Велик човек

Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности …

Хр. Ботйов

/Из писмо до Киро Тулешков, Букурещ, ноем.–дек. 1868 , публикувано от Захари Стоянов

Това е Васил Левски!

Един велик човек!

Да ме прощават патриотите, църквата, футболистите и всички, които са си турили табелка с името му!

…година на…

– Утре, като се връщаш от кафето, купи… – поръчва Точица.
– Утре ми напомни – измърморвам аз.
Така де, на казано-несвършено напомняне му е майката.
Отивам си аз на „работното място“ и се замислям под контрола на Милчо върху скенера.

Важно нещо е напомнянето. Струва ми се, че доста го пренебрегваме в съвремието. Някак по ни отърва „За първи път…“, по-престижно звучи. Не обичаме да ни напомнят нито задължения, нито обещания, нито за какво сме чели и говорили миналия месец.
А не е било така в миналото. Почти задължително е било да се напомни за предстояща работа, за дадено обещание, за казана дума. „Нали не си забравил?“ с грижа да не забравиш и да се изложиш.

Сега…

Мине се не мине, току някой дълбокомислено ни поучи „Трябва да ставаме европейци!“. Демек гледайте мен и се учете. Не напомня на когото трябва, нас поучава маскарата!
Друг пък даже пръст размаха „Вижте европейците! Далеч сме от тях в мисленето!“.

Гледам, гледам – вярно, липсва ни нещо в европейченето, хич не мязаме на баш Европата. Уж сме като, ама бамбашка.
Протестите ни също като интервю за работа: някого харесат – хоп, министър-председател; други – на топличко в президентството; повечето – с пръст в уста се надяват на повикване. Даже такава прослойка си имаме вече – протестъри.

Стачките…имаме си стачки на папура дръжки…

Остави другите, ами и себе си като погледна … пиша нещо в блога, още не са го видели всичките приятели и аз вече съм го забравил. След година-две пак пиша за същото.
Е, не аз повтарям едни и същи гафове и маймунджилъци, на които трябва да се реагира, но аз не казвам „Ей, мушмороци, този филм го гледахме, знаем му края и вече ви обяснихме защо не ни харесва!“. И щрак по носа!

Не става тази работа така, на духане срещу вятъра ми прилича. Или по-точно на латерна от някогашните панаири. Я да видя в Европа как е, нали сега има сумата сайтове за насоките и работата на ония там (на които и Бареков им пратихме за подсилване 😉 ) в ЕС. Като този, например, http://europa.eu/about-eu/basic-information/european-years/index_bg.htm
Зарових се в „напримера“, зачетох се и ми просветна!
Ами да! Ще се уча от примера на ЕС, ще ставам баш европеец. Обявявам 2015-та за

*************************************************************
Графска година на напомнянето!
Девиз: „За каквото съм писал няма да повтарям, а ще напомням!“
Целта на Графската година за напомняне е всички мои читатели активно да се включат в мисловния дебат за нашето достойнство, за празнословието на професионалните властимеющи и вредата му за нашия свят и нашето бъдеще. (Този пасаж е парафраза на сайта)
И за нас самите като мислеща част на Битието.
На борба за свят без бюрокрация!
Да ги чукаме по носовете!
*******************************************************

Ето и примерът на Европейския съюз, от който се уча. Дейността по обявените теми е предизвикване на дебат чрез мероприятия, както е анонсирано. Каквито сигурно са провеждани. Сладка работа!

Списък на Европейските години (копие от сайта)

• 2015 г. – Европейска година на развитието
• 2014 г. – Европейска година на гражданите
• 2013 г. — Европейска година на гражданите
• 2012 г. — Европейска година на активния живот на възрастните хора
• 2011 г. — Европейска година на доброволчеството
• 2010 г. — Европейска година на борбата с бедността и социалното изключване
• 2009 г. — Европейска година на творчеството и иновациите
• 2008 г. — Европейска година на междукултурен диалог
• 2007 г. — Европейска година на равните възможности за всички
• 2006 г. — Европейска година на мобилността на работещите
• 2005 г. — Европейска година на гражданството чрез образование
• 2004 г. — Европейска година на образование чрез спорт
• 2003 г. — Европейска година на хората с увреждания
• 2001 г. — Европейска година на езиците
• 1999 г. — Европейска година на действия за борба с насилието срещу жените
• 1998 г. — Европейска година на местната и регионалната демокрация
• 1997 г. — Европейска година срещу расизма и ксенофобията
• 1996 г. — Европейска година на ученето през целия живот
• 1995 г. — Европейска година на пътната безопасност и младите шофьори
• 1994 г. — Европейска година на храненето и здравето
• 1993 г. — Европейска година на активния живот на възрастните хора и солидарността между поколенията
• 1992 г. — Европейска година на безопасността, хигиената и защитата на здравето на работното място
• 1990 г. — Европейска година на туризма
• 1989 г. — Европейска година на информация за рака
• 1988 г. — Европейска година на киното и телевизията
• 1987 г. — Европейска година на околната среда
• 1986 г. — Европейска година на пътната безопасност
• 1985 г. — Европейска година на музиката
• 1984 г. — Европейска година на Европа на хората
• 1983 г. — Европейска година на МСП и занаятите

След като прочетохте темите на всичките 30 години какво си казахте на ум към днешна дата?

И аз същото си казах!

Паметник неръкотворен

Я памятник себе воздвиг нерукотворный,
К нему не зарастет народная тропа,
Вознесся выше он главою непокорной
Александрийского столпа.

Нет, весь я не умру — душа в заветной лире
Мой прах переживет и тленья убежит —
И славен буду я, доколь в подлунном мире
Жив будет хоть один пиит.

Слух обо мне пройдет по всей Руси великой,
И назовет меня всяк сущий в ней язык,
И гордый внук славян, и финн, и ныне дикой
Тунгус, и друг степей калмык.

И долго буду тем любезен я народу,
Что чувства добрые я лирой пробуждал,
Что в мой жестокий век восславил я Свободу
И милость к падшим призывал.

Веленью божию, о муза, будь послушна,
Обиды не страшась, не требуя венца,
Хвалу и клевету приемли равнодушно
И не оспоривай глупца.

А.С.Пушкин

Точно го е казал поетът! „Паметник неръкотворен“. Какъвто го сътвориш, такъв ще бъде. Ще те помнят ли с нещо или ще те забравят още преди да си захлопнал вратата.
Такъв паметник всеки си прави. Не си мислете, че „тая работа е за творците, разните там поети, писатели, художници и композитори, те да му мислят, мен не ме засяга“. Как да не те засяга, ти душа не носиш ли? Засяга ни и още как, всички ни засяга! Само мащабите са различни. И паметниците…

Тук му е мястото да уточня (традиция стана вече) какво разбирам под „паметник“.

„Паметникът е обект, чиято цел е да напомня за нещо, обикновено за починал човек или важно събитие.“ пише в Уикипедия.

Няма изненади, всички така разбираме думата.
Усложняват се нещата, когато допре до уточняване какви са тези обекти и какви послания (напомняния) могат да носят.
Оказва се, че обектите могат да бъдат всевъзможни (накрая и аз ще ви покажа един уникален!). За какво е напомнянето пък да не говорим. Тук ми се иска малко да пофилософствам, извинете ме.
–––––––––––
Памет за нещо всеки паметник носи и напомня на хората, които са съвременници, свидетели на нещото. Които могат да си го спомнят. Следващите вече могат само да знаят за нещото, не и да си го спомнят. И то да знаят, ако са им казали (и както са им го казали!). Паметниците в това отношение не могат да помогнат, нужно е предаване на знанието. Пример: Мадарският конник паметник ли е? Паметник. Напомня за кого или какво? Паметникът още стои, предаването на знанието е прекъснато някъде. И днес учените гадаят и предполагат, а на хората от Мадара нищо не напомня…

Като казвам „предаване на знанието“ нямам предвид само черно на бяло. Даже точно него изобщо нямам предвид. Разбирам предаване на спомен за нещо от човек на човек, от поколение на поколение. Това е истинската памет! Прекъсне ли се нейното предаване, значи вече няма нужда да се помни нещото.
–––––––––––
Та на думата.

Много прав е поетът. Освен всичко друго, паметника, който си неръкотвориш, няма как да взривят, гътнат или наплескат с боя. Особено последното, което днес си е направо мода. Като гледам из София, празно място не остана ненадраскано. Май най-потисканата свобода при социализма е била забраната да се драска и цапоти кой къде свари.

И, както е обичайно за всяка генерална смяна на политическата атмосфера, ръкотворните паметници не избягнаха „актуализация“. Оправдание са някои, които по замисъл бяха не паметници, а политически жалони. Така се нароиха в България навремето все важни за паметта на българите паметници на Ленин и Сталин, в днешно време даже и на Берлинската стена.

А в битка с паметниците се хвърлиха политически пубери, които за други битки не ставаха.

София пък сега се кани да си прави градски войнишки паметник на загиналите бойци от І и VІ софийски пехотен полк във Балканските войни и Първата световна война. На място, което изобщо не е подходящо за никакъв паметник. Под предлог, че имало такъв, ама го разрушили преди 35 години заради НДК и паметника „13 века България“, който сега бил за махане.

Използвам случая да си кажа мнението, макар че няма кой да го чуе.

Първо. Паметник на загиналите войници от пехотните полкове нямаше. Имаше възпоменателни плочи на загинали в Балканските войни 1912 – 1913 г. и в Първата световна война 1914 – 1918 г., поставени на стените на казармите на I-и и VI-и пехотни полкове, каквито се правят в районите на казарми за възпитаване на патриотично бойно чувство във войниците.

След като казармата беше махната (тя беше заградена с ограда и някога е била извън града)

и сградите разрушени, стените с плочите останаха да стърчат известно време докато намислят какво да ги правят.
Сега – когато няма вече нужда от патриотично войнско чувство, а само от добро заплащане – София не е зле да си направи войнски паметник. На подходящо достолепно място, а не политически напук.

Второ. Паметникът „13 века България“. Този паметник има доста странна съдба. Построен е набързо на абсолютно неподходящо място за паметник. Нехаресан още от начало. Вкл. и от Тодор Живков, който на откриването хитро „преработва“ темата му „Нека този паметник бъде ярък символ на нашия устрем напред за изграждането на нашето мило социалистическо Отечество Народна Република България.“ А не на направеното за 13 века! Нали завършва отгоре с крило „символ на полета на мисълта, свободата на волния дух и на неудържимия човешки стремеж към съвършенство“ според авторите!

И странното е (почти мистично!), че паметникът започна да изпълнява тази си роля, променяйки се постепенно, за разлика от събратята си (паметниците са вкаменен миг от времето). „Изграждането на нашето мило социалистическо Отечество“ остана някъде в историята, започна разпарчетосването му, борба с комунизма и изграждането на нашето лелеяно демократично капиталистическо Отечество – и паметникът съответно променяше вида си, не изоставайки от времето. Твърдо стои до днес напълно актуален!

Той трябва да бъде запазен в този си вид, нашарен като някогашна градска тоалетна, полуограбен и с оскубаното си крило-символ на върха – като

паметник на прехода.

На абсурдното си място и само с един надпис: „Върви, народе възродени!“…

Какво, последните ни десетилетия живот не заслужават ли паметник?

––––––––––––––––
Както споменах, ще ви покажа един обект, който аз с основание мога да нарека „паметник собственоръчен“. Нещо, което по няколко пъти на ден напомня за автора си вече 60 години…

Тази джаджа на входната врата на апартамента ни представлява едно простичко хитроумно приспособление, което запалва лампата в антрето щом се отвори вратата. Вече 60 години безотказно и без никакъв ремонт! Към него могат да се закачат всякакви неща, които се задействат с електричество. От външна страна не може да бъде изключено по никакъв начин – действието му е механично при по-малко от 0,5 см. отваряне на вратата (както е на снимката)  и единствената възможност е да се изтръгнат жиците, но за целта трябва да се влезе, т.е. да се отвори вратата, при което то се задейства мигновено! Навремето функцията му беше удобство – щом отвориш и е осветено – а не предпазване от крадци. Но днес може да сложи в джоба си и най-сложните електронни пазачи, на които също електронно се намира цаката.

Е, очевидно не ви го показвам като някакво изключително откритие, което да заслужи такава квалификация. Друга е причината:
преди 60 години ни го направи собственоръчно по съседски един добър човек и приятел на родителите ми, когато направи същото на тяхната врата.
Генерал Чешмеджиев, дядото на Тити Папазов.
Отдавна не е между живите, но всеки ден по няколко пъти аз си спомням за него, отваряйки входната врата. И нишката на приятелството между семействата се крепи…
______________________________________
Между другото, от стихотворението на Пушкин всички знаят първия ред, а на мен ми харесва най-много края:

Хвалу и клевету приемли равнодушно
И не оспоривай глупца.

Христо Ботйов

За Ботев не трябва да се пише.

Ботев трябва да се чете!

 

Пълно събрание на съчиненията подъ редакцията на Миxаилъ Димитровъ (София, Книжарница „Новъ Свѣтъ”, 1940)

Христо Ботев (Моята библиотека)

 

Мюрета за политика

(продължение на предишната публикация)

Мюре се нарича примамка в ловуването. Принципът на действие е да се отклони вниманието и притъпи бдителността на дивеча за да стане лесна плячка.
Ефектът е в отклоняване на вниманието.

Любим прийом в политиката!

В този смисъл употребих думата в предишната си публикация и в някои коментари във връзка с обсъждането на избирателния кодекс.
След като изтървахме влака за истинска промяна в избирателните правила – ние, гражданите! – ето моето мнение по „горещите“ обсъждани теми:

Референдумът, предложен от президента
Абсолютна демагогия и парекселанс мюре! По простата причина, че въпросите имат много произлизащи от тях въпроси, които правят безсмислен (невъзможен) отговор „да“ или „не“ (задължителен за референдум). Изобщо и референдумите (които трябва да влязат в обществено-политическата практика) затънаха в блатото на партийно-политическите методи и не се вижда скоро да вършат наистина работа.

В конкретната ситуация – който наистина се интересува от мнението на гражданите да предложи референдум за ратифициране на новоприетия избирателен кодекс!

 Проблемите, поставени в президентския референдум

# Задължително гласуване.

> Основен аргумент „за“ е борбата с купуване на гласове. Аз определено „подценявам“ този въпрос, защото:
– никой не може да купи гласове за 58 депутата (колкото са неизбраните от „своите“ в сегашния парламент);
– работодателят от единственото предприятие в малко населено място няма нужда да купува, той само казва;
– разните истории по цигански махали са наивно смехотворни;
и т.н.

> Другият дежурен аргумент – „така е в Европа“ – се употребява (традиционно) с цел да се запуши устата на опонента. Никой не си прави труда да види как е в Европа.

В Европа „задължително гласуване се прилага само в 9 държави (от всичко 47 членки на Съвета на Европа): Гърция, Белгия, Кипър, Австрия (само в два лендера), Швейцария (един кантон), Люксембург, Лихтенщайн, Турция и Италия (за последната това съществува единствено в закона, но няма никакви практики на налагането му).“*

Впрочем, санкции за нарушение на това задължение има само в Гърция, Кипър, Белгия и Люксембург (и въпреки това никога не съм срещал 100% активност в гръцки избори).

Да се върна на купуването на гласове – никъде по света задължителното гласуване не е свързвано с този въпрос. Мотив за въвеждането му е легитимността на избраните.

В статията на г-н Тодоров (връзка към която давам под черта) има и още един много сериозен аргумент (за състава на Народното събрание), с който съм напълно съгласен, но не представям тук, защото не бях се сетил за него. Вижте го там!

# Мажоритарният вот.

Очевидно става въпрос за смесена избирателна система, макар че как ще се разбере това от въпроса в референдум?

Категорично съм против и даже не ми се иска да губя време и място за аргументация.

Отговорете си сами кои „идеални“ личности ще бъдат избрани и от кого предложени. Не като теоретична възможност, а на практика в реални избори!
Впрочем, вече сме имали опити в това отношение, нали?

Справка в помощ на дискутиращите:

„В Европа мажоритарна избирателна система се прилага в 5 страни, от които в 1 (Великобритания) тя е проста система в един тур, а в 4 други страни (Франция, Украйна, Беларус и Македония) – мажоритарна система в два тура. Смесена система се прилага в 3 страни (Русия, Литва и Хърватия).“
Тези, които често дават за пример Германия, да обърнат внимание на справката и да се поровят да видят какво-що.

# Електронното гласуване.

Тук мъглата в представите на хората е най-гъста. Включително и сред разбиращите за какво става дума технически.
Оправдано е – техническото развитие е стигнало немислим до неотдавна напредък и продължава буквално всекидневно „да тича“.
Като че ли по този въпрос няма съмнения. Само разлики в очакванията какво ще се промени. И кога ще го направим и ние.

Но има едно многозначително „но“. И то се състои в това, какво е положението в по-напредналите от нас страни.

„Едно изследване, поръчано от Швейцарското федерално правителство показва, че макар вече няколко държави да са въвели в законодателството си възможността от електронно гласуване от дистанция, много малко действително го практикуват.
И никъде не е въведено като основен начин на гласуване.

Често се посочва за пример Естония – световният шампион по електронно правителство. Проблемът да се гласува електронно там не стои, решен е. И вече имат избори само с 3.4% процента гласували електронно…

В САЩ е предвидено в 2004 г. и веднага замразено заради опасения от несигурност на системата.

В Австрия и Франция е заявено, но фактически не се практикува.

В Швейцария 2007 г. федералният парламент гласува закон за по принцип електронно гласуване от разстояние, но засега въпросът остава замразен заради много технологически проблеми.

Покрай Избирателния кодекс се активира още една тема, която не е нова. Да има ли ограничения в правото да се гласува.
Няма да я коментирам. В нея има твърде много неща, (а и изцяло като принцип), които са извън моята същност. Не като пенсионер (страхуващ се, че ще стане излишен – както заподозря опонент в спор 🙂 ), а като човек, който уважава останалите човеци…
…………………..
Сега, след като си казах мнението по дискутираните въпроси, много ми се иска някой да ми обясни защо трябва да спорим как ще боядисаме стаите и да махаме разгорещено из въздуха с бояджийските четки, вместо да се хванем да построим къщата!
Това започва да ми прилича на виртуалност…
________________________________________
* Текстът в italic е цитат от „Демагогията около Изборния кодекс“ в един блог за политика и критическо мислене, който ви препоръчвам. Аз си спестих доста ровене из нета – почти всички данни взех от там на готово…

Гражданско общество -> протести

Съществената част на предишната публикация.

Мнението е само мое и не задължава никого да се съгласи с него, както не задължава и мен да давам подробни обяснения защо мисля така!

@ Февруарските протести бяха граждански и се развиха по стандартния начин.

@ Сегашните юно-юлски протести не са граждански, от първият ден участниците, умело подведени, изпълняват роля в сблъсък на олигархии за надмощие. Не съм против участниците, а против това, което и те не знаят защо искат!

Актуалното в момента.

Още през първата половина на тази година протестите вече са 2. Различни, с различни участници – според самите протестиращи. До края на годината има време за рекорд „брой протести за година“.

Февруарските протести
бяха според класическата формула – започнаха по конкретни случаи на сметки за тока, прераснаха за катастрофалното положение с доходите и против Системата. Появиха се лидери, започна уточняване и конкретизиране на исканията. Започна и боричкане за легитимност между отделните „фракции“ на протеста. По-точно, между кандидатите за лидери (и за бъдещи депутати, изборите се задаваха на хоризонта). Управляващите от ГЕРБ се засуетиха, „ГЕРБ това съм АЗ“ не знаеше какво да прави и даваше по обичая си категорични изявления, опровергавани пак от него след часове. Докато се появи един протестиращ с окървавена глава многократно експониран в едър план по телевизията. И правителството подаде оставка без да му я искат само ден след като Б.Борисов заяви, че няма да подава оставка под натиск. Явно му се каза, че за изборите друг ще мисли, а неговото управление спешно да се спасява както може.

Така заради оставката на правителството на ГЕРБ не беше изпълнено искане №1 на протестиращите да не се разпуска Народното събрание за да могат да се решат проблеми, за които протестират.

Последва служебно правителство на президента и избори.
Лошите избори 2013-та.
„Лоши“, защото народът изигра номер сякаш дирижиран и разчетен свише и провали сметките на мозъчните тръстове, а БСП (по-точно Станишев) от своя страна направи нечуван ход като още преди изборите обяви не свой партиен министър-председател ако прави правителство.

Така, след отказа на ГЕРБ да състави правителство след изборите, беше изпълнено искане №3 на протестиращите за създаване на програмен кабинет.

Сегашните юнски протести
много приличат на испанските от преди 2 години – по своите гневни млади участници, противници на Системата и по безхаберието какво ще стане после ако победят. В Испания се видя какво стана: смениха социалистическо с консервативно правителство и си продължават перманентно с протестите. Сега май става вече дума и за фактурите за ток!

В първите 2-3 дена усетих и интересен нюанс – радостно носталгично настроение сред по-зрелите млади „От 15 години не е имало такива протести с толкова хора!!!“, умно подсилено от благородния мотив „възмутен морал“.

Това за морала беше много сполучлив ход. Погъделичка егото на протестиращите, повдигна им самочувствието и ги мотивира. Повече, отколкото трябваше – сами се определиха като „млади, красиви, интелигентни“, че даже и заможни, не се борят за простотии като доходи и икономическо развитие, а за политици с висок морал и идеали след като изгонят всички досегашни. И се разграничиха от февруарския протест – там простаците се борели за къшея! Която постановка моментално противопостави софиянци на провинцията и тя каза „Гледайте си работата като сте толкова умни!“. И стана така, че от цяла България с изстискване не могат да се съберат 1000 протестиращи! Накратко, протестът не можа да стане български, остана си софийски за разлика от февруарския.

Добрите страни на „протеста“ (към днешна дата кавичките вече са необходими):
–      Даде възможност за всестранна самодейна изява, която очевидно липсва на мнозинството в прозаичното им всекидневие. Каквото и да си говорим, всеки човек чувства нужда да се покаже с нещо оригинално. А в случая допълнителният плюс е, че изявите получават международно показване – дори и изцепките.
–      Забавно прекарване на скучното лятно време за тези, които не могат да си позволят дълги отпуски, да не говорим за лукс такива.
–      Безплатно сутрешно кафе за много хора, които не могат да си го позволят. Няма ли да се помисли и за безплатни сандвичи?
–      Започна да просветлява наличната система за влияние и управление на мисловната атмосфера на нацията. По-точно нейните деятели у нас.
–      Показа, че социалните мрежи са нещо като джунгла, където трябва да си отваряш очите (т.е., ума) на 4.

Лошите страни:
–      Принизяване и употреба не по предназначение на важни понятия и термини – гражданско общество, протест, морал, мафия-олигархия, интелект.
–      Постави протестиращите в доста унизително положение с куриозното искане незабавна оставка на току що избрано с избори Народно събрание и новоизбран програмен кабинет. Подобна ситуация е много тревожен сигнал.
–      Участие на много хора по емоционален инстинкт, подчинен на вкоренени политически щампи на мислене.
–      Пореден опит за изнудване на болшинството от малцинство под 1 %. Дори от отделна личност (Сугарев напр.). Не е нещо ново и за съжаление е имало случаи да успее.
–      Медиите, колкото и да се правят на ощипани госпожици, определено са манипулативно „обективни“.
– Етническото противопоставяне се засили. Не малка вина за това има ДПС, използващо твърде брутално ситуацията.

Мрачни мисли.
От години у нас по отношение на интелекта поколенията целенасочено се „култивират“ от дейци „под прикритие“ (в системата им даже има и специално училище за целта!). Под прикритие, защото вече са внедрени и добре известни в обществото като специалисти в различни области на общественото развитие, а не като членове на определена гражданска организация. А как става формирането на рамки в мисловната дейност и възможно ли е такова „зомбиране“ – в някоя от предстоящите ми публикации за интелекта.

У нас има над 2500 неправителствени граждански организации. Някои от тях с твърде сериозно влияние в обществения живот. И нито една с публикуван постоянно публичен финансов отчет (приходи – разходи, от кого, за какво), подлежащ на контрол от гражданите – задължително условие за да бъде считана една организация за гражданска. В същото време не малко от тях – главно създадените да влияят на настроенията на обществото – имат доста сериозно финансиране от Европа и САЩ, за което гражданското общество дори не знае, камо ли да го контролира. И като се знае, че който плаща той поръчва музиката…

Явно и малка България не трябва да се оставя на самотек, току виж дала лош пример!

Гражданско общество

Какво е гражданско общество, това, което „най-после се заражда“ всеки път при някакви протести, и пак, и пак… Какво означава това понятие в крайна сметка? Защо ту се ражда, ту изчезва? И как се проявява, единствено чрез протести ли? Ако не, то тогава какво са протестите?

Вие може и да знаете щом правите кисела физиономия, но аз все пак ще започна с това. Защото виждам, че в публичното пространство твърде масово се кара едно към кесим било поради незнание, било умишлено. Даже и европейски посланици се правят на разсеяни, употребявайки „гражданското общество в България“…

И така, Гражданско общество.

По дефиницията има много варианти. И все пак главното кристализира:

–      Доброволно обединение на хора около обществено значими цели по тяхна инициатива във връзка с възникнали обществено-икономически отношения. Гражданското общество изразява личните интереси на група хора. Но то може да бъде и многообхватно в смисъл самоосъзнатостта и самоинициативата на гражданите в държавата по даден проблем извън близост на лични интереси.

–      Чрез самоинициатива преминаваща към самоорганизация и самоуправление се създават граждански организации, подлежащи на самоконтрол от гражданите.

–      Главен регулатор на отношенията между държавата и гражданското общество се явява правото, което с еднаква сила важи и за държавата и за обществото. А в действията на гражданското общество, освен правото, не по-малка важност има и моралът. Като основно изискване към себе си и към другите.

–      Финансирането задължително е публично обявено.

Спазването на тези основни принципи легитимира проявите на гражданското общество и задължава управленческите институции (държавата) да комуникира и се съобразява с него, вкл. и с неговите организации.

Протестите.

Безспорно те са една от изявите на гражданското общество докато спазват неговите основни правила. Но самоинициативата и стихийността им често довежда до нарушаване на правото и законността, което ги „изважда“ от тази рамка и развързва ръцете на властта, освобождавайки я да действа по свое усмотрение. Пример в чист вид са събитията в Турция и Бразилия.

Допълнително съмнения (или обвинения) за организирането им усложнява нещата и ги набутва с разправии и обяснения в сферата на партийните и олигархични практики, извън гражданското общество.

„Когато нещата опрат до употреба на насилие, тогава значи играеш играта на Системата. Статуквото ще те дразни, ще ти дърпа брадата, ще те зашлеви през лицето, за да те накара да се биеш. Защото щом веднъж те накарат да проявиш насилие, тогава вече знаят и могат да се справят с теб.“ – John Lennon

Пояснение за всеки случай: насилие не означава само юмруци и домати. Насилие са и всевъзможните окупации,  блокирания и подобни.

До не много отдавна беше сравнително лесно да се надуши кой стои зад някой протест. Сега, при социалните мрежи, това (откриването на инициаторите) не е толкова просто, изисква по-сериозно „разследване“ с повечко логика, но не е невъзможно, стига някой да иска да го направи. Затова пък стартирането на протест е много по-лесно, няма нужда от предварителна организация, специални „инициативни“ групи и т.н. – няколко NetMan-и

още по-добре NetWoman-ки, а най-добре топ дами 😉

са напълно достатъчни да задвижат нещата.

Резюме:

Изявите на гражданското общество задължително се съобразяват със закона и морала, което задължава държавата със същото. Финансирането е публично прозрачно.

Изявите на протестите често нарушават законността и морала като дават право на държавата за преценка на противодействията в рамките на закона.

===============================

Приключвам с „теоретичната част“. Необходима ми беше, защото ще употребявам понятията по предназначение в съществената част и така ще знаете какво имам предвид.

А въпросната „съществена част“ не я пиша тук (оставям я за утре), защото и на мен ми трябва понякога доста мотивация за да прочета някоя дълга предълга публикация. 🙂