Градът благородник

Продължение на предишната публикация „Градове”

 Кой е градът благородник вече е ясно – пише го на снимката, Трявна.

Защо го наричам така ще стане ясно (надявам се!) от тази публикация. Но категорично подчертавам: това не е измислено заради „писателско” оригиналничене! Такова чувство-представа за града имат най-малкото двама души…

Как се появяват селищата споменах вече. Но не е толкова семпло и еднотипно. Причините са различни. Някои са резултат на целево търсене. Други на някаква случайност.* Трети поради трагична необходимост да се търси спасение от смъртна заплаха.

На мен друго ми е интересно – местната природа има ли отношение към пришълците? Има ли някакво значение защо са дошли?

Отвлечени въпроси, но ако има кой да отдели някоя и друга година за сериозни изследвания на представителна извадка от различни градове не се знае какво ще се получи…

В тази част на Стара планина именно спасение са търсели хора според преданията от древността. Много селища там са с такава причина за начало. И аз мисля, че Балканът ги е приел съчувствено, обградил ги е със своето благородство и доброта и им ги е предал за да му подхождат. Затова хората там са такива, с истински човешки дух. Затова почтително наричат Стара планина Балкана…

Настанили се хората, успокоили се, почувствайки се защитени и добрите им човешки качества започнали да избуяват.

Човекът търси красота – по природа му е заложено. Но често се случва да я жертва или прави самоцелна ако трябва да избира между нея и изгодата. Случва се, но не и в Балкана!

Изгодата е развила занаятите през Възраждането. И в Трявна тяхното развитие довежда възход. Но кои занаяти развили – най-рентабилните и доходни ли?

Ами!

Ако хората търсят красота, тревненците баш много! И в гонитбата на красотата се захванали с уникални занаяти – резбарство, иконопис, строителство. От трудни по трудни в ония времена. Така се захванали, че станали най-прочутата художествена школа в България – Тревненската, търсени из цялата Османска империя, Румъния, Сърбия и Русия. И се замогнали.

Красотата не им била средство за препитание, нито самоцел. Начин на живот им е била! И продължава да е. Ако видиш как са строели и украсявали своите къщи, дъх да ти зайде!

………

Минало време, минало време, минало време…

………

Хе, искате сегашно време? Съмнявате се, че все още красотата е в живота на тревненци с нейната човешка роля? Мислите си, че са останали шепа старци, младите ги няма в консервиран град?
Ами ако искате да разберете, отидете и постойте в Трявна.2* 🙂 Има какво да видите, но по-важно е какво ще почувствате

Вижте и тези разкошни снимки http://www.tryavna.bg/photogallery/photogallery.html

А за прагматиците ето нещо, което може да се пипне:
Договорът за поредният спечелен проект по ОП «Регионално развитие» е подписан в края на ноември. Заглавие на проекта „ТРЯВНА – ГРАДЪТ, В КОЙТО СЕ РАЖДА КРАСОТА”!

Живее си 15-ина хилядният град по тревненски, гледа си тревненските работи, върви си живота.

«Моето» училище «П.Р.Славейков» в някои отношения е даже фактор в обществения живот.3*

Детски санаториум за белодробни заболявания «Царица Йоанна», построен от царицата през Втората световна война, си работи и даже безплатни профилактични прегледи за деца от страната прави.

SOS детско селище.

И т.н. – щом за деца толкова може да споменем има ли нужда от нещо друго? 4*

А, да не забравя: и балканджийският шегаджийски дух на хората си го има. Заслужава да се спомене, уникален е. Вижте подбрано от списък на малки махали (колиби им казваха някога) в тревненско и габровско:
Дупините, Сърбогъзите, Гъзурниците, Пръдлевци и Дупелите (съседни на предходното), Търсигъзи, Торбалъжите, Хитревци, Кресльовци, Бърборци, Киселковци, Мръзеци, Трапесковци, Свирци, Кисийците, Малчовци, Къртипъня, Пържиграх и т.н.

Зевзеци – не само в кръчмата, а и в живота. Корави, но весели хора. «Като ни гони мъката, ние пък ще ú се смеем!»

Драги тревненци,

Сигурно си мислите, че идеализирам нещата. Нормално е – живеете във всекидневието на града си, от много неща не сте доволни – както всички навсякъде. Нищо необикновено не виждате.
Също както скалистият орел, кацнал високо върху непристъпен зъбер, не вижда нищо необикновено, че живее там…

Останете си тревненци, на добър ви час, балканджии!

 Пазете си града благородник, не са много такива по света!

_______________________

* Едно лято случайното кривване от обичайния маршрут за прибиране в София ни „позиционира” с жена ми няколко дена на палатка край приказно вирче на една рекичка. Ако беше няколко века по-рано току-виж, че сега там имаше градче Митячево, от което да пиша… 🙂

2* Ровейки из нета, констатирах нещо: впечатленията от посещение в Трявна като правило не са в стил «интересно», а «Уау! Пак ще отида!»

3* Например клуб «Дебати» на училището отдавна не е само училищен кръжок, а явление в градския живот. Жалко, че нямат подробен поддържан сайт (по-специално със стенограми на дебати). Защото почти всички теми хич не са за пренебрегване – „Нетолерантността в училище е оправдана“; „Трявна е добро място за живот на младите хора“, „Емиграцията на младите хора е оправдана“, “Българите могат да се справят с корупцията” (любопитен съм какво са казали младите тревненци по въпроса!?). А за дебати с учениците даже студентски и учителски отбори са благоволявали. 🙂

4* Открай време децата са важно нещо за тревненци. И свои, и чужди. Може да им се поскарват, може да ги понапляскват, ама… Помните ли историята с югославските деца?

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • Жени  On 6 декември, 2011 at 23:46

    Още при миналата публикация исках да коментирам, но така и не остана време. А само исках да кажа колко прекрасна смятам, че е Трявна, нищо, че само веднъж съм била там (http://otvuddugata.wordpress.com/2010/09/19/triavna/). Благодарение на тези две публикации тук, отново се върнах при онези чудни два дни, които изкарах в „града благородник“ 🙂

  • Муниконтин  On 7 декември, 2011 at 00:18

    И като прибавиш, че Трявна е родният ми град! Коментарът ми е излишен! 😀

  • zelenkroki  On 8 декември, 2011 at 04:16

    @Муниконтин, твоите коментари никога не са излишни! Чак сега прочетох продължението на историята с югославските деца, за мой срам :).
    Към автора на публикацията – ех, Графе, карате ме да се чувствам по-добре. Но и Поръчението Ви не е леко – много по-лесно ми е да си кажа, като кака Сийка, не съм от тука, нали?
    Бъдете здрав и разказвайте още. Ако забравим какво сме имали, как ще го опазим?!

  • harbinger  On 10 декември, 2011 at 13:40

    Нека сега и аз (гдето съм „на всяка манджа мерудия“) кажа няколко думи по адрес на Трявна, пък и на останалите под-Балкански градчета: Орхание, Етрополе, Тетевен, Троян, Габрово, Елена. И даже оттатък Балкана: Котел, че и Сливен. Да не говорим за Самоков, Дупница, Ихтиман, Копривщица…

    Наричат ги „будни български градчета и градове“. С особен дух на предприемчивост и особена – някак си НЕ-българска – изобретателност у жителите, повече присъща на Западноевропейските градове от Късното Средновековие и Възраждането, отколкото на НАШЕНСКИЯ „собствен сос“.

    Срещал съм хора – българи, но от ОБИКНОВЕНИТЕ – които след посещение на Етера, или Трявна, цъкат с език и казват, че „такова животно нема“. Всички тези градчета били според тях превърнати в наше време в туристическа атракция, при което били наложени строги муниципални правила да поддържане на нечовешки ред, чистота, градоустрйствен оптимум… В реалния живот – преди да станат атракция, – тези населени места навярно са си били „Мърлявинята Андрешкомеда“ – същата, на каквато вредом другаде можем да се насладим…

    Нещата винаги се свеждат обаче до КАЧЕСТВОТО НА ЧОВЕШКИЯ МАТЕРИАЛ, който населява едно човешко обиталище. Няма да давам за пример „Столипиново“ в Пловдив: тая история я знаем и сме я предъвквали до безсъзнание, не стигайки до никакъв съществен извод. Притчата, която сега ще разкажа е действителен случай – впечатления на един мой приятел от пътуването му из Полша (и тогавашната Източна Германия). Пътувал той в купето със свой състудент – унгарец и, унесени от тракането по релсите, ги налягала чат-пат дрямка. А железопътната линия, по която се движел влакът им, била строена преди Втората Световна война, когато трасето изцяло лежало в немска територия. Сега, обаче, границата между Полша и Германия се била „отдръпнала“ осезателно на запад, в резултат на което въпросната ж.п.-линия се оказала погранична. Някои нейни участъци се намирали в Полша, а някои – в Германия. Нашите двама пътници се возели и дремели, но от време на време се събуждали и гледали пейзажите през прозореца. На българина всеки път му било страшно интересно къде се намират – в Полша или в Германия, – защото, както споменах, влакът се виел като някаква змия, влизайки ту в немска територия, ту връщайки се в Полша. Унгарецът забелязал безпокойството у нашенеца и започнал да го уведомява след небрежен поглед, отправен към крайпътните къщички и стопанства: „Сега сме в Германия! А сега сме в Полша!“

    – Но как можеш да бъдеш толкова сигурен? Пейзажът е един и същ: това, че хората са прекарали границата по картата не може да въздейства на ландшафта…

    – Как познавам ли? – иронично се усмихнал унгарецът. – Вгледай се във външния вид на населените места. В Германия всичко е абсолютно изрядно, подредено като „под конец“. Цари ослепителна чистота. В Полша, обаче можеш да видиш тук-там неприбрани строителни материали и разни други свидетелства за немърливост. В немския дом всички цепеници, приготвени за зимата са нарязани с еднаква дължина – с точност до милиметър, – и подредени до стените на къщата, под стряхата, за да не се мокрят; докато край полския дом обикновено има купчина ненасечени пънове, често пригизнали от дъжда, които чакат да бъдат насечени едва когато стане нужда…

    Е, това е моята притча за „качеството на човешкия материал“. Ще запита някой: „Нима жителите на будните БЪЛГАРСКИ подбалкански градчета не са българи като нас?“

    Ами, НЕ СА!

    Неотдавна помагах на моя родственица да издирва материали за дисертацията си по културология. Акцентът на изследванията й падаше върху пътя, който са извървяли сафардитите от Иберийския полуостров до нашите земи. Но покрай сафардитите, наяве излязоха и данни за много други миграции на различни етноси, устремени по различни причини към Балканите от различни части на Европа през време на целия интервал от историческото време, известен като Средновековие. Това е дълга тема за разискавене, но ще спомена, че освен подгонените по монархическа прищявка испански евреи, през Късното Средновековие тръгват на изток – към ТУРЦИЯ – и други етноси от Испанското кралство, които съвсем не са били евреи по вероизповедание. Най-напред заедно с евреите тръгват и цигани „кало“. Някои от циганите „кало“ са също с йудейско вероизповедание и те се съхраняват на новото място (по нашите земи) като номинални евреи, с цялия сафардитски традиционализъм и консерватизъм, който е запазил и до ден днешен етническия натюрел на евреите-сафардим. Но заедно с бегълците-евреи тръгват да емигрират и други народи, които са номинално христиански, но са били преследвани от испанската инквизиция заради техния сепаратизъм. Такива, например, са каталунците – семитски, но не еврейски народ, съставен от потомци на картагенски колонисти още от времето на похода на Анибал в Европа.

    Защо пиша всичко това? Защото се оказва, че днес следи от каталунско присъствие могат да се открият именно в под-Балканските градчета. …И по крайбрежните ни крайдунавски градове, разбира се, но там преобладава присъствието на евреите-сафардим.

    Освен това, трябва да се добави и миграцията на саксонци от Трансилвания, които се заселват именно по нашите под-Бакански градчета: заради близостта с планината, в която саксонските миньори са добивали руда за първите ренесансови наченки на металургия по Балканите. По всичко личи, че германоидите-саксонци и каталунците са се измешали в своите под-Балкански етно-реторти, за да се получи образа на будния „българин“-възрожденец.

    Проф. Константин Иречек пише в своите „Пътувания из България“ за полусподавения конфликт между „балканджиите“ и „троглодитите“ от Дунавската равнина, назовавани „глупчос“ от КАТАЛУНСКИТЕ търговци на глинени съдове, разменящи не чак толкоз ценната си, според тях, стока от печена пръст срещу животоспасяващата храна на „смотаните“ орачи и копачи от равнината.

    В детството си общувах много с деца-„балканджийчета“. Посочваха ми ги като пример за подчертано схватливи, живи и жизнени дечица. Най-добрият ми приятел беше именно от Трявна. В детската възраст особено ясно си личат расовите особености на човека. Това, което си спомням днес – с цялата яснота, с която детските впечатления се запазват, – е особения семитски вид на балканджийчетата: с типичните удължени лица на каталунците от подножието на Пиринеите, които опознах много десетилетия по-късно.

    • Графът  On 10 декември, 2011 at 19:04

      Много интересно допълнение на балканджийската тема!

  • to4ka  On 15 декември, 2011 at 19:19

    Наистина безкрайно интересен коментар на harbinger, не знаех, че и каталунци са мигрирали насам заедно със сафардим.

  • zelenkroki  On 8 март, 2012 at 09:14

    Още по темата за близкото минало, настояще и бъдеще:
    http://www.oikumen.info/2012/02/14.html

    • Графът  On 8 март, 2012 at 09:37

      Доста тенденциозно тълкуване на положението! Още в началото: „Не може да се каже, че е туристически град. Я погледнете Рим, разликата е планина” 😀
      Ами да заминава занаятчията в Рим, какво прави в Трявна, която явно не обича!
      Иначе интересни неща прочетох, благодаря zelenkroki!

Trackbacks

  • By Как да готвим « Графът on 10 януари, 2012 at 12:20

    […] книгата попаднах, когато търсех материали за „Градът благородник”.  Мярна ми се из […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: