Написах заглавието, започнах текста „Една …. жена” и запецнах!
Ха сега, де!
Да напиша „обикновена” – ами като не е?! (Къде сте виждали обикновена жена, всяка си има нещо необикновено!)
„Нормална”? Я да внимавам, какво ще рече това, че има и ненормални ли?..
„Стандартна”? Пази Боже да изрека такава обида по адрес на жена!
Няма да ви казвам що думи прехвърлих докато ми просветна в главата: само жена, без никакви прилагателни. Не е измислено още такова прилагателно, което да пасне напълно на съществителното „жена”.
Жените откъдето и да ги погледнеш са си съществителни и точка!
Така. Реших си проблема и ми олекна. Продължавам.
Една жена, която не ви е съвсем непозната, ми даде повече от сериозен повод за това писание. Няма как да не го направя – доста впечатлен съм и трябва да го споделя.
Жена, веднъж добра, друг път лоша – според обстоятелствата, както му е редът. Вярна приятелка. С много чувство за хумор (личи си от линка). И със състрадателност доста над средното ниво…
Разказът ми за конкретния случай не може без въведение. За да разберете и почувствате трябва да започна с предисторията за Линда и Динго.
Споменавал съм за кучешкото „общество”, което живееше в градината на НДК преди години. Тихо, спокойно, без никакви инциденти, докато си отидоха едно по едно от старост.
Преди 12-ина години се появи от някъде една странна двойка млади кучета. Кротко, без нахалство те постепенно се приобщиха към другите. Жените ги кръстиха Линда и Динго. Бяха неразделни в буквалния смисъл на думата. Линда беше светлокафява, стройна, с изключително изящна фигура (напомняща фараоново куче).
Динго (вероятно потомък на хъски) е с характерната набита, „мъжка” фигура.
Когато се случваше да прочистват района на НДК заради някой високопоставен гост (традиция, датираща от преди 89-та!) „кучкарките” намираха начин да скрият временно кучетата за да не ги приберат хората на Софиянски, че се знаеше какви са последствията…
При един такъв случай преди десетина години (ако се не лъжа Кондолиза Райс ни беше удостоила с честта 🙂 ) Мариана прибира в суматохата Линда и я затваря в магазинчето си. Още на другия ден Линда намира начин да се измъкне и докато се ядосват, че може да я хванат и ще загази, се появява на вратата с Динго…
Така те си останаха на длъжност доживотни пазачи (без ирония – магазинчето е мазе, обекти, които често се посещават от неканени гости), а Мариана със собствено куче в апартамента и две „приемни” в мазето. 🙂
Преди около 2 месеца на сутрешната среща в Monte Negro Мариана ми се оплака, че нещо лошо се случва с Линда, едвам става и не може да ходи. Скоро след това кучето напълно се обездвижи.
Какъв съвет се дава в такива случаи всички знаете. Но тя ми заяви: «Очевидно не изпитва никаква болка. Нека си довърши дните, които ú са писани. Няма да съм аз тази, която ще ú ги съкрати!»
И го направи! Нагласи постелка, завивка, всяка сутрин ставане в 5 часа за да я почисти, измие, да ú даде вода и я нахрани, да я обърне за да не се залежава на една страна, вечерта да я завие и т.н. В продължение на почти 2 месеца. Грижи за едно куче, което даже не беше нейно в истинския смисъл на думата.
Преди 5 дена Линда почина…
Няма какво да кажа повече – историята говори сама за себе си.
Само едно необходимо допълнение: в цялото ми писание с право се говори за жената, за Мариана. Но хубаво си помислете – всичко това щеше ли да е възможно без съучастието на мъжа ú Кольо? Сещам се за „били си лика-прилика”… 🙂
Ето това е простичката история, която исках да ви разкажа.
………………………………………………
Ексклузивни новини. Онзи ден, както си вървели по тротоара Кольо казал на Мариана „Виж какво коте!”. Докато каже и то (по-точно тя) се лепнала за нея. Чисто черна със зелени очи. На около година.
Сега любимото ú място за спане е под мишницата на Кольо… 🙂
…А беше казала „никакви животни повече!”… 🙂
Графът 