Category Archives: 3 РАЗДУМКА

Краят на света

Великото плашило на човечеството!

Най-древното.

Кога се е появило можем само да предполагаме. Вероятно още когато хората са започнали да се очовечват. Когато се е появила фантазията.

Вечното.

Няма значение до къде сме стигнали. Юпитер изследваме отблизо, на Марс се каним да мигрираме, ама ха някой „велик предсказател“ каже „Краят на…“ и ние вече сме зажумели по корем на земята, че и под нея. Точно като нашите пра, пра, пра (на ента степен) предци.

Нали всяко нещо има край, значи е истина?!? Ужас!!!

За имане има. И поповете, и учените го казват. Въпросът е кога – а точно това е оставено на „великите“ (барабар с редовите) предсказатели. Поповете не се ангажират с точност, предпочитат „Когато Дядо Господ реши“. Учените горе-долу същото, но без да споменават напразно Божието име.

………..

„Добре де“ – мислите си вие – „за какво ни ги разправяш тия, при това след като си мълчал кажи-речи две години. Нали знаеш, че ние не сме се крили в пещери в началото на новото хилядолетие?“.

Знам, разбира се. Още повече, че никой не можа да каже кога е това начало – дали на 1-ви януари 2000 или на 1-ви януари 2001-та.

Разправям ви ги, защото ще ви кажа нещо не толкова стандартно по въпроса:

Краят на света не е фантазия.

Краят на света го има!

Сега, във всеки миг, той настъпва за някого някъде!

Защото светът започва, когато се роди човешко същество и съществува колкото толкоз. После свършва когато тогава – когато това (това!) човешко същество си отиде от този (този!) свят.

За загиналите в атентатите в Париж, Брюксел, Ница светът свърши ли? А за живите продължава ли?

Краят на света е личен!

Защото светът е личен, всекиму собствен. Не може да се продава, не може да се заменя. Само да се живее.

Колкото – толкоз!

Дали пеш

Краят на света 1

или по магистрала

Краят на света 2

посоката е една и съща…

Краят на света 3

…………………..

Заб. Снимките са от тук, тук и тук.

…година на…

– Утре, като се връщаш от кафето, купи… – поръчва Точица.
– Утре ми напомни – измърморвам аз.
Така де, на казано-несвършено напомняне му е майката.
Отивам си аз на „работното място“ и се замислям под контрола на Милчо върху скенера.
napomniane
Важно нещо е напомнянето. Струва ми се, че доста го пренебрегваме в съвремието. Някак по ни отърва „За първи път…“, по-престижно звучи. Не обичаме да ни напомнят нито задължения, нито обещания, нито за какво сме чели и говорили миналия месец.
А не е било така в миналото. Почти задължително е било да се напомни за предстояща работа, за дадено обещание, за казана дума. „Нали не си забравил?“ с грижа да не забравиш и да се изложиш.

Сега…

Мине се не мине, току някой дълбокомислено ни поучи „Трябва да ставаме европейци!“. Демек гледайте мен и се учете. Не напомня на когото трябва, нас поучава маскарата!
Друг пък даже пръст размаха „Вижте европейците! Далеч сме от тях в мисленето!“.

Гледам, гледам – вярно, липсва ни нещо в европейченето, хич не мязаме на баш Европата. Уж сме като, ама бамбашка.
Протестите ни също като интервю за работа: някого харесат – хоп, министър-председател; други – на топличко в президентството; повечето – с пръст в уста се надяват на повикване. Даже такава прослойка си имаме вече – протестъри.

Стачките…имаме си стачки на папура дръжки…

Остави другите, ами и себе си като погледна … пиша нещо в блога, още не са го видели всичките приятели и аз вече съм го забравил. След година-две пак пиша за същото.
Е, не аз повтарям едни и същи гафове и маймунджилъци, на които трябва да се реагира, но аз не казвам „Ей, мушмороци, този филм го гледахме, знаем му края и вече ви обяснихме защо не ни харесва!“. И щрак по носа!
chuk po nosa
Не става тази работа така, на духане срещу вятъра ми прилича. Или по-точно на латерна от някогашните панаири. Я да видя в Европа как е, нали сега има сумата сайтове за насоките и работата на ония там (на които и Бареков им пратихме за подсилване 😉 ) в ЕС. Като този, например, http://europa.eu/about-eu/basic-information/european-years/index_bg.htm
Зарових се в „напримера“, зачетох се и ми просветна!
Ами да! Ще се уча от примера на ЕС, ще ставам баш европеец. Обявявам 2015-та за

*************************************************************
Графска година на напомнянето!
Девиз: „За каквото съм писал няма да повтарям, а ще напомням!“
Целта на Графската година за напомняне е всички мои читатели активно да се включат в мисловния дебат за нашето достойнство, за празнословието на професионалните властимеющи и вредата му за нашия свят и нашето бъдеще. (Този пасаж е парафраза на сайта)
И за нас самите като мислеща част на Битието.
На борба за свят без бюрокрация!
Да ги чукаме по носовете!

*******************************************************

Ето и примерът на Европейския съюз, от който се уча. Дейността по обявените теми е предизвикване на дебат чрез мероприятия, както е анонсирано. Каквито сигурно са провеждани. Сладка работа!

Списък на Европейските години (копие от сайта)

• 2015 г. – Европейска година на развитието
• 2014 г. – Европейска година на гражданите
• 2013 г. — Европейска година на гражданите
• 2012 г. — Европейска година на активния живот на възрастните хора
• 2011 г. — Европейска година на доброволчеството
• 2010 г. — Европейска година на борбата с бедността и социалното изключване
• 2009 г. — Европейска година на творчеството и иновациите
• 2008 г. — Европейска година на междукултурен диалог
• 2007 г. — Европейска година на равните възможности за всички
• 2006 г. — Европейска година на мобилността на работещите
• 2005 г. — Европейска година на гражданството чрез образование
• 2004 г. — Европейска година на образование чрез спорт
• 2003 г. — Европейска година на хората с увреждания
• 2001 г. — Европейска година на езиците
• 1999 г. — Европейска година на действия за борба с насилието срещу жените
• 1998 г. — Европейска година на местната и регионалната демокрация
• 1997 г. — Европейска година срещу расизма и ксенофобията
• 1996 г. — Европейска година на ученето през целия живот
• 1995 г. — Европейска година на пътната безопасност и младите шофьори
• 1994 г. — Европейска година на храненето и здравето
• 1993 г. — Европейска година на активния живот на възрастните хора и солидарността между поколенията
• 1992 г. — Европейска година на безопасността, хигиената и защитата на здравето на работното място
• 1990 г. — Европейска година на туризма
• 1989 г. — Европейска година на информация за рака
• 1988 г. — Европейска година на киното и телевизията
• 1987 г. — Европейска година на околната среда
• 1986 г. — Европейска година на пътната безопасност
• 1985 г. — Европейска година на музиката
• 1984 г. — Европейска година на Европа на хората
• 1983 г. — Европейска година на МСП и занаятите

След като прочетохте темите на всичките 30 години какво си казахте на ум към днешна дата?

И аз същото си казах!

Je suis Графът

Je ne suis pas някакво списанийце с пошли карикатури. Още по-малко мога да бъда като неговите бездарни автори, които си изкарват комата хляб, подигравайки се с душите на хората.

Je ne suis pas като безмозъчните зомбирани терористи, убиващи хората безсмислено, очевидно окончателно научени само да изпълняват и отучени да разсъждават.

Je ne suis pas някаква терористична организация, бореща се за влияние и власт в мюсюлманския свят, газейки върху собствената си религия.

Je ne suis pas като днешните водещи политически лидери на представителна част от света, използващи всеки, най-често неадекватен случай, за политическо изтъкване и прикриване на истинската им роля и дейност в световната политика.

Je ne suis pas от рекламиращите се интелектуалци и артисти.

Je ne suis pas от милионите, редящи се на опашка за „Charlie hebdo“ – списание, за което преди не бяха и чували и след месец няма да си спомнят.

Je ne suis pas сред борците за свобода на пошлостта.

Je suis Графът – Je suis un homme comme ils en vivent plus de 7 milliards sur cette planète et je m’efforce d’utiliser mon bon sens pour observer, analyser et commenter les événements.

Аз съм Графът – един обикновен човек от милиардите на Земята, свикнал да употребява ума си по предназначение.

Не упреквам хората с надпис „Je suis Charlie”. Те вероятно имат своите доводи. Своя порив. Или своята ситуация…

Просто казвам защо аз не съм от тях.

И малко ми е мъчно за френската нация, която винаги за мен е била водещ образец на култура…

Сурва 2015 година

Сурва Новата година здраве да ви донесе!

Хубава и добра да бъде за вас!

Със слънчице да ви огрява, с добра дума да я споменете, когато я изпращате догодина.

До година до амина – много ли ни трябва? Живи и здрави да бъдем, храна на масата да има, весели да са децата ни!
Послушайте ги какво искат в своята песничка, в детските уста Бог говори!

Искам аз

„Няма аз да искам да стана богат,

нито пък ще искам от злато палат.

Само аз ще искам да стана юнак

и да се не плаша от жаба и рак!“

Всички това ви пожелавам с цялата си душа и сърце!

Не чрез самодоволния Кокаколовец, а с нашенското момче

http://news.flarus.ru/pix.php?pid=2417

със сурвачка в ръка.

Велик символ ни е сурвачката! Дряновичка – хем празнично потупва пожелания, хем напомня, че може и по-силничко при нужда…

Живи и здрави юнаци да сте, сурвачката във вашите ръце да бъде!

Сурва, сурва година!

Кой уби Неда Солтан?

POSTED BY SIEMINEHN „За залива или кой уби Неда Солтани?“

Случи се нещо.

Пламнем в нета.

Колкото е по-несправедливо или загадъчно, толкова повече се разгорим. Минат няколко дена, каже кой каквото има за казване, спорим, горещим се – нищо ново не се появява и…зарежем огъня и пламъците.

Междувременно се случи пак нещо, после друго – и за онова, първото нещо, изобщо забравим. Нищо, че тогава сме били готови с оръжие в ръка да се борим за правдата!..

И така, „от урва на урва“, тровим си живота. Бадева…

Можем ли другояче? Не. Сърце не трае, както се казва.

Какво тогава?

Ами тогава все пак можем нещо и то не малко.

Можем да не забравяме!

Нали заинтересуваните на това разчитат, да забравим!

–––––––––––––––––––––––

Чест отдавам на Мика Сийминеен, че по един категоричен начин (уникално етичен за нета!) наруши тази „традиция“. Връща ни към един много нашумял случай преди почти 6 години – убийството на Nedā Āghā-Soltān (Неда Ага Солтан) в Иран – не само чрез публикацията ми от тогава, но и с коментарите към нея!
Въпросите от 2009 година още са без отговор, но събитията през следващите години насочиха доста нишки към тях.
Ако щете, даже убийството от тайнствен снайперист – което беше единичен случай при вълненията в Техеран – в Киев стана масова практика.
Още по-фрапантна е историята със снимките на двете Неди – убитата (Неда Ага Солтан) и живата (Неда Солтани) – която също остана неразкрита. Съвпадение ли е? Или предварително подбрани жертви (живата Неда също е жертва – за да се спаси избягва от Иран и живее в Германия)?

Сийминеен пише:

Днес, близо шест години след въпросното убийство, така и не се разбра кой уби Неда.

Но за това време се случиха много неща и поради тази причина пускам въпросната дискусия. която е коментари от блога на Графа.
В интерес на истината, по онова време никой от нас не можеше и да предполага, че Неда Солтани беше първата жертва на онези, които направиха „Арабската пролет“.

Никой от нас не подозираше колко близко е началото на един кошмар, който ще обхване Арабския свят.

Никой от нас не подозираше, че този кошмар ще се пренесе и отвъд Черно море и в Европа ще започне една от най-жестоките войни, случвали се в последните 2о години…

Цялата публикация може да прочетете на адреса, посочен в началото.

Събитията през последните 5 години придадоха тежест на съмненията и предположенията на Сийминеен. Те са логични, някои може да се считат вече за доказани.
Точно затова не трябва да допускаме това момиче да отиде в забвение.
Тя беше първата жертва на един добре подработен днес метод на тъмните сили.
Може да е наивно аз, Мика, още някой, да ги сочим с пръст.

Но ако милиардите в света ги посочат…

 

Паметник неръкотворен

Я памятник себе воздвиг нерукотворный,
К нему не зарастет народная тропа,
Вознесся выше он главою непокорной
Александрийского столпа.

Нет, весь я не умру — душа в заветной лире
Мой прах переживет и тленья убежит —
И славен буду я, доколь в подлунном мире
Жив будет хоть один пиит.

Слух обо мне пройдет по всей Руси великой,
И назовет меня всяк сущий в ней язык,
И гордый внук славян, и финн, и ныне дикой
Тунгус, и друг степей калмык.

И долго буду тем любезен я народу,
Что чувства добрые я лирой пробуждал,
Что в мой жестокий век восславил я Свободу
И милость к падшим призывал.

Веленью божию, о муза, будь послушна,
Обиды не страшась, не требуя венца,
Хвалу и клевету приемли равнодушно
И не оспоривай глупца.

А.С.Пушкин

Точно го е казал поетът! „Паметник неръкотворен“. Какъвто го сътвориш, такъв ще бъде. Ще те помнят ли с нещо или ще те забравят още преди да си захлопнал вратата.
Такъв паметник всеки си прави. Не си мислете, че „тая работа е за творците, разните там поети, писатели, художници и композитори, те да му мислят, мен не ме засяга“. Как да не те засяга, ти душа не носиш ли? Засяга ни и още как, всички ни засяга! Само мащабите са различни. И паметниците…

Тук му е мястото да уточня (традиция стана вече) какво разбирам под „паметник“.

„Паметникът е обект, чиято цел е да напомня за нещо, обикновено за починал човек или важно събитие.“ пише в Уикипедия.

Няма изненади, всички така разбираме думата.
Усложняват се нещата, когато допре до уточняване какви са тези обекти и какви послания (напомняния) могат да носят.
Оказва се, че обектите могат да бъдат всевъзможни (накрая и аз ще ви покажа един уникален!). За какво е напомнянето пък да не говорим. Тук ми се иска малко да пофилософствам, извинете ме.
–––––––––––
Памет за нещо всеки паметник носи и напомня на хората, които са съвременници, свидетели на нещото. Които могат да си го спомнят. Следващите вече могат само да знаят за нещото, не и да си го спомнят. И то да знаят, ако са им казали (и както са им го казали!). Паметниците в това отношение не могат да помогнат, нужно е предаване на знанието. Пример: Мадарският конник паметник ли е? Паметник. Напомня за кого или какво? Паметникът още стои, предаването на знанието е прекъснато някъде. И днес учените гадаят и предполагат, а на хората от Мадара нищо не напомня…

Мадарския конник

Като казвам „предаване на знанието“ нямам предвид само черно на бяло. Даже точно него изобщо нямам предвид. Разбирам предаване на спомен за нещо от човек на човек, от поколение на поколение. Това е истинската памет! Прекъсне ли се нейното предаване, значи вече няма нужда да се помни нещото.
–––––––––––
Та на думата.

Много прав е поетът. Освен всичко друго, паметника, който си неръкотвориш, няма как да взривят, гътнат или наплескат с боя. Особено последното, което днес си е направо мода. Като гледам из София, празно място не остана ненадраскано. Май най-потисканата свобода при социализма е била забраната да се драска и цапоти кой къде свари.

И, както е обичайно за всяка генерална смяна на политическата атмосфера, ръкотворните паметници не избягнаха „актуализация“. Оправдание са някои, които по замисъл бяха не паметници, а политически жалони. Така се нароиха в България навремето все важни за паметта на българите паметници на Ленин и Сталин, в днешно време даже и на Берлинската стена.

2014-11-23 09.49.35

А в битка с паметниците се хвърлиха политически пубери, които за други битки не ставаха.

София пък сега се кани да си прави градски войнишки паметник на загиналите бойци от І и VІ софийски пехотен полк във Балканските войни и Първата световна война. На място, което изобщо не е подходящо за никакъв паметник. Под предлог, че имало такъв, ама го разрушили преди 35 години заради НДК и паметника „13 века България“, който сега бил за махане.

Използвам случая да си кажа мнението, макар че няма кой да го чуе.

Първо. Паметник на загиналите войници от пехотните полкове нямаше. Имаше възпоменателни плочи на загинали в Балканските войни 1912 – 1913 г. и в Първата световна война 1914 – 1918 г., поставени на стените на казармите на I-и и VI-и пехотни полкове, каквито се правят в районите на казарми за възпитаване на патриотично бойно чувство във войниците.
Sofia plochi 1Sofia plochi 2

След като казармата беше махната (тя беше заградена с ограда и някога е била извън града)

nsviewvitosha

и сградите разрушени, стените с плочите останаха да стърчат известно време докато намислят какво да ги правят.
Сега – когато няма вече нужда от патриотично войнско чувство, а само от добро заплащане – София не е зле да си направи войнски паметник. На подходящо достолепно място, а не политически напук.

Второ. Паметникът „13 века България“. Този паметник има доста странна съдба. Построен е набързо на абсолютно неподходящо място за паметник. Нехаресан още от начало. Вкл. и от Тодор Живков, който на откриването хитро „преработва“ темата му „Нека този паметник бъде ярък символ на нашия устрем напред за изграждането на нашето мило социалистическо Отечество Народна Република България.“ А не на направеното за 13 века! Нали завършва отгоре с крило „символ на полета на мисълта, свободата на волния дух и на неудържимия човешки стремеж към съвършенство“ според авторите!

1300 godini bg otkrivane

И странното е (почти мистично!), че паметникът започна да изпълнява тази си роля, променяйки се постепенно, за разлика от събратята си (паметниците са вкаменен миг от времето). „Изграждането на нашето мило социалистическо Отечество“ остана някъде в историята, започна разпарчетосването му, борба с комунизма и изграждането на нашето лелеяно демократично капиталистическо Отечество – и паметникът съответно променяше вида си, не изоставайки от времето. Твърдо стои до днес напълно актуален!
31082014003

Pametnik3
Той трябва да бъде запазен в този си вид, нашарен като някогашна градска тоалетна, полуограбен и с оскубаното си крило-символ на върха – като

паметник на прехода.

На абсурдното си място и само с един надпис: „Върви, народе възродени!“…

2014-11-23 09.53.03

Какво, последните ни десетилетия живот не заслужават ли паметник?

––––––––––––––––
Както споменах, ще ви покажа един обект, който аз с основание мога да нарека „паметник собственоръчен“. Нещо, което по няколко пъти на ден напомня за автора си вече 60 години…

2014-12-01 13.24.34

Тази джаджа на входната врата на апартамента ни представлява едно простичко хитроумно приспособление, което запалва лампата в антрето щом се отвори вратата. Вече 60 години безотказно и без никакъв ремонт! Към него могат да се закачат всякакви неща, които се задействат с електричество. От външна страна не може да бъде изключено по никакъв начин – действието му е механично при по-малко от 0,5 см. отваряне на вратата (както е на снимката)  и единствената възможност е да се изтръгнат жиците, но за целта трябва да се влезе, т.е. да се отвори вратата, при което то се задейства мигновено! Навремето функцията му беше удобство – щом отвориш и е осветено – а не предпазване от крадци. Но днес може да сложи в джоба си и най-сложните електронни пазачи, на които също електронно се намира цаката.

Е, очевидно не ви го показвам като някакво изключително откритие, което да заслужи такава квалификация. Друга е причината:
преди 60 години ни го направи собственоръчно по съседски един добър човек и приятел на родителите ми, когато направи същото на тяхната врата.
Генерал Чешмеджиев, дядото на Тити Папазов.
Отдавна не е между живите, но всеки ден по няколко пъти аз си спомням за него, отваряйки входната врата. И нишката на приятелството между семействата се крепи…
______________________________________
Между другото, от стихотворението на Пушкин всички знаят първия ред, а на мен ми харесва най-много края:

Хвалу и клевету приемли равнодушно
И не оспоривай глупца.

Камък в ръката

Камъкът – първото оръжие и първият универсален инструмент на човека.

Ръката – за нея какво има да обяснявам, на кого не му се иска „да пипне“ преди всичко друго!?

В пра-прастари времена (толкова далечни, че времето губи смисъла си – и „вчера“ да кажем все това) един редови представител на животинския свят се досетил да се изправи на задните си крайници за придвижване.
Така де, щом може да ходи само на задните защо да хаби и предните? По-добре да ги освободи за нещо по-полезно. Къде пътьом ще откъсне някой плод, къде ще хване здраво някоя местна красавица…
Повишена ефективност, казано на съвременен език.
Ръцете, освободени от задължението да са крака, започнали да стават все по-полезни за живота. Много нови работи можело да се вършат с тях. И, най-важното, можело да се хващат и използват разни предмети.

И тръгнала еволюцията на животното наречено „човек“.

…………………………………………………..
Преди да продължа е необходимо едно пояснение. Думата „камък“ употребявам в нейния пълен обем на съдържание. Така, както казвайки „човек“, имаме предвид съвкупност от 7 милиарда разновидности на общото.
…………………………………………………..

Как човекът се е хванал за камъка няма как да знаем. Дали спъвайки се в някой камък го е хванал и захвърлил ядосано, дали сбивайки се с някого е докопал камък под ръка и го е цапардосал с него – така или иначе, досетил се, че камък в ръката го прави много по-силен. Къде-къде повече от простата тояга.

Всъщност, в еднаква степен няма как да знаем и обратното – дали камъкът не ни се е пъхнал в ръцете, избирайки ни за „подставено лице“…

Не случайно човешката еволюция започва с каменна ера (между другото, дървена ера няма). С течение на времето (нали си спомняте какво писах в началото за времето?) камъкът показвал все повече свои качества и станал абсолютен фаворит при използваните помощни средства. От „тогава“ та до днес човекът го предпочита, уважава, направо обича (особено някои кристални камъни като диамантите, напр. 😉 ).

 

Индийски украшения от естествени кристали, натрупани в „съд“ от ахат. Снимката направих в индийския магазин на „Граф Игнатиев“ в София

Индийски украшения от естествени кристали, натрупани в „съд“ от ахат. Снимката направих в индийския магазин на „Граф Игнатиев“ в София

И с пълно основание – камъкът ни е научил да подбираме какво ни е нужно за работа, да го обработваме в необходима форма и т.н. Благодарение на него сме стигнали и до метала, а и до още много други неща. И си го тачим.

Настолната ми лампа

Настолната ми лампа

Като споменах каменната ера – всъщност наистина ли сме излезли от нея? Ако се поогледате край себе си докато си пийвате питието…
Няма нужда да се напрягате много, нали държите стъклена чаша и сте чували за кварцов пясък. 🙂 А и за обсидиан (вулканичното стъкло) вероятно знаете.

Камъкът здраво е заседнал в биологичната ни памет.

Съмнявам се, че има човек, който в ранното си детство да не е събирал камъни. Както казва гравитон в коментар: „Графе, гледам внука и той все камъчета събира,едни такива заоблени, здрави и разнообразни по структура. И все ги мие и носи в София. Пък аз се чудя от къде тази любов към камъните и какъв ще стане! Дано и от него да излезе кремък с душа!!!“
Браво гравитон, великолепно казано – „кремък с душа“!

Цъкнете в някой съответен сайт и веднага ще научите за вашата зодия кой камък ще ви пази от беди и болести. Даже „философски камък“ има!

Първите пари пак от камък били.

Сравнението с камък е сред високите отличия за човека. „Твърд като камък“, „Непоклатим като скала“, „Здрав като камък“, „Камъкът на мястото си тежи“, „Камък в основата“, „Той е безценен камък“, „Думата му тежи като камък“ „Казана дума, хвърлен камък“…
………………………………………………………….
Заради последните две поговорки е написаното до тук. Отплеснах се пак, нали не съм от „малко_словните“. Но да си призная, с удоволствие мислих и писах за камъка, а сега продължавам с голямо неудоволствие намислената тема.

Последните години все по-често се сещам за “казана дума, хвърлен камък“. С носталгия! Поводи бол – и в „голямата“ световна политика, и в голямото нашенско „добро утро“.
В епохата на всеобщата комуникация думите се освобождават със скоростта на болид от значението и тежестта си, подобно космическо тяло, навлязло в земната атмосфера. Всеки се счита в правото си да ги товари и разтоварва с каквото и както си иска по начин, който му е изгоден в момента.
Какъв ти тук камък, казаната дума дори тежестта на хвърлен балон няма. Издухан прахоляк. Безтегловна прашинка!

Каква е причината? Всеобщата комуникация? С това ли, че изравни възможностите на изява – всички са карашик, от гениалните през средно умните до „кенеф_драскачите“?
Или виновни са множащите се лавинообразно джаджи, улесняващи все повече живота (и мисленето!) ни? Леснотията е хубаво нещо, ама ни разкашква и при първата мъчнотия се оказваме цопнали вайкащи се в блато!

Казват навлезли сме в „информационна епоха“ на развитието си. Това отдавна ме е хвърлило в оркестъра. Просто не мога да го асимилирам!
„Информация“ означава да научиш мисли и дела на други човеци за да ги използваш за собствени житейски и душевни мисли. Затова ни е даден дар „слово“.

Наглед е така – буквално живеем в информационен планктон.
Но колко от всекидневно погълнатото е информация и колко все по-нагла измишльотина? Вие знаете ли за себе си? Сигурни ли сте, че след ден, седмица, месец узнатото днес…?!?
Не бъдете сигурни!
Думите вече не са хвърлен камък, а хвърлен прах в очите в болшинството случаи. И никой не е застрахован от подвеждане – често най-опитните гъбари се тровят с гъби!..

Няма да давам примери. Пуснете си телевизора!
А след 2-3 месеца си спомнете нещо, за което сте информирани днес. И се запитайте, защо никой не се сеща да информира за днешната информация?!?

Господи, спаси словото от ръцете на дявола!

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххх
По-горе, в началото има едно малко странно изречение „дали камъкът не ни се е пъхнал в ръцете, избирайки ни за „подставено лице““. Не е литературна завъртулка. 🙂 Бих го нарекъл „тема на бъдещето“…

 

Почивка

Радост за тялото, блаженство за духа. Едно от най-добронамерените абстрактни понятия в съществуването на живота. Най-първоначалното – заедно с труда.

Трудът – необходимост за съществуването на живота, зависеща от обстоятелствата.

Почивката – необходимост за възстановяване, съхраняване на живия субект, разтоварвайки го от непосилието на труда.

Кое е по-важното? Без кое не може?

Не бързайте! Въпросът не е за индивида с неговата нищожна частица от живота, а за съществуването на живия свят като цяло.

В шест дена направи Господ небето и земята, а на седмия ден си почина и успокои

прочетох някъде преди време.

Хайде, на който му стиска нека да каже, че на Господ просто му е омръзнало да работи, домързяло го е!…

А думата в края на изречението? Не е ли многозначителна?

Не е! В речника синоними на почивка са покой, спокойствие, освежаване, ободряване, отпочиване, опресняване…

Тогава? Тогава – казва логиката – трудът е необходимата (при това не винаги!) цена за живото съществуване, а почивката е възстановяване биосферата в нейната същност.
……………………
Почивката не е обвързана с конкретно място и време. Тя просто се случва! В различен по големина отрязък от времето, според случая. Все едно преминаваш в друго измерение, където свободата на действие е лично твоя. За разлика от всекидневието, където тя (свободата) ти е поднесена в рамка – да подхожда на трудовия, социален и политически интериор.
–      Така е, ама кой ще ти даде да се разхождаш в други измерения както ти скимне?
–      А ти от кого чакаш разрешение? Господ питал ли е някого? Търси своето решение!

 http://domyurist.ru/wp-content/uploads/kompensatsiya-za-neispol%27zovannyj-otpusk(2).jpg

………………….
Последното изречение ми напомни първопричината за тези мои умувания и това писание. Случката е следната:

Наскоро изневиделица бях въдворен на принудителна почивка (и такива има!) с пълно откъсване от привичното всекидневие. Без каквато и да е психологическа подготовка, гръм от ясно небе!
Вярно, известни възможности за интернет, телевизия, вестници, храна по избор, имаше. Но, амбициран, аз реших да не се поддавам на смекчаващи случилото се глезотии и да отстоявам правото си на избор и решение.
Щом ще е гарга рошава да е!
Категорично отхвърлих всичко, което придаваше ерзац подобие на всекидневието ми. Оставих си само кафето (имаше чудесен богато зареден автомат на 30 крачки разстояние) и…книгите.
В резултат за 6 дена прочетох 9 книги – Точица ме зареждаше всяка сутрин – и отслабнах 8 килограма. Моето четене събуди интерес и всеки ден се разпространяваше устно комюнике колко книги съм прочел предишния ден. 🙂 Което не доведе до появата на последователи, разбира се… 😉
photo_verybig_692576

Отслабването не беше резултат на четенето, както се досещате. Но не беше и резултат на някаква жестока диета, както вероятно предполагате.
Каквото било – било, затова пък сега съм почти на младежките си килограми и се чувствам отлично.
…………………….
Още малко за работата и почивката.

Вече има заболяване, дефинирано като „работохолизъм – унищожаваща душата пристрастеност“. При това е доста сериозно – според статистиката само в Япония годишно умират около 10 000 души по тази причина. Заболяване „почивкохолизъм“ няма, умрели от почиване не са известни…

Мое наблюдение: когато човек разказва спонтанно спомени без определен повод и тематика в 90 % случките са от почивки, а не от работата му.

Това не значи ли, че истинският живот се движи от почивка към почивка?

 

Наглост человеческа

Делфините ликуват!

Delfini

Вековната им мечта да станат войници на хората се сбъдва!

Delfin-Mine-Hunter

Това не го казвам аз. Подобно нещо не може да ми мине през ума дори и като провокативно изказване!

Ето кой го казва съвсем сериозно:

„Делфините са изключително интелигенти животни – вероятно най-интелигентните същества на Земята след човека. Освен това те са настроени дружелюбно към хората и за тях е удоволствие да изпълняват поставени им от човека задачи“ заявяват от ръководството на проект на Военноморските сили на САЩ за използване на морски бозайници за военни цели. /Dariknews/

Програмата датира от втората половина на 50-те години. Едно време в нея бяха включени китове и акули. Сега делфините от програмата, издирващи мини, са от вида бутилконоси. Във военноморските сили има и 40 тюлена от вида морски лъв“, допълва БТА.

„Руските военноморски сили отново ще използват морски животни, главно делфини, за защита на военноморските бази, предаде Франс прес, цитирайки руския в. „Известия“.
Делфините бяха натоварени с тази задача по времето на СССР, но след разпадането му тази практика в
 Русия беше преустановена. През 2000 г.Русия продаде на Иран обучени делфини.Базата в Севастопол беше предадена на Украйна. Сега Русия отново ще повери мисия на делфините, след като Пентагонът обяви, че от началото на 2010 г. отбраната на американските ядрени подводници ще бъде осигурявана от делфини и морски лъвове в района на Китсап, в щата Вашингтон“ пише БТА

Всички програми и бази от този вид са засекретени и не може да се гарантира на какво точно се обучават морските бозайници. Информация пускат за това, което все пак да се преглътне.

Точно това ме накара да пиша. Аз не съм „бозайник, включен в програма за управление на мислите и реакциите“. И милиони са като мен! Няма да ви се получи, господа наглеци!

Вместо да ни баламосва със „защита на животните, използвани в циркови представления“ ЕС да забрани безусловно използването им за военни цели!

Да, ЕС – Европа също е причастна, нищо, че известните бази са в САЩ и Русия. Така наречените „проекти“ отдавна не са само такива и в практическото им приложение Европа също е имала пръст – във войната в Кувейт и Ирак напр. Между другото, във войната във Виетнам американците са използвали пчели!

………………………………………………………..

Тази моя публикация не е поредното природозащитно писание. Чувствам се лично обиден и заявявам категорично намерение да направя всичко по моите възможности за раздухване на проблема. Като начало чрез писма до Европейския парламент и чрез Avaaz.org.

…………………………………………………………

Колкото до делфините, те имат милиони години преднина в еволюционното си развитие.

За нас са почти като извънземни…

Морските ни братя

Кой знае?

–      Не знаехте ли?!? – питат с основание поредните help-чистачи на поредната човешка щуротия.

–      Знаехме! – им отговарят потърпевшите.

–      Защо тогава мълчахте, защо не казахте?!

–      На кого? Всички знаеха. Вие не знаехте ли?

Въпросите секват, настава гузно мълчание.

–      И сега всички знаем какво ще стане след вас, ама… – се чува в мъглата заглушено мърморене под сурдинка от разни страни.

………………………………………………………………………………………………………………………………..

Тъй е било, тъй и ще бъде…

Нали мълчанието било злато?

________________________________________________________________________

Необходимо обяснение под черта:
В случая нямам предвид „мълчание“ буквално, а в широк смисъл – мълчание е и когато говориш не това, което знаеш и мислиш…

 

Цветята искат да ни разберат

Не зная дали следващите редове са ми внушени от цветята (за каквото усещане писах в предишното ми писание). Не зная дали предавам точно или има и мои вметки. Но ви уверявам, че съм напълно сериозен.

И така:

Цветята имат към хората дружелюбно отношение. Причината е, че виждат в нас силно чувство за красота, която при тях е водеща в съществуванието им. Близки сме им. И от хилядолетия очакват и търсят разбиране и контакт, различен от досегашния „разум → предмет“. Отдавна се мъчат да ни подскажат. Знаем, че обичат музика; че имат предпочитание към отделни хора; че обичат да им се говори… Но ние още не сме стигнали в разума си до тях. Нищо чудно – за животните едва преди 2 години излезе специална Декларация!*

В същото време, оценявайки нивото ни на разум, не могат да разберат някои неща от нашата реалност. За тях те са извън логиката на Всемирната живост.

И наистина – как е възможно да желаеш красотата винаги да е с теб и в същото време умишлено да градиш ужасна обстановка за живота си? Такава, например:

SMOG-Sofia

automobile-greenhouse-gas

50d77d20b4090f84fe7

2928

HK_peizaj

Каква полза да търсиш някакви изяви на красота, след като атмосферата на живот – създадена от самия теб – е грозна и противоестествена?

Да се грижиш с обич за някое цветенце в саксийка на перваза на прозореца и 

2010-06-05-06-56-43-beglica

………………………….

Аз: не, те не ни упрекват или съдят. Просто недоумяват и си го казват открито, както е прието във Всемира! Имат и доста неприятни за нас въпроси…

………………………….

Например, вместо думи, малък пример.

obich predi kraya (2)

Какъв надпис бихте поставили на тази снимка? Аз първосигнално я бях кръстил „флирт“.

А цветята ми казаха:“Това е обич в последните мигове на живота. Защото всички цветя във ваза са умиращи. Нима ви доставя наслада да наблюдавате тяхната агония?“

…………………

Чудя се дали да пусна днес (че и утре) това. Все пак първа пролет е, ще ви разваля настроението. Но ще го пусна. Заради цветята. Ако за нас настъпва пролетта, за тях започва новия им живот!

На добър час по пътя на красотата, милички!

_________________________________________

*

Джоузеф Диал, изпълнителен директор на “Mind Science Foundation” :

Това е ден, който ще влезе в историята. Най–накрая ние хората стигнахме до заключението, че начина, по който сме разбирали до сега съзнанието и поведението на животните, е бил твърде примитивен и назадничав. Тази нощ, всички ние казахме, каквото мислим и знаем, подписахме една декларация за пред обществеността и пред камерите на медиите, заявихме, че съзнанието на хората и съзнанието на животните са подобни. Сега трябва да се замислим за начина, по който се отнасяме към животните и защо се отнасяме с тях така. Нашето откритие е историческо и революционно.”

Надявам се, че на дневен ред скоро ще бъдат и растенията…

Тоталитаризъм

Сравнително нов термин, навлязъл в по-широка употреба за нуждите на антикомунистическата борба след Втората световна война. Основателно и доста ефективно – значението му се отнася за държавна система на управление и дава възможност за сравнения. А за онова време да можеш да оприличиш нещо или някого на хитлеризма беше съкрушителен удар – и дяволът, оня с рогата и опашката, не беше толкова омразен на хората.

Антикомунизмът не търпеше отлагане, ситуацията си беше направо критична за капиталистическия свят. Оня, с мустачките, вместо да свърши работата, която се очакваше от него, и да премахне най-после Съветския съюз, взе, че се оплеска с расовите си фантазии. За какво оставиха Германия да стане най-силната държава във военно отношение, за какво ѝ дадоха като бонус европейски държави? Държава, която започна войната на коне със саби срещу най-съвременното немско оръжие, която по всички реални разчети след година и половина – две трябваше най-после да изчезне, в крайна сметка поби знамето си на Райхстага! Единствената социалистическа държава, пред очите на целия свят.

На всичкото отгоре, социализмът от една държава се разрасна в лагер от държави!

Капитализмът трябваше бързо да намери начин да прегрупира силите си за да излезе от това поражение. Светът засега гледа, но знае ли се как ще реагира?
И той намери единствено правилното решение – във Втората световна война битката не е между двата строя, а между две тоталитарни държави!

Тоталитаризмът беше взет на въоръжение.

И днес всички, от младоци до мои връстници, знаят, че хитлеризмът и сталинизмът са две страни на една и съща монета. Знаете, нали?

Успехът на този термин беше толкова впечатляващ, че нямаше как да си остане само в сферата на значението си.* И в съвремието той беше преустроен за по-широка употреба – превърна се в понятие. Употребявано с ищах в най-различни сфери. От обвинения към политически практики и субекти, през словесни двубои, та чак до тоталитарен туризъм.
Но разширявайки своето значение като понятие „тоталитарен“ загуби острието на порицанието. Кой може да каже, че е застрахован от тоталитарно мислене и практики? Всички, малко или много, ги ползваме в отношенията си към околните, независимо как ги наричаме в конкретните случаи. Родители, в детските градини, учители, собственици и ръководители на фирми, партии, сдружения и т.н., и т.н.

Докато пишех това се появиха съвсем типични примери.

Малък процент от близо 3000-те студенти на Софийския университет блокираха цялата сграда и насилствено преустановиха дейността на Университета. Т.е., насилствено наложиха своето мнение над болшинството. При тях най-характерното за „тоталитарно“ – пълно отказване правото на мнение на инакомислещите – е в най-чист вид.

Днес нищожен процент от избирателите в България се опитват насилствено да преустановят дейността на Народното събрание. Което вече намирисва на опит за преврат. Между другото, повечето тоталитарни държави така са се родили.

–––––––––––––––––––––––––
* Терминът „тоталитаризъм“ означава държавна система на управление, при която властта е напълно централизирана.
Понятието „тоталитарен“ е от сферата на мисленето и означава налагане със силови средства мнението на малцинство (дори един човек) над мнозинството.

Рекламите в блога не са поставени от мен!

Интелект

В последно време, покрай едно реалити шоу, думата стана много модерна. Където бутнеш все за интелект се споменава. Интелектуалци ли не щеш, интелигентни ли, лепи се къде трябва и не трябва – чак до интелигентен пластилин. 🙂 Оформя се мнение, че има някаква интелектуална класа, която единствено трябва да има право да решава съдбините на народа, защото само тя е умна-разумна. Не малко предложения срещам да се забрани на неинтелигентните даже да гласуват!

Започнах да се обърквам. Как се придобива този интелект, толкова ли е трудно, че само малка част от българите го притежават? С пари ли се купува (нали в днешно време всичко се купува с пари!), с образование ли или как?
Без образование има ли интелект? Не си спомням да има дипломи за придобит интелект.
Хората без интелект второ качество ли са и каква е причината да го нямат?
Кой и по какви критерии определя кой го има и кой не?
Аз, например, кого да питам имам ли го?

На такива въпроси ровене в нета му е майката. С „аз си го знам“ не става, често се оказва, че това, дето си го знам, не е баш то…

И сега така излезе.

Терминът intellectus като основно понятие означава човешката способност за разсъждаване, анализ и синтез на информация. Т.е., човекът да мисли и решава проблеми като си служи с дадена информация след осъзнаване и анализ.

Така е бил маркиран още в древността главният въпрос пред човешкото любопитство – от къде идва и какво представлява тази ни способност, която ни отличава от останалия жив свят. Толкова важна, че си имаме и специален орган за нея – мозъка.
Терминът е главно понятие във философията на ума и гносеологията и нещо като основен ориентир в огромния обем на материята, в която всеки тръгва със свой багаж от въпроси, всеки намерен отговор на които изстрелва фойерверк от нови въпроси и посоки та току-виж си забравил откъде накъде си тръгнал.

Големите умове във философията – от Платон и Аристотел до днес – са наясно, че надали някой някога ще може да каже „ето това е пълна дисекция на човешкия интелект“ и затова това философско понятие и днес няма ясно конкретизирано значение – представлява плетка от представи, спорове и дискусии.

На всичкото отгоре обектът на проучване (човешката способност за разсъждаване, анализ и синтез на информация) не е само на философията, ами и на още куп фундаментални науки, занимаващи се с човека. Като психологията напр., където интелект е понятие за мисловните способности на човека. Което дава възможност до установяване на интересуваща психологията конкретика и от началото на ХХ век вече има установени 3 изграждащи части на интелигентността – практическа (борави с предмети, с нея се започва от раждането), абстрактна (понятийна) и социална (отношенията между хората) – и 2 вида на цялото – кристална (основни понятия за правилно и грешно) и флуидна (гъвкавост, решения, реч).

Тези постановки дали възможност за конкретни изследвания, които довели до установяване на нещо, което е и целта на моето писание:

Интелект има всеки човек. Мозъкът е орган, чиято паренхима е интелекта. Изгражда се до 20-годишна възраст. Започва с практически (от раждането), след това абстрактен и социален. И край! След тази възраст кристалният интелект остава константа до края на живота. Флуидният задържа ниво една година и след това постепенно спада.

(Как пък го изчислиха точно една година не знам. Наука, не смея да ѝ се бъркам! 🙂 А и това спадане… Вярно, успокояват, че не означава оглупяване, а само изгубване на някои възможности, ама… 😉 )

Науката си е наука. Нейната работа е да се задълбава в нещата за да стигне до истинската им същност. Което понякога продължава с векове без да се вижда края. И за което трябва интелект с доста специални възможности…

Моето желание е скромно: какво ние, хората с обикновен интелект, можем да асимилираме, за да сме наясно с термина, че да не попадаме в небрано лозе при употребата му.
Хващам си логиката (колкото я имам изградена) и търся простичка яснота. А най-лесно такава се постига с „фигуративно казано“, както казвахме в младежките ми години.

И така, какво разбрах аз:

# Мозъкът е биологичен компютър, който се зарежда с програми през първите 20 години от живота на индивида (фигуративно казано 🙂 ). В останалата част на живота тези програми се използват за работа. Интелектът е наличен във всеки, но е абсолютно субективен, защото „зареждането“ зависи от огромно количество фактори в милионни съотношения, за които е невъзможно да се каже има ли решаващ и кой е той. А и огромна роля играят предпочитанията на зареждащия – ракиджия ли е или си пада по водката, примерно. Още по-субективно е използването на „програмите“ за работа, нали все пак стопанинът на мозъка избира. Така и ще си мухлясва ексела ако цял живот нито веднъж не сметнеш 2+2.
Накратко, два напълно идентични интелекта са невъзможни (дори при близнаците)!

# Генерална класация на човешкия интелект е абсурдна, защото не е възможна сравнителна база данни за подобно нещо. Самооценката е още по-абсурдна (да ме прощават г-да интелектуалците от всевъзможни списъци!).

# Графиката на развитие на интелекта в продължение на човешкия живот съвпада с графиката на развитието на биологичното тяло – до към 20-тата година тялото на човека „расте“ и се оформя, след това няколко години „таван“ и тръгва назад към деградация. Който двайсетгодишен бяга 100 м. за 10 сек. на 50 год. не може…
Т.е., човекът като цяло се изгражда до 20 годишна възраст, след това се изявява в останалата част от живота си.

# И не на последно място, всяко живо същество, което има мозък, има интелект – този орган е само за това! От такава гледна точка случаят с птицата риболовец не е толкова необяснима…

––––––––––––––––––
Хрумване за подчерта:
Чрез изследване на интелекта на отделни хора може да се получи картина на цялостната човешка атмосфера през периода на техните първи 20 години – като се открият преобладаващи черти в мисловната, социалната, моралната и ценностната им системи.

Топящите се пари

Не щеме ний богатства, не щеме ний пари, най искаме свобода, човешки правдини

Така пеели българските революционери около Освобождението, това била една от любимите им песни, превърнала се по-късно във военен марш. Текстът най-добре е изразявал техния идеализъм и саможертва!
Не са подозирали, че тази фраза само след няколко десетилетия ще добие друг смисъл, а след малко повече от век ще стане многообещаваща цел на човечеството за следващ етап на неговото развитие.

Още в началото на 20-ия век (1916 г) самоукият икономист „магьосник“ в сферата на икономиката Силвио Гезел издава труда си „Естественият икономически ред чрез свободна земя и свободни пари“, в който прокламира идеята, че парите трябва да се върнат към първоначалното си предназначение на стока-посредник. Те не бива да остават повече извън кръговрата и преходността на всичко земно, трябва да станат „най-бързо развалящата се стока“, да не могат да се натрупват, а да губят стойността си ако не бъдат харчени. Да бъдат в непрекъснат оборот и да изчезне завинаги лихвата. Парите да станат обществени и ако някой ги „заеме“ веднага да трябва да ги използва за да не плаща такса на обществото.
Това ще доведе до един по-добър свят, смята Гезел, в който ще изчезнат редуващите се кризи.

Големите умове бързо „хващат“ гениалността на идеята.

Създаването на пари, които не могат да се трупат, ще доведе до нов вид, по-истинска собственост“ казва Алберт Айнщайн.

Гезел е създал антимарксически модел на социализма и отговорът за бъдещето трябва да се търси именно в тази посока казва проф. Джон Кейнс.

Случило се така, че по стечение на обстоятелствата теорията на Гезел била проверена в експеримент, отговарящ на всички изисквания на науката.

Чудото от Вьоргл.
Годината е 1932. Голямата депресия, започнала 1929 година от САЩ, вече е удавила цивилизования свят. Ужасяваща безработица и бедност. Спасение от никъде. (Между другото, нивата в световната икономика от преди кризата биват достигнати чак след Втората световна война!)
Австрия не е пощадена. Обществената атмосфера е взривоопасна, набира сила хитлеровата германска националсоциалистическа работническа партия (NSDAP). Правителството (вероятно финансовия им министър 😉 ) решава, че единствен изход от кризата е икономии – да се орежат доходите на хората, да се свият държавните разходи, да се съкратят работните места  за да се постигне национална финансова стабилност (защо ли ми е познато това?!?).

По това време едно малко тиролско градче Вьоргл има наскоро избран с жребий кмет „с дълго име“ Михаел Унтергугенбергер. С жребий, защото „десните“ и „левите“ в градчето от 3000 жители били „на кантар“ и от доста време не провеждали избори, а теглели чоп. За да няма политически страсти и омраза, а да си пият спокойно заедно питието в кръчмата. Та на социалдемократа с „дългото име“ му се паднало предишната година да е кмет.
„Голям“ късмет, няма що – криза, една трета от мъжете без работа, в общинската каса 34 500 шилинга, никаква възможност за социални помощи, държавата нарежда „икономии!“.

Човекът бил с основно образование, ама имал глава.
И решава да не спестява, а да харчи! Като приложи идеята на Гезел, която прочел в някакво списание.

В градчето се започва интензивна работа по общински обекти – мост, поправки на улиците, канализация и даже туристически пътеки и ски шанца. Хората имат работа, получават си парите и всичко живва.
Но!…парите, които получават не са „истински“, а общински, трябва да се изхарчат до месец, иначе се обезценяват с 10% чрез купуване на специална марка. Няма спестяване, има оборот! В края на месеца всеки гледал да похарчи останалите му пари. Даже данъци плащали в аванс! Нещо като играта „Черен Петър“, всеки гледал да се отърве от Черния Петър.

И въртележката се завърта – отпечатаните общо 32000 шилинга, гарантирани с общински пари в местната банка, за по-малко от година се завъртат в оборот 463 пъти и създават стоки и услуги на обща стойност 14 860 000 австрийски шилинга! Безработицата рязко се намалява, икономиката е в невероятен възход.

Кметът става световна сензация. Валят писма с искане да стане финансов министър на Австрия. От експеримента се интересуват в Европа и САЩ, френският министър-председател прави посещение, кметовете на 170 австрийски града се срещат с необразования кмет с намерение да въведат системата. Шега ли е – с някакви жълти хартийки да ликвидираш най-страшната криза! Но…
… Националната банка на Австрия се противопоставя! В началото на 1933 Унтергугенбергер обжалва държавното решение за спиране на експеримента, като вече подозира, че “умните глави ще ми забранят да продължа”. На 18-ти ноември 1933 Конституционния съд на Австрия решава: парите за бедни във Вьоргл нарушават Конституцията.

На чудото е сложен край.
………………………………………………………………………………..
Зная, че не ви казвам нищо ново с това писание. Има достатъчно публикации с подробности за „чудото“ в медиите и нета през последните години.

Пиша, защото се оказа, че забраненото не е забравено. Хората, за които е направено, помнят! И не само помнят, ами вземат работата в свои ръце. „По-добре от революция“, както е казал някога кметът с дългото име.

Днес вече
в Германия действат 24 вида свободни пари, най-известна е валутата химгауер, създадена под формата на училищен проект за 10-и клас в региона Химгау. Тя има отрицателни лихвени равнища и започва да губи стойност – 2 % на всеки три месеца. В обръщение са 540 000 банкноти химгауер.

Още през 1934 г. в Швейцария, под влиянието успеха на Вьоргл, се появява кръгът WIR – система за размяна между дребни предприемачи. Започнала с 16 търговци днес в нея участват над 60 хиляди предприятия с оборот от няколко милиарда франка. Не се влияе от кризи! Придобила е статут на банка и днес Швейцария е единствената страна в света, която има две официални валути.

Гърция – По неофициални данни в местните общности в страната към момента оперират над десет алтернативни търговски мрежи и непрекъснато се появяват нови. И всичко това, без участието на официалната валута – еврото. Една от тях успя да привлече значително международно внимание. Нарича се „ТЕМ“ – „Алтернативна местна единица“. Хора от най-различни професии са част от тази алтернативна мрежа.

В САЩ съществуват няколко алтернативни парични единици. Интересен като философия е проектът „Венера“ действащ в изследователски център във Флорида.
……………………………………………………………………………………
Мисля, че човечеството няма алтернатива.
Или парите ще станат бързо разваляща се стока, или светът, който виждаме около нас, ще изчезне изцяло в небитието.
Лихварите да станат безработни, а безработните работни – на първо време там е спасението!

Човечеството търси нов път.

Ние също.

И е добре да не забравяме какво са ни подсказали нашите предци:

Не щеме ний богатства, не щеме ний пари, най искаме свобода, човешки правдини!

 ___________________________________________________
Под черта:
Всеки нормален човек, всяка уважаваща се фирма търси дефекта и го оправя щом някаква машина ту работи перфектно, ту се скапва.
Всички кризи започват от САЩ и скапват целия свят. Недоумявам: защо досега не е намерен и премахнат дефектът на американския капитализъм?!?

Лъжата

Внимание! По-добре прочетете това утре – текстът е твърде сериозен за веселия Ден на лъжата.

Съгласно двузначната логика лъжата е едно от двете възможни състояния. Като се размърдаме из по-сложната логика бързо ни става ясно, че „двете възможни състояния“ така са се каращисали, че са станали ∞-те възможни състояния. Но винаги с двата компонента заедно!

Като са две, кое ни е по-мило?
Лесен отговор – което от двете има международен ден?* 🙂

Добре де, мила ни е лъжата, няма спор, ама колко и защо?

Колко надали може точно да се каже. Безспорно е само, че никой не преживява ден без да „пусне“ и „приеме“ по няколко десетки лъжи. Десетки, няма лъжа – средно по 3 на десетминутен разговор. При това не става дума за разговор с политици, търговци, банкери, ловци (като на снимката) и рибари, а за обикновен всекидневен.
Според най-известния жив специалист по лъжата проф. Пол Екман сме в състояние да доловим едва 54% от лъжите, които ни се поднасят… и които ние поднасяме. „Доловим” е много подходяща дума, тъй като тя не обозначава осъзнато „хващане” на лъжите, което от своя страна ще рече, че процента на лъжите, които реално „хващаме” е вероятно на половина от горепосочения, а може би и по-малко.

Добър пример за „поднасяне“, „хващане“ и „приемане“ 🙂

Както обикновено става, това което обичаме да правим не обичаме да ни правят. Затова и лъжата сме я разпарчетосали на безчет „видове“ с дори противоречащи си етикети. Голяма, малка, измама, блъф, невинна, дребна, шега, дезинформация, хуманна, благородна, изфабрикувана, защитна, ласкателство, полезна, грим, имитация, самохвалство, мълчалива, наложителна, преувеличение, вероломна, убийствена, кривя си душата, с чиста съвест, народни герои като Хитър Петър и още, и още… Само и само да си намираме оправдание за употребата ѝ.

Макар че понякога я използваме и за маскиране на истината – в много случаи истината се приема много по-трудно от лъжата, дори когато тя е привидна. Ясно защо – и за най-неприятната лъжа можеш винаги да кажеш за свое успокоение „ами лъжа е“, докато истината ще преглъщаш, няма накъде.

С други думи лъжата при нас е в тотална употреба. Особено като си спомним, че скриването на истината изцяло или частично също е вид лъжа.

Там, по-горе, се попитах освен „колко“ и „защо“.

Защото лъжата е съставка на инстинкта в живия свят!

Няма как да сме изолирани. По „наследство“ си я носим, само сме ѝ еволюирали употребата. Много – харесала ни е явно, удобна ни е и колкото по-умни ставаме, толкова повече ни харесва.

Иначе си я има тотално в живия свят. Но там се свежда до необходимост – мимикрия, измамна външност – главно като средство за препитание или защита. Т.е. за живот.

А на нас?

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* През 1970 г. Международната организация за радиоразпръскване (ОИРТ), от 1993 г. Европейски съюз  ден на хумора и шегата по радиото като един вид предупреждение – така, всеки слуша с усмивка и не вярва на първоаприлските новинарски емисии. През останалите дни на годината слуша без усмивка и пак не вярва…

Забрана

– омразната любимка

Има ли човек, който да не мрази забраните?
Даже такова „правило” съществува от памтивека: искаш ли нещо непременно да стане, забрани го!
……………………………………………………………………………….
– Вие, българите, сте много по-свободни хора от швейцарците и американците – каза тия дни белгийският ми приятел на сутрешното кафе.
– Бойко Борисов ли го каза – подсмихвам се аз.
– Не се шегувам, нали сравнявам. В Швейцария има закони и наредби почти за всичко, а в САЩ – за каквото ти дойде на ум, че и отгоре. И така са „обезпечени”, че нарушиш ли нещо за нула време ти се стоварва наказанието.
– Във филмите вярно е така, ама чак пък толкоз! „Законът е врата в полето” казват българите.
– Затова сте и по-свободни, я! Като не ви харесва нещо казвате като Стоичков – как беше – „майната му”. И в повечето случаи без последствие. Докато швейцарците направо са като зомбирани в това отношение. Ето пример, на който съм пряк свидетел:
В Швейцария има много строга наредба за нощната тишина. Даже е забранено да се пуска вода в тоалетната.
Приятелите, при които бях отседнал, имаха семеен празник. А беше през зимата и абсолютната тишина настъпваше в 21 часа.
„Защо не предупредите съседи си” наивно предложих аз. Те само ме погледнаха съжалително. Но подхванаха идеята, развъртяха я насам-натам и хитро я развиха: поканиха на празника си всички съседи без изключение!
Празнуването вървеше прекрасно.
В 21 часа една от съседките се сбогува като много сърдечно благодари за поканата и чудесно прекараното време. Изпратиха я любезно. След десетина минути на вратата позвъниха полицаи… Щом се прибрала и завъртяла телефона на полицията!

Да-а-а…
Понечих да му кажа, че мотивът на съседката вероятно е бил доста по-различен от върховенството на закона и случката не ми се струва толкова странна. Но от навлизане в дебрите на народопсихологията ме спря осъзнатият многозначителен факт, че на него и на останалите участници в историята изобщо не им е и минало през ума това, което ние с вас веднага си помислихме…
…………………………………………………………………………….
Пак се отплесвам! Нали съм си пестелив в приказването и разточителен в писането…
Връщам се към заглавието. Не съм медия – едно да пише в заглавието съвсем друго в изложението.

Всички мразим забраните.
Усетим ли забрана наежваме бодлите и изпитваме непреодолимо желание да я нарушим. Даже и в най-лек вариант да е. Ако попаднете на преграден с ленти тротоар и надпис „Премини на отсрещния тротоар!” поспрете и погледайте колко хора ще се подмушнат и минат през заграденото с риск да ги хлопне нещо по главата. Няма ли, обаче, заповеден надпис с ! накрая всички отдалеч ще заобиколят опасното място по собствено усмотрение.
„Така е, защото хората се раждаме независими и свободолюбиви и искаме сами да вземаме решенията” ще ме поучи някой.
За раждане, раждаме се. Ама не такива или онакива, ами заредени с всичко необходимо от Природата за осъществяване на процеса „живот”: раждане -> усвояване на постигнатото в еволюцията -> възпроизвеждане -> предаване на знанията. В номенклатурата на инстинкта забраната не е „забранена”, но е по-скоро второстепенен спомагателен елемент за по-бързо „усвояване на постигнатото”.
Тъй е в живия свят.

И при нас, хората, е така, ама малко по-иначе…
Бързо сме усетили, че обучението – възпитанието, образованието, накратко, предаване на знанията – става с много по-малко усилия от наша страна ако вземем на въоръжение забраната. И в резултат забраната под най-различни форми ни „управлява” през целия ни живот. От първата минута на раждането до последната минута на живота!
– Раждаш се тихо, кротко, и тъкмо да се протегнеш нашироко – пляс по дупето за да заплачеш! Забранено е да мълчиш, защото ония, големите, не могат да познаят жив ли си. А и тях са ги пляскали…
– Огладняваш (ожадняваш) ама не! Сега не може, не е дошъл определения час!
– И така през милион и една забрани от най-различен вид и характер докато стигнеш до забраната да умираш. (През септември 2000 г. разположеното на Френската Ривиера градче Ле Лаванду забранява на жителите си да умират без предварителна резервация в градското гробище. Абсурдната ситуация възникнала, след като гробището се препълнило, а природозащитници се разбунтували срещу строежа на ново.)

Ясно, няма спор, всички мразим забраните. Но защо „омразната любимка”?
Много просто.
Защото всички забрани към теб идват от такива като теб!
Като теб, непрекъснато забраняващ някому нещо. Като всички нас без изключение – кой човек може да каже „Аз никога не съм забранявал”?
Значи забраната ни е любимка, без която не можем в отношенията си със света. Когато е „наша”, насочена към другите…

Искате ли съвсем „днешен” пример? Ето ви:
Нямаше човек в нета, който да не беше против намеренията за забрани като SOPA/PIPA и АСТА. И в същото време пускаш коментар в нечий блог и хоп! „Коментарът ви чака одобрение”. При това без да има предупредителен надпис за да знаеш, че в този блог има цензура и може да ти се случи случка. Като на мен напр. (копирано):
«Оттогава знам, че всяка дискусия с Вас е безсмислена, защото Ви служи само като повод да обиждате другите хора, които мразите по принцип, и да заявявате тази си омраза.
Вие не приемате ничии доводи – добре. Защо тогава смятате, че другите са длъжни, ако не да приемат, то да търпята Вашите? От мен – достатъчно. Повече няма да допускам Ваши коментари в своя блог.» («дискусията» беше кратък коментар върху публикацията 🙂 ).

Явно, отърваване от забраните няма и няма и да има. Даже от тези, които зависят от нас самите (за които ставаше дума до тук). За възлюблените на властимеющите (и властжелающите) изобщо няма смисъл и да говорим. Там и Господ Бог не може да помогне – те и неговите уста са напълнили с възбрани…

По-добре накрая нещо за отпускане.
«милион и една забрани от най-различен вид и характер” написах по-горе. Може и повече да са. 🙂 Не мога да ви дам най-интересното, само няколко кратки изброявания (в нета има океан подобни):
– Европейският съюз иска от страните членки да намалят консумацията на сол с 16% за 4 години;
– в Тексас е забранено да се пият 3 поредни глътки бира прав (не е грешка, глътки е);
– управата на Форт Ли в щата Ню Джърси забрани на пешеходците да пишат SMS съобщения, докато са в движение. Вече има глобени няколко стотин души;
– в Украйна се канели да забранят със закон мисионерската поза в секса, защото не ставала за зачеване;
– на остров Хелголанд (около 1000 жители) от 1970 г. е забранено карането на велосипеди заради увеличаващите се катастрофи;
– във Франция е забранено целуването около жп бариера, защото много двойки били отнесени от преминаващ влак;
– в Англия и днес е забранено марки с образа на кралицата да се лепят на плика с главата надолу. Счита се държавна измяна!;
– в Кливланд и до днес е забранено жените да носят лачени обувки (заради отражението, което могат да видят мъжете 😉 );
– в окръг Монтгомъри от 2001 година пушенето вкъщи може да струва до 750 долара. Глоба се заплаща, ако носът на съседа усети вредния дим. (Това бие случката от началото!)
– дори в края на 1990-те години (може би още?) параграф 1300 на германския Гражданско-процесуален кодекс забранявал неизпълнение на сексуалните съпружески задължения. Партньорът можел да иска обезщетение.
И накрая един оригинален български принос в забранителните знаци. Информацията е от 2010 г. и надписът гласи: «Този знак може да се види в парка до Военната академия в София». Не съм го виждал с очите си затова давам линк!

Защо жилят пчелите?

Не е толкова елементарен този въпрос.

Защото имат жило?

Жило – орган за отбрана и нападение; в някои случаи за добиване на храна; служи за вкарване на отрова в ужиления.
За хората синоними са злъч, язвителност, подигравка, нападка, обида, острота – все думи с нападателно, злонамерено значение.

Да, ама за какво им е жилото?

Пчелата може да използва жилото си само веднъж в живота си. При ужилване на бозайник (с еластична кожа), тя не може да прибере жилото си, защото кукичките се заплитат в кожата и то се откъсва. След известно време пчелата умира вследствие на повреди на вътрешни органи и загуба на кръв, докато то продължава да живее и действа известно време в ужиления. Свързано е със собствен нервен възел, който е в състояние да поддържа движението на иглиците и след откъсването му. То продължава да пулсира и да се забива все по-дълбоко в кожата, а отровата продължава да се излива в образуваната раничка от убождането.
Като оръжие пчелата може да го използва единствено срещу насекоми – тогава жилото не се откъсва поради хитиновата обвивка на насекомите, която се чупи.

Тогава защо жилят пчелите?

Като се има предвид, че те се стараят максимално да избегнат жиленето и го правят само при застрашителна опасност явно е, че съзнават гибелния за тях резултат, не жилят за да се спасят.

Тогава най-логично обяснение остава саможертва.
Жилят за да предизвикат страх в противника и той да избягва пчелите в бъдеще.

Саможертва в името на себеподобните!

Само че ако приемем това възниква сериозен философски въпрос: саможертвата не е изява на инстинкт, точно обратното. Затова се счита „запазена марка” на човека, едно от неопровержимите доказателства за висшия му разум.

И с лека ръка да допуснем, че съществува в някакво насекомо?!?

А какво е всъщност инстинктът и дали саможертвата не е някаква негова висша степен? Тогава „разследването” на доста странни случаи с животни (като масови самоубийства) може да се насочат по други следи…

Нашият „имидж” няма да пострада от това – при нас саможертвата вече определено е резултат на висш разум, а не на висш инстинкт.

_____________________________________

За пчелите могат да се прочетат доста интересни неща, които ще ги извадят в представите ви от единствената категория „работливи”. 🙂 Няма смисъл да копирам чужди публикации, давам ви 2 връзки. Особено ви препоръчвам първата (от 2 стр.), там ще прочетете нещо, което надали знаете – как си предават GPS за маршрута до обилна храна върху специална пита- маршрутна карта в кошера.

Езикът на пчелите 

По хубаво е от шоколад

Портретът от стената

ме следи.
От 1944-та до днес!
Ден след ден, година след година.

Гледа строго

и ми напомня:

„Ей, внимавай! Не забравяй, че ти съм аз! Нищо, че външно хич не си приличаме.”

Обръщам му гръб,

усмихвам се (тъжничко, да си призная – наистина никак не си приличаме 😦 ), ама полза никаква – момчето от портрета, скрито някъде в мен, продължава да ме гледа упорито.

Или да се гледа?

Кой знае. Не знам и дали харесва или не това което вижда. Няма как да го питам – 1944-та е някъде далеч назад, няма връщане…

А при вас как е? Следят ли ви някогашните момичета и момчета? За това не са необходими непременно портрети – те са в нас, дори и когато сме ги захвърлили в най-забутаното кътче на паметта. Току се чуе изневиделица „Ей, ти”…

________________________

Голям портретист е била художничката Елена Грънчарова. На портретите й (такъв портрет има и сестра ми Муниконтин) е нарисувано не само което се вижда, но и което не се вижда.

Човекът се нуждае от ремонт

Предпразнично, наглед песимистично, но всъщност много оптимистично!

Повод за това ми писание е една чудесна (не е изненада, че е такава!) публикация на Тишо „Светът не се нуждае от ремонт”.   Сериозен философски анализ на черната гнилота в хората, която е докарала човечеството до днешния му хал. Със съответните рецепти за лечение.

Прочете ли го човек, няма как да не се замисли. Не само конкретно за себе си, но и изобщо.

Кога и защо не знам, но ние сме се „повредили” в момента, когато сме започнали да искаме повече от колкото ни е необходимо. И да действаме в тази посока. Дяволът ли се е намесил, що ли, но от този момент сме напуснали лоното на Природата и сме престанали да бъдем нейни чада.

Умните хора винаги са го знаели, мнозина са го казвали през хилядолетията, малцина са ги чували.

Казва го и Тишо, няма да го повтарям. За себе си аз отдавна съм извел формула:

Бъди доволен и се чувствай човек, когато имаш необходимото. Ако имаш по-малко искай, бори се, не се примирявай. Ако ти е повече, излишък,  замисли се – на лошо си тръгнал!

Трудно ли е да прецени човек необходимото? Май там е майсторлъкът. Навремето тъщата ми казваше „Не гледай пред себе си, гледай зад себе си” в подобни случаи, но и това не е точно. Не дава твоята оценка за необходимото, а те ситуира според заобикалящите обстоятелства. Защото не е решението да си радостен, че си жив. Трябва да си радостен, че имаш скалпел ако си хирург. Но още повече, че имаш близки и приятели, които те обичат и не те изоставят! Тогава няма страшно ако скалпелът е цел за добиване…

Излиза, че необходимото не е еднакво необходимо. Така си е. Може би е необходимо списъче като във филма „Да ритнеш камбаната с финес”?
……………
Ало, дядо Боже!

Представям си какво миене и търкане на душите пада като се върнат от Земята. Няма ли да е по-оправдано някой да ни направи един генерален ремонт? Да замени всички случайно и повече нарочно приспособявани дефектни части в конструкцията ни? Ангелчета няма нужда да бъдем – даже и те не са устояли та ги категоризирали – ама човечета не можем ли? Поне такива, за каквито сме били първоначално заложени.

Иначе е ясно – най-накрая джас-тряс и да влезе следващото човечество…
………………………..

Хей, хора, четящи на български по целия свят!

Опичайте си акъла, време е! Поведете хорото, та след век целият свят да вдига златни паметници на българите!
Можем ли? Можем и още как! Стига да поискаме.

Ами поискайте!

_________________________
Под черта: знаете ли кое е най-грандиозното, свръх супер нахалство? Това, че сегашното човечество търси себеподобни във Вселената!..

============================================
Под 2 дебели черти наложително пояснение:
Последният призив си е закачка с някои напористи напоследък, тупащи се по гърдите, българи. Не му сложих 🙂 , но май трябваше.

Затова моля, вместо „Поведете хорото…” четете „Можем ли да се хванем на хорото на човеците?

Това ми е въпросът – призив!

Зарежете шегата с паметниците! Тръгнем ли от мисълта за тях отиде коня в реката!

Градове

Странно нещо са градовете!

Спрат странстващите хора някъде. Било да се разтоварят от умората, било защото им харесало мястото. Построят според уменията си някакви подслони да не са на открито. Поживеят, домързява ги, отщява им се скитосването, започват да се „обзавеждат”. И се ражда селище. А от него до град е един хвърлей място.

Накратко, хората правят града за да живеят по-удобно и, главно, защитено.

Но както се случва с доста направени от хората неща (от парите по-ярък пример няма!) градовете лека-полека заживяват свой живот.

От градове на хора отдавна са станали градове с хора!

Растат до колосални размери, състезават се в ярък блестящ лукс, все по-красиви за посетителите – и все по-неудобни за живеене на своите граждани. Имам чувството, че ги търпят само, защото град без жители престава да бъде град…

И не мислете, че това става в течение на дузина десетилетия, малко по малко. Вижте тези 2 снимки на Дубай, снимани от едно и също място с интервал 14 години:

Вгледайте се в тази красива снимка от xaxor.com:

39

Докато гледате мяркат ли ви се в периферното зрение и из главата неща като уют, съседски моабет и приятелство, спокойно пешеходство с многобройни „Добър ден”, „Как си днес”, „Мини довечера да гледаме мача и да пийнем по едно” и още много от тоя род? За птички, пеперудки и калинки изобщо не питам!

Не питам и за чувство, че градът ви обича. Не вие него, а той вас, лично!

Сега погледнете следващата снимка и се попитайте този град обича ли хората си? Приятно ли му е да ги вижда в себе си? Вас обича ли ви дори и да не сте „негови”?

Логично е да си помисли човек, прочел писанието ми до тук: „Град, изостанал от съвременното развитие. Какво толкова, може да предизвика гъделичкаща носталгия, но рано или късно и той ще дръпне”.

Не! Нито е изостанал, нито ще дръпне в „съвремието”! Той не е в миналото, той е в бъдещето.

Град – благородник!

За него доста интересни неща в продължението, което пиша.

Разбираш ли?

Наскоро от някакъв филм по телевизията (който гледах разсеяно) ме „убоде” въпросът „Разбираш ли?”. Явно е бил произнесен с някаква по-особена интонация от артиста.
Пак ли – казвам си.
Пак. Без да искам, започнах да се връщам в мисълта си на него и (доста досадно!) даже да следя себе си колко често го употребявам в разговор.
Оказа се, че твърде много!
А откакто съм го включил на отчет – още повече. До там, че вчера обяснявам на Точица: „Ще пиша за въпроса „Разбираш ли?”, разбираш ли”. 😀
И реших да го разнищя, нахалния му паразит! Затова ви попитах в предишната публикация разбирате ли. 🙂

Естествено, не съм открил Америка, изпреварили са ме отдавна. 🙂
Щом в Big Brother 4 е имало мисия да не казваш «разбираш ли» (със съответните наказания), а това лято Мамалев направи моноспектакъл „Разбираш ли ме правилно“.
При това коварното въпросче не е и само български патент – в Google на Do you understand? са около 736 мил. адреса; Понял? – 82 мил.; Capito? – 40 мил.; Rozumieć? – 20 мил.; есперантският Ĉu vi komprenas? – 20 мил., а Франция има историческа песен от 1757 Comprenez-vous?
http://www.youtube.com/watch?v=x-WoDy554Pc

И все пак, дали това е просто паразит без съдържание само за пълнеж в разговора подобно на значи, нали и други такива?
Ако е така, лесна работа, трябват само малко усилия като отказване от цигарите. 😉
Дали няма някакъв скрит подтекст, който действа като наркотик?

Започвам вътрешното разследване с въпрос:
Какъв процент от отговора ви е „да” и съответно „не”, когато ви попитат разбирате ли?
Аз честно си признавам, че „не, не разбирам” казвам много рядко. По различни причини:
– за такъв отговор се иска кураж! По-добре после да се опитам да разбера, отколкото в момента да ме помислят за неразбиращ глупак! 🙂 Въпреки, че това „после” ще ми коства повече време и усилия.
– заради недостатъчно време, когато става въпрос за по-сложен казус (отлагам го за „по-добри времена”);
– доста голям процент от „да” са и заради по-бързото „отърваване” от някакви безинтересни за мен обяснения, които слушам с половин ухо и кимам утвърдително за да не обидя събеседника – кажеш ли честно „не” отиде коня в реката, обясненията започват отначало още по-напоителни! 🙂

От своя страна, който го задава май винаги има едно наум (неумишлено в повечето случаи), че е доста съмнително да разбереш, защото не си умен колкото него! Иначе защо ще го задава? Нормално е да очаква един умен човек без страх да каже ако трябва „чакай, нещо не разбирам”.
Нормално, но и той не го прави в ролята на слушател, как да го очаква от теб! 😉

Усещах си аз, че има нещо коварно в „Разбираш ли?”!

Питаме с прикрито чувство на превъзходство, а всъщност ни лъсват на показ…!

Като не ни разберат кой има по-голяма вина? Не сме успели да обясним достатъчно ясно и умно, не са ни разбрали!
……………

Ела, Боже, помози да го забравя това „Разбираш ли?”!

Че иначе ще заприличам на десния събеседник от снимката:

– Разбираш ли?!?

От следобедния сън

Днес, накрая на следобедния сън, сънувах някакви „бойни случки”. – казвам – Откъде ли ми дойдоха? Дали телевизията не ми е въздействала, колкото и да не я гледам? Че то „Новините” са си чиста проба дайджест от света на насилието.
– Е, и?

Какво „Е, и?”, ето две от тях! На другите им се размиха много контурите, докато запиша тези.

Разказваме си авери спомени от детинството.
„В нашето градче” – чувам глас – „в детството ми имаше момчешки банди по махали. В нашата, за проклетия, бяхме 13. Тогава не ни минаваше и през ум за „фаталността” на бройката, но явно си имаше „нещо”, като си спомням сега. Сами съдете от тези две случки, които ще ви разкажа.
Всички сте минали през това, няма да ви обяснявам, само напомням: по онова време „героичните” изяви (за които после небрежно да се разказва в училище пред ококорените погледи на момичетата) не ставаха джаста-праста. Беше си ритуал с предварителни разузнавания, уговорки и уточнения.
Та чухме ние, че при крайненци се плащало с торба крадени от градините плодове да свърши боят щом има някакъв превес. За избягване на по-сериозни (и видими) последствия. Решихме и ние да си вземем платата и уговорихме бой.”
Пауза.
„И какво стана?” – питам аз.
„Ами какво – платихме си с две торби… 😦 ”

„Мина малко време” – продължи гласът – „поблизахме си раните (че някои ядоха и допълнително бой в къщи за крадените плодове!) и решихме, че трябва да си измием очите. В училище ни бяха взели за смях, а момичетата не ни и поглеждаха.
Пуснахме разузнаването и то донесе, че горната махала имала нова банда от 8 души. Ей това ще оправи работата – 13 на 8, при това новички, ехее!
Уговорихме „срещата” на една поляна в края на града за удобство – все пак бая народ се събирахме.”
„И как свърши?” – питам пак аз – „7 на 5, 9 на 6 или как?”
„А, не,” – отговори ми гласът – „8 на 13! Че те, осемте, бяха… 😦 😦 😦 „
„Ама вие, тринайсетте, изобщо имали ли сте победа?” – питам аз.
„Какво си заразпитвал!” – ядоса се гласът – „Къде да помня на тая възраст с тая склероза!”

Разбирате ли? 😉 🙂


Снимката е от тук


Снимката е от тук

Голямото мислене

Да не изоставам от грамаданската* мода!

Големият брат, големите четения, големите магистрали, голямата простотия (извинете, последното още не е кампанизирано, както би написал сполучливо някой абитуриент 🙂 , но затова пък е налице), голямото междучасие, great drinking, great great…

От кал да е, голямо да е!

Само за голямото мислене никой се не сеща. Нека да не е great thought, аз ще съм доволен и на някаква personal reflection, ама хич!?!

Какво ще му обръщаме внимание – казват си авторитетите – то си е даденост. Нали по това се отличаваме от останалия жив свят.

Дали още се отличаваме не съм много сигурен…

Откак сме осъзнали това си качество и неговата сила, се е появило и „голямото” желание да го забраним за „другите”. Лека-полека се възцарил законът единици да имат право „да мислят”. Дали могат няма значение, това право се добива не с можене.

(Глас от публиката, знам го чий: „Е-е, прекали го, Графе! Къде остави големите умове на човечеството?” Никъде не съм ги оставил, те си имат специалното място: гениалните изключения. Тях никой не може и с пръст да ги пипне!)

В началото контролът върху мисленето е бил по-лесен. Боговете, велможите (и графовете в това число 🙂 ), силните на деня, и т.н.

Но расъл порасъл Човекът и силовите методи отеснели. По-ефективно нещо против мисленето трябвало да се измисли и някои можещи от правоимеющите го измислили:

Щом се появи Човекът на този свят – такава атмосфера около него, че да няма нужда да мисли и да не се научи!

Примерите сами ще си изберете, в тях газим, петимни ходим!

От мен само един: телевизията, убиецът на фантазията (аристократичната форма на мисленето) у децата.
Четене ли? „Пък моето на годинка беше като се научи да си пуска детските филмчета”.
Ето ви филм по книгата, по проблема, по тезата – хем голям бизнес се отваря, хем намалява опасността на някой да му хрумне нещо, каквото не трябва, докато мисли… 😉

И тази година, както обикновено, се появиха „бисери” от матурите. Източници са проверяващите, явно е.

Уважаеми дами и господа, родители (на първо място!), учители, медии, детска индустрия, всички възрастни, ние трябва да се срамуваме, ние сме виновните, че децата ни не се научават да мислят с появата си на този свят!

 …………………………………

Извън темата: Сериозно предложение към БНТ:
Кампания „Голямото бабино четене”.
Заявки за участие подават самите баби. Истинността на заявките се потвърждават със свидетелска заверка на близките.
Финалът е избор на „госпожа четяща баба”.

………………………

Още докато пишех това писание, Niili ми подпря едно рамо в коментар на предишното. А deni4ero пак там пише: «речта тогава е била изящна … като изкуство, а не като мехленска клюка … дори купуването на хляб е имало ритуал в изказа … предполагам»
Чудесно е, благодаря ви, приятелки!

___________________________________________
*Така величаеше големите неща някое от хлапетата в къщи. 🙂

 

Голямото малко четене

„Малкото голямо четене” е кампания на Българската национална телевизия, в която зрителите имат възможност да гласуват и да изберат своята любима детска книга от българската и световната литература.

Организаторите искат да вдъхнат любов към книгите и да предизвикат интерес към четенето у младите хора, без това да противоречи на страстта им към електронните медии, каквато е БНТ, и интернет.

Общо взето, това е анонсът към тази кампания.

„Браво!” си казват четящите хора „Пак ще живне интересът към четенето”.

„Браво” казвам и аз, ама…

Я не ми викайте „Без „ама”!”, не прочетохте ли онова за страстта на младите хора към електронните медии, начело с БНТ? 🙂

И за заглавието ми не си подмигвайте! Не е сгрешено, от зоната на „ама” е.

А тази зона от дребно лично хрумване, което исках да напиша, става все по-застрашителна и по-опасна.

Започвам с недопустимото, изключително опасното, уважаеми организатори!

Вие призовавате децата и младежите да кажат СВОЯТА любима книга. Накрая теглите чертата и им казвате „А бе, глупаци, ето това са най-любимите (и значи най-хубавите) книги, а тази е първа, с главна буква, най-най-по! Вие за какви врабчета, за какви Стас и Нели говорите? Я се поучете от умните деца!”.*

И „глупачетата” не смеят да кажат вече коя е тяхната книга, тяхното приятелче! Гушкат си я тайно, а за пред другарчетата любима на всички става някоя от десетте – „Здрач” например… 🙂

В резултат, драги ми господине от БНТ, масово вдъхване на любов към книгите сред децата със задължително ориентиране към „харесваните нашумели”. Огромен успех! 😦

Изненадан съм, че детските психолози още не са повдигнали този въпрос!

За юношите няма страшно – в цялата тази работа някой ако участва най-много да заключи „що не си…”. 🙂 Сто процента сигурно е, че няма да чакат телевизията да им формира вкуса или интересите.

Дойде ред и на „сбърканото” ми заглавие „Голямото малко четене”.

В предишното „Голямо четене” регламентът беше ясен – участват романи. Вероятно от там дойде и „голямото” – дори и малките романи са големи като обем. 🙂

Да видим сега.

„Малкото голямо четене” – защото книгите са малки (и са предназначени за „малките”), нали така?

Не е така!

За избора на любима детска книга могат да бъдат номинирани художествени произведения, предназначени или допустими за деца и юноши (читатели до 18-годишна възраст). Книгите трябва да съдържат художествен текст в проза или стихотворна форма, включително приказки, митове и легенди на народите, авторски приказки, разкази и романи, художествени автобиографии и биографии.”

Извинете ме, но

любима детска книга –и- предназначени или допустими за деца и юноши (читатели до 18-годишна възраст);

любима детска книга –и- включително приказки, митове и легенди на народите, авторски приказки, разкази и романи, художествени автобиографии и биографии.

Нещо да кажете по въпроса „малко”? 🙂

Цялата тази галиматия с читатели от 18 надолу без граница е, меко казано…я по добре фигуративно

да си представим:

Кампания за любима напитка. Участват от 0 до 100-годишни. Накрая е избрана любимата на всички напитка с главно „Н”. 🙂

В заключение какво ме накара да напиша всичко това.

Не явните и тайни далавери,

а само и единствено непоколебимото ми убеждение, че

 четенето е занимание самотно!

 _______________________________________

*По време на третия етап ще може да се гласува за десетте книги-финалисти. Резултатите от това гласуване ще бъдат обявени по време на финалното предаване на кампанията „Малкото голямо четене”, когато ще стане ясно коя е най-любимата детска книга на българските читатели, книгата с главно “К”. (от медиите)

………….

Признавам си безстрашно: никога не съм харесвал Алиса в страната на чудесата. 🙂

………….

Чудя се дали пък да не се хванем няколко пенсионери да пообиколим местата, където децата играят и да ги поразпитаме четат ли, кои книги са чели и знаят, имат ли книги в къщи и т.н. Дали няма да получим интересни резултати? ;

Изворът

/Продължение на „Думи, думички…” /

Да си изпълня обещанието и да си довърша работата. Ще гледам да съм по-кратък и по възможност по-ясен.

Езикът не е вана, не е и гьол на място, където са вадени инертни материали. Допада ми представата за езеро, която дава Лита в коментара си. С едно само изворче, вадичка, поточе не се пълни, не се даже и обновява. Не е само „чист” или само „мръсен”. Колкото повече има в него „от всичко”, толкова е по-богат на съдържание и с повече възможности в употреба.
Сравнението с водоем не е съвсем случайно. И езикът като водоема може да се самопречиства. Може да се справи с мътни потоци от наводнение (интернет, глобализация 😉 ) стига да не прелее. И него го е страх най-много от химия, макар от друг вид – душевна.

С тия два абзаца виновно ви подсказвам, че заглавието ми е типичен образец на практиката в съвременните медии.
„Изворът” няма да е никакъв Извор, а само едно малко изворче, което напразно и безнадеждно се опитва да прибави някоя и друга капка-думичка.
Напразно, защото няма начин тези думички да стигнат до правоговорния и правописен речник…

„И тогава той … ъъъ…как беше…кажи го, де…”
Не намира думата човекът. Или в неговия езиков склад я няма, или в езика липсва.* Ако е до него иди-доди, ама ако е в езика…

Няма език, в който да няма липси.
Няма език, в който една дума да е поела тежестта на няколко понятия и да може без разясняващи „асистенти” да върши работа.
Няма език, който да няма нужда от „почистване” по отношение на необходимостта от многословие.
Няма народ, на когото да липсват майстори на думи и точен и сбит изказ. 🙂

Какви майстори имам предвид, че съм се захилил?

Броени дни след раждането си човек се сблъсква с първата шокираща изненада – какво става, защо родените преди него не го разбират? Защо издават някакви сложни звуци, които нищо не изразяват и само му пречат в комуникацията? Как така той се разбира чудесно с акрана си от съседната кошарка, а с тия, дето вече ходят наоколо, не може?
„Забравили са” казва си и първите 2-3 години се опитва да оправи положението. Изхвърля всичко излишно от думите, прави ги по-музикално звучни, внася точност в наименованията и понятията.
Напразно! Никой не му обръща сериозно внимание, възрастните само се заливат от смях. Че кой пораснал човек ще погледне сериозно на изявите на някакво бебе!
/Тук продължавам като изцяло вмъквам без да питам това вместо да го преразказвам – там е казано от ясно по-ясно./

Сега разбрахте кои майстори имам предвид!

Държа на тази своя теза и приемам възражение или пренебрежение само от този, който ми каже точна дума, която да означава само и единствено „сплетена коса на човек” или „възел в средата на конец”!**
Другите първо да си помислят!…

Хей, ерудити в сериозната езиковедска наука, дали не си струва да хвърлите едно око на начинаещите говорящи? Те няма как да ви привлекат вниманието. И на възрастните (родителите и роднините) само забава правят, а…сигурен съм, че и вие не знаете дума за възел в средата на конец! 🙂

Задължителен послеслов.
От доста време, четейки забавни писания на майки в блоговете, нещо ме човъркаше. И накрая „натрупването” стана. 🙂 Тези мои езикови изхвърляния в 2 части се дължат на Niili (линкът по-горе) или по-точно (и честно казано!) на сина ú.
Здравей, приятел!

_______________________________
* Когато няма дума в речника на човек, а я има в речника на езика, това частен случай на бедност ли е? Къде е езиковото богатство – в томовете на БАН или в устите на хората? И кое го прави жив, както единодушно твърдят Лита и Niili?
(„нали хората ги носят със себе си, говорят ги” – сетихте ли се, че за това изречение ви питах в предишното писание? И че имам предвид 8 милиона „носители” на езика? 🙂 )

** Възел – санитарен, Тибетски, Келтски, пътен, ЖП, бетонов, моряшки, френски, северен, южен, геополитически, „София ще има един прекрасен възел около нея” и т.н., и т.н., възли да искаш.
Плитка – от чесън, лук, царевица, агнешки чревца, козунак, плитка чиния, плитка-диадема, плитка с орехи, и прочее, и прочее, плитка да търсиш.

%d bloggers like this: