Category Archives: Луди глави

За щури постъпки

По наследство

Дълголетието, щастието, ракът, глухотата, астмата, псориазисът, кафето и чесънът, за имотите да не споменавам – за какво ли няма да намерите в Google, че се „предава по наследство”.

А луди глави предават ли се по наследство?

Според моята „хипотеза” и семейната ни традиция, да!

За внука ми Васко писах в „Иглата по пладне”. Дали нещо му е дошло по наследство?

Разлиствам тефтерчето със спомени да търся потвърждение на „хипотезата” си. И без много ровене:

Време – преди 30 и кусур години, зимата.

Мотаем се ние с Точка из къщи. И двамата свободни, а Митя непробиваемо заета служебно. Качваме се ние скоростно и по-скоростно до Черни връх, ама това не е работа, всекидневие. Скука, с една дума.

И на таткото му дойде идея „и той се хвана за нея”, както пише Валери Петров в „Песничка за пазачите на фара”.

– Искаш ли да направим един преход от хижа Заврачица до хижа Грънчар и през Трещеник и Якоруда да се приберем? Хем ще видим каква е хавата на Трещеник, нали ще ходим скоро на зимен лагер там, хем ще се повозим на малкото влакче от Якоруда – питам аз Точица. Защо ли се мотивирам чак толкоз като си зная какво ще ми отговори:

– Уха! – отговаря тя възторжено категорично.

– Ти точно този маршрут не си го минавал и лете – включва се „черната станция” на майка ú. (Знаех си аз за кого се мотивирам!) Уж не ни обръщаше внимание.

– Какво толкоз, маршрутът има и зимна маркировка. Ей, виж тук пътеводителя на Рила. Ще спим на Заврачица и на Грънчар. За три дена ще направим прехода.

– Ти какво, да не искаш да кажеш, че нямам понятие от планина? – втвърдява тона „черната станция”.

– Нали може да дойдат с нас и двама мои приятели – умело се намесва Точка в посока „въпросът е решен”.

– Знам ли ги? – питам аз.

– Не.

– А знаят ли какво е планина или са я виждали само на картичка?

– Честно казано, не знам. Ама ще се оправят. – оптимистично заявява тя.

– Ако са куражлии да тръгнат, добре. – казвам аз – Само ги предупреди, че след това хленчене не признавам!

– Нямала си баба белица… – злорадо иронизира „черната станция”, очевидно поуспокоена, че ще има още хора с нас. Ако беше ни видяла в пълен състав… 🙂

В оставащите три дни започва подготовка. Което ще рече, че майка ми по собствен почин ни оплете по чифт вълнени ръкавици и „скафандри” само с отвор за очите. Тях приехме като екзотичен инвентар за снимки. Идея си нямахме, че те ще спасят от измръзване бузите и носовете ни!

Останалата ни „екипировка” си беше зимните ни грейки и обуща. Единственото допълнение – по-дебели пуловери и чорапи. 🙂

В уречения ден се срещнахме с момчетата и потеглихме. Видяха ми се притеснени, ама реших, че може да е от мен, нали не се познавахме. „Ако има нещо ще проличи на Заврачица” помислих си аз „и най-много да се върнем”.

Вечерта в Заврачица стана разговор с хижара. Пита ни колко ще стоим. Като му казах за намерението ни помръчня и каза, че не може да ни пусне, защото прогнозата е за много ниски температури. Поприказвахме си, в крайна сметка разбра, че няма да ни спре, но явно се притесняваше. Сутринта, след като се опита да ме убеди още веднъж, ни изпрати до някъде с „На добър час!”. После разбрахме, че веднага се свързал с Грънчар и предупредил за нас.

Хванах аз маркировката и потеглихме. Нищо особено за прехода. Само дето двата фотоапарата, които носехме – с обикновен филм и цветен диапозитив – замръзнаха почти в началото и спряха да снимат. Имам всичко на всичко 5 снимки, ще ги видите. Няколкото снимани диапозитива изглеждаха като правени в призрачна нощ.

По едно време небето и светлината се промени доста странно (беше ясно времето) – стана някак особена, сивкава.

Когато „надвиснахме” над Грънчар забелязах човек около хижата. Оказа се, че хижарят непрекъснато излизал с бинокъл да ни чака.

Посрещна ни човекът само както истински хижар може. На известно разстояние от хижата и с готова вряла бобена чорба и бумтяща печка!

„Добре ли сте?” бяха първите му думи и после допълни под нос (след като ни огледа 😉 ) „Луди глави!”.

Преспахме в хижата и на другия ден по живо по здраво слязохме (по пътеката през Голямата и Малката лавини) до Якоруда.

Качихме се на теснолинейката за Септември. Влакчето пълно с младежи и моя екип видимо живна. Изчезнаха някъде, а аз се зачетох в някакво попаднало ми списание. По едно време ми се стори, че нещо странно става. По пътеката преминаваха покрай мен младежи, поглеждаха ме особено и отминаваха. След малко други.

Каква се оказа работата. Всичките тези младежи били алпинисти. На Пирин имало републиканско състезание по зимен алпинизъм. Предишният ден (денят на нашия преход) прекратили състезанието поради опасно ниските температури и отборите се връщаха. Като разбрали от дъщеря ми от къде идваме и като видели „екипировката” ни… 🙂

– Щяхте да ни побъркате! – посрещна ни Митя с отворени обятия..

Ей този спомен изскочи от споменика. Бива ли го или не за теорията „Луди глави по наследство” вие ще кажете.

Виждате ли „екипите” ни? На първата снимка правото момче даже е в артистичен, чаплиновски стил. 🙂

Но, да си кажа право, издържаха момчетата без да гъкнат!

Това пък какво е?!?

Мой приятел в ipernity е пуснал много забавен клип, на който при това се вижда истинска уникална случка.
Искрен смях ме напуши и реших, че ще го покажа и на моите гости тук – да се позабавлявате и вие.
Докато търсех линка, с който да може да се отваря и от нерегистрирани в ipernity, в главата ми пак бръмна „Това пък какво е?!?” и се нароиха (както обикновено! 🙂 ) невикани въпросчета:
– Само голям кураж ли трябва, за да се пуснеш в това приключение, или и съвсем луда глава?
– Защо бикът тръгва сериозно в нападение, а веднага след като човекът пада явно променя намерението си да го нарани? Ако се вгледате по внимателно, ще забележите, че го блъска с муцуна, а не с рога и даже внимава да не го настъпи.
– Може ли животно като бикът да разсъждава и променя действията си съобразно обстановката? Обърнете внимание, че вместо да се мъчи да го промуши с рога, той доста внимателно закача панталона на рога си и го вдига във въздуха. Когато противника ги наранява ето как реагират биковете

Оставям ви да си отговорите, моите отговори няма да пиша.
Едно заявявам категорично: бикът обра моите адмирации– няма по-точен и ефикасен начин да обърнеш един мъж в бягство! 😀
От много приказки без малко да забравя адреса на клипа. Ето го:

hispano senvestigas \’\’sin\’\’!

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното, не е трудно 🙂 :

Иглата по пладне

(на) Иглата по пладне – Aiguille du Midi – назовали древните хора от долината на Chamonix иглоподобния връх над себе си далече в небето, като виждали всеки ден как слънцето по пладне се подпира на него.

Тъй е било – така кръщавали в незапомнени времена, че и до днес, местности, хора, предмети, сечива, всичко. С име, което нещо да казва, да е лика-прилика. Родата ти може и „царствен” (Васил) да те кръсти, ама хората казват „Какъв цар си ти, бе, ти си само едно графче!” и те детронират. Спомен от детството ми е, че край Трявна имаше колиби* „Сърбогъзите”. 🙂

Но да се върнем на Иглата, където си почива по обяд слънцето.

Алпите са това – не си играят с предпланинска подготовка и подобни глезотии. Издигат се изведнъж, пък който иска да се катери по тях негова си работа! Разликата в надморското равнище на Шамони и Егий дю Миди е по-голяма от тази на София и Мусала. Представете си София и на мястото на Витоша – Мусала!

Хилядолетия на хората и през ум не им е минавало да отиват „горе в небето”. Каква работа имат там? Да видят къде посядва слънцето по пладне?!?
Докато не се появила луда глава да се качи малко по-нависоко. После лудите глави се умножили полека-лека и така до 8 август 1786 г. (обърнахте ли внимание на годината?), когато в 17 ч и 23 мин туристи забелязали с телескоп две малки мърдащи точици на челото на Монблан – д-р Пакар и  Жак Балма.
Учен естествоизпитател и местният ловец на диви кози и търсач на планински кристали.
За лудите глави ценз няма – решили и се качили без специално облекло и снаражение, дори без въже!


(информацията и снимката са от http://www.xtdev.com/ski/wmview_bg.php?ArtID=492&fen=0 )

Алпите – за алпинисти! Нали оттам им е дошло името.

Да, ама лудите глави…
Хрумнало  на някого съвсем лудата идея да се направи кабинков лифт от Шамони нагоре. Съвсем луда, като се има предвид, че става въпрос за баш Алпите (и Монблан поглежда отгоре!) и е първата половина на 20-ия век.
Но лудите глави се намират като краставите магарета.
В крайна сметка 1955 г. лифта бил готов. Само 4 жертви има при построяването му и досега държи рекорд за най-вертикален кабинков лифт – от 1035 м до 3842 м надморско равнище и за най-дълъг кабел без пилони (1500 вертикални метра).
Как са го направили ми е толкова трудно да си представя, колкото и строежа на египетските пирамиди!

И сега, след 20 мин. возене нормалните глави (стотици хиляди целогодишно) стъпват по темето на Алпите и гледат гордо. За ония, Пакар и Балма, се сещат само пред паметника им в центъра на Шамони.

Но за лудите глави все се намира нещо…

През март тази година внукът ми с приятели отишли на кратка ваканция в Шамони (те са запалени сноубордисти). Пързаляли се на междинната станция, което си е впечатляващо преживяване.
Спускането от самия връх по глетчерите е доста опасно и се прави с водачи, защото обстановката по ледниците се променя. Добре, ама водач нямало и те се отказали.
Васко, обаче, не.
Качил се до върха и се приготвил да се спусне сам.
На старта имало възрастен (около 70-годишен) скиор. Заговорили се и той, като разбрал, че Васко за първи път се спуска, му предложил да кара с него.

И се спуснали… 🙂

Ей тази кратичка история е повода за това писание с дълъг предговор. И първопричината, която ме подсети за серията „Луди глави”.

Снимки от самото спускане няма, защото е нямало кой да снима. Но вижте албума, той дава известна представа за преживяванията.

http://picasaweb.google.com/vaskonst/AdrLpH?feat=directlink

П.С. На самия връх има кафе и сувенирно магазинче с неща, които само там се продават. Това ножче от там ми е изпратил Васко:

П.П.С. За Aiguille du Midi и кабинковия лифт си заслужава да прочетете повече, но е лесно за намиране в нета.

_________________________

* колиби – така се наричаха малки селища от по няколко къщи (заселени, обаче!) в планината. Нещо като кандидат-села. 🙂
Не бяха много. Там живееше най-бедното безимотно население, което се изхранваше с ниско платена работа по градовете и големите села.
Ако погледнем откъм жителите, пък и статуса, сега колибите станаха повече от селата…

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното, не е трудно:

Луди глави

Има такава категория хора.

Хора като хора, всичко им е наред, пък току научаваш, че свършили една дето в главата на нормален човек не се побира. Свършат я и после пак са си наред – като ги питаш се изненадват „Какво пък толкова?”. И се хилят доволно.

Лудите глави не трябва да се бъркат с хората, които поемат рискове в името на професията, славата или идеите си. Нито с другата категория – луди хора.*
Тези, последните, целенасочено и обмислено вървят срещу течението. Предварително декларират това, ударите на съдбата под и над кръста не ги спират. Всички си знаят, че са „луди хора, тръгнали да оправят света!”. Понякога им ръкопляскат, но винаги от разстояние.
На кой нормален му се иска да си разваля рахатлъка и да го нарекат „луд човек”?.. 😉

Лудите глави са съвсем различни.
Техните „изпълнения” като правило се научават постфактум.
Като правило става дума за нещо с твърд риск над 80%.
Като правило те изобщо не калкулират предварително този риск. Игнорират го напълно като възможност.
Като правило в 99,9% от случаите всичко завършва нормално. Не щастливо, а нормално – все едно не е имало такъв риск.

Ако можеше някой да ми каже как става тая работа!

И аз не мога – нищо, че съм донякъде от тази категория. Не само аз от семейството, но и Точица, и Васко.

Това, което знам, е, че никакъв риск не е присъствал дори хипотетично в главите ни. Че за него и колко е било опасно ние научавахме също постфактум. Не от невежество или нехайство, а защото предупрежденията на умните хора отскачаха от нас като топки за пинг-понг.

Ние просто си знаехме, че всичко ще е нормално. И то беше нормално!

Щури хора!

А, ето това е! Ако трябва непременно лудите глави да наречем хора, щури е точното! 🙂

_________________

Това е въведение към няколко писания (за колко случая ще се сетя 🙂 ) в новата ми категория „Луди глави”.

Очаквайте с лудо нетърпение! 😀

__________________________________

* Странно, тази дума „луди” изглежда ни се харесва на нас хората. И си я използваме не съвсем по предназначение като съдържание. Луди хора, луди глави, луди мисли, луда постъпка… За хората с болна психика сме я оставили само самичка: луди.
Направо да се замислиш кое е за предпочитане – да си луд някакъв или нормален… 🙂
___________________________

Следващите снимки не са мои, от http://smile-bg.com/snimki/hora/ са. Моите запазвам за илюстрация на публикациите, а тези са просто от обикновения живот. 😉

Олимпийски надежди 

Като големите 

И после…

Та чак до

_________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното, лесно е 😉 :

%d блогъра харесват това: