Daily Archives: 24 февруари, 2008

Игрите

преди почти 70 години.

И в моето детство игрите бяха на първо място за децата – като сега.
Така ще бъде винаги. Защото те са единствената истинска възможност за изява в първите стъпки на “новопристигналите” на Земята. В тях се състезаваш, от теб зависи изцяло как “ще се представиш”. Всичко стимулират: съобразителност, упорство, хъс, фантазия, самоусъвършенстване – шаблонно казано, карат те да се развиваш. И умствено, и физически.
Всичко останало, в което можеш “да се проявиш”, е в сферата на задължения дошли “откъм възрастните”.
Спазване на забраните и правилата, прилежност, изпълнителност, училище, – накратко “добро дете” е категория, предназначена за пред големите. И не е на особена почит сред децата ако не е придружена с “име” в игрите.

Всяко време си има своите характерни игри. Без да съм специалист в тази област, мисля, че общото им е движението, физическата активност. Да знаете някога някъде шахматът да е бил масова игра сред децата до 12-14 години (че и нагоре)? 🙂
Ще кажете за сегашното време “каква физическа активност седнал пред компютъра”. Но този въпрос няма да го зададе никой възрастен, който е опитвал да поиграе динамичните компютърни игри, които увличат днес децата. Гледали ли сте деца в някой клуб? Че те даже на стола не стоят неподвижно!… 🙂 А за рефлексите, които развиват, можем само да мечтаем.

В детството ми, откъм моя страна животът ми беше изцяло подчинен на игрите. По-голямата част от времето ми минаваше в игри навън с децата. Нямаше “домашен” период – зиме-лете все навън.

Бях “злояд” – никак не обичах да губя време да ям нормално “манджи” на обяд (за ужас на майка ми, която много си я биваше в готвенето!). За яденето специално ще напиша при случай.

В училище почти никога не са ме изпитвали във времето за изпитване – бях изключително внимателен в час за да запомня урока и първи вдигах ръка на следващия час (практика на учителите тогава беше да задават въпроси за миналия урок преди да преподават нов – за да се ориентират как е усвоен). А в къщи почти не учех – само пишех домашни вечер. 🙂 Между другото, това си ми остана навик до края на учението ми. Но беше и ефективно – прогимназията (7-ми клас сега) завърших първи по успех при максимално време за игри.

Както вече е ясно, тогавашните игри имаха едно предимство пред сегашните – играеха се навън, на въздух. Което за Трявна е съвсем буквално. При това там много често играехме извън града – край реката или в гората отвъд жп линията, т.е., на 5 минути от къщи. 🙂

Какво играехме. Ами каквото всички деца по него време. На индианци, на бой с прашки, на топчета, на криеница, на капаци от цигарени кутии, на чилик, и т.н.

На индианци играехме задължително в горите край града. Теренът на играта беше внушителен – често се прибирахме грохнали вечер след доста километри… Всичко си правехме сами – дървени ножове, томахавки, лъкове. И сега мога да измайсторя лък и стрели с доста прилични качества… 🙂

С прашки “воювахме” предимно по време, когато кумбалките ставаха достатъчно големи, но още зелени. Какво е това ли? Ами джанки – чак в София научих, че и така се казват. 🙂 След това продължаваха още известно време с ябълки докато са съвсем дребни и спирахме (по неписано правило) да се бием с прашки. Нямам спомен някой да си е позволил да хвърля камъчета срещу “противника” – това означаваше един хубав пердах и бойкот за доста време. Попаденията от тези “муниции” си бяха болезнени (често правеха и сини петна!), но до нещастия не се е стигало. Може би за късмет.

Лятно време играехме много чилик. Това е една игра с дървено парче около педя дълго и в двата края заострено като молив и тояга. Удря се парчето на земята в някой от краищата за да отскочи във въздуха и се удря с тоягата за да се изпрати колкото може по-далеч.

Играта на топчета е ясна предполагам. По-специалното тогава беше да имаш някакво много особено като окраска топче. Което не беше проста работа при тогавашното разнообразие. Да имаш такова топче си беше голямо преживяване – хем всички ти завиждат, хем на всяка игра гащите ти треперят да не го загубиш в играта. 🙂 В града винаги имаше 2-3 такива „жокера“, които непрекъснато подклаждаха играта (стръвта да ги спечелиш!) и често сменяха собствениците си.

Играта на цигарени кутии беше проста. Играеше се с изрязани капаци на цигарени кутии (тогава кутиите бяха правоъгълни, по-големи и се отваряха с широката си част). Играеше се като карти – всеки държи своя личен куп с гръб нагоре и се отварят поред. Щом се падне да отвориш като този преди теб, вземаш купа, който се е натрупал до момента. Общо взето като игра не беше от най-любимите, но пък колекционерство беше доста развито и често се правеше размяна, вместо игра.

Криеницата няма нужда от обяснения, но в нашата тогава имаше една особеност – отново теренът беше неограничен! На практика можеше да мине цял следобяд в 2-3 мижения. Майсторлък в играта се считаше да можеш да броиш много бързо (като се има предвид, че трябва високо и ясно на глас) – колкото по-бързо преброиш до сто, толкова по-наблизо ще са скритите. 😉

Зимно време основно беше пързаляне – шейни и кънки по вировете на реката. Колко пъти съм пропадал във водата ми е трудно да кажа. Сигурно поне по 2 пъти средно на зима. 🙂 Ски не бяха популярни – може би са били скъпи. Докато кънките бяха достъпни (правеха ги и дървени домашна изработка), а шейните в повечето случаи бяха бащина конструкция. Моята например, баща ми я беше направил много малка (колкото да си сложа д-то 🙂 ), но затова пък много бърза и повратлива. На дървените плъзгачи беше поставил някаква дебела стоманена тел, която придаваше стабилност на посоката сходна с кънките. Любимото ни място за пързаляне беше “дядовото Иваново”, много стръмен склон с овощни дървета. Трябваше доста майсторство да избегнеш сблъскване с някое от тях, което често не ни се отдаваше. 🙂

Кънките ни създаваха доста главоболия. Работата е там, че се прикрепяха в предната част за обувките с едни скоби, които се стягаха отстрани на подметките с ключ. Проблемът беше в подметките – на зимните обувки тогава се правеха главно от парчета стара автомобилна гума и не бяха твърди. Скобите често се откачаха с всички последствия за кънкьора… 🙂 Баща ми и тук беше проявил изобретателност – прикрепеше ми кънките с винтове стабилно и не се сваляха цяла зима. В къщи се събувах още на вратата, а в училище също не беше проблем – по начало всички се събувахме при влизане и си обувахме терлици или пантофи. Държахме ги в шкафчета в коридора.
От разказа ми дотук ще останете с впечатление, че говоря само за момчетата. Но не е така. в тези игри, вкл. и “бойните”, участваха и голяма част от момичетата. Чак в прогимназията започнаха да се отделят от нас. 😉

Така играехме някога – преди само някакви 65-70 години.
А следи от тогавашните игри и сега могат да се видят по колената ми… 🙂

%d блогъра харесват това: