човекът не го е оценил по достойнство? Я се опитайте да кажете като комплимент “Ти си голямо магаре”!
“Инат като магаре”, “глупав като магаре”, “капризен като магаре”, че даже и “мързелив като магаре”, “магарешка му работа”?!? Ушите му били дълги, гласът му гръмогласен… А бе, хора, ами защо тогава не сте се отказали досега от него, а?

Глупаво било? Ама някога за да направят най-добро трасе на път от място до място пускали магаре напред и маркирали от къде минава – доказано е, че оставено да избира се движи по най-оптималния маршрут, съчетаващ разстояние с наклони. Не кара направо през деретата, не обикаля излишно по равното!

Инат било? А на някой дошло ли му е на ум, че това е подсказване за някакъв сериозен проблем, който не търпи отлагане?

Капризно? Да ми посочите някой друг, който се задоволява със сухи тръни след тежък труд? На всичкото отгоре сме ги кръстили тези тръни “магарешки”, уж магарето ги предпочитало. Я му сложете хубав зоб и “магарешки тръни”, пък гледайте какво предпочита!

Изобщо голяма черна точка е за нас, българите, отношението ни към магаретата. Чак в поговорките сме се издънили, в желанието си да се оневиним: “Краставите магарета през девет баира се подушват.” Е, не я обичам тази поговорка и това си е! Предпочитам мъдростта на древните:
Asinus stramen mavult quam aurum (лат) – Магарето предпочита постелката пред златото
…………………..
Тук спрях и отидох в интернет. И както предполагах, нищо ново не казвам:

> Едно от най-онеправданите домашни животни е магарето. Товарим го до изнемогване, защото е издържливо. Бием го, защото е търпеливо. Обиждаме го, защото ни служи. Презираме го, защото ни се доверява. Изразите “магарешки инат” и “глупав като магаре” са се вкоренили дълбоко в нашия език. Освен, че обиждат този, към когото са отправени, те допълват отношението ни към това нещастно животно. Имаме ли право да му приписваме качества, които са присъщи единствено на хората? Не може ли, например, “магарешкия инат” да се тълкува като достойнство и отстояване на лични позиции? Разбира се, и едното и другото са субективни отношения. В това е нашата грешка. Ние се обиждаме, когато ни сравняват с животните, а в същото време сами ги очовечаваме. На магарето съвсем не му става по-добре от това, че го доближаваме до най-висшето Божие творение. То е същество, подчинено на природните закони, с които се съобразява безусловно, следва неотменно и не пристъпва безотговорно.
Това забележително животно е много по-издръжливо от благородния си събрат коня. Още древните египтяни и гърци го използуват за превоз на товари. От хилядолетия магарешкото мляко се употребява като лекарство срещу различни болести, включително и някои мозъчни възпаления. За благородните дами от древността то е превъзходно козметично средство за подхранване и избелване на кожата. (http://www.zoomania.org/content/view/2122/38/)

> “И в края на краищата въпросът съвсем не е в магаретата, или по-точно в тях е, защото магарето е много симпатично животно, и умно при това. Тъй като още от малка любимият ми герой в “Мечо Пух” е магарето Йори. Освен последователен философ и стоик при това.” (Вени Г. http://semkiibonbonki.blogspot.com/2007/09/blog-post_1626.html)

> Тръгнал стопанинът с Магарето и Конят на воденица. Натоварил на магарето два големи чувала с жито, яхнал охранения ат и потеглили.
– Ох! – изпъшкало магарето. – Колко много тежат пустите му чували! Задъхвам се. Ако падна, ще умра. Моля ти се, Кончо, помогни ми! Кажи на стопанина да прехвърли единия чувал на твоя гръб.
Но конят си правел оглушки.
На едно каменисто място магарето се препънало, строполило се на земята и издъхнало под чувалите.
Тогава стопанинът на двете животни наместил магарешкия самар и чувалите върху конския гръб шибнал коня с камшика си и го подкарал напред.
Конят се превил под тежкия товар, въздъхнал, извил глава към магарето и рекъл:
– Ех, братко, ако бях чул молбите ти, сега щях да нося само единия чувал.
(народна приказка)

> Кой каквото ще да казва,
ала умна съм глава.
Май ушите ми са дълги,
но беда не е това.

Хората ме претоварят,
яздят, впрягат ме в кола
и отгоре ми се карат –
ех, магарешки тегла!

Зоб, сенце за мене няма,
все отритнат, сирота…
Няма ли бодил и слама,
гладно дремя край плета.
(Васил Стоянов)
………………………………………….
Това набързо, без да се ровя много. И съм доволен, че не съм единствен магарофил! 🙂

Сега разбрахте ли, защо искам в парламента да има истински магарета?

1963-g-slevski-0041

1963 година преди поход в Балкана. Точица веднага се научи да го подкарва и спира, двамата чудесно се разбираха и по пътя трудничко ги догонвахме.

Моите карибки

И това се случва в интернет!

В началото на февруари имаше в “Аз” едно мнение подписано “Твоите 2 карибки”. Познатите ми, които четат дневника, ме питат кои са тези “мои карибки”. Мисля, че историята е интересна и ще я споделя тук. Не съм ги питал, но те няма да ми се разсърдят.

Преди година един ден получих имейл:

Здравей,
Видях твой постинг във форума на “Сега” на тема Венецуела. Коментарът* беше много изчерпателен и точен. Питам се дали не живееш във Венецуела като мен. Ако е така много ще се радвам да поддържаме контакт. Аз живея от скоро на о-в Маргарита и още не съм се запознала с българи тук.
(писмото беше на латиница, за удобство го обърнах тук на кирилица).

Изненадата ми беше понятна – всеки ден човек не получава подобни писма. Стана ми приятно, но и съвсем ясно за недоразумението. Затова (с известно съжаление, защото бях сигурен, че с това кореспонденцията ни приключва) отговорих:

Здравей, драга ххххх!
Писмото ти приятно ме изненада.
Не живея във Венецуела, живея на пъпа на София, но с удоволствие ще си кореспондирам с теб ако нямаш нищо против да си пишеш с един солиден дядо, който има спомени даже от “предсоциалистическата ера”! 🙂
Малко обяснение за форума. Аз съм есперантист. По тази линия имам възможност да получавам автентична информация. В случая се радвам, че информацията ми е била вярна – можеше да попадна и на едностранчива. (………..) И още нещо, което познатите ми знаят: псевдонимът ми “Графът” всъщност ми е прякор още от детските години и всичките ми приятели така си ме наричат и в живота. А писането на “Вие” си ми е навик – тук специално внимавах да не объркам “Ти”-то! 🙂
Засега толкова. Ще се радвам, ако решиш да продължим.
Сърдечни поздрави,
Графът

Да си призная, даже не очаквах отговор. И бях радостен като получих:

Здравейте,
Първо поздравления, че на тази възраст звучите така младежки и сте в крак с новите технологии! Ще се радваме да си кореспондираме с вас, защото ни напомняте за нашия собствен дядо, който също беше есперантист. Ако и той беше жив щеше да се радва да се запознае с вас.
Ние сме всъщност две сестри…

Няма да цитирам дори имената – тия дни не мога да се свържа по скайпа с тях и не зная мнението им.

Кореспонденцията ни стана съвсем редовна. Открихме и много съвпадения – вкл. и това, че също бяха живели известно време в Трявна.

И полека-лека стана нещо не съвсем обичайно – те са ми виртуални внучки! Много интересни неща ми пишат – и лични, и други. Като например:
Тук мина предкарнавалното шествие, което продължи няколко часа. Хвърляха конфети, бонбони, празни бутилки от вода, сладоледени кофички и т.н. Мислехме си каква мръсотия ще остане след шествието по булеварда, но за наше удивление веднага след последната група вървяха две коли на чистотата, които смилаха боклука и измиваха улицата, а няколко служители на чистотата събираха в торби останалите по градинките боклуци. Също така до 15 мин след края на парада беше демонтирана трибуната за официалните лица. И това ми било „третия свят“!! Признаваме, че завидяхме :-(.

Винаги се радвам на писмата им.

Ето, това са “моите карибки”! Късметлия съм, нали?

……………………………………

Между другото, занятието им е интересно. Ако някой се интересува от романтична сватба, юбилей, купуване на къща или просто летуване на Карибите нека ми се обади на имейла.

Спасяваме планетата

Напоследък много се заговори за спасяване на планетата. От разни страни. Но като започнаха и учените един през друг да разправят разни страхотии аз се зарадвах: най-после и този въпрос дойде на дневен ред! Щом медиите по света поддържат огъня, значи най-после акцията “Спасете Земята!” излиза на световната сцена. Значи човечеството поумнява. Че то този въпрос се подритваше насам-натам вече няколко десетилетия.

Радвам си се аз, ама нещо ме гложди като трънче в петата – не го виждаш, а боде.

Какво толкова заплашително се случи последните няколко години, че целия свят изведнъж се активизира така? За озоновия слой съм чел преди 40 години, може и преди това да са писали. И за ледниците ми се е мяркало периодично по нещо – ту че замръзват, ту че се топят. 45 години откак карам кола на годишните прегледи мерят вредни емисии в газовете. За запрашване и опушване на въздуха откак се помня се говори, откак се помня тези разговори не се харесват на ония, които броят печалбата. За електрическа енергия от слънцето и вятъра също не помня откога зная. “Елките” без батерийка да не са от днес?
Какво тогава?

И изведнъж ми светна: петролът свършва! Човечеството остава без ръце и, най-важното, без крака! И още по-най-важното, закъсват най-големите фабрики за пари! Военно-промишлена, машинна, авиационна, автомобилна, петролна и още куп индустрии без гориво?!? На всичкото отгоре, последните запаси от петрол са на неподходящи места в неподходящи ръце!
Форсмажорно да се вземат мерки! Да се мобилизира науката (т.е.да ù се дадат достатъчно пари за проучвания)! Да се спаси планетата!!!

И започнаха да я спасяват. На първо място – заместител на петролното гориво. Двигателите с вътрешно горене е немислимо да спират. Всички сили се хвърлиха най-напред там. И, ура, успешни решения. Супер успешни, веднага влязоха в производство. Гориво от биомаса, биогориво. Вече го наливат в резервоарите на колите! От биоотпадъци го правят, какво по-добро от това! Другите решения ли? Вие какво, двигатели с водорот ли искате или със сгъстен въздух! Какво от това, че и биогоривото изгаря и замърсява атмосферата. По-малко я замърсява затова му викат екологично гориво! Или искате да си захвърлите колите и да си купувате други с нов тип двигатели?! Къдей Киро на кирия! Водородът и сгъстения въздух са екзотика, за цвят. Хич и не си помисляйте, че ще карате коли с вода и пак вода от тях ще тече!..

Като стигнах в мислите си дотук от радостта ми нямаше и следа. Не ми е трудно да предскажа какво ще стане в не много далечно бъдеще. Половината човечество и сега гладува. По финансови причини – в днешния свят няма безплатен обяд. Като свърши напълно петролът, храната ще стане най-скъпото нещо на земята. Не защото някой ще се осмели пряко да я превръща в бензин. А защото 90 % от обработваемите площи на планетата ще произвеждат това (и бурен да е), от което се прави гориво! Ще трябва тогава пък да се спасява храната. На планово стопанство замирисва. Впрочем, за плановото стопанство бъдеще време вече е неподходящо – ЕС не започва ли мощно да го въвежда? “От това ще сеете толкова, от онова толкова, иначе няма пари”…

Мислите, че и аз като учените се правя на интересен с разни страхотии? Ето ви тогава какво каза само преди десетина дни пред в.”24 часа” един съвсем земен човек – Димитър Консулов, собственик на известната фабрика за майонеза “Краси” в Пловдив:
Според мен след време ще се разбере, че решението за биогоривата, което Европа измисли за спасение на климата, е глупаво. Ако трябва да се лишим от храна за да караме колите – не е разумно. Цените на суровини, които стават и за биогориво, ще растат до момента, до който се изравнят с нефтопродуктите. Сега сме зависими от арабските шейхове, защото те определят цената на нефта. Ако продължават да я вдигат, ще продължи да поскъпва биогоривото, респективно маслодайните суровини и съответно храните – всички, не само майонезата.

Какво излезе в крайна сметка? Юрнахме се да спасяваме печалбите най-напред! Образно казано, така:
От горящата къща най-напред парите, след това луксозната супермощна кола и после хората – ако е останал някой за спасяване.

А може ли другояче? Може и още как! И най-големия профан като начало щеше да забрани производството на коли по-мощни от 35 коня и развиващи скорост повече от 140 км/ч…
……………………………………
Едва когато изтръгне последното стръкче, едва когато умъртви последното животинче ЧОВЕКЪТ ще забележи, че парите не стават за ядене “ – мохиканска мъдрост

Караконджули*

Тебе лъжа мене истина.

Вече знаете, че нашето семейство по наследство сме си планинари. Няма по-приятно, по-разтоварващо и по-полезно нещо от скитането по планините. Даже в Гинес още не е регистриран такъв случай – планинар със стрес.

При едно такова скитане в Балкана на връщане загубих пътеката в девствена гора. Замотах се и замръкнах.
Разбрах, че ще се нощува (и друг път ми се е случвало) – не носех фенер, а и той щеше да е безполезен, след като и по светло трудно се оправях.
Започнах да се оглеждам за удобно място и си харесах един вековен дъб – под него имаше нещо като малка равна полянка, а и той беше с голяма хралупа, ако завали ще има къде да се скрия на сухо.

Легнах и заспах (като се стъмни какво друго да правиш в планината). По едно време ме събудиха някакви гласове. В първия момент помислих, че съм сънувал нещо, но гласовете продължиха да се чуват. Странно някак – не чувах с ушите, а направо в главата.
– Сам ли си.
– Другите идват.
– Какво се мотаеш тогава.
– Ами на нашето място под дъба има човек.
– Човек ли? Ха! Че какво прави.
– Ами спи.
– И тая хубава, намерил къде да спи. Защо не го прогони досега.
– Ами, струва ми се, че няма да стане.
– Как така няма да стане, ей ги и другите идват. Сега ще вдигнем олелия и ще видиш как ще хукне, петите му няма да се виждат.

Отворих съвсем малко очи и се опитах да видя нещо без да помръдвам. Нищо, мракът беше непроницаем, само като че ли се движеше на места. Какво ли е това чудо – помислих си и седнах.

Изведнъж в главата ми се разнесе адска олелия, писъци, ревове, тупурдия.
– Ей, не може ли по-тихо, бе? Ще ме оглушите. – казах аз.
Гюрултията секна. Настана изненадана тишина.
– Кои сте вие, елате да се разговорим.
– Ама теб наистина ли не те е страх?
– Че от какво?
– Ами от нас.
– Че кои сте вие, аз още не съм ви видял.
– Как кои, караконджули сме!
– Караконджули ли? Интересно. Може ли да дойдете по-наблизо, че не ви виждам, много е тъмно.

Настъпи пауза, както когато човек не знае какво да каже. Постепенно мракът започна да се сгъстява на места и да оформя някакви фигури. Те се приближиха и ме заобиколиха все така мълчаливо. Приличаха на хора, но не различавах подробности, защото бяха черни, нищо цветно не се виждаше. Чаках да заговорят. Вероятно ме разглеждаха, защото мълчанието продължи известно време преди да чуя:
– Ей, ти наистина ли си човек?
– Нали виждате, човек съм.
– Защо тогава не те е страх от нас.
– А има ли защо да ме е страх? Като дете съм слушал приказки за вас, ама това си бяха приказки и аз мислех, че са измислени.
– Няма измислени приказки, всяка крушка си има опашка. Както виждаш, има ни.
– Тогава защо досега не сте ме нападнали и убили?
– А, чакай да се разберем! Това, че не сме измислени не значи, че историите, които разправят за нас не са измислени.
– Виж, това го вярвам. Тъй и тъй сме се разговорили, а и аз няма къде да ходя в тая тъмница, що не седнете и да ми разкажете за себе си. Пък аз ще разкажа на хората.
– Хубаво предлагаш, ще го направим. Ама да си знаеш, никой няма да ти повярва на думите. Досега човек като теб не бяхме срещали, сигурно няма друг.
– А, има, като мен не са малко и все повече стават.

Насядаха фигурите около мен (колко бяха не знам) и първия глас започна да разказва. Сигурно им беше старши.
– Ужасиите, дето се разправят за нас, ги знаеш. Зверове някакви, които само търсят човек да докопат, че да злосторничат и го мъчат. Кой първи е измислил това и защо не знаем. Сигурно защото сме черни, космати и грозни. Ти как мислиш, много ли сме грозни?
– Не знам, не ви виждам добре. Но какво значи “грозни”. И какво от това, аз като не съм красив да мра ли!
– Така си е. Ама като ни тръгна лоша слава. Стреснал се е някой от нас някога и ето ти тебе! А ние не сме лоши. Даже месо не ядем, защото не искаме да убиваме, само плодове и билки. Весели и игриви сме. И все се мъчим да го покажем на хората, да не се страхуват от нас, ама като ти излезе веднъж лошо име… От години се показваме все по време, кога хората най-много празнуват и са весели. Гледаме да е тъмно, че да не ги стряскаме с вида си. И им помагаме, когато има нужда. Да знаеш що пияни сме спасили от бяла смърт като не сме им давали да заспят на улицата през нощта. Като видим, че някой падне и се закроти, подплашим го, той изтрезнее моментално, хукне и чак в къщи до жена си спира. Започне да разказва как караконджулите го гонили и едвам се спасил, пък тя го нахока “Пияна главо, ще ти дам аз едни караконджули, пияницо проклет”. Спасяваме ги ние, ама кой да ти признае – един да изпуснем да падне я във вир, я в дере и да се утрепе, веднага ние сме виновните, блъснали сме го били.

Дълго ми се оплакваха караконджулите. И други неща ми казаха, ама те вече са си между нас. Като наближи да съмва, поведоха ме да ми показват пътя да се измъкна по-лесно от гората. Благодарих им на прощаване, разделихме се като приятели.
– Пак ела като имаш път насам – поканиха ме те.
Все се каня, ама… Успокоява ме това, че те си знаят, че не съм ги забравил.

Вече сте разбрали, че мотото в началото е подвеждащо. Тази история не е истинска, не може да е такава – нали според всички авторитетни източници караконджулите са измислени същества. Вижте какво пише в Уикипедия!

Но като зная колко “измислени” неща вече се оказаха истински чудя се откъде пък ми хрумна тази фантазия. Спомен ли е, не е ли…

В едно съм сигурен: караконджулите мечтаят за реабилитация!

…………………………….
* Уикипедия: Караконджулът наподобява космат човек с голяма глава, рога и опашка, с едно око и един крак. Той е половин човек – половин кон. Приема облика на голо човече, на куче, теле, яре. Живее само през „мръсните дни“ – от Бъдни вечер до Йордановден. Заради него януари се нарича „караконджов“ месец.
Живее в пещери, реки, запустели воденици и където расте бръшлян. Той примамва пътници и ги възсяда. Хвърля ги от високи скали и дървета в дълбоки вирове или ги разкъсва между воденичните колела. Съществото злосторничи само до първи петли, след това изчезва внезапно.

Кравата

на леля Еленка от с. Марица

Роди ме, мамо, с късмет, па ако ще и крава!

Една история, която ми изпрати сестра ми. Аз си спомних случая бегло – не съм присъствал, след завръщането си тогава го разказваха много картинно, особено реакцията на селяните. А кравата наистина беше “симпатична” – виждал съм я.
Предавам го “от първа ръка” така, както тя го е написала с нейния характерен стил. От къде го е придобила надявам се сама да разкаже, когато я навия да си отвори блог. 😉

Ето историята:

Лятото на 1959г. С мама и татко сме в с. Марица. На курорт. А и мама да свърши нещо. Не помня точно какво. Нещо свързано с дарак или тъкане – не помня. Хубава селска къща. Пълна с бълхи. Както и цялото село. Нашите се бореха героично да ме спасят от изяждане. Както и да е. Та за кравата. Малко мляко давала и подочух, че се канят да я продават за месо! Ужас! Крава като крава, ама ми беше симпатична! И една вечер, нямаше никой в къщи, като се върна от паша, реших поне да я позамия, защото беше страшно мръсна. Не я прибрах в обора, а хванах сапуна за пране на леля Еленка, маркуча и започнах да трия и да мия. Оказа се, че една крава е доста голямо нещо и никак не е лесно! Нашите се прибраха с леля Еленка. Тя се муси, че зяносвам сапуна, баща ми се подсмихва под мустак, а мама естествено се хваща да ми помага. Включи се и татко. Поизмихме я. Горе-долу. Няколко дни ни трябваха, но я лъснахме! Оказа се копринено и много красиво животинче! Всяка вечер като се върнеше от паша, вече не влизаше направо в обора, а се строяваше до чешмата и чакаше вечерния си душ. Но най-хубавото беше, че започна да дава мляко! И то повече отколкото се очакваше от нея! Селото беше в потрес! Идваха да я гледат като музеен експонат. Вечно имаше някоя комшийка, която следеше колко издоява леля Еленка. В резултат повечето маричани започнаха да си подмиват добичетата. Дали при тях е имало такъв ефект не знам . Та това е историята на кравата от Марица. За съжаление не ù помня името. Не знам дали има поука в тази история, но много често си спомням за нея! Сигурно има!

Капитализъм

Колко вида има? Като четеш и слушаш – доста, човек може да се обърка.

Не съм специалист в икономиката – следващите редове не са нещо сериозно, това са просто разсъждения на обикновен човек по повод все по-настъпателно излизащите на преден план разговори за корупция и далавери, накратко крими-забогатяване. Които тепърва ще се усилват (разговорите имам предвид 😉 ). Нали навлизаме в предизборна година – една бойка партия даже вече предложи всеобща национализация и анулиране на реституцията. 🙂

Нашият капитализъм бил такъв, пък “техният” онакъв; у нас загиват в жп катастрофи, а у тях…е, пак загиват, ама по-другояче; нашите депутати правят далавери, а европейските – хм, я това сравнение по-добре да го изпусна, че не знам дали в българския език има дума “далаверища”, а и ще изляза от добрия европейски тон. Така няма да стане, най-напред да си оправя ориентацията – къдей запад, къдей изток, пък тогава ще му мисля за пътя и посоката.

И така, какво знам от ученето навремето на политикономия (не ми е предавал Костов!) и от обща култура.
Основа на капиталистическото (съответно на нашето сега икономическото развитие) са частните субекти. Независимо, че и в старите напреднали европейски държави държавният дял е около една трета. Затова е важно именно те (частните субекти) какво представляват за да ми се изясни и строя. Явно капитализмът не е съвсем точно онова лъскаво нещо от витрината, щом преди 4 месеца в “Monde diplomatique” излезе статията Voracité (алчност, лакомия), в която става дума за появата на нов, още по-брутален и застрашителен вид капитализъм (така пише!) – мега-компании с огромна финансова мощ и с описан в статията начин на “изяждане” на големите световни фирми. Интересното е, че имената им са от сферата на “дискретното” пространство – слабо известни. Но в статията са дадени: The Carlyle Group, KKR, The Blackstone Group, Colony Capital, Apollo Management, Partners Cerberus, Starwood Capital, Texas Pacific Group, Wendel, Eurazeo, и т.н.
Тия влизат ли в категорията “частни субекти”? Други да му мислят, аз да си се върна при моите частни субекти.

За мен най-грубо те са два основни вида – “тактически” и “стратегически” (това са си мои “термини”, откъде да знам как философската наука ги нарича и дали изобщо прави такава категоризация).
“Тактически” наричам “инициативните”, които “яхват момента”. Които се интересуват от максимални печалби в краткосрочен план и затова не инвестират в обекти с дългосрочно значение.
“Стратегически” – противоположният вид. Те си заслужават да бъдат наричани предприемачи. Влагат капитал и усилия в проект с поглед и към техните собствени поколения. За тях потомците им ще разправят след 150 години “Това производство е започнал още пра-пра-дядо ми в края на по-миналия век”. Във вчерашния брой на в.“Сега” има хубав пример за най-възрастния майстор на шоколад в Европа – семейният бизнес е започнал в 1840 г. и продължава досега, предаван от баща на син.
Точно те са, които правят крачка по крачка. По силата на собствения си интерес те се интересуват и от интереса на другите около тях. Знаят, че интересите на отделните хора са свързани помежду си щом става дума за години напред. Реализация на точно такива, дългосрочни в бъдещето проекти, е главното в икономическото развитие на една държава. Максимални печалби днес и сега е всъщност “изстискване” на икономиката. Изстискваш, изцеждаш и захвърляш!

Натрупан капитал (съизмерим с нашите мащаби) вече има у нас. Въпросът е каква част от него е в субекти от първи и втори вид. И – особено важно – каква е тяхната “капиталистическа култура”. Защото за да бъдеш от първи вид е достатъчно да бъдеш алчен и безскрупулен. И мускулест – не случайно спортните среди имаха предимство в началото. За втория вид се иска ум и разум – и талант в бизнес делата. И мъничко късмет + упоритост.
Или както умно го е казал народът ни: “Лесно се галят момите, мъчно се дялат гредите.”

За произхода на капитала няма смисъл да говоря – никъде в света натрупването не е започнало с продаване на една излъскана ябълка. Примери с кош да ги ринеш още преди капитализмът да стане капитализъм. Като този, че е имало време, когато морските пирати са били “държавни” (Испания, Англия) срещу задължението да нападат само “вражески” кораби и да дават “данък плячка”. Или това, че един от предците на рода Кенеди е бил съратник на Ал Капоне. Има, разбира се, изключения, но те са толкова “изключителни”, че спокойно може да се приравнят на печалба от тотото. И това си е логично – капка по капка се създава семейно благоденствие, но не и капитал според днешните понятия.

Накратко, частната инициатива, на която е базиран капитализмът, е хубаво нещо, но и опасно за пътниците в кораба – много са подводните камъни. Добре е да си отварят очите кой е в екипажа и особено кой е на мостика…

Ани-кеворкяни

Случаят е от средата на петдесетте. Припомни ми го тия дни сестра ми. Сам по себе си е интересен, но помислете и за ролята на майка ни. А аз с още някои спомени по-нататък ще ви доразясня какво по-точно е съдържанието на “майка ми никога не е работила” в нашия случай и косвено ще допълня въпроса за “жената в къщи”.

Времето все още беше следвоенно.
С храната нещата полека-лека се нормализираха, но с дрехите беше много трудно, нямаше платове. Затова се използваха всяко парче плат и преправяха стари дрехи. В къщи, разбира се. Имахме откак се помня крачна шевна машина Singer (сега е под компютъра, на който пиша в момента, по-удобно ми е, отколкото беше с бюрото).

У дома един ден дойде една красива жена (определението е на сестра ми, не е мое! 🙂 ) – шивачка с много красиво съвсем малко момиченце. Някой я беше препоръчал на майка ми и не напразно, наистина беше добра шивачка. Цял ден кроиха, шиха с мама и вечерта майка ми сложи детето да спи, тъй като имаше още да довършват. Не успяха, разбира се, и за да не го будят по нощите решиха с майка му да го оставят да спи, а на другия ден като дойде да си довърши работата да си го прибере.

Само че въпросната хубавица не се появи ни на следващия ден, ни на по-следващия. А даже пари за работата не беше взела. В голяма паника, че нещо лошо ù се е случило, нашите започнаха търсене по болници, милиция и къде ли не докато накрая стана ясно, че тя е задула нейде с някакъв мъж. От милицията я открили (тогава да живееш някъде без да се регистрираш беше немислимо) и тя казала, че ще дойде да си прибере Ани.

Днес да дойде, утре да дойде – в къщи забравихме всички за нея, вкл. и Ани. Тя изкара (както се полага) разни детски болести в грижовните ръце на мама, ръчичка чупи, че беше доста палавичка, но всички си я обичахме. Майка ни я записа в читалището на френска забавачка, балет и всичко, каквото би направила за нас.
“Временният статут” на Ани изчезна някъде далеч зад хоризонта (никой не се и сещаше за него) и не усетихме как стана време да тръгне на у-ще. Ами сега! Като не ù знаем ни рождена дата, ни бащино име! Добре, че сестра ми (тя е десет години по-малка от мен) беше много известна в у-щето, ( 🙂 ) та “с връзки” я записаха Игнатова и ù вписаха измислен рожден ден без да искат документи.

Изкара си Ани първи клас, започна втори и по някое време хубавицата изненадващо цъфна! Разделила се с мъжа, та…
Разправията беше колосална. Нашите не искаха да я дадат. Сестра ми и Евелина* още повече! Голям рев реваха, но нямаше как! Майка ù беше все пак. Добра , лоша – майка. Нямаше никакъв начин да я задържим. Най-тежко беше, че и Ани плачеше и отчаяно се молеше “ да си остане у дома“ – тя не помнеше майка си.

Майка ù тържествено обеща, че добре ще се грижи за Ани, че ще се обажда и ще я води в къщи и я отмъкна в Пловдив (от там беше по нейни думи). И повече ни се чу, ни се видя, нито ние някога чухме нещо за Ани!

Сега тя трябва да е над 50-те. Дано да е жива, здрава и щастлива!

Преровихме със сестра ми снимките си, но за съжаление не намерихме снимка на Ани-кеворкяни (така я кръстиха сестра ми и Евелина). А беше изключително красиво дете.

Между другото, когато хубавицата дойде да вземе Ани , за нейна зла участ баща ни си беше в къщи. Какво се случи трудно ми е да опиша. Затвориха се в една стая с майката на Ани, дали тя е отнесла някой и друг шамар не зная, но когато се появиха, ушите ù доста горяха.

Само два пъти в живота си съм виждал баща ми така вбесен – в този случай и няколко години по-късно, когато участъковата детска лекарка щеше да умори няколко месечната ми дъщеря с антибиотици. В буквалния смисъл – въпрос на часове беше, спаси я връщането на баща ми, който изхвърли лекарствата през прозореца точно преди да ù дадем поредната доза, а лекарката се размина със същата участ по стълбището само благодарение, че майка ми го хвана!

Така Ани-кеворкяни пое житейския си кръст. Сестра ми и Евелина и до ден-днешен се сещат за нея – все пак те бяха по-близко по възраст до нея от мен.

…………………
* Евелина е първата и най-добра приятелка на сестра ми от детинство (бяхме съседи). Неразделни бяха. И въпреки, че се ожени преди десетилетия в САЩ си останаха такива и до ден-днешен. Ето случай, когато “далеч от очите, далеч от сърцето” не се задейства. Явно, все пак решаващо е сърцето…

Баба дава на войника

Снощи присъствах на събрание, което община “Средец” в София организира за “разясняване новия закон за етажна собственост и условията за ползване намаление при саниране на сгради”, както беше обявено в съобщенията, разлепени по входовете. От кооперацията ме помолиха аз да отида, защото ръководството ни е от млади хора, които са на работа по това време, а въпросът ни интересува – предстои ни саниране.

Събранието започна обещаващо – откриха го г-жа Кметицата, заместничката ù и юристът на общината. Присъстваха трима депутати от опозицията и представители на Райфайзенбанк и ДСК. Имаше даже и микрофон за въпроси от наша страна – изобщо всички условия да получим пълна информация по този пряко засягащ ни въпрос.
Зам.кметицата откри събранието, разясни за какво ще се говори, съобщи за присъствието на депутатите “автори на закона” и даде думата на общинския юрист за експозе по основните му пунктове.

И тук стана това, за което народа си има точно определение: “лъсна му голия ххх”.

Г-н юристът едно към едно заяви, че той не може да даде истински разяснения, защото става дума не за нов закон, а за проектозакон. И спомена някои неща, които е подочул – колкото да не е хич. Още докато говореше рипнаха един-двама мои набори (които явно бяха наясно за какво са дошли, единият даже заяви, че е “упълномощен да изрази мнението на съкооператорите си”).

След това думата взе един от депутатите. И стана ясно на всички,
– че присъстващите депутати не са автори на проектозакона – той е внесен от Министерския съвет;
– че в момента не могат да ни го разяснят, защото се разглежда от комисиите на Народното събрание и не се знае какво ще стане (“я камилата, я камиларя” – това аз го казвам за по-ясно 🙂 );
– че е трябвало да бъде организиран предварително “широк обществен диспут” (това г-н депутатът го каза, а аз се замислих дали не греша, че тази дума има само множествено число в българския език), но тъй като не е направен те ни събрали да си кажем болките, та да ги предадат при обсъждането в парламента;
– че конкретните автори, които са го разработили, нямат значение след като е влязъл в Народното събрание (категорично отказаха на въпрос от публиката да ги съобщят).

А на мен ми стана ясно,
– че това си е опозиционно политическо събрание на ГЕРБ (кметицата ни е от тази партия) и ДСБ (депутатите с основание водеше г-жа Евд.Манева от ДСБ – в нашия избирателен закон най-много депутати има от тази партия);
– че ни събраха с откровена, черно на бяло написана лъжа (виж началото), защото ако бяха обявили истинската цел на събранието нямаше да напълнят залата;
– че не намериха за нужно дори от кумова срама да ни запознаят с подводните камъни в проектозакона. Всъщност пролича, че общината изобщо няма понятие, а депутатите са далеч от анализ, който да маркира подобни неща.

В резултат съвсем логично станах от мястото си в средата на салона, извиних се на хората, които трябваше да вдигна и просто си тръгнах. Не зная дали и други са го направили – “горещи” реплики от място вече се чуваха.

Райфайзенбанк и ДСК не дочаках –офертите им мога да взема от кой да е техен клон.

По пътя към къщи ме досмеша – спомних си един стар виц за филм “Баба дава на войника”, който според съобщение щял да се прожектира в едно военно поделение… 🙂

………………………….
За всички, които ще класифицират разказа ми в някакъв раздел политически пристрастия, искам да съм пределно ясен:
– ако депутатите бяха от управляващите, щях да си изляза още като стана ясно, че е проектозакон – от тях не можех да очаквам да ми посочат подводни камъни;
– ако присъстващите опозиционни депутати бяха започнали да ми показват въпросните камъни щях да остана – независимо, че някои може да отпаднат при окончателния вариант на закона;
– лъжата на общината няма да простя до края на мандата независимо от коя партия е кметът.
………………………………
Накрая за лично отмъщение ще се изгавря с едно предложение-подсказка към политиците ни:
Искате ли масов митинг, съобщавате “На едикояси дата в толкова часа пред НДК (Александър Невски, Народното събрание) ще се раздава безплатно олио по бутилка на човек.” Хиляда бутилки олио стигат за да се събере поне 20-хиляден митинг, плътното присъствие и разярения протест са гарантирани, а няма да струва по-скъпо отколкото няколко стотин автобуса с екскурзианти от провинцията.
На авторски права върху предложението няма да претендирам. 🙂

……………………..
Допълнение на 14.03.08:
Снощи от новините разбрах, че от незнание или нарочно ни излъгаха дори в това, че проектозаконът е минал на първо четене. Оказа се, че вчера е гласуван на първо четене!

Още за 8-ми март

Необходимо продължение, провокирано от сериозните въпроси-възражения на razmisli в “Не ви чиститих”.

Отговарям в продължение на темата, защото посоченото ми писание са прочели над 70 души и сигурно в много от тях също са възникнали въпроси и съмнения относно моята позиция, която искам достатъчно категорично (следователно многословно) да изясня.
Същевременно ще се възползвам от случая и ще си позволя да бъда по-рязък в твърденията си – нещо, което не си позволявам често.
Някои неща сигурно ще се повторят от темата ми “Cherche la fame”, но няма как да го избегна, моля за извинение.

Започвам с “празника”. (За мен кавичките са задължителни.)
Какво означава думата “празник” и дали е уместно този ден да се нарича така? Да видим: каква му е целта – истинска и декларирана? Мъжете да изразят своето уважение и добро отношение към жените. Може да промените формулировката, но същността ще си остане.
И сега, признайте си, не усещате ли абсурда на подобен “световен празник”? Та тук не става въпрос за някакво събитие със световно значение на тази дата, което заслужава да бъде празнувано, а става дума за отношение на половината човечество към другата половина. Лично отношение на всеки мъж към определени жени! И това само в един ден от 365 под формата на празник след мощно “напомняне” (което ще рече натиск!) как точно да стане. За какво лично отношение може да става дума след като няма лична инициатива!
И това ако не е чисто мъжка индулгенция, здраве му кажи!

Другата страна на този “празник” е не по-малко абсурдна. Равноправие на жените с мъжете! Кой казва, че жените не са равностойни на мъжете в развитието на човешкия род? Мъжете, нали? Ами щом са осъзнали глупостта си в това твърдение, (че чак и със специален празник го демонстрират) защо просто не вземат да забравят за него?
Всъщност тази история е започнала от неравноправието в заплащането на жените за труда им, но то даже не е дошло от мъжката страна като цяло, а от мъжете богатеещи от чужд труд. Удобен предлог да си удвояват печалбите. Е, борбата срещу това неравноправие от празник ли има нужда или от революция?

Ето затова аз твърдя, че определянето на “празник на жената” всъщност подпечатва мнението за нейната неравностойност. Така казва елементарната логика.
Между другото, днес бях приятно изненадан от съвпадението на моята гледна точка с тази на една жена – http://jenfel.wordpress.com/2008/03/04/8-Март-wtf/

Следващият въпрос, по който не съм бил достатъчно ясен, е за “жената вън от къщи”.
Май ме заподозряхте в привърженик на инфантилното “тя – в кухнята, той – в офиса“. Не, уважаема razmisli, не мисля, че моята съпруга и дъщеря не са (били) добри майки заради това, че са работели извън къщи. Не мисля така а приори и за другите жени и майки. Мисля, че на тях им беше неимоверно по-трудно, отколкото на майка ми, да бъдат такива!
Когато “от неволята” върху жената са стоварени голяма част от мъжките задължения (спечелване на насъщния!) някой да е прехвърлил част от нейните като задължение на мъжа? О, не, мъжът не води борба за равноправие. Жената я води. Тя иска да се признае, че може като мъж да вдига тежко, да управлява сложни машини, да измисля изобретения, да лети в космоса, да управлява други хора, да трупа мускули и се извайва като фина статуетка, да борави с оръжие освен с парфюми, да печели пари – накратко, може всичко, което може (и не може) мъжът. Питам се защо е необходимо. Вие може би имате отговор…

За да престанем да дърпаме чергата насам-натам, трябва да се спрем и да си спомним и огледаме за какво става дума всъщност.
Ето ви го “семейство”. Независимо кой го е създал – Бог или Природата – за какво е било, с каква цел? Не, не от сегашна гледна точка, не от миналия, по-миналия, десет века назад – върнете се съвсем в началото!
Заражда се нов тип живо същество на планетата и започва да се развива благодарение на изключително сполучливата основна “тухличка” – трайно свързване на индивиди от противоположен пол и разпределяне на задълженията им за оцеляване, възпроизвеждане и възходящо развитие на рода като цяло чрез предаване на постигнатото. За кое от тези задължения може да се каже, че е по-важно и кое по-маловажно? Какво печели развитието на човечеството от прехвърляне и замъгляне на задълженията? Какво губи май вече става ясно – като се сетя, че и в най-долнопробния американски екшън все някъде ще се спомене семейството – най-често при прегръдка на оцелели баща и дъщеря… 🙂

Накрая нещо от “друга гледна точка”, което ми хрумна, докато пишех тези редове. Кога най-напред жената е била обезправена и защо, след като в животинския свят няма подобно нещо? Мислих, мислих каква може да е била първопричината и нищо друго не можах да измисля, освен следното предположение:
В момента, когато човешкия род се е разслоил чрез “обществено положение” (т.е. власт) не по способности, а по други признаци е възникнала необходимост от “компенсация за изпускане на парата”. И, доколкото мъжът тогава се е грижел “какво ще има за ядене днес”, а жената за “бъдещето на рода”, някак привидно основателно той е бил по-важния за живота. Затова и “допинга за самочувстие” е бил за него – и най-смачканият мъж имал утешението, че под него са жените!..
Разбира се, основанията са се менели и развивали – от физически по-слаби (нищо, че доста мъже са яли бой от жени 🙂 ), та до съзиданието, когато Господ направил жената от ребро на мъжа, демек тя е негова собственост. Но линията си оставала. Чак до ден днешен с благосклонно отпуснатия “празник” на жените…
……………………..
Увлякох се в многословие. Уж за да изясня позициите си, ама и в това дали успях никак не съм сигурен. Затова пък забърках солиден тюрлю-гювеч – от съзиданието до американските екшъни… 🙂
Извинете ме ако съм ви досадил.

Баща ми

Днес се навършват 40 години от смъртта на баща ми.
Не ми се вярва, че са толкова много. Нито ден през това време той не ни е напускал, винаги е бил с нас.
Това, което сме ние дължим на него и майка ми. Не само аз и сестра ми, но и моите деца.
Няма да пиша, че е бил изключителен – не зная какви са чуждите бащи. Може би е бил просто обикновен нормален човек. Но беше такъв, какъвто дай Боже всекиму!

Никой от нас няма спомен за кавга в къщи нито навън. Сигурно е имало, защото не беше мекушав, силен човек беше. Но в наше присъствие не.

По професия беше текстилен инженер, дълги години беше главен инженер на фабрика “Лотос” в Трявна. Биваше го да измайстори нещо, когато трябва – както вече знаете от случая с макета на училището.

Сега, през ситото на годините, преценявам и какъв възпитател е бил. Никога у нас не е имало наказания, никога забрани и наложени правила. Умееше да ни накара нас, децата, сами да стигнем до правилното решение. Научи ни на отношение към другите, към живия свят, към природата. И най-важното, неговият живот и нашите бяха едно цяло.

Не ходех още на училище, когато ме научи да ловя риба с ръце в реката – да се гмуркам и бъркам без страх в подломите между корените на дърветата. Да търпя на болка и да не хленча. Да стрелям с въздушна пушка – от специализация в Германия ми донесе пушката и действаща миниатюрна парна машина. Да правя само с нож истинско воденично колело и да го пускам в движение на някое поточе. Да си правя лък и стрели, прашка-чатал. Да познавам змиите – кои не бива да се закачат (тогава и те няма да те закачат!), а кои можеш да погалиш и вземеш в ръка.

Много пъти занапред ще разказвам за баща ми и майка ми. Днес ще разкажа само две случки.
Преди 70 и повече години една от важните домашни дейности на жените беше плетенето и шиенето. Особено през войната – така се спасяваше положението с облеклото. Преждите тогава се продаваха на гранчета и трябваше някой да държи гранчето изпънато на ръцете си докато домакинята го навие на кълбо. Твърде малък бях за такава работа, та баща ми беше на топа на устата. Досадно беше да играеш ролята на стойка дълго време, особено като се случеше объркано гранче. И баща ми измисли спасение. С части от стари машини измайстори специално колело на стойка, диаметърът на което можеше да се свива и разширява. Майка ми слагаше гранчето, оправяше го и спокойно си навиваше преждата. А баща ми блажено се изтягаше на канапето край радиото с книга в ръка. Тази джаджа още е някъде по тавана.

Втората случка е забавна и вече от доста по-късен период – бях ученик в гимназията (някъде в началото на 50-те години). С храната все още положението беше тежко, особено с месото. Всичко беше с купони. От някъде нашите успели да купят една голяма свинска глава. Сложиха я в една грамадна тенджера на печката и майка ми излезе някъде, а ние с баща ми останахме да я варим. Седим си в кухнята всеки с книга в ръка. По едно време баща ми става, без да се откъсва от книгата нагребва лопатка с въглища, отваря капака на тенджерата вместо вратичката на печката и изсипва вътре въглищата… Е, в крайна сметка добре, че беше в началото на процеса – измихме всичко и отново сложихме главата да се вари. И докато се върне майка ми трагедията стана на комедия.

С тези редове отбелязвам годишнината от смъртта на баща ми. Не казвам, че си спомням за него – човек си спомня за нещо, което е забравил за известно време. А баща ни ние не сме забравили, това няма как да стане.

Той ще бъде жив докато ние сме живи!

Дойде време за стотната

ми бележка. На шега, на истина, това е – остарях със сто писания.
Хубави ли са, лоши ли – не е толкова важно. Числото е закръгленичко с цели две нули. Спомних си “Малката нула” на Джани Родари

И стана тъй ,че от тогава
за Нулата потръгна слава,
всички цифри я канеха,
подир нея се кланяха
и я хвалеха гласно
и я слагаха в дясно.
(Защото тайно беше ги страх,
да не мръдне случайно на ляво от тях!)
и изобщо извадиха те заключение,
че и малките нули имат свое значение!

и реших, че единичка с две трябва да се отбележи подобаващо пак с писание (как иначе!).

Хм, “подобаващо”! Какво ще рече това, да взема тънко сам да се хваля, че да ….. на метеното ли? (Ей, този прост неук народ откъде ги вади все едни такива?)

“Я по-кротко!” мисля си. Огледай си, дядо, самокритично “произведенията” пък после мисли за стотни юбилеи! Нищо, че хората от любезност ти казват, че им харесва – тая работа само със сладкодумност не става. Правила сигурно си има, не стига да знаеш къде да слагаш запетайките…

Докато се мая, щерка ми ми възлага задача да ù отпечатам нещо, което трябва да прочете някъде (принтерът в момента е закачен на моя компютър). Това се казва късмет! Ами че те, правилата, си били у дома! Сега започвам “инвентаризация”, а на вас (за да ме контролирате по-лесно в бъдеще) пускам с разрешение на дъщеря ми въпросната

История за кратките истории
Ваня Константинова

Думата история произлиза от гръцки и означава познаващ, очевидец, свидетел. Основата на думата е от гръцкия глагол „зная”, познавам, разбирам, научавам, умея. Както споменава д-р Павел Павлов в една своя прелюбопитна статия за историята, смисълът на термина история следователно има значение на нещо видяно от някой, който осъзнава видяното и след това го разказва. В старобългарския език смисълът е предаден с думата повест (от глагола ведети – зная), която е сполучлив превод на гръцкото история. Знаещият (istor) е човек, който не само е видял нещо и може да говори за него, но има и добри способности за възприемане и разбиране, а оттам и възможност за вярно преразказване. В този смисъл историята е нещо, което се е случило, което някой е видял и след това разказва за него. Това е филологическото значение на термина история. Историята обаче в семантичен аспект означава и нещо друго, а именно, че историята е случване на (достигане до) нещо ново в пространството и времето.
В античността разбирането за историята е като за безкрайно повтаряща се цикличност на събитията, на която се подчиняват всички участници в тях. Евреите първи откриват историята като теофания (Богоявление, т.е. Бог е личност, която непрекъснато се намесва в историята ), концепция, доразвита по-късно от християнството. С други думи в нашия случай авторът на една кратък разказ предава познатото, изменяйки ракурса на тълкувание, с което привнася ново семантично разбиране за обичайното случване, използвайки възможността да влезе в историята не само в края на времето, но и, посредством ролята на създател, да преобрази времето.
Когато започваме нашата история, да поиграем на създатели и да се отдадем на платонистичното схващане за превеса в значението на началото, като по-съществено от края. После с удоволствие да развием архетипите в динамика, по презумпция абсолютно нетипична за тях. И да завършим с един есхатологично ориентиран край, който ще позволи на готовия за нови истории читател да изтръска трохите от брадата си и да си тръгне, без да ни забрави.

P.S. Ако имате да добавите нещо, разполагате с 1407 знака, за да се вместим в 3600, колкото е изискването за кратка проза.

Не ви честитих 8-ми март

Не ви честитих вчерашния празник, уважаеми мои гостенки.

Умишлено.

Преди повече от век вашите предшественички резонно са започнали борба за равноправие. Фактическото положение ги е заставило – трябвало е да работят наравно с мъжете за да оцелява семейството, а им плащали много по-малко. Не защото трудът им е бил по-непродуктивен. Просто печелещите от чужд труд са се възползвали от древния постулат (жените са “второ качество”) измислен от мъжете. Кой може да възрази? Та нали и в християнската религия за същото се говори! Защо мъжете са го измислили (след като в личен план всеки мъж знае и е знаел винаги, че не е така) е друга тема. За всеки случай, вероятно. 😉

Първите протестни митинги в Ню Йорк през 1857 година на жените работещи в текстилните фабрики не са били за изразяване на добро отношение към тях от страна на мъжете, а за равнопоставеност в плащането, намален работен ден и по-добри условия на труд. Полека-лека, като видели мъжете “работодатели”, че тая работа няма да заглъхне и жените няма да мирясат, започнали да завиват, да завиват – докато се стигнало 120 години по-късно (1977 г.) ООН да реши 8-ми март да стане Международен ден за правата на жените. И за мир – все пак жените да не си помислят, че могат даже и един ден да бъдат център на света! (Такова е решението – Международен ден за правата на жените и за мир).

Не зная колко жени е имало в ООН тогава. Не зная и колко жените са се зарадвали (и се радват) на “извоюваната победа” – вие ще кажете, уважаеми жени. Аз лично такива не познавам…

Е, равноправието в работа, политика и т.н. общо взето вече го има – май дойде от самосебеси с развитието на цивилизования свят. И с бързи крачки времето ни води към зараждане на нова борба – за признаване на значението и важността за човечеството на женския труд в къщи!

Не го казвам от оригиналничене. Натрупващите се проблеми за развитието на човешкия род в резултат на “жената извън дома” стават все по-сериозни. И на първо място постъпателното възпитание на поколението. Няма да ви обиждам, уважаеми гости, с пространни разсъждения върху този въпрос. Но ми е странно: защо, след като на всички е ясно значението на “семейната среда”, сериозно не се разисква какво трябва да бъде “това животно”? Даже детските домове ще ги раздробяват в малки къщи за да била обстановката по-близо до “семейната среда”! До коя среда?!? В която жената е “равноправна в труда” с мъжа и двамата ги няма дори физически по 10-12 часа на ден? И в която децата от бебета ги изпращат също навън в “обществена среда” – същата тая, която за сираците считаме вредна!

В бележките под детските ми спомени няколко пъти срещам комплимент, че семейството ми е уникално. Наистина имаше нещо уникално – майка ми никога не е работила навън от къщи! И нито аз и сестра ми, нито моите деца някога са ходили в детска градина! Но тя също си имаше “ник”, с който я наричаха всички близки и познати още от моето детство: мама Ваня…

Колкото до вниманието на мъжете на вчерашния празник…съжалявам, уважаеми мъже, но то отдавна се е изпразнило от съдържание – станало е “колективно мероприятие” на половината човечество, обсебено на всичкото отгоре от търговията!

Как мислите, дали вашата съпруга няма да бъде по-приятно изненадана ако ù занесете китка първи кокичета, купени от някоя баба край която сте минавали, защото знаете, че тя ще им се зарадва? В обикновен, напрегнат ден, на връщане в къщи.

Моята съпруга цял живот помнеше и често споменаваше до края на живота си благодарствените насърчителни думи на баща ми при първото ù сготвено ядене в къщи…
Не ми се сърдете, уважаеми мъже, помислете си.

Една конска сила

Фокер
Личен превоз с биогориво
🙂

Дядо ми Васил беше един от известните производители на четки в България. Имаше работилница, в която четките се изработваха от А до Я. За сведение, тогава всичко се правеше от естествени материали на ръчни машини – без автоматика. И аз знам как се прави баданарка или четка за дрехи (и съм правил).
Превозът на материали и готовите четки ставаше с каруца. Имахме 3 коня. За единия от тях е тази история.

Името му беше Фокер. Дядо ми го купил като малко конче и беше със статут на домашен любимец, както се казва сега. В каруцата никога не го впрягаха – там работеха другите два коня. Имахме кабриолет за “личен превоз”, който беше негова запазена територия – не си спомням друг кон да е впряган на него. И аз го яздех понякога – други мераклии в рода май нямаше.

Затова пък често пътувахме с кабриолета. Не само около Сливен – до Сливенските бани, до Карандила или до Ямбол – но и от Сливен, през връх Столетов – Габрово – Дряново до Трявна, или до Бургас на море. Спомням си как при едно такова пътуване от Сливен за Трявна на връх Столетов ни хвана буря с проливен дъжд и грамотевици…

Цяла зима Фокер изкарваше в яхъра – нямахме шейна, за да излизаме с него. А го хранеха като любимец. В резултат така напращяваше от сили и енергия, че беше въведена традиция – първото му излизане напролет ставаше с кабриолета, каран от някой от работниците със задача да препуска и да го измори, та да се “нормализира”.
В един топъл, слънчев пролетен ден, (като тия през миналата седмица), изпратили един работник да го пораздвижи, че в неделята щяхме да ходим на разходка до Сливенските бани. Междувременно братовчед ми, (най-малкия Васил от снимката), издебнал отворена вратата на двора, измъкнал се и седнал точно на средата на улицата да си играе с пясък.

Тук за яснота малко пояснение. Улицата тогава беше от типа “шосе” – отъпкан с валяк чакъл, покрит с тънък слой едър пясък (нямам спомен от онова време изобщо за дупки!). Къщата ни е в Клуцохор и движението тогава не беше интензивно – на ден я минат 1-2 каруци, я не.

Та седи си малък Веско (трябва да е бил около 2-годишен) насред улицата и ровичка, докато не са го видели да го приберат. В един момент иззад ъгъла (на около 40-50 метра) изкача кабриолетът с бясно препускащия Фокер. Работникът, като вижда детето се паникосва, изпуща юздата и се хваща за главата. Прегазването на братовчед ми е било неминуемо. Спаси го конят. Виждайки също детето, той заковава и четирите си крака и започва да се сурка по пясъка, блъскан от кабриолета. И в момента, в който достига до братовчед ми и вижда, че не може да спре напълно, се вдига на задни крака и пада назад. Братовчед ми остана невредим на няколко педи от коня. Спомням си ясно изкрещяването на вуйна ми, която припадна на стълбището и картината на улицата. Като сега виждам как конят си повдигаше главата да види детето добре ли е и не смееше да мръдне, докато някой не го грабна.

От този момент Фокер беше най-таченият член на семейството, за него се полагаха винаги най-много грижи!

Ще разкажа още две случки, в които участник съм аз, но които добре характеризират коня и неговото отношение към нас и към децата по-специално.
Първата случка я знам по разказ на майка ми. Бил съм на около 3 години. Един ден започват да ме търсят – явно дълго време съм изчезнал от полезрението на майка ми. Откриват ме в яхъра застанал прав между краката на Фокер да скубя много съсредоточено косми от корема му! Конят стоял като вкаменен и само изхриптявал от време на време.
За другата вече имам личен спомен. Както споменах, яздех го понякога аз. Без седло, на голо, само с юзда. Полулегално – проблемът беше да се измъкна от опеката на майка ми, която беше доста плашлива. При една такава езда по краставо поле край града коня препускаше, а аз си фантазирах разни индиански приключения. И не гледах напред – полето тогава беше голо. Така сме стигнали до една вада, в която при дъждове течеше вода, но лятото по дъното оставаше кал и тук там локви. За коня не беше проблем да я прескочи, но за това трябваше да му подам сигнал. И като не го направих той изведнъж спря рязко на самия край. При което аз излетях през врата му и тупнах насред вадата в тинята. Добре помня, че като погледнах към него той клатеше глава и се смееше! Е, падането беше “на меко”. Изплакнах себе си и гащетата си в най-близката локва (Фокер чакаше търпеливо) и продължих да се правя на индианец…

Когато България се включи активно във войната срещу Германия, излезе заповед за мобилизиране на всички коне. Взеха и нашите, вкл. и Фокер. Още докато конят беше в казармите в Сливен, дядо ми успя да уреди да го откупи – в началото имаше такава възможност. Отишъл вуйчо ми в казармата да плати и да го вземе, но минал най-напред да го види. Понеже знаели, че го откупва, пуснали коня и той тръгнал след него като куче. За канцеларията се отивало по външно стълбище на втория етаж. Вуйчо ми се качил да уреди формалностите, а Фокер останал долу да го чака. Като свършили, понеже видели, че не носи юзда, му казали да го вземе с тяхната и после да я върне. “Няма нужда” казал вуйчо ми. “Че как ще го водиш до другия край на града”. “Ами излезте и ще видите”. Излезли те и видели как Фокер си сложил муцуната на рамото на вуйчо ми и си тръгнали към къщи…
За съжаление не много дълго след това отново го мобилизираха вече без каквито и да е уговорки. И няколко месеца по-късно ни съобщиха, че е убит в сраженията при Драва.

Година по-късно дядо ми се премести в София. По него време товарният транспорт за стоки из града беше талиги с коне. С тях разкарваха всичко по магазините. Един ден, вървейки по тротоара на “Мария Луиза”, дядо ми и баба ми минавали покрай една спряла талига, от която разтоварвали нещо. Отминали малко, но баба ми казала “Василе, това беше Фокер”. “Ти да не си сънувала нещо” – с пълно основание казал дядо ми. “Той беше, нали му знам петното на крака!” – настояла баба ми. Върнали се и баба ми подвикнала “Фокер!”. И конят си обърнал главата към тях.

Оказало се, че той наистина е бил тежко ранен от експлозия на снаряд и отписан. Старшината на поделението обаче разбирал от коне и видял, че може да бъде излекуван. Излекувал го и го взел. По-късно го продал и така, докато стигнал до талигата в София. Бил напълно сляп от нараняването.
И все пак, познал гласа на баба ми!

Дядо ми дал пари на собственика да купи друг кон (Фокер и така вече е бил на пределна възраст) и му даваше пари да го гледа без да го товари – докато умря от старост.

Ето го на снимка с леля ми (която сега е на 92 години, да е жива и здрава!) и при някакво пътуване с кабриолета – там “шофьорът” е моя милост! 🙂

star-album-006.jpg

star-album-4-003.jpg

На третата снимка сме тримата Васильовци – дядо ми, аз (бате Еко) и братовчед ми Малък Веско (героят от горния разказ).
star-album-022.jpg

Още за “ти”

По повод темата на Бу “Хей, ти! Защо не говориш на ‘Вие’?” http://missby.wordpress.com/2008/03/04/you/

Разговорът (и агресивната практика, особено сред младите) за изваждане от употреба на учтивата форма е всъщност част от по-важен разговор: за опростяване на езика.
Разбира се, никой не го мотивира по този начин, но всъщност си е точно така:
Преди “новата” тенденция, “ти” имаше няколко нюанса според контекста:
– съвсем близък и напълно познат човек (роднини, стари приятели и познати, близки съседи);
– начален израз на признаване на близост (“искаш ли да си говорим на “ти””);
– грубо изразяване на презрение – когато насрещният не е в горните категории (“не сме изяли торба сол заедно, че да ми говориш на “ти”” – обърнете внимание, народът не поставя въпроса за заслуга, а за опознаване!).
Те са толкова оформени, че и без контекст си носят съдържанието. Например, ако напиша на Бу “Искаш ли да се срещнем днес в 10” надали някой ще си помисли, че не се познаваме – за всички ще е ясно, че сме близки познати.
“Вие” от своя страна изразява уважение към насрещния. Когато е непознат – нашата добронамереност, декларация, че подхождаме като към достоен човек а приори (до доказване на противното! 🙂 ).
Всички тези нюанси ще изчезнат от езика. И подготовката е доста напреднала, както виждам – официално “вие” вместо “Вие”?!? Може би, защото тия от “Вие” са все с бодигардове, та вървят комплект? 🙂 Или защото е много трудно да съобразиш кога да е главна и кога малка буква…
Изобщо всички подобни тенденции са в посока да се спестят усилията да се изучи граматиката. Даже от тези, които професионално трябва да я знаят. Това издава моята неграмотност? Да се премахне!
И лека-полека към “А? Ами! Хе-хе! Гул!”. И всички стават с перфектна грамотност. Впрочем този термин в не толкова далечното бъдеще, когато всички ще пишат на компютри, също ще загуби смисъл. Четирите възклицания ще бъдат напълно достатъчни – останалото с картинки от компютъра. За пряк разговор ли? Ами ако все още има чудаци да разговарят нали имат ръце… 🙂
Уважаеми събеседници в темата, да не вземете да се обидите от думите ми! Нито за миг не съм си помислял, че някой от вас е съзнателен деятел в посока на опростяване на езика!
Казаното по-горе не се отнася за присъстващите – в този случай съвсем буквално и сериозно го казвам.

Мост на Струма (продължение)

Телали тръгнаха по планини и долове за да съобщят, че моста, който свързва двата бряга на Струма, е вече готов и Сали ага кани мало и голямо на освет.
Нарочен човек пристигна с две стомни ракия и чувал стафиди, че да ни предаде най-любезните му чувства и желание да го зачетем и се явим на празника. Не забрави вричането си Сали ага мост да направи, не забрави и да ни покани на освет.
Когато пристигнахме, цялата долина край моста ехтеше от песни и зурни. Турци и българи се бяха събрали заедно и турски танци се пресичаха с българските хор`а, докато накрая заиграха едно в друго. Българки с тежки шамии и мъже с колчаклии потури и с петли в ръцете тропаха като на свадба, а бели ханъми със сърмени яшмаци и шалвари в литурки обшити извиваха и пляскаха с ръце. На трапезата свиреха баш зурнаджии, а Сали ага потриваше доволно ръце и чаткаше от време на време, че нова прахан да сложи на угасналата си лула. Не можеше да се нагледа на туй хоро и на тез танци. Пълнеше му се душата на стария ага и благославяше Аллаха и мене, дето съм му наръчал туй важно нещо да стори. От двете страни на моста имаше и по една малка кула. Това сам той беше решил, без да му кажа аз. За стражите. В нея стражи щяха да седят, че да пазят от разбойници, когато хората си минават по моста. Без разлика на турци и българи. Нужен е този мост на всички, както е нужно слънцето, пак за всички. И когато ни видя Сали ага да се задаваме с хоругвата напред, размърда стари кокали, изправи се и замаха със син пош, а хората му се спуснаха и завикаха:
– Хош гелдин, Ильо ефенди.
– Добре дошъл, Ильо войвода.
И буюрунус рече агата, та седнаха всички и започна гощавката. Не се разделиха хората, а сладко си говореха за жетвата, която се е задала и за снопите, които ще минат с коли по моста. Вече няма да се боят хората, че лошо може да им се случи, като человеци ще си живеят. А рече ли Аллах или Господ да ги повика, по този мост ще си отидат с миром, както мирно са минавали, докато са били на този свят.
– Хляба е за всички человеци – каза Сали ага.
– И моста е за всички человеци – прибавих аз. – От днес нататък по него те ще минават към полето, че да си го вземат щом узрее. Затуй заповядвам, народе, мостът да се нарича Сали ага мост.
И рекох на един от харамиите да вземе чук и длето, че да издълбае името на Сали ага на първия камък от двете страни на моста.
– Евалла, евалла, Ильо ефенди. Аферим ти – затрогна се беят от благоволението мое. – Аз пък от днес нататък ще те споменувам в молитвите си за здраве.
И зачакаха хората да видят коя кола първа ще се зададе откъм Пехчево, че да я спрат със здравец и чемшир, да закичат конете и стопанина им. Но вместо кола с празничен стопанин, по моста изтрополя запенен кон и конникът му, който беше турчин, скочи от седлото и дойде да каже разтревожен, че откъм Пехчево иде войска. Самият Скопски паша я водел и люто се заканвал, дето Сали ага с харамиите ош беш има.
Сали ага побледня, но след малко се окопити и рече:
– Аллах, Аллах, аз ли криво ти се молих или ти криво ме разбра.
А на мене:
– Ильо ефенди, кажи какво да сторим, че да спасим хората.
– Ще се бием. Друг изход няма.
Хората писнаха. Мъжете застягаха потури и заоправяха силяхлъци, занаместваха пали и провериха барута в барутниците си. Харамиите заеха позиции отсам моста. Жените и децата се оттеглиха към гората. Няколко турци застанаха до нас и занагласяха пушки. На моста бяхме само двамата със Сали ага.
– Аз – рече той, – ще се опитам да ги усмиря, а ти иди, че без тебе хората са като пушки без огън. Барут имат, ама няма кой да го палне.
И той остана на моста. След малко заехтя гората и до брега спряха конни низами. Сам пашата в голяма златоваракосана гъжва и синя куртка, с лампазите и султанските си отличия, седеше на бял кон като едва го задържаше с двете си ръце. Конят се укроти и той сложи бич върху шията му, прихвана го от двете страни, вгледа се напред и щом видя Сали ага сам на моста, изрева:
– Сега ще те науча, дърти кьопеко, как се бунтуват правоверните и как се прави дослук с харамиите.
Сали ага вдигна ръце нагоре и падна на колене, като произнесе едва чуто името на Аллаха, а после още нещо, но не можа да продължи. Пашата изправи кон на задни крака и се прицели. Старият човек политна назад, кръвта му шурна върху белия камък на моста. Пашата пришпори, но не можа да мине напред, нито пък някой от аскера му, куршумите ни го върнаха назад.
(няколко страници по-нататък)
Не можеше да ме уплаши нещо вече нито на този, нито на онзи свят, защото бях взел смъртта за дост. Плашеше ме само човешката душа, която никой няма да разбере, докато дойде потопът и се покаже такава, каквато си е, разголена и кекава. Сега, преди да е дошъл потопът, тя се кипри понякога на зенгия, понякога зад благи думи и бяла хартия, на която даскали писуват с калем. Пфю. Нито на калем, нито на благи думи верувам аз. А само на този, дето щом каже, и тръгва с дружината против душманина. Само на този, който, като каже, мост през Струма прехвърля.

(откъс от книгата “Аз, Илю войвода” на Иванко Николов (стр.103-106).)

Мост на Струма

В думите на дядо Илю войвода, които цитирах в поздравлението по случай Освобождението на България, се споменава “мост на Струма”. Не е случайно, че накрая аз съм наблегнал на тези думи.
Мисля, че си заслужава да прочетете за какво става въпрос, още повече, че става дума за истински събития и този мост съществува (поне до преди трийсетина години, когато съм минавал от там).

Ето разказа на дядо Илю войвода в диктуваните от него спомени след Освобождението:

Там, дето Струма ставаше най-тясна, близо до Главище, хората сега се трупаха, за да преминат оттатък. Блъскаха се, щат не щат, защото бързаха, ако можеше на мига да излязат от другата страна и да хванат някоя пътека. Можеше да излязат и разбойници тъкмо тогава и ни напред, ни назад. Ятаганите си свършваха работата и реката потичаше алена. Понасяше надолу глави и кошули. Когато придойдеше през пролетта, тогава беше най-трудното. Хората се опитваха да правят минушки, но водата ги отнасяше. И от едната, и от другата страна на това място имаше високи скали, та нападнеха ли разбойниците, няма накъде да идеш и с теб е свършено. А друго такова тясно място наблизо нямаше и людете се принуждаваха оттук да минават. Не са пилета, че и от другаде да могат да минат. Така ми думаха, не са пилета.
Разположих четата си близо до това място и зачаках. Хората минаваха и заминаваха, но никой не ги закачи този път. Дали не бяха научили разбойниците, че съм тук.
Хората ми се излежаваха и си приказваха, че напразно седим и си пощим главите. По-добре да се върнем към Малеш и Осогово. Там сигурно има работа за палите и пищовите ни. Пушеха и си разправяха истории. Стоимен бе забил хоругвата в земята и лежеше под нея с няколко души. Разбрах, че кроят нещо на главата ми. Аз човека го разбирам само като го погледна в очите, издава се веднага, прижелтява невям, прави се на ибрямбашия. Ама де да видим. Нико Кямбер дялаше хурка от млад дрян и мъзгата лепнеше по ръцете му. Погледна ме и се засмя:
– Разви се зеленажът. Като млада жена, кога я докопаш оздол. Лепне сладко.
На едно място дряновото дръвце беше по-широко около два, три пръста. Така е израсло и се чудех защо пък точно него е избрал Нико. Но той мълчеше и си дялкаше. Подир малко измъкна от опаса си едно мъничко парче от огледало, опипа го и го завгражда върху дряновата хурка. После заосуква наоколо му шарила и кривулици, а на върха на хурката издяла глава на пиле. И накрая я изправи до една къртичина, та я загледа. Загледаха я и другите наоколо. Взеха го на подбив, зер знаеха, че жена му е била в един юрган с Бързе.
– Жена ти твоята китка ли ще оглежда в него – ухапаха го.
– Жената, братя, слага китката в косата си не заради мъжа, а да види в огледалото дето е по-хубава от китката – рече тихо той и се замисли. – Не ви ли се е случвало да си мислите понякога за нещо хубаво, а да забравите безполезното.
Беше преди пладне и слънцето ни заливаше върху скалата с топлата си извара, та ни се искаше хладина. Зачуха се викове и през теснината започнаха да прицапват хора. Пеши и на коне. Две коли проскърцаха и воловете им ги изтеглиха отсам, дето бяхме залегнали. Сподиреха ги зурни, тъпани и весели сватбари. Заизвиваха се на брега гюбеци и ханъми с бели яшмаци залудуваха под погледите на чалмалии, които сучеха бурмалии мустаци и викаха, като пляскаха с ръце. Гюлла, гюллеее, гюллеим. Циуууу, циу, циуу, цвъртяха зурните и тупана ломотеше таралити трум, трум, блъскаше тупанджията. Застана на брега и задумка към отсрещния бряг, откъдето се заспуща с коня си стар турчин, побелял, закичен с бляскаво оружие върху празничен чепкен. Сали ага от Градешница женеше сина си Юсеин и му водеше жена от Пехчево. Конят му нагази в реката, а след него друг кон с младата ханъма, която люлееше върху него джанфезени шалвари и гледаше с весели очи под яшмака. Подир вървяха няколко пеши и подвикваха на конете, че да не се страхуват. Помогнаха на стареца да слезе, помогнаха и на младата невеста, а гюбеците заизвиваха още по-бързо, пискуните на зурнаджиите изтъняха и затърсиха скалите. Другите кадъни гледаха и се дивяха на момичето, пляскаха и се тюхкаха, не можеха да свършат най-хубавите думи за хубостта му. Постлаха на стария ага шарена черга и той кръстоса крака, извади пунгия и напълни лулата си. Плесна с ръце да му дадат прахан и някой зачатка с чакмака си. Стори ми се, че праханта е хубава, каба, та замириса чак до мен. Аз бях току над главата му в една голяма дупка и седях прилепен о камъка.
Когато изкочихме и заобиколихме сватбарите, изведнъж се дигна голяма олелия. Оружието на мъжете остана в опасите им.
Извиках силно на хората си:
– Не стреляйте.
Стоимен заръмжа и отиде настрана. Край него се събраха още няколко. И те започнаха да ръмжат. Настръхнали гледаха как отивам при Сали ага и присядам до него.
– Дослук с душманите ще прави пак. Ама ще видим – просъска Стоимен.
Чух го, но не му казах нищо.
Старият ага дори не мръдна. Не стана. Види се разбираше, че е излишно да го прави, та си остана така, както си беше. Само дето махна с ръка и каза на хората си да млъкнат и да ни оставят сами.
– Кажи защо разваляш каяфета ми, Ильо чорбаджи – дръпна от лулата си.
Свих качак и приседнах.
– Като ме питаш, да ти кажа, Сали ага. Мисля си каква е тази работа. Миналата година, пак по това време беше, един сиромах наш направи сватба. Пак от Градешница беше и невеста от Пехчево водеше. Със зурни и тъпани потеглиха пак сватбарите, но като дойдоха тук и запреминаваха през реката, дофтасаха разбойници, взеха му жената. Че и грошовците му взеха. А сега гледам, че ти жениш син, салтанатлия свадба правиш, ама разбойниците не дойдоха, че рекох да ги заместя с моите хора.
Сали ага остави лулата на чергата, събра пръстите на ръцете си в шепа и започна да говори бавно, като се вслушваше сам в думите си и уж не се интересуваше дали аз го слушам.
– За земния живот на человеците Аллах направил е земята, а за небесния направил рая. Ала да стигне человек до рая, трябва през хендеци морски да премине и затуй направил и море. В морето всеки се спасява сам с молитва. Человеци много и молитви много. Сал на правоверния Алия тук Аллах молитвата дочува и дъска му попритиква от брега, и машалла му дума, в рая, значи, влизаш.
И Сали ага завърши приказката си, взе пак лулата, напълни я, а аз извадих чакмака си и му запалих прахан. Подръпна той, загледа се нататък към Градешница, но разбираше, че няма лесно да се отърве. Рекох му, че зная тази приказка, но по-иначе я знам.
– Речи да чуя, Ильо чорбаджи – и Сали ага наостри уши.
– Туй верно е. Земя, море и рай за праведните само. В морето вери много и молитви всякакви, отправени към Бога за спасение. Посред хендеци и въртопи сили се Алия на тресчица някаква приседнал, бърза завалията и вика варда на удавниците морски. Стигнал го Илия, на молба ударил и местенце на тресчицата поискал. Но банъ гечмес, сакън, гяур, отвърнал му Алия. И с последни сили, няма как, под задника му Илия дъсчицата измъкнал и яхнал я подир подобно ат, а оня подир него на молба ударил и местенце си поискал. И смилил се, значи, нашият Илия, преметнал той Алия върху свойта шия и взел го значи в рая за комшия. Толкоз.
– Все пак, Ильо чорбаджи, Алия си е наш и правоверен – опита се да се измъкне агата.
– Демек туй затруднение с християнин не може да се случи – запитах го аз. То не се знае дали вместо Аллах, самият Господ наш не е подал дъската на Алия – погледнах го вече ядосан.
Сали ага зачопли пръсти, лулата му димеше недопушена. Разбра накъде бият приказките ми и рече да кажа какво искам, че да се разберем някак.
– Мост искам тук, Сали ага, каменен мост за християни и за правоверни. Още днес да почне направата му, че като се дигне давия от Пехчево, в Градешница да спира с миром. Толкоз.
– Е, щом прощаваш живота ни, ще го сторя, моста. Само искам и ти да се вречеш, че кога през него първа кола за другия бряг премине, ти да си тука, байрам да направим.
Нико през цялото време слушаше. Накрая стана и тръгна към младата невеста, па `и подаде хурката за спомен. Момичето я взе и показа големите си бели зъби, наредени като мъниста. Сали ага рече:
– Машалла, машалла, поука има в тази хурка. И за християни, и за правоверни. Хаир носи хурката, чоджум.
И сватбарската дивия потегли към Градешница.
(следва)

Един тревненец

Ангел Кънчев (11 ноември 1850 – 7 март 1872)

Син на Кънчо Ангелов, роден в Трявна. Детските си и ученически години Ангел прекарва в Трявна, ученик е на П. Р. Славейков, който е възхитен от неговата интелигентност. Избран от Драган Цанков за стипендиант в Болградската гимназия (1866 г.).
Завършил с успех през 1867 г., той се прибира в Русе, но минавайки през Букурещ и Гюргево научава от Димитър Горов, по-късно съпруг на сестра му, че в Белград има военно училище, което подготвя офицерски кадри за бъдещата българска армия. През 1867 г. Кънчев заминава за Белград и се записва в Артилерийската школа.
В Белград той влиза във връзка с Левски, Панаьот Хитов, Димитър Общи и Любен Каравелов. През 1868 г. пише възванието „Към българите“ в „Дунавска зора“.

Младият Кънчев е пренадлежал по сърце и дух на българската кауза – той винаги е бил славянофил, русофил и най- вече българин, като Левски. Установява непосредствен контакт с българската революционна емиграция и се включва във Втората българска легия (1868 г.). След нейното разпускане се прехвърля в Румъния и публикува във в. „Дунавска зора“ Възвание до българския народ, с което го призовава на борба против османските поробители.
Без да завърши школата, той се включва в революционното движение и става заместник на Левски в България. Учредител е на разградския Б.М.Р.Ц.К. „Искра“.
След среща с Апостола в Ловеч той получава от него задачата да се заеме с организационна и агитационна дейност в Северна България. За кратко време Кънчев успява да разгърне широка дейност.

На 5 март 1872 г. при опит да се прехвърли тайно в Румъния е издаден и е обграден на русенското пристанище от полицейските власти. За да не бъде заловен жив, слага сам край на живота си.

В Русе в близост до мястото на самоубийството има паметник.

Освобождението

Честит празник на всички българи!
Да пребъде България на многая лета!

Любен Каравелов:
Нали затуй тичаме всички. Няма да оставим святото дело да загине, няма да се дадем. Хубаво нещо е по-старшата възраст. Младокът мисли, че всичко, което фърчи, се яде. Сега, когато кръвта ми се поукроти, виждам, че са ми дошли годините и аз да сторя нещо за отечеството. Годините правят човека като плодно дърво. На младини събира сили, набира кръв, а после върже плод. От кръвта му зависи плода. Нашето българско дърво е яко и не бива други да се ползват от сладостта на плодовете му. Но слънцето му е нужно на това дърво, че плода му да слади, слънце.
…….
Правдата не може да не възтържествува. Нейното име е свобода, а без свобода няма живот земен. И че е човек само този, който мисли и върши всичко по своя воля. Мисълта е единственото нещо, което никой не може да арестува, никакъв деспотизъм, никакъв бич. Човекът, който диша въздуха по земите около стария бащица Балкан, трябва да се надява главно на себе си, на своите собствени сили, на своята мисъл.
……..
Капитан Илю войвода:
Куражът взе да ни напуща. А какво е куражът. Онова око, което вижда напред в небето на бъдещето. А нашето небе непрекъснато го засенчваха бури. За кратко време пекваше живително слънце и все под страха от преследване и смърт живяхме. Аха се покаже някой лъч, то след малко пак ще изчезне, ще го затули облакът на една черна сила. Отде иде тази черна сила, отде извира тя. От палатите на тираните и михлюзите, разумява се, и все расте, не спира да се излива катрана и да закрива слънцето, да терзае душите ни. А когато я няма надеждата за слънце, всичко е свършено с човека, всичко е загубено и той се превръща в животно, почва да хапе. Малко ли се хапахме заради нашите умове, заради нашите погрешки, за чуждите. Дохак ни дойде, защото душманинът и той ни хапеше в същото време, потриваше доволно ръце, радваше се на нашите несполуки. Лоши думи си казвахме помежду си тука, защото лош живот карахме.
…….
Със свободата никой няма право да прави политически гешефти и курвенски работи. Тя, свободата, е свято нещо, скъпо и с пари не се купува, а само с чест.
….
Научи ме живота на много работи, научи ме историята, че свобода не се иска, а се взема, че всеки человек, всеки народ има право на востание, че бръмбарът никога мед няма да направи.
……….
Илю войвода пред четата си:
– А то, да ви кажа, аз добре си отварям очите и, повярвайте ми, няма да сбъркам, когато гледам напреж. Че човек освен с очите си и с едни други очи трябва да гледа. Онез, вътрешните, ей тука, до сърцето, братя.
Хората слушаха и като че ли думите ми паднаха на място, но все пак в едно кюшенце на душите им продължаваше да кълве едно грозно черно пиле, дето от памтивека ги е закукало. Пилето на невярата, дето само от кръв се храни, черни яйца снася и червеи мъти. То има отровна човка туй пиле и горко му на този, който го остави да гнезди в душата му. Никога няма по човешки да промишлява света. А този свят никак не е труден за промишляване, стига да ти сече куфалото и да не дава на черното пиле да я кълве. Ако не пропъдим черното пиле от душите си, то трябва с гърчулята, със сърболята и власите да се изколим най-напреж, че Балкана от памтивека го делим. Защо е потребно да се изтребваме. Нужно е да орем и да жънем, че да се ражда света, а не да се умъртвява. Само когато хляба стига за сички, може да се укротим. Ама и пак, кой знае. То човека май се оставя винаги да го кълве черното пиле, ама нейсе, ще видим.
…………………………..
И затуй си знам, че ще видят един ден овчините, дето са заблудени, и ще се зачудят какво да правят. Аз такива моменти съм виждал много, с подлъгване, и зная, че все по един и същи начин свършват, с опомнюване. Може и късно, ама опомнюването идва след всеки хатишериф и хатихумаюн. Става нещо като празна Мара тъпан била. И тогава идва редът не на онези с калемите, а на такива като мене. Ще извадя палата си аз, дето камъка на две прави, камо ли михлюзи и властимеющи да гледа как българското име маскарят, и ще му река на народеца тогава, че съм жив и битка искам, нямам никакво вознамерение като божек на рогозка да умра, а на кон.
Аз тия работи и с Каравелов съм ги приказвал. Страх ме е, казвам му, от тоз беден народ, щом го освободим, и ще се юрне по партизанлък и келепир. Пък той ми разправя, че щяло да има една партия, демократска, за всичкия народ да не се дели. Бе и аз съм за такава партия, ама виж какво стана сега, друго, затуй чакам аз, опомнюването чакам.
…………………………….
И четата ми я няма вече, свърши се в битките. Искам пак чета да направя, защото имам още работа, ама хората се изхайлазиха и келепира гледат само, службицата, златцето си в кемер крият. Кой ти гледа байрака. Този дето тегли, нека си тегли, такъв му е късметът значи. Че да влезе в партия, му викат властимеющите. Поне партии колкото щеш. И всяка си има кокал, че да го дава на ахмака да си чупи зъбите в него. Така си е, дай му кокала на народеца, да го гризе, че както е гладен, ще го помисли за мръвка и дълго ще си троши зъбите, докато разбере, че е оглозган. Дълго, дълго, ама все пак ще разбере някой ден.
………….
Не можеше да ме уплаши нещо вече нито на този, нито на онзи свят, защото бях взел смъртта за дост. Плашеше ме само човешката душа, която никой няма да разбере, докато дойде потопът и се покаже такава, каквато си е, разголена и кекава. Сега, преди да е дошъл потопът, тя се кипри понякога на зенгия, понякога зад благи думи и бяла хартия, на която даскали писуват с калем. Пфю. Нито на калем, нито на благи думи верувам аз. А само на този, дето щом каже, и тръгва с дружината против душманина. Само на този, който, като каже, мост през Струма прехвърля.

Графът:
Е, това е, приятели, истината, щом става дума за делата човешки. За да го разбереш не ти трябва образование и науки, трябва ти ум и най-важното – човешка душа!
“…като каже и мост през Струма прехвърля..”
Това е!
Останалото – от лукаваго…

Честит ни празник още веднъж!

%d блогъра харесват това: