Monthly Archives: януари 2008

Тая пуста средна класа

Един авторитет вика “Вече я има!”, друг (пак авторитет) казва “Сега я няма, при социализма я имаше”, трети – “Ни тогава, ни сега!”

Хубава работа! Как да разберем ние, неавторитетите, тая пуста средна класа има ли я, няма ли я? 😦

Ако тръгнем да разсъждаваме на самообслужване пак няма да се оправим. Защото:
Да се докаже, че средната класа на социализма не е такава, няма проблем! (не е можела да летува в чужбина, например). Няма проблем да се докаже и обратното, че не е била средна, а направо богата (собствено жилище, вилно място, че и виличка, летуване всяка година, а не чак след пенсиониране – както да го погледнеш, по западните стандарти богата!).

Зарязах разсъжденията! Откровено казано, никак не ме интересува как ще ме квалифицират. Интересува ме как живея (сега, а не „ще“!), какво мога да си позволя, спокоен ли съм за утре, мога ли да изуча децата си и т.н. И, ясно е, съм недоволен. И при социализма бях. Сега се чудя (не само аз!) защо. А като дойде утре по-лошото ще се чудя за какво толкова съм недоволствал днес?

Това, последното, ме доведе до “гениален” 🙂 извод: искате ли да получите най-близка до истината картина за живота през дадено време, заинтересувайте се от какво са недоволствали хората тогава! И сравнявайте.

За нивото на днешния живот има още по-лесен начин. Най-лесно може да се изчисли % на заможните по зъбите на хората! Вглеждали ли сте се в обикновените хора, особено по на възраст? Че то зъби не са им останали…
(Последните две “прозрения” май ги писах вече в мнения, ама здраве да е!) 🙂

И задачата се улесни:
Хора без зъби – от средна класа надолу.
Хора със зъби – средна.

Знам, знам – и богатите са със зъби. Да, ама тях няма как да ги преброите – няма къде да ги срещнете… 🙂

Двубои в нета

Следващите размисли са базирани на солидния ми стаж във форуми. Въпреки краткото ми присъствие в блог-пространството, струва ми се, че за тук не се отнасят. Най-малкото, защото ми е трудно да си представя, че отивам неканен в един дом, хващам стопанина за реверите и започвам да го разтрисам задето не мисли като мен. 🙂
Та на въпроса.
Сблъсъкът на противоположни мнения във форумите общо взето става по 3 начина, които условно мога да нарека дискусия, спор и кавга.

Дискусия – по правилата на дискусиите: казваш си доводите, изслушваш щеш-нещеш учтиво опонента, ако можеш оборваш някои негови доводи (и той твои, разбира се); победител няма – правотата и тежестта на доводите се оставя на оценката на публиката (която пък си мери със своя аршин 😉 ).
Впрочем, това за победителите важи изобщо – кога в сблъсък на мнения се е стигало до единодушно уеднаквяване на първопричината?

Спор – горе-долу същото, но доста по-емоционално и разгорещено. Развихряш се словесно в упорито желание да надвиеш видно опонента, да го изкараш от релси и го накараш да се почувства победен (или поне в очите на публиката да е така). А ако успееш да го направиш смешен, още по-добре. Накратко, пак дискусия, но със стремеж да си откъсне човек някое плодче веднага, да се наслади на аплодисментите веднага. 🙂

Кавга – дали има смисъл да я обяснявам? Кавга като кавга. Истински доводи изобщо не се търсят; няма опонент – има противник; всички средства са позволени, мръсните за предпочитане! Надвикване, често репликите изобщо нямат връзка. Любим (всъщност, единствен) похват на хора, които иначе няма как да участват поради липса на мисъл, логика и доводи, а умират от желание да се покажат.

И при трите участниците имат предвид впечатлението, което правят на публиката. Целта на сблъсъка има някаква тежест при първата категория и постепенно отстъпва на заден план до кавгата, където обикновено напълно я няма.

Публиката на първите две групи преценява участниците, приема или отхвърля (всеки за себе си) доводите и обикновено се “привързва” към определени участници и ги търси в следващи дебати – при това без значение дали са изразители на нейното мнение или опоненти, важна е същността и изказът на мислите им.
Публиката на кавгата е сеирджийска – забавлява се (виж им акъла на тия!), но не би подала ръка на най-изявените участници…

Разбира се, това са само грубо очертани категории. Нюансите в една или друга посока са много.

Пиша, драги дами и господа, всичко това, защото трябва още преди да натисне човек първия клавиш на клавиатурата да е наясно в коя категория иска да бъде. И да се държи на положение – да не си изпуска нервите, че да минава в по-долна.

В края на краищата, даже пишещи във форум всички ние сме само зрители на събитията! 🙂

Е, вярно, някои от нас след време ще могат да кажат “Аз нали ви казвах!” 🙂

Година преди, година след…

Президентски неволи

За годината преди последните президентски избори г-н Първанов имаше какво да каже. Показа, че на този пост и без някакви правомощия може да се върши работа. И нямаше никакви проблеми с “отчета”. Дори и противниците му го признаха по един или друг начин.
За годината след…

Тя можеше да бъде още по-интересна. Защото – по неговите думи в изборната нощ – той вече не беше обременен с мисълта за следващ мандат. А вече знаеше как и какво, беше вдигнал летвата. И обеща, че на никой от политическата върхушка – нито управляващи, нито опозиция – няма да му е лесно. Повярвах му тогава, че ще го направи – не беше трудно, беше освободен.

Вместо това – една блажена “почивна” година.

Какво може да отчете в личен президентски план за изминалата година? Нищо особено. Ако не беше предишната нямаше проблем – президентите преди него да не би да вършеха нещо. Но сега, след като точно той показа, че може да се върши работа?

И изход се намери по тривиалния начин – спасителният популизъм.

Формата – заимствана от Хуго Чавес (само външно, разбира се). Всеки може да пита, на всеки…няма да се отговори.
Но това е второстепенен въпрос. По-важно е какво все пак каза, че всички се надпреварват сериозно да анализират, обсъждат, обясняват. Даже и в блоговете.

Ами нищо. Каза това, което от години се върти по форумите – референдумите, корупцията по върховете, доверието в партиите, и т.н. При това го каза точно във форумен стил – като констатации и пожелания. И с ясното съзнание, че няма как да не се хареса – нали хората същото приказват и пишат.

Затова не мислех да губя време за тази “изява”. Но две неща ме накараха да напиша тези редове: Първо, че сериозни хора в блоговете търсят нещо съществено в думите на г-н Първанов, някакви дълбоки и скрити мисли, тенденции и планове. И второ, предложенията му за смесена избирателна система.

Последното единствено заслужава наистина сериозно внимание, защото не е случайно. То показва, че днешната ни “политическа класа” се е стреснала сериозно за съдбата си. Настоящата избирателна система вече не е достатъчна гаранция, получиха се пробойни, които застрашават да се разширят.
Проблемът не е само в това 100 души от това народно събрание да минат в следващото (в момента е такова положението, по-точно 98 души). Работата е определени хора да са сигурни. И усилено се търсят най-ефективните решения. Мобилизират се всички възможни “сили”, всички парламентарни партии са “под пара”. Всички вече декларираха, колко сериозно мислят по въпроса и готвят предложения.

Лошото е, че ние отстрани пак приемаме някои неща “по звука”, първосигнално. И пак ще “плачем”, когато вече няма да има полза.

Превенциално гласуване – ах, колко хубаво, най-после да имаме право ние да подреждаме. Никакъв праг не трябва да има (или много нисък според президента – и проф.Константинов 😉 ). Което означава…че 0,5 % като отметнат Сульо той ще измести Пульо с неговите 99,5 %. Кеф! Няма грешка, така е, защото никой и зъб не обелва превенциалното гласуване да е задължително за всички гласуващи – дори и да са съгласни с подредената листа.

Имам лошото чувство, че ние хората изобщо подценяваме (или недооценяваме) важността и силата на начина на избор. И ще ги оставим да си оплетат пак своята кошница.
За да имаме после пак за какво да ругаем ли?

А за президента – ами догодина, живот и здраве, ако е свършил нещо, ще го обсъждам. А ако пак си е почивал, да е жив и здрав! За какво да се напъва човека?

С кламер

Върл противник съм на клишета, които се прикачват на някого или нещо и след това се повтарят като аксиоми. Който ги прикачва знае добре защо го прави. Тези, които ги повтарят…накратко, те са “освободени от поредното неправилно мислене.” 😉 Поредното казвам, защото през живота ми е имало 3 (словом три) правилни мисления и две освобождения от неправилните. 😦

В много от темите и мненията из нета могат да се прочетат верни наблюдения и констатации и в същото време доста характерни мотиви от някогашния “Наръчник на агитатора”, които в повечето случаи обезценяват сериозните доводи.
В нета – във форуми и блогове – са предимно хора, които в политически аспект се вълнуват от съдбата на страната ни. Дори и тези, които са обсебени в момента от различни партии или политици на които симпатизират. Значи би трябвало да можем да наричаме нещата с истинските им имена, а не сляпо да превъзнасяме “нашите” и низвергваме “чуждите”. Все пак тук е мястото, където човек може да бъде искрен! За “Ти права си, когато съгрешиш дори” си има други сфери от общественото пространство. 😉

За политиците политиката е професия (затова Софиянски, Костов и още други си направиха нови партии, когато изтърваха старите), а за нас политиката е организация на живота ни!
Но и емоция, като добре напомня Dima в мнението си под “Едни такива” (“проучване на Emory University за функционирането на политическия мозък, което засича кой мозъчни центрове реагират когато на даден човек се представят различни предизборни обръщения, показва че реагират емоционално обвързани центрове…същите които се активират и при различните видове зависимост”).
Значи ето кой бил виновен! Тези “обвързани центрове” са причината най-честите доводи за лансиране на поредния месия да са не неговите качества, а “Той (те) са чисти, досега не са били във властта”.

Този “несъкрушим” довод започна най-напред с леката ръка на неопетнения Симеон Втори. След това влезе във визитката на Сидеров, сега на Борисов. А ако помислим, освен Луканов и Младенов кой друг е бил във властта преди това? Ф.Димитров, Беров, Виденов, Костов?

От министър-председателите най-ярките примери за прикачени елементарни клишета са Виденов, Костов и Симеон Кобургготски.
Виденов – най-слабия министър-председател свален от народа”. Който не е бил дете преди 12 години би трябвало да помни, че цялата история тогава тръгна от лятото на 96-та, когато той постави въпроса в БСП за въвеждане на валутен борд през есента. Че “влиятелни среди” от собствената му партия не му позволиха да го въведе през есента и затова той, като не можа да се наложи, през декември подаде оставка – никой не го е свалял. Същите “среди” (вече не само от БСП!) подсигуриха и инфлацията (тя се развихри след оставката на Виденов), защото беше ясно, че валутния борд няма да се размине.
Костов – най-успешният”, всъщност подкара криво-ляво колата. Друго не можеше да направи – бордът беше готов и му казаха отвън недвусмислено да го въвежда. А бордът стегна юздите и – както се вижда – който и да дойде на власт след това все я кара кротко.

Но Костов се различава много от Виденов – партията му беше безгласна буква и не можеше нищо да му налага. Нали затова му сложиха прякор “Командирът”, срещу който той нямаше нищо против. Така си я изфабрикува – ако някой си направи някога труда да вземе и сравни устава на някогашната БКП и Костовия устав на СДС доста ще се изненада!

Симеон Втори – тук клишетата са с диапазон, подхождащ на цар. 🙂 От “дошъл заради имотите на дядо си” до “ огромен международен авторитет” Няма какво и да се коментират, те говорят сами за себе си.

Управляващите и корупцията, която въвеждат – нея пък кой я “въвежда”? Има си я дори в най-улегналите капиталистически страни. И в ЕС я има – там кой я въведе?
Ако нещо “въвеждат” политиците това е партизанщината. Знаете ли какво е означава? – “Докато сме на власт ще уреждаме своите.”
В това отношение Костов е ненадминат образец в най-новата ни история. При него дори за дребни чиновнически длъжности се търсеха хора в партийните организации. За това имам солидни лични наблюдения А как се промени статута на приближените му и семействата им е трудно да си представи човек. Но пък е известно, че дори и тези, които прекалиха (или се издъниха?) той не отстрани заради корупция. Просто ги махна, не каза защо – логично, свои са все пак…

Накрая един стар виц, който обаче много точно илюстрира това, което искам да кажа:

По време на лекция по марксизъм-ленинизъм професорът се обръща към един от студентите в аудиторията:
– Иванов, излез и почакай зад вратата.
После вади от сака на катедрата череп и казва:
– Това е черепа на Карл Маркс на младини.
После вади друг череп:
– Това е черепа на Карл Маркс в зряла възраст.
Цялата аудитория внимателно гледа и записва. След третия череп на Карл Маркс на стари години от залата се чува глас:
– Как е възможно един човек с три черепа!
– Иванов, нали ти казах да излезеш!
……………
Има ли в политическата сфера обект или субект с прикачена с кламер “инструкция”, човек трябва да си отваря очите. Гарантирано целта ù е да ви излъже относно съдържанието и употребата.
А понеже няма такива без, аз съм свикнал да махам кламера и хвърлям листа в кошчето!.. 😉

Стърготини

Пише си човек умни мисли в дневника, дялка и изглажда написаното и падат стърготини. Добрият стопанин и стърготините събира – може пък да свършат някаква работа. Та и аз така – пресявам ги и:

„Масата народонаселение са безмозъчни идиоти, без политически пристрастия, на които им е все едно кой и как ги управлява“. – а с политически пристрастия са, какво?, мозъчни идиоти…

“Някои още се утешават с приказката за кражбите на „комунягите“” – който е свикнал с приказки да го приспиват…

“Отвън никой няма да ни оправи положението, отвън само ще го … положението ни”. – че това не е новост, винаги си е било така…

„Хората избират този, който мисли като тях, а не този, който ще им помогне да развият своите способности и да се издържат от тях“ – ами като знаят каква е платата за такава помощ, нали няма безплатен обяд…

“Политическите сили нямат никакъв интерес обществото да е морално и силно.” – как ще имат, като не знаят какво е това…

„Защо трябва да се мразим?“ – ами за да се заплесваме по омразата и да не пречим на „инициативните“ да си развиват способностите и да се „издържат“ от тях!…

Каква е всъщност същността на дясната идея за управление у нас? – бедните у нас да отговарят на европейските стандарти. Да станат истински такива, т.е. не само да са безпарични и готови на всякакъв труд, но и да нямат никаква собственост! Какви са тия глезотии, беден, а има собствено жилище! Да обеднява истински, пък тогава ще помислим как да му дадем нещичко да повишава потреблението…

За последните 12 години имаше двама души, които имаха намерение да направят нещо не за себе си – Филип Димитров и Жан Виденов (то си им личи по сегашното богатство). Както знаем и двамата ги изритаха преди всичко своите. Не се вместваха в братовчедската идеология…

Да приемем условно като опростен модел, че сега сме в някакво равновесие – ресурсите на планетата са достатъчни за наличните хора, т.е.единица ресурс за единица нормален човешки живот. Инициативните (така любими на някои форумци) сред хората за мен са два вида. Първия вид са тези, които се мъчат да увеличат обема на полагащата се единица ресурс. Вторите – които увеличават като бройка своята единица, правят своя собственост 2, 3, 5, х, броя единици. От което съответния брой човеци остават без единица ресурс. Каквито и начини да прилагат втория вид инициативни за запазване все пак живота на хората без единици (да не забравяме, че те са нужни, иначе кой ще реализира единиците), той винаги ще бъде само с част от единицата. Възможният минимум. Именно това обяснява и разликата между живота в различните страни – частта, която се отпуска, е различна.
Дали това може да продължи вечно? Не ми се вярва – противоречи на всякаква логика.
……………

Въпрос към употребяващите с ужас „преразпределение“: не се ли преразпределя нещо разпределено? С какво тогава едното е по-лошо от другото? Ами ако разпределението е сбъркано?
Това май няма да излезе проста стърготина – спомних си, че тия дни прочетох: “Бил Гейгс призова за креативен капитализъм пред световния икономически форум в Давос. Според него това означава пазарните механизми да се прилагат за по-справедливо разпределение на богатствата по света.”
…………………….

„Готови ли сме да се откажем от българското в себе си, за да станем европейци?“ питаше назидателно някакъв в някакъв поучаващ материал.
“Ами нека преди това видим европейците” – мисля си аз – “германци, французи, испанци, италианци, гърци и т.н. отказали ли са се от германското, френското, и пр.,и пр., в себе си?”
……………..

Чудя се – че животът днес е тежък, ясно; но нима това трябва да ни направи по-злобни, по-завистливи, по-зли един към друг? А уж кризите мобилизирали жизнените сили на хората! Или не сме в никаква криза, а просто ни предстоят доста години унил безнадежден живот? Който е на дъното е отчаяно злобен, защото вижда, че подсигурява на поколението си същата участ; който е по средата (две-три хиляди месечен доход) злобее, че за някои това са дневни пари; който е богат злобее срещу по-богатите от него.
Добре, но това са “обществените” ни отношения. А нима всеки не е пред себе си човек? Поне пред себе си!
……………………

“Чети А,Б, то сляпото окато прави!”
Това добре – но след като станеш окат раздвижи и друга част на горния етаж. За да не станеш окато чекмедже за изрезки от писания…:)
………………..

Представете си, че сами си строите къща. Още докато тя е в представите ви, вие си я обичате вече. След това започвате малко по малко, трудно, с разочарования, че не става точно както го искате, но тя си е ваша! Издига се, вижда се, неугледна още, недовършена – но ваша! Само една стаичка вече става за живеене, всичко останало има да се довършва, много работа още ви чака – ще я направя ли някога! – но вие вече сте в нея, тя е ваша! Тя е ваша, вие ще я дооправяте, разкрасявате и разширявате цял живот и никога тя няма да стане напълно готова. “Като го довършим, ще видим”, както казал един човек в писанието на marsian за замъка. 🙂 Но вие винаги ще си я обичате и пазите, ще се гордеете с нея, ще жертвате някакви удобства заради нея – тя е ваша!
Трудно се строи със собствените ръце къща, даже и бунгало – зная го от собствен опит! 🙂

Дано къщите ви са здрави и никога не се срутват!

Достоен край

in memorium
Сага за Кольо
Последна част

Благодарни сме на съдбата!
Кольо живя по нашите мащаби около 100 години.
До края чуваше и виждаше нормално. Възрастта му личеше единствено по това, че задните му крака го боляха и “не го слушаха” много. Лекувах го с разни човешки лекарства. Но всичко друго си беше наред – даже разходките сутрин и вечер бяха редовни и без проблем.
Ето една от последните му снимки с характерната му усмивка.

k12d.jpeg

Аз обаче, започнах често да сънувам кошмари как трябва да го “приспиваме”, как се прощавам с него преди инжекцията и подобни. И се събуждах ужасен нощем, ставах да го видя добре ли е… 😦

Една вечер преди близо две години, след като се прибрахме от разходка той хапна малко и легна както обикновено на килима в хола край нас. По едно време ми каза нещо тихичко, опита се да стане. Отидохме с дъщеря ми при него. Питах го какво иска, вода ли? Да му помогна да стане или да му донеса. Той обаче отказа и отново каза нещо. Очевидно не му беше добре. “Не мога да разбера, какво ти е?” казах аз. Тогава той ми предаде “нищо, няма значение” и ми побутна ръката да я сложа под главата му (обичаше да заспива така). Седнах до него на земята, сложих си ръката под главата му и той затвори очи, а аз се загледах в телевизора – изчаквах да заспи по-дълбоко, че да си извадя ръката. После седнах в креслото и се загледах във филма. Той спеше спокойно.
По едно време нещо ме накара да погледна към него, въпреки, че той не беше помръдвал. В полумрака ми се стори, че не диша. Отидох при него и сложих ръка на хълбока му – наистина, беше си отишъл…

Така ни напусна – опитвайки се да ме предупреди, знаейки, че аз ще разбера – без даже да въздъхне за да не ни притесни.

С целия си живот той заслужи такъв край. Благодарен съм, че го получи, въпреки, че още ми е тежко. Сега тук, на земята, почива край баба си.

Чакайте ме, ще дойда! Вие го знаете, нали?

…………………
Тежко ми беше да напиша тази сага. Но трябваше – Кольо го заслужава.

Приятелството

Завърза се веднъж в компания разговор за приятелството. И постепенно доста се оживи. Защото се оказа, че в разбирането на приятелството има много голямо индивидуално виждане. Всеки се мъчи да”прокара” своите определения и правила. От разговор стана спор. И, както при всеки спор в компания, до “резултат” не се стигна. Пак добре, че приятели не се скараха заради определение на “приятелството”… 🙂

Спомних си тези дни този случай и се замислих: има ли някакви правила как да си намериш приятел, как да станеш приятел, как да поддържаш приятелство?
И констатирах, че мога да отговоря нещо на тези въпроси само от “собствената си камбанария” – според моите разбирания и без никаква претенция за генерално обобщение.

Сприятеляването прилича малко на любовта – може да е “от пръв поглед”, може и след дълго опознаване. Може да се получи нещо трайно, може и не.
И, както в любовта, има първоначален “проучвателен контакт”. В него се “полагат основите”, от които зависи дали “сградата” ще е дълготрайна. Защото тя може да бъде построена много красива, но без сигурна основа да падне при първия полъх на вятъра.

Как се полагат такива основи? Ами за мен има един много важен принцип: щом си харесал другия за приятел не се украсявай през периода на опознаване за да му се харесаш, покажи се такъв, какъвто си. Първо трябва да се харесате взаимно (както, когато си вземаш куче – Барки и batpep знаят добре! 🙂 ), а след това всеки да узнае какво може да очаква и получи от едно такова приятелство. Всеки!

Този принцип влече известни “правила на общуване”. На първо място искренност и откритост. Моите приятели знаят, че аз няма да спестя нещо, което не ми харесва, дори доста разгорещено може да се опитам да наложа своето. Че своето мнение ще кажа винаги открито дори и да зная, че няма да се хареса или звучи еретично.
Но затова пък знаят със сигурност, че в отношенията ни няма двойственост, че думите ми значат точно това, което значат и нищо повече!
С една дума, приятелите ми ме “знаят” и са ме харесали такъв, какъвто съм – не съм ги “излъгал” още отначало!

След един по-дълъг или по-кратък период следва…щях да напиша “обсебването”, но не ми “прозвуча“. По-скоро “сливането” – човек има чувството (а много често и действително е така), че приятелят е нещо като твоето малко по-различно “аз”.

И от тук нататък идва нещо трудно обяснимо. Може да не сте се виждали и чували с години. Може наглед нищо да не получаваш и нищо да не даваш. Или често да се счепквате и ругаете. И все пак това да е Вашият Приятел – човекът, който някак си усещате винаги до рамото си, почти осезаемо…

Приятелството нормално може да бъде чупливо, т.е.да се прекъсне, само в началния период. Ако след този период стане такова нещо, твърдо съм убеден, че единият от двамата е “кръшкал, когато са наливали основите”… 🙂

Както вече сте разбрали, според мен приятелството не е въпрос на “дипломация”, на усилия да го “държиш с две ръце”, на себеотдаване, и т.н.

Приятелството е да имаш повече от едно “аз”, при това различни! 🙂

Кралят

in memorium
Сага за Кольо
Част 4

Един ден на разходка ни се случи нещо необичайно. Непозната жена (“постоянното присъствие” в градината си се познаваме) с някакво кученце се загледа в Кольо. Помислих, че е поредната жертва на чара му. 🙂 Но тя се обърна към мен:
– Извинете, Вие знаете ли че имате Кралско коли?.
Ха сега де, ново двайсе! 🙂
– Не – казвам – за първи път чувам за такава разновидност.
И тогава тя ми разказа следната история. Живеела във Париж от десетилетия. До преди година имала коли със същия знак на носа (спомняте ли си, че ви споменах за него в началото?). Докато било още малко се мъчила да го “излекува”. Както каза “С какво не съм го мазала и при кой ли лекар не съм го водила”. Безуспешно, разбира се. (Слава Богу, това го спестихме на Колчо, не сме суетни! 🙂 ). Веднъж попада в една компания с някакъв възрастен мастит професор кинелог (тя каза името му, но не го запомних). От дума на дума разказала му за колито си. По негово желание му го завела на другия ден и той ù обяснил следното:

“Коли с този знак на носа (винаги един и същ!) не е разновидност на породата и затова е неизвестен за кинелозите и не е описан в литературата. Появява се от векове само единично при класическото коли и не се пренася в поколението. Колко едновременно живеят в света не се знае, но не повече от двайсетина, вероятно и по-малко. Известни са само на отделни специалисти, които се занимават в исторически аспект с кучетата. Дадено му е име “кралско коли” през Средновековието. За него е характерно:
– знака върху носа (съжалявам, че не мога да ви го нарисувам, прилича на старогръцка буква, наподобява знака на бирата „Tuborg“);
– че обръща внимание върху себе си, въпреки, че на пръв поглед няма нещо особено (професорът буквално казал “сигурно често чувате непознати хора да казват “Я, какво куче!””);
– и че е наистина изключително умно.”

Този разказ на жената ме впечатли с точните признаци (които тя не можеше да знае за Кольо с изключение на знака) и все пак го приех несериозно. Като се върнах в къщи им разказахме по-скоро на шега историята, че си имаме крал, която той изслуша с голямо внимание и завърши усмихнат с “Да!”. 🙂

Писах и на внук ми тази история като куриоз (той тогава следваше в чужбина) и той от любопитство започнал да рови в интернет. Наистина не открил нищо за “кралско коли” в специализираните сайтове, но! в един нумизматичен сайт открил старинна испанска монета, на която било изобразено “кралско коли” според описанието. А и на снимката на монетата се виждал знака, явно умишлено изрисуван.

Така разбрахме, че приказката си има крушка опашка. Което е трудно да се повярва, защото векове никой не е могъл да обясни как се появяват тези единици. Не може да става дума за обикновени наследствени предавания, защото не се появяват в едно и също родово дърво, не може да се проследи такава зависимост дори през много поколения.
Ето как към края на живота му разбрахме, че “горкото кученце”, което дойде при нас, защото “никой няма да го иска”, се оказа уникален крал в кучешкия свят!

Крал Кольо 🙂

Остаряваме бавно…

in memorium
Сага за Кольо
Част 3

След смъртта на съпругата ми животът ни се промени. Децата от първия момент не ме оставиха сам, събрахме се заедно.

Колчо истински беше влюбен в “баба”. Определено от двама ни тя беше за него №1 в емоционално отношение. Прегръщаха се, целуваха се, лиготеха се…
Много преди лекарите той откри и къде е болестта ù – при едно предупреждение на дъщеря ми “Внимавай, баба я боли ръката” той, след бегъл “поглед” на ръката започна да ù души главата, както беше седнала в креслото. “Не там, ръката!” повтори дъщеря ми, но той само ù хвърли поглед и продължи да обследва главата. В последствие се оказа, че е прав!

Затова беше трогателно как преодолява собствените си преживявания за да помага на мен. Той веднага разбра, че на мен ми е изключително тежко и забрави за себе си. Ние станахме напълно неразделни. Да изляза от къщи без да му се обадя? Немислимо! Когато отидох в болница за операция и в напрежението пропуснах да му обясня какво става, той два дни не ял, почти спрял да пие и вода, отпаднал – вероятно е решил, че и мен е изгубил като баба (може би е бил вече наясно със здравословния проблем). Та се наложи (по мое поръчение) да му обясняват в сериозен разговор, че аз ще се забавя, но ще се върна.

Разговорите ни престанаха да са проблем – ако нещо не се разбере от единия, другия намира “други думи” за да стане разбираем. Лаенето остана само за разговор с други кучета при разходките. Интонацията и артикулацията му при разговор достигна съвършенство. Представяте ли си куче да обясни, че под мишницата на предния му крак има кърлеж? Е, Колчо съумя да го направи!

Много бързо се уверих, че долавя нещата и телепатически. Вечер обичаше да лежи край креслото ми в хола докато вечеряме, разговаряме и гледаме телевизия. И забелязах, че щом помисля “време е да си лягам”, преди да съм направил някакво движение или да кажа нещо, той се изправя и тръгва (спеше при мен в стаята). Случвало се е при разходка след десетки срещнати непознати той изведнъж да застане плътно до мен с напрегнати уши и леко, но заплашително озъбен – и така докато отмине насрещният минувач, който явно имаше някакви “нечитави” мисли. Опитвали сме да говорим за него умишлено по най-отвлечения възможен начин и без да го споменаваме, разбира се. Винаги вдигаше глава любопитно – какво го одумваме… 🙂

Затова не беше чудно, че долавя настроението ми. Може да му се карам колкото си искам за нещо, той се подхилва щом аз не съм наистина ядосан. Ядосам ли се наистина, не ставаше нужда изобщо да се карам. Веднъж бях се разярил пред компютъра заради намерението на тогавашния софийски кмет Софиянски да изтреби (буквално) всички бездомни кучета. Тъкмо започнах ядосано да пиша писмо и той пристигна, започна да гледа подозрително компютъра (с какво ме е ядосал) и даже посегна с лапа, ръмжейки, към него. Наложи се да му обясня ситуацията (че компютърът не е виновен за нищо) и после заедно написахме едно чудесно писмо, което публикуваха. Ако го открия ще го копирам тук.

Не беше агресивен, напротив. Но беше изключително смел – бил се е няколко пъти (по принуждение, нападнат) и все с по-големи и силни от него кучета. Един път – когато се хвърли да защити едно малко куче, което отчаяно зовеше за помощ, а стопанката му се беше паникьосала – след като ги разтървахме беше целия в кръв и аз разтревожено започнах да търся раните му за да видя дали са опасни. Нищо не намерих – после се оказа, че се наложило да шият немската овчарка… 🙂
Една вечер по тъмно зад НДК се нахвърли върху един санбернар, защото той ме залая отдалеч, вероятно заплашително! Нали знаете тази порода, кучетата спасители в планините, които са огромни и могат да носят бъчонка на врата си. Беше доста смешно, до бой не се стигна, защото аз му извиках, а санбернара направо се шашна от нахалството и гледаше изумено без да реагира. 🙂

Интересно отношение имаше към децата. Дружелюбен (както всички кучета, между другото), но от много малки деца се спасяваше стратегически на почетно разстояние. Явно беше наясно, че те са непредсказуеми и се боеше ако му причинят случайно болка да не реагира в първия момент инстинктивно и да ги нарани. Направо се страхуваше от тях – толкова, че правеше впечатление на хората.

И така, ден след ден един до друг, започнахме да остаряваме. Доста бързо – една за седем – за мое голямо съжаление… 😦

Реална метла? За!

Какво ще оправи на изборите предложената в „Реална метла“ система № 1?

Почти всичко, което искаме всички от всички цветове на дъгата:
1. Изцяло мажоритарен принцип в пропорционална система, повишаващ ангажираността на партиите.
2. Напълно премахване антидемократичното “прехвърляне” на гласовете от една на друга партия.
3. Ще принуди партиите да променят коренно практиката си за подбор и предлагане на кандидати.
4. Ще ликвидира “щатните депутати”.
5. Ще предизвика кадрово подновяване на елитите в самите партии – в листите няма да има „избираеми места“.

Всички следващи доводи са базирани и гарантирани от факта за възможност на избор от различни бюлетини. Т.е., премахването на сегашната избораджийска практика ще стане не със забрани, а по принуждение от страна на Н.В.Избирателя.

1. Възможността да избираш личности от различни партийни бюлетини е най-чистия вид мажоритарен избор без да се премахва пропорционалния избор на партии. В същото време се обезсмисля практиката на предизборни коалиции, общи листи със запазени избираеми места и др.подобни машинации. Изобщо отпада положението “избираеми места”.
Фиксирането по райони на брой депутатски места ще принуди партиите да изготвят листи с познати в района хора и ще премахне “парашутистите от София”. Което от своя страна ще обновява при всеки избор активния им състав и ще даде нормална възможност за израстване на провинциални кадри. Ще обезсмисли изцяло “шуробаджанашката” практика, подлизвачество и груб кариеризъм.

2. Изобщо отпада “бариерата” и преразпределение на гласовете на партиите, които не са я преминали. Получените гласове в избора са разпределени по личности от партии, което дава възможност и на по-малки партии да участват в парламента.

3. “Камшикът” на избирателя ще принуди партиите да заиграят “по неговата свирка”. Издигането на кандидати по неволя ще става на принципа “избираеми” в очите на хората, които ги познават (от района!). Всякакви други комбинации са обречени на провал. От там и

4. “Щатните” депутати отиват в историята. Преизбиране на депутат ще решават избирателите, а не партийните централи. Което означава, че работата му през мандата ще е решаваща.

5. Издигане от хората на нови лица неминуемо ще доведе до обновяване към добро на партийните елити.

Не маловажно следствие от подобна избирателна система ще бъде и повишаване на политическата култура на хората. Ясно е, че това няма да стане още на първите избори (доколкото не става на принципа “параграф от закон”). Всички изброени плюсове няма да се изявят в пълен обем още от началото, но развитието ще бъде доста бързо, според мен. Защото партиите няма как да водят “възпитателна” кампания за електората си на базата на сегашната опорочена практика. Не върви да агитираш “гласувайте за еди-кой си от нашата листа” или „против еди-кой си“. 🙂 И гражданите ще се научат лесно на новото вместо старото “гласуване с отвращение”.
Мой приятел, ангажиран сериозно (професионално!) с една от политическите сили преди предишните парламентарни избори заяви съвсем официално публично (рискувайки съответно кариерата си), че няма да гласува за своята партия ако еди-кои си от тогавашните им депутати бъдат отново в листата. При предлаганата система няма да има проблеми – ще гласува за тези от своите, които смята за достойни.

Има едно възможно възражение против системата: почти сигурно е, че ще се налага управление от коалиции, няма да има партия с мнозинство.
Но за мен това не е минус, а плюс. Много по-добре е за гражданите коалиция, която по неволя ще смекчава определена линия на управление, отколкото крайни управления – независимо в ляво или в дясно.

Четеш днес…

…и се ядосваш! Ама пак четеш. Мазохизъм!
Из днешните медии:
“Всеки ден по света издъхват 26 000 деца по данни от годишния доклад на Детския фонд на ООН УНИЦЕФ. Основни причини за това са въоръжените конфликти, гладът, инфекциозните болести и лошата хигиена.
Лидерите на Г-8, осемте най-мощни държави, трябва да разглеждат детското здраве не като морален въпрос, а именно като приоритет за развитието на света.”
18 деца умират всяка минута! 😦 Всяка минута 18 и това било “прогрес” защото предишни години умирали по повече.
И не се поставя въпроса за резолюция на ООН с план за спешни мерки съответно платени от богатите страни и решение на Съвета за сигурност със заплаха за санкции. А само кротичко се подхвърля успокоение в доклада, че няма да загубят ако инвестират в здравето на децата и майките, това било икономическо решение, от което ще спечелят!?!
Не съм злобен, ама в главата ми се върти мисълта, че прогрес ще призная, когато започнат да умират по 18 световни лапачи на минута!
……………
Чета във вестник “Сега” заглавие “Фермерите получават студен душ за парите от Брюксел.”. Вие как го разбирате? Сигурно като мен: че пак нещо са ни минали от ЕС.
А се оказва в статията, че става въпрос за сериозни лъжи в заявките на нашите фермери за безвъзмездните европейски пари. Хората ни отпуснали каквото сме поискали, ама искат при всяко изплащане да се прави и проверка (явно вече са се парили другаде). И се оказва, че още не се знае колко точно лъжливи декари са заявени. 38 млн. декара обработвана земя сме заявили. От пръв поглед станало ясно, че са 5 млн. по-малко, а 1 млн. не се знае кой и дали въобще някой го обработва.
Като стигнали до стопаните…мале мила! Има случай фермер да е надписал 417 пъти повече земя от тази, която действително обработва. Пъти!
…………..
След следващото четиво зарязах пресата, не ми издържаха нервите:
Във връзка с наложената от КЗК глоба от 1 850 000 лв. на 14-те големи производители на олио за наговаряне на цените председателят на браншовия съюз Видьо Видев заявил, че ще включат тези пари в цената на олиото!
Обясненията на предприемачите пред медиите бяха, че намалялата от сушата реколта от слънчоглед създава недостиг. А сега признали, че самите те имали толкова олио в складовете си, че се наложило да препродават притежавания от тях слънчоглед в Турция!
Тук спирам, че доста невинни майки започнах да споменавам. За вас не знам. Но е за препоръчване поне няколко дена никой да не споменава пред мен колко велико нещо е пазарният механизъм и либералните цени…

Играчки от елхата

in memorium
Сага за Кольо
Част 2

Малкият чаровник моментално стана център на внимание във фамилията. Младите гледаха да се прибират по най-бързия начин, старите (бабата и дядото, т.е., аз и жена ми) само чакаха да свършат дневните им ангажименти за да хукнат на посещение (кажи-речи всеки ден! 🙂 ).
И, разбира се, семейството започна да обсъжда какво трябва да се направи, че Колчо да стане съвършен във всяко отношение!
Първата работа беше да започнат да го учат на “заповеди” (нали така се прави с кучетата 🙂 ) от рода “Седни!”, “Легни!”, “Ела тук!”. Той ги изпълняваше с охота, но постепенно и другите (освен мен 😉 ) започнаха да забелязват хитричкия му поглед “А сега какво? Поиграхте ли си или искате още…” 🙂 )
Въведоха се строги възпитателни правила, главното от които да не му се дава от масата храна, когато се храним. Последното се спазваше строго – всеки му даваше тайно по нещо с ръка под масата… 🙂 )
Междувременно се постави и въпроса да се проучи какви училища за кучета има в София, защото много важно било “началното образование”. Слава Богу, че проучването се проточи, та този въпрос отпадна от самосебе си – само няколко месеца бяха достатъчни за да стане ясно, че Колчо не само разбира всичко, което се говори, но и понякога опитва да се намеси, особено когато става дума за неща, които го касаят. При това бързо разпредели и “ролите”: с баба е много приятно да се целуваме, а и на нея ù харесва; с дядо ще си приказваме, защото той ме разбира, а и аз най-лесно него разбирам; с батко ще си играем, с мама ще се глезим, а с татко…трябва да внимавам какво правя! 🙂

За късмет по това време на мен ми попадна една статия за колитата, в която пишеше доста глупости (между нас казано)*, но имаше важно сведение: че са една от най-умните породи, разбират около 900 думи (колкото 7-8 годишно дете) и не е необходимо да са учат на заповеди от една дума. Така приключи опасността да го “пращаме на училище”…

Разбира се, като малчуган правеше и бели. По-точно ние така ги квалифицирахме. Например, не се размина с изгризани стени в коридора – но обърнете внимание, само в коридора! За което по-късно докторът ни обясни, че просто е имал увеличена нужда от калций. Или една случка, за която и до днес ние се чудим като си спомним. Елха по Нова година правеха редовно върху високата маса в ъгъла на хола (храним се и до сега на ниска маса). Една година (Колчо трябва да е бил около двегодишен) бяха намерили отнякъде няколко шоколадени (обвити с оцветен станиол) играчки и ги накачиха по елхата. Тук му е мястото да кажа, че една забрана – да му се дава шоколад и изобщо сладко – се спазваше стриктно до край, защото от него кучетата бързо развиват диабет и ослепяват. А той умираше за шоколад!

Та да се върна на случката. Кой знае какви грижи за стабилността на елхата не се полагаха, все пак е върху висока маса и в ъгъла. И като се прибират един ден виждат: елхата си стои непокътната, няма съборена и счупена нито една играчка; всички шоколадени играчки са свалени, внимателно развити от станиола и изядени. 🙂 ) И до днес не ни е ясно как го е направил!

Лекарят, при когото го заведоха в началото (той си му остана лекар до края), се оказа потомствен ветеринар – още дядо му е бил такъв. И щом го видя, веднага попитал от къде го имаме – бил точно класически екземпляр на коли. И наистина той му стана любимец – доста по-късно веднъж при една разходка на Витоша децата чули някъде отзад на разстояние някакъв да мъж казва: “Виж, ето това е истинско коли”. При което нашият хуква радостно обратно – оказва се лекарят с жена си. 🙂
Започнаха и моите разговори с Колчо. Така за първи път в живота си аз съзнателно осъзнах, че всъщност наистина мога да разбирам животните и те мене. Доста интересно беше да се види как внимава когато му обяснявам нещо, как се радва като се увери, че е разбрал, как иска да му се повтори, защото не му е ясно… В къщи често започна да се чува “Добре че не може да говори!” 🙂
Ама и това (неможенето да говори) започна да се променя – той разбра, че трудно разграничавам нюансите в лая му и започна да го моделира докато престана да прилича на лай. А по-късно се научи да артикулира и лая остана само за “външния свят”. До степен, че към дъщеря ми се обръщаше с “мамам” :), за да потвърди казваше “ха”, а за “не” си клатеше главата (какъвто навик имам аз). Не беше никакъв проблем например да му обясня предварително какво да прави (“аз отивам при чичо Иван, а ти ще тръгнеш на ляво да пресрещнеш баба”) и след това като тръгнем всеки да си хваща пътя по задачите.

Мисля, че твърде важен беше за него факта на взаимност – не само той трябваше да ме разбира, но и аз се мъчех да го разбера. И той при нужда също търсеше разни начини да обясни докато не го разбера (веднъж цял час се обяснявахме и най-накрая той вдигна преден крак и ми показа, че подмишницата има кърлеж).

През лятото прекарваше с баба, дядо и внуче най-малко месец на “Вършилото” (така се казва местността, където ни е мястото). Докато стане време да го вземат за летуване на море. Децата винаги летуваха една компания приятелски семейства на къмпинг край Китен като си правеха палатките в кръг (по подобие на “Дивия запад” 🙂 ) на плажа и без Кольо, разбира се, не отиваха.
Беше любимец на всички приятели и в махалата. Което не е толкова чудно, щом става дума за приятели, деца и съседи. Странно беше друго. През целия му живот много пъти ми се е случвало на мен лично по време на разходка да видя как човек, който води своето куче, се заплесва по Кольо и започва да му се възхищава и да му говори. Явно притежаваше някакъв скрит за нас, най-близките му, чар. Защото на външен вид не се различаваше от други подобни колита. И досега се случва непознат за мен човек да ме пита “Какво стана с кучето Ви, не Ви виждам да го разхождате”…

Така течеше живота ни през първите години на Колчо. Навсякъде с някой от нас, когато го няма нещо не ти е съвсем в ред… За кратко време на “Вършилото” без него не отивахме, с пристигането отварях вратата на колата и му казвах “Върви да съобщиш, че сме пристигнали”. Той хукваше и след малко започваха да се разнасят възторжени възклицания у съседите по ред. 🙂

Докато през лятото на 97-ма година най-неочаквано почина баба му…
___________
* Като, напр., че кучетата нямат памет и трябва да се наказват веднага след беля, защото после няма да им е ясно за какво. Да ме извиняват специалистите, ама “да си ядат ушите”, както казваше майка ми. 🙂

Личност!

Какво значи да си “личност”? Дали става дума за някакви по-специални индивидуални качества, които “изваждат” човека от масата (което е най-общоприетото – “Той е личност!!!”)? Или в широкия смисъл – всички уникални за даден индивид характеристики съставят неговата личност.

Надявам се е ясно, че в горното не влагам оценъчен елемент – това е правилно, а това не – а само уточнявам. В двата случая има различна основа за по-нататъшни разсъждения. Докато вторият случай е сравнително ясен, по първия има какво да се умува.

Първо – кой е “личност”. Ами този, когото някакви негови черти на характера, способности, държание, физически качества, правят отличим в множеството, лесно запомнящ се. “Кой, оня дето …. ли?” В същото време за обратния случай си има специален израз “сив, незабележим човек” – което най-често съвсем не означава липсата на индивидуалност, а по-скоро способност да прикриваш личността си, да ставаш “невидим”.
Очевидно е, че оголено, понятието не казва нищо друго, освен “отличителния белег” на даден човек. Качественото му съдържание – положително или отрицателно – се определя от контекста. “Светла личност”, “тъмна личност”, “голяма личност” (с възхищение или с ирония – противоположни оценки), “личност на годината”, “личности на нацията”, “личности на епохата”, “душа на компанията”, и т.н.
И точно това логично води до извода, че изпъкваща личност не се става, правят те! И още по-логично – колкото по-голяма група хора те определя, толкова “по-голяма” личност си.
Стигнахме до същността – “личност” е оценящо понятие, което няма строго определени дадености. Иначе щеше да е лесно и зависещо само от индивида – гледаш списъка, изпълняваш и отмяташ… 🙂

Може ли човек да има за цел да бъде личност? Всекиму се иска да му обръщат внимание в обществото. Дали такава амбиция може да помогне да стане? И да, и не.
Не – когато е самоцел. Тогава обикновено не съдържанието, а външните изяви са в програмата “да впечатля околните”. Защото се търси ефекта без да се има предвид възможностите. Най-честите случаи тук са подражание външния вид и държание на някой нашумял изпълнител, непременно да си “по модата”, афиширане на пренебрежение към общоприети обществени норми и език, агресивност към “обикновените”, пренебрежителна демонстрация на “начетеност и ум”, и т.н. Резултатът е не личности, а маса от “близнаци” с обезличени промити мозъци и самочувствие, подплатено от скрити комплекси…
Частично не и когато не е самоцел и човек наистина знае какво означава да си личност. Тогава амбицията да бъдеш просто отнема непродуктивно част от усилията.
Да – когато целта да бъдеш личност всъщност води до осмисляне на личните ценности и увеличаването им с нови. До определяне сферата на дейност и развитие. До оформяне на индивидуалните, личностни норми.

Тук обаче трябва да се има предвид една особеност – всяко оформяне на личност има дълга предистория. Която започва май с ония прословути “първи години”. Нали от тях започва това, дали ще припадаш като си отвори устата поредната шоу-звезда или ще те впечатли “детската” книжка на Астрид Линдгрен “Мили мой Мио” (нарочно не давам за пример “Малкия принц” – нея, поне половината от тези, които ще ви кажат че е “голяма книга”, не са я чели 🙂 ).
Разбира се, и без да си чел Линдгрен можеш да бъдеш личност. Но няма да станеш, ако не е имало кой да те научи, че най-важното в живота е да приличаш на себе си, а не на другите! И да умееш да покажеш най-доброто, което имаш.
Неангажиран и свободен” прочетох някъде за някого. Великолепно казано! Точно това може да направи от човека личност с голямо съдържание. Особено като се съчетае със способност да “се вслушваш” в чуждото мнение (осъзнал своята свобода няма как да не я признаваш и на другите!) – това винаги дава възможност не само да “вземеш” онова, което е “за теб”, но и да анализираш защо другото не е. А способността да асимилираш и осмисляш информацията е вече интелект.

Атмосферата, която ни заобикаля в днешно време никак не е благосклонна към подрастващите. Не само като среда, в която живеем, ами като агресивно въздействие. Объркани ценности, “размътен” живот и отношения, низвергнати авторитети…
Не е лесно за детето и юношата ако няма кой да му помогне адекватно. А ако тези, които трябва да го сторят също са израствали без такава помощ?

Затова никога никого не съдя в това отношение!

Илю войвода

Един велик българин! За съжаление, слабо известен. На мен също, докато за късмет попаднах на книга, писана по диктувани от него записки.
Очевидно за да стане известен един голям българин, трябва историята му да я опише някой голям списувател. Преди Хайтов и филмовия сериал колко знаеха за капитан Петко войвода?

Капитан Илю войвода е бил напълно неграмотен. Но прочетете няколко негови думи диктувани след Освобождението и след това внимателно по-важното от живота му. Струва си!

“… Искам пак чета да направя, защото имам още работа, ама хората се изхайлазиха и келепира гледат само, службицата, златцето си в кемер крият. Кой ти гледа байрака. Този дето тегли, нека си тегли, такъв му е късметът значи. Че да влезе в партия, му викат властимеющите. Поне партии колкото щеш. И всяка си има кокал, че да го дава на ахмака да си чупи зъбите в него. Така си е, дай му кокала на народеца, да го гризе, че както е гладен, ще го помисли за мръвка и дълго ще си троши зъбите, докато разбере, че е оглозган. Дълго, дълго, ама все пак ще разбере някой ден………. ще видят един ден овчините, дето са заблудени, и ще се зачудят какво да правят. Аз такива моменти съм виждал много, с подлъгване, и зная, че все по един и същи начин свършват, с опомнюване. Може и късно, ама опомнюването идва след всеки хатишериф и хатихумаюн.”

ПО-ВАЖНИ ДАТИ В ЖИВОТА НА ИЛЮ ВОЙВОДА

1805 Г., 28 май – Роден в Берово, Малашевска нахия, с административен център Пехчево.
1825 – 1832 г. (около) – Води хайдушки чети на изток до Беломорска Тракия, на юг до Солун, а в Северозападните краища – Малеш, Пиянец, Осогово, Огражден, Доспат, Пирин и Рила.
1832 г. (около) – Създава и командва стражната войска на Рилския манастир. Общи действия с Чакър войвода и Златко войвода.
1854 г. – По време на Великденските празници предотвратява турско клане над християните в Дупница.
1861 г. (около) – Води чета по Малеш, Осогово, Пиянец.
1861 г. – Преминава границата на васалното на Империята Сръбско княжество за да се включи в живота на революционната емиграция, оглавявана от Народния войвода Георги Савва Раковски. Раковски го назначава за Главен войвода на Първата Българска легия за освобождението на България. Военен командир и учител на стотици поборници, между които Васил Кунчев (Дякон Левски), Стефан Тулчанеца (Караджата), Хаджи Димитър, Оч Матей (Миткалото), Димитър Косовац (Общи).
1862 г. – В Белградската буна по заповед на Раковски е Главен войвода, ръководи военните действия за превземането на турските крепости в Белград Сава капия, Стамбол капия, Байрак джамия, а при обсадата на Калегемег-данската крепост е принуден от представителите на Великите сили в града да прекрати бойните действия. За благодарност, вместо да му даде възможност да замине за България, сръбското правителство и неговия княз Михайло (които не изпращат нито един сръбски войник в боя) се съгласяват със Султанската заповед за арестуването му и изпращането му (заедно с Раковски и легистите) окован в железа на Султана в Истанбул. Бунтовното му поведение (а и това на Раковски и легистите) не допуска този срам за братска Сърбия. Легията е разпусната от правителството, а Илю войвода и момчетата му са заточени в Крагуавец.
1867 г. – Участва в създаването на Български Таен Революционен Комитет под председателството на Любен Каравелов и в подготовката на Втора легия. Участва в Сръбско-турската освободителна война заедно с Панайот Хитов и Филип Тотю. Сръбското командване прави опит за покушение над войводата в Княжевац. Вторият опит успява при Делиград, когато сръбската войска отстъпва позорно, а Илю войвода заема позицията ú с рискована атака. Ударен в гръб откъм сръбска страна, той пада. Отнесен в лазарета, му изваждат две строшени ребра, отрязват му съединителните краища на дясната ръка (без изваждане на костта) и той осакатява.
1877 г. – При обявяване на Руско-турската освободителна война отива с чета в Свищов, където бивши негови легисти го посрещат с написаната в негова чест (от Никола Живков, негов легист) песен “Шуми Марица” (бъдещият Национален химн). По настояване на Щаба на действащата на Балканите Руска войска е зачислен към Щаба на Дунавската армия. Участва в битките за освобождението на Плевен, Ловеч, Троян, Тетевен, и през есента на същата година е включен в новообразувания Западен отряд под командата на генерал Гурко. Преминава Балкана в гръб на врага, награден с медала за храброст “Свети Георги”, минава през Етрополе, Орхание и като командващ сборна българска войска влиза победоносно в София. Преследва отстъпващия на запад враг през Радомир и Дупница, за да спре при Кленовик в Конявската планина поради започналите преговори за мир. Но една руска част, начело с подполковник Задерновски приема решението му на своя глава да продължи настъплението и Кюстендил е освободен. Налага се отстъпление, след което заедно с отряда на генерал-майор барон фон Майендорф наново освобождава Кюстендил. Поема към родния край. Обезоръжава турското население.
1878 г., март – април – С делегация занася в Сан-Стефано 200 000 подписа и благодарствен адрес към Император Александър Втори с молба родният му край да остане в пределите на свободното Отечество. Уви, откъм Скопие настъпва аскер, русите не смеят да помогнат и Малеш остава пак под робство.
Участва в Кресненското въстание и се установява в Кюстендил.
1885 г. – Участва в Сръбско-българската война и за заслуги към Отечеството е награден със златен медал за храброст.
1898 г., 17 април – Умира.

На Сребърната планина

намерих нещо ценно.
Попаднах на интересна тема при Майк Рам : “Нова литературна форма – минисага”. На пръв поглед забавна интелектуална игра, а всъщност доста полезно упражнение за ограничаване на многословието. Задачата е да се напише минисага в размер на 50 думи. Подробностите ще научите там – http://silvermountain.wordpress.com/2008/01/16/minisaga-happiness/ . Тук за илюстрация ще дам какво написах там и още един опит.
Моля, желаещите да опитат да го правят при Майк Рам, а не тук – иначе излиза, че съм откраднал идеята!

Написаното там:

Подариха ми блог. Доста време го поглеждах подозрително. Накрая се престраших и влязох. Сега си имам проблем – не мога да изляза. Нещо да сготвиш, интересни гости да посрещнеш, на гости да прескочиш… Виртуален свят било.
Лъжат – казва котаракът ми – съвсем си е даже реален! Още те няма и седя гладен!

Новият ми опит:

Родих се и ще умра.
Междувременно научих да се смея, плача, разигравам майка си, ядосвам баща си;
да правя бели, бъда непостоянен, праволинеен, хитър, верен, лъжлив;
да обичам, мразя, печеля пари;
че има единствена жена, децата са грижа, внуците – любов, страстите до време, разумът вечен.
Какво ще стане с наученото?!?

Фалшификации, спекулации, информация

Следващите редове са само за “потребители” – за тях е последната дума от заглавието. “Професионално” ангажираните с първите две думи си знаят и без моята информация! 😉
Отнася се за възможностите изборните резултати да бъдат фалшифицирани след провеждане на избора.
Такива възможности у нас отдавна не съществуват! Въпреки всевъзможните изменения и нагласявания според интереса на една или друга управляваща в момента партия, в закона вратите за фалшификация винаги са оставали затворени.
Ще ми възразите, че често съдът констатира такива фалшификации и отменя избор. Вярно! Но това не е вина на закона (още по-малко на властта), а престъпление на отделни хора, които би трябвало да бъдат съдени и да получат присъди за извършено престъпление.
За да не бъда голословен:
– В изборния ден всички документи и целият процес на гласуване са под наблюдение и контрол на всички участващи партии и граждански наблюдатели. Всяка участваща в изборите партия има право на застъпник във всяка избирателна секция.
Застъпниците и наблюдателите са предварително регистрирани правата им са достатъчно големи. Могат да сигнализират за всяко нарушение в момента, да изискват вписване в протокола на нарушения и дори да предизвикват моментална намеса на по-горни избирателни инстанции.
Освен това те имат право на копие от секционния протокол с резултатите, задължително подписан от всички членове на комисията, който е напълно официален документ.
– Централната избирателна комисия винаги изготвя много професионално точна инструкция за провеждане на избора. Спазването ù, особено по отношение на изборния ден, е абсолютно задължително. Не просто да се изпълни, а да се спазва точно посочения ред на действие. Като в казармата: “Прави едно! Прави две! Прави три!” – едно след друго!
Точно неспазването на добре описания ред на процедурата беше причината за много от батаците при отчитане на последните избори.
В заключение:
Фалшификациите са престъпление. Могат да стават само там, където партиите съзнателно са се отказали от законното си право на контрол. “Разкрития” със закъснения от дни говорят само за нечисти сметки, комбинации, задкулисни игри и, в крайна сметка, безсилие на една или друга партия.
А който се вникне в написаното до тук ще може да си направи преценка и за стойността на много политически анализатори и коментатори, които дълго време след изборите се “хранеха” с вариации на тема фалшифицирани избори.

Реална метла!

№ 1
от реално осъществимите предложения за избирателен закон

Следващото ми предложение е лесно осъществимо, защото:
не изисква промени в Конституцията;
не променя принципно същността на съществуващата пропорционална система.
Би могло да се въведе дори само с изменения в съществуващия избирателен закон. В същото време то ликвидира най-съществените слабости на досегашната система.
А защо съм го озаглавил “Реална метла” ще се досетите и сами.

Предложение:

1. Предварително се оповестява фиксиран брой на депутатските места за всеки избирателен район – според броя на избирателите в него.

2. Въвежда се задължително преференциално гласуване – всеки гласуващ отмята оповестения за района брой в бюлетините с имена на кандидатите по партии.

3. Разрешава се отметките на предпочетените кандидати да бъдат и в различни партийни бюлетини, като общият брой на отметнатите не трябва да надвишава определения за района (може да бъде по-малък). Бюлетина без отметка се счита невалидна.

4. Резултатът е списък с имена (не по партии!) според получените гласове от кандидатите.

5. Спечелилите личности от партийните листи се групират на национално ниво в парламентарна група депутати на дадена партия.

6. При излизане на депутат през време на мандата на негово място влиза следващият по брой гласове от съответния район.

7. Забранява се кандидатстване в повече от един район.

Мотивировката ми и разсъждения по ефекта от въвеждането на тези промени в системата ще напиша отделно – не искам да отклонявам вниманието от самото предложение и възможността за оформяне на предварително лично мнение.

_____________

Мотиви по това предложение  Реална-метла-За

Кольовите уроци…

in memorium
Сага за Кольо

Част 1

Това е първото “приключение” на Колчо. Случката е добро въведение за всичко следващо. Колкото забавна, толкова и поучителна за нас, хората…
За да можете да си представите по-добре действието най-напред трябва да ви опиша “сцената”. Имаме място сред природата. Съвсем умишлено не употребявам “вилно”. То е под връх Еледжик, на границата на гората (тя заема 1/3 от мястото 🙂 ), без ток и вода (с изворче на 20 м.) и всъщност е просто част от доста стръмен склон – за да погледнеш към бунгалото от пътя доста трябва да си вдигнеш главата – разликата от пътя е към 10 м. във височина. 🙂 Ограда има само отпред към пътя и никога нищо не заключваме. Всички в местността сме приятели, всички са от хората, които не искат да пренасят “града” там.
Та на въпроса. Пристигаме дядо, баба, внуче и куче през лятото някъде към 10 часа. Най-новият (на месеци!) член на семейството – ухиленото коли Колчо за първи път. Той без никакъв опит с природата – през няколкомесечния си живот се е разхождал само в кварталната градинка вързан (да не се загуби!!!).
Спираме, сваляме багажа, качваме се до бунгалото и започваме да се оглеждаме кои от приятелите са там (ние сме на високо, нещо като на балкон, и всичко ни е като на длан 🙂 ). В това време от отсрещния баир се надават призивни – всички от “махалата” се събрали на кафе и ни викат. Зарязваме всичко и потегляме в индийска нишка.
Хубаво, ама на поляната в ниското внукът ми вижда детската група, заета да прави къщичка на един стар дъб. И, разбира се, веднага се включва. Ние продължаваме към компанията и кафето.
Таман приказката ни се понесе (вече бяхме опитали от “кафеените бонуси”;)), внукът ни пристига запъхтян и на пресекулки пита: “Колчо тука ли е?”
– Не, той нали остана с тебе.
– Ами няма го, виках, свирках, не се появява!
Втресе ни! Мигновено всички присъстващи (вкл.децата) се превърнаха в група за бързо реагиране. За нула време се поставиха задачи, разпределиха маршрути и след няколко минути в разни посоки се чуваха отдалечаващи се викове “Колчо, Колчо!”.
Аз и жена ми отидохме към нашето място. Моята задача беше да тръгна с колата по пътя надолу към магистралата – да не би да е тръгнал да се връща в София! А жена ми щеше да търси в гората над нашето бунгало. Спираме ние на пътя пред колата и аз, като мъж :), започвам да й давам последни инструкции. Разбира се, повече от разтревожено и на висок глас. И… изведнъж виждам, как над нас горе от ръба на терасата се показват две наострени уши и усмихната муцунка: “Я да видя какво става, каква е тази суматоха”?…
На нашия му доскучало с децата (не си играят с него!) и решил да се прибере “в къщи”. Хем да я разгледа тая нова къща, че преди това беше само за няколко минути там. Откъде да допусне, че ще го помислим за толкова глупав да се загуби!?! 🙂
Цял час ни трябваше после за да съберем “групата за бързо реагиране” по балкана…
Това емоционално преживяване, което много бързо се превърна във весела история, си имаше и хубави страни. Първо, “вързаните” разходки останаха в историята. Научихме се да разчитаме на ума на Кольо много повече. А с годините разбрахме за умствените му възможности толкова, че чак ме дострашава да разказвам – ще си кажат хората “тоя съвсем е изкукал на тема “кучето ми”” 🙂
Не съм – както си беше така ще го разказвам!

САГА за КОЛЬО

In memorium
Предистория

Седяхме една вечер преди Коледа около масата (вечерното събиране на семейството е наша стара традиция) и се закачахме с 5-годишния ми внук.
– Какво искаш да ти донесе дядо Коледа? – подпитва баща му.
– Куче! – изненадващо ни сюрпризира Васко.
– Куче ли? Ти по-добре поискай да ни донесе апартамент пък куче аз ще ти купя – сериозно отговори зет ми.

Имаше право – при 4 поколения на куп в едно жилище нямаше свободно даже ъгълче за още един жител…
Мина си Коледа с подаръците и този разговор повече не се поднови. Но, както стана ясно по-късно, и двамата участници в него бяха приели нещата сериозно.
След година и половина имаше апартамент. И още първите дни баща му без напомняне се погрижи за своето обещание – по първата попаднала им обява отидоха и купиха едно коли!
Още при покупката започнаха “случайности”. Предлагали 4 кученца. Но понеже сумата беше сериозна за онова време, собственика ги предупредил да избират от трите, защото четвъртото има дефект – бяла шарка върху носа си – и няма да може да участва в изложби. Запомнете тази шарка, за нея ще стане въпрос по-късно.
Тримата се спогледали и Васко твърдо заявил “Искам това! Него, горкото, никой няма да го вземе!”
Още по пътя към къщи станало и “кръщението”. Попитали Васко как ще го нарича и той без колебание заявил “Кольо!”.
– Защо Кольо – с разбираема изненада реагирали родителите му.
– Ами няма Джон да го кръстя, я! – отрязал внукът ми… 🙂
Така в нашето семейство дойде и прекара живота си Кольо– едно необикновено същество.

Утопиите се помнят…

Допълнение към “Първа утопична”

Следващите редове са писани в “далечната” 🙂 2004 г. (08.11.2004 г. форум в.”Сега” – статия „Станишев иронизира идеята за 100 депутати“)
Станишев я доразви до абсурдност, за да покажел несъстоятелността й: „Може би е по-добре всяка партия, която надскочи 4-те процента, да има по един народен представител, който обаче ще има съответния брой „акции“. Например ако аз спечеля 121 места, ще бъда със 121 „акции“.” (цитат от вестника)
Тоя приятел май ни чете Форума. Защото тази така наречена “абсурдна идея” съм поставял тук не веднъж още преди месеци… Но много езуитски я използва. Да видим дали е толкова абсурдна и какво в нея не му харесва.
Преди всичко ще стане ясно за партиите кой кой е. Сега всички гласуват за партии, но някой може ли да ми каже дори неговата партия за кой закон как е гласувала? Избираме партии – отговорност носи арменския поп!
Между другото, явно този приятел не се вижда другояче освен депутат! 🙂 (В тази система няма нужда и от един депутат. В парламента ще работят специалисти на щат и ще си гледат работата, а няма да се правят на едновремешните многостаночници по пултовете за гласуване.)
Та идеята хич не е абсурдна, ама близките 50-100 години няма да има кой да я осъществи. Вие ако сте “щатни” депутати ще гласувате ли такова нещо? 🙂
…………….
Като намерих горното в архива си, реших да потърся “корените”. 😉 Оказа се, че тази идея съм я писал за първи път ноември 2002 г. в СкайФорума. Г-н Станишев не я е забравил точно две години по-късно.* Още две и половина години след това (преди изборите за евродепутати) я коментира по подобен начин и говорителят на ВС на БСП…
Да не вземе пък да излезе, че не е чак толкова утопична! 😉
______________

* Между другото, не е съвсем празно занимание да се пише в нета… 😉

Реклама

Искате ли мисълта ви да бъде ослепяващо искряща и Вие да сте блестящи използвайте редовно “комунисти”, “комуняги”. Сдружението на полит-санистите ги препоръчва за вашето политическо здраве.

Мисля си:
Вярно, това комунистите са си чудесна дъвка. Дъвчеш и неудобните въпроси се преглъщат. Като например, че по-добре да си беше останал социализма щом сега са същите, според масовото мнение. И на редовно дъвчещите вкл. При социализма поне не смееха да отварят толкова ножицата между бедни и богати. И сега на тях им е по-добре. Излиза, че тия, дето подскачаха по площадите, са го правили за да станат комунистите по-богати. Значи не са били “анти”, а “про”.
А и тия комунисти какви са, щом толкова се зарадваха на капитализма и добре се чувстват в него? Комунисткапиталисти. Ами тогава така си ги и наричайте, ваши хора са си – предприемчиви! Срамувате ли се, та ги “яги”свате?!?

Хей, пушачи!

По отношение на цигарите нищо не ме плаши! Ще ви обясня за какво става дума, пък вие ако искате, опитайте.
След повече от 40 години интензивно пушене (минимум 2 кутии дневно!) преди няколко години реших да се заинатя. Имаше някаква акция – да не пушиш един месец – с награди. Ако спечелиш те проверяват с разни тестове, така че нямаше начин за измама (поне по техните думи).
Казвам в къщи: “Ще взема да се пробвам”! Моите се смеят. “Ама сериозно!” – казвам аз. Те се опитват да станат сериозни: “Че няма да стане, няма. Ама не си мисли, че заради тази приумица и ние няма да пушим в къщи за да не те дразним!”.
“Спокойно”- викам – “към вас претенции няма да имам”.
И, от 1-ви май беше, прекъснах пушенето. Нито цигара – печалба е това, ей, да не взема да я изпусна! 🙂
Месецът се изтърколи, аз не запалих. И спечелих – колкото вие джакпота на тотото, разбира се! 🙂
Но продължих да не запалвам.
По едно време, някъде към 3-ия месец, получих някакъв здравословен проблем. Започна да ми се завърта стаята при всяко сядане, лягане и ставане. “От възрастта” – мисля си – “нещо с оросяването. Ама ще си трая докогато може.”
Трая аз, ама работата не се оправя, влошава се. За да не забележат в къщи и да ме подгонят игнорирах напълно резките движения и станах един такъв плавен, плавен… До едно събиране със стари колеги.
Седим, приказваме си, това-онова, спомени. По едно време лекарката ни от студентските лагери ми вика “ти какво, да не си отказал цигарите” щото добре си ме знаеше. Разказвам ù аз за “печалбата”.
Полека-лека дойдохме си на разговора – за разните болежки, кой от какво се оплаква (нали не сте очаквали да обсъждаме рап-групи 🙂 ). Разправям аз на докторката за моето извисяване във въздуха и казвам “Май вече трябва да отида за изследвания докато не съм почна да прелитам от стол на стол”. Тя се хили: “какво разбират днешните доктори! Аз ей сега ще те излекувам!”. Пали цигари и ми я дава. Гледам аз като коте в кълчища – не е такъв човек да ми се подиграва за такова нещо. А тя ми обясни. Имал съм никотинов глад на мозъка – известен в медицината – който се получава при рязко спиране след многогодишно пушене. Трябва само да паля по 1-2 цигари дневно и работата ще се оправи.
Оправи се веднага. Сега така я карам – по цигара, две, а понякога и с дни нито една. Но се водя за пушач в статистиката! 🙂
Сега, най-важното, заради което ви разказвам тази история, а и за да не ме помислите за вариант на Бойко Борисов, ще ви дам обяснение – мое и на специалисти лекари – за случилото се:
Не знам дали обърнахте внимание в разказа ми, че написах “прекъснах пушенето”. Не отказах, а прекъснах. Там е гвоздеят!
Цигари си имах. В къщи си пушеха в мое присъствие. Аз бях спокоен, защото решението ми не беше друго, а ще запаля само ако непоносимо ми се допуши. Е, като знаех, че мога да запаля всеки момент, изобщо нямаше проблем. И за всеобща изненада не ми се допуши непоносимо…
Ако искате да не зависите от цигарите, опитайте. Но имайте предвид – настройката е много важна! Не ги отказвате, ще запалите, когато не можете да издържите повече.
Е, ще се учудите колко сте издръжливи… 🙂
Между другото, дори и да се наложи да запалите, продължете системата “ще запаля, когато много ми се допуши”!

Първата мисъл

Ако си нямаш ум в главата и не са те научили от малък да го използваш, просветата ще те направи само научен, но не и умен!” (нечия мисъл).

По отношение на мисленето има една особеност – не трябва да се търсят правила за “добро мислене”, не трябва да има “обучение”. Започнеш ли да усвояваш “това може, това не може”, уточняване на параметри и изработване на еталон, значи си тръгнал не към “мислене”, а в обратна посока. Краят на този път е един – оставаш в собствените си очи единствен “истински мислещ” от човечеството! 🙂

Всеки човек има природна способност да мисли (и не само хората, сигурен съм!). Но почти всеки има повече или по-малко “увреждания”. Те започват още от ранно детство с дублиране правилата на поведение в правила на мисленето, т.е., опити да му се сложат “обществени окови” (“Какво си мислиш, че правиш?”). По-късно идва терорът на авторитетите от всякакъв тип, и добри и лоши. Да, и на добрите – и най-големите умове са хора като нас, не са безгрешни!

И така, едно по едно, мисленето започва да се завързва ту за това колче, ту за онова…

Трябва да се мисли безстрастно. Което ще рече:
– да забравиш за авторитети;
– да забравиш за “табу”;
– да не учиш другите как да мислят (и да не допускаш да те учат);
– да не се опитваш да налагаш на разума си правила и рамки. Не му се бъркай, той си знае работата, чакай само резултата в умствения сайт “хрумна ми”.
И информация, информация и пак информация. Колкото е повече, толкова по-точно ще е “хрумването”! Няма важна и маловажна информация.
Колко пъти ви се е случвало да се тюхкате, че не сте послушали “първата си мисъл”?

А сега, след като прочетохте писанието ми, послушайте първата си мисъл – според собствените ми думи аз нямам право да ви уча как да мислите!.. 🙂

Давам за да взема!

Има нещо вярно във фразата “само човек, който има достатъчно за себе си може да даде искрено и безкористно и на другите”.
Но хайде да видим какво означава “има достатъчно за себе си”.
Ако става дума за материални благини, снощи във “Великолепната шесторка” чудесно изясниха въпроса: не милостиня, а милосърдие!
Ако не говорим за материалното, не мисля, че е толкова лесно.
Започвам да правя списък за да видя от кое имам достатъчно, че да дам и на другите. Вяра, любов, внимание, спокойствие, разбиране, отзивчивост, справедливост, толерантност… От кое повечко, от кое по-малко – постепенно списъкът става все по-внушителен.
Но…в един момент осъзнавам, че всичко това не можем да го имаме само по себе си – трябва да сме го получили! Дори вярата.
И какво излиза – това, което искаме да имаме, е всъщност отношението на другите към нас. За да имаме достатъчно за себе си другите трябва да ни дадат по малко от своето. А те от къде го имат?
И съвсем резонно си идва въпросът: А къде сме ние в това имане-даване? 🙂
И съвсем логично – че искрено и безкористно се изпразва от съдържание щом не става дума за материалното. Защото и да не го съзнаваме, ние даваме искрено, но користно – защото искаме, имаме нужда да получим!
Скачени съдове…

Страстна безпристрастност

Закъснял отговор

insomnia1304 ми зададе въпрос – “Мнозина не правят разлика, между безстрастност и безпристрастност, за разлика от Вас? Бихте ли опитали, да разясните, многоуважаеми г-н Константинов?

С молба да бъда извинен за закъснението, ще направя опит.
Не зная колко ще бъде сполучлив – не съм се замислял досега върху тези понятия, приемал съм ги като някаква ясна даденост.
Интересният въпрос разруши тази яснота. И още при първото внимание към тези думи се оказа, че нещата не са толкова прости и съдържанието им не е толкова еднозначно!

Безстрастност. Ако започнем да си представяме индивид с такова качество в различни ситуации ще се окаже, че попадаме в широк диапазон на оценка – от отрицателно до положително с превес на първото:
-безстрастен – равнодушен, безучастен, апатичен, незаинтересуван, безразличен, студен, безчувствен, безжизнен, хладен, бездушен, безсърдечен, невъзмутим
+безстрастен – справедлив, точен, безукорен, спокоен, премерен, хладнокръвен, трезв.

Безпристрастност. Тук, обаче, преобладава положителното – обективен, правдив, критичен, неутрален, непредубеден, непристрастен – и почти няма отрицателни.

По подобен начин биха отговорили и болшинството хора на въпрос “Кого предпочитате – безстрастен или безпристрастен?”. Ще изберат втория. Накратко, в черно-бели краски, безстрастният е лошия, безпристрастният – добрия.

Тук трябва да приключа по всички правила – въпросът е изяснен.

Но, както виждате, продължавам. Сработи рефлексът на играта (за която разказах). Погледнах от друга гледна точка и видях, че всъщност “добрата дума” е някакъв дребосък в сравнение с “лошата”.

Истинското значение на безпристрастност важи само за частен случай! Като начин на отношение, на присъждане, на решение. Но не може да бъде обобщаващо качество на индивид. Той не може да бъде безпристрастен изобщо – все ще е пристрастен към нещо. Колко безпристрастността продължава във времето не играе роля и не променя нещата. Нещо повече: тя е изцяло зависима и може да се проявява само при наличие на безстрастност в мисленето. Без него е невъзможна.

Докато безстрастност е начин на мислене – действие на разума с максимално изолиране на чувствата при разсъждение. Нали има поговорка, че чувствата са лош съветник!
Това е качество на индивида. И няма нищо общо с прилепените отрицателни “характеристики” изброени по-горе – те са дошли от едностранчивото разбиране на думата “страст”… 😉

%d блогъра харесват това: