Паметник неръкотворен

Я памятник себе воздвиг нерукотворный,
К нему не зарастет народная тропа,
Вознесся выше он главою непокорной
Александрийского столпа.

Нет, весь я не умру — душа в заветной лире
Мой прах переживет и тленья убежит —
И славен буду я, доколь в подлунном мире
Жив будет хоть один пиит.

Слух обо мне пройдет по всей Руси великой,
И назовет меня всяк сущий в ней язык,
И гордый внук славян, и финн, и ныне дикой
Тунгус, и друг степей калмык.

И долго буду тем любезен я народу,
Что чувства добрые я лирой пробуждал,
Что в мой жестокий век восславил я Свободу
И милость к падшим призывал.

Веленью божию, о муза, будь послушна,
Обиды не страшась, не требуя венца,
Хвалу и клевету приемли равнодушно
И не оспоривай глупца.

А.С.Пушкин

Точно го е казал поетът! „Паметник неръкотворен“. Какъвто го сътвориш, такъв ще бъде. Ще те помнят ли с нещо или ще те забравят още преди да си захлопнал вратата.
Такъв паметник всеки си прави. Не си мислете, че „тая работа е за творците, разните там поети, писатели, художници и композитори, те да му мислят, мен не ме засяга“. Как да не те засяга, ти душа не носиш ли? Засяга ни и още как, всички ни засяга! Само мащабите са различни. И паметниците…

Тук му е мястото да уточня (традиция стана вече) какво разбирам под „паметник“.

„Паметникът е обект, чиято цел е да напомня за нещо, обикновено за починал човек или важно събитие.“ пише в Уикипедия.

Няма изненади, всички така разбираме думата.
Усложняват се нещата, когато допре до уточняване какви са тези обекти и какви послания (напомняния) могат да носят.
Оказва се, че обектите могат да бъдат всевъзможни (накрая и аз ще ви покажа един уникален!). За какво е напомнянето пък да не говорим. Тук ми се иска малко да пофилософствам, извинете ме.
–––––––––––
Памет за нещо всеки паметник носи и напомня на хората, които са съвременници, свидетели на нещото. Които могат да си го спомнят. Следващите вече могат само да знаят за нещото, не и да си го спомнят. И то да знаят, ако са им казали (и както са им го казали!). Паметниците в това отношение не могат да помогнат, нужно е предаване на знанието. Пример: Мадарският конник паметник ли е? Паметник. Напомня за кого или какво? Паметникът още стои, предаването на знанието е прекъснато някъде. И днес учените гадаят и предполагат, а на хората от Мадара нищо не напомня…

Като казвам „предаване на знанието“ нямам предвид само черно на бяло. Даже точно него изобщо нямам предвид. Разбирам предаване на спомен за нещо от човек на човек, от поколение на поколение. Това е истинската памет! Прекъсне ли се нейното предаване, значи вече няма нужда да се помни нещото.
–––––––––––
Та на думата.

Много прав е поетът. Освен всичко друго, паметника, който си неръкотвориш, няма как да взривят, гътнат или наплескат с боя. Особено последното, което днес си е направо мода. Като гледам из София, празно място не остана ненадраскано. Май най-потисканата свобода при социализма е била забраната да се драска и цапоти кой къде свари.

И, както е обичайно за всяка генерална смяна на политическата атмосфера, ръкотворните паметници не избягнаха „актуализация“. Оправдание са някои, които по замисъл бяха не паметници, а политически жалони. Така се нароиха в България навремето все важни за паметта на българите паметници на Ленин и Сталин, в днешно време даже и на Берлинската стена.

А в битка с паметниците се хвърлиха политически пубери, които за други битки не ставаха.

София пък сега се кани да си прави градски войнишки паметник на загиналите бойци от І и VІ софийски пехотен полк във Балканските войни и Първата световна война. На място, което изобщо не е подходящо за никакъв паметник. Под предлог, че имало такъв, ама го разрушили преди 35 години заради НДК и паметника „13 века България“, който сега бил за махане.

Използвам случая да си кажа мнението, макар че няма кой да го чуе.

Първо. Паметник на загиналите войници от пехотните полкове нямаше. Имаше възпоменателни плочи на загинали в Балканските войни 1912 – 1913 г. и в Първата световна война 1914 – 1918 г., поставени на стените на казармите на I-и и VI-и пехотни полкове, каквито се правят в районите на казарми за възпитаване на патриотично бойно чувство във войниците.

След като казармата беше махната (тя беше заградена с ограда и някога е била извън града)

и сградите разрушени, стените с плочите останаха да стърчат известно време докато намислят какво да ги правят.
Сега – когато няма вече нужда от патриотично войнско чувство, а само от добро заплащане – София не е зле да си направи войнски паметник. На подходящо достолепно място, а не политически напук.

Второ. Паметникът „13 века България“. Този паметник има доста странна съдба. Построен е набързо на абсолютно неподходящо място за паметник. Нехаресан още от начало. Вкл. и от Тодор Живков, който на откриването хитро „преработва“ темата му „Нека този паметник бъде ярък символ на нашия устрем напред за изграждането на нашето мило социалистическо Отечество Народна Република България.“ А не на направеното за 13 века! Нали завършва отгоре с крило „символ на полета на мисълта, свободата на волния дух и на неудържимия човешки стремеж към съвършенство“ според авторите!

И странното е (почти мистично!), че паметникът започна да изпълнява тази си роля, променяйки се постепенно, за разлика от събратята си (паметниците са вкаменен миг от времето). „Изграждането на нашето мило социалистическо Отечество“ остана някъде в историята, започна разпарчетосването му, борба с комунизма и изграждането на нашето лелеяно демократично капиталистическо Отечество – и паметникът съответно променяше вида си, не изоставайки от времето. Твърдо стои до днес напълно актуален!

Той трябва да бъде запазен в този си вид, нашарен като някогашна градска тоалетна, полуограбен и с оскубаното си крило-символ на върха – като

паметник на прехода.

На абсурдното си място и само с един надпис: „Върви, народе възродени!“…

Какво, последните ни десетилетия живот не заслужават ли паметник?

––––––––––––––––
Както споменах, ще ви покажа един обект, който аз с основание мога да нарека „паметник собственоръчен“. Нещо, което по няколко пъти на ден напомня за автора си вече 60 години…

Тази джаджа на входната врата на апартамента ни представлява едно простичко хитроумно приспособление, което запалва лампата в антрето щом се отвори вратата. Вече 60 години безотказно и без никакъв ремонт! Към него могат да се закачат всякакви неща, които се задействат с електричество. От външна страна не може да бъде изключено по никакъв начин – действието му е механично при по-малко от 0,5 см. отваряне на вратата (както е на снимката)  и единствената възможност е да се изтръгнат жиците, но за целта трябва да се влезе, т.е. да се отвори вратата, при което то се задейства мигновено! Навремето функцията му беше удобство – щом отвориш и е осветено – а не предпазване от крадци. Но днес може да сложи в джоба си и най-сложните електронни пазачи, на които също електронно се намира цаката.

Е, очевидно не ви го показвам като някакво изключително откритие, което да заслужи такава квалификация. Друга е причината:
преди 60 години ни го направи собственоръчно по съседски един добър човек и приятел на родителите ми, когато направи същото на тяхната врата.
Генерал Чешмеджиев, дядото на Тити Папазов.
Отдавна не е между живите, но всеки ден по няколко пъти аз си спомням за него, отваряйки входната врата. И нишката на приятелството между семействата се крепи…
______________________________________
Между другото, от стихотворението на Пушкин всички знаят първия ред, а на мен ми харесва най-много края:

Хвалу и клевету приемли равнодушно
И не оспоривай глупца.