Category Archives: Житейски истории

Голямата изненада

По-отдавнашните ми приятели и гости знаят, че в нашето семейство по стара традиция приятната изненада е на почит. Особено когато става дума за подарък.
Но сегашната изненада постави рекорд за всички времена!

Онзи ден седя си аз пред компютъра, Милчо лежи върху принтера и внимателно следи всичко да е според протокола. Хич не обича, милият, нещо да излиза от рамките на познатото. Нарушава му се спокойствието, напрежение се създава да се проучи защо, как и до каква степен новото ще стане старо. 🙂
Та седим си ние двамцата, когато идва Точица и ми казва:
– Ела оттатък (това означава в хола), че един човек иска да те види.
– Така по домашному ли – питам аз с крива физиономия. „Някой неин познат, който е прочел нещо в блога и иска да ме види“ мисля си.
– Да, добре си – казва тя благосклонно, което ми прозвучава доста необичайно, но минава и заминава – тръгваме двамата към хола.
Влиза тя напред, аз след нея. Още не го виждам „човека“, закрит е от отворената врата.
Пристъпвам и…

Васко, внукът ми, пристигнал от Брюксел специално заради мен!

Ето така завършвам днес поредната десятка и започвам следващата.
С най-големия подарък-изненада, за който дори и не съм мечтал!

Жена

Написах заглавието, започнах текста „Една …. жена” и запецнах!

Ха сега, де!

Да напиша „обикновена” – ами като не е?! (Къде сте виждали обикновена жена, всяка си има нещо необикновено!)

„Нормална”? Я да внимавам, какво ще рече това, че има и ненормални ли?..

„Стандартна”? Пази Боже да изрека такава обида по адрес на жена!

Няма да ви казвам що думи прехвърлих докато ми просветна в главата: само жена, без никакви прилагателни. Не е измислено още такова прилагателно, което да пасне напълно на съществителното „жена”.
Жените откъдето и да ги погледнеш са си съществителни и точка!

Така. Реших си проблема и ми олекна. Продължавам.

Една жена, която не ви е съвсем непозната, ми даде повече от сериозен повод за това писание. Няма как да не го направя – доста впечатлен съм и трябва да го споделя.

Жена, веднъж добра, друг път лоша – според обстоятелствата, както му е редът. Вярна приятелка. С много чувство за хумор (личи си от линка). И със състрадателност доста над средното ниво…

Разказът ми за конкретния случай не може без въведение. За да разберете и почувствате трябва да започна с предисторията за Линда и Динго.

Споменавал съм за кучешкото „общество”, което живееше в градината на НДК преди години. Тихо, спокойно, без никакви инциденти, докато си отидоха едно по едно от старост.
Преди 12-ина години се появи от някъде една странна двойка млади кучета. Кротко, без нахалство те постепенно се приобщиха към другите. Жените ги кръстиха Линда и Динго. Бяха неразделни в буквалния смисъл на думата. Линда беше светлокафява, стройна, с изключително изящна фигура (напомняща фараоново куче).

http://t1.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcRWa7UqVAH2yExN1zEE1SSYIuStwYslPqSbPORleWNFEvOb-gFkSVioctg

Динго (вероятно потомък на хъски) е с характерната набита, „мъжка” фигура.

http://t0.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcSdHNApoJmay0Hh2YmbA__SiJIfz8oPRuUGrAv9t0EQvB5_7AwFt0SNS44

Когато се случваше да прочистват района на НДК заради някой високопоставен гост (традиция, датираща от преди 89-та!) „кучкарките” намираха начин да скрият временно кучетата за да не ги приберат хората на Софиянски, че се знаеше какви са последствията…
При един такъв случай преди десетина години (ако се не лъжа Кондолиза Райс ни беше удостоила с честта 🙂 ) Мариана прибира в суматохата Линда и я затваря в магазинчето си. Още на другия ден Линда намира начин да се измъкне и докато се ядосват, че може да я хванат и ще загази, се появява на вратата с Динго…
Така те си останаха на длъжност доживотни пазачи (без ирония – магазинчето е мазе, обекти, които често се посещават от неканени гости), а Мариана със собствено куче в апартамента и две „приемни” в мазето. 🙂

Преди около 2 месеца на сутрешната среща в Monte Negro Мариана ми се оплака, че нещо лошо се случва с Линда, едвам става и не може да ходи. Скоро след това кучето напълно се обездвижи.

Какъв съвет се дава в такива случаи всички знаете. Но тя ми заяви: «Очевидно не изпитва никаква болка. Нека си довърши дните, които ú са писани. Няма да съм аз тази, която ще ú ги съкрати!»
И го направи! Нагласи постелка, завивка, всяка сутрин ставане в 5 часа за да я почисти, измие, да ú даде вода и я нахрани, да я обърне за да не се залежава на една страна, вечерта да я завие и т.н. В продължение на почти 2 месеца. Грижи за едно куче, което даже не беше нейно в истинския смисъл на думата.
Преди 5 дена Линда почина…

Няма какво да кажа повече – историята говори сама за себе си.
Само едно необходимо допълнение: в цялото ми писание с право се говори за жената, за Мариана. Но хубаво си помислете – всичко това щеше ли да е възможно без съучастието на мъжа ú Кольо? Сещам се за „били си лика-прилика”… 🙂

Ето това е простичката история, която исках да ви разкажа.

………………………………………………
Ексклузивни новини. Онзи ден, както си вървели по тротоара Кольо казал на Мариана „Виж какво коте!”. Докато каже и то (по-точно тя) се лепнала за нея. Чисто черна със зелени очи. На около година.
Сега любимото ú място за спане е под мишницата на Кольо… 🙂

…А беше казала „никакви животни повече!”… 🙂

5,9 по Рихтер почти в София

Тръсна ни доста яко.

И в София, за Перник да не говорим.

5,9 по Рихтер си е внушителна степен. От висшите респектиращи. Ако се не лъжа и в Италия последното земетресение беше с такава сила.
Ние, обаче, извадихме късмет – епицентърът е много дълбоко.

Чувам сравнения със земетресението във Вранча 1977 г., но като добре помнещ определено казвам – тогава се усети по-силно и по-страшно.

Ние с Точица почакахме някоя и друга минута след първия трус в 3 часа пък кротко си легнахме отново. Но в 4 и половина вече ни вдигна окончателно и залегнахме на компютрите да разберем откъде ни се стовари на главите това чудо.

Както е нормално, първите сведения ни даде dariknews. Доста бяхме шокирани от „5,9” и „епицентър между Перник и София”. Даже в първия момент помислих, че има някаква грешка! И как иначе – на 20 км от София, 5,9 по Рихтер и в къщи не паднаха даже книгите от полиците?! За вярване ли е?
Чак като стана ясно, че епицентърът е на 10 км дълбочина нещата горе-долу си дойдоха на мястото.

Та стоя си аз в dariknews.bg и докато чакам за пресни новини чета коментарите. В които основно се ругаят поголовно медиите за липсата на новини и подробности. Даже един „нашего брата” пише „Утре ще ни четат коментарите и ще ни ги разказват с дни”.
Прав е, но я ми кажете какво друго може да стане в първите минути и кой може да съобщи нещо от горещата точка? И дали „всемогъщият Нет” в този и в подобни случаи не „сдава фронта”?
Логично в тази ситуация нетът не свърши особена работа по отношение на информация. Кой от Перник и болшинството блокове на София е останал в къщи на компютъра за да осведомява света и любопитните нетмани какво става край него? Ще кажете „защо в къщи, сега вече може отвсякъде”. Може, ама не може без да се взреш в екрана, което си е, кажи-речи, същото…

При земетресение най-актуалната медия е доброто старо радио. Там хората непрекъснато се обаждаха от различни места и разказваха от улиците. И ги слушаха другите хора от улиците, докато вървяха нанякъде и се озъртаха какво става около тях.
Затова и аз излязох от сайта и пуснах радио Дарик за да дам свобода и малко почивка на очите си. Радиото се чува навсякъде, сайтът се гледа на екран!

Като четете това да не си помислите, че съм станал интернетофоб? Нищо подобно! Интернет свърши една изключително важна работа: да предупредим близките си из чужбината още преди да са чули новината за „катастрофално земетресение в София”, че „5,9 се усети като 3,9” и всичко ни е наред. Та да не изпадат в паника.

Е, това е!

Писах вече за едно земетресение, сега пиша за второ, за трето абсолютно не желая да пиша! Категорично предупреждавам там не знам кого, той си знае…

Да сме наясно!

Честита Баба Марта!

Баба ли!!

Де бой, де!

Бой на всичките мъже, дето само повтарят „баба, баба” –

и на големия ú брат, дето се големее с многото си празници;

и на малкия Сечко, дето като се разлудее спирка няма;

и на останалите, важните с императорските си имена, дето се излежават по плажовете на топло и си похапват от есенния берекет…

Няма правда, ей!
На единствената жена оставили да разчиства натрупаната смет през зимата (че братята хвърляли кой къде свари!), да освежи и украси с по някое цветенце и свежа зеленинка!

Радвайте ú се, на ръце я носете красавицата Марта!

Та да бъдете бели и червени, здрави и весели чак до другата баб..пфу!.. червендалеста хубавица Марта!

Залудо…

По какъв повод се сетих за поговорката „Залудо работи, залудо не стой!” ще разберете след малко.
Винаги съм я харесвал тази поговорка! В житейския ми опит и най-„залудо” свършените работи след време се оказваха „добре, че го направих”… 🙂

В това писание ще обърна реда – първо ще коментирам чат-пат и после ще дам повода за коментара ми. Разбира се, казаното ще е „от моя баир”, пенсионерският. Вие ще си мислите от своите си възвишения, ама все пак не забравяйте, че пенсионирането ви е в кърпа вързано… 🙂

Коя болест е най-разпространената сред пенсионерите и е тема на 99% от разговорите им?
Болестта „болестите”!
Реалните и, ако липсват (дай, Боже!), предполагаемите. Всекидневно разменяната информация за симптоми, рецепти и „достоверни” случаи вероятно по обем е в челната тройка на съвременния информационен масив.

Да е така си има обективна причина. До вчера си бил в калабалъка, може като последна дупка на кавала, но все пак в музиката. Днес вече и за дупка не те признават! И, което е най-трудното, трябва сам да си търсиш занимание и контакти със себеподобните. На стари години как се учат тия работи, а?

За щастие и пенсионерите са своеобразно социално общество с характерните черти на другите. И при тях има инертни, агресивни, многознайници, и т.н., чак до инициативни! Такива с трънче отзад в гащите… 🙂

За такъв случай, който ме „боцна” да напиша горното, ще узнаете като цъкнете тук. Една чудесна идея, превърната в невероятно „речено – сторено”.

 

Крушите, които…

Една сутрин през миналата седмица, още преди да вляза в Monte Negro  виждам през стъклото на витрината продавачката и „кръжочнички” да заговорничат нещо наведени над няколко круши, изсипани върху щанда от голям пълен плик.
Откъде ли са ги взели – мисля си – толкова подбрани и по стандартите на ЕС не можеш намери. Вярно, за реклама или за изложба може да се изберат няколко от няколко десетки кг., ама тук за какво? В кафето круши не продават, я!

 Круши за снимка

Влизам и от вратата:
–         От къде е това чудо? – питам.
–         Мое производство – отговаря усмихната Цеца (тя е продавачката, живее в Своге и от там идва на работа) – донесох ви малко.
–         Леле, браво! – казвам аз – Ама не е трябвало да ги подбираш толкова, голяма работа е паднала. Те и така са явно много хубави. От едно дърво ли са?
–         Какво едно дърво, цялата ми ограда от край до край е отрупана с тях. И нищо не съм подбирала, всичките са все такива.

Гледам, Мариана нещо се подхилква, а аз междувременно вече съм взел една в ръка и я разглеждам. На вид и тежест съвсем нормална круша, само дето е направо съвършена. Последната реплика на Цецка ме настига точно когато дръжката на крушата започна нещо да ме смущава.
И хем ми светна, хем не можех да повярвам на очите си – декоративни кратунки!

Крушите се оказаха кратунки…

Виждал съм най-различни по цвят и форми кратунки.

Тая сутрин се поразходих и из нета. Попаднах даже на репортаж (с видео) за хобито на бивш полицай, който в двора си на конструкция за асма сади десетки видове тикви и кратунки. Такива не видях никъде!

– Избери си и си вземи – казва Цецка.
Какво ще избирам и да искаш не можеш!

Взех си, виждате ги на снимките.

Ябълката е истинска

Домашната контрола Милчо: Какво интересно има тук, че снимат?

Не можах да разбера! Трябва да помисля.

Съжалявам, че няма как да ви покажа оградата – не е на съседната улица, все пак. И аз само си я представям…

Докато пишех тези редове си мислех, че вероятно няма да успея да предам истинското впечатление, което правят когато ги види и пипне човек „на живо”.
И друго ми хрумна:
и имитацията (неоригиналността) може да бъде съвършена и да получи свой живот и ценност, различна от оригинала, който имитира. От целта, формата, майсторството зависи. Примери много, моя е музикален:

Балетна сюита „Кармен“

Внимание! Балетът тук е повече от автентичен!!!

Освежаване

Приятна, свежа дума!
Кажа я и веднага в главата ми само се включва slideshow – Колчо лочи с нежното си езиче водичка от шепата ми, лек галещ бриз в призрачната нощна Венеция, ей това цвете, снимано от Васко в италианските планини близо до живата водичка, изпотената халба бира… (мастиката „Пещера” и „Флирт”-та оставям за рекламите или на вас 😉 ).
Нещо такова, но според вашите представи и фантазии:

За презентацията е нужен JavaScript.

Добре е да ти дойде наготово нещо свежо! 😉
В повечето случаи, обаче, трябват доста усилия, за да си го спечелиш.
За добро! Каквото се получава без усилия не се цени.

Пиша ги тия работи, не защото е голяма жега и човек току гледа да се пъхне под душа в препечения град – за самоизмама, че получава малко свежест. Вярно, че свежестта в болшинството случаи върви ръка за ръка с водата. Но с истинската вода, искряща и свежа, а не оная от тръбите и резервоарите. Като тази капка вода в края на дъжда, събрала в себе си целия свят: Снимката е от NASA    


Пиша ги, защото в къщи взехме, че направихме така нареченото „освежаване”. Което било песен в сравнение с оная работа, наречена „ремонт”.
Песен, песен, ама и песните напъване искат! 😉

Нашата „оратория” започна с излизане от строя на моя милост още при подреждането на сцената. Така става, когато човек си забравя ЕГН-то! Оттам нататък ние с Милчо бяхме от пречкащата се масовка. 🙂 Все пак имах немаловажна задача – да не изпускам и секунда от поглед персийчето, че се отваряха твърде много възможности за пребоядисване на козината, а и за скок навън от 6-ия етаж…

Благодарение на Светльо случихме много със солиста в „песенното изпълнение”. Ама наистина много – сигурно подобни хора са изключения в гилдията! Тихо, кротко, свърши не само работата, която му беше по сценарий, ами и още каквото му се мерна пред очите. 🙂 Трябва ли ви „освежител” чукнете ми имейл, с чиста съвест ще ви дам координати.

Главен диригент на целия концерт беше Точица. Откъде се взеха тия сили и тая издръжливост в тези по-малко от 40 кг. идея си нямам. Тя си знае! Отстрани различно изглежда…*

Накратко, сега в къщи е много свежо. За очите – за дъха ще трябва да почакаме. Оказа се, че по-сигурно и по-добро от старата блажна боя все още няма. А за нейните ухания няма какво да ви разказвам – всички сте ги дишали… 🙂
_________________________
* Това ми напомни един стар виц. Направил някакъв човечец нещо велико за нацията. Решили да го наградят подобаващо. „Избери си какъв искаш да бъдеш, веднага ще те назначим”. Не се колебал човекът. „Искам да бъда като оня, дето махаше една пръчица снощи на концерта. Лесна работа, а всички му ръкопляскат.”

Ценности с дата

«Ценностите са фундаментално понятие, обозначаващо познавателната струк­тура, която осигурява критериите за избор измежду алтернативни по­ведения. Става дума за това, което ориентира избирателността на човешкото поведение и човешката  активност в социална среда.” /Доц. Марин Паунов, доктор по икономика/

И тъй, избор – грешка, избор – грешка, лека-полека хората още в прастари времена си нагласили „кодекс”, който да предпазва идните от повтаряне на грешките. Ей това поведение върши работа, ей това e нефелно. Животът да върви напред, с други думи, да не започва все отначало.
А каква система за утвърждаване на ценностите създали – нямам думи от възхищение:

Поговорки!

„Както думат хората …” и щрак – няма мърдане, не ти го казвам аз или филанкишията, а хората! Щом върви приказката година след година, значи е вярна, няма да грешат всички, я!

Хубаво, ама трупали се поговорките, вървял животът напред, вървял, и ей го – стигнал до нашето време. Включително с наша помощ, разбира се.
И я нагласихме така, че „повечето от стойностните неща, които човек може да направи за себе си и отчасти за другите, не носят максимални печалби на големите фирми-производители и на медиите, нито подхранват наполеоновското его на „величията” от всяка една разновидност!”, както прочетох някъде из нета.

И кой мислите е отстъпил в тоя конфликт? Въоръженият с поговорки народ?

На ценностите вече трябва да поглежда човек датата на годност…

Не че поговорките са забранени или забравени, ръсим си ги с умни физиономии (мъдростта на вековете!) от време на време. И се правим, че още са валидни.
Като тази, например:

„Скъпи на триците* – евтини на брашното“

Нали знаете в какви случаи се казва и с каква цел?

Знаете, ама на тази поговорка вече е изтекъл ценностният срок, мили мои гости. И от доста време е с обърнато ценностно послание, добре се вижда:

Трици – брашно.

Кое тачим повече днес?
Аха, веднага забравихте за поговорката.
Триците, разбира се, те са десетократно по-скъпи от брашното. Има ги даже вносни (тихо, да не чуят дедите ни, че ще се обърнат в гробовете!) над 4 лв. четвъртинка кило!

Сетила се е някоя фирма-производителка, че ако намери начин да научи хората да ядат трици вместо животните, печалбите им ще … ехее! Сродните фирми подскокнали „гениално!” – и ни научиха. Не всички ни още, но скоро и това ще стане – „не се храниш здравословно” е едно от най-сериозните нарушения на съвременните ценности. 🙂

Или ако осъвременим известната кралица с пастите „като нямате хляб, яжте трици!”.

Все пак – „островчета” като това

http://www.btv.bg/news/bulgaria/obshtestvo/story/58478114-Kardzhaliysko_selo_s_naymnogo_vodenitsi.html

сигурно ще останат. „За мая”, както казват хората. 🙂

Не може да изчезне без следа нещо, за което още се песни пеят!

http://www.youtube.com/watch?v=rz-Vv6WOkMQ

Че то, истинският хляб се прави от добре пресято брашно.

Ще зобаме трици, ще зобаме, па най-накрая ще си спомним за забравения хляб-душичка…**

____________________________

* Трици – отпадъкът, който остава след пресяване на брашното. В миналото с тях хранели домашните животни.

** Дано не си останем само със спомена, че в зърненото производство има още нещо, което може да се вреди – плява… 😀

През прозорците ни

23 януари 2011, идеален център на София.

През прозореца към двора.

Да не повярва човек!

Зимно спокойствие. Красиво.

През предните прозорци към улицата всичко е нормално – покриви с всевъзможни изоставени антени (разкривени във всички посоки на света) от младите години на нашата телевизия и тук там по някой полулегално (до билото на покрива! 😉 ) повдигнат таван. Приюти за несретници, нашенски съвременни мансарди, още не възпети прочувствено от изкуството, за разлика от класическите. Чистият бял сняг не помага много за подобрение на изгледа, затова щорите ни са само открехнати да пропускат светлина.

Още един „прозорец” в хола – телевизорът. Напомниха ми антените. Но за него ни дума! На кого му се приказва за ужасии и пошли тъпотии от местен и международен характер.

Я по-добре на задния прозорец докато я има красотата…

Подаръкът на дядо …

Първа сбирка след празниците. Групичката от двайсетина 4-годишни деца постепенно се настанява в полукръга от малки столчета. И от „ври” обстановката започва осезаемо да преминава в „кипи” – нали не са се виждали от преди коледа.
Едната от госпожите* предвидливо решава да предотврати неконтролираното изкипяване с оригиналния въпрос „Какви подаръци ви донесе Дядо Коледа?”.

Такъв онакъв, ама този въпрос не случайно си е запазил високия имидж през годините!
Децибелите веднага спадат – любопитството на хлапетата ги накарва почти да се изслушват. И започва да се реди нещо като списък на предпразничните реклами… 😉

Госпожата (която не е „госпожа” 🙂 ), усещайки назряващата все по-„медийна” атмосфера, бързо променя насоката:

– А на кого подаръкът е най-интересен и защо?

/Ехаа, това „защо” много ми хареса!/

Първоначалният хор „Моят!!!” във форте фортисимо бързо влиза в декресчендо като се стига до защо. На децата днес им сече пипето, те се раждат с … а бе, сами знаете, нали непрекъснато четете и разказвате разни детски цитати и случки!

Та в нашия случай със „защо”-то. Как да кажеш, че ти е най-интересен подаръка, като
– си го поръчал на Дядо Коледа, както всички деца;
– той го е купил (нали го виждам по витрините на магазините!), а не го е правил в работилницата си (тя, май, не издържа на конкуренцията и вече не работи. Джуджетата играят в клипове и филми, всеки ден ги гледам по телевизията!);
– май даже и това не е направил, ами е възложил на мама и татко да го купят и да му го дадат на готово!

Умълчали се едно по едно децата, само едно момченце продължило с вдигната ръчичка да вика „Моят, моят!”

– Защо мислиш така?

– Защото Дядо Коледа го е оставил при дядо.

– Какво чудно и на други деца оставя при дядо и баба подаръци за децата.

– Да, ама моят не е обикновен купен от магазин!

– Разкажи ни какъв подарък ти е оставил Дядо Коледа при дядо ти.

И детето разказало възторжено с ококорени очи:
– Една ей такава истинска дъска (широко разтворени ръце), цяла кутия с пирони, истински чук и клещи с червено по дръжките!!! Сега мога колкото си искам да заковавам пирони и да ги вадя с клещите.

Останалите деца (вкл. и момиченцата) гледали мълчаливо със светнали очи…

– А не си ли удряш пръстите като ковеш пироните? – попитала шашнатата госпожа.

– Удрях ги отначало, ама знаеш ли Уууи, пироните трябва да се хващат отдолу, а не горе!

…………………..

Дай Боже всекиму такива дядо и баба, мама и татко!

___________________

* Признавам си без бой – точно тя ми разказа тази случка. Силно впечатлена беше. Което (че е впечатлена) не ме изненадва – не случайно към нея малчуганите се обръщат с умалителното ú име. Една майка, чувайки за първи път добре възпитаното си отроче да казва «Уууи», ужасена му направила строга забележка. И получила съвсем категоричен отговор: «Тя не е госпожа, тя е Уууи!». 😀

Ако е рекъл Господ

Така често се подсигуряваме (за всеки случай!) ние, хората, когато говорим за нещо в бъдеще време.
Било за мечта, било за намерение, работа, задължение – за нещо, което трябва да свършим или искаме да стане.

Само да не си помислите, че това е някакво признание за нищожността ни като съществувание във Вселенски мащаб! Има си хас!

Ние, най-великото творение!

Ние, Господарите на околния свят, върхът на съзиданието!!

Ние, на които самият Господ Бог е дал своя образ и подобие!!!

Я се огледайте докъде сме стигнали в овладяване законите на Природата и създаване на технически джаджи за покоряването ú!

Оглеждам се.
Заваля сняг, какво друго може да се очаква през зимата.
И хората „затънаха”. Ден, два, „та цяла неделя”. По летища, магистрали, влакове. В цяла Европа седят, пъшкат и чакат „Господ да рече”. Великият ни технически прогрес остана под – колко метра всъщност? – снега.
И не само под него…

Днес сутринта наш самолет трябваше по разписание да закара пътници до Брюксел и да докара в София оттам. И Васко между тях. Около обяд го чакахме.
Добре, ама в София мъгла. Рано сутринта прилична. Естествено е да закъснее излитането от тук.
„Е, два-три часа не е страшно” мисля си, като гледам към обяд, че грейна слънце и мъглата стана почти невидима.
Гледаме в интернет, говорим с Васко – цъ, седят си на брюкселското летище, чакат. Българският „аеро”представител дошъл около обяд да им каже да не се отказват, че нататък не се знае. Самолетът щял да излети от Пловдив заради мъглата.
До преди 2 часа не беше още отлетял!
Спомних си, че не беше много отдавна, когато ни замайваха главите с хвалби, че никаква мъгла не може да спре вече полетите от софийското летище, щото сме купили и монтирали най-по- джаджа срещу мъгла и лоша видимост…

Глашатаи на човешкото величие, в близко бъдеще не ми се мяркайте пред очите!

„Ама, господарю, ти май че се сърдиш?”
„Не само се съдя, ами се вбесявам!”
. . . (из бълг. народна приказка)

Седя вбесен пред компютъра, изливам си яда пред вас и чакам Господ да рече Васко да си дойде по-бързо!

По вода

Със седемдесет и седмата се справих успешно.

Следващата започва яко „по вода”. Добре, че знам да плувам добре… 😀

 

Моят малък приятел

Сигурно си спомняте за моя малък приятел Вики от разказа ми за Monte Negro.  И визуално го познавате от снимките.

С удоволствие (и известно закъснение) ви съобщавам: той вече е първокласник!

За мое съжаление, вече няма път край Monte Negro (пътят му за училище не минава оттам) и ние не сме се виждали от доста месеци (края на детската градина).

Аз често си спомням за него , но със съжаление съзнавах, че се „отдалечаваме” безвъзвратно – той е едно дете, а и новите бурни впечатления сигурно ще ме изтикат бързо от спомените му. Вярно, че беше питал за мен при срещи с някои от участниците в сутрешната „раздумка” на кафето, но все пак…

Един имейл от майка му ми каза, че той често ме споменава и говори за мен. Много съм радостен, надявам се това да му остане един от светлите спомени…

А понеже ми липсва, ще направя опити да го видя някоя хубава неделя в парка, където знам, че го водят на игра.

На добър час, Вики!

От сърце ти пожелавам, мой малък приятелю, дълъг лъчезарен живот!

 

Ода

за зъболекарската бормашина

От известно време по понятни причини ( 😉 ) ми се налага да посещавам зъболекарски кабинет. И нали съм си късметлия попаднах на много симпатична (и млада!) зъболекарка (завиждайте ми, младоци!).

Е, „попаднах” не е най-точната дума – племенникът ми ме заведе при нея. Нещо като „с връзки” от недалечното минало. 😉

Заведе ме той, запознахме се, те започнаха нещо да умуват (Стойко е зъботехник), а аз си мисля „горката, какво я чака в устата ми!”.
Какво пък си е мислела д-р Захариева ми стана ясно, когато отидох за първи път в определения ми ден.
Първата ú работа беше да ме заведе при колежката си в отсрещния кабинет да ми мери кръвното! (Между другото, още една много симпатична мила дама – това вече е от късмета ми. 🙂 )
Премери го тя и с известна изненада констатира, че всичко е наред. „Ама Вас май наистина не ви е страх” – казва. „Ами нали ви казах” – думам аз. „А бе, те всички така геройски заявяват, пък после припадат на зъболекарския стол. Особено тези на възраст.”

Ха сега, де! Само да е посмял някой пак да ми каже, че съм изглеждал млад за възрастта си!!!

По-нататък няма да ви занимавам със зъбатата си одисея, още повече, че тя не е приключила. Знам, че подобни разкази, дори шеговито описани, не предизвикват положителни емоции, та ще ви ги спестя. Обекта на писанието ми е друг, както сте разбрали от заглавието.

Как ще пиша „Ода за зъболекарската бормашина” без да предизвиквам неприятни представи, ли? Веднага ще разберете!

Вчера се наложи д-р Захариева да свали стар мост. Ама като казвам „стар”, значи стар – от ония времена, когато леките коли се правеха така, че и сега се перчат по ретро паради. Та и моят мост. Не знам каква „стомана” са използвали тогава за направата на мостове, но и зъболекарката се учуди на количеството метал и здравината му.

Отначало бормашината, с която започна да го реже, си я караше, както си знае – бръмчи тихо, не те тресе като едно време целия чак до петите, изобщо „Ей сега ще го оправя и този дядо без проблеми”.

Минаха пет минути, минаха десет…бръмча тя, бръмча, пък почна нещо да вижда зор – чак главата ú запуши. Съжали я д-р Захариева, „да направим минутка почивка” вика.
Починаха си малко (и двете, че и на зъболекарката с тази нежна фигура не ú е лесно 🙂 ) и продължиха процеса. И тук се появи изненадата!

Знаете ли какво направи бормашината в тази трудна ситуация? Започна да си свирука! Много фино, мелодично и приятно.

Тук вече аз искрено съжалих, че нямам възможност да запиша свирукането ú. Това беше нещо уникално! И сега в главата ми още звучи чудесна мелодична музикална пиеса, построена от свирукането на бормашината със съвсем малка добавка за пълнеж от мен.
Щеше да бъде една прекрасна ода, композирана от зъболекарска бормашина…

Та ако ви се наложи да се срещате със зъболекар с бормашина – не ви го пожелавам, да не си помислите! – ако все пак ви се наложи, не си представяйте ужасии! В днешно време това е един от лъжливите митове.

Очаквайте едно приятно музикално преживяване, което никъде другаде няма да чуете!

_______________________________________________

Обсебен от това преживяване без малко да пропусна нещо важно.

Надявам се, спомняте си, че преди повече от половин година Майк Рам направи едно прекрасно предложение „Да кажем добра дума за добрите хора”. Тогава и аз описах един случай. Често с радост чета публикации под това мото – очевидно не е забравено и има нужда от това.

Двете лекарки, – д-р Захариева и д-р Занева – които споменавам в писанието си, с пълно право трябва да бъдат споменати в тази рубрика.
Заради добросърдечното, наистина човешко отношение към пациентите. Имаш чувството още от първата среща, че не си при лекар, а при близък приятел – така тече разговорът.
За мен, например, беше наистина необичайно да видя искрената радост на д-р Захариева при благополучното завършване на тежка процедура. Тя се радва повече от мен!

И понеже тази кампания на Майк изисква да няма анонимност, с чиста съвест ви посочвам и къде работят д-р Захариева и д-р Занева – Медицински център АЛИТЕР-МЕД, бул. „Гоце Делчев” № 24 София

Добрите хора трябва да се знаят!

Струва си!

Сред най-скъпите ми спомени все още поставям не толкова някой поход в неизследваните гори на Централна Бразилия, колкото разходките ми по варовиковите  плата на Лангедок в търсене на допирната точка между два геологически пласта. Това нелогично за неосведомения наблюдател търсене за мене е истинският образ на познанието и на радостите, които то носи.”

Тези думи от „Тъжни тропици” ми дойдоха на ум, когато прочетох биографичните сведения, които е дал за себе си Вячеслав Иванов в многоезичния си блог с чудесното многозначително заглавие Поамикецаемся?..

А ги прочетох не случайно.

Преди време ме заинтересува публикация на есперанто в сайт с интересно име и се абонирах. Това, че започнаха да се появяват в „Емисии” и публикации на руски не ме изненада – в есперантските блогове двуезичието не е нещо необикновено. Чак когато започнах да чета интригуващи материали за България реших да вляза в блога и да го разгледам по-подробно.

Оказа се, че съм пийвал водичка без да погледна откъде извира!

Преди всичко, открих един млад човек, който по нещо ми напомни за Леви-Стронг. „А колко езици знаеш?” – „Зависи как се пресмятат. За повече от 20 езика зная повече от среден випускник на добър филологически факултет. Да, казват ми, че се разпилявам, но така е по-интересно.” И поставил за епиграф на блога си «Для познания нравов какого ни есть народа старайся прежде изучить его язык (Пифагор Самосский)».

Сега пак се върнете на цитата, с който започнах…

Струва си да погледнете в този блог. Наистина си струва! Мисля, че няма да се наложи да ме „благославяте”. 🙂 Винаги е интересно да видиш, как те виждат добронамерено отстрани.

Езикът няма да ви е проблем – българите затрудняват ли се от руски! 🙂 В Toolbars  горе има лента „Болгарский Инглиш Осетинский Польский Русский Финский Французский Эсперанто”, но това не са езикови преводи, а тематично разпределение според езика. В „Страны” са лични впечатления от България, Русия, Турция, Финландия.

Гурмето, което се е получило обаче, наистина се консумира с табиет… 🙂

А за да не останете с погрешното впечатление, че в сайта се разглеждат само лингвистични въпроси (пак се сещам за Леви-Стронг) ето ви няколко откъси:

– „Ако богатите само дебелеят, а политиците само се сменят един друг и нищо не правят, за да се промени светът трябва само… Protest SongHugh Laurie.  Хю Лори днес е известен от сериала „Доктор Хаус”. Ако питате мен, нищо по-добро от ролята в сериала „Jeeves and Wooster” не му се е случвало. Там е идеално всичко: вълшебна музика, играта на актьорите, сюжета, Royal English, детайлите на епохата.

– „Маджарово – планинско селище с вълшебни околности. В града се мъчат да привлекат туристи в популярния на Запад вид туризъм birdwatching. Там на скалите живеят няколко вида лешояди, за които се грижат и има организирани площадки за наблюдение. Има прекрасен птичи музей, в който може, например, да се «позвъни на птица», избирайки номера ú от справочника, и тя да «отговори».

– „Лидерът на българската партия „Атака” Волен Сидеров (…). Навярно за политическата екология са необходими националистически групи и партии, но аз се надявам, че милата на сърцето ми България никога няма да стане страна на победилата „Атака”.

И аз се надявам, драги Вячеслав, приятелю на България!

Здравей!

 

Чудеса

Миналия петък идва Точка със стационарния телефон в ръка: „Теб търсят”.

Гледам изненадано – от години не се беше случвало. Само леля ми, ама тогава Точка щеше да знае и да си е поговорила с нея.

Вземам телефона.

Мелодичен женски глас ми съобщава, че се обаждат от Виваком. Че като дългогодишен абонат имам подарък от тях, да отида да си го взема. Изобщо, знаете ги тези съобщения, нали често получаваме есемеси за такива „печалби”, няма какво да ви обяснявам.

Не прекъсвам разговора, нали е лятна скука, защо да не се позабавлявам с разговор. Като се хиля самодоволно: „Тези съвсем се побъркаха, какъв Виваком, аз съм Мтел.”. И хич не загрявам, че говоря по стационарния телефон. 🙂

Започвам аз да задавам разни въпроси защо, как, къде, кога, докато мелодичният глас се досеща за ситуацията (сигурно не ú е за първи път) и казва „Нали разбрахте, за БТК става дума”. Хлъц!

Усетила от паузата (какво можех да кажа!) сконфузването ми, тя спокойно ми обясни да отида в Телефонната палата и там ще има човек при входа, който ще ме напъти. „Нищо не трябва да плащате или купувате” подчерта тя и учтиво се сбогува.

Стават ли все още чудеса?

Оставих тази работа за понеделник. Няма да хукна веднага за подаръка, я!

Започнах да умувам каква може да е уловката. Нали си знаем, няма как да няма уловка. Не сме вчерашни, я, лъгани сме, лъгани… Един „брат’чед” преди няколко години за каква изгодна сделка с лагери от Русе ме кандърдисваше по телефона, само дето не можа да каже кой от братовчедите ми е, та пропадна работата! 🙂

Мина ми през ума да напиша в Гугъл „Подарък от Виваком” и да видя какво ще се покаже, ама после си викам „Чак пък такава артилерийска подготовка! Като отида ще разбера”.

Вчера, обаче, преди да си спомня за подаръка, отново ми се обадиха. Съвсем конкретно – да отида в магазина на „Гр.Игнатиев” 47 при Юлияна Павлова.

Днес отидох, получих си подаръка – телефонен апарат. Г-ца Павлова ми обясни, че единственото изискване е да не закривам номера следващите 2 години. Оформено е като допълнително споразумение, което трябва да подпиша. Естествено, внимателно прочетох какво ще подпиша (не е дълго). Мисълта, че може да ми пробутат друга тарифа, се оказа грешна – момичето съвсем точно е написало тарифата, която сега ползвам.

Между другото, това е пункта, в който недобросъвестна служителка може да подведе. Графата е

А1 Избор на абонаментен план. Абонаментният план и ценовия пакет се предоставят при специални условия неразделна част от това Допълнително споразумение (А 12). Заявявам следния абонаментен план:
Абонаментен план: тук служителката написва ръчно абонаментния план

За да го промени от досегашния трябва да пита.

В моя случай нямаше такъв опит.

Ставали още чудеса! 🙂

Всичко хубаво Ви желая, г-це Юлияна Павлова!

_________________________

Между другото, тя ми поръча да кажа на приятелите си със стационарни телефони да отидат при нея и без обаждане. Имайте го предвид!

День Победы

День Победы – денят, който промени съдбата на Европа, а може би и на света.

Този ден определи и темелите на моя живот…

В следващите редове само лична страничка-спомен.

Есента на 44-та година. Червената армия отдавна беше в България, а в Трявна още не бяхме виждали руски войник. Явно това направление през Балкана не е било важно от военна гледна точка. Между другото, и немски войници в Трявна не беше имало.

В началото на октомври внезапно се разнесе мълва – на гарата са свалили от военен ешелон болен офицер и лекарка.

Какво – що, нямам спомени, но в крайна сметка те се озоваха у нас. Помня, че той беше с много висока температура и бълнуваше. Престояха докато оздравее и си заминаха.

Заминаха като наши приятели, особено Георгий Валериевич. Писаха си с нашите до септември 45-та, когато пристигна последното писмо от фронта в Манджурия. След което прекъснаха писмата внезапно, за съжаление… 😦

Да, за руснаците войната не свърши с День победы!

Прекрасно си го спомням – той обичаше да се занимава с мен и сестра ми. Нея я наричаше „изтребител” (напълно основателно! 🙂 ). Беше от Сибир, имаше син, който не беше виждал 5 години. От последното му писмо се разбира, че за малко се е отбил в къщи пътьом към другия фронт.

Само 2 снимки имам, направени след оздравяването на  Георгий Валериевич преди да заминат.

Сканирах и няколко от писмата му.

Капчица в морето, наречено Втората световна война…

И един поздрав – за които желаят да го чуят и видят…

Семеен албум

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното, не е трудно 🙂 :

Професионална чест

Какво представлява човек като професионалист е най-видимата част на неговата личност, по която го посрещат*. Може би, защото най-лесно подлежи на оценка. Докато за другите му качества трябва по-съществено опознаване.

Етиката и моралът в професията са толкова важни, че има и приложна наука, която ги изучава. Професионални сдружения, съюзи и не знам какво си се грижат (в старите времена здраво, а сега така казват 🙂 ) да не бъде зацапано името на някоя професия от попаднали в нея неподходящи хора. Професионални клетви има, кодекси, правила, заповеди, и т.н.

Ей, и ние (с пълно право) започнахме да пишем добри думи за хора, които си вършат работата с желание.

Има едно друго човешко качество, обаче, което е от сферата на неговата аура, невидимо – чест. То е от ония, основните, които оформят цялостно личността и „командват” всичките ú изяви.

Всичко това „изфилософствах” набързо, защото си спомних един невероятен случай, който няма как да не отнеса до професионална чест.

А е наистина невероятен, защото не става дума за образован човек, възпитан във високи морални ценности, а за човек от необразованите слоеве, при това такъв, за който обикновено казваме „пропаднал”.

…………………..

Катедра „Физкултура” някога (сега „Департамент по спорт”) на Софийския Университет винаги е била сред най-авторитетните в студентския спорт. Освен грижа за масовия спорт, СУ винаги е имал силни отбори по всички спортове. За които всяка година се организира(ше) зимен спортен лагер през февруари – за форсиране на подготовката за годишните студентски игри.

Едно от любимите места за този лагер години наред беше х.Трещеник в Рила – над Якоруда. Заради мястото – фантастично е! Балконът на Рила, от който гледаш Родопите и Пирин. А околностите – не е за приказване! Отзад Сухата вапа и цялата красота на Рила. И лете е хубаво, ама зиме…

Условията си бяха „планински” – нищо общо с удобства и прочее глезотии. Печки с борови дърва – ако искаш да ти е топло, отиваш и си нацепваш с брадвата. Неописуемо удоволствие! Вземаш кофа с гореща вода от кухнята и отиваш в ледената баня да се къпеш. А може и направо навън със сняг (аз често предпочитах този вариант). 🙂

Светнаха ми очите докато пишех тези редове, ама ще оставя за по-нататък – когато изровя и снимки.

Традиционно за лагера се подсигуряваше готвач от Якоруда. За един такъв готвач ми е разказът.

Отива една година шефът на катедрата Цветанов (голяма работа беше!) седмица по-рано да организира нещата. И, не щеш ли, работата изненадващо запъва с готвача. От тези, които си ги знаехме, нито един на лице – хванали се някъде на работа. Най-накрая му казали „Има едно момче, хубаво готви, ама…”. „Какво „ама” щом готви хубаво” – казал шефът – „дайте да говоря с него”. „Хубаво готви, ама много пие” – изплюли „ама”-то якорудчани – „като се запие може 2-3 дена да стоите гладни”.

Приятели ни бяха, не можеха да ни лъжат.

Въртял сукал шефът, няма друг изход. Срещнал се с момчето. И то започнало с „ама”. 🙂

„Свободен съм, мога да дойда, ама..”

„Знам го това „ама” – сопнал се шефът – „ама няма друг изход.”

„Добре тогава” – съгласил се готвачът – „но при едно условие: ще предупредите всички никой да не ме черпи дори и една бира. Под никакъв предлог! Иначе не отговарям.”

Така и стана.

Две седмици той не близна капка нищо дори приличащо на алкохол. И не мислете, че му е било лесно – лавката с напитките беше до кухнята, цял ден ги гледаше…

Последната вечер, след като се раздаде вечерята (нали ви е ясно, че думата „сервитьор” беше непозната) и подреди пакетите с храна за сутринта, момчето се „отвърза”. Студентите го награбиха и почнаха да го черпят един през друг. Имаше защо – невероятно вкусно готвеше! А и цялата история всички оцениха – всеки с известно любопитство чакаше да види как ще се развият нещата.

В резултат, на другата сутрин към 10, когато дойдоха рейсовете ни, се наложи да го натоварим на една шейна за да го пренесем на 200 м. до рейса. След това го разтоварихме у тях в Якоруда… 🙂

Много съжалявам, че не съм запомнил името му.

Това е историята.

Не ú трябват умни заключения и поуки, нали?

________________________________

* Като в мъдростта „По дрехите посрещат, по ума изпращат”

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

Добрите хора

„Да кажем добра дума за добрите хора” предложи преди две седмици Майк Рам.  „За онези хора, които си обичат работата и я вършат с желание” уточнява той и слага началото с разказ за такъв човек.

Не за добри дела, а за добри хора!

Само на добър човек може да хрумне такава идея!..

Седнах да помисля, зер се оказа, че не е проста работа.

„Какво пък му е сложното” – мислите си вие – „толкова ли не си срещнал някого, който да си върши работата с удоволствие.”

Срещнал съм, как да не съм. Не „някого”, ами бол.

Ей онзи ден – отивам в топлофикацията, че бяха ми взели два пъти едни и същи пари. Чаках, чаках половин година да ги приспаднат (нали уж работят с компютри!), ама не. Кой връща доброволно пари. 😉

Та наканих се най-после аз (сумата не беше голяма, трийсетина лева) и отидох. На информацията любезна млада госпожа се обади по телефона и след това ме прати безпогрешно в 123 стая. Там не по-малко любезна (и усмихната) чиновничка ми изготви документа, докато си поприказвахме приятно, вкл. и за това, защо не възстановяват автоматично сумата (нямахме разминаване в оценката „защо” 😉 ). Пожелахме си „приятен ден” и отидох на касата да получа парите.

Касиерката наближаваща „заслужен отдих”. Прие документа делово без да ме погледне, обработи там каквото трябваше, а аз в това време извадих личната карта да е готова. Пое я тя, погледна я почти формално и посегна да впише нещо. И очевидно се стресна – погледна пак картата ми. Веднага се досетих за причината – партидата е на името на внука ми. „Сега ще ме запокитят по разни канцеларии” помислих си аз и се ядосах на себе си, че не се сетих предварително, та въобще да не се разкарвам до тук.

„Почакайте за момент!” изненадващо ме сюрпризира госпожата, взе документите и излезе от стаята. Мина малко време, женски глас зад гърба ми започна да мърмори доста звучно „тая май отиде да пие кафе”. Затраях си, защото и аз не бях наясно какво точно става.

Върна се касиерката, без да каже нещо ми даде да подпиша някакъв документ (че аз съм плащал) и ми брои парите. Чак като казах „Довиждане, лек ден” ме погледна с омекотен поглед и ми пожела „И на Вас”.

Тръгнах си. Недоволен от себе си – трябваше да намеря начин да ú кажа, че е добър човек, да я попитам за името. Къде ми отиде добрата дума? Ама нали зад гърба ми напираше женският глас…

А добрите хора трябва да се знаят по име!

Та, казвам, седнах да помисля.

„Чудесна му е идеята на Майк” – мисля си – „ама дали е наясно на какви яйца ни насади?”

А и още нещо започна да ме „убива” – защо пък мярка да е дали с желание си върши работата човек?

Я, жените от магазините наоколо да не би да са мечтали да бъдат продавачки? Но винаги разменяме усмивки и няколко приятелски реплики, поздравяваме се по улицата, че даже се правят на глухи, когато искам нещо, дето не е за купуване… 🙂

От обич към работата ли Таня, продавачката от кафето Monte Negro*, ми се обажда по телефона да разбере дали съм добре ако закъснея за сутрешната раздумка?

Ами онези перничанки, които буквално спасяват бездомни кучета и го правят буквално от добро сърце?

А deni4ero, която, преживявайки немислимо трудно време, се безпокои да не ни разтревожи с нейните проблеми? Нас, които даже не ни е виждала!

А тези добри жени (делегатки на още много добри хора), които онзи ден се дигнаха да отидат до Пловдив за да я убедят, че ако не иска да ни тревожи, трябва да приеме да сме съпричастни и да ú помогнем? А и малко да я „разтушат”, както писал Чудомир. 🙂

„Ама това са свое го рода приятелски отношения” може да възрази някой.

Там е работата, я! При добрите хора границата между добронамереност и приятелство е много размита.

Не, не е въпроса само до това, как си вършат работата.

Как се чувстват в хорския гмеж, как поглеждат към околните и се отнасят към тях – това е същината. В работата, в къщи, в бакалницата, в трамвая, в приятелството, в живота. По това се познават добрите хора.

Защото е въпрос на характер, на живот на човека.

Добрият си е добър във всичко, дори когато се сблъсква с лошото!

Правете децата си добри, приятели!

Няма да загубят в лошия свят, той ще спечели – ще стане по-добър!

_____________________

* Между другото, малкият ми приятел Вики преди няколко дена гордо ми се похвали с първото паднало зъбче! 🙂

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

Такъв е животът

Мариана от постоянното присъствие на сутрешното кафе води всяка сутрин внучката си първокласничка на училище. Между другото, Мариана е съученичка на Муниконтин.

Днес гледам – ръката ú охлузена доста.

–          Да не си паднала? – питам я – От какво ти е това на ръката?

И тя ни разказа.

Онзи ден в поледицата тръгват с внучката за училище. Малката подскача напред, играе със снега. Бабата, натоварена с училищния багаж (вкл.и с необходимото за физкултура) върви след нея. И – което не е за чудене – в един момент се просва в цял ръст на тротоара.

Става тя, започва да събира разлетелите се багажи и да се почиства, а малката загрижено я обикаля.

–          Удари ли се, бабо?

–          Няма нищо – успокоява я Мариана.

–          Такъв е животът, бабо, – дълбокомислено заявява малката – остаряваш и краката не те държат.

Мариана не знае да се ядосва ли, да се смее ли.

Тръгват отново. Притихнала, малката, като я гледа цялата омърляна и изкаляна, с участие пита:

–          Боли ли те, бабо?

–          Не, – отговаря Мариана, прикривайки наранената си ръка – не се тревожи, нищо ми няма.

–          Какво да се прави, – съпричастно казва внучката – не се тревожи, и аз ще остарея и ще започна да падам!

Гениално успокоение!

_________________________

Моля, щракнете 🙂 си впечатлението от написаното:

Чифт седмици

Чифт седмици държа в ръка от днес.

Слаба карта, но няма страшно! „От всеки чифт става каре” казват в покера.

Ще ги изиграя, както аз си знам. 😉

Не разчитам на туз, така че фаталната дама пика* ще почака… 🙂

_____________

* „Тройка, седмица и туз” – прочутата сцена с картите от операта „Дама пика”, в която вместо печелившия туз излиза дама пика. Навремето имах щастието да я гледам с великата Илка Попова.

_________________________

Моля, щракнете 🙂 си впечатлението от написаното:

Ремонт & грип

Колкото и щастливо да си живее човек виртуално идва време реално за ремонт. Влезеш в банята и тя те подхваща: „Само за компютъра си се грижиш, мен си ме зарязал и никакво внимание не ми обръщаш. Я ме виж на какво съм заприличала, искам нови дрешки! И не си прави оглушки, че ако се разплача три етажа надолу ще разберат!”.
На всички в къщи се оплаква.
Права си е, не са капризи. Значи, на дневен ред е майсторът…

За майстор в къщи има две генерални положения – непознат и приятел.

За непознат трябва да има човек солидни познания по строителен контрол – поне на ниво техникум. Защото още класиците са описали принципа – коминочистачът троши керемидите на покрива докато отпушва комините, майсторът запушва комините докато препокрива покрива … И колкото и да го гледаш в ръцете, пак ще изпуснеш нещо. А и трябва да умееш да ги държиш изкъсо, иначе гарантирано ти изчезват за неопределен срок след като разбутат всичко.

Няма спор, друго си е да ти е приятел! Ще направи ремонта като за себе си.

Разгеле, имам такъв. Добър приятел ми е, често се виждаме. А и добър майстор – в София го ангажира чужденец да му направи ремонт в Австрия.
– Светльо, – викам му – банята отдавна плаче за смяна на плочките, намерú време.
– Дадено, – казва той – от 5-ти октомври имам малко време, ще ти я направя.
– Хубаво, – казвам – Точка ще избере плочките и оттам нататък оставям всичко на теб. Колко ще ме държиш без баня?
– Най-много 2-3 дена, нямаш проблем.

Купуват плочките, шкафче, умивалник и каквото там трябва. Идва Светльо и започва като в собствената си баня.
– Виж какво, не може тоя водомер да стърчи така на стената, пречка се, грозно е. Ще го вкопаем.
– Това прозорче хич го няма, поръчвам ново.
– Ще сложа вентилатор на стената – като се запали лампата да заработва.
– Това електрическо отопление е вятър работа. Или трябва да чакаш, или докато се затопли и ти си се окъпал. Ще прекарам лира от парното, да си е топло винаги.
– Тия тръби не мога така да ги оставя, стари са, ще мине някоя година и ще се пробият. И ще трябва да се къртят плочките.
– А бе, Светльо, – опитвам се да вмъкна аз – след някоя и друга година плочките ще са ни омръзнали вече и ще плачат за нови…
– Не може то така! – отрязва ме той – Как ще ти оставя тръба, която скоро може да се спука!
Във всичко е абсолютно прав, не си търси работа допълнително.
Не се и помайва – за къртенето и грубата работа прати в началото момчетата, те събраха и изхвърлиха боклука, той работи всеки ден (снощи до 22,30 часа).
Мина една седмица и горе-долу сме до средата. Питате за „двата–три дена” ли? Не ме е излъгал, ама още не е стигнал до лепене на плочките, за тях толкова ще му трябва. Стар апартамент, какво да го правиш – къде бутнеш почва да пищи „Поправи ме!!!”.

Затова пък става, както не сме си и представяли!

„& грип” има в заглавието. Не съм забравил.

Миналата година като лепяхме книжни камъни в кухнята с Точица бях болен, ако си спомняте.
Е, тази година пък от първия ден на ремонта ме хвана това, дето по времето на баба ми му викаха настинка, по времето на майка ми – инфлуенца, а сега – грип. 🙂
Това май иска да стане традиция – има ли ремонт да съм болен. Добре, че и в двата случая съм болен на крак.

Ама дано скоро няма пак ремонт… 😉

Нигерийските наследници на милиони

с ново местоположение – Кот д’Ивоар

Снощи получавам имейл:
Dear,
I am so happy for your health may almighty God be
with you by understanding this message.
I want to
tell you that I really want to been relationship
with you. Though we’ve not met before now but it
takes one day for two to be together in unity and
peaceful life, I’m Miss Safia Ibrahim the only
child/daughter of late Mrs Mariam Ibrahim Address:
Rue 142 Marcory Abidjan Coted’ivoire West Africa.
I am 20years old girl. I lost my parent, and I have
an inheritance from my late mother, My parents were
very wealthy farmers and cocoa merchant when they
were alive, After the death of my father, long ago,
my mother was controlling his business until she was
poisoned by her business associates which she
suffered and died. Before the death of my mother on
October 2007 in a private hospital here in
Coted’ivoire where she was admitted, she secretly
called me on her bed side and disclosed to me about
the sum of Eight million five hundred US dollars
($8.5million) she left in suspense account in one of
the bank here in Abidjan.
It was the money she intended to transfer oversea
for investment before her sudden death,She also
instructed me that I should seek for a foreign
partner in any country of my choice who will assist
me transfer this money in oversea account where the
money will be save and invested wisely, Because of
the current political problem here in Ivory Coast I
decided to transfer the money to abroad where it
will be save and invested, therefore, I am crying
and seeking for your kind assistance in the
following ways:
(1) To provide a safe bank account into where the
money will be transferred for investment.
(2) To serve as a guardian of this fund since I am
only 20 years old.
(3) To make arrangement for me to come over to your
country to further my education and to secure a
resident permit for me in your country.
I have decided to offer you 20% of the total amount
for your willingness to help me, Please kindly
response to my mail immediately with your full
personal information, telephone number so that I can
call and speak with you on the telephone.
Thanks for your understanding.
Miss Safia Ibrahim
miss_safia_a2@hotmail.fr

Позната отдавна история. Чудното е, че съм чел за хванали се на въдицата. Не само в България (у нас с дребни суми 😉 ), но и по света.
Сигурно е така, щом продължават схемата от доста години.

Странното е, че при мен това е третото „предложение”. Имейлът ми с „le comte” ли „вдъхва доверие”, що ли, ама за 7-8 години три пъти „да те изберат” измежду стотици хиляди имейли… Май трябва да се почувствам горд, че съм им „влязъл в базата данни”! 😀

Първите две бяха от Нигерия, последното е с ново местоположение – Кот д’Ивоар. В основата си много не се различават – съвсем наивни истории, измислени без всякакво въображение. Характерна черта на нигерийския скам. И настоящето е такова, но се появил нов елемент – 20-годишно маце, което ще ти дойде на крака с милионите в сметката. 😉 Чудя се дали да не го разиграя на търг, а, batpep? И без това няма какво да го правя… 😀

Тоя имейл имаше едно неочаквано въздействие върху мен – повиши ми самочувствието на българин! Защото веднага се сетих за прясната история с „въдичарите”, които измъкнаха с рибарска корда и кука пари от тръба на банка.
Е, тях ги слагам по остроумие много класи над „наследниците на милиони”! 😀

Mtel, точките,

хората, които си вършат работата,

и многознайковците като мен!

Преди около месец публикувах „Настроение от Мтел?”. Напълно убеден в правотата си!
Днес моля Мтел, г-жа Ризова и всички, които са прочели публикацията ми (почти 500 души), да имат предвид следващите редове:

Графът искрено моли извинение от г-жа Ризова и Мтел за невярната (и поради това обидна!) информация относно инициативата на фирмата да осведомява клиентите си за натрупаните им точки!

За сетен път се уверих, че човек не трябва да нарушава принципите си дори и тогава, когато наглед всичко е ясно. Спестих време за елементарна проверка и засегнах безпричинно много хора, за което много съжалявам!

Основната ми грешка беше, че недоизслушах (поне от любопитство!) обаждането – щях да разбера, че не става дума за измама. Вината ми се утежнява, защото най-напред Точка ми каза „май грешиш, има такова нещо”, после още във втория коментар vladi57 ми подсказа, че греша като смятам обаждането работа на измамници.

Аз, обаче, се запънах като магаре (непогрешимо 😀 ) на мост – нали великата логика ми казваше, че няма логика да се звъни на живо на повече от 4 милиона абонати! 🙂 Даже влязох в активен спор с Неско Посанъ…

Оказа се, че има. С елементарно (но кой да се сети за такава възможност! 🙂 ) решение – наема се фирма, която се занимава точно с такива неща. На такава фирма е служителка и г-жа Ризова, която спокойно и с много приятен глас (подчертавам го още веднъж!) си върши перфектно работата.

Между другото, натрупаните точки не са само за съблазън да се смени програмата – с тях може и други полезни неща да се свършат. Заинтересувайте се!

Е, това е! Олекна ми.

Тук трябва да завърша за собствено успокоение с „По-добре късно, отколкото никога”.
Няма! Не е по-добре, драги приятели!

По-добре е навреме, отколкото късно!

Професия измамник

Отдавна измамата е професия. За много хора по света – диапазонът на практикуването ú е огромен. От банкови и борсови измами за милиони до играта „Тука има, тука нема” на пазара и циганката-гледачка на улицата с китка здравец в ръка, която се мъчи да ви измъкне някое левче.

Както във всяка професия и в нея има прочути професионалисти, за които се разказва от време на време в забавни неделни четива.
Забавни, забавни, ама питате ли измамените? Защото измама без измамени няма!

Всяка професия изисква определени качества от човека за да стане добър в нея. За да бъде много добър трябва повече – талант. Ако ги няма пак може, но тогава просто ще работи нещо си – да си изкарва хляба. В професията „измамник”, обаче, това няма как да стане.

Какви качества трябват за да си измамник?
Преди всичко, трябва силно вродено чувство за приложна психология. Не образование, чувство! Без него нито ще можеш да измислиш необходимата измама, нито да я осъществиш.
Необходим е остър аналитичен ум за бърза реакция. И най-малкото колебание може да провали всичко.
Необходима е вродена артистичност – за да имаш успех в измамата трябва да изиграеш героя в ролята си без абсолютно никаква грешка.
Трябва да се владееш до съвършенство и да имаш силна способност към импровизациите.
Сигурно още качества са необходими. Като, например, известно чувство за хазарт, дар слово, обаятелност…

Измамата е криминализирана, обявена е за престъпление. Надали някой ще сметне това за несправедливост. Но сега съм изкушен от играта на друга гледна точка – къде точно е престъплението?
Очевидно основанието е в това, че пострадват финансово хората.
Добре, но нима насилствено им вземат парите? Напълно доброволно се измамват! Сами ги носят на крака. Точно така, както се измамват от политиците например – и там много често също има сериозни загуби във финансовия статус на личния живот след „по-малкото зло”. Или от световната банкова система – какво е сегашната криза ако не една осъществена световна измама?
Да, ама при измамниците това става непосредствено с пряка лъжа.
Че какво, лъжата наказуемо от закона престъпление ли е? Олеле! Кой тогава ще остане на свобода?…

Спирам да теоретизирам – ще ви разкажа 2 случая на остроумна измама.

Средата на 50-те години на миналия век.
След войната (втората световна) дълго време имаше недостиг на най-необходимите неща. Храната беше с купони, гориво за отопление даваха с бележки и винаги не достигаха.
Началната спирка на княжевския трамвай №5 беше на „Св.Неделя”, от страната на Съдебната палата. Спирката беше солидна покрита постройка, вътре с парапети за оформяне на опашката. Между другото, в неделя сутрин ставаха внушителни опашки – това беше пътят да отидеш на Витоша.
Отвън пред входа винаги имаше търговци да продават най-често варени скариди, варена царевица, семки.
Едни ден гледам навън от спирката се извила дълга опашка от някаква масичка с един седнал зад нея мъж.
Такива неща тогава не се отминаваха без внимание! Разпитвам аз – раздават бележки за половин тон въглища, който се плаща веднага (обикновено така се плащаше при бележките). Опашката огромна, но имало много, сигурно до вечерта ще има да раздават, защото повече от една на човек не давали. Имало и ред – отначало се блъскали на тълпа, но човекът извикал един милиционер да въвежда ред и сега се редят по двама.
На мен това ми стига. Хуквам с пълна сила към работата на баща ми да му кажа. Дава ми той парите и ме изстрелва обратно, като каза да го чакам на спирката. Връщам се аз запъхтян след около час – само празната масичка и хора, които обикалят наоколо. Човекът отишъл да вземе бележки, че свършили…
Вече ви е ясно. Мъжът имал кочани с готови бележки, цялата му работа била да „удари печат” на поредната бележка и прибере парите. „Раздавал бележки” само 2-3 часа – явно за да е сигурен, че няма някой да успее да се върне от склад за въглища.

Вторият случай е двайсет години по-късно – през 70-те.
Кандидатстудентски кампании на СУ. Пред Университета тълпи от родители – както е прието! 🙂
Между тях се мярка прилично облечен мъж с интелигентен вид. Нещо се говори тихо на 4 уши, дават му родителите прилична сума и получават (забележете!) писмена разписка, на която има координати телефон и адрес. Съвсем истински, както се оказва в последствие. Ангажиментът е да се уреди висока бележка и класиране след приемните изпити. Не е 100%-ов, но ако нещо се провали парите ще бъдат върнати.
И човекът ги връща! Честно и почтено – на всички, които не са успели да влязат. Които са успели – чиста печалба… 😀
Благодарение на тази остроумна система той е „работил” 5-6 години без някой да се почувства измамен. Обратно – самите родители на неуспели кандидат-студенти му правели реклама и му водели клиенти на следващата година.
Провалил се напълно случайно – попаднал на майка, чийто мъж бил преподавател в Университета…

Необятно нещо е измамата! Малка част криминализирана, огромна част заобиколила ни отвсякъде. Така вписана в ежедневието ни, че даже не я забелязваме като измама.

Колко пъти днес ви измамиха?

%d блогъра харесват това: