Daily Archives: 23 декември, 2007

Въведение – знам, че…

Какво ще пиша в тази папка? (така ще наричам в писанията си категориите. “Категория” е прекалено претенциозно според мен за място, където се групират бележки в личен дневник само за това, че имат нещо общо в тематиката.)
Неща, свързани с дейността на човека. Мисли за него, за произхода му, за пътя му, за мястото му в Природата (ако все още има такова!), как (и дали 🙂 ) е престанал да бъде животно, и т.н.
Затова и надписът на папката е “Човек – това…хм!”. Бях започнал да пиша по инерция “човек, това звучи гордо” – нали поне милион пъти ми е минавала тази фраза пред очите – ама това “това” направо ме хвърли в многоточието.
Което пък трябва да ви подскаже, че това няма да е научно-популярна рубрика във възхвала на “върха на хранителната пирамида”, както гордо ме апострофира преди време в едни форум млад опонент. 🙂
…………
С какво да започна? Може би най-добре, безопасно и интелектуално със
ЗНАМ, ЧЕ…
…нищо не знам. Кокетство на един голям философ, което толкова се харесало на хората, че и досега с дълбокомислена физиономия и тайничко удоволствие го повтарят.
И как не – това е такава чудесна индулгенция!
Защото май ще се окаже, че доста от това, което сме узнали досега, е само някакви сгрешени или начални бележки от чернова, изхвърлени от някого (?) в кошчето.
Преди 3 години случайно прочетох една статия, за която често се сещам. Най-добре да ви копирам това, което съм написал тогава по този повод, преди да продължа:

“Седя си аз и си представям (да мисля ме мързи 🙂 ): Човекът (обобщен образ на човечеството) прекарва целия си живот легнал неподвижно на земята по корем изучаващ парчето земя под себе си или втори вариант по гръб (съответно парчето небе над себе си).
Оформят се науки, представи за света и т.н. Стройни, подплатени от факти, системи и теории. От време на време в първия вариант го погалва ветрец по врата – съответно във втория започне да му убива някое камъче – но това минава в графата “още неизяснени аномалии (частни случаи)”. В крайна сметка човек на очите си ще вярва, на кого другиго!
И така докато….се извие буря с дъжд в първия вариант или земетресение във втория!
И като си представих всичко това изведнъж се замислих (вече няма накъде!): Всъщност, ние, хората, изобщо знаем ли нещо?
Сериозно, приятели, чувствам се много в безтегловност, угнетен! Затова и пиша тези редове, не за да остроумнича. А поводът е наглед глупав: една научно-популярна статия на Росен Янков “Махало клати теорията на Айнщайн” отпечатана във в.”24 часа” от 4 октомври (2004 г.). Целта й е “обща култура” в стил “интересни факти”. В нея се говори за аномалиите в движението на сондите “Пайъниър 10” и “Пайъниър 11” (най-далеч стигналите космически апарати) и “Ефектът на Але” (французина Морис Але открива аномалии в движението на махалото на Фуко при слънчево затъмнение) и различни предположения в тази връзка. И изведнъж заключителният абзац ме обля с тъмнина:
“УЧЕНИТЕ ОБАЧЕ СЕ МОЛЯТ ПОНЕ ТОВА ДА НЕ Е ТАКА (силата на гравитацията да е различна в различни посоки – бел.моя). ЗАЩОТО ИНАЧЕ ИЗМЕРВАНИЯТА НА ВСЯКАКВИ ВЕЛИЧИНИ ПРЕСТАВАТ ДА БЪДАТ УНИВЕРСАЛНИ, Т.Е. В КОСМОСА НЯМА ОБЩИ МЕРКИ, А САМО ЛОКАЛНИ. ТУК ТЕ СА ЕДНИ, ТАМ – ДРУГИ, И Т.Н. ТОГАВА ОБАЧЕ ВСИЧКО СТАВА ОТНОСИТЕЛНО И СВЕТЪТ СТАВА НЕИЗМЕРИМ, Т.Е. НЕПОЗНАВАЕМ. А ТОВА ВЕЧЕ Е КРАХ ЗА НАУКАТА.”

Така съм реагирал в SkyForum тогава на това съобщение.
Оттогава се появиха и други информации. Интересни главно с това, че става дума за съобщения на учени. Все повече хора в науката се насочват към области, които до неотдавна се считаха за “несериозни”. Чак до днешната информация в actualno.com, която не знам дали да приема на сериозно:

Учени от Оксфорд призовават да се дешифрира геномът на вълшебниците. В статията „Произходът на вълшебството: обзор на генетиката и епигенетични ефекти“ учените подробно разглеждат проблема с възможността за унаследяване на магическите способности.” Но като чета по-нататък, че “Подобно изследване вече е правено през 2005 г. от мелбърнския институт Children’s Research Institute” явно не става дума за шега.
Изглежда, че все повече учени се надигат от лежащите (по корем или по гръб 🙂 ) пози и започват да се оглеждат…
Поговорката “крушката си има опашка” е доста многозначителна! Защото, помислете си: гениалните съвсем конкретни прозрения на Леонардо Да Винчи (осъществени столетия по-късно!) как са изглеждали за съвременниците му? Налудничави смехотворни фантасмагории!
А то, имала си крушката опашка…

ПО ПЪТЯ – ЛЕВИ, ДЕСНИ…

Преди осемдесетина години, когато в България дошли белогвардейци (така ги наричаха), българите бързо ги характеризирали: “Един руснак – певец, двама руснаци – дует, трима руснаци – хор”. И за да не се обиждат, че само за тях е приказката, продължили: “Един българин – политик, двама българи – партия, трима българи – 4 крила на партията”…
Винаги едно от любимите ни занимания е било “да бистрим политика”. Няма да се деля от хората, я – и аз с това започвам.

ЛЕВИ, ДЕСНИ…

Традиция е вече – мине ли година-две от нечие управление и започва мерене кой десен, кой ляв. И колкото по наближават избори, толкова по-обидно става – направо си е обвинение – да ти кажат, че правиш “дясно управление”. Никой не иска да го признае, горкото, за свое. Най-много някой от кумова срама да се съгласи на “центристко”.
И сега почнаха тия приказки. Лявата БСП била с дясно управление, опозицията се притеснява, че ще си загуби електората!
Питам приятелите:
– Как си я представяте тая работа? Какво очаквате да стане при ляво и какво при дясно управление?
Те ме гледат умно.
– Ти какво – викат ми – на остроумен ли се правиш? Нали вече ги имахме и от двете?
– За имане имахме ги – казвам – даже и “За Бога, братя, не купувайте!” имахме, ама вие все пак ми отговорете на въпроса.
Тук вече те започнаха “нечия майка на глас да споменават”, както е рекъл поета и разговорът се отплесна в позната посока…
Седя сега и си мисля. Не може да сме толкова захлупени, та други да трябва да ни казват кое-що. Я да седна аз и да видя какво всъщност стана досега, кой ни направи по-богати, както каза оная вечер г-н Станишев в Панорама. И се пренесох мислено назад

ПО ПЪТЯ
– Айде, отпускам ви края – каза КОРКОРБАШИЯТА (оня, дето се пише изцяло с главни букви!) – стига сте се возили на това соцвозило, вземете си едно кап, че да станете бели хора.
Леле-е-е! Голяма радост настана! Че нали ние не бяхме “от мерцедесите”. А как ни се искаше да сме! Всеки в новичък мерцедес се виждаше как се кипри.
Накачулихме се на капвозилото и потеглихме по пътя. Ясно накъде – към свободата и равния шанс! От там до личния мерцедес един хвърлей място, нали така?
Повозихме се – друсане настана голямо, новички мерцедеси не се виждат, само коли от автоморги на хоризонта.
“Я дай по-вдясно, бе” – чуха се гласове – “че вътрешностите ни се разместиха!” Тръгнахме по-вдясно, ама и там дупка до дупка. “Стига с това дясно, бе, карай отляво, там е по-гладко”.
Глас народен – глас Божи. Мина возилото в ляво. По едно време водачът (така им викаха на шофьорите едно време за да се знае кой кой е) от старание да избегне дупките без малко да се забие в хендека. “А бе, какво правиш бе, ти не знаеш да караш! Я отстъпи кормилото на опитни хора, политикономисти!”.
И пак в дясно, и пак тръскане – здраво място не ни остана. Подскачането на място с хоров рецитал даже не помага.
И така от дупка в дупка, докато по едно време някой се сети, че си имаме и шофьор с най-високо управленческо звание. От чужбина си го извикахме да спасява положението, стига дилетанти са се учили на наш гръб.
“По средата” – вика той – “по царския път! Ще видите как за нула (т.е. две с осмица отпред) време ще стигнем.”
„Уха-а, да бе, как не се сетихме досега“ – викаме ние.
Взе си той за всеки случай помощник с много оригинално българско име – да му помага – и га-аз!
Пак тая…
“Един водач и един помощник са малко. Поне трима трябват.” – каза някой. Турихме си трима отпред. Акъл да си дават та по-добре да върви управлението.
И пак нищо. Зъбите на хората изпопадаха, а пари за нови нямало, че трябвали за бензин, по-важно било.
Остави другото, ами сандвичите за по път дето си ги имахме започнаха да свършват. И от равния шанс се пръкнаха едни такива съвременни, енергични, дето е модерно сега да им викат “инициативни”, люде. Започнаха да ни продават дренки от крайпътя на европейска цена. Така било правилно за нормалното движение, викат, а и да свикваме с Европата. Тя така искала. И ти, щеш-не щеш, като си гладен… Изобщо стана една, не е за приказване.
Започнаха да се оглеждат хората, да се заглеждат– какво щеш: той, пътят, цял на дупки и бабуни. И от ляво и от дясно и в средата. Щото бил ехе-е откога приватизиран, защото държавата нали, и така нататък!
И им стана ясно (на хората, де), че не е работата до водача-шофьор, ами до пътя!
И вече разбраха: голямо друсане ни чака още докато излезем на магистралата.
Да са живи и здрави днешните бебешори – може и да имат късмет да се повозят на стари години по хубав път…
Кой път ли? Как кой, ами тоя, по който пътуваме към светлото бъдеще!
Е, съвсем без водач на кормилото не може. Сега вече ще ги пробваме по професии. Харесали сме си един баш пожарникар, ще го пробваме май. Якичък е, а и нали пожарните вървят бързо, с предимство, никому басма не цепят. Вярно, до пожар те докарват, ама ще опитаме пък за после ще видим. Може някоя мис манекенка да си сложим – и тъй ще ни друсат кокалите, барем очите си да плакнем!
Няма страшно, ние, българите, и по-лошо сме виждали. Свърши ли се горивото на возилото ще минем на алтернативно, био – ще бутаме!…
………….
Положението не е за майтап, мисля си. Я по-сериозно, стига алегории.
Проблемът в пътя ли е или в нас? За пътя – трудно ми е да кажа. Засега знаем къде води само от приказките на тия, дето уж са минали по него преди нас. Така, че оценка за него не давам.
Останахме ние. Е, тук сега грешките са повече от видими. И то главно в тия, които ни поведоха по него. Предполагаше се да знаят какъв е и къде води. Как трябва да се мине по него (прехода, с други думи). С колко храна и вода да се запасим, какви дрехи за из път да си вземем. И, главното, да кажат “Братя българи, труден път ни чака, трябва да сме задружни, да си помагаме, да подкрепяме по-слабите да не се загубят, подсигурили сме това-онова, ама трябва да го икономисваме, да стигне за всички до края, пък после кой накъде, кой как може и знае.” И да ни поведат, ама да се оглеждат как е положението назад, всички ли вървят, трябва ли помощ на някого… С една дума не само да го кажат, ами и да го направят!
Е, щеше ли да ви мине през ума да наричате такива водачи “тикви” и не знам какви си?
А какво направиха (и правят) нашите тиквеници? Ами разпериха лактите и се юрнаха, разблъсквайки хората – едни да са най-отпред (водачи демек!), други до запасите за из пътя… 🙂
Тикви ли били? Тиквите сме ние (ясно защо), те са си кратуни!
…………
Ядосах се и спрях да пиша. И изведнъж си спомних, че един гениален българин го е написал преди повече от 130 години къде-къде по-добре. Защото не си е поплювал! Намерих го, ей го на:
Народът умира от глад, народът плаща баснословни данъци, народът не може да отвори очите си от правителствени и от разбойнически грабежи, народът не може да излезе на работа от разбойници и обирачи, народът е захванал, като всеки пролетария, да се скита по чуждите земи и да си търси прехрана; а г. (…) и неговата компания все още се провикват, че техните телешки способности (…) са единствените, които са в състояние да облекчат нашите страдания и да ни доведат до по-добро положение!
С една дума, нашата (…) организация на държавата (по методата на Насрадин ходжа) (…) прилича на незаконородено дете, което не знае ни кой го е родил, ни защо го е родил, ни де го е родил, ни за кого го е родил.

Хр.Ботйов, 5 април 1872 г.
………………..
След неговите думи аз нямам думи!
Какво сме правили ние, българите, сто години? 😦

_________________________
Моля, щракнете 🙂 си впечатлението от написаното:

%d блогъра харесват това: