Category Archives: Моето семейство

Годишна награда за литература „Ваня Константинова“

За писателите не смея да говоря, има толкова много възхитителни редове, че имам усещането, че се смалявам и изпитвам чувства за вина, че няма да успея да прочета всичко, което си заслужава, а то е написано и за мен. Предполагам, че начина, по който пиша, издава в някаква степен и какви писатели харесвам.

Ваня Константинова

 

ЙОРДАНКА БЕЛЕВА И СИЛВИЯ ТОМОВА СА НОСИТЕЛИТЕ НА ГОДИШНАТА НАГРАДА „ВАНЯ КОНСТАНТИНОВА“

Публикувано от Дежурен редактор: Валентин Дишев на май 26, 2016 в 10:15 am.

Йорданка Белева (за сборника с разкази „Ключове”, издаден от Издателство „Пергамент“, през ноември 2015 г.) и Силвия Томова (за нейния роман „Печатарят”, издаден през септември 2015 г. от „Жанет 45″) са първите лауреати на наградата, посветена на Ваня Константинова“, в първата година на нейното връчване (наградата ще се присъжда всяка четна година за книга с проза и/или критика на съвременен български автор – сборник с разкази, роман, критика – издадена между 1 януари и 31 декември на двете предходни календарни години; а в „нечетни“ години – за книга с поезия, при същите условия).

„Кръстопът“

Наградата е учредена от семейството.

 

Номинации за Годишна награда за литература „В.Константинова“ 2016

Джон Банвил – Недосегаемият. „Колибри“ 2015, превод Иглика Василева

Печатарят автор С.Томова 3 номинации

Йорданка Белева. Ключове. София:Пергамент, 2015 3 номинации

„Обаждане посред сън“ от Махмуд ал-Римауи. Превод: Хайри Хамдан

„Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, издаден през 2014 г. от  Издателска къща „Рива“.

ЕЛИАС КАНЕТИ „ЗАПИСКИ 1942-1985. Провинцията на човека. Тайното сърце на часовника“, изд. МД Елиас Канети, Русе 2015, превод от немски Пенка Ангелова и Ана Димова.

„Хипотезата за „странната долина“ и анимацията“, Цветомира Николова. Издателство на Нов български университет, 2014 г. , книгата е в жанр критика.

Ангел Игов „Кротките“

„Разпилени разкази“, Калин Терзийски

„Разглобено лято“,  Людмил Тодоров, изд. „Жанет-45“, декември 2014

„Гризли“ на Деян Енев.

КОГАТО ИЗПРАТИМ ДЕНЯ на Пиер Мейлак. Преводач е Невена Дишлиева-Кръстева.

„Балканският човек XIV-XVII век“ от Йордан Велчев, 1 том е издание на „Жанет 45“, 2014; 2 и 3 том са на „Хермес“, 2015

„Една и съща река“ на Здравка Евтимова („Жанет 45“) 2 номинации

Сара Кейн. Събрани пиеси. Превод Владимир Левчев. Издателство “Алтера”, София, 2012.

arest.com“ (Пергамент, 2014) на Васил Прасков.

„Колене“ на Росен Карамфилов, изд. Жанет 45, 2014

„Отклонения наесен“, Чавдар Ценов, „Жанет45“, 2015

 

„Щастлива съм, че ми е присъдена награда на твоето име, Ваня Константинова / Vania Konstantinova! Че думите от другата улица вървят успоредно с нашите, а понякога се пресичат в дълбока въздишка! Да е светла паметта ти! ❤ “

Коментар на лауреатката Йорданка Белева във фейсбук.

 

Ваня Константинова – „Думи от другата улица“

Тема от предаването на БНТ1 ДЕНЯТ ЗАПОЧВА сКУЛТУРА, 04.02.2016

http://bnt.bg/part-of-show/vanya-konstantinova-dumi-ot-drugata-ulitsa

Моето искрено възхищение към водещите за елегантното предаване!

С най-добри благопожелания,

Графът

Юнак Леля столетник

Юнак и още какъв!

Хич не се поколеба, чукна стоте като на шега!

И уверено тръгва в следващата десятка.

  • Майко, полегни да си починеш – я моли братовчедсестричката ми Ирка.
  • Майка ми никога не е лягала през деня! – отсича леля, настанява се удобно и се захваща със своите занимания.

 

„Да ни е жива и здрава, пък на стоте ще направим голям купон!“

(Спомняте ли си разказа ми за леля преди 6 години?)

Ха сега да видим!

Ще, утре ще е купонът! Че може ли иначе?

И ще обещаем пак – за 110!

Да ни е жива и здрава, пък ще направим голям купон!

 

–––––––––––––––––––––––––

Сега леля ми много трудно чува. Но и на това му се вижда края – на 1-ви февруари може да ви напиша телефон да си говорите с нея, ако искате! Така казва инж Минков…

Живот и здраве!

И години…

 

Ваня Константинова

Думи от другата улица

Vania Konstantinova cover (1)

Тази книга е издание на фондация LEXEMA

в рамките на програмата за издаване и разпространение

на съвременна българска литература,

осъществено съвместно с ИК „Пергамент“

издателство Пергамент – новини:

 Премиера на „Думи от другата страна“ от Ваня Константинова
Организаторите

„Дали, докато разгръщаме книгите на онези, които вече не са сред нас, някой от небето ни следи? Усмихва се или се надсмива, въздъхва или отвръща поглед? От редовете, които е написал, от спомена…от нас… А дали, ако бе имал възможност, щеше да събере всичките си неща в едно и да ни ги предложи… За съжаление, няма как да знаем, но можем да допишем историята така, както сме я писали, когато Ваня Константинова бе сред нас, така, както сме я живели, когато сме се вълнували от едни и същи думи, от една и съща музика, от едни и същи книги, и по един и същи начинни е стягало сърцето заради красивото и ни е вбесявала несправедливостта. Тази книга е многолика. Тя е и река, която сменя цветовете си всеки сезон, и броеница, чиито зърна се изнизват през пръстите, отброявайки и този миг, и този…и този…

Ваня Константинова ни отваря дверите към себе си за втори път. Прави го с творчеството си – многолико като самата нея, почти енциклопедично, енигматично, чувствено. Толкова чувствено, че от всеки ред струи настроение – избухва смях, притихва съгласие, приплъзва се ирония, наднича любов. С тази книга Ваня ни връща отново към времето, когато сме били толкова забързани и толкова разсеяни, че не сме забелязвали онова, което е искала да ни покаже. Но сега ще ни напомня винаги с деликатното си перо, с изключителната си ерудиция, с таланта си на художник, на музикант, на скулптор. Защото тази книга е мистична не само защото говори зад гърба на своя автор. А защото всяка дума в нея е цвят, тон и пластика. И не би оставила безразлични онези читатели, които за първи път ще се докоснат до това слово… Стихотворения, разкази, кратка проза, критика, дневници. Парчета живот в едно скромно томче. И произведения, писани в съавторство. Ваня Константинова не се скъпеше приживе, споделяше, подаряваше, общуваше. И ни респектираше. Обичаше и мразеше, гневеше се, плачеше, мечтаеше, градеше… Също като нас сега. Като хората преди нас и като онези, които ще дойдат, когато нашите сърца замлъкнат.

Погледнете тази книга с усмивка, разгърнете я нежно, четете я, когато сте сами или сред приятели, подарете я. Ние, както казва Константинова, ще бъдем и „изкусни, стари и объркани“, но това томче има рецепта как да се спасим.

…Любов моя,

любов моя…

Самотно лице,

лист бял – празен.

Любов моя,

любов моя.

Защо не ми е дадено

да зная

как да те спася…“

А дали?!

Благодарим ти, скъпа Ваня Константинова…

Силвия Томова

Въведение към книгата

ПОКАНА

На 1 ноември, неделя, от 14:00 часа в Столична библиотека (клуб „Алкохол“) на пл.“Славейков“ ще се състои премиерата на „Думи от другата улица“ от Ваня Константинова (издателство „Пергамент“).

Ваня Константинова (23.10.1960 – 15.04.2015) е родена в София. Завършила е класически балет в родния си град и в Петербург, а също и полска филология в Софийския университет и в Ягелонския университет в Краков, Полша. През 2011 г. основава Фондация за литература и изкуство „Лексема“, която подпомага публикуването на нови книги от съвременни български автори. Член на академия „Либер“. Нейни разкази, стихове и литературни рецензии са публикувани в редица периодични издания, литературни сайтове и антологии.

In Memoriam

Дъщеря ми Ваня Константинова – Генчева,

моята Точица,

напусна Земята.

Великите индиански вождове

Какво знаете за тях? Ако напишете в Google заглавието ще се появят 19 100 адреса като доста от тях не са по темата.

А за Горно нанадолнище какво знаете? В Google са 26 500 адреса… 😀

И все пак неизкушените имат някаква представа за вождовете – основно от уестърните филми. Както и за индианците изобщо. Каква?
Като прочетете „Великите индиански вождове” какво си спомняте?
В най-добрия случай за борбата им с белите заселници. Борбата – расова и културна – между индианците и белите за притежаване на земята.
За „дребното допълнение”, че индианците са живеели на нея от хилядолетия, а белите „заселници” са я „завоювали” няма да се сетите. Т.е., че ужасните диви индианци, с лошия навик да скалпират победените си противници, всъщност безнадеждно са се мъчили да отблъснат настъпващото бъдещо „присъствие” и ….. е, да, де…

Разбира се, казаното дотук се отнася за общите ни, масовите представи за ерата на „Американския запад”. За индианците е писано доста (близо 12 мил. адреса в Google) – има сведения даже за предците им хопите, които притежавали мистериозни и необясними лечителски способности.* И все пак ми липсва един Клод Леви-Строс, който да ги е посетил преди да дойдат заселниците…

И сред нас, българите, има десетки хиляди сериозно просветени и знаещи по въпроса.** Много повече, отколкото по света има знаещи за нашите борби против турския нашественик – нищо, че сме спасили тогава Европа от «присъствие». Ама като си нямаме Холивуд и автор като Карл Май (който, в интерес на истината, не ни е отминал – написал е един роман с приключения по нашите земи)! 🙂

Увлякох се, а аз за друго подхващам тази тема.
За да се похваля 🙂 с подарък от внука ми:

Картичка с портретите на великите индиански вождове

(„Респектиращи са били, нали?” пише Васко. „Не само” казвам аз. След като погледнете мимоходом картичката на прочутите „дивашки вождове” върнете се отново на нея и се вгледайте поотделно по-внимателно в лицата, израженията и особено очите им. Приличат ли ви на диваци, а?)

и миниатюрен tomahawk (томахавка).

Какво толкова за хвалба – картичка и сувенирче!

Ами толкова! –
Нареждат се до ножчето от Aiguille du Midi,  защото са купени в Маниту Спрингс,  а сувенирът tomahawk е направен ръчно от семейство Navajo Indian от Ню Мексико с автентични материали и технология на древните томахавки.  Даже вървите са от животински жили.

Ами толкова! –
За мен са неоценими не заради автентичността си, а защото Васко, когато е бил по такива изключителни места, си е помислил „Това дядо ще го оцени.”!

Колко внуци се сещат за дядо си на тази възраст в такива моменти?

Жив и здрав да си, момчето ми!

_____________________
* Между другото, в днешно време усилено се мъчим да направим с уреди това, което (според преданията) хопите са можели природно. А делфините продължават и днес да си могат… 🙂

** Българско Индианско Общество „Орловият Кръг“
Уникални копия на индиански бойни лъкове от началото на 19-ти век предложи за продан общество на индианците в България. Неговия център е в град Трявна. (Живи са индианките от детството в милата ми Трявна! 🙂 )

На 94 не е стара :-)

Преди двайсетина дена отидохме с Муниконтин да видим леля ни, че отдавна не бяхме ходили – време не напасвахме двамата. Иначе ходим с удоволствие, тя е много забавна и остроумна. Не е като посещение при стар човек, на когото засвидетелстваш внимание, ама седиш и броиш минутите, защото не знаеш какво да приказваш. Не усещаме как минава времето.

Леля на 94 не е стара, както сама казва, смеейки се (ще чуете накрая).
Поддържа интересен разговор за какво ли не – даже и по текущата политика е тип топ с много смислени разсъждения. Чете вестници, гледа телевизия (ама не само сериали 😉 ) – изобщо вътре в живота е, както се казва, даже с интернет е наясно и с опасностите в него за подрастващите.

Тя ни се зарадва много, както винаги. „Идвайте по-често” казва. Ние обещаваме съвсем искрено, ама после ха днес, ха утре…

Носим ú ние нещо сладичко, че тя открай време си обича. Похапва си тя и казва:
– Сладкото уж било много вредно за зъбите, пък на моите хич не им вреди! До ще време и на вашите няма да вреди.
И се смее заразително.

Разказва това онова, често се разчувства и аха да се разплаче. И ни предупреждава:
– Аз съм станала много плачлива, не ми обръщайте внимание. Събуждам се сутрин, започвам да си оправям тоалета и си викам „Аз май плача. За какво плача пък сега?” и спирам. 🙂

Навремето (да не уточняваме дати! 🙂 , като наближило да се раждам, в къщи започнали спорове кой да ми бъде кръстник. Всички напирали – вуйчо ми, лелите ми по бащина линия. Леля ми била най-малката, с най-малка вероятност да се вреди официално. Дядо ми, за да се отърве, казал „Който влезе пръв при бебето, той ще е кръстникът!”. И леля ми – тогава ученичка – разбрала, че това ú е шанса. Дебнала, дебнала и щом съм изплакал тя се шмугнала в стаята без да чака разрешение!

Много се обичаме с нея! Не като леля и племенник, ами наистина много. Цял живот!
Да ни е жива и здрава, пък на стоте ще направим голям купон!
…….
Последния път сестра ми направи няколко импровизирани снимки с джиесема си. Имате възможност да я видите в „реално време”, както и последния ú правнук и моя милост (за сравнение 😉 ). 🙂
Записът, на който разказва разни истории, е от преди 2 години. Малък откъс от петнайсетина минути – целият запис е 4 часа.

Леля разказва

Изкласил

Второто висше вече е факт.

Браво, мило мое момче!

Да си жив и здрав и да имаш много, много щастие и успехи в живота!

Заслужаваш го!

На добър час!

Целувам те,
дядо ти

n673714422_1556778_940529 Колко усилия има в тия хартишки и цилиндри!

n673714422_1556616_2717030 Ние сме!

n673714422_1556615_4639592 Грейнали…

n673714422_1556476_722010 Истинските Обединени Нации!

Митя

Разказах как се срещнах и ожених за момичето, което ме заслепи. Късмет за цял живот написах. Не е клише – това е равносметката за моя живот и семейството ми.

Нормално е да напиша за Митя. За нея, разни истории, интересни случки и приключения. Но не мога. Каквото и да напиша няма да можете да добиете истинска представа за нея и живота ни. Защото тя беше душата на нашето семейство. В напълно буквалния смисъл на израза. А душа описва ли се с човешки думи?

Само няколко жалони за да си създадете някаква представа.

От първия ден на присъствието ù в дома ни баща ми я наричаше „детко”.

40 години живяха заедно в един апартамент (в едно семейство!) майка ми и жена ми – снаха и свекърва. Без нито едно, дори дребно, скарване! Последните месеци от живота на майка ми (когато тя беше на легло) Митя се грижеше изцяло за нея.

По техни сегашни признания многобройните ù племенници във Варна с нетърпение чакаха лятото за да дойде „леля им от София” – винаги с нещо ново за тях и като подарък, и като забавления.

След смъртта ù колегите ù от службата (вече беше пенсионерка от няколко години!) по собствена инициатива правеха уикенд-спомени за нея. За яснота: по нейно желание прахът ù не е в гробищата, а на мястото ни, което тя много обичаше. Там всичко е отключено и всеки може да гостува, когато пожелае. Тамошните ни съседки години след смъртта ù ходеха „при нея” да си пият кафето – както ставаше приживе.

И не на последно, а на най-важно място – тя е причината гордостта на татко Точица да е това, което е!

Митя ни напусна физически, но продължава да е с нас. Какво означава това сега не ми се пише. Може би някога по-нататък…

Историята

История е – повече от 50 години минаха оттогава. Кога успяха?!

Малко предистория на историята. 🙂

Всяка политическа институция е наясно – не трябва да се оставят младежите на самотек. И сега (с малко голямшко закъснение 😉 ) политиците се сетиха – младежки формации към партиите, президентски бригади и т.н. А какво остава, когато се сменят идеологически строеве или се установява диктатура. Специални униформи и помпозни ритуали ли не щеш, световно възтържествуване на идеята (религията) ли или опознаване и спасяване на природата. До съвсем конкретните лагер-сбирки (май вече ги започнаха и сега) за обучение „в правата вяра”.
След 9-ти септември 44-а комунистическата партия бързо се съпичаса, че трябва да се готви „ново поколение с ново мислене” – по-сигурен начин, отколкото след това борба с „остатъците от буржоазното възпитание”. И още в края на 40-те започнаха масово да организират летни лагер-школи. За ония следвоенни години това беше „голяма работа” – достатъчна и добра храна, възможност да отидеш безплатно на морски или планински курорт. На последното не поглеждайте с лека ръка от сегашна гледна точка – напр., на Златните пясъци тогава имаше само няколко зелени дървени бараки накрая на гората, останали от немски военен пост (до там се ходеше пеша!) и няколкометрово дървено мостче, а за всички младежи това беше първо подобно приключение в живота! Думата „курорт” тогава означаваше нещо от категорията на Виенския бал сега – знаем за него, ама ние с вас не ходим…

Това въведение е необходимо за по-нататъшния ми разказ, както ще разберете.

Два пъти съм бил на лагер-школа – като ученик в Музикалната гимназия и като студент в Музикалната академия. И от двата имам добри спомени. Какво са ни обучавали не помня (не се престараваха 😉 ), но спечелих добри приятели – от първия Иво Кисимов, от втория по-малкия му брат Асето Кисимов (бате Асен). Спечелих и още нещо – за цял живот…

Студентският лагер беше в Банкя в сграда зад гарата. Някаква профсъюзна станция, ако се не лъжа. Бяхме студенти от всички вузове, доста народ (както се вижда от снимката). Нямаше достатъчно голямо помещение да си правим редовни общи забави и да се опознаем всички. Обособиха се различни компании. Любимите ни сбирки бяха „динени джамбурета” – купувахме дини и се събирахме в някоя по-голяма стая на веселба. Нашата компания беше от академиите по изкуствата.
Носех си обоя и често преди вечеря свирех – пред вратата на стаята ни в коридора, защото имаше интересна акустика и звукът се носеше по особен начин, с леко заглъхване. И на другите им харесваше – отваряха си вратите за да слушат, а често ме и подканяха.

За последната вечер ръководителите най-после се сетиха да организират „общо мероприятие”. Разбира се, то трябваше да бъде „издържано” и затова решиха всеки вуз да подготви кратка програма (самодейността току-що излизаше на мода 🙂 ). Пак добре, че ни казаха няколко дни предварително.

Естествено, преобладаваха песните. И, естествено, на всички певци трябваше акомпанимент. Сещате ли се магарето за какво го канят на сватба? 😀 Започнаха да пристигат делегации с диня под мишница и молба за помощ – колегите ми музиканти не се притесняваха да посочват с пръст към моята стая. Донесоха акордеон, нарамих го аз и започнах да обикалям стаите за уточняване кой какво ще пее и репетиции. Не ме притесняваше, макар че доста работа се оформяше – програмата заприлича на надпяване.

И така, от стая в стая докато…

Може и да се досещате вече, ама все пак сте много далеч от истината. Влюбване от пръв поглед е широко интерпретирана тема. Не е нещо необикновено. Всевъзможни описания, случаи, художествени произведения и т.н. Сравнявано е по всички възможни начини. И, като правило, след много години участниците във влюбването могат да опишат даже подробности в облеклото и фона на случая. Обяснимо – става дума за впечатление-удар.

Дойдоха две хубавици. Едната, хм… 😉 От ХТИ били, което означавало „Химикотехнологически институт”. Което не ми направи никакво впечатление – химията ми беше „terra Incognita” – ама нямах нищо против да поопозная ходатайката със закачливите очи. Която също май нямаше възражения.
Та значи, едно от техните момичета – варненче – пеело хубаво, ама много се притеснявало, та ако може да видя…
Тръгнах с тях, разгеле да разбера в коя стая е хубавицата.

Заведоха ме те, но не видях! Нищо не видях, никакви очи, коса, дрехи и обстановка не мога да опиша! Кои песни пя „варненчето” и как мина изпълнението не знам и сега! Спомням си само за миг при отваряне на вратата, че на леглото имаше седнало момиче – след това блесна силна светлина и нищо друго. Някакъв мой двойник репетира песни, акомпанира – аз виждах само светлина!

На другата сутрин се прибрахме в София. Никакви договаряния, никакви телефони и срещи. Знаех само името и че живее в общежитията на 4-ти километър.

Отидох в общежитията, намерих в кой блок са от ХТИ. Но все я нямаше. Както после се оказа, приятелките ù я криеха (и я навивали ?!? да не се среща с мен).
Като разбрах, че така няма да я открия взех налудничаво, но както се оказа единствено ефективно решение: застанах на пост на тролейбусната спирка на Орлов мост. От сутрин до вечер! Нямаше начин да не мине оттам – тролеите завиваха по реката и студентите слизаха там за Университета и Библиотеката.

И тя мина! На втория ден късно след обяд…

След няколко месеца се оженихме с Митя.

После се роди невероятното бижу Точица…

Вижте снимката. Правена е в началото на лагера. Виждате ли къде сме на срещуположни краища? Нито веднъж не сме се засичали през цялото време. И името ù не бях чул – щеше да ми направи впечатление, не е обикновено, нали? Ха обяснете ми тогава нещо за причината и следствието, подготовката среща удачния момент, и др.п.

Какъв ти удачен момент, то си беше ослепителна светлина!
И на снимката ни на зряла възраст си личи как свети…

bankia1

bankia-mitia4 bankia-vesko4

img478-2

Късмет за цял един невероятен живот, невярващи в късмета!

%d bloggers like this: