ПО ПЪТЯ – ЛЕВИ, ДЕСНИ…

Преди осемдесетина години, когато в България дошли белогвардейци (така ги наричаха), българите бързо ги характеризирали: “Един руснак – певец, двама руснаци – дует, трима руснаци – хор”. И за да не се обиждат, че само за тях е приказката, продължили: “Един българин – политик, двама българи – партия, трима българи – 4 крила на партията”…
Винаги едно от любимите ни занимания е било “да бистрим политика”. Няма да се деля от хората, я – и аз с това започвам.

ЛЕВИ, ДЕСНИ…

Традиция е вече – мине ли година-две от нечие управление и започва мерене кой десен, кой ляв. И колкото по наближават избори, толкова по-обидно става – направо си е обвинение – да ти кажат, че правиш “дясно управление”. Никой не иска да го признае, горкото, за свое. Най-много някой от кумова срама да се съгласи на “центристко”.
И сега почнаха тия приказки. Лявата БСП била с дясно управление, опозицията се притеснява, че ще си загуби електората!
Питам приятелите:
– Как си я представяте тая работа? Какво очаквате да стане при ляво и какво при дясно управление?
Те ме гледат умно.
– Ти какво – викат ми – на остроумен ли се правиш? Нали вече ги имахме и от двете?
– За имане имахме ги – казвам – даже и “За Бога, братя, не купувайте!” имахме, ама вие все пак ми отговорете на въпроса.
Тук вече те започнаха “нечия майка на глас да споменават”, както е рекъл поета и разговорът се отплесна в позната посока…
Седя сега и си мисля. Не може да сме толкова захлупени, та други да трябва да ни казват кое-що. Я да седна аз и да видя какво всъщност стана досега, кой ни направи по-богати, както каза оная вечер г-н Станишев в Панорама. И се пренесох мислено назад

ПО ПЪТЯ
– Айде, отпускам ви края – каза КОРКОРБАШИЯТА (оня, дето се пише изцяло с главни букви!) – стига сте се возили на това соцвозило, вземете си едно кап, че да станете бели хора.
Леле-е-е! Голяма радост настана! Че нали ние не бяхме “от мерцедесите”. А как ни се искаше да сме! Всеки в новичък мерцедес се виждаше как се кипри.
Накачулихме се на капвозилото и потеглихме по пътя. Ясно накъде – към свободата и равния шанс! От там до личния мерцедес един хвърлей място, нали така?
Повозихме се – друсане настана голямо, новички мерцедеси не се виждат, само коли от автоморги на хоризонта.
“Я дай по-вдясно, бе” – чуха се гласове – “че вътрешностите ни се разместиха!” Тръгнахме по-вдясно, ама и там дупка до дупка. “Стига с това дясно, бе, карай отляво, там е по-гладко”.
Глас народен – глас Божи. Мина возилото в ляво. По едно време водачът (така им викаха на шофьорите едно време за да се знае кой кой е) от старание да избегне дупките без малко да се забие в хендека. “А бе, какво правиш бе, ти не знаеш да караш! Я отстъпи кормилото на опитни хора, политикономисти!”.
И пак в дясно, и пак тръскане – здраво място не ни остана. Подскачането на място с хоров рецитал даже не помага.
И така от дупка в дупка, докато по едно време някой се сети, че си имаме и шофьор с най-високо управленческо звание. От чужбина си го извикахме да спасява положението, стига дилетанти са се учили на наш гръб.
“По средата” – вика той – “по царския път! Ще видите как за нула (т.е. две с осмица отпред) време ще стигнем.”
„Уха-а, да бе, как не се сетихме досега“ – викаме ние.
Взе си той за всеки случай помощник с много оригинално българско име – да му помага – и га-аз!
Пак тая…
“Един водач и един помощник са малко. Поне трима трябват.” – каза някой. Турихме си трима отпред. Акъл да си дават та по-добре да върви управлението.
И пак нищо. Зъбите на хората изпопадаха, а пари за нови нямало, че трябвали за бензин, по-важно било.
Остави другото, ами сандвичите за по път дето си ги имахме започнаха да свършват. И от равния шанс се пръкнаха едни такива съвременни, енергични, дето е модерно сега да им викат “инициативни”, люде. Започнаха да ни продават дренки от крайпътя на европейска цена. Така било правилно за нормалното движение, викат, а и да свикваме с Европата. Тя така искала. И ти, щеш-не щеш, като си гладен… Изобщо стана една, не е за приказване.
Започнаха да се оглеждат хората, да се заглеждат– какво щеш: той, пътят, цял на дупки и бабуни. И от ляво и от дясно и в средата. Щото бил ехе-е откога приватизиран, защото държавата нали, и така нататък!
И им стана ясно (на хората, де), че не е работата до водача-шофьор, ами до пътя!
И вече разбраха: голямо друсане ни чака още докато излезем на магистралата.
Да са живи и здрави днешните бебешори – може и да имат късмет да се повозят на стари години по хубав път…
Кой път ли? Как кой, ами тоя, по който пътуваме към светлото бъдеще!
Е, съвсем без водач на кормилото не може. Сега вече ще ги пробваме по професии. Харесали сме си един баш пожарникар, ще го пробваме май. Якичък е, а и нали пожарните вървят бързо, с предимство, никому басма не цепят. Вярно, до пожар те докарват, ама ще опитаме пък за после ще видим. Може някоя мис манекенка да си сложим – и тъй ще ни друсат кокалите, барем очите си да плакнем!
Няма страшно, ние, българите, и по-лошо сме виждали. Свърши ли се горивото на возилото ще минем на алтернативно, био – ще бутаме!…
………….
Положението не е за майтап, мисля си. Я по-сериозно, стига алегории.
Проблемът в пътя ли е или в нас? За пътя – трудно ми е да кажа. Засега знаем къде води само от приказките на тия, дето уж са минали по него преди нас. Така, че оценка за него не давам.
Останахме ние. Е, тук сега грешките са повече от видими. И то главно в тия, които ни поведоха по него. Предполагаше се да знаят какъв е и къде води. Как трябва да се мине по него (прехода, с други думи). С колко храна и вода да се запасим, какви дрехи за из път да си вземем. И, главното, да кажат “Братя българи, труден път ни чака, трябва да сме задружни, да си помагаме, да подкрепяме по-слабите да не се загубят, подсигурили сме това-онова, ама трябва да го икономисваме, да стигне за всички до края, пък после кой накъде, кой как може и знае.” И да ни поведат, ама да се оглеждат как е положението назад, всички ли вървят, трябва ли помощ на някого… С една дума не само да го кажат, ами и да го направят!
Е, щеше ли да ви мине през ума да наричате такива водачи “тикви” и не знам какви си?
А какво направиха (и правят) нашите тиквеници? Ами разпериха лактите и се юрнаха, разблъсквайки хората – едни да са най-отпред (водачи демек!), други до запасите за из пътя… 🙂
Тикви ли били? Тиквите сме ние (ясно защо), те са си кратуни!
…………
Ядосах се и спрях да пиша. И изведнъж си спомних, че един гениален българин го е написал преди повече от 130 години къде-къде по-добре. Защото не си е поплювал! Намерих го, ей го на:
“Народът умира от глад, народът плаща баснословни данъци, народът не може да отвори очите си от правителствени и от разбойнически грабежи, народът не може да излезе на работа от разбойници и обирачи, народът е захванал, като всеки пролетария, да се скита по чуждите земи и да си търси прехрана; а г. (…) и неговата компания все още се провикват, че техните телешки способности (…) са единствените, които са в състояние да облекчат нашите страдания и да ни доведат до по-добро положение!
С една дума, нашата (…) организация на държавата (по методата на Насрадин ходжа) (…) прилича на незаконородено дете, което не знае ни кой го е родил, ни защо го е родил, ни де го е родил, ни за кого го е родил.„
Хр.Ботйов, 5 април 1872 г.
………………..
След неговите думи аз нямам думи!
Какво сме правили ние, българите, сто години? 😦

_________________________
Моля, щракнете 🙂 си впечатлението от написаното: