Daily Archives: 9 февруари, 2008

Ау, мишка! У-у, цигани!

Да работя започнах още като ученик в музикалното училище. Моята професия го позволява. Всъщност никога през живота си не съм работил само на едно място.
Докато следвах, две години преподавах солфеж и акордеон на деца от детска школа в Божурище. Часовете си вземах след обяд в училището, което работеше само сутрин, на една смяна.
Правех го за пари, разбира се (това си беше една прилична месечна заплата тогава), но и с удоволствие. Обичам да работя с деца, установявам лесно контакт и се разбирам с тях. Може би владеенето езика на животните ми помага? 🙂 По-важно е, обаче, неописуемото чувство, което човек изпитва в края на втората година, когато на финалния изпит по солфеж даваш трудност като за прием в Консерваторията и 10 – 12-годишните малчугани се справят с лекота! И да гледаш светналите им от гордост очи.

Часовете по инструмент са индивидуални – децата идват едно след друго. Случва се някое да отсъства и тогава става “дупка” – своеобразна почивка за преподавателя. За такива случаи си носех книга за четене.

Веднъж в една такава пауза усетих някакво движение и почти недоловим шум (тишината в празно училище е поразяваща, сякаш наваксва за голямата гюрултия на децата!). Вдигнах поглед и видях едно мишле по подиума пред черната дъска. Стана ми интересно да го наблюдавам и не смеех да помръдна, за да не го изплаша.
Сигурен съм, че никой от четящите тези редове не е имал случай да наблюдава дискретно “дива” мишка в естествената ù среда. Е, уверявам ви, че много бързо ще ви стане симпатична.
“Моята” мишка обследваше подиума целенасочено (определено по схема, така че да не остане непроверено място 🙂 ), вероятно за трошици храна от закуските на децата. Като намереше нещо, сядаше на задните си крака, предните ù ставаха ръчички. Държеше с тях намереното, разглеждаше го обстойно и ако ставаше за ядене го изгризваше.
По едно време ме усети, изправи се на задни лапи и започна внимателно да ме разглежда. Разкрит, аз казах тихо: “Здравей, не се плаши!” Мишлето ме оглежда още няколко секунди и след това продължи “работата си”. Щом отвън тропна поредното дете то изчезна мигновено.

След този случай вече не носех книга. Бързо се сприятелихме (което не би трябвало да ви учудва след като сте чели някои неща в дневника ми 😉 ). Щом настанеше тишина и то показваше муцунка, поглеждаше дали съм седнал на ръба на подиума и пристигаше. Носех му нещо вкусничко и го поставях до мен, то похапваше, обикаляше наоколо и, изобщо, приятно си прекарвахме! Не се плашеше от моите движения и от това, че му говоря. Сигурен съм, че при малко повече време щеше да започне да се качва и на дланта ми, но (за съжаление и на двама ни) “дупките” не бяха по разписание…
……………
Вече “чувам” как си мислите: “Графе, графе! Каквото и да прави човек, възрастта си казва думата. Забавна историйка разказваш, ама какво правят циганите в заглавието?” 🙂
Ами защо съм ги сложил там вие си помислете. Сигурен съм, че ще се сетите, докато аз напиша продължението… 🙂

%d блогъра харесват това: