Етнос каракачани сряда, фев 25 2009

Преди година insomnia1304 ми писа в коментар: „Бих Ви попитал за етноса каракачани – какво се знае, от къде са дошли, могат ли да се считат като част от българската нация и има ли такива играли важна роля в историята ни, и ако да, защо така се е получило?”
Позабавих малко ( ), но не забравих. Искаше ми се да попадна на някакви интересни истории. От детството ми е останал смътен спомен за някакви загадъчни хора в черни дрехи, от които дядо ми купуваше нещо. Спомням си да казва на баба ми „дадох пари на каракачаните за (не помня какво), другия месец ще го донесат”. Сега преценявам, че това не е било съвсем обичайно – дядо ми на чурук дъска не стъпяше, както сам казваше. Но още по-важно беше, че баба ми го приемаше за нормално, а това вече означаваше много…
Спомням си, че споменаването на каракачаните за мен винаги е носело някаква тайнствена неизвестност. Едва ли не като персонажи от приказките. Даже нещо повече, защото за тях не се разказваха истории. Не веднъж съм чувал да ги споменават – нали съм от Сливен! – а нямам спомен за нито едно име, винаги се казваше „каракачаните, каракачанинът”. Като че ли бяха нещо цяло.
Детски представи, разбира се, ама защо за сливенските цигани нямам същите?
Седемдесет години трябваше да минат за да вдигна завесата за себе си. Поразен съм от това, което научих…

Това са древни хора, според някои теории най-древния европейски народ. Според изследвания на антрополози още от неолита, т.е. от пред-елинистични времена.
Но не това е важното – и други народи имат древен произход. За мен същността е, че са представители на някакъв друг клон в човешкото развитие. Хора, които са се научили да живеят в природата без да воюват с нея. И в същото време не можем да употребим думата „приспособили” – някак интуитивно не ни пасва. Защото при тях понятията са други, разбиранията и мерките са други, желанията и въжделенията са други. Пътят им в Битието е друг, други са съзнанието, разума, душата – за да разберем какво означава това трябва да сме каракачани.
Уникалното е, че всичко това става в обкръжение на цивилизования свят, а не в пълна изолация някъде в дълбоката джунгла.
Не са се приспособили към средата за съществуване – те са част от самата нея. Не очакват и не изискват от никого – земен или небесен – нищо. Сами си правят съществуването – раждаш се, сам си правиш живеенето и умираш. Децата ти поемат по твоя път. Основният закон на тяхното съществуване!
Това, което наричаме неудовлетворение, е непознато. Част са от природата, сред която живеят, благодарни са ú за това, което вземат от нея с труда си. Не помислят с нещо да я наранят – даже жилищата си колиби (калива) правят така, че щом ги махнат следа не остава! Това чувство е толкова силно, че когато са били принудени (драстично! – национализират им овцете) да слязат от Балкана в градовете дълго време са живеели в своите колиби направени край градовете – край Сливен например.
Други са понятията им за ден, нощ, сутрин, вечер. За хубаво и лошо време (всъщност не знам дали изобщо имат такова понятие в езика си). Моделът им на живот е като на птиците – през лятото на север, през зимата на юг. Два раздела има годината, Гергьовден и Димитровден, времето на преселението, на кервана с най-личната мома на дорест кон начело. Преминаването им през градовете е било събитие и събирало хората.
Не делят битието си на работно и празнично. Животът е едно цяло. Може би затова нямат специални дрехи само за празник – всеки миг от живеенето е равностоен, част от висш ритуал. При тях женският костюм е един и същ за делник и за празник. Жената е по своему величествена, невероятна за живота им и винаги пременена. Заради себе си и тайнството живот. Пали огнището, тъче, грижи се за децата, пътува – все с тези дрехи. Те изглеждат наистина празнични според нашите разбирания (и тежат солидно – около 40 кг.!). докато мъжките са били максимално прагматични – до кръста са били голи, нали живеят в постоянно лято. Но и те, по мъжки суетни, ( ) са имали горно облекло „за пред хора”.

Самите те днес казват, че са били тройно подчинени – на условията, овцете и времето. Жените даже четворно – и на мъжете. В древността патриархатът е безусловен. Когато мъжът и жената се женят, те не се виждат. Жената е плътно забулена със специална черга и даже в брачната нощ мъжът не я вижда – чак на другия ден, когато тя взема вода да се измие те се виждат лице в лице. Сватбата им е голям ритуал – още в произведения на Омир и Еврипид се споменава, а и днес е известна като „каракачанска сватба”. В нея булката продължава да е покрита.
Хорото им е общо, но разделено на две части – отпред мъжете, отзад жените. Последният от мъжете и първата от жените са задължително роднини – никой мъж няма право да докосва ръката на чужда невеста. Играят го с песен, в която се редуват мъжете и жените.

В същото време този жесток (по нашите представи) бит е пропит с невероятна поезия и кротост. Имат изключителни любовни песни. Пеенето им е уникално, без съпровод. Пеели непрекъснато, каквото и да вършат, особено жените. Буквална реализация на „животът е песен”. Не признавали музикални инструменти (освен кавал), когато се появили първите каракачански оркестри в общността им викали „циганите”.
За съжаление, всички клипове, които открих, са вече „осъвремени”, с инструментален съпровод. Не намерих автентично изпълнение. Ето едно за добиване представа http://vbox7.com/user:hionati

За какво говори всичко това – за първобитност или за естетичност от чист вид, до която ние, „цивилизованите” скоро няма да стигнем?

Разказвам ви това, с което се отличават. Но внимавайте, не ги смятайте за някакво „първобитно племе”, както злобно ги нарича един „умник” във един форум.
Легендата разказва, че след падането под турско на Константинопол (чиито защитници са били до последно) се облекли в черно, изклали белите и оставили само черните овце и се оттеглили в планините като черните бегълци.
Това е легенда.
Но неоспорим факт е, че от всички поробени от турците народи са единствените, които са носили високо вдигнато през цялото робство знамето си с християнския кръст! Нарекли го, че е сватбарско знаме!

Знамето на българските каракачани 

Фламбурата, която се шие за сватби 

Накрая искам да се върна на тяхната уникалност – да се вписват в обкръжението, а не да се приспособяват. В България тя получи категорично потвърждение.
През 1954г. Министерският съвет на НРБ ги задължава да се установят на постоянно местожителство. Голяма част от тях не се подчиняват. За да ги принуди да го направят, през 1958 година социалистическото управление национализира стадата им ( приблизително 188 530 овце), като част от общата политика за премахване на частната собственост. Това ликвидира напълно (и рязко) условията им за живот – те не притежавали нищо друго освен овцете. Опасността буквално да изчезнат е била повече от реална.
Напускат планините. Няма заинатяване и противодействие на новите условия. Отначало продължават да живеят в каливи, но жените (които са били неграмотни) захвърлят носиите. Започват да работят каквото могат. Децата се раждат в клиники, учат в училища. За 30-ина години се вписват в новото обкръжение по най-добрия начин, а днес, само 50 години по-късно, са напълно интегрирани!
След промяната „легализират” идентичността си. Адаптивността, благополучието, природната им същност като хора и впечатляващите им фолклорни традиции будят уважение, а често и ревност у другите. Много каракачани споделят притесненията си от известната степен на завист, която започват все по-ясно да долавят в отношението на българите. „Сега не ни е срам от произхода, сега ни е страх от завистта. Наскоро една жена, която не знаеше каква съм, каза: “Виж оная новата сграда, и тя каракачанска – тия мръсни каракачани по пари ходят“” споделя една каракачанка.

В заключение си пожелавам едно:
Тяхното жизнено верую „раждаш се, сам си правиш живеенето и умираш” никога да не изчезне!
А ако ни помогнат и ние да се интегрираме в него никак няма да е зле!

___________
През 1998г. Националният съвет по етнически и демографски въпроси към Министерския съвет изчислява стойността на отнетите 188 530 от каракачаните овце на 26.394 млрд. лева (стари) и решава да изплати обезщетение като приема, че овцете са били незаконно заграбени. Компенсацията е била извършена по ‘Закона за обезщетяване на собствениците на одържавени имоти’.