Пряка демокрация

Референдум за лично ползване.

Един шоумен и един отиващ си президент имаха голяма нужда от инжекция в имиджа. И си стиковаха интересите. За наше нещастие. Нахлузиха ни солиден воденичен камък, който ще мъкнем с пъшкане доста време.

Ако авторите и вносителят на референдума наистина милееха за България нямаше да поставят тези нищо незначещи дебилно-популистки въпроси, резултатът от осъществяването на които и на тях не им е ясен.

Щяха да зададат един единствен въпрос:

Искате ли да бъдем като Швейцария?

…………………………………

Швейцария, ах, Швейцария, ех, Швейцария…

Да сме като Швейцария, да станем Швейцария на Балканите…

Добре де, ама как Швейцария от най-бедната страна в Европа за 150 години е станала символ-мечта за всички европейци?

Как ще спечелим джакпота като не пускаме фиш?

…………………………………

По-горе не случайно подчертах „един единствен въпрос“. Не заради символ-мечтата, а защото швейцарската политическа система решава на куп всичките ни непрекъснато актуални проблеми.

Да видим:

Мажоритарен избор

# Напълно мажоритарен избор с партийни листи по райони с фиксиран брой мандати (листите са със същия брой). Избира се с отмятане независимо в колко листи съответния брой. Класиране по вишегласие във всеки район, а не на национално ниво. В парламента партиите си групират избраните от техните листи хора.

Малките партии

# В парламента може да има представена партия и само с един депутат.

Преразпределени и купени гласове

# Всеки даден глас отива точно там, за където е даден. (В сегашното ни народно събрание 58 депутати не са избрани с гласовете за своите партии, а са получили мандат с откраднати от малките партии гласове. 58!!!)

Депутатско скитничество

# Депутати не могат да напускат своята парламентарна група – автоматично излизат от парламента. Освободено депутатско място се заема от следващият в списъка по вишегласие на съответния район. (Може да е от друга партия)

Политическа класа, политиката като бизнес

А сега внимание! Няма да разказвам аз, защото няма да ми повярвате! Следва вода от извора. Ето какво казва в интервю Карлос Райнхард председател на парламента в швейцарския кантон Берн:

„– Когато нямаме сесии, работя за моя бизнес, имам собствена компания и трябва да изкарвам парите си, не мога да разчитам на пари от политиката. Денят ми започва в 5 часа и завършва между 8 и 11 вечерта. Отговарям за функционирането на кантоналния парламент от 160 депутати, подготвям сесиите и парламентарните срещи заедно с главния секретар. Обикновено на всеки два месеца имаме по 2 седмици сесии (от понеделник до четвъртък), ангажиран съм и още седмица за подготовката им, която протича със срещи между представителите на различните партии. Подготовката на сесиите изисква усилена работа. Тогава определяме темите за обсъждане, проекторешения.

– Аз като политик съм щастлив, че мога да се движа свободно навсякъде без охрана – в градския транспорт, да пазарувам, да пия кафе – изобщо политиците не се страхуват да живеят като всички останали. Това според мен се дължи на дълбоко вкорененото разбиране, че политиците са необходими, тяхната работа е нужна за успешното функциониране на държавата, а оттам и за благополучието на всеки гражданин. Културата на политически дискусии е ключова, за да има това усещане за свобода, за предвидимост. В страната има работа, спокойно е, няма бунтове и протести – това са все причини хората да са  щастливи.

– Целият процес (на референдуми) включва обсъждания с гражданите, детайлно представяне на позициите – в него са включени телевизиите, всички медии, така че аргументите в полза или против дадено решение да стигнат до всеки. Освен това задължително, по закон, получаваме в пощенската си кутия комплект от подробни разяснения по различните позиции преди дадено гласуване. Наскоро гласувахме по предложението да се увеличи годишният отпуск с една седмица и швейцарските граждани казаха – „не, не искаме да почиваме една седмица повече“. Хората успяха разумно да преценят какви затруднения би донесло това на бизнеса и последиците от тях.

– Като председател на парламента имате ли служебен автомобил? (Този въпрос го развесели.)

– Не, разбира се. Придвижвам се от Тун, където живея, със собствената си кола, използвам колелото си, трамвай. Ние, швейцарците, много обичаме да пътуваме с влак. Нямам служебна кола, нито свой офис в парламента, секретарка, компютър. Нямам никакви привилегии. Ако превиша скоростта или карам пил, не мога да очаквам полицаят да направи изключение заради поста ми, ще си платя глобата. Вие можете да срещнете например президента на страната на опашка в магазина, както и в трамвая. И това за нас е нещо абсолютно нормално.“

                                                 http://www.jivotatdnes.bg

Като прочетохте това спомнихте ли си за „големия“ въпрос с намаляване на партийните ни субсидии? Помислихте ли за това, колко струва на бюджета политическата система на Швейцария и колко нашата като цяло? Парламентът, президентството, изпълнителната власт? А знаете ли колко държавни коли имаме в момента и колко „имате“ (сте платили лично чрез бюджета) вие? Забравихте ли „Ние не сме с мерцедесите“?

При такава политическа система нямам нищо против депутатите да са и 300!

……………………

Да не се увличам повече. Лесно ще намерите още подробности ако искате. И при мен има в стари публикации.

Същността на швейцарската политическа система е,

че първо тя е направена преди повече от 150 години и после Швейцария е станала това, което е!

Че „политик“ не е професия, а гражданска повинност, задължение, за функционирането на държавата в полза на всички граждани. Без привилегии, финансови облаги и бонуси.

………………….

В заключение:

По тези въпроси пиша от 20 години. Още по форумите преди социалните мрежи и блогове. Полза минус нулева.

И сега няма да има полза, за съжаление. Ако сте съгласни с мен, ще се разшумите ли по мрежите? Няма. Няма да ви донесе хиляди влизания…

Наистина жалко, защото сега е момента някоя от големите партии да загрее и да натисне за швейцарския политически модел – най-мажоритарният от всички.

Която го направи си осигурява „светло бъдеще“ десетилетия (че и столетия!) напред.

И току виж там, в бъдещето, европейците започнат да въздишат „Ах, България, ех, България…“

Ама де я тази наша партия?…

 

……………………

В отговор на незададен въпрос: Аз не гласувах в референдума. Като израз на определена гражданска позиция.

……………………

Това казва моята логика. А за логиката – в следващо писание…

АБСУРДНИ ИЗБОРИ 2016

Достойни за ГИНЕС

– Преди всичко с промяната на избирателните правила броени дни преди изборите. Не съм проверявал, но ми се струва, че чак толкова „в последната минута“ няма в световната практика.

– Абсолютно мажоритарен избор за президент, който се избира с пряко гласуване и трябва да бъде обединител на нацията, независим от партии и политически пристрастия. Неполитизиран с една дума.

В резултат правителството подаде оставка и предизвика парламентарна криза, защото управляващата партия ГЕРБ загубила изборите!?!

– Възможност в бюлетината да се гласува „Не подкрепям никого“. Което не води до нищо – гласове в небитието без каквато и да е тежест…

 

Абсурдно безпардонни

С открит нагъл рекет от страна на ГЕРБ – „ако не спечелим на власт ще дойде тройната коалиция, ще спрат пенсиите, няма да има увеличение на заплати, и т.н. Или печелим, или на следващия ден правителството подава оставка и страната остава без бюджет и изпада в хаос.“.

В резултат хората си казаха „Я си гледайте работата! Не на нас тия!“ и направиха изборите

 

                                   уникални за най-новата ни история.

На тези избори гражданите сложиха край на безкрайния преход!

Гласуваха мажоритарно за кандидата, който им харесва. Или не гласуваха напук на задължителното гласуване.

По собствена преценка!

Приключи ерата на „както каже партията“, „гласуване с отвращение“, „гласуване против вместо за“ – изобщо гласуване както ти кажат тези, които си приел да мислят вместо теб. Същите, срещу които мърмориш вече четвърт век, говориш и чат-пат протестираш (отново под подсказка).

………………………

Не мислех да коментирам тези избори, затова толкова късно пиша всичко това. Но го пиша, защото много започнах да се дразня от непрекъснато повтаряното „Хората искат промяна“ в коментарите на всевъзможните ..ози, ..тори, ..тици. Искали та искали!

Ало, дами и господа, хората не искат промяна.

Хората я направиха промяната!

И много се надявам, че връщане няма да има!

 

……………………………………………

Заб. Не съм забравил, че имаше и още едно гласуване в тези избори. Дебилският шоумен-президентски референдум. Но за него утре!

…година на…

– Утре, като се връщаш от кафето, купи… – поръчва Точица.
– Утре ми напомни – измърморвам аз.
Така де, на казано-несвършено напомняне му е майката.
Отивам си аз на „работното място“ и се замислям под контрола на Милчо върху скенера.

Важно нещо е напомнянето. Струва ми се, че доста го пренебрегваме в съвремието. Някак по ни отърва „За първи път…“, по-престижно звучи. Не обичаме да ни напомнят нито задължения, нито обещания, нито за какво сме чели и говорили миналия месец.
А не е било така в миналото. Почти задължително е било да се напомни за предстояща работа, за дадено обещание, за казана дума. „Нали не си забравил?“ с грижа да не забравиш и да се изложиш.

Сега…

Мине се не мине, току някой дълбокомислено ни поучи „Трябва да ставаме европейци!“. Демек гледайте мен и се учете. Не напомня на когото трябва, нас поучава маскарата!
Друг пък даже пръст размаха „Вижте европейците! Далеч сме от тях в мисленето!“.

Гледам, гледам – вярно, липсва ни нещо в европейченето, хич не мязаме на баш Европата. Уж сме като, ама бамбашка.
Протестите ни също като интервю за работа: някого харесат – хоп, министър-председател; други – на топличко в президентството; повечето – с пръст в уста се надяват на повикване. Даже такава прослойка си имаме вече – протестъри.

Стачките…имаме си стачки на папура дръжки…

Остави другите, ами и себе си като погледна … пиша нещо в блога, още не са го видели всичките приятели и аз вече съм го забравил. След година-две пак пиша за същото.
Е, не аз повтарям едни и същи гафове и маймунджилъци, на които трябва да се реагира, но аз не казвам „Ей, мушмороци, този филм го гледахме, знаем му края и вече ви обяснихме защо не ни харесва!“. И щрак по носа!

Не става тази работа така, на духане срещу вятъра ми прилича. Или по-точно на латерна от някогашните панаири. Я да видя в Европа как е, нали сега има сумата сайтове за насоките и работата на ония там (на които и Бареков им пратихме за подсилване 😉 ) в ЕС. Като този, например, http://europa.eu/about-eu/basic-information/european-years/index_bg.htm
Зарових се в „напримера“, зачетох се и ми просветна!
Ами да! Ще се уча от примера на ЕС, ще ставам баш европеец. Обявявам 2015-та за

*************************************************************
Графска година на напомнянето!
Девиз: „За каквото съм писал няма да повтарям, а ще напомням!“
Целта на Графската година за напомняне е всички мои читатели активно да се включат в мисловния дебат за нашето достойнство, за празнословието на професионалните властимеющи и вредата му за нашия свят и нашето бъдеще. (Този пасаж е парафраза на сайта)
И за нас самите като мислеща част на Битието.
На борба за свят без бюрокрация!
Да ги чукаме по носовете!
*******************************************************

Ето и примерът на Европейския съюз, от който се уча. Дейността по обявените теми е предизвикване на дебат чрез мероприятия, както е анонсирано. Каквито сигурно са провеждани. Сладка работа!

Списък на Европейските години (копие от сайта)

• 2015 г. – Европейска година на развитието
• 2014 г. – Европейска година на гражданите
• 2013 г. — Европейска година на гражданите
• 2012 г. — Европейска година на активния живот на възрастните хора
• 2011 г. — Европейска година на доброволчеството
• 2010 г. — Европейска година на борбата с бедността и социалното изключване
• 2009 г. — Европейска година на творчеството и иновациите
• 2008 г. — Европейска година на междукултурен диалог
• 2007 г. — Европейска година на равните възможности за всички
• 2006 г. — Европейска година на мобилността на работещите
• 2005 г. — Европейска година на гражданството чрез образование
• 2004 г. — Европейска година на образование чрез спорт
• 2003 г. — Европейска година на хората с увреждания
• 2001 г. — Европейска година на езиците
• 1999 г. — Европейска година на действия за борба с насилието срещу жените
• 1998 г. — Европейска година на местната и регионалната демокрация
• 1997 г. — Европейска година срещу расизма и ксенофобията
• 1996 г. — Европейска година на ученето през целия живот
• 1995 г. — Европейска година на пътната безопасност и младите шофьори
• 1994 г. — Европейска година на храненето и здравето
• 1993 г. — Европейска година на активния живот на възрастните хора и солидарността между поколенията
• 1992 г. — Европейска година на безопасността, хигиената и защитата на здравето на работното място
• 1990 г. — Европейска година на туризма
• 1989 г. — Европейска година на информация за рака
• 1988 г. — Европейска година на киното и телевизията
• 1987 г. — Европейска година на околната среда
• 1986 г. — Европейска година на пътната безопасност
• 1985 г. — Европейска година на музиката
• 1984 г. — Европейска година на Европа на хората
• 1983 г. — Европейска година на МСП и занаятите

След като прочетохте темите на всичките 30 години какво си казахте на ум към днешна дата?

И аз същото си казах!

Избори за народни представители 2014

Неясноти (грешки?) в официалния сайт на ЦИК „Избори за народни представители 2014“.

Да научиш резултатите от избори е от лесно по-лесно. Има си постоянно действаща Централна избирателна комисия, тя пък си има Портал за избори в Република България, в който има подробни точни данни за всеки избор. Официални. Събрани, пронумеровани и прошнуровани от „Информационно обслужване“*, което го прави вече повече от 20 години.

Казвам всичко това, защото от там вземам числата, когато представям синтезирано резултатите на някои избори за да можем по-лесно да си имаме собствено мнение, отръсквайки се от мантрите и мрънкането на познати субекти от разни известни обекти. Онези (субектите), чието призвание е да придърпват чергата до гушката си – в резултат на което закръглените им ду–та обикновено са на показ и всеослушание.

Пиша го и за да не си казвате „Ма Графът хич го нямало в сметките, бе!“ като видите напр., че сумата от действителни и недействителни гласове не отговаря на числото намерени бюлетини в урните, което пък не отговаря на броя гласували, който не отговаря на…

Всички преписани числа и снимки са от официалния сайт на ЦИК.

Извън страната:

Някои с по 2-3 бюлетини ли са гласували? Или са гласували без да се подпишат?

Ето някои важни числа – от тях се изчислява избирателната активност, 4%-та бариера, средната стойност на един мандат, броя на действително спечелените мандати, броя на преразпределените:

Колко са гласували и колко са действителните гласове?

В кои сборни числа влизат и гласовете от чужбина?

Общият брой не отговаря на сбора от недействителни и действителни гласове. А трябва! От друга страна, 782-те бюлетини в повече от чужбина се стопиха на 48.

Действителните гласове са няколко различаващи се числа в различни места:
За страната  – 3 283 192 от горната таблица; 3 420 106 сборът от таблиците по партии 3 281 980 Страната + 138 126 Извън Страната (така са изписани в сайта).

А всъщност колко са избирателите по списък?

Толкова ли са наистина? Не – поне с чужбинските 144 208 са по-малко, защото тях ги има и в избирателния списък (където вероятно се водят негласували).
……………………………………………………………..
Ако продължа да се ровя сигурно ще намеря още доста подобни неща. Вероятно те имат някакво обяснение, което ги допуска за професионалистите.
Но аз и още почти 7 милиона не сме професионалисти.

Ние искаме да ни е ясно всичко в официалния сайт на Централната избирателна комисия на Република България!
В края на краищата, платили сме си за това и то не малко!
___________________________________
* Онова същото, на което миналата година професорът-математик-политик-специалист по нашите узаконени изборни кражби на гласове (избирателните системи) беше изпълнителен директор и подаде (или щеше) оставка преди изборите след скандал. Кой му е сега в ръководството не знам, там обикновено изплуват имена само при скандали. В сайта им няма и намек за имена…

Мюрета за политика

(продължение на предишната публикация)

Мюре се нарича примамка в ловуването. Принципът на действие е да се отклони вниманието и притъпи бдителността на дивеча за да стане лесна плячка.
Ефектът е в отклоняване на вниманието.

Любим прийом в политиката!

В този смисъл употребих думата в предишната си публикация и в някои коментари във връзка с обсъждането на избирателния кодекс.
След като изтървахме влака за истинска промяна в избирателните правила – ние, гражданите! – ето моето мнение по „горещите“ обсъждани теми:

Референдумът, предложен от президента
Абсолютна демагогия и парекселанс мюре! По простата причина, че въпросите имат много произлизащи от тях въпроси, които правят безсмислен (невъзможен) отговор „да“ или „не“ (задължителен за референдум). Изобщо и референдумите (които трябва да влязат в обществено-политическата практика) затънаха в блатото на партийно-политическите методи и не се вижда скоро да вършат наистина работа.

В конкретната ситуация – който наистина се интересува от мнението на гражданите да предложи референдум за ратифициране на новоприетия избирателен кодекс!

 Проблемите, поставени в президентския референдум

# Задължително гласуване.

> Основен аргумент „за“ е борбата с купуване на гласове. Аз определено „подценявам“ този въпрос, защото:
– никой не може да купи гласове за 58 депутата (колкото са неизбраните от „своите“ в сегашния парламент);
– работодателят от единственото предприятие в малко населено място няма нужда да купува, той само казва;
– разните истории по цигански махали са наивно смехотворни;
и т.н.

> Другият дежурен аргумент – „така е в Европа“ – се употребява (традиционно) с цел да се запуши устата на опонента. Никой не си прави труда да види как е в Европа.

В Европа „задължително гласуване се прилага само в 9 държави (от всичко 47 членки на Съвета на Европа): Гърция, Белгия, Кипър, Австрия (само в два лендера), Швейцария (един кантон), Люксембург, Лихтенщайн, Турция и Италия (за последната това съществува единствено в закона, но няма никакви практики на налагането му).“*

Впрочем, санкции за нарушение на това задължение има само в Гърция, Кипър, Белгия и Люксембург (и въпреки това никога не съм срещал 100% активност в гръцки избори).

Да се върна на купуването на гласове – никъде по света задължителното гласуване не е свързвано с този въпрос. Мотив за въвеждането му е легитимността на избраните.

В статията на г-н Тодоров (връзка към която давам под черта) има и още един много сериозен аргумент (за състава на Народното събрание), с който съм напълно съгласен, но не представям тук, защото не бях се сетил за него. Вижте го там!

# Мажоритарният вот.

Очевидно става въпрос за смесена избирателна система, макар че как ще се разбере това от въпроса в референдум?

Категорично съм против и даже не ми се иска да губя време и място за аргументация.

Отговорете си сами кои „идеални“ личности ще бъдат избрани и от кого предложени. Не като теоретична възможност, а на практика в реални избори!
Впрочем, вече сме имали опити в това отношение, нали?

Справка в помощ на дискутиращите:

„В Европа мажоритарна избирателна система се прилага в 5 страни, от които в 1 (Великобритания) тя е проста система в един тур, а в 4 други страни (Франция, Украйна, Беларус и Македония) – мажоритарна система в два тура. Смесена система се прилага в 3 страни (Русия, Литва и Хърватия).“
Тези, които често дават за пример Германия, да обърнат внимание на справката и да се поровят да видят какво-що.

# Електронното гласуване.

Тук мъглата в представите на хората е най-гъста. Включително и сред разбиращите за какво става дума технически.
Оправдано е – техническото развитие е стигнало немислим до неотдавна напредък и продължава буквално всекидневно „да тича“.
Като че ли по този въпрос няма съмнения. Само разлики в очакванията какво ще се промени. И кога ще го направим и ние.

Но има едно многозначително „но“. И то се състои в това, какво е положението в по-напредналите от нас страни.

„Едно изследване, поръчано от Швейцарското федерално правителство показва, че макар вече няколко държави да са въвели в законодателството си възможността от електронно гласуване от дистанция, много малко действително го практикуват.
И никъде не е въведено като основен начин на гласуване.

Често се посочва за пример Естония – световният шампион по електронно правителство. Проблемът да се гласува електронно там не стои, решен е. И вече имат избори само с 3.4% процента гласували електронно…

В САЩ е предвидено в 2004 г. и веднага замразено заради опасения от несигурност на системата.

В Австрия и Франция е заявено, но фактически не се практикува.

В Швейцария 2007 г. федералният парламент гласува закон за по принцип електронно гласуване от разстояние, но засега въпросът остава замразен заради много технологически проблеми.

Покрай Избирателния кодекс се активира още една тема, която не е нова. Да има ли ограничения в правото да се гласува.
Няма да я коментирам. В нея има твърде много неща, (а и изцяло като принцип), които са извън моята същност. Не като пенсионер (страхуващ се, че ще стане излишен – както заподозря опонент в спор 🙂 ), а като човек, който уважава останалите човеци…
…………………..
Сега, след като си казах мнението по дискутираните въпроси, много ми се иска някой да ми обясни защо трябва да спорим как ще боядисаме стаите и да махаме разгорещено из въздуха с бояджийските четки, вместо да се хванем да построим къщата!
Това започва да ми прилича на виртуалност…
________________________________________
* Текстът в italic е цитат от „Демагогията около Изборния кодекс“ в един блог за политика и критическо мислене, който ви препоръчвам. Аз си спестих доста ровене из нета – почти всички данни взех от там на готово…

Гражданско общество -> протести

Съществената част на предишната публикация.

Мнението е само мое и не задължава никого да се съгласи с него, както не задължава и мен да давам подробни обяснения защо мисля така!

@ Февруарските протести бяха граждански и се развиха по стандартния начин.

@ Сегашните юно-юлски протести не са граждански, от първият ден участниците, умело подведени, изпълняват роля в сблъсък на олигархии за надмощие. Не съм против участниците, а против това, което и те не знаят защо искат!

Актуалното в момента.

Още през първата половина на тази година протестите вече са 2. Различни, с различни участници – според самите протестиращи. До края на годината има време за рекорд „брой протести за година“.

Февруарските протести
бяха според класическата формула – започнаха по конкретни случаи на сметки за тока, прераснаха за катастрофалното положение с доходите и против Системата. Появиха се лидери, започна уточняване и конкретизиране на исканията. Започна и боричкане за легитимност между отделните „фракции“ на протеста. По-точно, между кандидатите за лидери (и за бъдещи депутати, изборите се задаваха на хоризонта). Управляващите от ГЕРБ се засуетиха, „ГЕРБ това съм АЗ“ не знаеше какво да прави и даваше по обичая си категорични изявления, опровергавани пак от него след часове. Докато се появи един протестиращ с окървавена глава многократно експониран в едър план по телевизията. И правителството подаде оставка без да му я искат само ден след като Б.Борисов заяви, че няма да подава оставка под натиск. Явно му се каза, че за изборите друг ще мисли, а неговото управление спешно да се спасява както може.

Така заради оставката на правителството на ГЕРБ не беше изпълнено искане №1 на протестиращите да не се разпуска Народното събрание за да могат да се решат проблеми, за които протестират.

Последва служебно правителство на президента и избори.
Лошите избори 2013-та.
„Лоши“, защото народът изигра номер сякаш дирижиран и разчетен свише и провали сметките на мозъчните тръстове, а БСП (по-точно Станишев) от своя страна направи нечуван ход като още преди изборите обяви не свой партиен министър-председател ако прави правителство.

Така, след отказа на ГЕРБ да състави правителство след изборите, беше изпълнено искане №3 на протестиращите за създаване на програмен кабинет.

Сегашните юнски протести
много приличат на испанските от преди 2 години – по своите гневни млади участници, противници на Системата и по безхаберието какво ще стане после ако победят. В Испания се видя какво стана: смениха социалистическо с консервативно правителство и си продължават перманентно с протестите. Сега май става вече дума и за фактурите за ток!

В първите 2-3 дена усетих и интересен нюанс – радостно носталгично настроение сред по-зрелите млади „От 15 години не е имало такива протести с толкова хора!!!“, умно подсилено от благородния мотив „възмутен морал“.

Това за морала беше много сполучлив ход. Погъделичка егото на протестиращите, повдигна им самочувствието и ги мотивира. Повече, отколкото трябваше – сами се определиха като „млади, красиви, интелигентни“, че даже и заможни, не се борят за простотии като доходи и икономическо развитие, а за политици с висок морал и идеали след като изгонят всички досегашни. И се разграничиха от февруарския протест – там простаците се борели за къшея! Която постановка моментално противопостави софиянци на провинцията и тя каза „Гледайте си работата като сте толкова умни!“. И стана така, че от цяла България с изстискване не могат да се съберат 1000 протестиращи! Накратко, протестът не можа да стане български, остана си софийски за разлика от февруарския.

Добрите страни на „протеста“ (към днешна дата кавичките вече са необходими):
–      Даде възможност за всестранна самодейна изява, която очевидно липсва на мнозинството в прозаичното им всекидневие. Каквото и да си говорим, всеки човек чувства нужда да се покаже с нещо оригинално. А в случая допълнителният плюс е, че изявите получават международно показване – дори и изцепките.
–      Забавно прекарване на скучното лятно време за тези, които не могат да си позволят дълги отпуски, да не говорим за лукс такива.
–      Безплатно сутрешно кафе за много хора, които не могат да си го позволят. Няма ли да се помисли и за безплатни сандвичи?
–      Започна да просветлява наличната система за влияние и управление на мисловната атмосфера на нацията. По-точно нейните деятели у нас.
–      Показа, че социалните мрежи са нещо като джунгла, където трябва да си отваряш очите (т.е., ума) на 4.

Лошите страни:
–      Принизяване и употреба не по предназначение на важни понятия и термини – гражданско общество, протест, морал, мафия-олигархия, интелект.
–      Постави протестиращите в доста унизително положение с куриозното искане незабавна оставка на току що избрано с избори Народно събрание и новоизбран програмен кабинет. Подобна ситуация е много тревожен сигнал.
–      Участие на много хора по емоционален инстинкт, подчинен на вкоренени политически щампи на мислене.
–      Пореден опит за изнудване на болшинството от малцинство под 1 %. Дори от отделна личност (Сугарев напр.). Не е нещо ново и за съжаление е имало случаи да успее.
–      Медиите, колкото и да се правят на ощипани госпожици, определено са манипулативно „обективни“.
– Етническото противопоставяне се засили. Не малка вина за това има ДПС, използващо твърде брутално ситуацията.

Мрачни мисли.
От години у нас по отношение на интелекта поколенията целенасочено се „култивират“ от дейци „под прикритие“ (в системата им даже има и специално училище за целта!). Под прикритие, защото вече са внедрени и добре известни в обществото като специалисти в различни области на общественото развитие, а не като членове на определена гражданска организация. А как става формирането на рамки в мисловната дейност и възможно ли е такова „зомбиране“ – в някоя от предстоящите ми публикации за интелекта.

У нас има над 2500 неправителствени граждански организации. Някои от тях с твърде сериозно влияние в обществения живот. И нито една с публикуван постоянно публичен финансов отчет (приходи – разходи, от кого, за какво), подлежащ на контрол от гражданите – задължително условие за да бъде считана една организация за гражданска. В същото време не малко от тях – главно създадените да влияят на настроенията на обществото – имат доста сериозно финансиране от Европа и САЩ, за което гражданското общество дори не знае, камо ли да го контролира. И като се знае, че който плаща той поръчва музиката…

Явно и малка България не трябва да се оставя на самотек, току виж дала лош пример!

Гражданско общество

Какво е гражданско общество, това, което „най-после се заражда“ всеки път при някакви протести, и пак, и пак… Какво означава това понятие в крайна сметка? Защо ту се ражда, ту изчезва? И как се проявява, единствено чрез протести ли? Ако не, то тогава какво са протестите?

Вие може и да знаете щом правите кисела физиономия, но аз все пак ще започна с това. Защото виждам, че в публичното пространство твърде масово се кара едно към кесим било поради незнание, било умишлено. Даже и европейски посланици се правят на разсеяни, употребявайки „гражданското общество в България“…

И така, Гражданско общество.

По дефиницията има много варианти. И все пак главното кристализира:

–      Доброволно обединение на хора около обществено значими цели по тяхна инициатива във връзка с възникнали обществено-икономически отношения. Гражданското общество изразява личните интереси на група хора. Но то може да бъде и многообхватно в смисъл самоосъзнатостта и самоинициативата на гражданите в държавата по даден проблем извън близост на лични интереси.

–      Чрез самоинициатива преминаваща към самоорганизация и самоуправление се създават граждански организации, подлежащи на самоконтрол от гражданите.

–      Главен регулатор на отношенията между държавата и гражданското общество се явява правото, което с еднаква сила важи и за държавата и за обществото. А в действията на гражданското общество, освен правото, не по-малка важност има и моралът. Като основно изискване към себе си и към другите.

–      Финансирането задължително е публично обявено.

Спазването на тези основни принципи легитимира проявите на гражданското общество и задължава управленческите институции (държавата) да комуникира и се съобразява с него, вкл. и с неговите организации.

Протестите.

Безспорно те са една от изявите на гражданското общество докато спазват неговите основни правила. Но самоинициативата и стихийността им често довежда до нарушаване на правото и законността, което ги „изважда“ от тази рамка и развързва ръцете на властта, освобождавайки я да действа по свое усмотрение. Пример в чист вид са събитията в Турция и Бразилия.

Допълнително съмнения (или обвинения) за организирането им усложнява нещата и ги набутва с разправии и обяснения в сферата на партийните и олигархични практики, извън гражданското общество.

„Когато нещата опрат до употреба на насилие, тогава значи играеш играта на Системата. Статуквото ще те дразни, ще ти дърпа брадата, ще те зашлеви през лицето, за да те накара да се биеш. Защото щом веднъж те накарат да проявиш насилие, тогава вече знаят и могат да се справят с теб.“ – John Lennon

Пояснение за всеки случай: насилие не означава само юмруци и домати. Насилие са и всевъзможните окупации,  блокирания и подобни.

До не много отдавна беше сравнително лесно да се надуши кой стои зад някой протест. Сега, при социалните мрежи, това (откриването на инициаторите) не е толкова просто, изисква по-сериозно „разследване“ с повечко логика, но не е невъзможно, стига някой да иска да го направи. Затова пък стартирането на протест е много по-лесно, няма нужда от предварителна организация, специални „инициативни“ групи и т.н. – няколко NetMan-и

още по-добре NetWoman-ки, а най-добре топ дами 😉

са напълно достатъчни да задвижат нещата.

Резюме:

Изявите на гражданското общество задължително се съобразяват със закона и морала, което задължава държавата със същото. Финансирането е публично прозрачно.

Изявите на протестите често нарушават законността и морала като дават право на държавата за преценка на противодействията в рамките на закона.

===============================

Приключвам с „теоретичната част“. Необходима ми беше, защото ще употребявам понятията по предназначение в съществената част и така ще знаете какво имам предвид.

А въпросната „съществена част“ не я пиша тук (оставям я за утре), защото и на мен ми трябва понякога доста мотивация за да прочета някоя дълга предълга публикация. 🙂