Category Archives: приказки

Караконджули*

Тебе лъжа мене истина.

Вече знаете, че нашето семейство по наследство сме си планинари. Няма по-приятно, по-разтоварващо и по-полезно нещо от скитането по планините. Даже в Гинес още не е регистриран такъв случай – планинар със стрес.

При едно такова скитане в Балкана на връщане загубих пътеката в девствена гора. Замотах се и замръкнах.
Разбрах, че ще се нощува (и друг път ми се е случвало) – не носех фенер, а и той щеше да е безполезен, след като и по светло трудно се оправях.
Започнах да се оглеждам за удобно място и си харесах един вековен дъб – под него имаше нещо като малка равна полянка, а и той беше с голяма хралупа, ако завали ще има къде да се скрия на сухо.

Легнах и заспах (като се стъмни какво друго да правиш в планината). По едно време ме събудиха някакви гласове. В първия момент помислих, че съм сънувал нещо, но гласовете продължиха да се чуват. Странно някак – не чувах с ушите, а направо в главата.
– Сам ли си.
– Другите идват.
– Какво се мотаеш тогава.
– Ами на нашето място под дъба има човек.
– Човек ли? Ха! Че какво прави.
– Ами спи.
– И тая хубава, намерил къде да спи. Защо не го прогони досега.
– Ами, струва ми се, че няма да стане.
– Как така няма да стане, ей ги и другите идват. Сега ще вдигнем олелия и ще видиш как ще хукне, петите му няма да се виждат.

Отворих съвсем малко очи и се опитах да видя нещо без да помръдвам. Нищо, мракът беше непроницаем, само като че ли се движеше на места. Какво ли е това чудо – помислих си и седнах.

Изведнъж в главата ми се разнесе адска олелия, писъци, ревове, тупурдия.
– Ей, не може ли по-тихо, бе? Ще ме оглушите. – казах аз.
Гюрултията секна. Настана изненадана тишина.
– Кои сте вие, елате да се разговорим.
– Ама теб наистина ли не те е страх?
– Че от какво?
– Ами от нас.
– Че кои сте вие, аз още не съм ви видял.
– Как кои, караконджули сме!
– Караконджули ли? Интересно. Може ли да дойдете по-наблизо, че не ви виждам, много е тъмно.

Настъпи пауза, както когато човек не знае какво да каже. Постепенно мракът започна да се сгъстява на места и да оформя някакви фигури. Те се приближиха и ме заобиколиха все така мълчаливо. Приличаха на хора, но не различавах подробности, защото бяха черни, нищо цветно не се виждаше. Чаках да заговорят. Вероятно ме разглеждаха, защото мълчанието продължи известно време преди да чуя:
– Ей, ти наистина ли си човек?
– Нали виждате, човек съм.
– Защо тогава не те е страх от нас.
– А има ли защо да ме е страх? Като дете съм слушал приказки за вас, ама това си бяха приказки и аз мислех, че са измислени.
– Няма измислени приказки, всяка крушка си има опашка. Както виждаш, има ни.
– Тогава защо досега не сте ме нападнали и убили?
– А, чакай да се разберем! Това, че не сме измислени не значи, че историите, които разправят за нас не са измислени.
– Виж, това го вярвам. Тъй и тъй сме се разговорили, а и аз няма къде да ходя в тая тъмница, що не седнете и да ми разкажете за себе си. Пък аз ще разкажа на хората.
– Хубаво предлагаш, ще го направим. Ама да си знаеш, никой няма да ти повярва на думите. Досега човек като теб не бяхме срещали, сигурно няма друг.
– А, има, като мен не са малко и все повече стават.

Насядаха фигурите около мен (колко бяха не знам) и първия глас започна да разказва. Сигурно им беше старши.
– Ужасиите, дето се разправят за нас, ги знаеш. Зверове някакви, които само търсят човек да докопат, че да злосторничат и го мъчат. Кой първи е измислил това и защо не знаем. Сигурно защото сме черни, космати и грозни. Ти как мислиш, много ли сме грозни?
– Не знам, не ви виждам добре. Но какво значи “грозни”. И какво от това, аз като не съм красив да мра ли!
– Така си е. Ама като ни тръгна лоша слава. Стреснал се е някой от нас някога и ето ти тебе! А ние не сме лоши. Даже месо не ядем, защото не искаме да убиваме, само плодове и билки. Весели и игриви сме. И все се мъчим да го покажем на хората, да не се страхуват от нас, ама като ти излезе веднъж лошо име… От години се показваме все по време, кога хората най-много празнуват и са весели. Гледаме да е тъмно, че да не ги стряскаме с вида си. И им помагаме, когато има нужда. Да знаеш що пияни сме спасили от бяла смърт като не сме им давали да заспят на улицата през нощта. Като видим, че някой падне и се закроти, подплашим го, той изтрезнее моментално, хукне и чак в къщи до жена си спира. Започне да разказва как караконджулите го гонили и едвам се спасил, пък тя го нахока “Пияна главо, ще ти дам аз едни караконджули, пияницо проклет”. Спасяваме ги ние, ама кой да ти признае – един да изпуснем да падне я във вир, я в дере и да се утрепе, веднага ние сме виновните, блъснали сме го били.

Дълго ми се оплакваха караконджулите. И други неща ми казаха, ама те вече са си между нас. Като наближи да съмва, поведоха ме да ми показват пътя да се измъкна по-лесно от гората. Благодарих им на прощаване, разделихме се като приятели.
– Пак ела като имаш път насам – поканиха ме те.
Все се каня, ама… Успокоява ме това, че те си знаят, че не съм ги забравил.

Вече сте разбрали, че мотото в началото е подвеждащо. Тази история не е истинска, не може да е такава – нали според всички авторитетни източници караконджулите са измислени същества. Вижте какво пише в Уикипедия!

Но като зная колко “измислени” неща вече се оказаха истински чудя се откъде пък ми хрумна тази фантазия. Спомен ли е, не е ли…

В едно съм сигурен: караконджулите мечтаят за реабилитация!

…………………………….
* Уикипедия: Караконджулът наподобява космат човек с голяма глава, рога и опашка, с едно око и един крак. Той е половин човек – половин кон. Приема облика на голо човече, на куче, теле, яре. Живее само през „мръсните дни“ – от Бъдни вечер до Йордановден. Заради него януари се нарича „караконджов“ месец.
Живее в пещери, реки, запустели воденици и където расте бръшлян. Той примамва пътници и ги възсяда. Хвърля ги от високи скали и дървета в дълбоки вирове или ги разкъсва между воденичните колела. Съществото злосторничи само до първи петли, след това изчезва внезапно.

Съвсем измислена приказка

Дошло новото време (не кошлуковото, а това, навън). Дошло и време (по-точно мода) замогналите се потомци да си спомнят за селските корени. “Връщали” се на село, разчиствали тотално всичко налично върху “родното” място, ограждали го с двуметров зид и вдигали нови къщи в стил “мутрок” 🙂 .

Но между тях имало и с чувствителни души – в едно китно селце едни такива потомци решили да вградят старата къща в новия строеж. Както направи Софиянски с Градската библиотека в София. Хванали те видна фирма, направила тя проект и работата станала. Много хубаво даже станала!
За откриването стопаните събрали видна компания – какви коли, лелее! Влезли те зад зида, затворили “кованата порта” и толкоз. Любопитните от селото с пръст в устата, няма откъде да надникнеш. Легнало си селото. По едно време се чул силен гръм, ама старците помислили, че буря се е задала, нали са в балкана, не е за сефте.
На сутринта що щеш: на мястото на новата къща огромна дупка!
Надошла полиция (може и бат’Бойко да е бил, ако е било по негово време), та разследвания, та версии – работни и по така… и нищо! Нищо не можали да разкрият.
А работата си била съвсем проста. Прадядото на селото дядо Патю я разкри ама софиянците нали сте важни и в селска кръчма не ходите…
Дядото, дето строил къщата някога, бил бомбаджия. За незнаещите, имаше такава професия (а май и сега я има 😉 ). Работел в каменоломна и поработвал тайничко на частно (така беше едно време!) – кога кладенец да се пробие, кога някоя скала пречи на някого да си направи къщата… С една дума, изкарвал си човека за пиене и черпня в кръчмата. Ама тая работа с въздух не става та си отклонявал “на ляво” по някоя и друга шашка от каменоломната. И си ги складирал … в мазето. В дупка на земята изградена с камък.

Минавали си по живо по здраво годините. Хубаво, ама веднъж сгрешил и пийнал не след работа, а преди, и приключил земния си път по законите на професията. За мазето така и забравили – не са жълтици, я. А може и да не са знаели неговите хора.
Строителите като подготвяли мазето за битова механа стигнали до зида и решили, че е достатъчно здраво, турили една замазчица отгоре и баш там направили камината.
Кога дошли собствениците запалили камината да си пият питието като графове.
Ей тъй станала дупката!
Едно само не ми е ясно – из Софията започнала серия от взривени подобни коли като на нашите хора заедно със собствениците им. Там пък кой е складирвал шашки?

Многозначителна приказка

Имало едно време, в прастари времена, едно малко село. Мястото било малко, та хората си построили дървените къщи (тогава били само дървени) доста натясно.
И както е нормално в такива случаи много бързо отношенията в селото станали всеки срещу всички. На кой съседът му погледнал по особено жената, на кой съседска кокошка клъвнала нещо в двора – а бе, тясно ли ти е, все ще намериш причина да си излееш яда!
Не щеш ли, в един горещ (че и ветровит) ден се запалила къщата на един от “най-обичаните” селяни. Развикал се той, наизскачали хората.
Тук му е мястото да кажем, че тогава е нямало още пожарни, камо ли пожарникар да коландрисва цяло МВР.
Та наизскачали хората, гледат сеир, някои почнали даже злорадо да се подхилкват. Добре, ама огъня избуявал, страшно започнало да става. Умълчали се хората, видели, че както върви работата може да отиде цялото село. И без много-много да чакат (тогава още не се била появила нужда от гласовити водачи с черни дрехи), хванали се здраво всички, разтичали се с менци и кофи и угасили огъня. Че и помогнали след това на съселянина си да си оправи къщата – нали и на друг може да се случи, човещина е, трябва да си помагаме. Съседите даже по някоя черга и посудина му дали.
И, както най-често завършва всяка уважаваща себе си приказка, заживели щастливо.
Е, не чак съвсем: на тоз съседа – жената, на онзи … Теснотия, нали помните. Ама селото го имало и сега потомците им чаткат клавиатурите на компютрите по цял свят!
Едно само не се казва в приказката: дали помнят (потомците!) как се гаси пожар в селото?…

Столът

Хитро го измислих – масата била направила човека! 🙂
Ами братовчедът ù столът?
Столът е друго нещо. Той направил от човека Човек, а след това от Човека – ЧОВЕК. Ето как:
Първата маса си я представям като добре изчистено място на земята на което се слага добитата храна и хората насядват наоколо в кръг (пак на земята, разбира се) за да се хранят заедно. Кой как се случи сядали, нямало значение. Известно “неравноправие” имало – дошло от животинските времена. Но то било в разпределението на храната – най-много изяждали тези, на които грижа и отговорност са били изхранването и продължението на рода. Желязната логика на Природата!
Сега с малко фантазия можем да си представим, как някой от тези “отговорни” членове на рода си харесал едно определено място край масата – имало там хубав равен камък, който му пасвал точно на дъ-то. И започнал да седи само там. Ако някой го изпревари, освобождавал си го с “един зад врата” – нали бил най-силният. 🙂
Останалите поглеждали завистливо. Да получава най-силният най-хубавите мръвки си било в реда на нещата, заложено от Природата – задачите и отговорността му за живота на рода била най-голяма. Ама и да седи на най-хубавото място?!?
И се започнало. Досетил се един “инициативен”, намерил си камък и го домъкнал. Сложил го “край масата” и си го ползвал – негов си е, никой няма право на претенции! Юрнали се и останалите – няма да останат назад, я!
И се появили “столовете”… 😉
Свързани били с масата като братя близнаци. Само там изпълнявали своята роля.
Връзката, като всяка връзка, била двупосочна. Много скоро усетили хората, че така е удобно да се седи, ама става неудобно да се яде – храната на масата е далеч, трябва да се присягаш и току виж някой те изпреварил и взел това, което си харесал. Не им се щяло да се откажат от удобството (че то и досега – кой се отказва доброволно от “удобен стол”? 🙂 ). И някой мислител го измислил: нагласили камъни, сложили отгоре една по-равна плоча и повдигнали масата. По-близо до устата… 😉
И тръгнало. Столовете растели – и масата растяла. Масата се разхубавявала – и столовете не оставали назад. Видовете маса се умножавали – и на столовете също. От прост камък или пън през трикрако столче до трон. Чак го комбинирали по-ексцентричните (и лакоми!) с тоалетна, та да не си прекъсват яденето… 🙂
Така и значението “стол”, подобно на “маса”, се разраснало. Пораснало му самочувствието на стола, не искал да бъде само “беден роднина”. Я, хората как го обичат, търсят го вече не само край масата при ядене. На стол си почиват, в кресло гледат да седнат, облегалки да не им се изкриви кръста измислили, облегалки за ръцете (за служебните столове главно, че там ръцете и без това не вършат много работа), даже съвети един на друг си дават да го пазят (“не ставай от стола си, че…”) – така се стигнало в днешно време до правене на партии и “мобилизиране енергията на масите” в желанието да се нагласи човек на някои важни столове. У нас чак до “Атака” на парламента се стигна заради депутатските столове… 🙂
До там сме я докарали хората – на стола ни да се кланят, не на нас. В съвсем буквален смисъл: в древния Рим отличителен знак за висок пост в империята бил специален сгъваем стол. Хората се сменяли, но курулският стол си оставал.

Или помислете за фразата “Той седна на трона” – той, едикойси, е поредният, който е седнал на великия вечен трон…
Човешка му работа – измислим си нещо за удобство, пък после си го качим на главата!
………………..
Един сериозен основателен въпрос под писанието за масата ми подсказа, че щом се говори за нещо конкретно добре е да дава човек и някакви сведения за него. Няколко думи, без претенции, ще ви кажа за стола:
Столът е съпътствал човешкия живот винаги. Има доказателства, че още неандерталците са имали каменни столове. От времето на фараоните в древния Египет той се ползва с неизменен успех. В периода на ранните династии там не само са изготвяли табуретки от дърво, но са използвали и други материали (тръстика, палмови листа, кожа) и ги украсявали със слонова кост и скъпоценни камъни.
В древния Рим отличителни знаци на диктаторите (еднолични управници в кризисни ситуации) били обточена тога и курулски стол. Право на такъв стол имал и върховният жрец на Юпитер – главният измежду жреците.
По-късно – при монархиите – да бъдеш седнал пред монарха било превърнато в привилегия (по подобие на древния Рим) за удостоени.
………………..
Стига за стола. Ще стана от него да се пораздвижа.
Но се сетих – който прочете за масата и за стола може да си помисли, че тук ще се разказват разни забавни истории за различни предмети. А няма да е така – затова следващото писание без маси, столове, легла и други такива! 🙂

Масата

Като прочетете следващите редове почти сигурно ще си помислите, че в тази папка ще бъдат литературните ми опити в остроумие. Не бързайте! Тръгвам от началото (нашето, на “върха на пирамидата” 🙂 ), а за него никой не знае нищо със сигурност. Даже и тези, които би трябвало да знаят – и твърдят, че знаят. А пък едни от тях викат “Бог ни е направил”, други – “от маймуните сме”, трети извънземни се изкарват…
Нормално – “когато не разбираме нещо, започваме да предполагаме.”, както е казал Форестър. И колкото по не знаем, толкова сме по-категорични. Може би от желание да убедим сами себе си?
Хубаво, ама щом и “знаещите и можещите”, (т.е. философите и учените) тръгват от някакво хрумване, за което намират доводи, аз не мога ли да направя същото? Още повече, че един от любимите ми “подписи” във форумите е: “И най-големите умове са хора като нас – не са безгрешни.”!
Това, последното – да греша – го мога и аз! А останалото – доводите – дали съм го намерил, вие преценете.
И да си знаете: ще пофилософствам, но накрая пак ще стигна до оная, дето я бистрим – политиката… 🙂

МАСАТА

– Хайде, сядайте на масата! – подкани ни домакинята.
“Интересно, защо ли ние, българите, предпочитаме да сядаме НА масата, а не край нея?” – помислих си аз – “Може би, защото все гледаме да сме отгоре, а не край.”
Последвалите събития ( 🙂 ) бързо изтриха интереса ми към този въпрос. Но някъде из главата ми продължи да бръмчи мушица: “масата, масата”… И един ден реших да се отърва от нея: я да видя, какво толкова има в тая маса, че не ми дава мира.
Имало, както се оказа!
Какво е направило от човека – едно от многото невзрачни животни – властелин на света?
Най-великото откритие на Земята: МАСАТА!
Смеете се, а? Я не бързайте да се хилите ами помислете:
Човекът станал човек, когато измислил да се храни на определено място заедно с близките си, а не там, където намери храната!
Оттогава много по-силни и с по-големи възможности животни се появявали и изчезвали. Само човекът ставал все по-силен и по-първи благодарение на МАСАТА.
След трудния ден край масата се събирал рода. Виждали се, разговаряли, разказвали си всичко интересно и си разпределяли работата за следващия ден. Кой ще търчи и се блъска по задачи, кой ще координира край масата… 🙂
Така МАСАТА станала най-важното място в живота на човека. Дотолкова, че престанал да го осъзнава. Но несъзнателно ù отдавал дължимото.
МАСАТА постепенно станала символ на нещо важно и действено:
маса хора – значи, важно мнозинство;
– свърших маса работа – значи работата ми е била успешна;
– сложих го на масата – значи предлагам нещо;
– решихме го на маса – значи няма хък-мък;
– бяхме на маса – значи среща с доброжелатели, приятели, колеги, и т.н.
Даже специални хора се появили – масовици!
Измислили и предмета МАСА. Полека-лека той станал толкова разнообразен, че надали днес някой е в състояние да изброи всичките разновидности. Квадратна, правоъгълна, триъгълна, кръгла, овална, дълга, централна, крайна, обща, семейна – каквото прилагателно ти дойде на ума все ще е вярно!
На такова важно място не може да се сяда току-така – появила се йерархия на местата. Важните места празни стоят, ако няма важен човек да седне!
Започнала и подредбата – МАСАТА го изисквала. Цяла престижна професия! Кой къде трябва да сяда, как да се поднася яденето, как да се яде… Полека-лека станало цяла наука и признак на перфектно възпитание.
Пак по изискване на МАСАТА се появил един от най-тачените майсторлъци – готвенето. Бързо станало ясно, че това всички го знаят, но единици го могат! Затова тези единици-майстори са нещо като жреци на МАСАТА. И те станали известни и търсени – за тях знаят даже и хора, които не са опитвали манджите им.
Така МАСАТА станала основа на човечеството. И днес накъдето и да се обърнеш все я виждаш и чуваш. Кръгла маса, шведска маса, голяма маса, интимна маса, на масата, край масата, върху масата, под масата…
Да, и под масата – там е един цял свят. И едно от най-любимите места на децата докато големите са край масата – истинска школа за живота! 🙂
–––––––
А бе, масата, масата, ама нещо сякаш липсва

%d блогъра харесват това: