Tag Archives: Самодейна философия :)

Делфините – събратя по разум

Кратка статия в (Blitz 23.01.2013) ме върна отново при нашите братя по разум на Планетата.

Оплетен в рибарска мрежа делфин потърси помощ от гмуркащ се водолаз във водите на Хаваите, пише “Дейли Мейл”. Удивителният контакт станал на 11 януари и е бил заснет от гмуркача Келър Ларос.“

Според мен 8-минутният клип отговаря на всички въпроси, с които се занимават вече десетилетия тумба учени, изучаващи делфините във всевъзможни аквариуми и океански станции.
Впрочем не съм точен – не отговаря на нашите въпроси, а просто посочва реалността, която не ни се иска даже да допуснем.
В предишните ми публикации има най-различни случки с делфини, някои от които доста впечатляващи. И все пак те са за контакти между тях и нас. Не по-малко впечатляващи случаи от такъв род има и с други животни.
Всичко това насочва учените към изследване ума на животните и вече има известна класификация в това отношение. От нашата позиция – не подлежаща на съмнение – на единствените разумни същества на Земята. Правим, с други думи, каталог на животните с класация по ум. Определяме им степен на ума (по наши критерии, разбира се 😉 ). Правото на разум си пазим ревниво само за нас. За разликата между двете понятия по-добре да не питаме…

Накратко за случая:

Делфинът е на границата на смъртта – плувайки няколко пъти се обръща с корема нагоре, вероятно вече се задушава. Той очевидно търси хората като единствените същества, които могат да му помогнат. За да го прави, явно знае, че е достатъчно да го видят за да разберат какво става. Реагира на чисто човешки жестове на гмуркача. Частично освободен изплува да поеме въздух и се връща за „довършване на процедурата“!

Което може да означава само едно: делфините като цяло са напълно наясно какво представляваме ние, хората, като биологичен вид. Как и кога са ни „научно изследвали“ не мога и да си представя, но друго обяснение няма. В случая делфинът е бил наясно, че само късмета да има наблизо хора може да го спаси, никой друг не може да му помогне. И търси помощ точно от тези, които са го вкарали в смъртоносната клопка!

Хрумва ли ви някакво „животинско“ обяснение?

Моята теза относно делфините вече съм писал.

Ако искаме да ги разберем наистина трябва да престанем да ги таксуваме „умни животни“ и да ги потърсим като събратя по разум върху Планетата ни.

Което те май вече са направили по отношение на нас…

Инстинкт

Добре известно и широко използвано понятие. Вече и в изборите – виден днешен политик „вярва в инстинкта на българския избирател“. 😉

В същото време се оказа, че няма категорична формулировка, призната в науката. Понятието „инстинкт“ не е прието за научен термин. Нещо не ни се харесва на нас, хората. Принизява ни към „по-нисшите, животните“, а това не трябва да се допуска, ние вече сме казали, че сме върхът! Само дето все по-неясно става на какво сме връх

Най-общо казано, инстинктите са сложни унаследени модели на несъзнателно действие при конкретни вътрешни и особено външни обстоятелства на живите организми. Според акад.Павлов*  те са безусловни рефлекси обезпечаващи жизнеността на организмите.

лястовици

Който зяпа най-широко, той „голям ще порасте“

Но…на „неразумните“ подчертават всички, особено философите и психолозите. Ако у нас, хората, е останало нещичко от тези рефлекси то се свежда до кърменето и донякъде до самосъхранението. Останалото е за животните. Вярно, тук там се чуват и други гласове, но почти всички са единодушни, че инстинктът е подчинен на разума. С други думи, база данни на еволюционния опит, която разумът ползва при нужда ако му е нужно. Колкото повече разум, толкова по-малко инстинкти.

Звучи логично, но хайде да погледнем непредубедено по-надълбоко и да ви попитам не е ли инстинкт при хората:

–          Да се борят за по-предно място между равните си? Кой ще командва в семейството, между децата, в приятелския кръг, квартала, града, държавата, света. Кой ще бъде президент, министър председател, депутат (у нас вече започна усилената работа с лакти и колене за подсигуряване на депутатско място 😉 ), конституционен съдия, главен прокурор, до шеф на служба чистачки?

–          Да вземат по-съблазнителното парче при разпределението? Елементарен пример: ако сте се хранили на шведска маса замислете се как всички (и вие самите) си подбират храната. Инстинктивно, без замисляне. 🙂

Шведса маса

Шведска маса

–          Да се запасяват. Коя е причината за бичът на хората от богатите страни – затлъстяването – и изхвърлянето на огромни количества неупотребена храна (почти 50%!)?

–          Да търсят „на баницата мекото“?

–          Неприязън към себеподобни, които могат да застрашат удобните условия за живот? Като се започне от семейството та се стигне до човечеството. Спомнете си колко пъти в човешката история е имало опити да се превземе света, спомнете си борбата за световно господство на държави (която си продължава и сега!).

И какво излиза? Че разумът не е по-висша форма на еволюцията от инстинкта!

…………………………………

Необходимо отклонение преди да продължа.

Инстинктът се определя като свойство на живия субект. А какво е „жив“? Излишен въпрос, всички знаем.

Всички, но не съвсем – науката не знае! В съвременната наука и философия не съществува общоприето и еднозначно определение на живота. Само са определени редица необходими явления за да става дума за живот:

–          Хомеостаза (регулация на вътрешната среда на организма с оглед поддържане на стабилно състояние и равновесие).

–          Организация.

–          Метаболизъм (трансформиране на енергия чрез преобразуване на химични вещества и енергия).

–          Растеж.

–          Адаптация.

–          Реагиране  на въздействия.

–          Размножаване (възможност за образуване на нови субекти).

Или, най-общо казано, живи обекти са тези, които са способни на метаболизъм и движение.

……………………………………..

Тъй ли? – философствам аз самодейно – че то тогава цялата Вселена може да се нарече жива. Метаболизъм ли не щеш, движение ли – къде го няма?

А щом е така, значи инстинктът е универсален за цялата Вселена! Подобно на ритъма. С него може да се обясни всичко, стига да се заровиш до дъно. Например (сега ми хрумна) вулканите не са ли хомеостаза? Проява на инстинкта на планетата за да не се пръсне на парчета от вътрешното налягане.

След всички тези умувания аз вече няма да се притеснявам да говоря за инстинктите си. На вселенско ниво минавам. 🙂

Други да се притесняват. Като споменатият в началото политик, който е запомнил за инстинктът на стадото да следва водача, ама е забравил, че преди това пак инстинкт избира тоя водач. И той не винаги е най-силният мъжкар – водач на стадото при мустангите, например, е най-възрастната кобила!

Табун

На където каже баба!

Е, това е.

При мен инстинктът и разумът са в мирно наглед равноправно съвместно съществуване. Но между нас да си остане, повече ми е симпатичен инстинктът, някак си по му имам доверие…

При вас как е?

________________________________________

* Не зная вашата представа за Павлов, но си признавам: моята до днес беше леко „шеговита“ като за казионен съветски учен, обект на множество вицове. Така ми е останало от младежките години. Е, не е така! Явно доста тъпичко сме се шегували тогава! Първо, не е съветски – академик от 1901 г., лауреат на Нобелова награда през 1904-та, първият учен доказал биологичните основи на психичната дейност и дал възможност да се изследва психиката с обективни способи. И т.н.

Най-трудното…

Много трудности, големи или малки, среща човек в живота си. Целият му живот е лазене с пъшкане по трудности.

Но една е най-голямата, с която малцина успяват да се справят:

Да опазиш близките си от себе си!

най-трудното

към близките си

 

 


 

Хоби и свобода човешка

Чрез хобито човекът е спасил своята психика, т.е., себе си!» 

Оказа се, че не е толкова лесно да обясня хрумването ми.
Защо мисля, че хобито е спасило психиката на човека?
Започвам по ред.

> Най-напред какво е човек. Според квалификацията:

Род човек
царство: Animalia  Животни
тип:  Chordata  Хордови
клас:  Mammalia  Бозайници
разред:  Primates  Примати
семейство:  Hominidae  Човекоподобни
род:  Homo  Човек
Видове:  Homo sapiens — Разумен човек

За човека е писано безкрайно много във всички сфери на човешката мисъл и творчество. Обяснимо – желание да се опознаеш не само чрез огледалото.

> Следващо необходимо уточнение: какво е свобода.

Свободата във философията  обозначава състоянието, в което индивидите са способни да действат според тяхната собствена воля.

За свободата е писано безкрайно много във всички сфери на човешката мисъл и творчество. Обяснимо – нещо, което си имал изначално, загубил си бързо, а без него не можеш. И ето ти комплекс!

Истинска свобода човекът е имал докато се е грижел сам за необходимото в живота на него и семейството му. Само от него е зависело как ще го прави. Само неговите желания го стимулирали да измисля неща, с които да си помага.
Щом се появили „инициативните”, които се сетили, че могат да накарат себеподобни да им вършат тази работа, пълната свобода била безвъзвратно загубена. Практически „наемниците” били (и са!) върнати към статус на питомни животни – храниш ги за да ги използваш.

Само че не било толкова просто – човекът вече бил загърбил животинската психика, духът му се бунтувал и не се давал да става пак животно заради шепа хора! Всемирната логика му създавала уют в по-висшия етап на разума, където само от него зависи дали да е сит или гладен.

Започналата борба трае вече хилядолетия. Дали човешката психика е щяла да издържи ако не е имала „скривалище”, където да си ближе раните и никой и нищо да не може да ú навреди?
Намерили го хората това скривалище – една от най-ярките прояви на гениалност, благодарение на която човешкият род се съхранил и продължава да се бори за своята истинска (а не частична!) свобода.

Хобито!

Време и дейност, при която „излизаш” от реалното време на живота и „влизаш” в друго измерение, където си само ти и никой и нищо не може да те „командва”. Където презареждаш своя дух на свободен човек!
_______________________
Не зная дали успях да обясня. Май не съвсем.
Но може би вие сами ще „подъвчете” моята мисъл?

Хоби

Според общоприетото определение хоби означава желано занимание в свободното време. Като тежестта пада върху „желано” – често същото занимание за други може да е професия и не особено желано. И с привкус на празно (безсмислено, безполезно) занимание.

Предполагам (не ми се търси!), че хобито е/било обект на умувания от страна на психолози и философи. Не зная до какви изводи са стигнали.

Затова пък си имам мой самодейно философски извод: хобито е най-ярката разлика между човека и живия свят! При никое друго живо същество няма хоби.

Кога, защо е измислено и какво е причината да бъде толкова жизнеспособно? Не може да е само „запълване на свободното време” – последното се е променяло твърде много през вековете като наличие и количество.

Истината е, че чрез хобито човекът е спасил своята психика, т.е., себе си! Не позволил да го върнат при животните.

Тази тема си иска повечко, затова ще оставя за по-нататък обяснението защо мисля така и какво имам предвид.

Тук ще продължа „линията” на това писание, диктувана от първопричината.

Хобитата са безброй. Но всяко си има някакви основни правила. Ако ги знаеш в началото пестиш доста време за „преоткриване на колелото”. Примерно, пощенските марки и монетите не се пипат с открити ръце. И т.н.

Както знаете, на мен риболовът ми е любимо хоби. И реших да формулирам максимално сбито основните му правила, които могат доста да съкратят първоначалния „цветист” период (в смисъл, пълен с цветисти изрази 😉 ) на начинаещите. И, без претенции на изчерпателност, се получи горе-долу следното:

  1. Риболовецът да не стърчи като плашило (фигурата му да не се проектира на водата). Особено, когато се кани да лови близо до брега. Рибата не е толкова глупава, а нищо чудно и да си съобщават: „Там един ахмак иска да ни лови”.
  2. Да се търси подходящата стръв. За деня! Защото и рибата очевидно предпочита разнообразието в менюто.
  3. Да се търси оптималното място за пускане на стръвта. И при рибите поднасянето на храна в леглото е по-скоро кинематографичен прийом.
  4. Търпението да е безкрайно. Несполучливите опити подготвят сполучливия.

И тъй като това изглежда твърде „теоретично” най-добре да видите кратко „демонстрационно“ клипче, в което рибар демонстрира прилагането на тези правила.

 

Именно това клипче беше първопричината за това писание. 🙂

Но като отворих дума, още малко илюстрации за любимото ми хоби – белки се запали някой неизкушен… 🙂

Риболовците са неуморими и неустрашими

fishing

 

Възрастови граници няма!

Малката риболовка  http://www.vbox7.com/play:390e90fa2f http://vbox7.com/emb/external.php?vid=390e90fa2f

 Кълве ли?

Удоволствието е винаги на лице –

и при такъв улов,

и при такъв.

  (Жената, която така любовно е гушнала сома, е 56-годишната британка SheilaPenfold.Тя хванала в испанската река Ebro този 97-килограмов звяр след половинчасова борба.)

На слука!

Топка

Топката е предмет, използван в много игри. Обикновено са сферични и кухи, но могат да имат и друга форма като например яйцевидна(в някои игри) или плътни(например в билярда. В повечето игри използващи топка, действието се развива около топката, а тя може да бъде удряна, хвърляна или ритана от играчите. Топките могат да се използват и в по-елементарни игри като жонглирането и др.» пише в Уикипедия.

Така си е, всички го знаем: топка за игра.

Игри играят децата. Полезна необходимост – развиват сръчност, бързи рефлекси и реакции, отношение към партньорите и още много неща. Накратко – развиват се емоционално, социално и физически.
Но се оказва, че след като са се «развили емоционално, социално и чат-пат физически» (т.е., станали са възрастни), хората още повече се нуждаят от игри. В които да се «завиват» главно емоционално, изхвъргайки съвсем «законно» натрупалата се сдържана агресия срещу съседи, жена/мъж, шеф, някой «Бат`» докопал се до властта, липсата на пари – накратко чернилка от живота.
Нещо повече – тази нужда толкова е нараснала, че сме се изхитрили и без да сме пряки участници в играта да я вършим тази работа (с изливането на емоциите и агресията).
Като моя милост, например – да гледам всяка вечер мачове по телевизията и много да се ядосвам, когато отбор-«фаворит» забрави за какво е излязъл на игрището или съдия получи временна кокоша слепота и не види от 3 метра гол. Или да жаля Роналдо заради късмета му, че за всеки вкаран гол плаща предварително с по няколко греди…
Впрочем, какво чудно, след като цели държави начело с президента си ликуват по улици и площади заради победата на 15-ина свои ритнитопковци* над други 15-ина като тях, чиято пък държава почти обявява национален траур заради загубата им…

Но за топката бях почнал, оставям засега тези, които я ритат. 🙂
Както прочетохте в началото, топката е просто предмет за игра. За различните игри – различни по форма и вид. И различен начин на издевателство над нея – ритане, хвърляне, забиване, мачкане, удряне с всевъзможни видове тояги, бухалки и хилки… Нейната същност е такава – не мога да си представя топка, доволна от бездействие в забрава.
От друга страна тя е първия предмет за игра, който изисква от начинаещото човече да си изработи умения да се справя с нея.

 И единственият в категорията, от който човекът не се отказва през живота си

 докогато може.
Но си е топка – предмет за игра.

Откъде тогава са се взели…
… Свит на топка (стомах; или човек в някое ъгълче; или на леглото; или под масата…);
Швейцарска топка;
Магическа топка;
Топки за елха;
Супа точета;
Медицинска топка;
Златната топка;
Снежна топка;
Кристална топка;
Топка за скоростен лост;
Зорб топка;
Топки на тотото;
Топките на …… (попълва се на ръка);
Огнена топка;
Перяща топка;
Плазмена топка;
Лоена топка;
Топчест;
И т.н….?1?

________________________________________
* Не влагам обиден нюанс в думата. В детските ми години ние казвахме «отивам да ритам топка».
Ритнитопка е българското име на футбола – и това не е някаква езикова или националистическа поза. Поляците наричат играта piłka nożna, италианците calcio, естонците jalgpall, ирландците peile, индонезийците sepak bola, словаците nogomet, финландците jalkapallo и т.н. Просто те са адресирали своята част от световната игра football (foot ball).
Защо ние не сме нарекли своята част по нашему питайте нас!..
________________________________________
Допълнение като стана дума за футбол. На всеки мач има група хора, които са подложени на истинско мъчение. Вижте ги:

utilisima_jeni_na_stadiona
И това ако не е садизъм – цял мач да стоиш с гръб към игрището без да имаш право дори за миг да хвърлиш поглед на играта!!!

Вечност

Философско понятие, което означава състояние, независещо от времето. Накратко казано, няма начало и край.

Създадено веднъж, то (понятието) бързо намира своята употреба все повече и повече в най-различни области. И във все повече стесняващи се рамки – всекиму според нуждите. Ще го намерите във фундаменталната наука, в религиите, в изкуството, в мечтите на хората. Можете да прочетете за някой новосъздаден предмет, че е „на практика вечен” (ей това, „на практика”, ме сваля в туш!) или да чуете „Цяла вечност те чакам!”

Умните (и остроумни!) хора също не пропускат да кажат нещо за вечността.

Шеговито като „Дървения” Алън (Алън Стюарт Кьонигсберг – Woody Allen – Уди Алън) например: „Вечността е дълга. Особено към края.“

Или сериозно като Джоузеф Камбъл (Joseph Campbell): „Вечността не е нещо, което ще дойде. Вечността дори не е нещо продължително. Вечността е онова измерение „тук и сега“, което изключва всякакво мислене във времеви граници. И ако не я постигнеш тук, никъде няма да я постигнеш.”

…………………………………………………….

Всичко написано дотук е за оправдание защо говоря за вечност в следващите ми редове. Възползвам се от прецедентите, един вид!

И оттук нататък нося пълна отговорност за мислите си, хрумнали ми по повод едно съвсем незначително наблюдение от късната пролет.

И така:

Вечността е тук и сега за всекиго. В малко по-широк смисъл, от раждането до смъртта. „Преди това” и „след това” са реални само в сферата на представите. Т.е., дали са истина или не, дали истината е изопачена, няма кой да ти каже. А като се сети всеки, че обича от време на време да послъже…

Но няма кой да ти каже и дали философското понятие вечност важи само за хората с техния разум или съществува обективно в живия свят? Тя,

еднодневката,

как мисли – „тук и сега” или във времеви граници?*

И само тя ли, ами растенията?..

Спирам, че навлязох май в територията на Юнг, а не ми е за първи път. Нали си спомняте любимата ми теория за универсалния език?

Замаях ви главите с философщина, нали? Значи е време за хрумването:

Градовете ни са вечни за нас (според писаното дотук). Но те са временни за растенията (според тяхната вечност), които само чакат да се поразсеем или да се разкараме. Търпеливо чакат в готовност:

Виждате ли на последната снимка зелената кула в средата? Това е глухата стена на кооперация, обраснала напълно (вкл. и голяма част от покрива) с бръшлян. Корените му отдавна пробиват вътре в стаите!
Снимките са направени без търсене, пътьом. Из София сигурно могат да се намерят много по-ярки примери.

Разбира се, тезата растенията да погълнат София е, меко казано, несериозна.

Несериозна, шеговита, ама нещо се спомена за прецеденти?

И не мислете, че става дума за някакви древни градове с по няколко хиляди жители. На снимките е Ангкор, столицата на Кхмерската империя. Град, който е съизмерим с Ню Йорк!

____________

* Някои видове едновневка живеят около 1000 дни. Цяла вечност!

Как си?

„Как си?” ме питат тази сутрин в кафето.
„Като откъснат гербер без ваза с вода.” – казвам – „Перча се, ама си знам какво ме чака.” 😉

Реших да отговоря нестандартно на най-стандартния въпрос, в отговор на който не се очаква нищо, доколкото се е превърнал във формалност. Заради по-бързото връщане в приятелско шеговитата атмосфера на Monte Negro.

Добре стана – продължихме да остроумничим на тема „Как си?” и приятно запълнихме сутрешната сбирка. И си тръгнахме с добро настроение за деня.

Че иначе какво? – да обсъждаме
колко лентички събрал Господин Министър Председателят (не виждам друг начин, освен така написано, с главни букви! 🙂 ) и какво ще ги прави ли? Дали ще построят световен „Музей на Неговите лентички” на мястото на Двореца, примерно, или ще му ушият таитянска поличка за Гинес?

Както току-що прочетохте, въпроси все в „ще” време, а на нас ни е над темето от него. Затова ни дойде добре нашето минало и сегашно след въпроса „Как си?” и усмихнати си тръгнахме всеки по задачите.

…………………………………………
След 2 часа.
На „всеки по задачите” се наложи да прекъсна. И добре стана – сега ще разберете защо.

Моята задача беше да напиша нещо в блога, че пак ме хвана мързела вече две седмици, срамота! Прекъсването стана докато обмислях „умното заключение”. 🙂
Върнах се сега, прочетох написаното за да вляза в час и констатирах, че пак съм на път да направя гаф! Лепнал съм на най-дружелюбния въпрос между хората по цялата Земя безапелационния етикет „най-стандартен и формален”!

Всичките милиарди хора (колкото са) не могат без този въпрос на човешко отношение и съпричастие към себеподобните. Към близки и далечни, познати и непознати, към людската общност, членове на която сме всички. Пред него отстъпва омразата, неприязнеността, расата, етносът – всичко, което се опитва да раздели и „категоризира” хората. И, слава Богу!

Всички сме едно – човечество – и доказателство за това е тоталното господство на въпроса

Как си, добре ли си?

How are you? You okay? ça va? Nei ho ma? Wie geht’s? ¿Qué pasa? Come stai? Kaifa Halok? Как дела? O-genki desu ka?  Nasilsin? Ti ka’nete? Kako si? Kiel vi fartas? …

Ако някой използва формално въпроса, толкова по-зле за него. Ако някой му отговаря формално – още по-зле!
Лечението е да си представиш, че няма на кого да го зададеш…

Влагайки цялото му душевно съдържание аз чистосърдечно ви питам, мили приятели и гости в блога ми:

Как сте?

И поздрав за вас.
 „Как си?” 

(Не, не е „Здравей, как си, приятелю” на Тоника.
За всички ви е – големи и малки! 🙂 )

Страните на монетата 2

Бях се приготвил да продължа философстването за страните на монетата.

За това, че с появата на металните монети „лицевата” и „обратната” страна не са специално измислени, а са се появили от само себе си. Нали монети са можели да секат само „богопомазани” – от едната страна слагали образа си (често придружен от някой светия за по-голям авторитет), от другата печата и подписа си да знае простосмъртният кога да вдига молитвено ръце и да отваря пунгията*. Как тогава да няма ези и тура!

И щях да стигна до първопричината за това писание в две части. Как с развитие на цивилизацията богопомазаните от ези-страната започнали да се увеличават, разслояват на категории и място на монетата вече нямало за всички. Сега те просто са „ези”-частта на човечеството, със свой свят, морал и отношения. Но едно нещо e неизменно от самото начало до сега: законите и правилата определят „homoezitus”, за ония откъм тура-та остава молитвената поза и отворения портфейл.

Човечеството живее в два различни свята. Техни символи са страните на монетата – ези и тура. Жителите им не се различават от съдържанието на джобовете, другаде е разликата, но това е тема за друг разговор.

Е, както добре знаете, монетата има и една трета страна, рядко споменавана. Може би, защото е тъничка и не е много трудно да прескокнеш от тура в ези като ти писне немотията. Трудно е обратното – да се върнеш по същата причина. Защо е така Смирненски добре го е изяснил в „Приказка за стълбата”…

За какво наивно да ви обяснявам всички тия неща, които вие и така си знаете, независимо дали сте тура-йци или ези-йци**?

Ей го, животът ме изпревари, както се казва.

„Великите сили” (прочетох го в пресата!) на ези-йците спасяват с бомбардировки мирните тура-йци в една страна от техния диктатор, загрижени за техните демократични права.
Изпитан метод и многократно прилаган – още от унгарските събития навремето, та досега.
Световна война срещу един човек. Вярно, луд, ама чак световна война?!? Нали все още не беше полудял чак дотам, че да тръгне да завладява света.
Това не е ли работа на либийците? Ако е опрял ножът до кокала да си свалят Кадафи. Ако повечето си го харесват – тяхно е гайлето. Ние последния избор не го ли направихме с тайната мисъл за „силна ръка”? А какво означава това всички сме наясно… 😉
Дали в кулоарите няма по-важни причини за „Великите сили”? Такива, че даже и демократичен 🙂 Катар се е загрижил активно…
…………………..
Спирам! Извинете ме, приятели, за това писание.

Трябваше да го напиша. За вас за да сте наясно, че Графът не живее само в забавните си спомени. За себе си за да поуспокоя душата си. Че тя си харесва своята атмосфера, ама не ú се харесва да я считат за наивна будала!

Душите на овцете са по-различни…

=====================================

Добавка 06.09.2012. Днес прочетох нещо, където многократно по-добре и по-пълно е казано всичко, за което аз само се опитвах… http://neverojatno.wordpress.com/2012/09/06/gospod/
____________________
*Прапрадядото на днешните портмонета и портфейли, които пък започнаха да отстъпват на щипки и ластичета. 🙂
**Това не съм го измислил аз, прочетох го в коментар някъде из блоговете (съжалявам, не съм записал къде) и ме порази с философското си определение. Там се казваше „езита ли трябва да станем”.

Страните на монетата

Очовечил се човекът и постепенно започнал все по-трудно да осигурява необходимите му неща за живот. Нали едно от най-характерните черти на очовечването е да искаш още и още. А и зараждането на общество, групи от заедно живеещи хора, логично започнало да „разслоява” човеците според способностите им. Един го бивало в лова, друг в отглеждането на растения, трети в правенето на оръжия и сечива…
Все по-нерентабилно ставало да си „майстор по всичко”. И дошло от само себе си: „Комшу, направи ми едно свястно копие и остър нож, пък аз ще ти убия едно крехко мамутче, да има какво да ядете. Че както гледам, и твоите и моите все гладни ходят!”

Тръгнала натуралната размяна, живнали хората, увеличили се щенията им, разраснали се племената. Започнали и да се оглеждат наоколо, че и по-далеч, видели подобни на себе си, нови непознати неща при тях. Хубаво, ама мъкне ли се мамутче до съседно племе!

Пак го измислили. Нали има неща, които не се развалят, а трябват всекиму? Кожите, например. На кого не му трябва кожа като хване студ?
Нарамваш една меча кожа, отиваш до съседното племе и вземаш срещу нея каквото там ти е поръчала жената.* Няма опасност да ти кажат «Имам си кожа, не ми трябва». Нали са наясно, че като им дотрябва месо, примерно, ще тръгнат към теб с кожата, вместо да се чудят какво ти трябва на теб, та него да донесат.

Така били «заченати» парите.

Тръгне ли се, обаче, по пътя на лесното, няма спиране!

Измислил някой, дето го бивало в дялкане на камъни, да издялка до колибата си едно голямо каменно търкало. И после го „пласирал”: отива за стока без да носи нищо и казва „Онова каменно колело е твое. Като дойдеш при мен, аз ще го приема също”. Бързо се научили изобщо да не го местят от мястото му (това пък дали не е зачатък на днешните банки?) и настанал голям кеф! Нещо като комунизъм – отиваш и си вземаш според нуждите, а парите в „банката”. 🙂

Е, не само един някой можел да дялка камъни, та се стигнало до напълване на цял остров с каменни пари (най-северния остров от групата Яп от Каролинските острови). Още ги има, истинска твърда валута! 🙂
Една огромна каменна „пара” даже е на дъното на океана – като я превозвали със сал, той не издържал и тя потънала.
Ама да не помислите, че на собствениците „им потънали гемиите”? Нищо подобно, богатството им изобщо не намаляло. Парата можела да се види на дъното, а всички знаели, че е тяхна собственост. Какво значение има къде е! 🙂

Докъде щяло да се стигне с тия каменни пари не се знае. Добре, че се появили металите!…

Появили се металите, появили се „истинските” пари – металните монети**.

Появили се и веднага се появили и страните на монетата с тяхната йерархия. Горна – долна, лицева – опъка, ези – тура. От самото начало, още преди върху тях да се появят цифри.
Странно нещо сме това, хората. Не можем без нещо или някой да са по-първи от другите. Сякаш работата ще куца ако някой с ръце в джобовете не командва!..

(следва „Страните на монетата 2”, където белки стигна до замисъла си. 🙂 )

_______________________________________

* Хич и не се опитвайте да предполагате, че в ония праисторически времена може мъжът да е решавал какво да се купи! Ако много ви се иска да е така, спомнете си за Ева и ябълката… 🙂

** Ще ме прощават световните финанси, но книжките с всевъзможни защити са „ерзац” работа. Друго си е да извадиш от кесията и да тропнеш монета на тезгяха за кило сирене, съвсем друго – да дадеш прокъсала се книжка!

Мисъл и творчество

Дарвиновата теория за еволюцията е всеизвестна. Затова ето една друга, доста по-различна:

„Божественото начало е скрито в „сърцето на материята” и насочва нейното развитие. Като целенасочен космически процес, еволюцията представлява развитие на материята и енергията, при което те все повече се усъвършенстват и одухотворяват. Така се стига до ноосферата, която надраства по-низшите сфери на мъртвата материя (предбиосфера) и биосферата. Човекът, който е „ос и връх на еволюцията” е основата, „най-синтетичното състояние, в което ни е достъпна тъканта на универсума.” (Pierre Teilhard de Chardin)

И в двата случая, обаче, човекът е начело на еволюцията, останалият жив свят се мъкне някъде отзад. Т.е., всички теории, еволюционни и божествени, стигат до любимия „връх на пирамидата”.

Мисълта и творчеството са човешките способности, които изпращат хората „неоспоримо” на върха на еволюцията. Според собствените им теории, разбира се. 😉

В Уикипедия пише:

Мисленето е най-сложният познавателен психичен процес, който се състои в отразяване на съществените свойства на закономерностите в действителността.

Творчество e умствен и обществен процес на човешката дейност, при който се създават качествено нови материални и духовни ценности. Свързан е с генерирането на нови идеи и понятия или пък нови връзки между вече съществуващи такива.

Сигурно е така, не съм аз човекът, който ще оборва корифеите на човешката философска мисъл!

Но като се ровичкам в интернет постепенно ми се натрапи нещо, което няма да обяснявам, а само ще представя. Вие гледайте снимките от мрежата и използвайте най-сложният си познавателен психичен процес…

Архитектура, Подходящо облекло, Защитно облекло, Украса, Техническо решение,  Измамна съблазън, Художествени форми и цветове, Тоалети

За презентацията е нужен JavaScript.

Разбира се, това е нищожна част от това, което може да се покаже по замисъла. И далеч не най-интересното. Но е само тласък – като попадате на подобни снимки ще ги поглеждате и с друго око… 😉

Паралелните вселени

    – любимото място на голямата наука днес.

В пет поредни публикации vilford представи Parallel Universes – BBC documentary.
Да се напише коментар по тях е твърде сложна работа дори за учени, какво остава за хора като мен с „трансцендентен” багаж във висшата наука. 🙂
Но и да си мълчим „умно”, правейки се, че сме разбрали нещо (което и големите умове скоро няма да разберат!) не е най-добрата позиция. Знае ли човек, може пък и за нашите дилетантски разсъждения да има място някъде между минус безкрайност и плюс безкрайност…

Преди това, обаче, да ви разкажа една кратка приказка.

– Докога ще се занимаваме с подобна мистика! Да подлагате материята на съмнение!!! Какви струни, какви мембрани, утре и стърготини може да ни изкарате!
– Вие материалистите сте назадничави и изостанали. Това е изминал етап, когато познанието е било много изостанало. Може ли вашата теория да обясни горящите фантоми, унищожаващи нашата вселена или защо те винаги се появяват в големите черни дупки?
– А да не би вашите струни да го обясняват? На колко въпроса те нямат отговор? Не приемете ли мембранната теория за универсална, напредъкът на познанието ще спре! Никога няма да разберем как се е появил нашият свят и кои са универсалните закони на Вселената, които дават отговор на всеки въпрос. Не ви ли е ясно, че това е искал за каже великият Дайнщайн в незавършения си труд?
– Ако още се съмнявате, че светът ни е изработен от Майстора, няма какво да говорим!

Заседанията на Вселенския съвет на Големите Всезнаещи продължаваха от месеци и не им се виждаше края. Крясъците бяха толкова силни, че се разнасяха в пределите на Вселената до съседни светове.
Всяка от фракциите на тъмните*, светлите* и червените* държеше твърдо на своите разбирания за вселената и нейните закони. На моменти страстите толкова се разгорещяваха, че се налагаше да изпращат някои Всезнаещи в женското крило за да се поохладят и успокоят.
За нажежаване на атмосферата допринасяха и съобщенията от различни краища на света за подновяване на споровете за произхода.
Само един старец, седнал в един от ъглите, от време на време, събуден в дрямката си от виковете, промърморваше: „Какво начало, какъв всеобщ закон – не разбирате ли, че познанието никога няма да намери всички отговори на едно място, защото ще спре. А това е невъзможно.”
После отново задрямваше в гмежа на поредното заседание.
……………
Огромният старинен замък, който не си помнеше годините, беше потънал в сън. Както всяка нощ от векове. Дори сенките на призраците не се мяркаха в пустите зали.. Само припламване на догарящите в камината на голямата зала остатъци от някакъв старинен шкаф (напълно прояден от дървояди) раздвижваше в странен беззвучен илюзорен танц вековните мебели от масивно дърво.
Единствено в грамадния кабинет тишината се нарушаваше от пронизителните скърцания на дървоядите в големия библиотечен шкаф.
Те спореха ожесточено. Още не знаеха, че поредният свят от вселената им е унищожен от братята им по разум…

    Да се върна на повода за това писание.

Както вече разбрахте от началото, нямам и намерение да коментирам – много е далеч от моите възможности. Мога само да напиша без претенции въпросите, които възникнаха в мен след като прочетох няколко пъти публикациите на vilford.

– Не е ли време учените да се откажат от понятието „паралелни”. Физици от Университета Станфорд са успели да установят, че е възможно да съществуват 10 на степен 10 милиона паралелни вселени. Какво пречи тогава да съществуват 10 на степен безкрайност?
– Ако мембраните са паралелни в 11-тото измерение, то самото не е ли предпоследно пред 12-тото, примерно? Щом се е стигнало до 11 измерения, какво пречи да са 111 или безкрайно много?
– Ами тогава не е ли възможно да се стигне до измерение, в което мембраните изобщо не са паралелни, а са на едно място едновременно? Изобщо възможно ли е измеренията да не съществуват?
– Защо смятаме Големия взрив за начало? Той спокойно може да бъде само промяна. Примерно като крайната точка на махалото, след което то се връща – в един момент имаме абсолютно спиране на движението на масата, пълен застой, след което започва движение в противоположна посока.
– Не сме ли в края на „детския” етап на познанието, когато все още сме в плен на пространствени и времеви представи? Точно невъзможността да се изведе универсален закон подсказва, че още сме неизвестно колко близо до началото на познанието ни. Все още сме в „собствената си стая” и само подозираме за къщата, а какво е извън нея и представа във фантазията си нямаме.
Когато се освободим напълно от тях може би ще навлезем в юношеството…

_____________________
* Ето по един характерен представител на „тъмните”, „светлите” и „червените” 😀
https://i0.wp.com/www.arkive.org/media/60/60890273-5826-4D31-B583-7B1D18E67F62/Presentation.Large/photo.jpg тъмен

https://i0.wp.com/www.arkive.org/media/12/12B18992-EE3D-481A-8F0F-A1DCBF2F62E3/Presentation.Large/photo.jpg светъл

https://i0.wp.com/www.forestry.ubc.ca/fetch21/FRST308/lab8/lyctus_spp/Lyctus%20adult%20B1%20copy.JPG червен

__________________________

Старостта

В блога на Майк Рам има интересна публикация „Четиримата естествени врагове на човека. Част 4 – Старостта” базирана на Карлос Кастанеда.
Реших да напиша своя коментар тук по-подробно, защото съм от компетентните по темата, 😉 а и така мога да разширя и кръга на читателите.

Старостта (и смъртта) са тема на много авторитетни мислители. Когато бях далеч от нея ги четях безкритично, подчинен на авторитета им. Приемах ги буквално – те „по-знаят” от мен.
Сега мисля, че преди не съм разбирал много добре защо и за какво са писали.

Човешкият живот трае от раждането до смъртта. Ден след ден.
Съвсем естествено, физически човекът не остава един и същ. Ражда се безпомощен, расте и се изпълва с физически сили. След това започва да „се износва” и тези сили да намаляват – все повече и повече, докато графиката се закове на нула.
Но през живота си човекът трупа и духовни сили. И странно, те не се износват, а нарастват до края.
Така е „постановило” Съзиданието. Сигурно не е случайно, но за това ние все още можем само да гадаем. (Първата от „Две щафети”).

За какъв „естествен враг” можем да считаме старостта? Че тогава със същото основание и детството трябва да е естествен враг – не се раждаме направо зрели хора, ами губим почти 2 десетилетия да растем!

Човекът изпълнява задачите на своя ден. Днешния! В зависимост от това в коя част на живота му е той. Противоестествено е да го вълнуват на 10 години старчески проблеми и на 80 – детски. В такъв случай той просто няма да изпълни мисията на живота.
Предсрочни вълнения какво ще стане в следващ възрастов период са всъщност „ненормално”, може да се каже, болестно състояние. Защото духовно човек още не е в този период, той разсъждава „без достатъчно данни” за нещо, до което не е достигнал и му е непознато. Това го плаши, разстройва днешния му ден. Отклонява ресурс от разума му за неефективна дейност – „не, предварително трябва да се стягам, как така няма да мога да дигам 2 торби цимент, да търча цял ден по задачи, да ми се иска да почивам вместо да вилнея и заглеждам дамите, да карам колата, да изпивам …! Дума да не става! Къде са ми гиричките?!?”
Разбира се, различните хора различно се чувстват в старостта. Но мнозина също така различно се чувстват и в детството, младостта, активната възраст. Сигурно да се чувстваш нормално, на мястото си, в днешния си пореден ден, зависи много от предишните ти дни до днес. И все пак, това е нормалното естествено състояние на живота. Всичко друго е отклонения.
Дали пък мъдреците не говорят именно за тях? Със сигурност Кастанеда казва „естествени врагове” именно в този смисъл – че могат да пречат на човека да измине естествено житейския си път. Във физическото тяло, бих допълнил, но това вече е съвсем друга тема…

Като говорим за старостта няма как да не споменем и смъртта. Спокойно, няма да говоря за нея, само искам да ви уверя: когато тя идва естествено от старост, човек никога не умира уплашен!

Това исках да ви кажа, драги читатели. Правете си днешната любов, вършете си днешната работа, пийте си днешното питие! Не мислете за старостта – когато дойде пак ще има какво да правите, бъдете спокойни. Тогава пък няма да мислите за смъртта… 😀

Чужди мисли

Прочетени във философски есперантски сайтове

Разумът иска нещо повече от разумност и истината е отвъд всеки валиден или разумен смисъл.

Не-даденото, абсолютното не-дадено, т.е. дарът на битието при който съществуването без причина изисква своят дълг, който не може да се пресметне и дори не е дълг, отваря още веднъж пред нас времето на мисълта.

Философията не е произлязла от някакво „гръцко чудо“, нито пък от някакво внезапно откровение на логоса. Тя е родена от оттеглянето на условията дадени в един свят на богове, жертвоприношения, йерархии, йероглифи и йерофании. Тя е родена от оттеглянето на причините от света. Това, което останало без причина, тя го представила като голото битие или като логос, по-късно като сигурността на субекта, или като своята интенционална трансценденция, или като историята и т.н.: но всеки път желанието за разум превежда в истина това, че липсата на разум е очевидна в света.

Философията е лесно нещо – всички го могат. Едва когато започнат да философстват разбират колко е трудно всъщност. Ако философстването им е без кавички, разбира се…

Мнение – безсмислица, изразена в добре оформена смислена фраза…

Може относително перфектно да се изучат пет или десет езика; на всеки от тях може да се рецитира наизуст поема от най-големия поет. Но ако случайно мине майка със своето бебе, което не може да каже друго освен своето „гу-гу” – в този момент всички присъстващи забравят своята езикова и литературна компетентност и се насочват към това мъничко чудо в детската количка. И са прави…

Философите до днес търсеха обяснение и начин за подобряване на света. А темата е да го приемем!

Космополит не е този, който обикаля целия свят за да го опознае, защото на практика светът никъде не е съществено различен. Истински космополит повече е този, който всичко това опознава от своята градина и домашна стая…

Как стои работата с човешката свобода, ако я разбираме като възможност за избор?
Избор между неща, които нямат различия, е безсмислен. Избор между неща, които се различават, но не познаваме в дълбочина тези различия с всички последици, е илюзия. А избор измежду работи, за които може да се каже, че са лоши, е толкова безсмислен, колкото избор между тъга и веселба.
Къде, прочее, е мястото на свободата на избор?

Само око, измито от сълзи, е достатъчно чисто за да може да види истината.

Светът е студен, даже ако в него понякога е нетърпимо горещо…

Златни са били времената, когато робите мислели как да се откупят – днес свободните правят сметка как да се продадат по-добре…

Римляните казвали, че нещастието идва с предупреждение – днес може да се каже, че то идва на кредит…

Вярно е, че тук-там се премахна експлоатацията. Но е вярно също, че съвсем кротко се въведе лихварството…

Да си прав не може да бъде добра причина за триумф.

Оплакването от „несправедлива присъда” е излишна. Коя присъда не е несправедлива? Та нали ясно е казано: Не съди!

Да отговориш на шега със смях означава, че не си разбрал дълбокия смисъл на шегата…

Когато известен човек е ангел, той (тя) е по-ангел от самите ангели…

Когато човек не чисти след себе си това правят плъховете; ако унищожат плъховете с почистването се захващат насекомите; ако премахнат насекомите започват да хигиенизират микроорганизмите…
Когато се провали демокрацията „силна ръка” опитва авторитарно да въведе ред; когато изгонят тиранина с реда се заема тоталитарна диктатура; премахнат ли тоталитаризма започват да метат подивелите маси…

Защо Бог е създал злото? – От съчувствие към моралистите…

Голотата на тялото не може да се покрие с дрехи. Тя може да се скрие само от чистия поглед на невинен човек…

Да си богат означава: да смениш своите придобивки и ценности за по-големи. А не да продадеш небето за да добиеш повече земя.

Разликата между монархия и република е само в броя на царете и нивото на респект към техните гробове…

Този, който със своята дейност увеличава шанса на спасение за тези, които според хорската присъда не трябва да бъдат спасени, увеличава шанса някога сам да се отзове между тях.

Нещо, което е забравено, е било за забравяне…

По повод

Екзорсизмът и една истинска история
в блога http://avangardisco.wordpress.com/2008/08/12/екзорсизмът-и-една-истинска-история/

Раздумка

Често е ставало въпрос за семейната възпитателна среда като основа на бъдещето развитие на човека. Какво ще бъде отношението му към околния свят, дали ще свикне да чете, да асимилира (а не само да копира) получената информация, и т.н.
Прочитайки тази история, на мен изведнъж ми хрумна, че с първоначалното възпитание не се оформя характера на човека. С него „само” се създава жизнената среда на неговата душа!

Всяко познато ни нещо – живо или предмет – има нужда от жизнена среда за да съществува. Върху асфалта на магистрала не растат трева и цветя, в арктическата зона няма палми, хладилникът и пералнята „умират” в колиба без ток в Балкана – каквото и да ти дойде на ум все е годно за пример. От най-дребното та до звездите и Всемира.

А Душата? Тя има ли „жизнена среда”, нуждае ли се от такава? Кажем ли „не” променяме изцяло представата за нея. Не само дали съществува. Вкарваме я в човешките категории и представи – тя става като нас. Значи има „като даденост” добри душù, лоши душù, коварни душù, лъжливи душù – за каквито хора се сетиш, такива и душù има. Значи ние, хората, не сме виновни за това, което сме – такива душù ни са се паднали. Няма възпитание и разни подобни глупости – каквато душа си получил, такъв си и ти. Не си ти изверг, садист, убиец – душата ти е!

Приемате ли подобна представа за Душата?

И да искате да я приемете, тя е невъзможна. Защото обезсмисля изобщо съществуването на „душа”.

Всичко това пиша за да ви „доведа” до хрумването ми, че Душата също се нуждае от „жизнена среда”. Че това, което наричаме „първоначално възпитание”, всъщност е постройка на жизнената среда на Душата. И, логично, при нейната липса или „лоши параметри” съществуването на Душата е застрашено. А какво става при нечия застрашена жизнена среда още изпитвам на гърба си (по точно на крака си)…
Най-напред се нарушава психическият имунитет. Душевните сили постепенно „изтъняват”, докато в един момент се срутят. Но дълго преди това Душата започва да подава сигнали „Внимание, влошена е жизнената ми среда, вземи мерки”. Мрачни мисли и настроения, неадекватна реакция на житейски ситуации и т.н. Дотолкова ясно изразени, че даже учените не само са ги забелязали, ами даже и вече са проучили и категоризирали кои „лоши мисли” например какви реални болести предизвикват. Нещо повече, отдавна има и специалисти, чиято грижа е жизнената среда на Душата – психотерапевтите.

Е, надявам се, че мисълта, която ми хрумна ви е ясна. Няма да философствам повече, но очаквам да разбера какво вие мислите по въпроса.

Колкото до случая, описан в историята, мнението на longanlon е точно. Типичен случай на не осигурена жизнена душевна среда. Мога само да добавя, че Ж. е имала късмет да попадне на „екстрасенс” с психо-терапевтични качества и той е намерил единствено възможния начин да ù помогне…

(самодейност) Изкуството

Тази дума (самодейност) постепенно излезе от употреба. Думата, не и това, което тя означава. Нейното съдържание маркира вечно желание човешко.
Пеене преди всичко (като най-достъпно), танц, но и в другите сфери на изкуството. Я колко поети и писатели има днес, например, които пишат само в различните литературни сайтове и в блоговете си и нямат и намерение да стават професионалисти, но и не спират да пишат!
Още от очовечването си хората са разбрали силата на тази нестандартна, не природно необходима за живота комуникация – изкуството. Възможностите ù да предаде нещо много повече, отколкото всекидневието и борбата за оцеляване изисква. Нещо, което идва не от необходимия живец, а от друго, много по-голямо и неизвестно и за нас самите – нещо, което се усеща (и явно се е усещало още отначалото) и за което ние сме подели разговор в Раздумка.
Чия необходимост е изкуството, на живото същество човек? Няма логика – нито се яде, нито помага да се осигури ядене и продължение на рода. Следователно, то не е необходимо от природна гледна точка на животинския вид “човек” така, както и на останалия жив свят. И там го няма. На кого тогава е необходимо, че е неделимо от човека? През цялото му хилядолетно развитие, от самото начало до днес!
Най-невероятното е, че въпреки своята “безполезност” не е “задраскано” от еволюцията като ненужно. Заради целесъобразност даже тялото е претърпяло съществени изменения за това време – изкуството си стои небутнато!
Кой говори и на кого чрез него?
Изкуството никога не е било свързано с дейностите на ежедневието. Дори привидно. Хората винаги са отделяли създаването и възприемането на изкуство от “редовия” си живот. Съвсем буквално. Да “правиш” изкуство в 99% е означавало (означава!) да си “белязан”, да имаш труден живот, често и да не оцелееш. Да приемаш изкуство – непременно излизаш от нормалния си живот за това време и навлизаш в някаква друга сфера, от която се връщаш със странен и необясним за теб багаж. Дори външно това е обозначено. Било със специални места, където трябва и да се облечеш по-особено. Било с промяна в атмосферата и ритуално изпълнение на някакъв инструмент.
Впрочем, не съм съвсем точен. Изкуството е участвало активно и в определени ситуации на човешката дейност. Но някак си като “външна сила”.
Барабанчиците пред настъпващите войници; ритмичните песни на руските бурлаки; отделни песни на революциите – Марсилезата, Вихри враждебни, Аванти пополо, песни за Че; отделни автори, чиито произведения са предизвиквали истински революционни вълнения (като операта на Мусорски “Борис Годунов” напр.); и т.н.
Странното е не в ролята, която са изпълнявали в съответното време – странно е, че и сега, когато ги слушаш във съвсем друга обществена обстановка усещаш тяхната сила и въздействие. Както се казва, мравки ти полазват по гърба…
Преди трийсетина години без да искам направих един експеримент. През време на зимен лагер на студентите спортисти от СУ трябваше по програма да се направи еднодневен усилен поход. Усилен в смисъл не просто ходене, а интензивен ход. Аз водех отборите по художествена и спортна гимнастика. Момичетата имаха добра физическа издръжливост за къс период от време – 2-3 мин. – но не и за продължително натоварване. И съвсем нормално след петнайсетина минути усилен ход започна да не им достига въздух. Който е планинар знае за какво говоря.
Тогава се сетих нещо от собствения опит. Спрях ги им казах: “Пейте си наум нещо ритмично, което да съвпада с ритъма ви на ходене”. Тръгнахме отново. Само след 50 м. с просто око се виждаше кои са ме послушали и кои не. След още 100 вече всички си пееха нещо на ум. Настигнаха момчетата, които вървяха напред “за да не ги бавят момичетата” и бяха изпили по чаша чай в хижата, когато те пристигнаха там… 🙂
Писах, че изкуството го няма в останалия жив свят. Не е съвсем така. Няма го като осъзната дейност, но го има в някаква степен като реализация в еволюцията. Трудно ми е с нормален довод да си обясня изключителното разнообразие в цветове и съчетания при пеперудите напр. Или изключителните звукови вариации при някои птици. Зная научните им обяснения, но я си помислете, същата задача не можеше ли да бъде решена по-икономично и в същото време по-ефективно? Природата по принцип не прави излишни неща…
Ако приемем, обаче, че в природата също има изяви на изкуство, от кого и към кого е насочено то след като очевидно не е за преките му носители?

Нямам логичен отговор на всички въпроси.
Впрочем имам, но е малко…
Единствен логичен отговор на всички тези въпроси е, че Нещото, което ние сега наричаме Душа, чрез изкуството за първи път е подсказало за себе си.

Дали заради това не казваме “Дай нещо за душата”?..

……………………
Не зная защо написах всичко това. Не съм го обмислял, нямах намерение да пиша подобно нещо. Сякаш тези мисли не са мои, не зная кой ги написа чрез мен – аз бях започнал да пиша спомени за самодейността, както виждате в началото. Единствено примерите са от мен.
Пускам го и сядам да си пиша писанието за самодейността.

Списъкът

(Публикацията е точно копие на предишна от 09.05.2008 )

Съдбата, предопределението, зависи ли нещо от нас или просто изпълняваме сценарий – това са теми, които винаги са вълнували човека. Най-много са “експлоатирани” – като се започне от детските приказки с орисниците през произведения на изкуството (“Вътрешната страна на вятъра” 😉 ) и религиите и се стигне до сериозната философия.
И аз не оставам назад в това отношение. Но тия дни ми хрумна, че човек не може изобщо така, отвлечено, да разсъждава за съдбата си. Трябва да има за база някаква изходна точка. Да е наясно откъде е дошъл и къде се намира преди да решава накъде иска да върви. Накратко, първо виж кой си, пък после мисли кой искаш да бъдеш! Иначе току-виж станало като във вица за оня, на когото предложили да си избере какъв иска да стане и той избрал диригент – само маха една пръчица, а всички му ръкопляскат. 🙂

Лесно е да се каже, ама как да стане? Голи сравнения с другите надали ще дадат достоверен резултат – какво ни гарантира, че те знаят за себе си точното “местоположение”? Значи, трябват някакви по-обективни критерии.
И ми дойде наум идеята за Списъка. Не претендирам да е кой знае какво, ама не пречи да ви я кажа.

Какво представлява този Списък. Преди всичко, в него не влиза обективната необходимост, за която грижа има Природата – като въздуха и водата. В него са подредени субективните неща от живота – като се започне от най-жизнено необходимото, без което няма живот и нататък докъдето ви стигне фантазията. Определено начало има, но определен край не. С изключение на № 1 – необходима за живота храна – всичко останало е субективно, въпреки, че се влияе от околните условия. Например, за ескимосите дрехите са от същата важност като храната, докато за едно диво племе на екватора те може изобщо да не фигурират.

Накратко, Списъкът е субективен. Всеки човек сам трябва да си го направи. И сам носи отговорността ако сгреши – на собствен гръб ще изпита тежестта на грешките. Ако го подреди внимателно от “без това не мога” към “и без това ще мина” по-лесно ще му бъде да е наясно къде е в момента (на коя точка от списъка) и накъде се стреми. Мисля, че е ясно – нямам предвид само чисто материални желания.

Точно тази субективност на списъка с приоритетите прави и съдбата на всеки субективна. Но същевременно определя нейното място в общия ход на Вселената. С Вашия списък може всичко да е наред, животът Ви да е минал успешно по неговите точки, но да се окаже в крайна сметка, че Вашата съдба е изхвърлена като ненужна на вселенския боклук.

Важно е, когато човек си прави такъв списък да не започва от себе си нататък. Да го прави така, като че ли е попаднал на чужда планета и започва отначало. Ако иска да му свърши работа. После ще види на коя точка от списъка е. И от там кои следващи са на една ръка разстояние и кои се отдалечават към хоризонта на мечтите. Но точките зад гърба не са за пренебрегване – не е изключение в продължение на един живот човек да се придвижи и обратно, нагоре по списъка.
Тук му е мястото да започна с различни примери. Ще стане картинно, шаренко и забавно. Но няма да го направя. Мисълта за този Списък ме прави почти потискащо сериозен…

Ще имате ли кураж да си направите такъв списък?

Компромиси и още нещо

Разсъждения върху публикацията на Светла “Как да подредим приоритетите си?” (http://pinchoftaste.blogspot.com/2008/04/blog-post_25.html)

Светла предлага да обърнем съзнателно внимание на нещо, което така или иначе всеки човек прави несъзнателно през живота си – структурата от правила, диктувани от средата на живот и отношенията с околните. Предложението е добро, защото така със сигурност всеки ще направи известно “прочистване”. Но мисля, че има какво да се поразсъждава върху самата същност на темата.

Първо, за компромисите. Дори в жизнеутвърждаващото значение на понятието те не се покриват с методите, по които се удовлетворяват жизнено необходимите ни нужди. А именно това са първите и основни “желания” в биологичното поведение. Те са заложени генетично във всяко живо същество. И точно по-същия начин е заложено и главното правило – приспособяване към условията. За яснота най-елементарен пример: новороденото търси да сучи майчино мляко. Но при липса на такова ще поеме и изкуствена храна от изкуствена цицка – приемането дори на неподходяща храна е решаващо за живота. Тук не може и да става дума за компромис – само за приспособяване.

Компромис означава да се откаже човек съзнателно от напълно възможно решение в полза на външни фактори. От тази негативност на понятието няма как да избягаме. “Така искам и мога, но заради твой хатър…”. Той наистина е изход, справяне с дадена усложнена ситуация. Но има и още едно важно качество – при компромиса съществува свобода на решение. Той не е “свише” дадено правило на поведение, а такова, което човек съзнателно си налага. Пак първия пример – може да се направи компромис какво ще се яде, но не може дали да се яде.
Току що, докато обядвах, видях филм за глухари в Пиринеите. И научих нещо интересно, което същевременно е добър пример за тук: глухарите никога не гладуват. Постепенно те са се пригодили да се хранят през зимата с боровите иглички и храната не е проблем за тях! Можем ли да наречем това компромис?

Всеки компромис от първия момент на действието си като решение оставя в човека следа. И не случайно е наредено така. Компромисът би трябвало да е временно решение, което при първа възможност да бъде променено. Това, за което пледира и Светла. И “лошият вкус” от направен компромис остава да напомня, че има нещо за поправка.

“Не си прав” – казва дъщеря ми – “ами изразът “компромис със съвестта си”? Човек прави компромиси и за да си угоди.”. Но аз не съм съгласен (не е за първи път, родова черта 🙂 ). Този израз е чисто оправдание, компромис със съвестта си заради собствена угода не може да се прави. “Той направи компромис със съвестта си” – откъде знаете какво изисква съвестта му? А “направих компромис със съвестта си” е просто придаване тежест на решение или прикриване на липса в съвестта, която не е престижно да се признае. Защото съвестта е набор от собствени правила и закони, които могат да бъдат нарушавани като компромис “навън”, в отношения с другите, но “навътре” могат само да бъдат променяни. Или да липсват.

От написаното до тук може да помислите, че имам донякъде отрицателно (или поне пренебрежително) отношение към компромисите. Не е така. Съгласен съм с определението на Светла, че те имат “жизнеутвърждаващото значение” в човешката практика. Това е най-съществен метод за прогресивно движение на човешката съдба сред плетеницата на другите. Появил се е, когато човекът се е обособил в плътно общество до голяма степен откъснато от природните закони на развитие на родовете.
Във втората част на своето писание „Изходът!“ Светла предлага нещо, което много ми харесва – препоръчвам ви да го прочетете. Нейният “списък” е чудесно средство да направим рекапитулация на своето място в човешките отношения и да изчистим всичко, което вече не е подходящо, но продължаваме да правим “по инерция”. Да прочистим своите “провила”…

Между другото, косвено с тази тема кореспондира и публикацията на Lyd “Общинария”, както и още няколко, които излагат различни гледни точки относно човека и отношенията му с другите човеци.

Недоволни

Вечно сме недоволни за нещо ние, хората. Като започнем от времето, минем през американския президент и свършим с неудобната възглавница. Така сме устроени. И да ти каже някой “Доволен съм”, това се отнася за нещо конкретно – разпиташ ли го веднага ще ти каже поне десет работи от които “много, ама много” е недоволен.
И добре, че е така! Защото пълно доволство означава застой. А какво е застой всички знаем – даже и да не се хлъзнеш назад недоволните ще те отминават като експрес селска спирка.
Накратко, излиза, че недоволството е в основата на цялото развитие на човека!

Щом е така (ако сте съгласни по принцип с казаното до тук) да се вгледаме малко по-сериозно в това понятие. Че то замисли ли се човек за общоизвестни неща изведнъж се оказва, че те имат много “скрити” страни. Парите, например – измислили ги умни хора да улеснят живота, а какво са сега…

Във всекидневието сме свикнали недоволството да е заредено с отрицателен емоционален заряд – нещо, на което трябва да се намери разрешението та час по-скоро да се отървем от него. Да речем, че е правилно и обобщаващо – решаването на проблем, от който сме недоволни, винаги е свързано с усилия не винаги желани.
Погледнем ли, обаче, към съдържанието, поводите за недоволство, вариантите изведнъж стават милиони. Теоретично тук да се разсъждава и в същото време онагледява е невъзможна работа. По-лесно е да хвана конкретен случай. А днес по-конкретен случай, щом става дума за недоволство, от управлението и правителството на тройката няма.

И така, разсъждавам за недоволството в нашето злободневие. Време: навлизане в последна четвърт от мандата на правителството.

Когато са се появили на тоя свят управляващи, те са дошли в комплект с недоволство на управляваните. Неразделни са. Така, че днес просто продължава хилядолетната традиция. По това няма какво да се умува, по-добре да видим кой и за какво недоволства. Като се замислих има ли такива, които да са извън тази категория се оказа, че недоволни са всички:
– Управляващите по върховете – от липса на условия за спокойно управление. 😉
– Активистите на управляващите партии – от незадоволително оценяване (с висок пост 😉 ) на способностите им. В този период на мандата най-недоволните започват да търсят кой ще ги оцени по-добре. 🙂
– Партиите в опозиция от Клуба на управляващите – от перспективата мандата да отиде докрай, намалени печалби в политбизнеса и най-много от неяснотата кои от тях ще успеят да застъпят на следващата вахта. А някои и от опасността да им отнемат членските карти…
– Партиите, кандидатстващи за този Клуб – от дългото престъпване от крак на крак, през което дезодорантът им започва застрашително да губи действие.
– “Бизнесмените” – от недостатъчна възвращаемост на инвестициите вложени в управлението.
– Медиите – от липса на нещо “по-така” за вдигане на тиражите.
– Анализаторите – от себе си, че не могат да кажат кое как е наистина, ами трябва да се правят на маймуни за да се харесват от “своите”.

Наредих ги, надявам се да признаете, че има логика в списъка ми, ама за какво? Колко процента от българите влизат в горния списък? Я има десет, я не! А останалите деветдесет?
Тук вече се сблъсках с куриоз. Не в това, че и те са недоволни от управлението – това вече го изяснихме. В това, че болшинството искат предсрочна смяна, предсрочни избори!

И вие ли искате? И се чудите какво куриозно виждам в това? Сега ще ви кажа.

Да искат предсрочни избори е логично (и даже задължително) за “Атака” и особено за ГЕРБ. Последната четвърт на мандата не е в тяхна полза, от нея те най-вероятно ще позагубят от това, което биха сега спечелили. На Доган пък му е съвсем безразлично изборите дали ще са срочни или предсрочни – той си знае гласовете +- няколко хиляди. Опозиционните партии нямат интерес от избори в момента, никак не са готови за тях. И това си им личи. Другите от изброените по-горе имат интерес да има – алъш-веришът ще живне доста.

Всичко това е ясно. Но какъв интерес имаме ние, обикновените хора, от предсрочни избори? Никакъв, нещо повече – интересът ни е да няма такива. Не само сега, при това правителство, а винаги, при всяко. Защото на всички, дошли на власт, план-програмата с приоритетите е една и съща.
Първата година, година и половина – устройване на съпартийците. Това хич не е лесна работа, не е въпроса само за раздадени кокали. Добре трябва да се обмисли, с поглед в бъдещето, когато пак няма да си на власт и ще е добре да имаш опитни хора на определени места.
Следващият период е за подсигуряване личното бъдеще. Тук още повече ум се иска, така трябва да се направи, че никой копче да не може да ти каже после, дори когато от готвач си измайсторил първи банкер на Републиката.

Така хвръкват неусетно трите години на управляващите. И идва четвъртата. На хоризонта се надигат тъмни облаци, чува се застрашително бучене (опозицията има грижата, в днешно време усилвателни уредби да искаш) – избори се задават. Управляващите загърбват другото и поглеждат към хората. Ония, дето ще правят процентите в изборите.

Ето защо за нас най-важна е последната година от мандата. Никакъв интерес нямаме да я губим. В нея управляващите се сещат за нашего брата. Малко или много, ще получим нещо. И си е направо мазохизъм в името на недоволството да се отказваме заради черните очи на някого…

Дрън-дрън, каква стана тя? Уж щях да пиша умни интелектуални мисли за недоволството, а се получи някакво тромаво политиканстване. Ама така е като се хваща човек да върши нещо на Разпети петък!

Светли празници на всички ви!

Прочетено

10 неща, на които може да ни научи всяко дете” чета вчера заглавие в Actualno.com. Препечатка от Тя.bg, женско издание. (http://www.tia.bg/?c=n&id=809)
Зачетох се – нищо, че не съм Тя, темите за деца ме интересуват. И хубаво направих!
В статията са изброени 10 изключително важни неща, които се изгубват по пътя от дете към възрастен. Става дума не да се научим, а да си припомним. Струва ми се, че е писана от психотерапевт – чувства се някаква такава насоченост. Но всъщност изброените неща не касаят само психичния ни статус – тяхната липса определено скъсява реално с повече или по-малко години живота на всеки човек. По-сигурно и ефективно от факторите, с които се борим (като тютюнопушенето напр.).
Затова реших да ви обърна вниманието на десетте точки една по една – да погледнете по-сериозно на всяка. Вместо да ви дам само връзка. Да подсиля боите, с една дума.

Текст: 1. Да забравяме лошото.
Детето може лесно да се разстрои заради някаква глупост. Но то също толкова лесно забравя за това: лошото му настроение продължава само няколко минути.
Възрастните преживяват своите обиди и разочарования с дни, месеци и дори с години. Ако се поучим от детето си да забравяме тези състояния, животът ни ще стане по-лесен.
Аз: не само по-лесен. Науката отдавна е наясно за действието на лошите мисли върху здравето. Дори вече има установена квалификация кои мисли активират сърдечно-съдовите заболявания, артрита, бъбречните болести, астмата, имунната система и т.н.

Текст: 2. Да преодоляваме рутината.
Детето е способно да повтаря рутинни действия по сто пъти на ден: да слуша една и съща приказка, за облича и съблича куклата, да стои кула от кубчета, която след това разрушава и т.н.
Възрастните се чудят как не му омръзва това. За детето повтарянето на едно и същи действия не е рутина, а израз на истински възторг от определена дейност. Ако и ние се отнасяме по този начин към еднообразната работа, то тя ще получи друго измерение.
Аз: просто трябва да умее човек да изпитва удоволствие от това, че прави нещо в момента. Без значение дали вече го е правил.

Текст: 3. Да усещаме умората си.
Детето може да заспи на масата до полупразната чиния или веднага, след като си свали обувките. Ако е уморено, то просто ляга на земята и въобще не се замисля, че трябва да стигне до леглото си.
Детето знае кога силите му свършват и веднага започва да си почива. Възрастните са изгубили своята способност да забелязват умората си и не умеят да се съобразяват с нея.
Аз: умората си ние усещаме, но сме свикнали да мислим, че можем да я подчиняваме. Между другото, не само децата, но и животните постъпват по този начин. Нашето коте Милчо, след като е търчал из къщи не си търси място за почивка, ами както си върви се строполява и моментално заспива.

Текст: 4. Да разбираме потребностите на организма.
За да накараме детето да изяде нещо, което не обича, трябва да приложим неимоверни усилия на педагог, клоун, актьор и проповедник. Струва ли си да хабим толкова сили?
Възрастните често ядат неща, които не обичат, но в името на някаква цел: диета или укрепване на здравето. А това не продължава дълго. Неприятната храна не е най-удачния стимул. По-добре да подражаваме на детето и да ядем само това, което ни харесва.
Аз: не е въпроса до разбиране. Трябва да престанем да игнорираме подсказките на организма си – той по-добре знае какво му трябва. Да не сме по-големи от Природата…

Текст: 5. Да не бързаме.
Малкото дете упорито се бори и съпротивлява на дневния режим, а това е голям проблем за вечно бързащия родител, който трябва да успее за и във „всичко“. Тези мъчения са неизбежни: ние учим детето да се подчинява на режима и часовете. Детето не мисли за времето, когато се занимава с нещо интересно, а това премахва стреса и развива способностите му.
Възрастните са изгубили своята способност да не бързат. Те бързат и когато няма за къде да бързат. Понякога на човека просто му е необходимо да си изгуби времето за любимо занимание, за някаква глупост, за нещо безцелно – това не е лукс, а просто начин да се почувстваш човек.
Аз: да, ние бързаме дори и когато не се налага. Да си губим “ценното” време за “празни” работи?!? Сакън! Едва ли не е срамно да се насладиш на момента, да кривнеш от “деловитостта”. А в крайна сметка бързаме всички за едно и също място, все повече съжалявайки за изпуснати минали моменти докато изпускаме настоящи…

Текст: 6. Да живеем, играейки.
Детето умее да превърне всяко скучно и досадно занимание в игра. То си измисля допълнителни правила, поставя рекорди или си въобразява, че е някой друг. Всичко това му позволява да запази интереса към дейността. Ако ние се научим по този начин да се занимаваме с почистването на дома и с другата рутинна работа, животът ни би бил по-щастлив, а и деловите ни качества няма да пострадат от това.
Аз: качество за завиждане! Трудно може човек да разбере за какво става дума докато не се научи на това.

Текст: 7. Да задаваме въпроси.
„Защо котката не ходи на задните си лапи? Защо слънцето не пада? Защо не ни донесеш повече пари?“. Тези „глупави“ детски въпроси поставят родителите в неловка ситуация. „Когато пораснеш, ще разбереш“ не е най-добрият отговор, обаче.
Тези въпроси не са банални, те просто не ни идват в главата. Трудно можете да отговорите на тях, но ако вложите сили и се постараете, с времето вие задължително ще развиете интелекта си и способността да мислите.
Аз: не е вярно, че не идват “трудни” въпроси в главата на всеки човек. Идват, но малцина се замислят “това пък откъде и защо ми хрумна”. Камо ли да се опитват да търсят отговори.

Текст: 8. Да виждаме нещата по нов начин.
Често започваме с интерес да гледаме до болка познат филм заедно с детето, защото вече го гледаме през неговите очи и откриваме нещо ново. Така ние си възвръщаме способността да възприемаме света с всички негови краски и абсурди и да забелязваме нови неща, които са ни убягнали при „пръв прочит“.
Аз: е, това вече е за любимата ми “друга гледна точка”. 🙂

Текст: 9. Да правим глупости.
Някои възрастни посещават психологични тренинги, например „психодрама“, на които те пълзят по пода, мяукат, представят си че са Пепеляшка или Терминатор. Тази игра е терапевтична, но тя се заплаща. Ако играете на това с детето си, то «терапията“ ще ви излезе напълно безплатно.
Вие играете, а това означава, че можете да правите глупости и да се смеете. Играта не е само удоволствие, а емоционално разтоварване, изследване на самия себе си, начин за възстановяване на вътрешното равновесие. Ако имаше площадки за игри за възрастните, светът би станал значително по-добър.
Аз: на това “сериозните” пренебрежително казват “вдетиняване”. Които го могат, могат и други полезни неща. Например “вживяване”. А колко сериозни (че и неприятни) неща могат по-лесно да станат ако вкараме в представите си “игрови елемент”.
Всъщност това ние най-малко “забравяме” като възрастни. Явно е много важно щом сме измислили разни начини хем да играем, хем да не се “излагаме”. 🙂 Какво са танците, народните обичаи, карнавалите, ако щете спортните игри, ако не игри? Децата играят на топчета, възрастните голф; децата на чилик, възрастните бейзбол… 🙂

Текст: 10. Да бъдем активни.
Обикновено детето е енергично и подвижно. То няма да седне на стола, ако може да седне на пода. То няма да върви спокойно, ако може да тича. Ако вие му подражавате и сте по-активни, ще станете по-енергични, а животът ви ще бъде по-разнообразен.
Аз: това задължително трябва да се придружава от т.т.3,4 и 5. Всъщност, спомним ли си останалите 9 точки и ги задействаме, десетата идва самичка. Колкото до “седне на пода” и да не може пак ще гледа да се цопне там. По-близо до Земята…

За финал от мен: всяко възстановяване на загубени заложби, щедро дарени ни от Природата, е много трудна работа. Затова си позволих подсилващи коментарии на текста, който сам по себе си е достатъчно ясен.
Има ли нещо ново във всичко това? Нещо, което да не знаем? Няма! Знаем го, ама сме го набутали в задния килер да не ни се пречка. И се сещаме на стари години за него. За да съжаляваме…

Карнавалът в Трявна не беше само за децата. 🙂 Приятелки на родителите ми. По-високата, Виолета Чушкова по-късно стана актриса в Народния театър.

Доста дълго стана, но накрая ще ви опиша една карикатура, която ми направи впечатление преди години и съм я запомнил.
На заден план през отворена врата се вижда стая, в която солиден чичко с шкембенце и по тиранти е коленичил на пода покрит с електрическа железница. На преден план сърдит дребосък с преполовена пура в ръка казва на майка си:
– Кажи на татко да ми отстъпи най-после влакчето, че пурите му свършиха!

Морските ни братя

Какво мисля аз за делфините

Преди време vanilla ми писа в мнение “за делфините си мисля понякога, и си мисля именно, че е възможно изследванията с тях да си се провеждат някъде, и по-специално насочени към търсене на евентуални военни ползи. От всичко хубаво и умно (във всеки смисъл) хората се опитват да направят оръжие” и аз обещах да пиша на тази тема. Не съм забравил, но се забавих, защото исках да се поровя в интернет. Защо ще разберете от следващите редове.

“Морските ни братя” написах за заглавие, но май греша. По-правилно е да ги наречем “събратя по разум”.
Не съм срещал ясно формулирана хипотеза по този въпрос. Но мисля, че е доста логично да се допусне развитие на разум в два клона на живота – единият в живота останал в пралюлката – океана – и другият в живота, “емигрирал” на сушата. Аз твърдо съм привърженик на мнението, че делфините са разумните същества резултат на еволюцията в океана.

Някак твърде егоистична е представата на хората за еволюцията на живота на Земята. Създадена е една схема, която вече се предава едва ли не генетично: зараждане в Океана, излизане на Сушата, размножаване по видове, развитие на разум. А океанът, какво, празен ли е останал? Животът в него обратно от сушата ли се е върнал? Тази представа е егоистична, защото залага на “пирамидата на живота” с един връх за цялата планета. И игнорира (не се опитва да обясни) има ли или не втора пирамида във водата. Защото тогава пък се появява един твърде неудобен за разискване и обяснение факт: животът във водата разполага с милиони години повече за развитие, при това без да се е налагало приспособяване към нова среда! Които няма как Природата да е пропиляла просто така, за да създаде самочувствие на човека.

Тук не е зле да припомня между другото, че развитие на разум не значи полуготова храна, микровълнови печки и компютърни клавиатури за писане на умни мисли. 🙂

Преди години доста се пишеше за делфините и за изследванията с тях. В началото. Отначало на учените им беше много интересно и непрекъснато съобщаваха “а пък днес делфините…” – разни изненади като следния случай (останал в паметта ми): изследват диапазона на звуците, които издават и чуват; и ученият разказва буквално “Не знам аз ли го изследвам или той мен. Той разбра до какви звукови трептения аз чувам, направи няколко опита с постепенно преминаване напред-назад на тази граница и след това никога не премина в комуникацията си с мен в зоната на звуците, които не чувам.”.

После настана тишина – и досега. Най-сериозните изследвания вървяха (и вероятно продължават) паралелно в … САЩ и СССР (Русия). Миналата година (!) изтече информация, че при един от големите урагани е била разрушена станция на делфини в САЩ и 8 делфина излезли на свобода. Настанал тих ужас, защото това са били делфини обучени да убиват леководолази със специални отровни стрелички и в момента на инцидента са били въоръжени. Нямало възможност да разкрият публично нещата и да предупредят, затова очаквали всеки момент съобщение за изчезнал леководолаз. Така че, vanilla, никакво “евентуално”! Интересното в този случай е, че инцидент нямало – след около седмица делфините се завърнали сами без да има пострадал човек. Единственото обяснение за мен е, че те са били наясно и са изпълнявали прилежно задачите срещу манекени за да доставят удоволствие на хората (щом искат такава игра!), но не са имали никакво намерение да убиват живи хора!

И така, в резюме какво мисля за делфините.
Те са представители на развитие на интелекта на живите същества върху Земята на базата на биологическите механизми обусловено от втората природна среда за живот – водата. Тя е определила линията на развитие към усъвършенстване на физическото тяло (няма живо съществото в океана, способно да се придвижва толкова бързо с минимални усилия), а не към търсене на помощни средства. Поради наличието на достатъчно храна – главният фактор за поддържане на живота. На сушата нашето развитие е тръгнало точно от там – изнамиране уреди за по-сигурно добиване (а по-късно и отглеждане) на храна.
Което означава, че са върха на втората линия на развитие на разума. А за привържениците на извънземния произход на човек – даже единствената.

За да не заприлича на брошура това мое писание в отделна тема (“Интересно за делфини”) ще напиша някои интересни неща, които открих сега или съм чел по-рано. На които се базира и мнението ми за делфините.

Още за делфините:

Интересно за делфините

Истории за делфини

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

Магарета

Всички в парламента са магарета” прочетох някъде преди време. Ех, де да беше така!

Неведоми са пътищата на биологичния ни РС! Едно мнение на Svetlina в темата ми за карибките в крайна сметка ме доведе до долните редове.
Най-напред ще напиша собствените си мисли, а после ще погледна из интернет. Имам си обица на ухото – тръгна ли по обратния ред, ще се окаже, че други отдавна са казали каквото трябва по-добре от мен и ще ми секне желанието!

Винаги съм си мислел, че един от най-работливите и най-онеправданите (охулени) помощници на човека в тежкия му селски труд е било (и е!) магарето. И никога не съм могъл да си обясня защо. Защо човекът не го е оценил по достойнство? Я се опитайте да кажете като комплимент “Ти си голямо магаре”!
“Инат като магаре”, “глупав като магаре”, “капризен като магаре”, че даже и “мързелив като магаре”, “магарешка му работа”?!? Ушите му били дълги, гласът му гръмогласен… А бе, хора, ами защо тогава не сте се отказали досега от него, а?

Глупаво било? Ама някога за да направят най-добро трасе на път от място до място пускали магаре напред и маркирали от къде минава – доказано е, че оставено да избира се движи по най-оптималния маршрут, съчетаващ разстояние с наклони. Не кара направо през деретата, не обикаля излишно по равното!

Инат било? А на някой дошло ли му е на ум, че това е подсказване за някакъв сериозен проблем, който не търпи отлагане?

Капризно? Да ми посочите някой друг, който се задоволява със сухи тръни след тежък труд? На всичкото отгоре сме ги кръстили тези тръни “магарешки”, уж магарето ги предпочитало. Я му сложете хубав зоб и “магарешки тръни”, пък гледайте какво предпочита!

Изобщо голяма черна точка е за нас, българите, отношението ни към магаретата. Чак в поговорките сме се издънили, в желанието си да се оневиним: “Краставите магарета през девет баира се подушват.” Е, не я обичам тази поговорка и това си е! Предпочитам мъдростта на древните:
Asinus stramen mavult quam aurum (лат) – Магарето предпочита постелката пред златото
…………………..
Тук спрях и отидох в интернет. И както предполагах, нищо ново не казвам:

> Едно от най-онеправданите домашни животни е магарето. Товарим го до изнемогване, защото е издържливо. Бием го, защото е търпеливо. Обиждаме го, защото ни служи. Презираме го, защото ни се доверява. Изразите “магарешки инат” и “глупав като магаре” са се вкоренили дълбоко в нашия език. Освен, че обиждат този, към когото са отправени, те допълват отношението ни към това нещастно животно. Имаме ли право да му приписваме качества, които са присъщи единствено на хората? Не може ли, например, “магарешкия инат” да се тълкува като достойнство и отстояване на лични позиции? Разбира се, и едното и другото са субективни отношения. В това е нашата грешка. Ние се обиждаме, когато ни сравняват с животните, а в същото време сами ги очовечаваме. На магарето съвсем не му става по-добре от това, че го доближаваме до най-висшето Божие творение. То е същество, подчинено на природните закони, с които се съобразява безусловно, следва неотменно и не пристъпва безотговорно.
Това забележително животно е много по-издръжливо от благородния си събрат коня. Още древните египтяни и гърци го използуват за превоз на товари. От хилядолетия магарешкото мляко се употребява като лекарство срещу различни болести, включително и някои мозъчни възпаления. За благородните дами от древността то е превъзходно козметично средство за подхранване и избелване на кожата. (http://www.zoomania.org/content/view/2122/38/)

> “И в края на краищата въпросът съвсем не е в магаретата, или по-точно в тях е, защото магарето е много симпатично животно, и умно при това. Тъй като още от малка любимият ми герой в “Мечо Пух” е магарето Йори. Освен последователен философ и стоик при това.” (Вени Г. http://semkiibonbonki.blogspot.com/2007/09/blog-post_1626.html)

> Тръгнал стопанинът с Магарето и Конят на воденица. Натоварил на магарето два големи чувала с жито, яхнал охранения ат и потеглили.
– Ох! – изпъшкало магарето. – Колко много тежат пустите му чували! Задъхвам се. Ако падна, ще умра. Моля ти се, Кончо, помогни ми! Кажи на стопанина да прехвърли единия чувал на твоя гръб.
Но конят си правел оглушки.
На едно каменисто място магарето се препънало, строполило се на земята и издъхнало под чувалите.
Тогава стопанинът на двете животни наместил магарешкия самар и чувалите върху конския гръб шибнал коня с камшика си и го подкарал напред.
Конят се превил под тежкия товар, въздъхнал, извил глава към магарето и рекъл:
– Ех, братко, ако бях чул молбите ти, сега щях да нося само единия чувал.
(народна приказка)

> Кой каквото ще да казва,
ала умна съм глава.
Май ушите ми са дълги,
но беда не е това.

Хората ме претоварят,
яздят, впрягат ме в кола
и отгоре ми се карат –
ех, магарешки тегла!

Зоб, сенце за мене няма,
все отритнат, сирота…
Няма ли бодил и слама,
гладно дремя край плета.
(Васил Стоянов)
………………………………………….
Това набързо, без да се ровя много. И съм доволен, че не съм единствен магарофил! 🙂

Сега разбрахте ли, защо искам в парламента да има истински магарета?

1963-g-slevski-0041

1963 година преди поход в Балкана. Точица веднага се научи да го подкарва и спира, двамата чудесно се разбираха и по пътя трудничко ги догонвахме.

Още за 8-ми март

Необходимо продължение, провокирано от сериозните въпроси-възражения на razmisli в “Не ви чиститих”.

Отговарям в продължение на темата, защото посоченото ми писание са прочели над 70 души и сигурно в много от тях също са възникнали въпроси и съмнения относно моята позиция, която искам достатъчно категорично (следователно многословно) да изясня.
Същевременно ще се възползвам от случая и ще си позволя да бъда по-рязък в твърденията си – нещо, което не си позволявам често.
Някои неща сигурно ще се повторят от темата ми “Cherche la fame”, но няма как да го избегна, моля за извинение.

Започвам с “празника”. (За мен кавичките са задължителни.)
Какво означава думата “празник” и дали е уместно този ден да се нарича така? Да видим: каква му е целта – истинска и декларирана? Мъжете да изразят своето уважение и добро отношение към жените. Може да промените формулировката, но същността ще си остане.
И сега, признайте си, не усещате ли абсурда на подобен “световен празник”? Та тук не става въпрос за някакво събитие със световно значение на тази дата, което заслужава да бъде празнувано, а става дума за отношение на половината човечество към другата половина. Лично отношение на всеки мъж към определени жени! И това само в един ден от 365 под формата на празник след мощно “напомняне” (което ще рече натиск!) как точно да стане. За какво лично отношение може да става дума след като няма лична инициатива!
И това ако не е чисто мъжка индулгенция, здраве му кажи!

Другата страна на този “празник” е не по-малко абсурдна. Равноправие на жените с мъжете! Кой казва, че жените не са равностойни на мъжете в развитието на човешкия род? Мъжете, нали? Ами щом са осъзнали глупостта си в това твърдение, (че чак и със специален празник го демонстрират) защо просто не вземат да забравят за него?
Всъщност тази история е започнала от неравноправието в заплащането на жените за труда им, но то даже не е дошло от мъжката страна като цяло, а от мъжете богатеещи от чужд труд. Удобен предлог да си удвояват печалбите. Е, борбата срещу това неравноправие от празник ли има нужда или от революция?

Ето затова аз твърдя, че определянето на “празник на жената” всъщност подпечатва мнението за нейната неравностойност. Така казва елементарната логика.
Между другото, днес бях приятно изненадан от съвпадението на моята гледна точка с тази на една жена – http://jenfel.wordpress.com/2008/03/04/8-Март-wtf/

Следващият въпрос, по който не съм бил достатъчно ясен, е за “жената вън от къщи”.
Май ме заподозряхте в привърженик на инфантилното “тя – в кухнята, той – в офиса“. Не, уважаема razmisli, не мисля, че моята съпруга и дъщеря не са (били) добри майки заради това, че са работели извън къщи. Не мисля така а приори и за другите жени и майки. Мисля, че на тях им беше неимоверно по-трудно, отколкото на майка ми, да бъдат такива!
Когато “от неволята” върху жената са стоварени голяма част от мъжките задължения (спечелване на насъщния!) някой да е прехвърлил част от нейните като задължение на мъжа? О, не, мъжът не води борба за равноправие. Жената я води. Тя иска да се признае, че може като мъж да вдига тежко, да управлява сложни машини, да измисля изобретения, да лети в космоса, да управлява други хора, да трупа мускули и се извайва като фина статуетка, да борави с оръжие освен с парфюми, да печели пари – накратко, може всичко, което може (и не може) мъжът. Питам се защо е необходимо. Вие може би имате отговор…

За да престанем да дърпаме чергата насам-натам, трябва да се спрем и да си спомним и огледаме за какво става дума всъщност.
Ето ви го “семейство”. Независимо кой го е създал – Бог или Природата – за какво е било, с каква цел? Не, не от сегашна гледна точка, не от миналия, по-миналия, десет века назад – върнете се съвсем в началото!
Заражда се нов тип живо същество на планетата и започва да се развива благодарение на изключително сполучливата основна “тухличка” – трайно свързване на индивиди от противоположен пол и разпределяне на задълженията им за оцеляване, възпроизвеждане и възходящо развитие на рода като цяло чрез предаване на постигнатото. За кое от тези задължения може да се каже, че е по-важно и кое по-маловажно? Какво печели развитието на човечеството от прехвърляне и замъгляне на задълженията? Какво губи май вече става ясно – като се сетя, че и в най-долнопробния американски екшън все някъде ще се спомене семейството – най-често при прегръдка на оцелели баща и дъщеря… 🙂

Накрая нещо от “друга гледна точка”, което ми хрумна, докато пишех тези редове. Кога най-напред жената е била обезправена и защо, след като в животинския свят няма подобно нещо? Мислих, мислих каква може да е била първопричината и нищо друго не можах да измисля, освен следното предположение:
В момента, когато човешкия род се е разслоил чрез “обществено положение” (т.е. власт) не по способности, а по други признаци е възникнала необходимост от “компенсация за изпускане на парата”. И, доколкото мъжът тогава се е грижел “какво ще има за ядене днес”, а жената за “бъдещето на рода”, някак привидно основателно той е бил по-важния за живота. Затова и “допинга за самочувстие” е бил за него – и най-смачканият мъж имал утешението, че под него са жените!..
Разбира се, основанията са се менели и развивали – от физически по-слаби (нищо, че доста мъже са яли бой от жени 🙂 ), та до съзиданието, когато Господ направил жената от ребро на мъжа, демек тя е негова собственост. Но линията си оставала. Чак до ден днешен с благосклонно отпуснатия “празник” на жените…
……………………..
Увлякох се в многословие. Уж за да изясня позициите си, ама и в това дали успях никак не съм сигурен. Затова пък забърках солиден тюрлю-гювеч – от съзиданието до американските екшъни… 🙂
Извинете ме ако съм ви досадил.

Не ви честитих 8-ми март

Не ви честитих вчерашния празник, уважаеми мои гостенки.

Умишлено.

Преди повече от век вашите предшественички резонно са започнали борба за равноправие. Фактическото положение ги е заставило – трябвало е да работят наравно с мъжете за да оцелява семейството, а им плащали много по-малко. Не защото трудът им е бил по-непродуктивен. Просто печелещите от чужд труд са се възползвали от древния постулат (жените са “второ качество”) измислен от мъжете. Кой може да възрази? Та нали и в християнската религия за същото се говори! Защо мъжете са го измислили (след като в личен план всеки мъж знае и е знаел винаги, че не е така) е друга тема. За всеки случай, вероятно. 😉

Първите протестни митинги в Ню Йорк през 1857 година на жените работещи в текстилните фабрики не са били за изразяване на добро отношение към тях от страна на мъжете, а за равнопоставеност в плащането, намален работен ден и по-добри условия на труд. Полека-лека, като видели мъжете “работодатели”, че тая работа няма да заглъхне и жените няма да мирясат, започнали да завиват, да завиват – докато се стигнало 120 години по-късно (1977 г.) ООН да реши 8-ми март да стане Международен ден за правата на жените. И за мир – все пак жените да не си помислят, че могат даже и един ден да бъдат център на света! (Такова е решението – Международен ден за правата на жените и за мир).

Не зная колко жени е имало в ООН тогава. Не зная и колко жените са се зарадвали (и се радват) на “извоюваната победа” – вие ще кажете, уважаеми жени. Аз лично такива не познавам…

Е, равноправието в работа, политика и т.н. общо взето вече го има – май дойде от самосебеси с развитието на цивилизования свят. И с бързи крачки времето ни води към зараждане на нова борба – за признаване на значението и важността за човечеството на женския труд в къщи!

Не го казвам от оригиналничене. Натрупващите се проблеми за развитието на човешкия род в резултат на “жената извън дома” стават все по-сериозни. И на първо място постъпателното възпитание на поколението. Няма да ви обиждам, уважаеми гости, с пространни разсъждения върху този въпрос. Но ми е странно: защо, след като на всички е ясно значението на “семейната среда”, сериозно не се разисква какво трябва да бъде “това животно”? Даже детските домове ще ги раздробяват в малки къщи за да била обстановката по-близо до “семейната среда”! До коя среда?!? В която жената е “равноправна в труда” с мъжа и двамата ги няма дори физически по 10-12 часа на ден? И в която децата от бебета ги изпращат също навън в “обществена среда” – същата тая, която за сираците считаме вредна!

В бележките под детските ми спомени няколко пъти срещам комплимент, че семейството ми е уникално. Наистина имаше нещо уникално – майка ми никога не е работила навън от къщи! И нито аз и сестра ми, нито моите деца някога са ходили в детска градина! Но тя също си имаше “ник”, с който я наричаха всички близки и познати още от моето детство: мама Ваня…

Колкото до вниманието на мъжете на вчерашния празник…съжалявам, уважаеми мъже, но то отдавна се е изпразнило от съдържание – станало е “колективно мероприятие” на половината човечество, обсебено на всичкото отгоре от търговията!

Как мислите, дали вашата съпруга няма да бъде по-приятно изненадана ако ù занесете китка първи кокичета, купени от някоя баба край която сте минавали, защото знаете, че тя ще им се зарадва? В обикновен, напрегнат ден, на връщане в къщи.

Моята съпруга цял живот помнеше и често споменаваше до края на живота си благодарствените насърчителни думи на баща ми при първото ù сготвено ядене в къщи…
Не ми се сърдете, уважаеми мъже, помислете си.

От гледане файда няма

Продължение на разсъжденията за книгите.

Всички имат подръка примери, когато деца на просветени, образовани родители изобщо и не помислят да четат.
Съвсем права е и to4ka в мнението си под “Книгата…”, а и останалите, които подхождат от различни страни към въпроса.

Място за униние и безнадеждни изводи според мен няма. Достатъчно е да си спомним, че това е проблем на напредналия свят кажи-речи откак съществува книгата. Даже политически движения с такава насоченост е имало – просвещението ще подобри живота на хората.

Ако има някакви успехи по отношение на четенето веднага идва на дневен ред какво се чете. И така до края на света. 🙂

Специално за съвремието у нас трябва да се има предвид и нещо друго – вълните на масовата “мода”. И това го има и не е за подценяване. Например, навремето след период от пълно игнориране на класическата музика дойде период на силен интерес и препълнени концертни зали. Или друг, нашенски пример – през 50-те години на миналия век от всеки 5 деца 4 учеха акордеон в детски школи! 🙂

Затова се отказвам от думите си за изтървания влак – прекалено са буквални и категорични (или-или). Истина е, че индиректното “насочване” към книгата от бебе е идеалния случай. Но това не означава, че след това “знаещите” трябва да вдигнат ръце и се откажат. Пример е борбата на Лидия в това отношение.

Настоящето продължение пиша заради по-частен случай, който на практика обаче никак не е безобиден. А в мотивите ми, разбира се, пак малко философстване (сега ми е паднало! 🙂 ). Ето какво имам предвид:

Заетостта на родителите е нещо, което даже не намираме за нужно да споменем – то се разбира от самосебеси. Затова пък сме безкомпромисни по отношение на техните задължения към отрочето. И не питаме има ли баба на разположение – да разказва и чете в нашия случай. А за това, че в съвременността ни трябва не баба (и те са заети служебно 😉 ), а прабаба, изобщо пък не се сещаме!

Е, добре! Някои родители по-лесно ще продължат семейната възпитателна традиция – вечер като седнат край масата ще му сипят на малкото малко винце най-напред, пък по-после и ракийка; ще теглят една пиперлия по адрес на някого; ще направят един многозначителен коментар за някоя “мацка” от екрана и порцията възпитание е изконсумирана…

Ама тия, образованите, от които най-много се възмущаваме? Демек, знаят пък нехаят!

Не сме прави, те не са безотговорни – като ги пече огъня от всички страни търсят изход. И го намират от висотата на образоваността си – в напредъка на техническата цивилизация. На детето трябват приказки – доскоро телевизията беше насреща, сега възпитателните възможности са още по-богати, кеф ти видео, кеф ти компютър. Не някакви прости приказки, ами филми – рисувани и игрални! От “най” до “по”. Така де, в кой век сме, няма да учим децата да пишат с паче перо, я!

Да не развихрям повече литературните си способности, мисълта ми ви е ясна. Време е за философстване.

Равностойно ли е четенето на книги с гледане на екранизирани истории? При днешните възможности последните не са ли нещо несравнимо повече от това, което четенето може да даде?

Не е сложен отговорът. И във вашите мнения го има.

Не само, че не е равностойно, но изобщо няма място за сравнение!

Написал е авторът една история, в която, дори да е реална, има частици от неговата фантазия. Нали за да я напише е искал да каже на другите нещо с нея.

Чете читателят и я обработва със своята фантазия. Вижда нещо “свое”, по-различно. Всеки! Дори авторът не знае, че го има в неговото произведение. Никой друг не може да свърши тази работа вместо читателя. Защото другия също има своя си фантазия, чете по своему, и той е читател.

Затова няма място за сравнение. Това, което гледате, е прочетено от друг. Вас там ви няма. Няма и място за вашата фантазия.

Но човешката фантазия без работа не може да стои. Без нея човекът дори животно не е – и животните имат фантазия. Като не ù възлагате задачи по същество, тя ще си намери странични занимания. Ако имате късмет добре, ще са приемливи, дори много добри може да се случат. Ако не…

Това е.

Филмите, които гледат хората са нечии. Книгите, които четат, са ничии, защото са на всеки поотделно.

От гледане файда няма, четене му е майката!
____________________
Тия мисли не са ми от вчера в главата, даже съм ги писал при повод. Бях решил, че ще ги напиша тук още като писах “Книгата…”. А днес за малко да се откажа, след като прочетох текста на Лидия от връзката, която даде в мнението си. Заради еднаквостта на разбиранията, макар и различно предадена – моето тук става като парафраза на нейното! (“in order to get anything from reading, you have to think and imagine. TV does most of the thinking and almost all the imagining for you.”)
После премислих – вече се познаваме, няма да ви минат лоши мисли за плагиатство по мой адрес… 🙂
А това си има и своя +: щом двама различни хора независимо един от друг мислят по един и същ начин по един проблем, то вероятно има заек в този храст… 😉
Двама ли казах? Хе, ами seeker33 (“Когато осъзнаем, че от поемането на смляна и филтрирана инфо идваща от ТВ и радио не се обогатяваме, тогава ще се върнем към книгите.”), ами другите…
Много сме!

%d блогъра харесват това: