Daily Archives: 19 февруари, 2008

Макет на училището

В края на отделенията или началото на прогимназията – т.е. 4-5 клас по сегашному – в училище ни възложиха задача да направим макет на училището. Кой както може, от какъвто иска материал.
Училището ни беше масивна триетажна сграда (сигурно още съществува, поне до преди петнайсетина години го имаше).

Не знам какво си е представял учителят, че ще направим – тогава не беше практика такива домашни да са за родителите 🙂 – но задачата не беше лесна. Защото единственото задължително условие беше да се спазят съотношенията в мерките. Т.е., да бъде в своеобразен мащаб.

Естествено, почти всички деца решиха да го направят (и го направиха) от глина. По-амбициозните – от гипс. И аз в това число. Най-лесно ни се виждаше – мачкаш, оформяш и готово. Не можеше да се вземе някаква подходяща кутия и да ù се изрисуват прозорци – в средата на фасадата беше главния вход, съответно издаден напред.

Както вече казах, с ученическите задачи не се ангажираха родителите. А и в децата нямаше такава нагласа. Започнах аз да действам по задачата. Стигна ми акъла да забъркам най-напред малко гипс, колкото да опитам. И веднага ми стана ясно, че от тая работа нищо няма да излезе – преди да оформя каквото и да било, гипса се втвърди! 🙂 Разтърсих се за нещо подходящо и намерих кутия, която би могла да свърши работа. Намислих да я измажа с гипс, после да я изтъркам да стане гладка и да рисувам по нея прозорци и врати.

Междувременно баща ми се върна от работа и веднага забеляза, че съм майсторил нещо. 😉 Разпита ме, измърмори нещо по адрес на учителя и каза, че ще помисли и утре ще решим как да го направим – той ще ми помага. Но ми обърна внимание на условието за мерките. Възложи ми задача: да измеря училището с метър от външната страна като си записвам мерките върху страните на правоъгълник, който нарисува на лист.

На другия ден след обяд аз, въоръжен с дюлгерски сгъваем метър, започнах “измерванията”. Най-прилежно измерих училището от всички страни. Където нямаше достъп до стената не се притеснявах много – мерех от разстояние във въздуха… 🙂
Вечерта баща ми прегледа мерките, каза “хм” и после допълни, че в неделя ще започнем да го правим.

Тук се налага една отклонение, за да бъде ясен по-нататъшният ход на събитията.
Трявна е прочута с майсторите си резбари. Даже има Тревненска резбарска школа и музей в Старото школо. По онова време имаше и специализирано училище (не зная съществува ли още) – в него учеха деца от цяла България и беше нещо като сегашните училища по изкуствата.
Затова не беше чудно, че в къщи имах набор инструменти за дълбаене и трион за изрязване на фигури от шперплат. Обичах да се занимавам с това и по време на събитието в разказа ми вече имах постижения в тази област.

И когато баща ми донесе лист шперплат са разчертани стени (вкл.и прозорците) на училището и ми поръча внимателно да ги изрежа не само, че не бях изненадан, но и веднага ми стана ясно какво ще правим като “дойде неделята”. Зарадвах се и ми олекна – вече знаех какво трябва да се прави!

В скоби: обръщали ли сте внимание на разликата в душевния ви статус, когато при предстояща задача знаеш какво трябва да се прави или не знаеш?

Нататък е ясно – аз изработих собственоръчно всички детайли на сградата начертани от баща ми (той беше инженер). От основата (масивна дъска) до покрива. Баща ми беше измислил как да направим конструкцията – всеки етаж поотделно, покрива също. Вътре в етажите бяха изработени всички вътрешни стени, т.е. стаите. Слепихме елементите на всеки етаж с туткал (тогава нямаше днешната глезотия с 1001 лепила) – което и аз можех да правя, затова пиша глагола в множествено число!
Баща ми беше измислил много хитро сглобката. В четирите ъгли на всеки етаж имаше пробити дупки, през които минаваха спици от колело. В тавана бяха монтирани гнездата, в които спиците се навиваха. По този начин, като се извадят три от спиците около останалата можеше да се разгърнат ветрилообразно етажите и да се гледа вътре.
Боядисването и останалите доизкусурявания вече бяха “детска игра” 🙂
На всичкото отгоре, тъй като до предаването на макета в училище имаше още доста време (задачата беше за срока), вече по собствен почин аз “напълних стаите”. Обиколих всички класни помещения, записах си броя на чиновете и т.н., изработих си ги от дърво и ги залепих по стаите.
От момента, в който ми стана ясно какво ще правим, аз запазих всичко в пълна тайна – исках да има изненада.

Изненадата наистина беше голяма, не само сред децата. Сега, като си спомням, ми се струва, че само учителят ни беше по-скоро възхитен, отколкото изненадан. Е, надали баща ми е имал време да сваля чертежи на училището, по които го направихме… 😉

Този макет няколко години стоя на специална поставка във фоайето на училището. Нямам спомен да сме го взимали, когато напуснахме Трявна, но при едно местене двайсетина години по-късно го видях отново между старите неща от тавана. Сега не знам какво стана с него по-нататък, вероятно сме го изхвърлили.

Така помагаха умните бащи на децата си някога!

Какво? България ли?

Автор Васил Генчев*

Господааа! Гледайте бе, гледайте хубости, гледайте чудеса… Защо е тъй беден человеческият език, защо е тъй слабо моето перо!” Алеко Константинов, „Какво? Швейцария ли?…”, София, 12 октомври 1895 год.

За жалост българските граждани рядко имат възможност да се наслаждават на „омайните прелести на нашата дивна природа”, а ежедневно са изправени пред зловонните реалности на дивния ни политически „елит”.
Периодичните разкривания на бивши агенти на ДС, които представляват необходим и важен, но за съжаление твърде закъснял в България процес, разнасят зловонието на българското политическо тяло надлъж и нашир из родината.

Последният пример е шизофренният разговор между двамата бивши агенти на ДС – Алберт и Минко. В диалог, достоен за някой от клиничните случаи на Фройд, двамата си разменят словесни подаръци и дружно оплакват своята тежка участ – служили на родината, безкористно, чисто, а сега – предадени жертви. Всъщност, собствената им виктимизация надали има някакъв смисъл, след като едното бивше ченге е водещ на популярен сутрешен политически блок, а другият – заместник-кмет на София!

Не си заслужава да се прави по-подробен анализ на казаното от двамата служители на НРБ. Наглостта и на двамата няма граници, а особено отблъскваща е позицията на Минко Герджиков, който описва себе си като патриот и идеалист, който е служил едва ли не за честта на родината и световния мир. Всъщност, този човек е безпринципен опортюнист, което е видно от пътя на кариерата му след Десети ноември. Думите и делата му са обида за огромния брой жертви на тоталитарния режим, избитите без съд и присъда, заточените, изселените, лишените от права и образование. Те обиждат и онези, които наистина са вярвали в бъдещето на комунизма и безкористно са отдали силата и младостта си за изграждането на този вид политически и социален ред.

За съжаление, настоящият случай е просто едно малко парче от политическо-икономическата мозайка в България, която е подредена в края на комунистическата епоха и по време на прехода към пазарна икономика. Въпреки, че пейзажите в страната ни наистина напомнят Тирол, структурата на властта е далеч по-сходна с неформално-клановата система в Сицилия, отколото с консоционалната демокрация в Швейцария.

В своето иновативно изследване на мафията в Сицилия като пазарен и социален механизъм, италианският социолог Диего Гамбета използва метафората на лимонения пазар, за да опише традиционната функция на Коза Ностра. Тази идея е изградена в началото на 1970-те от известния икономист Джордж Акерлоф и изследва несигурните пазари, като например на употребявани коли, като ги сравнява с несигурността при купуването на лимони. Гамбета открива, че мафията служи като механизъм за преодоляването на несигурността при пазарните отношения в Сицилия. Звучи познато – спомнете си за лепенките „ВИС” и „СИК” и обменните бюра на силовите групировки. Разбира се, има уловка. Привилегиите са за „наши” хора, доказали принадлежността си. За „патриоти”, както би казал Минко Герджиков. А мнозинството от непосветени може само да се надява, че плащайки над пазарната цена няма да попадне на кух лимон, който оставя горчив вкус в устата.

Доколко става въпрос за „национални” интереси, а не за „частни”, е пределно ясно от ходовете, които висшата комунистическа върхушка предприема през 1970-те и 1980-те години. През 1979 година, тогавашният министър-председател Станко Тодоров издава таен указ, според който народната милиция и гранични войски трябва да подпомагат извозването на тайните стратегически пратки от страната. Тези пратки съдържат оръжие, предназначено за ембаргови държави, амфетамини за пласиране в Западна Европа, както и други ембаргови стоки за тоталитарни режими. В рамките на „Кинтекс” се създава и отдел за „таен транзит”, а незаконният износ се разраства до такава степен, че към 1991 година в различни държави по света са регистрани над 250 ООД, които участват в контрабандната търговия на българската държава. Можем да се досетим, че годишният оборот от над 1 млрд. долара (по данни за 1989 година) едва ли е отишъл за детски градини и читалища.

По-изчерпателни факти за престъпната дейност на Държавна сигурност се изнасят вече и в медиите, публикувани са и изследвания. За съжаление, явно това не прави впечатление на никого в обществото, след като хора като последните „герои” с ДС минало без никакъв срам говорят лъжи и безмислици в публичното пространство.

Липсата на обществен интерес, както и сервилността на медиите, представени в случая от агент Алберт, утвърждават чувството на безнаказаност на българската клептокрация, произлязла от криминалната дейност на органите на Държавна Сигурност и утвърдила политическата си стабилност и икономическа мощ в годините на преход. Примери за корупция, срастване между държава и престъпност и контрол на мафиотски структури върху голяма част от икономическия и обществен живот се срещат и другаде в историята и в настоящето. Но системната безгрижност, с която мнозинството от българите посреща гаврата на ченгетата и мафиотите, се превръща в основна характеристика на страната ни в началото на 21-и век. Преди повече от век Алеко Константинов възкликва: „Има бъдеще нашата хубава България!”, гледайки тиролските пейзажи в българските планини. Дали е предполагал, че това бъдеще се състои в сицилиански социално-икономически строй, в който водеща роля играят агентите на репресивния апарат на тоталитарния режим на Народна Република България?

Използвани източници:
Diego Gambetta. The Sicilian Mafia. Harvard University Press: Cambridge, Mass, 1993.
George A. Akerlof (Aug. 1970). “The Market for ‘Lemons’: Quality Uncertainty and the Market Mechanism”. Quarterly Journal of Economics 84 (3): 488–500.
“The Outer Ring: The Role of Macedonia, Albania, Romania and Bulgaria. Smuggling in Southeast Europe. Centre for the Study of Democracy. CSD Reports, no. 10. http://www.csd.bg/publications/book10/1.3.pdf
___________________________________
* Пускам тази статия на внука ми. Мисля, че заслужава да се публикува – написана е убедително, мотивирано, балансирано (политически) и с известна нотка на Ботевската публицистика в стила.

Но основната причина не е нито, че ми е внук, нито качествата на статията. Главното, заради което я публикувам, е, че в нея има нов поглед върху въпроса за досиетата. Признавам – досега и аз мислех, че разузнавачите не трябва да се забъркват в понятието “агенти” в един кюп с доносниците. И сега съм на мнение, че са много различни.

Но Васко е прав в едно: така или иначе, те са изпълнявали задачи на управляващите, а не някакви отвлечени патриотични в полза на Родината.
Както, между другото, всички разузнавачи от всички времена и държави…

Заб. Статията беше предложена на два от сериозните всекидневници. Единият отговори, че не публикува “персонални нападки”?!? Другият още мълчи…

%d блогъра харесват това: