Category Archives: Родителите ми

Ученически магарии

Винаги ги е имало. И вчера, и онзи ден, и преди повече от 90 години. Ученическата енергия е толкова голяма, че не може да се удържи от никакви дисциплинарни правила – все ще избие нанякъде. Въпросът е накъде. Пак добре, когато е в пакости и бели, че избие ли в агресия страшно става. Не е по ученически, виждаме го…

За такива, отколешни ученически изпълнения, ще разкажа. От ученическите години на баща ми през второто десетилетие на миналия век.
Истории, които аз пък помня от моето детство от негови разкази. Само да не си помислите, че ме е учил на магарии – разказваше ги когато се събереше в къщи компанията и им идваше настроение за разни весели истории.

По него време (бащиното, не моето 🙂 ) момчета и момичета са учели поотделно в отделни училища. И в двете истории участват момчета, но дали в една и съща година и в кой клас не мога да кажа.

Имали учителка, която си обичали. Добра била. Един ден я извиква някой от час. Излиза тя и започва разговор отвън на притворена врата – да не се разлудуват учениците. Разговорът ли се е проточил, те ли са били пъргави в мисленето, но на някой му хрумнало да си направят шега с нея. Бързи са били от речено до сторено – отварят прозорец, измъкват се в пълна тишина през него до един (стаята е била на приземен етаж) и го притварят колкото е възможно за да не личи. И, разбира се, пускат по едно оче иззад перваза да видят ефекта.
Свършила учителката разговорът, влиза гърбом с последните думи, обръща се и замръзва. В стаята няма жива душа! Останала минута неподвижна, прекарала ръка през лицето си, доближила до близкия чин и попипала седалката. И излязла.
И тук станало ясно, че в бързината добре измислили шегата, ама забравили да намислят края, как ще излязат от нея. Може би са си представяли, че тя ще се засмее весело и ще каже „Палавници такива, влизайте бързо!”.
Момчетата останали като попарени. Не знаели какво да правят, работата явно отивала на играчка-плачка. Обичали учителката си, не искали да я обидят, искали само да се пошегуват.
Как са се развили събитията през деня не знам. Но изход учениците намерили!
Вечерта целия клас начело с няколко цигани музиканти и огромен букет цветя набрани по градините на Сливен направили серенада на учителката! Махалата се събрала, „браво” им казали, тя излязла при тях и извинението им било прието с усмивка и разбиране.
Наистина е била добра учителката…
Предполагам, че тя дори е била щастлива – на нейно място аз бих бил.

Втората история не е с щастлив край, но и учителят е бил от друг сой.
Всички сме имали през ученичеството по някой учител, който мрази децата. За когото часовете са тегоба, но и за учениците са мъчение.
Имали и те такъв. Който, освен всичко останало, имал навика да се обръща към тях с „магарета”.
Дошло им байгън. И измислили отмъщение.
Един ден докарали едно магаре. В междучасието преди неговия час го вкарали в стаята и го скрили зад вратата.
Влязъл учителят стремглаво без да поздрави, хвърлил дневника на катедрата и обръщайки се с думите „Днес, магарета…” видял магарето, което кротко го гледало от ъгъла. 😀
Резултатът бил плачевен – по настояване на учителят класът бил разформирован и пръснат по другите класове.

Така де, срещу такива лоши колективи са вземали крути мерки още от време оно! Къде ще му излезе края, ако всички почнат да вкарват магарета в клас. Това да не е парламент!…

Баща ми

Днес се навършват 40 години от смъртта на баща ми.
Не ми се вярва, че са толкова много. Нито ден през това време той не ни е напускал, винаги е бил с нас.
Това, което сме ние дължим на него и майка ми. Не само аз и сестра ми, но и моите деца.
Няма да пиша, че е бил изключителен – не зная какви са чуждите бащи. Може би е бил просто обикновен нормален човек. Но беше такъв, какъвто дай Боже всекиму!

Никой от нас няма спомен за кавга в къщи нито навън. Сигурно е имало, защото не беше мекушав, силен човек беше. Но в наше присъствие не.

По професия беше текстилен инженер, дълги години беше главен инженер на фабрика “Лотос” в Трявна. Биваше го да измайстори нещо, когато трябва – както вече знаете от случая с макета на училището.

Сега, през ситото на годините, преценявам и какъв възпитател е бил. Никога у нас не е имало наказания, никога забрани и наложени правила. Умееше да ни накара нас, децата, сами да стигнем до правилното решение. Научи ни на отношение към другите, към живия свят, към природата. И най-важното, неговият живот и нашите бяха едно цяло.

Не ходех още на училище, когато ме научи да ловя риба с ръце в реката – да се гмуркам и бъркам без страх в подломите между корените на дърветата. Да търпя на болка и да не хленча. Да стрелям с въздушна пушка – от специализация в Германия ми донесе пушката и действаща миниатюрна парна машина. Да правя само с нож истинско воденично колело и да го пускам в движение на някое поточе. Да си правя лък и стрели, прашка-чатал. Да познавам змиите – кои не бива да се закачат (тогава и те няма да те закачат!), а кои можеш да погалиш и вземеш в ръка.

Много пъти занапред ще разказвам за баща ми и майка ми. Днес ще разкажа само две случки.
Преди 70 и повече години една от важните домашни дейности на жените беше плетенето и шиенето. Особено през войната – така се спасяваше положението с облеклото. Преждите тогава се продаваха на гранчета и трябваше някой да държи гранчето изпънато на ръцете си докато домакинята го навие на кълбо. Твърде малък бях за такава работа, та баща ми беше на топа на устата. Досадно беше да играеш ролята на стойка дълго време, особено като се случеше объркано гранче. И баща ми измисли спасение. С части от стари машини измайстори специално колело на стойка, диаметърът на което можеше да се свива и разширява. Майка ми слагаше гранчето, оправяше го и спокойно си навиваше преждата. А баща ми блажено се изтягаше на канапето край радиото с книга в ръка. Тази джаджа още е някъде по тавана.

Втората случка е забавна и вече от доста по-късен период – бях ученик в гимназията (някъде в началото на 50-те години). С храната все още положението беше тежко, особено с месото. Всичко беше с купони. От някъде нашите успели да купят една голяма свинска глава. Сложиха я в една грамадна тенджера на печката и майка ми излезе някъде, а ние с баща ми останахме да я варим. Седим си в кухнята всеки с книга в ръка. По едно време баща ми става, без да се откъсва от книгата нагребва лопатка с въглища, отваря капака на тенджерата вместо вратичката на печката и изсипва вътре въглищата… Е, в крайна сметка добре, че беше в началото на процеса – измихме всичко и отново сложихме главата да се вари. И докато се върне майка ми трагедията стана на комедия.

С тези редове отбелязвам годишнината от смъртта на баща ми. Не казвам, че си спомням за него – човек си спомня за нещо, което е забравил за известно време. А баща ни ние не сме забравили, това няма как да стане.

Той ще бъде жив докато ние сме живи!

%d блогъра харесват това: