Category Archives: Спомени

Рибарска етика

Странно нещо е етиката. Лепва се към различни по съдържание и тежест думи. Етичен човек; етична постъпка; етично поведение; етично отношение…

Какво казвам – лепва се! Ами тя е много важна, към нея се лепват! Щом моралът служел за изучаване на по-широкото философско понятие етика, а справедливостта се отнасяла до моралната правота, базирана на етиката…

Олеле, стоп! Още крачка и потъвам във философските дълбини. А аз искам само да разкажа една весела рибарска случка отпреди 30 и кусур години.

В университета си имахме приятелски кръг на база общи интереси. Риболовни. Съставът на обръча 🙂 беше доста разнообразен, както професионално – преподаватели, доцент, зам.ректор – така и възрастово. Обикновено правехме рибарски набези до различни обекти в границите на максимум 200 км., защото по принцип бяха еднодневни. Всъщност четвъртъчни – всички си бяхме направили програмите така, че този ден да сме свободни, а и на зам.ректора му беше най-удобно да липсва. 😉

Една пролет в края на февруари времето се оправи и беше необичайно топло няколко дни. И, разбира се, след принудителната „зимна ваканция” ние бяхме като отвързани. Още от вторник започнаха да ми се обаждат. В крайна сметка, като за първи риболовен излет се оформи група от 5 човека с мен. Което означаваше с една кола, моята, разбира се (всички знаеха, че не обичам да се возя, а да карам).

В срядата слънце, топло – мечта!

В четвъртък минавам аз рано сутринта по адресите и ги събирам. Небето чисто, хоризонтът светлее. Хладничко, ама ще се стопли като напече!

Натоварваме се всичките и аз питам пак:

–          Към язовира, нали?

–          Да. – отговарят ми единодушно.

–          А защо не отидем на отсрещната страна? – подхвърля проф.Вергилов – Там брегът е полегат, припек е, водата ще е по-топла и рибата по-буйна. А и няма да си трошим краката по стръмнините над Щъркелово гнездо.

–          Няма проблем! – казвам аз и не отбивам към Панчарево, а продължавам по Пловдивското шосе.

Приятни приказки, хубаво време – не усетихме как стигнахме до язовира. Отбихме на познато място и излязохме с колата на съвсем полегатия склон.

Спирам, всички изкачат още преди аз да сляза и отпрашват към водата – нали си държаха рибарския багаж в скута. Че фолксвагенът няма грешка, ама откъм багажник… 🙂

Моите такъми нямаше как да са в скута ми, разбира се, затова аз отварям багажника, започвам да вадя и оглеждам да не забравя нещо, та да губя после риболовно време да се връщам до колата.

Като отидох до водата, те отдавна бяха нахвърляли въдиците.

Зареждам се и аз и поглеждам към околните, дали вече нещо е клъвнало. По позите им си личи – не е. „Е, още не е напекло слънцето” – мисля си – „ще излезе”.

Докато ми се въртят тия успокоителни мисли в главата, нещо почва да ме гложди. „Слънцето”! Къде е това слънце, бе, не трябваше ли да е вече припекло? И защо ми става все по-студено?!?

Вдигам поглед, а небето като се зачулва с едни тъмни облаци, като реже един вятър – не ти трябва бръснач за бръснене!

Брях, нямаме късмет! Дано поне не ни запере някоя суграшица в тоя студ! Баш си е за отказване и да си тръгваме, ама не ми е удобно да предложа – някак задължаващо ще е, нали сме с моята кола.

Гуша се аз в якето, вра си ръцете в ръкавите и поглеждам под око в ляво и дясно какво е настроението. Към въдиците нямаше и смисъл да се гледа – рибите явно предвидливо се бяха прибрали по къщите си.

По едно време чувам колеблив глас:

–          То днес май…дали да не се откажем?”

–          Както кажете – предпазливо с прикрита надежда отговарям аз.

Докато заглъхне последната ми сричка въдиците излетяха от водата и започна трескаво прибиране. Докато прибера моите такъми обратно в багажника всички бяха в колата. Още не бях седнал зад волана и чувам хорова декламация:

–          Пали бързо и пускай парното!

По пътя, като се постоплихме и ни изби на смях, стана ясно: всички продължително обмисляли как да предложат да се връщаме без да задължават останалите с предложението си…

Така е – от много етичност човек може и да помръзне излишно!.. 🙂

…………….

Предполагам, че ви е ясно, драги читатели, защо започнах с етиката. Тая историйка добре илюстрира – който си е етичен, във всичко и винаги е такъв. Етиката не е като нови дрехи за празник…

А как се става етичен, това май е друг и дълг разговор. За „Раздумка”, не за „Спомени”. 😉

_________________________

Моля, щракнете 🙂 си впечатлението от написаното:

Училището ми

„Петко Р. Славейков” тази година навършва 170 години.

Моето училище! То ме научи да се уча!…

В Трявна е създадено второто (след габровското) светско училище в България – през 1839 г. В него е преподавал видния български писател, публицист и просветен деец Петко Славейков.
А аз влязох в него за първи път, когато беше на 101 години.

„От къде си родом?” е общоприетият идентифициращ въпрос „за произход”. В стари времена – когато българите почти не са пътували – той е изяснявал доста много за човека. Днес вече се употребява по инерция – хората в нашия пътуващ свят се раждат къде ли не, много често това не говори нищо за тях. Но все още този въпрос си върви.

А според мен „Къде тръгна на училище?” е не по-малко важен. Именно „къде тръгна”, къде са били първите ти 4 учебни години. Те са старта на многото учене („цял живот”, както се казва! 🙂 ) и са решаващи не само с това, което се научава като уроци, а и със създаденото вътрешно отношение на човек към ученето. Дали ще бъде неприятно задължение или интересно занимание, въпреки, че е трудно.

От кого зависи това? От учителката, разбира се. Дай Бог всекиму да случи на Учителка в първите класове!

Аз имах този късмет! Учителката ми в отделенията се казваше г-жа Пинтева. Помня я визуално (за съжаление нямам снимка), помня гласа и лицето ú. Но нямам спомен за някакви случки в училище – нито хубави, нито лоши. Времето, прекарано с нея, не се накъсва на части, то е нещо особено, което не можеш да разкажеш.
Заедно бяхме децата в училищната стая и в същото време като че ли всеки от нас се държеше за ръката ú и тя му разказваше нещо, учеше го на нещо. Само него! Струва ми се, че тя беше с всеки от нас не само през учебните часове… Госпожата каза!
Пишеш си домашното. Току-що си се научил да пишеш, буквите се кривят. „Добре е” те успокоява майка ти, но ти се ядосваш – не е красиво. Нервничиш, още по-лошо става. И изведнъж чуваш гласа на госпожата, усещаш ръката ú да повежда твоята. И лека-полека започва да става красиво!
Трудно ми е да опиша това чувство, но то съществува и сега в мен…

„Красиво” съм написал – още от начало някога ни учеха, че е важно да се пише красиво. Не случайно думата е „краснопис”, а не, да речем, „равнопис” или „яснопис”. 🙂 Който чете да изпитва удоволствие! Училищата са се родили по време, когато за хората е било важна красотата в това, което правят. Дали ще майсториш от дърво, дали от желязо, от прежда, от сукно, дали ще е писмо, написано на хартия – искали са да е красиво.

Всички търсили красотата, ама тревненци баш много. Прочути били. Как само са украсявали къщите си и сега ти спират дъха като ги гледаш! Нали знаете славата на прочутата тревненска дърворезбарска школа? От гонитбата на красотата е дошла!
Ей на, вижте училището – не ви ли се струва някак „по-човешко”, по-дружелюбно? Пак правоъгълна сграда, ама не ти прилича на казарма или затвор… 😉 Вижте го на снимката, която взех от тук

undefined

на него правих макет, за който ви разказах преди време. 🙂

И да не мислите, че само в стари време е било така? Отбийте се в Трявна при
случай и пак ще си приказваме! Ето, вижте няколко снимки от 2007-ма година:

Площадът

Тревненско кафене

Тревненски дом

Да си се върна на думата. Една случка си спомням, в която учителката ми имаше участие, но тя не беше „училищна”.
През Трявна тече река – не много голяма, не и малка. Тук там има вирчета, които зимно време ставаха идеални пързалки (зимните кънки в моето детство бяха доста разпространени). Едно такова вирче имаше над средния мост (за който разказвам в „Басът”). Пързаляме се ние, голяма тумба деца, и ледът не издържа и хлътна. Опасност някой да се удави нямаше – не беше толкова дълбоко – но всичките добре се накиснахме в ледената вода. Вдигна се, естествено голяма врява, изпълзяваме ние на брега и се суетим. Някои се чудят как да се приберат, че може и бой да има! Започват да ни тракат зъбите.
Г-жа Пинтева живееше в къща край реката. Чула гюрултията, погледнала и дотърча. Какво-как не помня в подробности, но в крайна сметка добре си ни спомням в една стая у тях загърнати в разни завивки и с по чаша чай в ръцете, а дрехите ни накачулени по столове край бумтящата печка да съхнат. И нея, как ни разказва някакви забавни истории докато чакаме…

Никога няма да забравя учителката ми от отделенията!

Обяснение за по-младите: първите 4 години някога се наричаха отделения. След това следваха 3 прогимназиални класа. Това разпределение е доста добро. Завършил отделенията – основно образование, завършил прогимназия – прогимназиално образование, завършил гимназия – гимназиално образование. Ясно и прегледно. Ето как изглеждат свидетелствата ми от отделенията:

Свидетелствата ми от отделенията

Като се ровех да търся снимки една снимка от прогимназията ми напомни приятно за едни по-специални изяви от онова време. В училището имахме театрална трупа. Сериозна! – не само с представление за родителите на закриване учебната година. 🙂 Пиесите играехме в единствения салон, в който ставаха всички градски културни събития (2 пъти седмично се прожектираше филм). Доколкото си спомням, гостувахме и в Дряново и Габрово. На представлението в Дряново присъстваха и група руснаци, един от тях ми подари собственоръчно изработена от голямо червено копче петолъчка.

Няма да разказвам за тях, но тази снимка ще ви покажа, тя е уникална, както и пиесата – не помня как се наричаше и кой ú беше авторът, но беше на здравна тематика.

Театралната трупа

На снимката сме трупата в „театралните костюми и грим”. Аз съм вторият клекнал отпред в ляво и представлявам коремен тиф; до мен са двете шарки – едра и дребна; другите са заушка, туберкулоза, микроб, дървеница, бълха, кърлеж, болни, лекарки, немит народ… 😀 Отзад се виждат учителките.

На добър час, мое мило училище! Да хилядиш!

Честит ви празник, драги учители в моето мило училище, бъдете живи и здрави! Цял живот да ви помнят учениците ви!

Приказка за животновъди

Имало едно време (преди 60 години) две овнета. Красиви били, весели и много игриви. Живеели си безгрижно в стадото с майка си. По цял ден лудували с приятелчетата си и вечер заспивали изтощени, но щастливи.
Един ден стопанинът ги хванал, завързал им крачетата да не избягат и ги натоварил в една каруца.

Изплашили се овнетата. Какво означава това, къде ги карат, какво ще стане с тях? Топуркали колелата на каруцата, а те лежали и си изблейвали тревогата едно на друго, но нищо не могли да измислят.
Не след дълго каруцата влязла в един двор в полите на Витоша и спряла. Слязъл стопанинът, излезли някакви непознати хора. Разговорили се нещо, дали му в ръката някакви хартийки. Свалил той овнетата, подкарал кончето и си заминал.
Лежали овнетата вързани на земята и уплашено мълчали. Само ококорено се оглеждали. Около тях имало мъж, жена, момче и едно малко момиченце. И те сякаш не знаели какво да правят, гледали ги и се чудели.

Първо се окопитило момиченцето. Клекнало и започнало да гушка и гали едното овне. Момчето не чакало ами подхванало другото. Бре, какво става, на овнетата много им харесало, такова нещо не им се било случвало! Само да не им бяха вързани краката…
Мъжът сякаш разбрал мислите им. Взел ги едно по едно и ги пренесъл в хубава чиста кошарка. Затворил вратичката и им развързал крачетата. Скокнали те, разтичали се нагоре-надолу да разгледат. Ама не забравяли да се закачат с момчето и момиченцето, даже от едно кюскане то паднало, ама не заплакало, а се заляло от смях.

Заживели овнетата при новите си стопани. Още по-щастливо от преди, че много добре ги хранели, а и най-важното, всеки ден при тях идвали новите им приятели. Знаете ли колко е приятно да те погалят и прегърнат през врата техните ръце?
Само една болка си имали – тясно им било в кошарката, нямало място да се натичат и наиграят.
Разбрало момчето мъката им. Казало на баща си и майка си.
– Ще избягат – казала майка му – нали виждаш, че двора ни е полуразграден.
– Освен ако не им обясниш, че не трябва да излизат навън – казал баща му и го погледнал втренчено.
Майката обърнала поглед към бащата, но си замълчала.

На другия ден, докато момиченцето спяло, момчето отишло в кошарката при овнетата. Те веднага наврели муцунки в него.
– Ще ви пусна по двора – казало им момчето – но навън няма да излизате, защото ще се загубите и вече няма да се видим. Разбрахте ли ме?
Овнетата застанали срещу него необичайно сериозни и неподвижни.
– Ще ви пусна – повторило момчето – но излезете ли от двора, край! Няма да ме видите повече.
И отворило вратичката на кошарката.

От този ден щастливите дни нямали край. Кошарката стояла непрекъснато отворена денем и нощем. Овнетата сутрин чакали строени на вратата на къщата да излезе някой и непрекъснато скачали и играели като кученца около стопаните си. Сами да играят вече не им било интересно!

Изтърколило се лятото, напреднала есента и замирисало на зима. Овнетата не се безпокояли, зимата не ги плашела. Затова с изненада забелязали промяната в стопаните си. Те все по-често ги прегръщали мълчаливо и продължително. Силна тревога усещали в момчето и не можели да разберат причината.

Един ден в двора влязла каруцата на стария им стопанин. Овнетата се скрили в кошарата и започнали любопитно да наблюдават от там. Свалил той от нея един голям чувал с нещо, внесли го в къщата и се позабавили. Овнетата по навик отишли до вратата и зачакали.
Излезли по-едно време всички. Започнали да ги прегръщат трескаво. После майката, момчето и момиченцето се прибрали някак припряно. Бащата и селянинът им вързали по едно въженце на вратовете и ги качили в каруцата. „И както се разбрахме” казал бащата на изпроводяк. „Дадена дума, хвърлен камък” отговорил селянинът и потеглил.
Този ден бил най-тъжният в живота на овнетата и те не го забравили. А живели колкото природата им е дала – били израсли здрави и силни овни и ги държали за разплод. Такава дума бил дал селянинът.
Дали по бузите на хората от къщата им е имало сълзи на прощаване не можеха да кажат, но за момиченцето бяха сигурни, а за останалите почти – при тръгването на лицето на бащата нещо блеснало…
…………………..
Така завърши първият опит в семейството ни да си отгледаме животни за месо. Годините бяха още трудни, следвоенни, месото беше с купони в минимални количества – колкото да не е без хич.
Не може да се каже, че не беше успешен – чувалът беше пълен с месо.
„Първият” написах, защото след него имаше и втори, но за него в следващ разказ.

Историята

История е – повече от 50 години минаха оттогава. Кога успяха?!

Малко предистория на историята. 🙂

Всяка политическа институция е наясно – не трябва да се оставят младежите на самотек. И сега (с малко голямшко закъснение 😉 ) политиците се сетиха – младежки формации към партиите, президентски бригади и т.н. А какво остава, когато се сменят идеологически строеве или се установява диктатура. Специални униформи и помпозни ритуали ли не щеш, световно възтържествуване на идеята (религията) ли или опознаване и спасяване на природата. До съвсем конкретните лагер-сбирки (май вече ги започнаха и сега) за обучение „в правата вяра”.
След 9-ти септември 44-а комунистическата партия бързо се съпичаса, че трябва да се готви „ново поколение с ново мислене” – по-сигурен начин, отколкото след това борба с „остатъците от буржоазното възпитание”. И още в края на 40-те започнаха масово да организират летни лагер-школи. За ония следвоенни години това беше „голяма работа” – достатъчна и добра храна, възможност да отидеш безплатно на морски или планински курорт. На последното не поглеждайте с лека ръка от сегашна гледна точка – напр., на Златните пясъци тогава имаше само няколко зелени дървени бараки накрая на гората, останали от немски военен пост (до там се ходеше пеша!) и няколкометрово дървено мостче, а за всички младежи това беше първо подобно приключение в живота! Думата „курорт” тогава означаваше нещо от категорията на Виенския бал сега – знаем за него, ама ние с вас не ходим…

Това въведение е необходимо за по-нататъшния ми разказ, както ще разберете.

Два пъти съм бил на лагер-школа – като ученик в Музикалната гимназия и като студент в Музикалната академия. И от двата имам добри спомени. Какво са ни обучавали не помня (не се престараваха 😉 ), но спечелих добри приятели – от първия Иво Кисимов, от втория по-малкия му брат Асето Кисимов (бате Асен). Спечелих и още нещо – за цял живот…

Студентският лагер беше в Банкя в сграда зад гарата. Някаква профсъюзна станция, ако се не лъжа. Бяхме студенти от всички вузове, доста народ (както се вижда от снимката). Нямаше достатъчно голямо помещение да си правим редовни общи забави и да се опознаем всички. Обособиха се различни компании. Любимите ни сбирки бяха „динени джамбурета” – купувахме дини и се събирахме в някоя по-голяма стая на веселба. Нашата компания беше от академиите по изкуствата.
Носех си обоя и често преди вечеря свирех – пред вратата на стаята ни в коридора, защото имаше интересна акустика и звукът се носеше по особен начин, с леко заглъхване. И на другите им харесваше – отваряха си вратите за да слушат, а често ме и подканяха.

За последната вечер ръководителите най-после се сетиха да организират „общо мероприятие”. Разбира се, то трябваше да бъде „издържано” и затова решиха всеки вуз да подготви кратка програма (самодейността току-що излизаше на мода 🙂 ). Пак добре, че ни казаха няколко дни предварително.

Естествено, преобладаваха песните. И, естествено, на всички певци трябваше акомпанимент. Сещате ли се магарето за какво го канят на сватба? 😀 Започнаха да пристигат делегации с диня под мишница и молба за помощ – колегите ми музиканти не се притесняваха да посочват с пръст към моята стая. Донесоха акордеон, нарамих го аз и започнах да обикалям стаите за уточняване кой какво ще пее и репетиции. Не ме притесняваше, макар че доста работа се оформяше – програмата заприлича на надпяване.

И така, от стая в стая докато…

Може и да се досещате вече, ама все пак сте много далеч от истината. Влюбване от пръв поглед е широко интерпретирана тема. Не е нещо необикновено. Всевъзможни описания, случаи, художествени произведения и т.н. Сравнявано е по всички възможни начини. И, като правило, след много години участниците във влюбването могат да опишат даже подробности в облеклото и фона на случая. Обяснимо – става дума за впечатление-удар.

Дойдоха две хубавици. Едната, хм… 😉 От ХТИ били, което означавало „Химикотехнологически институт”. Което не ми направи никакво впечатление – химията ми беше „terra Incognita” – ама нямах нищо против да поопозная ходатайката със закачливите очи. Която също май нямаше възражения.
Та значи, едно от техните момичета – варненче – пеело хубаво, ама много се притеснявало, та ако може да видя…
Тръгнах с тях, разгеле да разбера в коя стая е хубавицата.

Заведоха ме те, но не видях! Нищо не видях, никакви очи, коса, дрехи и обстановка не мога да опиша! Кои песни пя „варненчето” и как мина изпълнението не знам и сега! Спомням си само за миг при отваряне на вратата, че на леглото имаше седнало момиче – след това блесна силна светлина и нищо друго. Някакъв мой двойник репетира песни, акомпанира – аз виждах само светлина!

На другата сутрин се прибрахме в София. Никакви договаряния, никакви телефони и срещи. Знаех само името и че живее в общежитията на 4-ти километър.

Отидох в общежитията, намерих в кой блок са от ХТИ. Но все я нямаше. Както после се оказа, приятелките ù я криеха (и я навивали ?!? да не се среща с мен).
Като разбрах, че така няма да я открия взех налудничаво, но както се оказа единствено ефективно решение: застанах на пост на тролейбусната спирка на Орлов мост. От сутрин до вечер! Нямаше начин да не мине оттам – тролеите завиваха по реката и студентите слизаха там за Университета и Библиотеката.

И тя мина! На втория ден късно след обяд…

След няколко месеца се оженихме с Митя.

После се роди невероятното бижу Точица…

Вижте снимката. Правена е в началото на лагера. Виждате ли къде сме на срещуположни краища? Нито веднъж не сме се засичали през цялото време. И името ù не бях чул – щеше да ми направи впечатление, не е обикновено, нали? Ха обяснете ми тогава нещо за причината и следствието, подготовката среща удачния момент, и др.п.

Какъв ти удачен момент, то си беше ослепителна светлина!
И на снимката ни на зряла възраст си личи как свети…

bankia1

bankia-mitia4 bankia-vesko4

img478-2

Късмет за цял един невероятен живот, невярващи в късмета!

Подарък

Традиция е за нашето семейство в подаръците да има елемент на изненада. Дори, когато са „предизвестени”, традиционни за някакъв празник или повод. Било в самия подарък, било в начина на поднасянето му – все нещо неочаквано трябва да има. Ако не може да се измисли (което почти не се е случвало) минава се на другата крайност – вместо подарък пари. Ама и тогава има сюрприз – напр., залага се основа на нещо по-едро желано.
С една дума, ако ще е подарък рошав да е! 🙂 Отбиването на номер не ни е познато.

Най-отдавнашни примери за тази традиция, които си спомням от детството си, е пушката, която ми подари баща ми (за която ви разказах и която беше изненада не само за мен, ами за всички – домашни, приятели и познати) и първите ми ски, които ми изработи собственоръчно вуйчо ми (като пораснах той ми направи втори, за които също съм писал из спомените си).
Пробутвал съм под възглавницата на жена ми сутрин преди да се събуди подарък за рожден ден и после като стане се правя, че съм забравил докато започне да оправя леглото и го намери. 😀
Наскоро доста обемист подарък за Ваня (на нещо желано от нея) скрих под масата (покривката беше голяма, та скриваше кутията да не се вижда), а ù подарих само лист с текст (станал по-късно основа на публикацията ми „Масата”), който завършваше „я погледни за всеки случай под масата”. Докато го четеше физиономията ù беше доста озадачена – досещаше се, че има номер, ама не можеше да разбере какъв докато не стигна края… 🙂
А най-пресният е този блог, подарен ми от Васко! И това ако не беше изненада… Традицията се предава.

С най-голямата изненада, която съм измислил, се гордея и до днес. Като прочетете следващите редове, вярвам ще ми дадете право.

В миналото всички жени празнуваха 8-ми март без колебание. Обикновено поне 2 дена – първият беше с псевдоним „празник на колежката”. Традиционно се правеха и у нас подаръци на жените – майка ми и жена ми. За един такъв подарък ще разкажа.

През 70-те на миналия век (леле, как звучи! 🙂 ) работата ми беше такава, че на обяд имах свободни 3 часа. И понеже беше далечко, нямаше смисъл да се разхождам напред-назад и да губя в пътуване половината – още повече, че по същото време жена ми беше на работа. Аз си носех книга за четене (ето тогава беше баш голямото четене! 🙂 ), а колежките ми обикновено шиеха гоблени. Много бяха запалени и вече майсторки със „стаж” зад гърба си.

Не знам как, като ги гледах веднъж ми хрумна (някъде по това време на годината беше) идея. Споделих я, те подскочиха въодушевени и докато се усетя капанът щракна!
Донесоха разни модели на гоблени, разгледах ги аз и забучих пръст в един – „Конете на водопой”. Някак най-естествено изглеждаше, пък и нали си падам по коне…
Набавиха комплект оригинални конци (тогава не беше лесно, нямаше ги по магазините), обясниха ми това-онова и г-н Графът започна да шие гоблен. 😛 С цялото си сериозно отношение към работата, че както ми обясниха, обикновено първите 1-2 гоблени си личали много, когато са шити от начинаещи. Отзад се било гледало. Там разни възли, да няма краища, тинтири-минтири… А моят не трябваше да се различава от майсторските – беше предназначен
за осмомартенски подарък на жените вкъщи!
Това беше щурата ми идея.

Още след седмица ми стана ясно с какво съм се захванал. Едно е да гледаш как някой прави нещо – винаги изглежда лесна работа, че често и акъл си готов да му даваш. Съвсем друго е ти да се захванеш с нещо, от което и понятие си нямал.
Без да се хваля, бързо овладях някои чалъми. Нали имаше край мен нонстоп контрольор-консултантки, не ми пускаха аванта. Направих си и някои „специалитети”, като например съвсем къса игла с притъпен връх. Ама още отначало ми стана ясно, че времето ме подпира. Цяла седмица, а на плата някакво мижаво петънце?!? Пък имаше и ограничение във времето за работа – нали шиех само там, в абсолютна тайна! Освен всичко друго трябваше да се предвиди и технологично време за рамка – не ставали бързо, както ме предупредиха.
Тайната беше лесно опазена. На кого ще му хрумне, че ще ми дойде толкова налудничава идея в главата.
Макар и със зор успях да се побера и във времето.

И на 8-ми март поднесох тържествено на майка ми и жена ми гоблен „Коне на водопой”. Собственоръчно ушит!
photo-0007
За ефекта няма да разправям, можете да си го представите. Жена ми даже си призна по-късно, че докато не събрала достоверни свидетелски показания, 😉 не повярвала, че съм го ушил без ничия помощ.

Е, кажете сега, не е ли това сюрприз на сюрпризите и подарък достоен за възпяване? 😀

____________________
Под черта: Личи си, че не е зле, а? 🙂 Въпреки лошата снимка със светлинки от светкавицата. Ама не ми се чакаше до утре, ще ме извините за снимката – тя е само доказателствен материал. 😀

Умения

Всеки човек има умения. Без изключение. Каквото и да правиш трябва да го можеш. Дори и такива неща като да ходиш, да говориш.
Уменията се предават (учение!), но въпреки това те винаги имат личен характер. Като почерка – всички се учат по един и същи начин да пишат, но двама души с напълно идентичен почерк няма. Дори и близнаците, които иначе по нищо не можеш да различиш.
И това Природата не случайно го е „постановила”. Така се осъществява развитието – обогатяват се уменията, растат способностите. Разбира се, и тук хората са различни – едни прибавят повече от себе си, други по-малко. За първите има хубава думичка: умелци.
Затова да се философства в общ план на тема „умения” говори за неумелост. 🙂 Това, което написах до тук е само увод към три спомена, които единствено с думата „умение” могат да се обединят.

В детските ми години (че и доста след тях) се отоплявахме с въглища и дърва. Когато в 1947-ма се преместихме от Трявна в София баща ми нае товарен вагон, половината от който беше с въглищата и дървата – в първите години след войната не беше лесно снабдяването с тях, бяха с купони. Главният ни отоплителен уред беше пернишка печка – кръгла и доста висока. Стоеше в хола, вечер преди лягане се отваряха вратите за да се отвърне въздуха в спалните, но общо взето спяхме на студено с много солидни завивки – при много големи студове се е случвало сутрин да има скреж на юргана, където съм дишал. 🙂 Този навик си ми остана за цял живот – и сега не мога да спя на много топло.
Специалист по палене на печката беше баща ми. Не беше проста работа, имаше много тънкости. Ако просто наблъскаш горивото или ще изгори бързо или ще се задави и угасне. Той направо свещенодействаше. 🙂 Първо, така да се извади сгурта, че да не се вдигнат облаци неприятен прах. След това започваше същинската част – зареждането. Вътре слагаше в средата изправено дърво с определени размери (подбираше си ги); след това започваше около него да нарежда въглища – по-едрите отдолу, нагоре постепенно все по ситни; най-отгоре няколко бучки антрацит (те горят като смола!) и наредени по специален начин трески. Палеше я отгоре (наричаше се „горно горене”) с една клечка кибрит! Колелца за регулиране достъпа на въздух имаше на горната и на долната вратичка . комбинациите кое колко да е отворено в различните периоди на горене само той си ги знаеше, прекалено сложни бяха. 😉
Резултатът беше, че печката отопляваше равномерно 24 часа без да се добавя гориво!
За да не си помислите, че нещо преувеличавам или идеализирам, ще ви кажа: в София съседите от кооперацията идваха да вземат уроци от баща ми…

Първите години в София живеехме в една вила на „Панорамния път” – пътя между Бояна и Княжево. За живота там друг път. Имаше, обаче, един голям плюс за онова следвоенно време – повече от декар място. Сеехме много неща – зеленчуци, картофи (хлябът още беше ограничен с купони). За нас, децата, също беше разкош – ясно ви е защо.
Още първата година стана ясно, че реколтата ни от картофи е сериозно застрашена от сляпо куче.* Доскоро за тези вредители (съжалявам, но по зеленчуковите градини те са такива) нямаше никаква ефективна защита. Сега, както видях в нета, продават някакви уреди с ултразвук.
Характерно за сляпото куче е, че не вдига купчинки за проветрение като къртицата – то не търпи свеж въздух. Когато се разкопае и отвори негов тунел пристига след минути, бутайки пред себе си пръст за да затапи отвора. Градинарите отваряха тунел и чакаха да се доближи като се мъчеха с едно загребване с лопата да го изхвърлят на повърхността. Почти невъзможна работа по простата причина, че то е сляпо, но има невероятен слух – само да си прехвърлиш тежестта от единия на другия крак е достатъчна за да не се доближи, а да изчака. В това сам съм се уверил.
По времето на разказа ми имахме в къщи 9 мм флоберка. Беше с дълга цев (и затова много точна) и затвор като на карабина. Между другото, откак имам спомени вкъщи никога не е оставало без някакво оръжие. Та като слушах нашите как се вайкаха за сляпото куче, реших да го ловувам. Хич и не казах на баща ми, първо исках да опитам. Отворих един тунел, проверих с една пръчка посоката му, седнах точно срещу отвора с насочена пушка и замрях. Колко време е минало не знам, но явно съм бил замрял наистина – видях как по тунела към отвора се движи тапа от пръст. Стрелях в нея и с лопатата извадих убитото сляпо куче. Тогава чак се похвалих, а и за няколко дни спасих реколтата картофи (те не живеят на стада).
Тази история се разчу сред съседите. Направо не им се вярваше, но започнаха да ме викат и техните градини да спасявам – като ме снабдяваха с патрони, разбира се. И получих слава на голям ловец (бях в 7-ми клас по сегашному 😀 ).

За още едно умение от съвсем друг характер ще разкажа – да е коктейлът по-разнообразен. 😉
Първото умение, което Точица прояви, беше много необичайно и изненадващо. Беше съвсем бебе, главата си даже не можеше да повдига още. Освен да гука и да рита с крачета друго не умееше.
Бебешките дрешки тогава (разни камизолки и т.н.) имаха по някоя връвчица за завързване. По едно време майка ù и баба ù започнаха да се питат „нарочно ли си я оставила с развързана камизолка?”. Ту едната, ту другата я намираха с развързани връвчици след като е била сама в кошчето за известно време (беше кротко бебе!). Проведохме детективско разследване и след наблюдения (без специални разузнавателни средства 🙂 ) разбрахме, че се е специализирала в развързване на възли! Много майсторски – никакъв възел не ù се опираше!

Терличките са готови! 🙂

img2412

Връвчицата под вратлето вече виси. 🙂

img251

Тук сме по-големи и връвта е по-солидна! 🙂

1961-3

………………..
* Малкото сляпо куче ( Spalax leucodon ) достига на дължина до 23 см.,а задното му стъпало е 2,5 см. Окраската му отгоре е охровокафява. Води подземен начин на живот, като копае хранителни ходове, дълги до 250м.,със странични разклонения с диаметър 5-7 см.,на дълбочина 7-20 см.
Негово любимо място са зеленчуковите градини.Храни се с подземни и надземни части на растения, луковици и клубени. Прави запаси от около 20-30 кг. от лук, чесън, картофи, моркови, луковици на цветя и др.Интересен факт е, че всичко, което складира е подредено по вид и големина, като за всеки вид прави отделни складови помещения.sliapo-kuche

 

Нощна серенада

Както вече съм споменавал, мястото ни е под връх Еледжик. Няма нищо общо с нормалната представата за вилно място затова и не го наричам вилно. Представлява стръмен склон. Наистина стръмен. Част от него е заета от дъбова гора. Сглобихме си със зет ми под един дъб 2 метални бунгала по 15 квадрата с отстъп едно от друго в търновски стил – второто е по-високо в склона. Основите аз ги изкопах главно с длето и чук – склонът е скала. С малко помощ от младите, когато идваха събота и неделя. Облицовах ги отвътре с „итонг” – лятно време така се напичаха, че не можеше да се допреш до стените. Яйца да оставиш на масата ще се опекат! 🙂
Вярно, можехме да наемем майстори и щяха да свършат всичко за едно лято. Ама не съм си и помислял – друго си е сам да си направиш „къщата”… 🙂 А, и да не забравя: всички материали – това торби цимент, пясък, камъни, итонг и т.н. са пренесени с колата. Трабант-комби е голяма работа! 😀 Само самите бунгала и една голяма квадратна цистерна ни докараха.

„Нормална обработваема земя” според вилните „правила” имаме само няколко квадрата в долния край. Когато прекарвахме цяло лято там засаждахме по няколко корена домати, краставици, тиквички, лук и чесън – за „самозадоволяване”, 😀 а половината беше в ягоди. В тая малка равна част долу край пътя ние по доста комичен начин „забихме колеца на нашето присъствие”, за което си заслужава да се разкаже.

Мястото ни предложиха по някаква програма за пустеещи земи. Местността наистина беше пустееща от памтивека – след промените не се появиха претенденти за реституция, макар, че вече беше „населена” и обработвана от доста време (съседите имам предвид).* Човекът, който ни го „определи” (всичко друго вече било раздадено – което се оказа неистина), ни каза да засеем нещо преди да чакаме уреждане на формалностите за да се види, че е дадено „на сериозни хора”. Интимната му мисъл, както сам си призна след години, била да не се откажем, че няма да се намери мющерия за този баир. 🙂 Поумувахме ние в къщи през седмицата, направи жена ми консултации с приятелки (лятото беше напреднало) и в неделята пристигнахме четиримата въоръжени с кирка, лопата и бел. Посяхме зеле, карфиол и червено цвекло в нещо като лехи ето така оформени: или май още в по-живописно крива комбинация. Толкова, че както ни признаха след време съседите (когато станахме приятелска компания на „териториална база”), ходели като ни няма да разглеждат и да ни се чудят на акъла. 🙂 И какво мислите: всичко порасна за чудо и приказ! Такава реколта повече не можахме да постигнем – ако бяхме я изнесли тогава на пазара щяхме да издухаме конкуренцията! Обрахме повечето от карфиола и цвеклото, зелето оставихме да расте още, че било издръжливо. Времето застудя, разредихме ходенията и когато отидохме да оберем зелето – няма никой! Само стъблата се показват от земята, акуратно отрязани с нож! Започнах аз да крача по „лехите” и да се произнасям ласкаво по адрес на съседите (непознати все още). Подритвайки стърчащите кочани нещо ми направи впечатление. Кога клекнах да разгледам по-отблизо – цялата земя покрита със заешки курешки! 😀
Мина ни яда, халал да им е на зайците банкета за наше здраве! А и те бяха благодарни – в следващите години, когато стояхме продължително, често ни посещаваха сутрин. Даже от Колчо не се страхуваха особено.

За поливане събираме (хме) дъждовна вода от покривите в цистерната. Ток няма, водата е от изворче, на което е направено чучурче. Много е сладка и ледена. Колчо умираше да пие от ръката ми подложена на чучура. А и аз изпитвах неописуемо удоволствие – езичето му докосваше дланта ми невероятно нежно.
Въздухът е фантастичен, изгледът от нас е на десетки километри в далечина. Затова съседите обичаха да се събират при нас (е, жена ми май беше още по-голямата причина! 😉 ) вечер на терасата. Аха, няма грешка – и тераса си направихме! При нас гледахме легендарното световно по футбол и изпращахме всяка победа с викове, пукотевица и ракети. Двайсетина човека на портативно телевизорче от най-малките, руските, жълтите, на акумулатор! 😀 Хубаво време беше!

Пак се увлякох, пак ще трябва да обяснявам защо в заглавието пише „Нощна серенада”. Ами защото имах намерение само да разкажа накратко една случка. Ама за нея трябваше да ви въведа в атмосферата, та… 🙂 А атмосферата е такава: природата си е у дома, ние толерантно ù гостуваме без да я притесняваме (даже мрежеста ограда имаме само от едната страна, към пътя). По славеево време се провеждат истински фестивали като започнат да се надпяват. По светулкино тъмнината е напръскана с горящи искрици. По пеперудено облаци от въздушни цветенца. По щурчово свирнята се носи отвсякъде.

Лягаме си ние с жена ми една вечер – ако знаете как сладко се спи там! – и таман заспиваме силна свирка ни стресва. Ама наистина силна, все едно на ухото ти свирва някой. Ставам, запалвам светлина и започвам да оглеждам из бунгалото – ясно, щурец е влязъл вътре. Колчо ми подсказва, че се спотаява някъде зад шкафа. Няма да тръгна сънен да местя мебелите я, отказвам се и лягам. Колчо не е много съгласен, но се примирява. Точно ни унася и фююю! Ставаме тоя път и двамата, отваряме прозорци и врата и започваме да ръчкаме по ъглите, дано го изплашим да излезе. Лягаме си пак, той ни изчаква тоя път добре да заспим и наново опъва лъка по цигулката във фортисимо! Така до сутринта. Добър музикант беше, задържа вниманието на публиката цяла нощ! Че и още една, чак след втората се показа през деня на стената, та го изпратих по живо по здраво да гони щурките (щурцекините ми се вижда по-тромава дума 🙂 ).
Ей за тая нощна серенада се бях сетил, та седнах да разкажа.

……………………………
* Впрочем имаше един комичен случай. Една неделя пристигат двама мъже и водят някакъв дядо. Поразхождат се из района и се отправят към най-добре подреденото място (на един зъболекар) с най-приличната постройка. Влизат и започват важно да обикалят и на висок глас да разговарят:
– Тука ли беше – питат дядото.
– Тука – казва той – ей под тая круша дядо ти пладнуваше, добре я помня.
И показва една двайсетина годишна круша в единия край… 😀 С това си и остана – явно сами разбраха, че е кауза пердута.

Немско пиано

Интересна беше ситуацията в Трявна в края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век – в малкия планински градец пианата бяха комай повече от радиоапаратите! Аз си спомням за 5, а нищо чудно да са били и повече. В това няма нищо куриозно – Трявна винаги се е славила като „интелектуален град”.
При това пианата не бяха бездействащи украшения в богати къщи само за авторитет. На всичките се учеха деца – затова ги и помня, нали и аз бях един от тях. Донякъде не съвсем обикновено беше, че в града имаше много добра учителка, за която ще разкажа. Тя беше първопричината всъщност да започна да уча музика точно на този инструмент, а не на цигулка да речем (леля ми Възкреса Капнилова беше цигуларка).

В града живееше един сливненец – Долапчиев – женен за немкиня. По точно за немска австрийка – Грета Долапчиева. Леля Грета, както я наричах аз, защото семействата ни бяха много близки (сливненци! 😀 ). Тя беше чудесен педагог. Благодарение на нея станах пианист, такава основа ми беше дала, че проф. Андрей Стоянов след време не намери нещо, което да трябва да се изправя!
Преди да разкажа за уроците, обаче, малко за леля Грета. Чели ли сте разказа на Чудомир „Кумата Берта”? Е, там все едно, че е описана тя! Такива бисери ръсеше до края на живота си. 🙂 Ето примери:

Отива в месарницата и пита:
– Бай Стояне, акъл имаш ли?
– Ами мисля, че имам. – захилва се месарят – Защо питаш?
– Да ми претеглиш едно кило, че искам да го панирам.

Приятел в Сливен ги возил с кола (по времето, когато това си беше изживяване 🙂 ) до Карандила. Това е високо в планината, а пътя е 30-ина километра с много завои. И леля Грета възторжено разказва: „Файн беше! И да знаете колко само фантастик! За половин час Пенчо мина 37 курвета!” Завоите били 37… 😀

Не помня колко съм бил годишен, когато започнах при нея уроците. Още нямахме пиано в къщи – по-късно ми купиха едно немско пиано, което се случи разкошен, много звучен инструмент и което и до сега е в хола. Ходех у тях за уроци и упражнение. Сега като професионалист съзнавам, че тази система беше изключително плодотворна. На практика аз нямах ден за урок. Отивах (всеки ден!), тя ми поставяше задача и отиваше да си гледа работата из къщи. Като грешех ми подвикваше, ако се наложи идваше да ми покаже. По този начин контролът беше тотален, наученото – научено. Но най-важното, че никога не прекаляваше – дневната задача беше достъпна и правилото беше щом я науча свършвам. Няма от – до! Може да е за 15 минути, няма значение – нова не се поставяше. Нали се сещате какъв стимул е това? Изобщо нямам спомен да ми е ставало досадно от седене на пианото. Имаше и критерий за научено – 5 пъти поред изсвирено без грешка. Изсвиря го 5 пъти без тя да ми подвикне от кухнята и затварям капака. 🙂 От тогава ми остана и един изключително полезен принцип, който много ми помагаше по-късно – грешиш ли някъде не започвай отначало, а повтаряй само пасажа, който грешиш. Ще спестиш 80% от времето. Може и да ми е бил подсказан от леля Грета, но аз съм го приел като свой – времето беше много важно за мен, децата вън вече играеха… 😀
За мой късмет това продължи първите 2-3 години. След това ми купиха пианото и вече се упражнявах в къщи, уроците станаха по общоприетия образец. Но аз вече имах създадените навици и можех да се самоконтролирам.
Между другото, уплътняване на времето за упражнения на инструмента си ми стана навик. Вече в Музикалното училище и по късно в Музикалната академия измислих друго. За добиване на техника при даден музикален инструмент има технически упражнения, които не са за научаване, а трябва всекидневно да се повтарят до припадък – до-ре-ми-ре, до-ре-ми-ре… – за автоматизиране на пръстите. Това е най-досадният момент за всеки инструменталист – съзнанието ти въобще не участва, свириш като машинка. Е, аз му измислих цаката! Слагах книга на пианото и си четях докато пръстите ми свиреха „дореми”-тата. Що книги съм прочел така! 🙂

Тук му е мястото да обясня защо започнах да уча музика. Не беше мания на родителите ми, аз сам се насочих. За първи път съм демонстрирал интереса си съвсем малък. В Сливен забелязали, че през деня „изчезвам от погледа” за доста време. В един момент се заинтересували къде се губя. И се оказало, че това е времето, когато леля Възкреса се упражнява на цигулка. В стаята, където свиреше, имаше големи кожени кресла. Без тя да ме забележи аз се свивах в едно от тях и слушах през цялото време. Да ме питаш сега какво толкова ми е било интересно…
Разбира се, имало е „ох” и „ах”. Купиха ми веднага малка цигулка и започнаха да ме учат. Но по това време се наложи да напуснем Сливен (това е друга история) и с цигулката приключи – в Трявна нямаше учител.
Та така – професията си аз си избрах сам доста раничко (скоро имаше разговор при Жълтурчето, където стана дума и за това какво могат и какво не да решават децата). И това май стана традиция в семейството ни – така стана и с Точица и с внука ми. Но за това друг път.

леля Грета, дъщерите ù Лиза (малката) и Минка (артистката Минка Долапчиева) и моя милост на входа на тяхната къща

За спомен от цигулковия ми период 😀

Музика на милиони

Хубава практика е поздравленията в блоговете с някоя песен. И на „терасата” често се пуска нещо за слушане. Точно за там ми хрумна да изровя нещо старо – за закачка и забава. Естествено, в нета не намерих това, което ми трябва и се зарових в моите архиви. Но тогава възникна проблем – трябваше да намеря начин да прехвърля нещата от петдесетгодишни касети в компютъра. Които, на всичкото отгоре, са записвани на първобитно радиокасетофонче и от трийсетина години „си почиват”. Добре, че все пак просвириха. 🙂
Като се зарови човек в стари неща току открие нещо отдавна забравено, нахлуят спомени. Пък те имат това чудесно свойство, че се водят за ръчичка – един дърпа друг, той пък друг…
И така от намерението ми за закачка стана тема.

Странно и необяснимо ми е периодичното обсебване на хората от някаква песен. Не от стил – като градските песни някога и поп-фолка сега – а от една единствена песен. Когато това е свързано с конкретна ситуация – като някои революционни песни напр. – е ясно. Но в повечето случаи не е така. Много често и качествата на песента или изпълнителят не играят роля.
Откъде и защо се появява това „обсебване”? Не мога да отговоря. Но през живота си съм бил свидетел на мощни „взривове”. За един от тях ще разкажа, доколкото и аз бях участник в „реализацията” му.
Споменавал съм, че през следването работех различни неща, най-много като ресторантски музикант. Бяхме направили сносен състав и свирехме по договор със „Здрава храна”. Изпращаха ни по представителните заведения (тогава не бяха много) – „Спортна среща”, „Севастопол”, „България”, „Операта”. В средата на петдесетте свирехме в „Спортна среща” – наскоро открит и съответно „модерен”. Нямахме постоянна певица, изпращаха ни – с нас са пели Леа Иванова, Ахинора Куманова и др.
1955-та, точно в период, когато бяхме без вокал, в България прожектираха индийския филм „Бродяга” с Радж Капур. Не зная дали има друг филм в цялата ни кино-история, събрал повече зрители. Гледалите го само веднъж бяха единици! Музиката беше типична и, както във всеки индийски филм, имаше няколко песни. Веднага изпъкна една, станала известна с името на филма. Започна да звучи сякаш във въздуха (тогава нямаше днешните записващи устройства!), да се тананика и постепенно нахлу като ураган. Хората ходеха да гледат по няколко пъти филма за да я научат и запишат някакви думи. Навсякъде и отвсякъде се чуваше „авара му а-а-а”. 🙂

На нас какво ни оставаше? Нали имахме претенциите да сме от водещите оркестри! Намерихме един руски портативен магнитофон (с лента), направихме запис през време на прожекция и ден по-късно започнахме да я свирим. Слухът, че в „Спортна среща” свирят „Бродяга” мълниеносно се разпространи, още на 2-рия ден в ресторанта свободни маси не оставаха. Започнаха да ни наричат „бродягите” – ние си бяхме без име, нямахме намерения това да ни става професия та да трябва да утвърждаваме име на състава.
До тук добре, ама това беше песен във филма, а нашето беше инструментално изпълнение. Е, в крайна сметка на мен се падна да стана „бродяга”. 🙂 И спокойно мога да ви кажа, че през живота си не съм жънал по-големи успехи – поръчките за „Бродяга” се редяха на опашка (двуцифрено число на вечер)! Ред на опашката пазеха бутилки с шампанско… 😀
И сега мога да изпея бродяга. Но за вас я открих в руски сайт, ето я: brodiaga

Чухте ли я? Ха кажете ми тогава, защо 55-та година нямаше българин (и пеленачетата в това число), който да не е слушал тази песен? Защо още я помня и мога да я изпея? Авара му, юния-а-а-а… 😀

В следващите години също имаше отделни песни, които обсебваха масово хората за известен период. При това без да са свързани с филм или известен изпълнител. „Когато луната изплува”, „Циганка стара пуши лула”, та чак до „Ламбада” в по-ново време. В последните години май това явление изчезна, замени се с влияние на жанрове.
Но и досега не мога да разбера защо точно тези песни в тези моменти изведнъж превземат вниманието на хората. С було ли са родени, що ли?…

……………….
За какво тръгнах, къде стигнах. Но не съм забравил. Само ще го отделя в друга публикация – да не го заглуши тук „Бродягата”… 😀

Самодейност

Няма да теоретизирам. Знам ли пак накъде ще се отплесна. Просто ще разкажа защо съм се сетил за нея, след като съм музикант-професионалист.
Какво “сетил”, че тя е неразделна част от живота ми още от детството! Неусетно се “намести” и си остана! 🙂 Но да започна поред.

В тази “сфера” не влязох целенасочено. Не са ме записвали нито в хор, нито в училищен оркестър. Започнах да уча пиано от малък, не помня на колко години, но това си е индивидуално занимание. Как стана – като се има предвид, че до мен в рода ни няма пианисти – ще разкажа някой път. Първата ми учителка в Трявна заслужава това.

Веднага след 9-ти септември 44-та учителят ни по музика (който беше много колоритна фигура) явно е решил да се възползва от ситуацията и организира вокална групичка от деца. Сигурно това е било отколешно негово желание, защото не само направи много бързо групичката (през декември 44-та бяха първите ни изпълнения), ами и осигури постоянни изяви. Идеята му беше повече от блестяща. По него време в градското кино се прожектираха 2 пъти седмично филми, които докарваха с влака. Киното имаше един прожекционен апарат и това налагаше по средата на филма да се прави 15-ина минути прекъсване за да се пренавие лентата. Е, точно в тези 15 минути се беше прицелил учителят ни – тогава ние изнасяхме своята програма. Което вдъхна неподозирана жизненост на групата – непрекъснато трябваше да се учат нови работи (2 пъти седмично “концертирахме”, не забравяйте!), а и участниците станаха нещо като мюзик айдъл в града. 🙂
Както се казва, съдбата беше предрешила – нямаше в Трявна кой друг да може да акомпанира и аз още отначало станах освен акомпанятор и нещо като помощник-ръководител. В “задълженията” ми влизаше да разучавам песните с децата, а учителят само ги дошлифоваше.
Групичката ни много бързо стана популярна, започнаха да ни водят на участие и в съседни градове. Самолаская се, че не само като новост (такива “състави” дотогава нямаше), но и защото сигурно сме били интересни и добри.

Ето така започна моя “паралелен живот” в самодейността. От тогава винаги съм се занимавал с някакъв самодеен състав. Допълнително, извън работата ми. Доставяше ми голямо удоволствие. Трудно мога да ви опиша какво изпитва човек, когато от група хора притежаващи само голо желание направи участници в изкуството. Които добиват вкус и самочувствие, започват да разбират и да усещат собствените си сили и възможности, променят се в собствените си очи. Горе-долу като да вземеш неграмотен и да го докараш до ниво да чете Достоевски…
Създавал съм много вокални групи. Винаги без възможност на подбор. И винаги са стигали до признание – мярката тогава беше класиране на поредния фестивал. Вокални групи към 4-та поликлиника на пл.”Възраждане”, детската болница, в “ДСК”, към читалища. Детски струнен оркестър към читалище “Заимов”. Концертна естрадна група към Държавната лотария. И т.н. Ето две снимки, които са ми на лесно.


Дамски хор на 4-та поликлиника, през 60-те години. Няколко пъти градски първенци. Ако се вижда обърнете внимание на очите и изражението им.


Дамска вокална група към централно управление „Озеленяване“ София; изпълнение на фестивал, когато спечелиха първо място в София

Читалище “Владимир Заимов” (сега “Райко Алексиев”) имаше навремето много силно развита дейност с деца. Имаха детска музикална школа, в която преподаваха доста учители по различни инструменти, балетна школа (със страхотна преподавателка!), куклен театър, театрален кръжок. Хората, които работеха там имаха призвание да работят с деца – не го правеха по липса на нещо по-добро.
Читалището ни е в съседство. “Връзките” ни с него винаги са били доста силни – майка ми от млади години е била читалищен деятел и продължаваше тази си дейност. Аз също поддържах връзка без да работя там.
Веднъж в разговор (в началото на 60-те години на миналия век) преподавателката по цигулка Възкреса Капнилова сподели идеята си да направи от нейните ученици нещо като малък струнен оркестър – за да добиват някакъв опит, а и да имат повече стимул към цигулката. Безпретенциозно, с репертоар от приспособени пиески, които да изсвирят при завършване на учебната година. Попита ме, мога ли да аранжирам няколко парчета, за да ги разучава ансамблово. Между другото, тя беше страхотна учителка, а и точно тогава имаше доста деца перспективни и напреднали в инструмента.
Разбира се, че можех, това беше дреболия. Но след това… Виждали ли сте риба, клъвнала въдица? Плува си весело наляво-надясно докато рибаря събира влакното и си мисли “още малко и ще я зарежа тая работа” 🙂

Накратко, скоро след това, благодарение на изключителната енергия на Капнилова, използвайки за предлог 10-годишнината от създаване на детската музикална школа, към читалището беше официално създаден Софийски детски струнен оркестър с диригент моя милост!
Оркестърът бързо набра скорост, децата бяха фантастични! Удоволствие беше да се работи с тях, те направо се даряваха в изпълнението. Да можехте да видите очите им когато нещо трудно най-после стане!
Работата напредна до степен, че музикалното училище ни обърна внимание и ни “отпусна” челисти и контрабас за комплектуване нормален състав. В което имаше някаква логика – нали детските музикални школи подготвяха бъдещите ученици на музикалното училище.
И само година по-късно на IV Републикански фестивал никому неизвестния дотогава Детски струнен оркестър получи сребърен медал и званието “Лауреат”. От жури с председател Марин Големинов в многоетапна борба с големи утвърдени симфонични оркестри– пред нас на първо място беше само прочутата Детска филхармония “Пионер” с диригент Влади Симеонов!

“Детски, деца” – да не останете с погрешни впечатления. Това се отнася само за възрастта на участниците, не и за репертоара! Ето какво свирихме на заключителния концерт на фестивала в зала “България”:
– Вивалди – Концерт за цигулка А mol. Солист Ради Иванов (10 годишен).
– Прокофиев – Гавот от “Ромео и Жулиета”.
– Хачатурян – Танц със саби от “Гаяне”.
Впечатляващо е, нали?
Отнесено към възрастта още повече. Вижте оркестъра, вижте и солиста Ради докато свири концерта на Вивалди. Той е прав, нали виждате. 🙂 Снимките са от репетиция. Преди време заради юбилей дадох снимките, които имах, да правят албум. И сега ги нямам. 🙂 Тези само са ми останали. Затова пък наистина са от началото на оркестъра. Защото той после стана Оркестър с име – в него е свирил проф.Минчо Минчев, негови приятели бяха Марин Големинов, Лазар Николов, Добрин Петков, Константин Илиев; след мен негов диригент (всъщност от там той започна кариерата си) беше Емил Чакъров, за него знаеше Караян…

Големият ми брат

(Публикацията е копие на предишната)

В първи гимназиален клас на Музикалното у-ще аз най-неочаквано се сдобих с голям брат. Не роден, не осиновен, а от “децата на майка ми”. И той остана мой брат до края на живота си, мир на праха му.
За него ще ви разкажа, но най-напред малко за обстановката на времето за да ви са по-ясни събитията.
По мое време образованието имаше три степени. Основно – от първо до четвърто отделение и се получаваше съответна тапия за завършено основно образование. Прогимназиално – първи до трети клас (всеки с гордост казваше, че е “изкласил” като влезе в прогимназията). И гимназиално от четвърти клас.
В първите две степени се учеше на териториален принцип – в най-близкото училище, докато гимназиите се избираха. По-скоро те пресяваха кого да запишат според претенциите си за престижност – нямаше кандидатски изпити като сега (с изключение на гимназиите по изкуствата).

След завършване на прогимназия в Княжево аз се записах в II мъжка гимназия. Но продължих да уча пиано при проф. Андрей Стоянов. И някак съвсем “в реда на нещата” и без особени вълнения се преместих в Музикалното училище.
То беше едно от първите училища, което усети на практика промяната на строя. В него навлязоха масово деца от провинцията (и от селата) – талантливи, но самоуки (особено на духовите инструменти). И съставът му беше много”пъстър”. Съученици ми бяха синовете на Панчо Владигеров и Георги Златев Черкин, Георги Азманов – с богата потомствена музикална култура, Петко Радев (сега професор), който дойде от село и не знаеше да чете ноти и много други по-късно известни наши музиканти. Голяма част от учениците владееха донякъде инструмента си, но нямаха и понятие от музиката като цяло. За солфеж не бяха и чували, пиано не бяха виждали. Това обуславяше и програмата на обучение. Общообразователни предмети се изучаваха първите 2 години на съвсем елементарно ниво – често се шегувам, че съм учил математика до просто тройно правило, но това си беше почти истина. Задачата беше да се даде сериозна музикално-теоретична основа – за 4 години учениците трябваше да станат музиканти “от всякъде”. И училището го правеше, резултатите се видяха след години. Почти целите випуски влизаха в Музикалната академия. (Напомням: тогава частните уроци и всевъзможни подготовки за кандидат-студентски изпити бяха още в далечното бъдеще. 🙂 )
Късмет за българската музика и музиканти беше, че по това време екипът учители беше “дай Бог всекиму”, а директор Борис Кочев – човек, чието име днес незаслужено е неизвестно, забравено.

В нашия клас всички бяхме горе-долу на една възраст, плюс минус година. С изключение на един. Още от началото започнахме да му викаме “батето”. С основание – бате си ни беше, 5-6 години по-голям. Отначало идваше с военна униформа, беше кларнетист музикантски ученик във военна духова музика. И имаше завършено прогимназиално подковаческо занаятчийско училище. Няма грешка – готвели са го за перспективната професия подковач на коне, той беше от ловечко село. Беше много добродушен, отзивчив и…много нещастен в училище: нямаше понятие от най-елементарни неща, както можете да се досетите. Дори не знаеше, че съществуват и други букви освен българските – а ние учехме 2 години френски. На всичкото отгоре трябваше да напусне военните, а там му беше осигурена храната и квартирата. И само месец-два след началото се стигна до перспективата да се откаже от музикалното училище.
Най-сериозният проблем след войната в София бяха квартирите. Градът беше сериозно разрушен, а в него освен завърналите се евакуирани софиянци дойдоха и доста хора от провинцията. Да се намери квартира беше голям късмет (затова ние живеехме в една вила на панорамния път между Княжево и Бояна).

С Батето още отначало станахме приятели. Още от първия училищен ден той търсеше отчаяно помощ – повечето неща за него бяха “тъмна Индия”. А аз имах изграден навик да уча с приятели, на които да обяснявам – в София училищата бяха прекъсвали занятия за дълъг период от време през бомбардировките, а аз дойдох в княжевското училище след нормали занятия в Трявна. И винаги учехме у дома цяла тумба, на която основно аз обяснявах. Между другото, това не е никаква саможертва – много по-лесно и добре си научаваш уроците, когато ги обясняваш някому, а и много от нещата аз бях учил вече предишната година.
Батето започна да идва с мен в къщи след училище и прекарваше докато стане време за спане. Естествено, майка ми беше в течение на проблемите му. И съвсем в “неин стил” една вечер след като окъсняхме му предложи да преспи (пътят от вилата до града си беше цяло пътешествие!). На другия ден го накара да си донесе нещата и заживяхме двамата в една стая. Майка ми се сдоби с голям “син”, а аз с компания.

Не усетихме как полека-лека станахме истински братя, но станахме! Край нас израснаха още доста малчугани “деца на майка ми” – къде по едно, къде по повече, че понякога се налагаше да им правим легла от дюшеци на пода – но той не се броеше, той беше като мен и Муниконтин.
Живя у нас докато се ожени за една наша съседка след завършване на Консерваторията. Но и след това продължи да бъде мой брат и поне веднъж седмично се отбиваше да види мама Ваня. А неговият син (че и жена му) и до днес ме нарича “чичо”…
Почина както живя преди няколко години. При пожар в съседния апартамент – вместо да избяга като останалите, той, въпреки възрастта си, започнал да помага на жените там да се спасят през неговия балкон. Те се спасиха, той загина…
Бог да го прости!
……………….
Направило ви е впечатление – не споменавам дори собствено име. Умишлено: написаното касае твърде интимно не само мен. Тия, които ни познават, знаят за кого става дума, но знаят и всичко това, което съм разказал. А за останалите нека това да е само една история за един човек с подковаческо образование, който стана “само” музикант и отдаде живота си да учи децата. Чийто син завърши висшето си образование в чужбина и беше известно време заместник министър-председател на днешна България…

История за големия ми брат.

Снимки

Открих 2 снимки на две от най-малките югославянчета. Покрай тях показвам и няколко други със съответното обяснение.
Най-напред снимка на мама Ваня от 1928 или 29-та година. За нея коментарът е излишен, както се казва.

На следващата снимка сме семейството пред входа на къщата ни в Трявна. Година 1943-та, Муниконтин е новобранец. 🙂

Обърнахте ли внимание на пелерината на г-ца сестра ми? За нея (за пелерината, още не за госпожицата 😉 ) има какво да се каже. Тя е на баба ни по бащина линия. Датира някъде около 1897 г., когато дядо Христо и баба Марийка са се оженили (баба Марийка починала на 28 години, баща ми бил 4-годишен). Ето свадбената им снимка:

Ушита е от много фино копринено черно кадифе, апликирана с черен атлаз. Връзката между атлаза и кадифето е от черни мъниста, също много фини. Има копринена подплата. Носела се е като наметка по баловете и на официално гости. В оригинал е била по-дълга с около 20 см, но мама я е подгънала, за да я скъси за госпожица Муниконтин. Бялото зайче, с което е обточена, също мама го е сложила.
Пелерината е жива и здрава и днес, но ù трябва малко реставрация, с която Точица ще се заеме.

Като споменах Точица се сетих, че имам нейна снимка на същата възраст, на която е майка ми на първата снимка. Ето го на татко момичето:

Tochica-na-18

Следват снимките на югославянчетата. Те са от най-малките в групата (за сравнение, Муниконтин на снимката е на 2 год.). Аз изглеждам голям в сравнение с бубулечките, но всъщност съм на 11. Виждат се добре дрехите, които им изработиха от техните военни дрехи – тези явно майка ми е правила, те са били у дома и са ги снимали за спомен.

 

На следващата снимка е майка ми (в дясно) с едно от последните си “храненичета” – Калина – на гости на баба ù в Тунис. Интересното е, че и бащата на Калина на същата възраст беше дете на майка ми.

За децата на майка ми още ще разказвам. Но тук ще обясня нещо за да няма недоразумение – майка ми не е гледала нито едно дете срещу заплащане. След като баща ми се пенсионира, тя започна надомна работа към кооперация като шивачка – не толкова от нужда, колкото да не се променя финансовият статут. Но и през това време имаше по някое дете в къщи. Изобщо у нас никога не сме се оплаквали от липса на деца… 🙂

………………
Заб. Съжалявам за лошото качество на снимките, но копията са 6/9 с 65-годишна давност, а и материалите през време на войната не са били на особена висота.

Югославските деца

Първият сериозен ангажимент на майка ми с чужди деца – и единственият обществен – бяха югославските деца.
В края на 1944 г. първата външно политическа акция на новата власт беше да се окаже помощ на Югославия по отношение на децата ù. Положението там беше много по-лошо в сравнение с нашето – въпреки недостига от храна и облекло у нас. През цялата война Югославия беше окупирана вражеска страна, на територията ù се водеха сражения с военизирани партизански части. В тази обстановка не беше чудно, че огромен брой деца бяха сираци или откъснати от семействата си и на границата на оцеляването. А в този период и фронта се движеше през страната с всичките ужаси на една война.
Бяха изпратени медицински екипи в пунктове по границата (в Ниш например), в които събираха децата с помощта на югославски младежки организации и ги изпращаха в България. Не зная колко деца са дошли тогава, но със сигурност хиляди.

Когато се разбра за това майка ми беше един от инициаторите Трявна да приеме група такива деца. Известно удобство беше, че имаше край града санаториум, където могат да бъдат настанени. Не стана особена нужда тревненци да бъдат убеждавани и въпросът беше уговорен.

Децата пристигнаха придружени от няколко младежи, които се наричаха възпитатели. Бяха очебийно недохранени, облечени във приспособени дрехи от военни униформи. Да отговарят на размера беше последна грижа – на болшинството ръкавите и крачолите бяха по няколко пъти подвити – важното е било да са топли.

Настаниха ги, нахраниха ги. И веднага стана ясно, че само това не решава нещата. Санаториумът беше извън града и те останаха някак изолирани. Сами го правеха. Чувстваше се някаква подозрителност към всеки непознат, нищо детско нямаше в тях. Стояха само на територията на санаториума. И бяха потискащо сериозни.
Най-напред ние, децата, се опитахме да ги включим в игрите си, но напразно – гледаха ни все едно им приказваме на китайски.

Ледовете разчупи майка ми – може би не целенасочено, но така се получи. Още като ги видя при посрещането тя започна да организира жените, които ги биваше да шият и имаха шевни машини. Уговори се с възпитателите и започнаха да вземат децата в къщи за да им преправят дрехите. Отначало младежите държаха вечер да се прибират, но това бързо отпадна и беше нормално да прекарват по няколко дена по къщите. И станаха отново деца за нула време!
Ние, децата, завързахме вече лични познанства и бързо “се внедрихме” в групата. 🙂 И започнаха едни игри… Те бяха, естествено, настроени на военна вълна. Забравихме напълно индианците и стражари и апаши. Цяла “армия” въоръжена с пръчки громеше фашистите в горите край Трявна. 🙂

Баща ми, като ни виждаше колко сме въодушевени, пак измисли нещо. Оказало се, че в участъка има голямо количество негодни пушки, които от много време чакат да бъдат бракувани. Уговорил се и тези винтовки бяха предоставени на югославските деца. Идея си нямате колко “истински” станаха игрите ни! Трудно ни прибираха за обяд и вечер преди да мръкне. Само заплахата, че ще ни вземат пушките действаше безотказно.
Впрочем, историята с пушките започна с инцидент, който за малко не ни лиши от придобивката преди да сме ù се насладили. След като ги занесли при югославянчетата, те измолили от своите ръководители да излязат малко в гората около санаториума да поиграят с тях. И там попадат на “много съмнителен човек, облечен в униформа, да се промъква в гората”. Изкачат смело с винтовките в ръка и тържествено докарват на площада пред участъка…горския! 🙂 Целият град се смееше после на тази история, задяваха горския с описания на вида му докато го водят „под дулата на пушките“. Не зная дали наистина се е изплашил човекът (за ония времена дори деца с истински пушки в ръка не бяха шега работа!), но благодарение на него все пак пушките останаха за игра – казал, че се е престорил и е участвал в играта за удоволствие на децата.

От това време са първите ми спомени за чужди деца, които живеят у нас. Оттогава и свикнах да не ги приемам като чужди в къщи. Какво им беше чуждото – и на тях се караха за белите като на нас, никаква разлика не усещах!
Оттогава окончателно майка ми стана “мама Ваня”. Така я наричаха и възпитателите („единият бил малко влюбен в нея“ закачаше я след години баща ми).

Колко време стояха югославските деца не помня. Лесно може да се провери, но това не е важно.
Когато си заминаваха съвсем изненадващо в къщи дойдоха ръководителите с няколко от децата да се сбогуват с майка ми. И ù връчиха голям портрет на Тито с негов личен автограф – надпис на гърба “На мама Ваня с благодарност” и подпис “Йосф Броз Тито”. Това беше голям жест, защо майка ми не беше официалния отговорник за пребиваването им в Трявна.
Този портрет дълго време вися в хола ни – и след преместването ни в София. Развалиха се отношенията с Югославия (точно когато семейството ни беше вече опаковало багажа да заминава „да помага за възстановяване на разрушената страна“), изчезна от употреба лозунгът “Сталин, Тито, Димитров” и идеята за южнославянска република, но портретът продължаваше да виси в хола. Той нямаше нищо общо с политиката, друга беше неговата стойност.
За съжаление в крайна сметка беше пожертван – големите неприятности, които имаше баща ми като “явен титовист” прераснаха в риск за семейството.
Политиката е виновник да се прекъснат още в началото и връзките на родителите ми с тези деца и младежите-ръководители. Сега даже и за имената им не съм сигурен, затова не ги споменавам. Забравил съм ги. Но майка ми не ги забрави, макар, че не чу повече нищо за тях. И никога за нея Югославия не стана враг на България – тя беше обикнала нейните деца!

Дали не си струва държавите да разменят децата си за по година?

Децата на майка ми

Вече споменах, че моите приятелчета в детството се чувстваха у нас като у дома си. Със същия “статус” бяха и приятелите на сестра ми, после на дъщеря ми, след това на внука ми. В това няма нищо необикновено, съвсем не е някаква рядкост в България.
Между другото, като правило в Трявна у нас се събираха и приятелите на родителите ми. Вечерят и пристигат, настаняват се кой как му е удобно – полегнал на дивана или седнал на земята върху одеялото в моя кът – и си прекарват времето докато стане време за спане. Може би, защото нямаше телевизия? 🙂
В тази тема за друго ще пиша. За какви деца става дума ще разберете, но, предупреждавам, в едно писание няма да се събере.
Ще започна с рождените. За себе си няма какво да обяснявам, спомените ми полека-лека ме “описват”.
Сестричката ми се появи след дълго чакане – десет години ни е разликата! Можете да си представите какво положение в семейството ù беше отредено още докато я чакахме! Даже специална дървена люлка-легло направи вуйчо ми в Сливен. Беше много красива – повечето части бяха стругувани – и много удобна за приспиване. Доста грижи спестяваше. 🙂
Когато се роди аз бях изключително горд. Можете да си представите – десетгодишен момчурляк с бебе-сестричка! Вече нямаше проблем да ме намери човек в къщи вместо на игра. Много ми беше интересно и забавно при бебето. До степен, че добре си спомням какви кандърми правех да ми я дават да я нося в училище (родена е април). Твърдо заявявах, че няма проблем, няма да пречи и даже учителката е съгласна. 😉
Е, на училище не можах да я поведа от 40-дневна възраст, но затова пък по цял ден я возех нагоре-надолу с количката. И още първото лято се наложи да ни търсят вече двамата из Трявна.
Игрите също се подновиха – закарвам я с мен, тя си рита в количката, аз играя с децата. Ако нададе вик, който е свободен от играта в момента я раздвижи да се успокои.
Съвсем естествено е като имаш толкова голям брат той да е абсолютния авторитет. Спомням си веднъж като си играеше на двора (сигурно 4-5 годишна) някакво семейство, което минавало я заприказвало. И чуваме как обяснява “А аз пък имам брат, той е на 1000 години!” 😀 .
Може би, защото беше непрекъснато покрай нас, по-големите деца, сестричката ми израсна доста борбена. Не си оставяше магарето в калта. Вече в София първата ни квартира беше до градината на Майчин дом. Тя си излизаше сама и отиваше да играе. Един ден майка ни отива да я прибере за обяд и вижда следната картина: приклещила в ъгъла до някаква пейка едно доста по-голямо момче и му налита разярена с камък в ръка! Кой знае какво я е ядосал. “Добре, че отидох точно тогава” разказваше майка ни. 🙂
Да имаш “1000-годишен” брат е хубаво, ама до време. Да си призная греха, може би точно когато съм ù трябвал повече аз станах твърде “самостоятелен”. На игра може да водиш сестричето си, ама на срещи… На всичкото отгоре живеехме вече на Панорамния път (пътя, който свързва Княжево с Бояна) в една вила и като слезех в града за училище се връщах по нощите. Зимно време ако падне голям сняг се е случвало да ходим пеш от Княжево до центъра. Като пристигахме тържествено към 10 часа в училище казваха “княжевците идват”.
Е, тя не скучаеше – у нас не оставаше без деца, но това вече е следващата глава от “Децата на майка ми”. И това, което тя ще напише като спомени в блога си. Правилно сте отгатнали – за Муниконтин става дума. Да разшифровам този прякор – така се представяше сестричката ми от съвсем малка. Не признаваше несериозни галени имена, а Мария Константинова беше прекалено дълго за възможностите ù, та стана Муниконтин.
А може би е имала предвид, че ще ù трябва като име на бъдещия блог? 😀
Ето няколко снимки. На едната, както виждате, даже на ски съм я вземал с мен. Слагах я да стъпи върху тях и я държах с едната ръка.


Пушката,

която гръмна още в първо действие. 🙂

Не мога да се оплача – бях глезеното дете на родовете. Първи внук шега работа ли е! А и доста години бях единствен – разликата ни с втория си личи на снимката с тримата Васильовци в “Една конска сила” – та си запазих “привилегиите” и след появата на следващите.

Не си спомням някога да съм молил за нещо. Играчки получавах всевъзможни (за него време, разбира се), но много бързо стана ясно, че ме впечатляват само докато ги получа. С тях играехме в къщи с децата, когато времето не ни пущаше навън. И с удоволствие им ги подарявах. Не ги помня – с изключение на едно влакче. Не беше електрическо, локомотива се навиваше с ключе. Запомнил съм го, защото непрекъснато му изменяхме релсовия път, търсехме начини до го удължаваме и усложняваме. В крайна сметка и то отиде при едно съседче, което направо се заплесваше по него.
Отначало майка ми се притесняваше какво ще си помислят близките като разберат, че им подарявам подаръците. После свикна. Свикнаха и родителите на приятелчетата ми – отначало имало случаи да донасят играчката с извинение “Моят калпазанин взел тази играчка снощи”.

Къщата ни беше нещо като детска … а бе, не мога да намеря точната дума! Вече знаете, че майка ми не работеше, беше си в къщи. Тя имаше (през целия си живот!) много нестандартно отношение към децата – като към свои. В буквалния смисъл на думата. Затова още оттогава всички (и възрастните!) започнаха да я наричат мама Ваня и така си остана и досега – години след смъртта ù .
Децата тичаха у нас за почистване на поредната рана – не на последно място и затова, че няма да им се карат, а ще им съчувстват.
У нас се измисляха и шиеха разни костюми за карнавала – с участието на децата, разбира се. В тая работа най-хубавото е подготовката. Особени спомени за емоции на карнавал нямам, ама за времето, когато се правеха костюми и се измисляха сценарии, ехе! Вижте ме на снимка в карнавален костюм.

А от съвсем малък имам спомен как се застилаше стаята с разни черги и одеала и ние, децата, сядахме по земята, а майка ми ни четеше. Вероятно е ставало главно през зимата, защото добре си спомням и печката.

Бях започнал да пиша за играчките си и се отплеснах. За майка ми ще напиша специално, не е работа за един-два абзаца. Само що деца е отгледала…

Кое ми е интересно и кое не първи осъзнаха баща ми и вуйчо ми.
Още не ходех на училище, когато вуйчо ми направи в работилницата първите ски, а по-късно като ми умаляха и втори, по-големи. Които, между другото, се оказаха предтечи на сегашната модерна форма – с леко разширение отпред.
Баща ми донесе от специализация в Германия работещ модел на парна машина и въздушна пушка. Парната машина си имаше всичко, пълнеше се с вода и се запалваше огън в пещта със спирт или дървени парченца колкото кибритени клечки. Като вдигне пара, завърташе колело, на което се поставяше ремък за задвижване на разни неща. Страхотна беше!
Въздушната пушка предизвика неодобрението на майка ми. Но баща ми явно я убеди, че това е като играчка (беше от най-малките, ще я видите на снимките) и тя се успокои. А когато видя как съчмата пръсна на десет метра разстояние солидна бакелитова кутия вече беше късно – пушката безапелационно стоеше нощем подпряна на леглото до възглавницата ми. 🙂

Да стрелям баща ми ме научи върху книжни мишени, които поставяхме върху голяма дъска. По мишените стрелях със стрелички, които се използваха многократно – съчмите тогава бяха дефицитна стока. Още отначало точността престана да бъде проблем. Аз просто в момента на изстрела знаех къде точно ще удари съчмата. И сега е така, въпреки влошеното ми зрение (аз съм късоглед от дете!). Това е някакъв вътрешен усет, може би генетично предаван. Има го и внукът ми. Когато за първи път го учих да стреля с въздушна пушка беше в много по-неизгодна позиция от мен – пушката беше голяма и тежка, налагаше се да я подпираме. И въпреки това само първите два изстрела бяха малко разсеяни (първите в живота му!), от третия беше ги наредил със застъпване в къса черта…

До първия панаир аз вече бях овладял напълно пушката. Вкл. номерата от книгите на Карл Май – точна стрелба както седиш на земята и държиш пушката в скута си, улучване на хвърлен във въздуха камък… Между другото, последното е колкото ефектно, толкова и лесно. Важно е как хвърляш камъка (право нагоре!) и бързо примерване.

Дойде редовният годишен панаир с цирк и всички атрибути. Агне с две глави, двестакилограмова жена, няколко проскубани диви животни, питон, и стрелбище, разбира се.
Баща ми взе пушката и ме заведе. Сега, като си спомням, ми е ясно, че възрастните бяха решили да си правят шега, защото “случайно” при стрелбището бяха доста от приятелите на родителите ми. Спонтанно се събраха и децата, които ни видяха с пушката – те вече знаеха как стрелям, баща ми ги учеше и тях от време на време.

Отиваме на стрелбището цяла тумба деца и баща ми кротко пита може ли да плати, ама да стрелям с моята пушка, че е по-малка и лека.
– За печалба – вмъквам аз.
– Добре, ще платя 10 изстрела за печалба – казва баща ми.
Собственикът засия щастливо – стрелбата по мишена за печалба (разни плюшени мечета, свирки и подобни) беше десеторно по-скъпа – и веднага се съгласи.
– Сега ще изнеса столче да стъпи – каза той (тезгяха, където си подпираха лактите стрелците ми беше висок).
– Няма нужда – казах аз, – така ще стрелям, без подпора.
Той още повече се ухили и ми подаде стреличките.
И стана тя, каквато стана! Нали аз само това правех с пушката и то на много по-големи разстояния, ама той откъде можеше да знае…
След третия изстрел цветът му се дръпна – сигурно започна да си прави сметка дали ще има толкова печалби. Ама нямаше как да се отметне, наоколо се бяха събрали доста хора, смееха се и коментираха. Като приключих той тъжно посегна да подава “печалбите”, но баща ми го спря. “Остави” – каза той – “дай му една кутийка съчми”.
Всички бяхме доволни – съчмите той си ги изливаше сам (по-късно се сприятелихме и веднъж му помагах от любопитство да видя как става), а за мен те бяха ценност. На следващата година беше същият човек, вече се познавахме и му правех рекламни стрелби в пазарния ден, когато хората от селата идваха с децата си. А той ми подари форма за изливане на съчми.

Сигурно вече си мислите “Забавна история, ама какво иска да ни каже Графът – че е много хубаво децата от малки да се учат да стрелят ли?!?”
Да, уважаеми гости, точно това искам да кажа. Хубаво е! Ето защо:
С оръжието баща ми ме запозна когато бях толкова малък, че всяка негова дума ставаше за мен безапелационен закон за цял живот. Изобщо нямам спомен да ми е казвал “назидателни правила”. Но очевидно е съумял да ми ги каже “между другото” и аз просто винаги съм знаел, че оръжие се изважда срещу човек само непосредствено преди да го използваш! То не е средство за фукня и демонстрация на сила. През целия си живот съм имал под ръка оръжие и нито веднъж не съм изпадал в толкова критична ситуация, че да не мога да се справя без него. Може би, защото юмруците ми от дете са си тежички – нали съм пианист. В отделенията по-големите момчета ме наричаха зад гърба ми “поразяващата ръка” – в “бойни” ситуации прескачах стадия “петлета”, направо удрях. Което имаше силен ефект. И си беше полезно, защото иначе бях слаб, “слабосилен”, както казваше баща ми. 🙂
Сега често четем за инциденти, извършени с оръжие от малолетни в училища и даже при игра. Как мислите, в моя случай беше ли възможно подобно нещо?
Затова мисля, че е хубаво децата да познават оръжието от малки. След като няма да могат да избягат от него. Поне в моя случай е така.

Пак стигнах до началното възпитание…

Хаджи Димитър край Трявна. 🙂 (Позата ми е копие на паметника на Хаджи Димитър в Сливен)

На лов в дивите тревненски гори. 🙂

В Скалистите планини 🙂

Пазя леля ми от индианците. 🙂

И при закуска на тревата пушката под ръка! 🙂

Как ни информираха

преди 70 години

Разпръснали се хората по широката земя и възникнал сериозен проблем: как да си съобщават разни неща? В селището било лесно – отиваш до оградата, казваш на съседа, той на другия и след ½ час цялото село знае. Ако трябва по-бързо – казваш на местната клюкарка. Но на съседните селища?

Най-напред хората се опитали да се справят със собствени сили. Избирали някой бързоходец и той отнасял новините. Между другото, спомен за това време е останал до днес като спортно състезание – маратон.
После започнали да търсят леснина (като баща ми навремето с навиването на прежда 🙂 ). Някъде биели там-тами за да си спестят тичането, другаде сигнали с пушек (така е била зачената морзовата азбука), бързоходците се качили на коне, открили, че гълъбите могат да вършат тая работа и т.н. Колкото повече нараствала нуждата от съобщения, толкова повече се усъвършенствали начините за предаването им. Та до днес – аз ви пиша тези редове, щраквам и вие ги четете след няколко милисекунди. И на мен, и на вас не ни минава и през ум да се разтичаме нанякъде. 🙂

Това усъвършенстване – като всяко нещо – започнало бавничко и постепенно набрало скорост. Сега ще ви разкажа как се информираха преди 70 години хората у нас за събитията, а вие сами си правете заключение за ускорението.

Както вече знаете, написаното се отнася за малък град – Трявна. Малък, малък, ама беше с 3 хил. жители, а Търново по същото време с 14 хил.
Моите спомени започват от времето на Втората световна война.

Градските новини и съобщения на общината се съобщаваха от глашатай с барабан. Горе-долу такъв, какъвто го е нарисувал Чудомир.

Чудомир "Глашатай"

Добре си го спомням. Не знам кога премахнаха глашатаите, вероятно когато през втората половина на четиридесетте направиха масово радио-точки.

“Големите новини” тревненци научаваха по няколко начина.
Първо, от слуховете. Те пристигаха заедно с вестниците с вечерния влак и мълниеносно се разнасяха из града. На първо място ги слагам, защото те бяха кажи-речи най-достоверната информация за новините.
Второ, от кинопрегледите. Филм се прожектираше 2 пъти седмично, към него имаше официален кинопреглед (винаги “пресен” независимо “възрастта” на филма) от петнайсетина минути. Един вид “По света и у нас”.
Трето, от вестниците. Те се получаваха надвечер с влака и вестникарят веднага тръгваше да ги продава още от гарата. По понятни причини вестниците не представляваха интерес за мен тогава. Затова помня само два вестника – “Утро” и “Зора”. Не за друго, а защото вестникарят викаше “Нови вестници, “Утро” “Зора””, а ние, децата, като го видим го закачахме по същия начин.*
Четвърто, от радиото. На последно място по няколко причини, главната – в Трявна имаше само 2-3 радиоапарата. За какво става дума ще разберете, като ви покажа снимки на нашето “Позволително” (!), което открих в стари документи:
Текстът на гърба гласи:

Твърде важно.
Настоящето позволително дава право на абоната да слуша само говорима речь, музика, и борсови сведения за ценитћ на валутитћ и стокитћ.
Който наруши тайната на радио-телеграфната кореспонденция и на радио-телефоннитћ разговори, като ги приема съ собственна радио-уредба и ги разпространява или използува за нћкаква цель, се наказва съ затворъ до 3 год. и глоба до 30000 лева, като инсталацията му се конфискува, ако е собственность на провинения, а позволителното се унищожава /чл. 61 отъ наредба-законъ за радиото/.
Забранено е да се правятъ изменения въ инсталациитћ съ прибавяне на уреди, или да се пречи на службата. Виновнитћ се наказватъ съ глоба до 10000 лева, апаратитћ се конфискуватъ.
(константата на Планк използвам по неволя при преписа вместо някогашното е-двойно)
Позволителното е издадено на 8 декември 1936 год. и носи партиден №2938. На 1.IV.47 г. е презаверено с №79496. Тъй като регистрацията е била единна за страната това означава, че в края на 36-та в България е имало 3 хил. радиоапарата, в края на март 47-ма – 79 хил. и петстотин.
Пето, от съчетание на първото и четвъртото. Тук е необходимо обяснение:
През войната в България официално беше въведена жестока цензура. Нищо (не само в информационното пространство!) не можеше да се отпечата или излъчи без да е прегледано от цензурата и да му е поставен съответен печат-разрешение. Беше нещо обикновено бели карета и цели страници във вестниците с надпис “цензурирано”. По радиото се предаваха само новините дошли от Германия. На радиоапаратите запечатваха с червен восък копчетата за настройка фиксирани на радио София – друго не беше разрешено да се слуша. В Трявна му намериха цаката – общинарите, които запечатваха, караха преди това собственика да прекара омазнен пръст по бакелита (нали и те бяха тревненци и също жадуваха за истинските новини!). След това запечатваха прилежно (ставаше така: връвчица се захващаше с червен восък в краищата за корпуса и в средата върху копчето), червеният восък върху копчето изглеждаше внушително, но то под него се въртеше спокойно. И къщата ни редовно се пълнеше с “гости” в часовете на радио Лондон – и сега чувам сигнала “та, та, та, таа”. Не беше много опасно – един от съседите (който също редовно се осведомяваше за новините) работеше в полицията и беше казал на баща ми, че ще го предупреди, ако дойдат външни да слухтят. Точно така правеха – слухтяха под прозорците, където има радиоапарат.
След като се слушаха новините от Лондон, те веднага се разнасяха из града.
Вече виждам в очите ви как ви обзема съмнение – откъде пък едно 7-8 годишно момче е знаело всички тези неща. Спокойно, не съм знаел тогава кое-как е, научих го много по-късно. Но видимата страна си я спомням много добре – и печатите с червен восък, и “гостите” в къщи, и сигнала на радио Лондон, и немските кинопрегледи, и вестниците с бели карета.

Така се разпространяваше информацията преди 70 години. За след 70 години моята фантазия е бедна! Вие ще пишете…
……………………..
* Майка ми разказваше една история. Връщам се аз в къщи с гръмогласен рев – поредната авария с коленете ми. 🙂 Майка ми в това отношение си беше паникьорка, “ох”, “ах”, йод, всичко, както се полага. И ме разпитвала къде съм пострадал. Доста далечко от къщи. “И ти оттам дотук ли плачеш” – попитала ме тя. “Не – отвърнал съм аз. – Най-напред не плачех, защото нямаше да ме чуеш. Като наближих започнах, ама спрях, защото видях вестникаря и му извиках “Нови вестници “Утро”, “Зора”!”.

Ани-кеворкяни

Случаят е от средата на петдесетте. Припомни ми го тия дни сестра ми. Сам по себе си е интересен, но помислете и за ролята на майка ни. А аз с още някои спомени по-нататък ще ви доразясня какво по-точно е съдържанието на “майка ми никога не е работила” в нашия случай и косвено ще допълня въпроса за “жената в къщи”.

Времето все още беше следвоенно.
С храната нещата полека-лека се нормализираха, но с дрехите беше много трудно, нямаше платове. Затова се използваха всяко парче плат и преправяха стари дрехи. В къщи, разбира се. Имахме откак се помня крачна шевна машина Singer (сега е под компютъра, на който пиша в момента, по-удобно ми е, отколкото беше с бюрото).

У дома един ден дойде една красива жена (определението е на сестра ми, не е мое! 🙂 ) – шивачка с много красиво съвсем малко момиченце. Някой я беше препоръчал на майка ми и не напразно, наистина беше добра шивачка. Цял ден кроиха, шиха с мама и вечерта майка ми сложи детето да спи, тъй като имаше още да довършват. Не успяха, разбира се, и за да не го будят по нощите решиха с майка му да го оставят да спи, а на другия ден като дойде да си довърши работата да си го прибере.

Само че въпросната хубавица не се появи ни на следващия ден, ни на по-следващия. А даже пари за работата не беше взела. В голяма паника, че нещо лошо ù се е случило, нашите започнаха търсене по болници, милиция и къде ли не докато накрая стана ясно, че тя е задула нейде с някакъв мъж. От милицията я открили (тогава да живееш някъде без да се регистрираш беше немислимо) и тя казала, че ще дойде да си прибере Ани.

Днес да дойде, утре да дойде – в къщи забравихме всички за нея, вкл. и Ани. Тя изкара (както се полага) разни детски болести в грижовните ръце на мама, ръчичка чупи, че беше доста палавичка, но всички си я обичахме. Майка ни я записа в читалището на френска забавачка, балет и всичко, каквото би направила за нас.
“Временният статут” на Ани изчезна някъде далеч зад хоризонта (никой не се и сещаше за него) и не усетихме как стана време да тръгне на у-ще. Ами сега! Като не ù знаем ни рождена дата, ни бащино име! Добре, че сестра ми (тя е десет години по-малка от мен) беше много известна в у-щето, ( 🙂 ) та “с връзки” я записаха Игнатова и ù вписаха измислен рожден ден без да искат документи.

Изкара си Ани първи клас, започна втори и по някое време хубавицата изненадващо цъфна! Разделила се с мъжа, та…
Разправията беше колосална. Нашите не искаха да я дадат. Сестра ми и Евелина* още повече! Голям рев реваха, но нямаше как! Майка ù беше все пак. Добра , лоша – майка. Нямаше никакъв начин да я задържим. Най-тежко беше, че и Ани плачеше и отчаяно се молеше “ да си остане у дома“ – тя не помнеше майка си.

Майка ù тържествено обеща, че добре ще се грижи за Ани, че ще се обажда и ще я води в къщи и я отмъкна в Пловдив (от там беше по нейни думи). И повече ни се чу, ни се видя, нито ние някога чухме нещо за Ани!

Сега тя трябва да е над 50-те. Дано да е жива, здрава и щастлива!

Преровихме със сестра ми снимките си, но за съжаление не намерихме снимка на Ани-кеворкяни (така я кръстиха сестра ми и Евелина). А беше изключително красиво дете.

Между другото, когато хубавицата дойде да вземе Ани , за нейна зла участ баща ни си беше в къщи. Какво се случи трудно ми е да опиша. Затвориха се в една стая с майката на Ани, дали тя е отнесла някой и друг шамар не зная, но когато се появиха, ушите ù доста горяха.

Само два пъти в живота си съм виждал баща ми така вбесен – в този случай и няколко години по-късно, когато участъковата детска лекарка щеше да умори няколко месечната ми дъщеря с антибиотици. В буквалния смисъл – въпрос на часове беше, спаси я връщането на баща ми, който изхвърли лекарствата през прозореца точно преди да ù дадем поредната доза, а лекарката се размина със същата участ по стълбището само благодарение, че майка ми го хвана!

Така Ани-кеворкяни пое житейския си кръст. Сестра ми и Евелина и до ден-днешен се сещат за нея – все пак те бяха по-близко по възраст до нея от мен.

…………………
* Евелина е първата и най-добра приятелка на сестра ми от детинство (бяхме съседи). Неразделни бяха. И въпреки, че се ожени преди десетилетия в САЩ си останаха такива и до ден-днешен. Ето случай, когато “далеч от очите, далеч от сърцето” не се задейства. Явно, все пак решаващо е сърцето…

Една конска сила

Фокер
Личен превоз с биогориво
🙂

Дядо ми Васил беше един от известните производители на четки в България. Имаше работилница, в която четките се изработваха от А до Я. За сведение, тогава всичко се правеше от естествени материали на ръчни машини – без автоматика. И аз знам как се прави баданарка или четка за дрехи (и съм правил).
Превозът на материали и готовите четки ставаше с каруца. Имахме 3 коня. За единия от тях е тази история.

Името му беше Фокер. Дядо ми го купил като малко конче и беше със статут на домашен любимец, както се казва сега. В каруцата никога не го впрягаха – там работеха другите два коня. Имахме кабриолет за “личен превоз”, който беше негова запазена територия – не си спомням друг кон да е впряган на него. И аз го яздех понякога – други мераклии в рода май нямаше.

Затова пък често пътувахме с кабриолета. Не само около Сливен – до Сливенските бани, до Карандила или до Ямбол – но и от Сливен, през връх Столетов – Габрово – Дряново до Трявна, или до Бургас на море. Спомням си как при едно такова пътуване от Сливен за Трявна на връх Столетов ни хвана буря с проливен дъжд и грамотевици…

Цяла зима Фокер изкарваше в яхъра – нямахме шейна, за да излизаме с него. А го хранеха като любимец. В резултат така напращяваше от сили и енергия, че беше въведена традиция – първото му излизане напролет ставаше с кабриолета, каран от някой от работниците със задача да препуска и да го измори, та да се “нормализира”.
В един топъл, слънчев пролетен ден, (като тия през миналата седмица), изпратили един работник да го пораздвижи, че в неделята щяхме да ходим на разходка до Сливенските бани. Междувременно братовчед ми, (най-малкия Васил от снимката), издебнал отворена вратата на двора, измъкнал се и седнал точно на средата на улицата да си играе с пясък.

Тук за яснота малко пояснение. Улицата тогава беше от типа “шосе” – отъпкан с валяк чакъл, покрит с тънък слой едър пясък (нямам спомен от онова време изобщо за дупки!). Къщата ни е в Клуцохор и движението тогава не беше интензивно – на ден я минат 1-2 каруци, я не.

Та седи си малък Веско (трябва да е бил около 2-годишен) насред улицата и ровичка, докато не са го видели да го приберат. В един момент иззад ъгъла (на около 40-50 метра) изкача кабриолетът с бясно препускащия Фокер. Работникът, като вижда детето се паникосва, изпуща юздата и се хваща за главата. Прегазването на братовчед ми е било неминуемо. Спаси го конят. Виждайки също детето, той заковава и четирите си крака и започва да се сурка по пясъка, блъскан от кабриолета. И в момента, в който достига до братовчед ми и вижда, че не може да спре напълно, се вдига на задни крака и пада назад. Братовчед ми остана невредим на няколко педи от коня. Спомням си ясно изкрещяването на вуйна ми, която припадна на стълбището и картината на улицата. Като сега виждам как конят си повдигаше главата да види детето добре ли е и не смееше да мръдне, докато някой не го грабна.

От този момент Фокер беше най-таченият член на семейството, за него се полагаха винаги най-много грижи!

Ще разкажа още две случки, в които участник съм аз, но които добре характеризират коня и неговото отношение към нас и към децата по-специално.
Първата случка я знам по разказ на майка ми. Бил съм на около 3 години. Един ден започват да ме търсят – явно дълго време съм изчезнал от полезрението на майка ми. Откриват ме в яхъра застанал прав между краката на Фокер да скубя много съсредоточено косми от корема му! Конят стоял като вкаменен и само изхриптявал от време на време.
За другата вече имам личен спомен. Както споменах, яздех го понякога аз. Без седло, на голо, само с юзда. Полулегално – проблемът беше да се измъкна от опеката на майка ми, която беше доста плашлива. При една такава езда по краставо поле край града коня препускаше, а аз си фантазирах разни индиански приключения. И не гледах напред – полето тогава беше голо. Така сме стигнали до една вада, в която при дъждове течеше вода, но лятото по дъното оставаше кал и тук там локви. За коня не беше проблем да я прескочи, но за това трябваше да му подам сигнал. И като не го направих той изведнъж спря рязко на самия край. При което аз излетях през врата му и тупнах насред вадата в тинята. Добре помня, че като погледнах към него той клатеше глава и се смееше! Е, падането беше “на меко”. Изплакнах себе си и гащетата си в най-близката локва (Фокер чакаше търпеливо) и продължих да се правя на индианец…

Когато България се включи активно във войната срещу Германия, излезе заповед за мобилизиране на всички коне. Взеха и нашите, вкл. и Фокер. Още докато конят беше в казармите в Сливен, дядо ми успя да уреди да го откупи – в началото имаше такава възможност. Отишъл вуйчо ми в казармата да плати и да го вземе, но минал най-напред да го види. Понеже знаели, че го откупва, пуснали коня и той тръгнал след него като куче. За канцеларията се отивало по външно стълбище на втория етаж. Вуйчо ми се качил да уреди формалностите, а Фокер останал долу да го чака. Като свършили, понеже видели, че не носи юзда, му казали да го вземе с тяхната и после да я върне. “Няма нужда” казал вуйчо ми. “Че как ще го водиш до другия край на града”. “Ами излезте и ще видите”. Излезли те и видели как Фокер си сложил муцуната на рамото на вуйчо ми и си тръгнали към къщи…
За съжаление не много дълго след това отново го мобилизираха вече без каквито и да е уговорки. И няколко месеца по-късно ни съобщиха, че е убит в сраженията при Драва.

Година по-късно дядо ми се премести в София. По него време товарният транспорт за стоки из града беше талиги с коне. С тях разкарваха всичко по магазините. Един ден, вървейки по тротоара на “Мария Луиза”, дядо ми и баба ми минавали покрай една спряла талига, от която разтоварвали нещо. Отминали малко, но баба ми казала “Василе, това беше Фокер”. “Ти да не си сънувала нещо” – с пълно основание казал дядо ми. “Той беше, нали му знам петното на крака!” – настояла баба ми. Върнали се и баба ми подвикнала “Фокер!”. И конят си обърнал главата към тях.

Оказало се, че той наистина е бил тежко ранен от експлозия на снаряд и отписан. Старшината на поделението обаче разбирал от коне и видял, че може да бъде излекуван. Излекувал го и го взел. По-късно го продал и така, докато стигнал до талигата в София. Бил напълно сляп от нараняването.
И все пак, познал гласа на баба ми!

Дядо ми дал пари на собственика да купи друг кон (Фокер и така вече е бил на пределна възраст) и му даваше пари да го гледа без да го товари – докато умря от старост.

Ето го на снимка с леля ми (която сега е на 92 години, да е жива и здрава!) и при някакво пътуване с кабриолета – там “шофьорът” е моя милост! 🙂

star-album-006.jpg

star-album-4-003.jpg

На третата снимка сме тримата Васильовци – дядо ми, аз (бате Еко) и братовчед ми Малък Веско (героят от горния разказ).
star-album-022.jpg

Игрите

преди почти 70 години.

И в моето детство игрите бяха на първо място за децата – като сега.
Така ще бъде винаги. Защото те са единствената истинска възможност за изява в първите стъпки на “новопристигналите” на Земята. В тях се състезаваш, от теб зависи изцяло как “ще се представиш”. Всичко стимулират: съобразителност, упорство, хъс, фантазия, самоусъвършенстване – шаблонно казано, карат те да се развиваш. И умствено, и физически.
Всичко останало, в което можеш “да се проявиш”, е в сферата на задължения дошли “откъм възрастните”.
Спазване на забраните и правилата, прилежност, изпълнителност, училище, – накратко “добро дете” е категория, предназначена за пред големите. И не е на особена почит сред децата ако не е придружена с “име” в игрите.

Всяко време си има своите характерни игри. Без да съм специалист в тази област, мисля, че общото им е движението, физическата активност. Да знаете някога някъде шахматът да е бил масова игра сред децата до 12-14 години (че и нагоре)? 🙂
Ще кажете за сегашното време “каква физическа активност седнал пред компютъра”. Но този въпрос няма да го зададе никой възрастен, който е опитвал да поиграе динамичните компютърни игри, които увличат днес децата. Гледали ли сте деца в някой клуб? Че те даже на стола не стоят неподвижно!… 🙂 А за рефлексите, които развиват, можем само да мечтаем.

В детството ми, откъм моя страна животът ми беше изцяло подчинен на игрите. По-голямата част от времето ми минаваше в игри навън с децата. Нямаше “домашен” период – зиме-лете все навън.

Бях “злояд” – никак не обичах да губя време да ям нормално “манджи” на обяд (за ужас на майка ми, която много си я биваше в готвенето!). За яденето специално ще напиша при случай.

В училище почти никога не са ме изпитвали във времето за изпитване – бях изключително внимателен в час за да запомня урока и първи вдигах ръка на следващия час (практика на учителите тогава беше да задават въпроси за миналия урок преди да преподават нов – за да се ориентират как е усвоен). А в къщи почти не учех – само пишех домашни вечер. 🙂 Между другото, това си ми остана навик до края на учението ми. Но беше и ефективно – прогимназията (7-ми клас сега) завърших първи по успех при максимално време за игри.

Както вече е ясно, тогавашните игри имаха едно предимство пред сегашните – играеха се навън, на въздух. Което за Трявна е съвсем буквално. При това там много често играехме извън града – край реката или в гората отвъд жп линията, т.е., на 5 минути от къщи. 🙂

Какво играехме. Ами каквото всички деца по него време. На индианци, на бой с прашки, на топчета, на криеница, на капаци от цигарени кутии, на чилик, и т.н.

На индианци играехме задължително в горите край града. Теренът на играта беше внушителен – често се прибирахме грохнали вечер след доста километри… Всичко си правехме сами – дървени ножове, томахавки, лъкове. И сега мога да измайсторя лък и стрели с доста прилични качества… 🙂

С прашки “воювахме” предимно по време, когато кумбалките ставаха достатъчно големи, но още зелени. Какво е това ли? Ами джанки – чак в София научих, че и така се казват. 🙂 След това продължаваха още известно време с ябълки докато са съвсем дребни и спирахме (по неписано правило) да се бием с прашки. Нямам спомен някой да си е позволил да хвърля камъчета срещу “противника” – това означаваше един хубав пердах и бойкот за доста време. Попаденията от тези “муниции” си бяха болезнени (често правеха и сини петна!), но до нещастия не се е стигало. Може би за късмет.

Лятно време играехме много чилик. Това е една игра с дървено парче около педя дълго и в двата края заострено като молив и тояга. Удря се парчето на земята в някой от краищата за да отскочи във въздуха и се удря с тоягата за да се изпрати колкото може по-далеч.

Играта на топчета е ясна предполагам. По-специалното тогава беше да имаш някакво много особено като окраска топче. Което не беше проста работа при тогавашното разнообразие. Да имаш такова топче си беше голямо преживяване – хем всички ти завиждат, хем на всяка игра гащите ти треперят да не го загубиш в играта. 🙂 В града винаги имаше 2-3 такива „жокера“, които непрекъснато подклаждаха играта (стръвта да ги спечелиш!) и често сменяха собствениците си.

Играта на цигарени кутии беше проста. Играеше се с изрязани капаци на цигарени кутии (тогава кутиите бяха правоъгълни, по-големи и се отваряха с широката си част). Играеше се като карти – всеки държи своя личен куп с гръб нагоре и се отварят поред. Щом се падне да отвориш като този преди теб, вземаш купа, който се е натрупал до момента. Общо взето като игра не беше от най-любимите, но пък колекционерство беше доста развито и често се правеше размяна, вместо игра.

Криеницата няма нужда от обяснения, но в нашата тогава имаше една особеност – отново теренът беше неограничен! На практика можеше да мине цял следобяд в 2-3 мижения. Майсторлък в играта се считаше да можеш да броиш много бързо (като се има предвид, че трябва високо и ясно на глас) – колкото по-бързо преброиш до сто, толкова по-наблизо ще са скритите. 😉

Зимно време основно беше пързаляне – шейни и кънки по вировете на реката. Колко пъти съм пропадал във водата ми е трудно да кажа. Сигурно поне по 2 пъти средно на зима. 🙂 Ски не бяха популярни – може би са били скъпи. Докато кънките бяха достъпни (правеха ги и дървени домашна изработка), а шейните в повечето случаи бяха бащина конструкция. Моята например, баща ми я беше направил много малка (колкото да си сложа д-то 🙂 ), но затова пък много бърза и повратлива. На дървените плъзгачи беше поставил някаква дебела стоманена тел, която придаваше стабилност на посоката сходна с кънките. Любимото ни място за пързаляне беше “дядовото Иваново”, много стръмен склон с овощни дървета. Трябваше доста майсторство да избегнеш сблъскване с някое от тях, което често не ни се отдаваше. 🙂

Кънките ни създаваха доста главоболия. Работата е там, че се прикрепяха в предната част за обувките с едни скоби, които се стягаха отстрани на подметките с ключ. Проблемът беше в подметките – на зимните обувки тогава се правеха главно от парчета стара автомобилна гума и не бяха твърди. Скобите често се откачаха с всички последствия за кънкьора… 🙂 Баща ми и тук беше проявил изобретателност – прикрепеше ми кънките с винтове стабилно и не се сваляха цяла зима. В къщи се събувах още на вратата, а в училище също не беше проблем – по начало всички се събувахме при влизане и си обувахме терлици или пантофи. Държахме ги в шкафчета в коридора.
От разказа ми дотук ще останете с впечатление, че говоря само за момчетата. Но не е така. в тези игри, вкл. и “бойните”, участваха и голяма част от момичетата. Чак в прогимназията започнаха да се отделят от нас. 😉

Така играехме някога – преди само някакви 65-70 години.
А следи от тогавашните игри и сега могат да се видят по колената ми… 🙂

Макет на училището

В края на отделенията или началото на прогимназията – т.е. 4-5 клас по сегашному – в училище ни възложиха задача да направим макет на училището. Кой както може, от какъвто иска материал.
Училището ни беше масивна триетажна сграда (сигурно още съществува, поне до преди петнайсетина години го имаше).

Не знам какво си е представял учителят, че ще направим – тогава не беше практика такива домашни да са за родителите 🙂 – но задачата не беше лесна. Защото единственото задължително условие беше да се спазят съотношенията в мерките. Т.е., да бъде в своеобразен мащаб.

Естествено, почти всички деца решиха да го направят (и го направиха) от глина. По-амбициозните – от гипс. И аз в това число. Най-лесно ни се виждаше – мачкаш, оформяш и готово. Не можеше да се вземе някаква подходяща кутия и да ù се изрисуват прозорци – в средата на фасадата беше главния вход, съответно издаден напред.

Както вече казах, с ученическите задачи не се ангажираха родителите. А и в децата нямаше такава нагласа. Започнах аз да действам по задачата. Стигна ми акъла да забъркам най-напред малко гипс, колкото да опитам. И веднага ми стана ясно, че от тая работа нищо няма да излезе – преди да оформя каквото и да било, гипса се втвърди! 🙂 Разтърсих се за нещо подходящо и намерих кутия, която би могла да свърши работа. Намислих да я измажа с гипс, после да я изтъркам да стане гладка и да рисувам по нея прозорци и врати.

Междувременно баща ми се върна от работа и веднага забеляза, че съм майсторил нещо. 😉 Разпита ме, измърмори нещо по адрес на учителя и каза, че ще помисли и утре ще решим как да го направим – той ще ми помага. Но ми обърна внимание на условието за мерките. Възложи ми задача: да измеря училището с метър от външната страна като си записвам мерките върху страните на правоъгълник, който нарисува на лист.

На другия ден след обяд аз, въоръжен с дюлгерски сгъваем метър, започнах “измерванията”. Най-прилежно измерих училището от всички страни. Където нямаше достъп до стената не се притеснявах много – мерех от разстояние във въздуха… 🙂
Вечерта баща ми прегледа мерките, каза “хм” и после допълни, че в неделя ще започнем да го правим.

Тук се налага една отклонение, за да бъде ясен по-нататъшният ход на събитията.
Трявна е прочута с майсторите си резбари. Даже има Тревненска резбарска школа и музей в Старото школо. По онова време имаше и специализирано училище (не зная съществува ли още) – в него учеха деца от цяла България и беше нещо като сегашните училища по изкуствата.
Затова не беше чудно, че в къщи имах набор инструменти за дълбаене и трион за изрязване на фигури от шперплат. Обичах да се занимавам с това и по време на събитието в разказа ми вече имах постижения в тази област.

И когато баща ми донесе лист шперплат са разчертани стени (вкл.и прозорците) на училището и ми поръча внимателно да ги изрежа не само, че не бях изненадан, но и веднага ми стана ясно какво ще правим като “дойде неделята”. Зарадвах се и ми олекна – вече знаех какво трябва да се прави!

В скоби: обръщали ли сте внимание на разликата в душевния ви статус, когато при предстояща задача знаеш какво трябва да се прави или не знаеш?

Нататък е ясно – аз изработих собственоръчно всички детайли на сградата начертани от баща ми (той беше инженер). От основата (масивна дъска) до покрива. Баща ми беше измислил как да направим конструкцията – всеки етаж поотделно, покрива също. Вътре в етажите бяха изработени всички вътрешни стени, т.е. стаите. Слепихме елементите на всеки етаж с туткал (тогава нямаше днешната глезотия с 1001 лепила) – което и аз можех да правя, затова пиша глагола в множествено число!
Баща ми беше измислил много хитро сглобката. В четирите ъгли на всеки етаж имаше пробити дупки, през които минаваха спици от колело. В тавана бяха монтирани гнездата, в които спиците се навиваха. По този начин, като се извадят три от спиците около останалата можеше да се разгърнат ветрилообразно етажите и да се гледа вътре.
Боядисването и останалите доизкусурявания вече бяха “детска игра” 🙂
На всичкото отгоре, тъй като до предаването на макета в училище имаше още доста време (задачата беше за срока), вече по собствен почин аз “напълних стаите”. Обиколих всички класни помещения, записах си броя на чиновете и т.н., изработих си ги от дърво и ги залепих по стаите.
От момента, в който ми стана ясно какво ще правим, аз запазих всичко в пълна тайна – исках да има изненада.

Изненадата наистина беше голяма, не само сред децата. Сега, като си спомням, ми се струва, че само учителят ни беше по-скоро възхитен, отколкото изненадан. Е, надали баща ми е имал време да сваля чертежи на училището, по които го направихме… 😉

Този макет няколко години стоя на специална поставка във фоайето на училището. Нямам спомен да сме го взимали, когато напуснахме Трявна, но при едно местене двайсетина години по-късно го видях отново между старите неща от тавана. Сега не знам какво стана с него по-нататък, вероятно сме го изхвърлили.

Така помагаха умните бащи на децата си някога!

Басът

Чета днес: хванали се на бас, че ще паркират джип на покрива на 5-етажна сграда. Снощи и в новините ми се мярна този случай.
Вдигнали го до горе, ама нещо почнало да поддава в конструкцията, започнали бързо да го свалят и в крайна сметка го изпуснали на земята.

Това което видях снощи ми напомни филма “Зорба гъркът” – участниците в спектакъла (според вестниците наблюдаван от поне 500 души) не само нямаха вид на ядосани край падналия на таван джип, ами май едвам се сдържаха да не се разсмеят с пълно гърло.
Ще кажете “явно са хора, за които един джип е нищо работа”. Сигурно е така. Но колко от тези, които бързат да си купят последните модели коли за милион и нагоре, са способни да се хванат на такъв бас?

Спомних си и една история с бас от детството, станала около 40-та година в Трявна.

През целия град по дължина тече река. По-точно е да се каже, че той е построен по бреговете ù. Реката не е голяма, но не е пресъхващо през лятото дере. Има три старинни каменни мостове, единият от които – зад часовниковата кула – е известен от много фотографии и картички.

Място на действието на историята, която разказвам е средния мост. Там коритото на реката е доста широко и дълбоко, затова и моста е построен равен от бряг до бряг, а не изгърбен като останалите два. Сега край него е построен допълнителен по-широк – без да разрушават стария.
Всичките мостове имаха каменни плътни парапети с дебелина около 15-ина сантиметра с доста заоблени ръбове в горната част.

Не беше рядкост тогава реката да придойде (обикновено рано напролет) и даже да излезе от бреговете си, но това не беше кой знае какво бедствие – все пак става дума за планински град, има накъде да се изтича водата, а и коритото ù беше доста широко.
Случаят, за който си спомних, стана при едно такова доста голямо наводнение. Коритото на реката беше запълнено открай до край с бурна мътна вода която на по-ниските места преливаше. Влачеше и цели отскубнати дървета. Доста си беше страшничко. При средния мост нивото вече беше стигнало до края на каменния парапет и от време на време някой талаз прескачаше на моста.
Един от приятелите на родителите ми – Владо Велев – се хванал на бас, че ще премине по парапета на моста. Това си беше чисто самоубийство ако загуби равновесие и падне към страната на реката водага щеше да го засмуче. А да се премине по парапета не беше лесна работа дори в нормално време – твърде тесен и оронен беше за да пазиш стабилно равновесие.

Въпреки уговорките и даже опит насилствено да го спрат, чичо Владо премина!

Сигурен съм, че не е било заради печалбата от баса. Тогава не се говореше толкова за нея, нямам изобщо спомен голяма или малка е била и дали са платили загубилите. Най-вероятно да е станал един гуляй. 🙂

Затова пък цяла година след това си спомняха и говореха за този случай. И аз сега си го спомних – след колко години? 🙂

Да се хванеш на такъв бас трябва да имаш нещичко отвътре!

С фотоапарат преди 70 години

Много ли са, малко ли са 70 години сами преценете…
Желанието ви да продължа спомените си от детинство, драги гости, ми е много приятно. С удоволствие ще го изпълня. Така и вие ще добиете една малка бегла представа (през очите на едно дете) за живота преди 70 години. Ще се учудите колко е мръднало напред човечеството за това време в техническо отношение.
Използвам случая: записвайте сега дори обикновени неща – като напр., “днес записах на диск”. Нищо чудно след трийсетина години да трябва да обяснявате на безплътните гости, насядали около вас, какво значи “записах на диск”, а нищо чудно и какво е това “интернет”… 🙂

Започвам със снимките на орела. За съжаление, те са само тези плюс още една, която съм снимал аз и в напрежението да не изпусна от кадър баща ми съм отрязал главата на орела. 🙂

Но снимки от онова време има още. Затова най-напред за “техниката”, с която е снимано.

Въпросният фотоапарат все още съществува, но се оказа невъзможно да го изровя за да ви го снимам в подробности. Затова ви го показвам само за обща представа на снимки, където го проучва Точица. (Тя от бебе предпочиташе да играе със сериозни неща, а не с някакви си детски играчки! 🙂 ).
Фокусирането ставаше с разтегляне напред меха – на основата имаше някаква разграфена скала. Какво хваща обектива се виждаше на онова малко купче с лупа. Какви скорости имаше не помня. Най-сигурно беше да се снима от триножник (имахме сгъваем такъв), но затова пък нямаше самоснимачка, та баща ми беше приспособил начин да дръпне конец за да можем да се снимаме всички. На снимките в папратта се вижда конеца. Снимаше на филм 6 на 9 (така се казваше, доколкото помня). Дали е имало цветни такива филми по онова време не зная – ние нямаме цветни снимки.

Снимки правеше баща ми при екскурзии – в града почти няма. Въпреки, че екскурзиите ни бяха “всекидневие”, а не събитие, явно баща ми е считал, че си заслужават да се “документират” за спомен. Тук ще ви покажа няколко снимки.

Най-напред моето произведение с “отрязания” орел:

Татко Ганко с орела

 

А ето и въпросния фотоапарат:

vania-1961-001-1.jpg

vania-1961-005-1.jpg

От екскурзия (вижда се конецът за снимане):

star-album-025.jpg

star-album-028.jpg

star-album-037.jpg

За тези, които се интересуват от фотография ще покажа една снимка на баща ми от преди 103 години, правена от професионален фотограф. Тя е на дебел картон.
За да разберете надписа отзад малко пояснение. В Сливен имаше обичай точно на годината близки да “открадват” детето и да го занасят някъде в роднини или познати. Казваше се, че е “избягал от къщи”. 🙂 Точно така пише и на надписа: “Игнатъ Константиновъ роденъ на 14 мартъ 1904 г. Избягалъ отъ тђхъ на 14 мартъ 1905 г. у лелини си Кортезини и се фотографиралъ по случая. Сливенъ 14 мартъ 1905 г.”
Вече по-късно, по случай, че се научил да си пише инициалите, баща ми си надписал снимката за по-сигурно – да не го сбърка някой… 🙂

ignat-konstantinov.jpg

star-album-001a.jpg

Първият ми див приятел

Детството ми беше прекрасно – прекарал съм го в Трявна. Тези, които са посетили този планински градец дори за кратко, нямат нужда от обяснение. За останалите малко въведение.
През лятото всички деца ходехме боси. С изключение на центъра, всички други улици бяха покрити с 5-6 см. фин прах. Няма как да ви предам удоволствието да ходиш бос – факт е, обаче, че и сега като пиша усещам блаженство. 🙂

През зимата баща ми монтираше на обувките ми кънки, които не се сваляха – което хич не беше проста задача. Работата е там, че кънките тогава се стягаха с ключ (имаха подвижни скоби отпред) и много лесно се откачаха от подметките, които пък обикновено бяха от автомобилна гума (супер лукс за времето!). В училище фиксираните кънки не бяха проблем, защото всички се събувахме на влизане – имахме гардеробчета, в които стояха пантофите ни.

През деня повечето време децата прекарвахме навън – и зиме и лете. Но това не означаваше на улицата – града е разтеглен по реката, но напряко я имаше 500 м. от край до край, я не. И ние прекарвахме повечето време буквално сред природата. Между другото, бях се специализирал в ловене на риба с ръце за ужас на майка ми – признавах я само пържена, а олиото през войната… 😉

Да не се увличам в спомени, при друг случай пак. Сега ще разкажа за първия ми приятел от дивата природа.

Зимата на 1941-ва беше много тежка. Имаше големи снегове (че то в Трявна кога нямаше 🙂 ), а в началото (вероятно декември) имаше и силни бури с голям студ.
Една вечер нещо се удари с голяма сила и трясък в стената отвън. Баща ми излезе и намери един паднал орел. Беше доста силно пострадал, затова преди да се свести баща ми му бинтова крилото и крака и го качи на тавана. Тук е нужно обяснение за сегашните градски чада – къщите някога се правеха с общ голям таван върху цялата площ.

Хранеше го баща ми (месарят му отделяше някакви непотребни карантии). Той му оставяше храната и водата до вратата, докато орелът се скриваше в противоположен ъгъл. Разбира се, по истерично настояване на майка ми, на мен ми беше абсолютно строго забранено да се качвам сам на тавана.

Хе, не е трудно да се досетите какво стана по-нататък. Нали знаете, забраниш ли нещо на дете, то и да не иска ще престъпи забраната. А аз исках! Усещах страха на орела, бях сигурен, че иска да си говорим. И започнах да ходя тайно. Влизах и нещо му говорех, сега даже не помня какво. Но помня, че съвсем скоро той започна да идва при мен, подскачаше наоколо и си прекарвахме доста весело. Баща ми явно разбра, но си пазеше мълчание. Майка ми – чак накрая.

Орелът оздравя напълно. Сам си “свали превръзките”. В края на зимата една неделя баща ми каза, че е вече време да го пуснем, защото така не може да живее. Не ми се искаше, но разбирах, че трябва.

Отидохме с баща ми на тавана, той го взе на ръце и го свалихме на терасата. Сложихме го на парапета и зачакахме да му махнем за сбогом като отлети. Той обаче не даваше никакви признаци за подобно намерение. Даже когато нарочно се скрихме вътре, той продължи да си седи. Излязохме отново и баща ми го побутна – той литна, направи един кръг и пак кацна при нас.

Накрая слязохме на двора. Баща ми направи опит да го подхвърли нагоре, при което той се издигна малко и…бух, право в ръцете ми! Без малко да ме събори, тежък беше. Впрочем това добре личи по физиономията ми на снимката, която баща ми направи. 🙂

В крайна сметка той отлетя чак през нощта…

Това беше първият ми приятел от дивото. Сега не помня как сме се разбирали, но явно напълно добре. Доста по-късно ми стана ясно, че това не е било случайност.

Ето го – на терасата и в ръцете ми, където явно се чувстваше най-добре…

star-album-4-002.jpg

star-album-035.jpg

%d блогъра харесват това: