Daily Archives: 15 февруари, 2008

Интернет в средата на миналия век

Е, не точно днешният интернет. Заглавието е да ви събуди любопитството. 🙂
И все пак има нещо общо – желанието на хората да комуникират помежду си. Колкото по-нашироко и по-далеч, толкова по-добре.

Разказът е за това как ние със съпругата ми живяхме десетина години в първата виртуална страна, обхващаща целия свят. Той беше публикуван преди 2 години (справката накрая).

За първи път узнах за Есперанто в гимназията. Един от моите учители беше по-специален. От тези, редките, които разказват интересно на учениците не само уроците, но и всичко, което за тях самите е било интересно да узнаят.
За изработката на миниатюри (подкови за бълха!), за микрописане (цяло писмо изглежда като петънце от мръсен пръст!), за стенографията (писане по-бързо от говорене!), за Есперанто (цялата граматика се събира на пощенска карта!)…
Стенографията научих сам от самоучител. За ужас на останалите учители – за тях моите “драсканици” бяха неразбираеми, а съвсем точните цитати на техни думи, хе-хе…
За Есперанто се сетих десетина години по-късно, когато вече бях семеен. Причината беше проста – веднъж аз и съпругата ми доста трудно сдържахме скарване докато пътуваме в трамвая. В къщи, спомняйки си вече смешната страна на случая, някой от нас каза: “Колко добре би било да можем да си говорим неразбираемо за околните”. И аз изведнъж си спомних ефекта от стенографията и колко е лесен Есперанто!
Българите казват: “Речено – сторено!”. С доза хумор и куриозност, но достатъчно интензивно ние се задействахме.
Оказа се за наша изненада, че да се реализира авантюрата никак не е трудно. По него време (началото на 60-те години) есперантското движение в България беше силно, подкрепяно и от държавата. Всъщност, българската част от есперантистите винаги е била впечатляваща и много активна. Между другото, и сега. Българското есперантистко движение и българските есперантисти не са изпитвали трудностите на забрани и преследвания в епохата на социализма, по-скоро обратното – бяха толерирани. Причината е сериозна – БЕА, Съюза на въздържателите и Спортно дружество “Юнак” традиционно са били под влияние на Българската комунистическа партия, по-специално когато тя е била преследвана в царска България. Било е нещо обикновено много известни (дори световно) интелектуалци да бъда есперантисти
Например, докато следвах ми преподаваше световно известният музиколог акад.проф.Стоян Джуджев – също и световно известен есперантист, доста години главен редактор на списание “Scienca mondo” (“Научен свят” на есперанто).
По това време (началото на 60-те години) в България се издаваха книги, учебници, речници и няколко вестници и списания на есперанто. Вкл. и най-луксозното списание “България”, издавано на няколко езика за разпространение в чужбина, имаше вариант на есперанто. Възможно беше да се абонира човек за много чуждестранни есперантски издания. Между другото, и днес в България излизат няколко есперантски издания, най-известното от които „Български есперантист” (“Bulgara esperantisto”), издавано без прекъсване от 1919 г.!
Но да се върна на моя разказ.
Бързо намерихме къде да учим езика – с помощта на наша позната, служителка в Дирекцията на Българските пощи, ние се включихме в курс за служителите на Министерството на пощите и съобщенията. Участниците (в курса) бяха твърде разнородни по отношение на възраст и образование – курсант беше даже един милиционер от охраната на Министерството на зряла възраст с основно образование!
Подобна ситуация в който и да е курс на чужд език би предизвикала само шеги и съмнение, че сте попаднали на точното място. Още първите уроци, обаче, ни показаха, че тук е нещо уникално. Преди всичко, очакванията бяха надминати: граматиката наистина се “събираше на пощенска картичка”, да се научи бързо не беше никакъв проблем (даже за милиционера!) и, знаейки я, вие вече ставате есперантист, независимо, че знаете много малко думи – достатъчно е да имате речник. Такива имаше в продажба – “Bulgara-esperanta vortaro” и “Esperanto-bulgara vortaro”, съдържащи повече от 30 хил. основни думи (те ми помагат и днес). Можеше да се купят даже речничета 9 на 6 см. – много симпатични и практични.
В крайна сметка, резултатът от курса беше, че никой не се отказа, всички “проговориха” и…нови приятелства. Та нали ако сте добили нещо интересно и уникално ще искате да го покажете? Е, ние дълго време продължихме да се срещаме за да “побъбрим”. Обикновено в кафене – изключително приятно беше да се видят учудените погледи наоколо, особено ако беше и милиционера…
Всичко това за мен, обаче, скоро се превърна в нещо много по-важно и интересно – аз открих “интернета” на тогавашното време!
Есперантските издания тогава обикновено имаха по 1-2 страници адреси за кореспонденция. Привлечен от “екзотиката” (за нас в България тогава), аз се престраших да пиша (да живее речникът!) на есперантисти от Цейлон, Камерун, Уругвай… И хлътнах! След една година кореспондирах с повече от 100 приятели в почти всички ъгли на света. С някои от тях имах възможността да се запозная реално, да си гостуваме взаимно… И даже мой кореспондент от Комо – Италия се ожени за наша приятелка, която трябваше спешно да научи добре есперанто – нали той на първо време беше техния “семеен език”.
През десетината години интензивна кореспонденция имаше различни забавни епизоди. Ето един: Между първите ми кореспонденти беше гимназист от Цейлон, когото абонирах за няколко есперантистки издания (тогава в България беше възможно). Желаейки да се реваншира, той хитричко ме запита веднъж между другото дали ние пием чай и познат ли ни е цейлонския чай. Месец-два след моя отговор аз с изненада получих обемист колет от Цейлон – кашон с 12 големи книжни кесии пълни с цейлонски чай и акуратно надписани. И писмо: изпращам Ви мостри, пишете ми кои Ви харесват най-много за да Ви пратя от тях! Разбира се, аз с благодарност му отговорих, че неговите “мостри” ще стигнат на мен и приятелите ми за няколко години – ние с удоволствие ще пием прекрасния цейлонски чай, но, като обикновени хора, няма да се къпем в него. 🙂
Като стана дума за колети – понякога и изчезваха някои от тях, не често. Напр., знаейки за моето влечение към хладните оръжия, мой кореспондент от Куба ми изпрати мачете, което аз никога не видях. Обаче три миниатюрни модела на шпаги от Толедо (Испания) и днес са на бюрото ми.
Ето така живях някога в страната Есперанто. Весело, забавно и…не леко. Младите измежду вас трудно ще си представят какво означава да напишеш на ръка всеки ден писмо (често не само едно), че и да ходиш на пощата да го пуснеш!
Днес, от дистанцията на времето, аз добре разбирам, че животът в Esperantujo ми даде не само емоции, но и нещо много по-важно. Той ме направи по-добър, по-съчувстващ, по-състрадателен, по-готов да разбера другите – с една дума, истински нормален член на човечеството.
Благодаря, Есперанто!

____________________
Заб. Написаното до тук е копие на публикацията в превод на български. Поради това има отново за учителя ми (който вече описах в “Игра за цял живот”). За курса в министерството не се учудвайте – тогава имаше идея всички пощенски служители да научат есперанто… Ето изданието: esperanto-1.jpeg esperanto-1-1.jpeg

%d блогъра харесват това: