Category Archives: Човек – това…хм!

Планетата Земя

В предишното ми писание ставаше въпрос как сме живели и какво сме правили в България последните 100 години.

България е на планетата Земя. Ние сме пренебрежително малка част от хората върху нея – някъде около 0,1%. Но сме в общността, живеем по общите правила, носим своята част от отговорност за дома си. Какви числа показват как живеят и какво правят хората?
За това ще стане въпрос тук.

Към следващите редове ме подтикна един клип, на който попаднах тази сутрин случайно, поглеждайки в непознат блог.  В него се говори за клип, в който нещата са невероятно ясно изложени. Нямат нужда от обсъждане така ли е или не. Има нужда само (перифразирайки коментара на гравитон при мен) от уши да чуят, ум да мисли!
Мнозина от нас инстинктивно усещат тези неща и пишат по един или друг начин за тях. За консуматорството, за „прост” живот, за кариера, за пари, за „работя за да живея или обратното” и т.н.. Основно, обаче, от гледна точка „субект”.

А как се отразява нашия живот на планетата, която ни е приютила? Има ли значение дали си хвърляме боклука „през прозореца”, дали боклучасваме съвсем прилежно работещи джаджи, дали за част от хората произвеждаме в пъти повече храна, отколкото им е необходима и се зяносва, а многократно повече умират от глад?

За хилядолетия развитие стигнали ли сме до най-оптималния начин на съществуване или си я караме „след нас – потоп!”?

Вижте този клип. Два, три пъти го вижте! Разпространете го.
Ако не го разпространите нищо няма да ви се случи, ама ако непрекъснато все повече хора са наясно с нещата може и да се случи нещо хубаво на всички ни!

Защото от нас не се искат героични постъпки, а съвсем простички: уредите и вещите ни да си вършат работата докато я вършат, а не до следващия им модел!

Важно ли е това: в САЩ от всички продадени днес стоки след 6 месеца продължават да бъдат ползвани само 1 %! Словом: ЕДИН! Какво е станало с останалите 99% можете да се сетите.

За финал само ще ви обърна внимание на едно-две числа от клипа – да не ги пропуснете. 🙂
@ През последните 30 години (!) са изконсумирани 1/3 от ресурсите на планетата.
@ 80% (!) от естествените гори са изчезнали. Само в Амазония изчезват 2000 дървета в минута!
@ В световното производство се използват около 100 хиляди синтетични химикали (т.е. създадени от хората).

Приятно гледане! (щракни тук)

Захвърлени деца!

Децата не са книга, която да захвърлиш” – Вили

Вили, Вие натиснахте бесния ми бутон! Изключихте всякаква моя толерантност, уважение към чуждото мнение и др.п.

Родители ли са индивидите, за които пишете? Кукувици! Докато са в силата си уреждат личния си живот, като остареят ще търсят „децата си” оцелели благодарение на държавата и ще се понесат вопли, че не искат да ги гледат! И такива като нас ще хвърлят мрачни погледи на „неблагодарните деца” и ще пишат (или каквото ще бъде) осъдителни мнения.

Дали тези деца имат някакви права ме питате. Не е това истинският въпрос. Трябва ли в тези случаи да се съобразяваме всички ние – държавата, обществото – с правата, които родителите имат? Кои права имат по-голяма тежест в случая – на родителите или на децата?
Какво има да се умува! Тук не става дума за някакви подредени легализирани права на човека. Тук става дума за правото на живот!

Трябваше да станат няколко скандала с домовете у нас (но това е съвсем друг проблем) за да се досети и държавата за тези въпроси. Доколкото знам вече се гласуваха закони по проблема. Не съм запознат с новостите в тях, но ми се струва, че плашилото „родителски права” не е съвсем захвърлено.

Категоричен съм, че трябва:

– На захвърлено бебе от неизвестни родители веднага (без каквито и да са срокове) да се изключи възможността за бъдещи родителски претенции. То става самостоятелен гражданин със своите лични права!

– На известни (появили се) родители се дава срок – най-много 6 месеца (аз и толкова не бих дал!) – да си приберат детето. След това претенции за родителски права да се наказват от закона! Що за абсурд е да се мярка майката един път в годината и това да ù дава право да поддържа правата си?

– Осиновяването не само да се облекчи като процедура, но и да се толерира.

– Държавата да се грижи за правата на осиновените деца като контролира качеството на живота им до пълнолетие!

Не мисля, че съм изчерпателен, сигурно има още важни неща.
В едно съм, обаче, твърд: родители, зарязали децата си, не могат да имат родителски права! Както престъпниците не трябва да имат граждански права, защищаващи правото им на престъпления!

За лошо отношение към детето могат да го отнемат от родителите. А за захвърленото дете ще питат майката дали е съгласна с това или онова?!?

Зная най-тежкото възражение, вече го чувам – невъзможност майката да гледа детето си, „по независещи от нея причини”.
Не го приемам! Наскоро имаше публикуван случай за майка, която в колиба в парка се принудила да се приюти и да живее, но не само гледа детето си, но намерила начин да го нагласи и изпрати на училище!

По-добре майки без права, отколкото деца без живот!

Извинете ме, наистина съм бесен!

(самодейност) Изкуството

Тази дума (самодейност) постепенно излезе от употреба. Думата, не и това, което тя означава. Нейното съдържание маркира вечно желание човешко.
Пеене преди всичко (като най-достъпно), танц, но и в другите сфери на изкуството. Я колко поети и писатели има днес, например, които пишат само в различните литературни сайтове и в блоговете си и нямат и намерение да стават професионалисти, но и не спират да пишат!
Още от очовечването си хората са разбрали силата на тази нестандартна, не природно необходима за живота комуникация – изкуството. Възможностите ù да предаде нещо много повече, отколкото всекидневието и борбата за оцеляване изисква. Нещо, което идва не от необходимия живец, а от друго, много по-голямо и неизвестно и за нас самите – нещо, което се усеща (и явно се е усещало още отначалото) и за което ние сме подели разговор в Раздумка.
Чия необходимост е изкуството, на живото същество човек? Няма логика – нито се яде, нито помага да се осигури ядене и продължение на рода. Следователно, то не е необходимо от природна гледна точка на животинския вид “човек” така, както и на останалия жив свят. И там го няма. На кого тогава е необходимо, че е неделимо от човека? През цялото му хилядолетно развитие, от самото начало до днес!
Най-невероятното е, че въпреки своята “безполезност” не е “задраскано” от еволюцията като ненужно. Заради целесъобразност даже тялото е претърпяло съществени изменения за това време – изкуството си стои небутнато!
Кой говори и на кого чрез него?
Изкуството никога не е било свързано с дейностите на ежедневието. Дори привидно. Хората винаги са отделяли създаването и възприемането на изкуство от “редовия” си живот. Съвсем буквално. Да “правиш” изкуство в 99% е означавало (означава!) да си “белязан”, да имаш труден живот, често и да не оцелееш. Да приемаш изкуство – непременно излизаш от нормалния си живот за това време и навлизаш в някаква друга сфера, от която се връщаш със странен и необясним за теб багаж. Дори външно това е обозначено. Било със специални места, където трябва и да се облечеш по-особено. Било с промяна в атмосферата и ритуално изпълнение на някакъв инструмент.
Впрочем, не съм съвсем точен. Изкуството е участвало активно и в определени ситуации на човешката дейност. Но някак си като “външна сила”.
Барабанчиците пред настъпващите войници; ритмичните песни на руските бурлаки; отделни песни на революциите – Марсилезата, Вихри враждебни, Аванти пополо, песни за Че; отделни автори, чиито произведения са предизвиквали истински революционни вълнения (като операта на Мусорски “Борис Годунов” напр.); и т.н.
Странното е не в ролята, която са изпълнявали в съответното време – странно е, че и сега, когато ги слушаш във съвсем друга обществена обстановка усещаш тяхната сила и въздействие. Както се казва, мравки ти полазват по гърба…
Преди трийсетина години без да искам направих един експеримент. През време на зимен лагер на студентите спортисти от СУ трябваше по програма да се направи еднодневен усилен поход. Усилен в смисъл не просто ходене, а интензивен ход. Аз водех отборите по художествена и спортна гимнастика. Момичетата имаха добра физическа издръжливост за къс период от време – 2-3 мин. – но не и за продължително натоварване. И съвсем нормално след петнайсетина минути усилен ход започна да не им достига въздух. Който е планинар знае за какво говоря.
Тогава се сетих нещо от собствения опит. Спрях ги им казах: “Пейте си наум нещо ритмично, което да съвпада с ритъма ви на ходене”. Тръгнахме отново. Само след 50 м. с просто око се виждаше кои са ме послушали и кои не. След още 100 вече всички си пееха нещо на ум. Настигнаха момчетата, които вървяха напред “за да не ги бавят момичетата” и бяха изпили по чаша чай в хижата, когато те пристигнаха там… 🙂
Писах, че изкуството го няма в останалия жив свят. Не е съвсем така. Няма го като осъзната дейност, но го има в някаква степен като реализация в еволюцията. Трудно ми е с нормален довод да си обясня изключителното разнообразие в цветове и съчетания при пеперудите напр. Или изключителните звукови вариации при някои птици. Зная научните им обяснения, но я си помислете, същата задача не можеше ли да бъде решена по-икономично и в същото време по-ефективно? Природата по принцип не прави излишни неща…
Ако приемем, обаче, че в природата също има изяви на изкуство, от кого и към кого е насочено то след като очевидно не е за преките му носители?

Нямам логичен отговор на всички въпроси.
Впрочем имам, но е малко…
Единствен логичен отговор на всички тези въпроси е, че Нещото, което ние сега наричаме Душа, чрез изкуството за първи път е подсказало за себе си.

Дали заради това не казваме “Дай нещо за душата”?..

……………………
Не зная защо написах всичко това. Не съм го обмислял, нямах намерение да пиша подобно нещо. Сякаш тези мисли не са мои, не зная кой ги написа чрез мен – аз бях започнал да пиша спомени за самодейността, както виждате в началото. Единствено примерите са от мен.
Пускам го и сядам да си пиша писанието за самодейността.

Прочетено

10 неща, на които може да ни научи всяко дете” чета вчера заглавие в Actualno.com. Препечатка от Тя.bg, женско издание. (http://www.tia.bg/?c=n&id=809)
Зачетох се – нищо, че не съм Тя, темите за деца ме интересуват. И хубаво направих!
В статията са изброени 10 изключително важни неща, които се изгубват по пътя от дете към възрастен. Става дума не да се научим, а да си припомним. Струва ми се, че е писана от психотерапевт – чувства се някаква такава насоченост. Но всъщност изброените неща не касаят само психичния ни статус – тяхната липса определено скъсява реално с повече или по-малко години живота на всеки човек. По-сигурно и ефективно от факторите, с които се борим (като тютюнопушенето напр.).
Затова реших да ви обърна вниманието на десетте точки една по една – да погледнете по-сериозно на всяка. Вместо да ви дам само връзка. Да подсиля боите, с една дума.

Текст: 1. Да забравяме лошото.
Детето може лесно да се разстрои заради някаква глупост. Но то също толкова лесно забравя за това: лошото му настроение продължава само няколко минути.
Възрастните преживяват своите обиди и разочарования с дни, месеци и дори с години. Ако се поучим от детето си да забравяме тези състояния, животът ни ще стане по-лесен.
Аз: не само по-лесен. Науката отдавна е наясно за действието на лошите мисли върху здравето. Дори вече има установена квалификация кои мисли активират сърдечно-съдовите заболявания, артрита, бъбречните болести, астмата, имунната система и т.н.

Текст: 2. Да преодоляваме рутината.
Детето е способно да повтаря рутинни действия по сто пъти на ден: да слуша една и съща приказка, за облича и съблича куклата, да стои кула от кубчета, която след това разрушава и т.н.
Възрастните се чудят как не му омръзва това. За детето повтарянето на едно и същи действия не е рутина, а израз на истински възторг от определена дейност. Ако и ние се отнасяме по този начин към еднообразната работа, то тя ще получи друго измерение.
Аз: просто трябва да умее човек да изпитва удоволствие от това, че прави нещо в момента. Без значение дали вече го е правил.

Текст: 3. Да усещаме умората си.
Детето може да заспи на масата до полупразната чиния или веднага, след като си свали обувките. Ако е уморено, то просто ляга на земята и въобще не се замисля, че трябва да стигне до леглото си.
Детето знае кога силите му свършват и веднага започва да си почива. Възрастните са изгубили своята способност да забелязват умората си и не умеят да се съобразяват с нея.
Аз: умората си ние усещаме, но сме свикнали да мислим, че можем да я подчиняваме. Между другото, не само децата, но и животните постъпват по този начин. Нашето коте Милчо, след като е търчал из къщи не си търси място за почивка, ами както си върви се строполява и моментално заспива.

Текст: 4. Да разбираме потребностите на организма.
За да накараме детето да изяде нещо, което не обича, трябва да приложим неимоверни усилия на педагог, клоун, актьор и проповедник. Струва ли си да хабим толкова сили?
Възрастните често ядат неща, които не обичат, но в името на някаква цел: диета или укрепване на здравето. А това не продължава дълго. Неприятната храна не е най-удачния стимул. По-добре да подражаваме на детето и да ядем само това, което ни харесва.
Аз: не е въпроса до разбиране. Трябва да престанем да игнорираме подсказките на организма си – той по-добре знае какво му трябва. Да не сме по-големи от Природата…

Текст: 5. Да не бързаме.
Малкото дете упорито се бори и съпротивлява на дневния режим, а това е голям проблем за вечно бързащия родител, който трябва да успее за и във „всичко“. Тези мъчения са неизбежни: ние учим детето да се подчинява на режима и часовете. Детето не мисли за времето, когато се занимава с нещо интересно, а това премахва стреса и развива способностите му.
Възрастните са изгубили своята способност да не бързат. Те бързат и когато няма за къде да бързат. Понякога на човека просто му е необходимо да си изгуби времето за любимо занимание, за някаква глупост, за нещо безцелно – това не е лукс, а просто начин да се почувстваш човек.
Аз: да, ние бързаме дори и когато не се налага. Да си губим “ценното” време за “празни” работи?!? Сакън! Едва ли не е срамно да се насладиш на момента, да кривнеш от “деловитостта”. А в крайна сметка бързаме всички за едно и също място, все повече съжалявайки за изпуснати минали моменти докато изпускаме настоящи…

Текст: 6. Да живеем, играейки.
Детето умее да превърне всяко скучно и досадно занимание в игра. То си измисля допълнителни правила, поставя рекорди или си въобразява, че е някой друг. Всичко това му позволява да запази интереса към дейността. Ако ние се научим по този начин да се занимаваме с почистването на дома и с другата рутинна работа, животът ни би бил по-щастлив, а и деловите ни качества няма да пострадат от това.
Аз: качество за завиждане! Трудно може човек да разбере за какво става дума докато не се научи на това.

Текст: 7. Да задаваме въпроси.
„Защо котката не ходи на задните си лапи? Защо слънцето не пада? Защо не ни донесеш повече пари?“. Тези „глупави“ детски въпроси поставят родителите в неловка ситуация. „Когато пораснеш, ще разбереш“ не е най-добрият отговор, обаче.
Тези въпроси не са банални, те просто не ни идват в главата. Трудно можете да отговорите на тях, но ако вложите сили и се постараете, с времето вие задължително ще развиете интелекта си и способността да мислите.
Аз: не е вярно, че не идват “трудни” въпроси в главата на всеки човек. Идват, но малцина се замислят “това пък откъде и защо ми хрумна”. Камо ли да се опитват да търсят отговори.

Текст: 8. Да виждаме нещата по нов начин.
Често започваме с интерес да гледаме до болка познат филм заедно с детето, защото вече го гледаме през неговите очи и откриваме нещо ново. Така ние си възвръщаме способността да възприемаме света с всички негови краски и абсурди и да забелязваме нови неща, които са ни убягнали при „пръв прочит“.
Аз: е, това вече е за любимата ми “друга гледна точка”. 🙂

Текст: 9. Да правим глупости.
Някои възрастни посещават психологични тренинги, например „психодрама“, на които те пълзят по пода, мяукат, представят си че са Пепеляшка или Терминатор. Тази игра е терапевтична, но тя се заплаща. Ако играете на това с детето си, то «терапията“ ще ви излезе напълно безплатно.
Вие играете, а това означава, че можете да правите глупости и да се смеете. Играта не е само удоволствие, а емоционално разтоварване, изследване на самия себе си, начин за възстановяване на вътрешното равновесие. Ако имаше площадки за игри за възрастните, светът би станал значително по-добър.
Аз: на това “сериозните” пренебрежително казват “вдетиняване”. Които го могат, могат и други полезни неща. Например “вживяване”. А колко сериозни (че и неприятни) неща могат по-лесно да станат ако вкараме в представите си “игрови елемент”.
Всъщност това ние най-малко “забравяме” като възрастни. Явно е много важно щом сме измислили разни начини хем да играем, хем да не се “излагаме”. 🙂 Какво са танците, народните обичаи, карнавалите, ако щете спортните игри, ако не игри? Децата играят на топчета, възрастните голф; децата на чилик, възрастните бейзбол… 🙂

Текст: 10. Да бъдем активни.
Обикновено детето е енергично и подвижно. То няма да седне на стола, ако може да седне на пода. То няма да върви спокойно, ако може да тича. Ако вие му подражавате и сте по-активни, ще станете по-енергични, а животът ви ще бъде по-разнообразен.
Аз: това задължително трябва да се придружава от т.т.3,4 и 5. Всъщност, спомним ли си останалите 9 точки и ги задействаме, десетата идва самичка. Колкото до “седне на пода” и да не може пак ще гледа да се цопне там. По-близо до Земята…

За финал от мен: всяко възстановяване на загубени заложби, щедро дарени ни от Природата, е много трудна работа. Затова си позволих подсилващи коментарии на текста, който сам по себе си е достатъчно ясен.
Има ли нещо ново във всичко това? Нещо, което да не знаем? Няма! Знаем го, ама сме го набутали в задния килер да не ни се пречка. И се сещаме на стари години за него. За да съжаляваме…

Карнавалът в Трявна не беше само за децата. 🙂 Приятелки на родителите ми. По-високата, Виолета Чушкова по-късно стана актриса в Народния театър.

Доста дълго стана, но накрая ще ви опиша една карикатура, която ми направи впечатление преди години и съм я запомнил.
На заден план през отворена врата се вижда стая, в която солиден чичко с шкембенце и по тиранти е коленичил на пода покрит с електрическа железница. На преден план сърдит дребосък с преполовена пура в ръка казва на майка си:
– Кажи на татко да ми отстъпи най-после влакчето, че пурите му свършиха!

Научен подход

За важните неща трябва да се използва научен подход!
Приказвам си аз това онова за човека и еволюцията му. Ама не е сериозно – къде ми е научният подход?
Реших да си придам тежест и да подхода по научному.
Ще направя едно моделиране на човека за да разбера по-добре еволюцията му.

Най-тежко ще звучи моделирането да е математическо. Хубаво, ама аз по стечение на обстоятелствата като съм учил математика до просто тройно правило навремето! Ща не ща, ще направя малък научен финт – ще моделирам човека по системата на lego.

Запретвам ръкави и оформям основния модул, в който се помества субстанцията наричана душа, разум или както там ви харесва, заради която е цялата постройка. Наричам този модул глава за по-лесно обозначаване.
За да може главата да функционира правя конструкция за захранване, придвижване в пространството, самовъзпроизвеждане и прочее необходими дейности, съответно наречена тяло. И, естествено, за да може да се задейства и управлява системата тяло, заделям от главата известна част от дейността ù за нейното управление.

Тъй, моделът е готов (хубавичък стана!). Наричам го човек за по-удобно. Завъртат се чарковете и работата тръгва – главата си се занимава с нейните си главешки работи, тялото й осигурява необходимото. Идеален модел!

Хубаво, ама много хубаво не е на хубаво – спомняте ли си за частта от главата, дето я заделихме да управлява тялото? Решила тя, че не се оценява както трябва нейната работа. Как така някаква си душа, дето една ръка не може да задвижи, а само ù дай да въздиша, ще командва парада. След като от мен зависи тялото, аз го управлявам! Значи аз съм най-важната, аз съм не само цялата глава, ами и човека изобщо!

И се почнала еволюция. Как са се развили нещата в крайна сметка и сами виждате!
Питате какво стана с модела „човек“ ли? Кой човек…
………….
Е, не! Този край, освен че не ми харесва, но и не е верен! Все още има не малко човеци, на които главите се занимават с това, за което са създадени.

Който не вярва да се огледа в огледалото! 🙂

“па и не живеем вече в 19 век я !”

прочетох преди време някъде. Не живеем даже в 20-ия. Не живеем и в пещерите, от където сме тръгнали. Къде живеем не е важно, важното е, че вървим смело напред!

Но човек без ориентири (в гъста мъгла напр. или в пустиня) върви все напред и стига…от където е тръгнал. Ние имаме ли ориентири? Дали бързото ни движение напред не е вече по кръга назад?
Писах вече моето мнение, че човекът се е отделил от животинския свят не когато е започнал да се грижи за стомаха си, а когато е започнал да се грижи за главата и душата си. Когато е започнал да рисува (не се яде!), танцува и пее. Още в пещерите!
Някой сеща ли се в сегашния свят за тези работи? Пеете ли на децата си, разказвате ли им приказки и истории? Или телевизора и компютъра и баста! А ние в това време пари, пари и пак пари. За хляба, за сиренцето, за господство над “неинициативните”, и т.н.

А не е лесно. За да има за нас трябва да изработим многократно повече – да има за тези, чиято работа (и тя не е лека 😉 ) е да прибират по-голямата част от изработеното за себе си (“инициативните”!). Даваме го ние с мърморене, но и с надежда един ден и ние да сме “от тях”, и ние да прибираме. Както казал Юджийн Дебс „богатство – това са спестяванията на мнозина в джоба на един“. Та всеки се надява да е този “един”.

И така с бързи крачки напред по кръга в обратна посока…

Е, и сега има сред хората люде, които казват: “Чакайте бе, ние не вървим накъдето трябва.” Но те са сред бедните, няма как да са другаде – кой ще ги чуе…

па и не живеем вече в 19 век я !”, в 21-ия живеем! И все по-ускорено се променяме генетично, както пишеше в някаква бележка за научни изследвания. А скоро даже и разни нано-джаджи може да ни имплантират, както гордо и многообещаващо пишеше на друго място…

Е, хубаво, де,

какво все пак ни е направило хора и кривнали ли сме от верния път?

И каква излезе тая? Масата ни била направила хора, после столът се появи, красноречието, танца, рисуването, трудът си ни е бетониран… Аз се обърках дето съм го писал, пък какво остава за другите. Кога сме тръгнали по тоя си път? Кога сме се отклонили от законите на Природата?
Какво ни е направило хора – вид много различен от всички живи същества? Да преговоря какво съм измислил досега:
Трудът – учеха ни преди години. И животните се трудят!
Изкуството? И при животните го има! Танци на птици и животни, специални красиви звуци (пеене) за особени случаи, красиво съчетание на цветове…
Взаимопомощта в рода? Има го при животните. Даже и между различни видове, когато става дума за дете!
Борбата за лидерство в племето? И това го имат. Но лидерството там е в комплект със сериозни задължения, за които “кандидатите” са напълно наясно. И на “конкурсите” демонстрират качества, необходими за изпълнение на задълженията. За разлика от хората…
Друго трябва да е. Нещо, което при останалите живи същества го няма.
Понапънах се и се сетих: имаме си такава придобивка.

Оръжието!

По сегашния си път сме кривнали, когато сме измислили оръжието! Не като средство за добиване на повече храна, а като средство по-слабият и некачествен индивид да надвие по-силния!
На простата тояга някой слабак се досетил да върже парче камък. Следващият – да му изостри ръбовете.
И сме се засили по нанадолнището! Всичко се е подчинило на оръжието. Колкото по-слаби и страхливи стават хората, толкова по-мощни и способни да убиват отдалеч оръжията. Хиляди открития и изобретения са станали с мисълта за оръжие.
Борим се с болестите – и “отглеждаме” още по-страшни болести за оръжие.
Постигнали сме отколешната мечта да летим – и почти веднага самолета става и оръжие. Между другото, това е “принос в човешкото развитие” на българите!
В космоса полетяхме между другото – след дългогодишни разработки за търсене по-мощно средство да нападаме от още по-далеч си направихме “почивка” и малко изфукване по случай важен съветски празник.*
Открихме могъща енергия уж “за мирни цели” – и най-напред я представихме с унищожаване на два града заедно с жителите им…
И т.н.

Ще се отървем ли някога от това проклятие за да се спасим като вид? Трудна работа!

Първо, защото слабаците се научиха, че могат да надвиват и без лични качества – и няма току-така да се откажат. От детството вече тръгва – я психолозите да направят едно изследване от колко годишни и кои деца започват да носят някакво оръжие. Не само с психологически, но и с физически портрет…
От колко десетилетия вече няма даже лични дуели? Как ще има, тая романтика е за филмите, не е за сериозни хора. Сега двубоя става с брой стотачки – единият “купува” 2-3 кирки забити в колата, другият – бухалки по главата в тъмна доба. След това може и нещо по-сериозно. Въпрос на лична сила – банкнотна…

И второ, оръжието, по-точно изработването му, отдавна не е подвластно на човешки желания, камо ли на категории от типа “морал” и подобни. Отдавна хората на него са подвластни. Не заради все по-ужасяващата му способност да ги убива. Заради парите. Ето:

“Дъжд от американски оръжия върху Близкия изток! Стойността на доставките ще достигне 46 милиарда евро през следващите десет години, уточни държавният секретар Кондолиза Райт на 2 август. Получатели: Саудитска Арабия, Египет, Кувейт, Катар, Оман, Барейн и Обединените Арабски Емирства – все приятели на г-н George W. Bush в региона.
Безпокои ли щекотливото въоръжаване на Саудитска Арабия Израел? На 15 август Вашингтон повиши почти с четвърт американската военна помощ за Тел Авив; тя ще достигне 30 милиарда долара за 10 години. Използвана главно за “триъгълника на клена” – Boeing, Lockheed Martin, Raytheon.
На 7-ми декември 2006 Главната Асамблея на ООН прие резолюция за контрол на разпространение на конвенционалните оръжия. Въздържаха се Китай, Русия, Иран, Израел, Пакистан. Против гласува само САЩ.
Харчовете за този род оръжия достигна в края на 2006 г. безпрецедентната сума 1 058,9 милиарда долара!”
(”Le Monde diplomatique” 01.09.2007 Armiĝu! de Maurice LEMOINE http://eo.mondediplo.com/article1276.html Линкът отваря есперанто-версия, но има за превключване на друг език.)
Обърнете внимание на числото: няма грешка, 13-цифрено е!

Някой още да се съмнява, че оръжието сериозно ни е отклонило от вселенския път?
Едно е сигурно – то не ни е направило хора!
………………….
* Преди 50 години първият изкуствен спътник беше пуснат на 4 октомври за 40-годишнината на Великата октомврийска революция като страничен пропаганден продукт на военни разработки на междуконтинентална балистична ракета от военния полигон за изпитания – по-късно станал известния космодрум Байконур. Бил е изстрелян от военно формирование. Едва след невероятния успех (изненада за тогавашните съветски ръководители) се насочва внимание в СССР към космоса.

Всеки човек в началото беше дете…

…и обичаше да му разказват приказки.

Всички – психолози, философи, учени, обикновени хора – са единодушни: децата се раждат с чисти души. Като че ли са получили късчета от Божията душа (предполагам, че и невярващите ще приемат това словосъчетание).
И това безспорно е така, щом дори и животните го знаят и се отнасят към тях по особен, необичаен начин – много са документираните случаи на спасени и отгледани деца от хищни животни и нито един случай на такова отношение към възрастен човек.
Децата се появяват на този свят готови да го видят такъв, какъвто трябва да бъде. Какъвто е замислен и създаден.
Но той, като всяко земно нещо, се променя. А това е невъзможно да става в идеални стерилни условия. И постепенно е станал много различен от това, което новородените очакват да видят.
Затова в тях пък е заложена способността да се учат и приспособяват към реалността. Много силна способност – в бележката си “Език от рождение” цитирам научно изследване, според което на 7-месечна възраст вече има пик на интелектуална активност!
С какво започва това учение? Най-елементарно е да се каже с опознаване окръжаващия свят. Но по-задълбочено – с преносните неща? Обърнете внимание на думата “преносни” – нещо, което се пренася.
От къде? От живелите преди тях през хилядолетията. Предават им го последните от редицата – родителите.
На къде? Към бъдещето на човечеството: да продължат пренасянето и предават на следващите новопристигащи.
Значи, възрастните са истинските учители, от тях зависи накъде ще продължат и какво ще пренесат по-нататък техните деца!
Най-най-първият учебник са приказките. Те започват да насочват малкото късче Божия душа във вашето дете към определено място в настоящия свят. Не физическо – душевно място!
Ще кажете, защо тогава хората са толкова различни щом приказките са си приказки и всички започват с тях?
Дали?
Я излезте от досадата на възрастните за приказките. И си помислете на чисто: ако вие нямате представа дори за “зло”, на какво ще ви научи, какви представи ще създаде във вас дадена приказка. Например най-популярната и “всепризната”, за Червената шапчица. Разкажете си я отново, помислете си какви представи за “добро” и “зло” създава тя у вас и тогава ще продължим да си говорим!…
Много възпитателни са приказките. В тях винаги доброто категорично побеждава злото. И ние сме спокойни, разказваме ги без угризения – нали и на нас са ни ги разказвали. Изобщо и на ум не ни минава да се замислим как става това. А как всъщност? Доброто с добро променя злото в добро? Нищо подобно! В най-популярните приказки доброто побеждава с хитрост, с измама, със сила, с лъжа, с убийство, често дори садистично – с една дума, със зло! Ако съберете описанията на всички ужаси от приказките косите ще ви се изправят!…
И децата се научават: щом нещо е определено като “добро”, заради него всичко е позволено – може дори да се убие.
Е, може да имат неспокойни сънища и да се страхуват от тъмното докато са малки след образен разказ как е разпорен нечий стомах, напълнен с камъни, зашит, и за капак въпросният “лош герой” е хвърлен в кладенец. Но докато пораснат ще свикнат. И няма да се поколебаят да извадят нож срещу “лошия” – те затова ще го носят в джоба си, научени още от приказките, че трябва да имаш оръжие за да побеждаваш. Ако този “лош” е някой съученик, толкова по-зле за него – да не е ставал “лош”! Вълкът от приказката да не го е питал някой от глад ли търси нещо за ядене или от лошотия.
Горкото добро! Триж по-горките деца… 😦
…………
Трябва да сме честни – не всички приказки са такива. Има и други, в които доброто си е добро и точно затова е силно. Такива са разказвали и големи общопризнати майстори. И все пак те са по-скоро изключения. Малки принцове. Обяснимо е: за да разказваш така трябва в теб да е останало достатъчно чисто късче от Божията душа, с която си дошъл на тоя свят. Детското в теб, както е прието да се казва.
А то си стои във всеки. Но трябва да се почиства и поглежда от време на време. За тия, които умеят да го правят, казват, че запазили детската си душа.
Пък когато потрябва да разказвате приказка на дете, помислете преди това добре каква. Важно е! Допитайте се до своето късче…
“потрябва” написах и ми се прииска да парафразирам известната фраза за засятото дръвче:
Който не е разказал приказка на дете напразно е живял на тоя свят!
………..
Не приемайте написаното до тук като философстване по липса на по-сериозно занимание. То си има повод: като преглеждах форумните си архиви попаднах на следното, което съм писал преди 3 години – на 01.11.2004 г.:
Тия дни се появи информация по телевизията за проведени от деца съдебни процеси. Всъщност процесът е един – Червената шапчица съди Вълка – но е правен в различни градове. Целта била да се научат децата на справедливост. Всички пледоарии те сами са си готвили.
В един от репортажите чух нещо от което ми настръхна косата. Детето, което представлява обвиняемия Вълк измислило като оправдание следното: “Ами аз изядох Бабата, защото мислех, че тя е самотна и НЯМА ДА ИМА КОЙ ДА ПЛАЧЕ ЗА НЕЯ!”
Говорителката, която го съобщи, откровено се смееше, очевидно представяйки го за много забавен епизод…

Аз и Другите

Спомних си една дискусия за човечността във философския раздел на Forum ABV преди доста време. Така и така започнах да “нищя” човека, та в този ред на мисли ще повторя и тогавшното ми мнение. Най-вече заради един хубав въпрос, за който ще стане дума накрая.

От момента, когато в човешкото племе се появили “лидери” е заложена бомба със закъснител. Която може да го унищожи. Да сме наясно – лидерите са обективно необходими, естествено е в дадена ситуация най-опитният да командва. Те съществуват под една или друга форма в целия жив свят. Противоестественото при хората (обърнете внимание на кавичките!) идва после – когато неопитният, но напорист индивид, използва възможността да си подреди лек живот, „врежда се“ за лидер и започва да командва “всички ситуации”. Един вид, командир по призвание! (Съвременно – политически елит 🙂 ) Естествено, “най-опитният – лидер“ отива в историята като същност, но остава като табела за лидерството. Защото все пак “командваните” трябва да си мислят, че е за добро и да се подчиняват (най-малкото да не търсят заместник! 🙂 ) И започва да расте дървото на “възпитанието” (а всъщност на внушението) с различните “важни”, “правилни”, “наши” и т.н. правила на поведение (и мислене!) и съответно плашилото на “виновни”, “промити”, “ретрогради” (накратко “врагове”) за инакомислещите. Главата ти се замайва и преставаш изобщо да се сещаш “А бе, този командващ не трябваше ли да е най-опитният? Нямаше ли и по-опитен от него?”.
В тази гъста димна завеса има скрит един елемент, който може да се окаже фатален за човечеството:
“Аз” съм единственото важно нещо, всички останали са “подхранващи или пречка”. Следователно, “Аз” трябва да съм над тях!
Ако се замислите, това вече става основна част от същността на днешния човек. Основен принцип на неговото отношение към живота ако иска да е “в крак с времето”. При това издигнат като най-важен и задължителен за развитието на човечеството. Спомнете си различните необоримо звучащи, но всъщност нищо незначещи сами по себе си, сентенции от рода “твоята съдба е в твоите ръце”.
Разбира се, като при всяко действие и тук има противодействие. Изразено най-общо във вариациите на тема “да станем по-добри, по-човечни”, избягвайки пряка конфронтация на поредните правоверни догми.
А всъщност не става дума да ставаме по-добри, а да си останем човеци, каквито ни е замислила и създала Природата. Или Бог, ако предпочитате. Което си е същото, защото нали Бог е създал и природата според вярващите?

Всичко това са разсъждения в отговор на един фундаментален по своята същност въпрос на един от участниците в дискусията, alextas: “Какво би се случило с този свят, ако отворим сърцата си за другите? Каквито и да са те, които и да са те – „другите“.”

Ами този свят може и да оцелее ако го направи!

И все пак,

как сме тръгнали по човешкия път?
Масата и столът може и да са спомогнали, но не може да са първоначални двигатели: има много животни и насекоми, които се хранят на определено място, ама не стават разумни (макар, че кой знае… 😉 ).
Кое ни е тласнало по пътя на разумно същество?
Десетилетия ни е набивано в главите “трудът е направил човека”. Нещо, което не издържа на елементарна логическа проверка – без някакви специални научни експерименти всеки е забелязал, че трудът е дейност на всяко живо същество. Не само условно – като добиване на храна, напр. – но и буквално в нашето понятие за труд: построяване на жилище, почистване (наскоро имаше съобщение за маймуни, които даже използват за целта чисто “наши” уреди (!), а аз имам наблюдение на хамстер, за което ще разкажа при случай), събиране и складиране на храна за определен период (планиране?) и т.н.
Мисля, че по този въпрос могат да се правят само предположения, които да издържат логически на получения резултат до днес. Сериозните теории оставям на големите умове. Аз ще напиша моето хрумване – на един обикновен редови човек.

Маймуните са осъзнали удобството на пещерите като място за живеене, особено в лошите сезони на открито. Но това все още не са “кандидат-хора” – такива наблюдения има и сега: http://science.actualno.com/news_100689.html , а и други животни го правят. Какво по-особено е станало? Да си представим:
Дълга зимна нощ. Стадото се е нахранило, омръзнало му е да се пощи и се чуди как да убие времето. 🙂
И тогава някой “по-буен” изведнъж решил да се “изфука” като разкаже героичните си ловни подвизи. Започнал, другите (публиката) проявили интерес, той все повече се разпалвал… Друг, по-пъргав, се вживял в разказа, не издържал и скочил да го “илюстрира” с всевъзможни движения. (родил се танца) На “публиката“ ù станало съвсем интересно, започнала да потропва в ритъма на движенията и да издава нечленоразделно звуци – къде като одобрение, къде като изблик на емоции. (родила се музиката) Трети, по-ловък в ръцете, на по-късен етап се опитал да “запише за поколенията” ( 🙂 ) по стените на пещерата тези приключения (прародителя на комиксите? 🙂 ) – родило се рисуването.
Когато мъжете били навън по мъжки работи, жените виждали зор да озаптят дечурлигата да не излизат от пещерата, че някой може да ги излапа. И се сетили да започнат да преразказват историите, които на тях самите са били интересни, украсявайки ги с ужасии с възпитателна цел (така се родили приказките).
Така се родили изкуствата!
А те отклонили нашите прадеди от животинската пътека към човешкия път. Най-голямата им заслуга в това отношение, че са стимулирали развитието на фантазията – май единственото нещо, което животните не притежават! И което наше качество е истинският двигател на познанието, който ни е докарал до тук, където сме днес. Всяко ново познание започва с фантазия – фактически предположението е също фантазия, а то е двигателят на науката.

Ха докажете ми, че не е било така! 🙂

Песимистично

Както на мен, така сигурно и на вас това няма да ви хареса, но си помислете.

Най-мащабните промени в човешката история са ставали винаги в най-жестоките и наглед безнадеждни кризи, разпад. Тогава, когато се разпада ценностната система, понятията за добро и зло. Бъдещето винаги идва в тези случаи като резултат на нещо като масова лудост, на тотална деградация. На практика, тези, които декларират, че се борят за бъдещето, всъщност се държат здраво за запазване на настоящето. Такива винаги са силните държави на настоящата цивилизация. Носители на истинското бъдеще са слабите ерозирали държави. Тези, които изглеждат за настоящето загнили, болни, неадекватни.
И сега, внимание! Нарастването на отчуждението между хората, отхвърляне на традиционните духовни ценности, спадане на доверието в институциите съчетано с безразличие и липса на организирана масова съпротива срещу тях е сигурен признак за нарастваща криза. От типа, при които понякога става качествен скок от един вид общество в друг. Или нещата се връщат назад почти до изходните точки на настоящето – признаци на нещо подобно има у нас.
И не мислете, че светът е това, което виждате! Това, което не виждате (а вече вероятно го има и се развива) ни води нанякъде, където не се знае дали ще ни хареса! Например, открития, по-тайни от най-тайните оръжия…
Нали знаете как промени хората въвеждането на машините в младостта на капитализма? А отначало са изглеждали смешни безперспективни измишльотини…
Та в началото ви казах да помислите: вие за запазване (с развитие и подобрения, разбира се ) на настоящето ли сте или с озлобление, отчуждение, нетърпимост и отричане на исконни човешки ценности дърпате към някакво мистично всъщност бъдеще? Митично, защото няма как да знаем какво ще бъде! Винаги досега хората са замисляли едно бъдеще, а то се оказвало друго.
Вашата логика води ли ви до извода, че разумът, който ние мислим, че имаме (това си е тема за обширен разговор) ни прави някакви “любимци” на Бог (негово специално творение)? Та затова този разум ни дава право да се чувстваме по-висши от животните и т.н., и т.н.
И кой го казва всичко това? Ние, хората! Умряла циганката дето ни хвалеше… 🙂 Чули ли сме мнението на природата? Не сме! Но на Бог, Вселената, Природата или каквото щете им пука какво ние си мислим за нашето “развитие” и за себе си – като сбърка някой биологичен вид пътя играе гъбата и грешката се поправя с изтриване…
Че аз мисля така – много важно! Но и по-големи от мен мислят по този начин:
Кърт Вонегът – интервю по телефона за в. “24 часа” – Кристина Патрашкова 10.05.2006
– Смятате ли, че човечеството има бъдеще?
Аз се притеснявам най-вече за бъдещето на самата планета.
– Май нямате много добро мнение за хората?
Смятам, че те са трагични животни. Казал съм, че планетата би трябвало да се отърве от нас. След холокоста, Хирошима, след Първата и Втората световни войни, след испанската инквизиция, след римското владичество и кръстоносните походи е време да изчезнем от Земята, да я напуснем, защото очевидно не пасваме на това място, а и не си пасваме един на друг.

“Трябва да има хармония между растенията, животните и хората. Хората си въобразяват, че са нещо велико. А не са! Най-лошото, което се е случило на земята, е човечеството” – цитатът е на 10-годишна художничка Амелия-Мира Маркова. Пророческо прозрение на едно дете!

Човечеството безнадеждно е закъсняло с опомнянето! Отклонили сме се от пътя в момента, в който като водещ мотив за индивида е станало “преуспяването” (за сметка на себеподобните) и е загубило значение състоянието на рода като цяло. От този момент ние сме станали чужди на Природата и какъв краен резултат може да се очаква е ясно. Представяте ли си (извинявам се за “умаления” пример!) мравуняк или кошер, в който една малка част “преуспява” през зимата за сметка на останалите?
За чест на хората имало е такива, които са осъзнавали тази опасност и са правили опити да променят нещата. За съжаление несполучливи. Най-ярък пример са религиите и особено ХРИСТИЯНСТВОТО. Очистете го от всички наслоения и вижте чистите му принципи! За кого са те, за “преуспелите” или за човеците от Рода? Та нали един от основните му принципи “Дай втората си риза на ближния” изобщо отхвърля “преуспяването”! Да не говорим за “Нищите, на които е Царството небесно”!
“Големите” ще продължават със сила (тя е в тях и те ще я използват!) да защищават “своето”, “малките” ще воюват с тях като търсят своя сила (прашката на Давид!), но не за друго, а за да се приближат към “големите” в преуспяването.
Ужасно е песимистично, но да ми посочите някакви оптимистични примери от човешката история?

Столът

Хитро го измислих – масата била направила човека! 🙂
Ами братовчедът ù столът?
Столът е друго нещо. Той направил от човека Човек, а след това от Човека – ЧОВЕК. Ето как:
Първата маса си я представям като добре изчистено място на земята на което се слага добитата храна и хората насядват наоколо в кръг (пак на земята, разбира се) за да се хранят заедно. Кой как се случи сядали, нямало значение. Известно “неравноправие” имало – дошло от животинските времена. Но то било в разпределението на храната – най-много изяждали тези, на които грижа и отговорност са били изхранването и продължението на рода. Желязната логика на Природата!
Сега с малко фантазия можем да си представим, как някой от тези “отговорни” членове на рода си харесал едно определено място край масата – имало там хубав равен камък, който му пасвал точно на дъ-то. И започнал да седи само там. Ако някой го изпревари, освобождавал си го с “един зад врата” – нали бил най-силният. 🙂
Останалите поглеждали завистливо. Да получава най-силният най-хубавите мръвки си било в реда на нещата, заложено от Природата – задачите и отговорността му за живота на рода била най-голяма. Ама и да седи на най-хубавото място?!?
И се започнало. Досетил се един “инициативен”, намерил си камък и го домъкнал. Сложил го “край масата” и си го ползвал – негов си е, никой няма право на претенции! Юрнали се и останалите – няма да останат назад, я!
И се появили “столовете”… 😉
Свързани били с масата като братя близнаци. Само там изпълнявали своята роля.
Връзката, като всяка връзка, била двупосочна. Много скоро усетили хората, че така е удобно да се седи, ама става неудобно да се яде – храната на масата е далеч, трябва да се присягаш и току виж някой те изпреварил и взел това, което си харесал. Не им се щяло да се откажат от удобството (че то и досега – кой се отказва доброволно от “удобен стол”? 🙂 ). И някой мислител го измислил: нагласили камъни, сложили отгоре една по-равна плоча и повдигнали масата. По-близо до устата… 😉
И тръгнало. Столовете растели – и масата растяла. Масата се разхубавявала – и столовете не оставали назад. Видовете маса се умножавали – и на столовете също. От прост камък или пън през трикрако столче до трон. Чак го комбинирали по-ексцентричните (и лакоми!) с тоалетна, та да не си прекъсват яденето… 🙂
Така и значението “стол”, подобно на “маса”, се разраснало. Пораснало му самочувствието на стола, не искал да бъде само “беден роднина”. Я, хората как го обичат, търсят го вече не само край масата при ядене. На стол си почиват, в кресло гледат да седнат, облегалки да не им се изкриви кръста измислили, облегалки за ръцете (за служебните столове главно, че там ръцете и без това не вършат много работа), даже съвети един на друг си дават да го пазят (“не ставай от стола си, че…”) – така се стигнало в днешно време до правене на партии и “мобилизиране енергията на масите” в желанието да се нагласи човек на някои важни столове. У нас чак до “Атака” на парламента се стигна заради депутатските столове… 🙂
До там сме я докарали хората – на стола ни да се кланят, не на нас. В съвсем буквален смисъл: в древния Рим отличителен знак за висок пост в империята бил специален сгъваем стол. Хората се сменяли, но курулският стол си оставал.

Или помислете за фразата “Той седна на трона” – той, едикойси, е поредният, който е седнал на великия вечен трон…
Човешка му работа – измислим си нещо за удобство, пък после си го качим на главата!
………………..
Един сериозен основателен въпрос под писанието за масата ми подсказа, че щом се говори за нещо конкретно добре е да дава човек и някакви сведения за него. Няколко думи, без претенции, ще ви кажа за стола:
Столът е съпътствал човешкия живот винаги. Има доказателства, че още неандерталците са имали каменни столове. От времето на фараоните в древния Египет той се ползва с неизменен успех. В периода на ранните династии там не само са изготвяли табуретки от дърво, но са използвали и други материали (тръстика, палмови листа, кожа) и ги украсявали със слонова кост и скъпоценни камъни.
В древния Рим отличителни знаци на диктаторите (еднолични управници в кризисни ситуации) били обточена тога и курулски стол. Право на такъв стол имал и върховният жрец на Юпитер – главният измежду жреците.
По-късно – при монархиите – да бъдеш седнал пред монарха било превърнато в привилегия (по подобие на древния Рим) за удостоени.
………………..
Стига за стола. Ще стана от него да се пораздвижа.
Но се сетих – който прочете за масата и за стола може да си помисли, че тук ще се разказват разни забавни истории за различни предмети. А няма да е така – затова следващото писание без маси, столове, легла и други такива! 🙂

Масата

Като прочетете следващите редове почти сигурно ще си помислите, че в тази папка ще бъдат литературните ми опити в остроумие. Не бързайте! Тръгвам от началото (нашето, на “върха на пирамидата” 🙂 ), а за него никой не знае нищо със сигурност. Даже и тези, които би трябвало да знаят – и твърдят, че знаят. А пък едни от тях викат “Бог ни е направил”, други – “от маймуните сме”, трети извънземни се изкарват…
Нормално – “когато не разбираме нещо, започваме да предполагаме.”, както е казал Форестър. И колкото по не знаем, толкова сме по-категорични. Може би от желание да убедим сами себе си?
Хубаво, ама щом и “знаещите и можещите”, (т.е. философите и учените) тръгват от някакво хрумване, за което намират доводи, аз не мога ли да направя същото? Още повече, че един от любимите ми “подписи” във форумите е: “И най-големите умове са хора като нас – не са безгрешни.”!
Това, последното – да греша – го мога и аз! А останалото – доводите – дали съм го намерил, вие преценете.
И да си знаете: ще пофилософствам, но накрая пак ще стигна до оная, дето я бистрим – политиката… 🙂

МАСАТА

– Хайде, сядайте на масата! – подкани ни домакинята.
“Интересно, защо ли ние, българите, предпочитаме да сядаме НА масата, а не край нея?” – помислих си аз – “Може би, защото все гледаме да сме отгоре, а не край.”
Последвалите събития ( 🙂 ) бързо изтриха интереса ми към този въпрос. Но някъде из главата ми продължи да бръмчи мушица: “масата, масата”… И един ден реших да се отърва от нея: я да видя, какво толкова има в тая маса, че не ми дава мира.
Имало, както се оказа!
Какво е направило от човека – едно от многото невзрачни животни – властелин на света?
Най-великото откритие на Земята: МАСАТА!
Смеете се, а? Я не бързайте да се хилите ами помислете:
Човекът станал човек, когато измислил да се храни на определено място заедно с близките си, а не там, където намери храната!
Оттогава много по-силни и с по-големи възможности животни се появявали и изчезвали. Само човекът ставал все по-силен и по-първи благодарение на МАСАТА.
След трудния ден край масата се събирал рода. Виждали се, разговаряли, разказвали си всичко интересно и си разпределяли работата за следващия ден. Кой ще търчи и се блъска по задачи, кой ще координира край масата… 🙂
Така МАСАТА станала най-важното място в живота на човека. Дотолкова, че престанал да го осъзнава. Но несъзнателно ù отдавал дължимото.
МАСАТА постепенно станала символ на нещо важно и действено:
маса хора – значи, важно мнозинство;
– свърших маса работа – значи работата ми е била успешна;
– сложих го на масата – значи предлагам нещо;
– решихме го на маса – значи няма хък-мък;
– бяхме на маса – значи среща с доброжелатели, приятели, колеги, и т.н.
Даже специални хора се появили – масовици!
Измислили и предмета МАСА. Полека-лека той станал толкова разнообразен, че надали днес някой е в състояние да изброи всичките разновидности. Квадратна, правоъгълна, триъгълна, кръгла, овална, дълга, централна, крайна, обща, семейна – каквото прилагателно ти дойде на ума все ще е вярно!
На такова важно място не може да се сяда току-така – появила се йерархия на местата. Важните места празни стоят, ако няма важен човек да седне!
Започнала и подредбата – МАСАТА го изисквала. Цяла престижна професия! Кой къде трябва да сяда, как да се поднася яденето, как да се яде… Полека-лека станало цяла наука и признак на перфектно възпитание.
Пак по изискване на МАСАТА се появил един от най-тачените майсторлъци – готвенето. Бързо станало ясно, че това всички го знаят, но единици го могат! Затова тези единици-майстори са нещо като жреци на МАСАТА. И те станали известни и търсени – за тях знаят даже и хора, които не са опитвали манджите им.
Така МАСАТА станала основа на човечеството. И днес накъдето и да се обърнеш все я виждаш и чуваш. Кръгла маса, шведска маса, голяма маса, интимна маса, на масата, край масата, върху масата, под масата…
Да, и под масата – там е един цял свят. И едно от най-любимите места на децата докато големите са край масата – истинска школа за живота! 🙂
–––––––
А бе, масата, масата, ама нещо сякаш липсва

Въведение – знам, че…

Какво ще пиша в тази папка? (така ще наричам в писанията си категориите. “Категория” е прекалено претенциозно според мен за място, където се групират бележки в личен дневник само за това, че имат нещо общо в тематиката.)
Неща, свързани с дейността на човека. Мисли за него, за произхода му, за пътя му, за мястото му в Природата (ако все още има такова!), как (и дали 🙂 ) е престанал да бъде животно, и т.н.
Затова и надписът на папката е “Човек – това…хм!”. Бях започнал да пиша по инерция “човек, това звучи гордо” – нали поне милион пъти ми е минавала тази фраза пред очите – ама това “това” направо ме хвърли в многоточието.
Което пък трябва да ви подскаже, че това няма да е научно-популярна рубрика във възхвала на “върха на хранителната пирамида”, както гордо ме апострофира преди време в едни форум млад опонент. 🙂
…………
С какво да започна? Може би най-добре, безопасно и интелектуално със
ЗНАМ, ЧЕ…
…нищо не знам. Кокетство на един голям философ, което толкова се харесало на хората, че и досега с дълбокомислена физиономия и тайничко удоволствие го повтарят.
И как не – това е такава чудесна индулгенция!
Защото май ще се окаже, че доста от това, което сме узнали досега, е само някакви сгрешени или начални бележки от чернова, изхвърлени от някого (?) в кошчето.
Преди 3 години случайно прочетох една статия, за която често се сещам. Най-добре да ви копирам това, което съм написал тогава по този повод, преди да продължа:

“Седя си аз и си представям (да мисля ме мързи 🙂 ): Човекът (обобщен образ на човечеството) прекарва целия си живот легнал неподвижно на земята по корем изучаващ парчето земя под себе си или втори вариант по гръб (съответно парчето небе над себе си).
Оформят се науки, представи за света и т.н. Стройни, подплатени от факти, системи и теории. От време на време в първия вариант го погалва ветрец по врата – съответно във втория започне да му убива някое камъче – но това минава в графата “още неизяснени аномалии (частни случаи)”. В крайна сметка човек на очите си ще вярва, на кого другиго!
И така докато….се извие буря с дъжд в първия вариант или земетресение във втория!
И като си представих всичко това изведнъж се замислих (вече няма накъде!): Всъщност, ние, хората, изобщо знаем ли нещо?
Сериозно, приятели, чувствам се много в безтегловност, угнетен! Затова и пиша тези редове, не за да остроумнича. А поводът е наглед глупав: една научно-популярна статия на Росен Янков “Махало клати теорията на Айнщайн” отпечатана във в.”24 часа” от 4 октомври (2004 г.). Целта й е “обща култура” в стил “интересни факти”. В нея се говори за аномалиите в движението на сондите “Пайъниър 10” и “Пайъниър 11” (най-далеч стигналите космически апарати) и “Ефектът на Але” (французина Морис Але открива аномалии в движението на махалото на Фуко при слънчево затъмнение) и различни предположения в тази връзка. И изведнъж заключителният абзац ме обля с тъмнина:
“УЧЕНИТЕ ОБАЧЕ СЕ МОЛЯТ ПОНЕ ТОВА ДА НЕ Е ТАКА (силата на гравитацията да е различна в различни посоки – бел.моя). ЗАЩОТО ИНАЧЕ ИЗМЕРВАНИЯТА НА ВСЯКАКВИ ВЕЛИЧИНИ ПРЕСТАВАТ ДА БЪДАТ УНИВЕРСАЛНИ, Т.Е. В КОСМОСА НЯМА ОБЩИ МЕРКИ, А САМО ЛОКАЛНИ. ТУК ТЕ СА ЕДНИ, ТАМ – ДРУГИ, И Т.Н. ТОГАВА ОБАЧЕ ВСИЧКО СТАВА ОТНОСИТЕЛНО И СВЕТЪТ СТАВА НЕИЗМЕРИМ, Т.Е. НЕПОЗНАВАЕМ. А ТОВА ВЕЧЕ Е КРАХ ЗА НАУКАТА.”

Така съм реагирал в SkyForum тогава на това съобщение.
Оттогава се появиха и други информации. Интересни главно с това, че става дума за съобщения на учени. Все повече хора в науката се насочват към области, които до неотдавна се считаха за “несериозни”. Чак до днешната информация в actualno.com, която не знам дали да приема на сериозно:

Учени от Оксфорд призовават да се дешифрира геномът на вълшебниците. В статията „Произходът на вълшебството: обзор на генетиката и епигенетични ефекти“ учените подробно разглеждат проблема с възможността за унаследяване на магическите способности.” Но като чета по-нататък, че “Подобно изследване вече е правено през 2005 г. от мелбърнския институт Children’s Research Institute” явно не става дума за шега.
Изглежда, че все повече учени се надигат от лежащите (по корем или по гръб 🙂 ) пози и започват да се оглеждат…
Поговорката “крушката си има опашка” е доста многозначителна! Защото, помислете си: гениалните съвсем конкретни прозрения на Леонардо Да Винчи (осъществени столетия по-късно!) как са изглеждали за съвременниците му? Налудничави смехотворни фантасмагории!
А то, имала си крушката опашка…

%d блогъра харесват това: