Крушите, които…

Една сутрин през миналата седмица, още преди да вляза в Monte Negro  виждам през стъклото на витрината продавачката и „кръжочнички” да заговорничат нещо наведени над няколко круши, изсипани върху щанда от голям пълен плик.
Откъде ли са ги взели – мисля си – толкова подбрани и по стандартите на ЕС не можеш намери. Вярно, за реклама или за изложба може да се изберат няколко от няколко десетки кг., ама тук за какво? В кафето круши не продават, я!

 Круши за снимка

Влизам и от вратата:
–         От къде е това чудо? – питам.
–         Мое производство – отговаря усмихната Цеца (тя е продавачката, живее в Своге и от там идва на работа) – донесох ви малко.
–         Леле, браво! – казвам аз – Ама не е трябвало да ги подбираш толкова, голяма работа е паднала. Те и така са явно много хубави. От едно дърво ли са?
–         Какво едно дърво, цялата ми ограда от край до край е отрупана с тях. И нищо не съм подбирала, всичките са все такива.

Гледам, Мариана нещо се подхилква, а аз междувременно вече съм взел една в ръка и я разглеждам. На вид и тежест съвсем нормална круша, само дето е направо съвършена. Последната реплика на Цецка ме настига точно когато дръжката на крушата започна нещо да ме смущава.
И хем ми светна, хем не можех да повярвам на очите си – декоративни кратунки!

Крушите се оказаха кратунки…

Виждал съм най-различни по цвят и форми кратунки.

Тая сутрин се поразходих и из нета. Попаднах даже на репортаж (с видео) за хобито на бивш полицай, който в двора си на конструкция за асма сади десетки видове тикви и кратунки. Такива не видях никъде!

– Избери си и си вземи – казва Цецка.
Какво ще избирам и да искаш не можеш!

Взех си, виждате ги на снимките.

Ябълката е истинска

Домашната контрола Милчо: Какво интересно има тук, че снимат?

Не можах да разбера! Трябва да помисля.

Съжалявам, че няма как да ви покажа оградата – не е на съседната улица, все пак. И аз само си я представям…

Докато пишех тези редове си мислех, че вероятно няма да успея да предам истинското впечатление, което правят когато ги види и пипне човек „на живо”.
И друго ми хрумна:
и имитацията (неоригиналността) може да бъде съвършена и да получи свой живот и ценност, различна от оригинала, който имитира. От целта, формата, майсторството зависи. Примери много, моя е музикален:

Балетна сюита „Кармен“

Внимание! Балетът тук е повече от автентичен!!!

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • astilar  On 18 декември, 2011 at 20:07

    Започнах да чета разплакана, а завърших с усмивка. Благодаря Ви, Графе!
    Дали е оригинал, дубликат или имитация… няма никакво значение… Когато си вложил сърцето си в нещо, то става красиво и разбираемо. Докосва онези, които имат сетива. 🙂
    Благодаря още веднъж! 🙂

    • Графът  On 19 декември, 2011 at 01:31

      Аз Ви благодаря, astilar!
      Зарадвахте ме. Какво по-хубаво от пресушени сълзи!

  • Муниконтин  On 19 декември, 2011 at 01:10

    Какво значение има дали е оригинал, дубликат или имитация, когато нещо е съвършено!
    Уверявам ви, че нещо толкова изумително едва ли сте виждали, аз поне не бях!

  • harbinger  On 20 декември, 2011 at 02:39

    Милчо е очарователен. Прилича по нещо на нашата оперна певица от Швеция. Примадоната ни е дъщеря на американец и шведка. Изпратиха ни я от Стокхолм. Още с пристигането й разбрахме, че е с изключителен гласов обхват – нещо като Северна Има Сумак. (След оглушителния шум в багажното на самолета, деликатният й слух беше безбожно наранен и тя тутакси начена да се оплаква в най-високите регистри, на които е способна. Нещо като „Ария на звънчетата“…)

    …Но за разлика от персиеца Милчо, тя ни е „парцалена кукла“ (ръг-дол).

    ……………………..

    Имаме и един „трапер“ – от горите, които се спускат от приоблачните висоти на Крайбрежния Хребет на Британска Колумбия право към бреговете на Пасифика. Елегантен като сержант от Канадската Конна Полиция, той е „мейнкуун“ – с дивите инстинкти на потомствен ловец на мечки и кугъри (пуми). Наречен е с името Аш (ясеново дърво), подобно на останалите негови братчета от котилото, които също имаха имена на дървесни видове. (Взехме го от горското стопанство на Уистлър, а там лесоинженерите кръщават всичко с имена на растения.) Когато бяхме на Уистлър да си избираме „трапера“ от Хребета, всичките му братчета се боричкаха по каубойски, само Аш ме погледна мъдро и каза: „Хайде де, няма ли да тръгваме? Омръзна ми да съм все тук – сред мечките-гризли!“ Така и отпътувахме с него към по-цивилизования свят…

    …………………….

    Нещо ме впечатли при Милчо. Впечатлих се от книгите по социална психология, които го окръжават. Той ли ги чете? Исках и Аш да наследи някои от моите научни интереси, но той е „човек на изкуството“. По-скоро го виждам как е започнал да пише „харлекинчета“. (…И да ме кара да му ги издавам!) Всъщност, той успя да „свали“ шведската Примадона именно със своята романтична нагласа – непрекъснато и разказва безкрайните любовни истории, които иска да увековечи на хартия. Аз пък го разубеждавам, че да се хаби хартия за „харлекинчета“ е престъпление – не е екологично, зер така скоро ще се стопи и родната му гора от Крайбрежния Хребет… Агитирам го да публикува книгите си в електронен вид – да бъде в крак с времето, както правя и аз самият.

    Времето е пред нас – ще видим!

    …………………………………..

    А крушите! О, крушите!

    Това е тема за философски размисъл…

    Някога дядо ми имаше многостранни увлечения. Освен, че отглеждаше пчели (вероятно заради силните усещания, които се изпитват при събирането на медно-восъчния данък от кошерните поданици), занимаваше се и с експериментално градинарство и овощарство. В градината си имаше десетки дървета, които той беше превърнал от дивачки в „питомни“ сортове.

    Цивилизационен избор!

    Имаше в неговата райска градина и едно „Дърво на Познанието“ – КРУША. Точно в центъра, на видно място… Уж да може да се вижда добре дали няма в клоните й скрита ЗМИЯ!

    Змия нямаше, но че имаше Познание – имаше.

    Някогашната дивачка беше станала вече масивно дърво с щръкнали дузина клони на всички страни, а на всеки клон дядо ми беше пробвал да ашладиса сорт, различен от сортовете по останалите клони. Бяха се хванали всичките и разнообразието от сортове на едно-единствено дърво беше смайващо. Другите плодни дървета в градината имаха всяко своята „седмица“, в която дървото даваше най-интензивно зрялата си реколта. „Дървото на Познанието“, обаче, даваше зрели плодове в продължение на три или четири месеца: от най-ранния сорт – на клона, надвиснал над кладенеца – до „попските круши“, които бяха есенни и ги обирахме даже още „дървени“, защото зрееха в къщи – барабар с дюлите.

    Като дете имах изградена философия: от всичките неща, които се намират пред очите ми, да си нарека едно от тях да ми бъде най-любимо. Вероятно критериите ми са били още неукрепнали, защото не всичко от това, което назовавах „любимо“, имаше задоволителна стойност, но когато стана дума за крушите от „Дървото на Познанието“, бях категоричен: избрах сорта с най-едрите, най-сладки и сочни круши, които се топяха в устата като масло.

    Веднъж казах на дядо си: „Искам да си посея семчица от този най-сладък сорт и занапред да си отглеждам свое собствено дърво, което да ми ражда най-хубавите круши!“ Дядо ми се усмихна с мъдра тъга и каза: „Ех, момченце! Още много имаш да живееш – имаш мегдан и за такива експерименти! Ами добре – хайде да видим какво ще се получи!“

    Заделихме няколко семки от една много зряла круша с идеална кора – жълта като на снимката по-горе – и ги посяхме. Отначало в саксия, докато покълнат стръкчета; след това дядо ги наблюдаваше – кое от стръкчетата ще се окаже победител в борбата за домогване до почвените ресурси на саксията: трябваше да остане най-пригодното, а останалите следваше да бъдат отстранени. Да не пречат. Всеки ден дядо ми ми показваше докъде са стигнали градинарските опити по отглеждането на Новото Дърво на Познанието, което щеше да принадлежи изцяло на мен. Дядо ми ми казваше, че всяко Дърво на Познанието ни учи на Житейска Мъдрост още от първия миг на своето съществуване. Още от момента на превръщането си от семчица в стръкче… Затова то трябваше да бъде оградено с много внимание.

    И така, от няколкото семчици, дали началото на няколко стръкчета, след време остана само едно. Така е устроен света – под слънцето няма място за всички.

    Мина се време, дръпна нагоре една фиданчица – за чудо и приказ! Пресадихме я на хубаво място в градината и аз започнах да прекарвам с часове край нея – любувах й се и мечтаех как ще бера един ден моя най-хубав сорт круши.

    Минаха няколко години. Често ходех при дядо си; не забравях да наглеждам и какво е станало с Моето Дърво на Познанието. „Скоро ще се родят първите му круши“, – каза веднъж дядо ми, – Само след няколко месеца! Време е!“

    И наистина, в разгара на лятото на две от клончетата взеха да се наливат три малки плодчета. Хъм, каква е тази работа! Нали това трябваше да са най-едрите и сочни круши от Дървото на Познанието? Изчаках още седмица и реших, че вече трябва да опитам резултата от няколкогодишните вълнения.

    …Вкусих най-стипчивите и неприятни на вкус диви круши, които бедното ми въображение можеше да си представи. Уж бяха взели да зазряват, но от едната страна миниатюрните топчета си бяха твърди като дървесна кора, а в другия край – откъм слънцето – бяха взели даже да загниват.

    Прекрасното Дърво на Познанието се беше оказало „дивачка“!

    …Това беше най-великият урок, който дядо ми ми преподаде в моето детство: едно дърво не може да стане истинско Дърво на Познанието, ако не сме НИЕ, които се задължаваме да му прелеем НАШЕТО Познание. Но за целта, трябвало е било вече да сме го придобили.

    • Графът  On 20 декември, 2011 at 18:39

      Този коментар ми достави голямо удоволствие! Направо ми се иска да го пусна като публикация (с Ваше авторство, разбира се) – препълнен е с настроение!
      За крушата – зная дървета с по два сорта (бяла и червена череша, различни ябълки, различни сливи), но толкова много различни на едно дърво не съм виждал. Резултатът от засаждането го очаквах, известен е – знае се, че истинското Питомно (Познанието) расте само на гърба на Дивото, там е жизнената сила… 😉

  • harbinger  On 20 декември, 2011 at 20:08

    „…иска ми се да го пусна като публикация…“

    Разбира се, нямате никакви спънки да го публикувате.

    Може би трябва само да редактирате това-онова, за да го съгласувате с Вашия стил.

    ––––––

    Аз лично не държа на авторството на каквото и да е, написано от мен: „Чукча не писател! – Чукча само издател на електронни учебни помагала за изучаване на чужди езици от българи!“…

    Е, да – налага се да се правят и преводи за всичко. А когато Чукча преводач – Чукча половин писател. Макар за цели на езиково обучение Чукча да подбира само оригинални творби с изтекъл срок на авторско право – засега само по английски и испански, но скоро може би и по френски, – преводи на български се налага да са си Чукчеви.

    Чукча ориентиран към покойни автори, отпътували за Щастливи Тюленови Острови преди най-малко 70 години: за да не тича Чукча из тундра подир бели мечки, моржове, издателства, наследници на автори, или дори самите автори и да проси издателско-риболовни разрешения за щяло и нещяло.

    А превежда Чукча, защото не може да се осланя на съществуващи преводи: български преводачески култура – млад и неулегнал култура (също като Чукотски). За преводачи също важи закон за авторско право, а на Чукча не му се тича и след тях – на просия. Чукча ловец, не просяк! А повечето български преводачи – още живи, защото в България не се превеждала чужда литература от столетия (като на Запад), а само от десетилетия. При това български преводачи често превеждали своенравно – като руснаци, – а за цели на езиково обучение се налага стриктно съответствие между оригинал и превод – до ниво „отделна дума“. В преводи на български – много неосъзнати адаптации, както и дръзки съкращения на текстовете по непонятни съображения; едва ли цензурни…

    Тъй че: Чукча по неволя преводач.

    Колкото до това, че Чукча не иска бъде писател – Чукча всяка нощ има на сън в свой юрта кошмарен видение как го пребиват с каминье и дръвье: за неща кои писал.

    Но ако се употреби нищо не значещия псевдоним „harbinger“, който на Чукотски език значи „Вестоносец“ – няма проблем!

  • harbinger  On 20 декември, 2011 at 23:43

    Това тук е линк към портрета на нашия „Аш“:

    • Графът  On 11 април, 2012 at 08:48

      Не съм се съмнявал, че не са само патент на Своге. 🙂
      Мен пък ме впечатли другата на Вашата снимка – която прилича на червена чушка…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: