Вечност

Философско понятие, което означава състояние, независещо от времето. Накратко казано, няма начало и край.

Създадено веднъж, то (понятието) бързо намира своята употреба все повече и повече в най-различни области. И във все повече стесняващи се рамки – всекиму според нуждите. Ще го намерите във фундаменталната наука, в религиите, в изкуството, в мечтите на хората. Можете да прочетете за някой новосъздаден предмет, че е „на практика вечен” (ей това, „на практика”, ме сваля в туш!) или да чуете „Цяла вечност те чакам!”

Умните (и остроумни!) хора също не пропускат да кажат нещо за вечността.

Шеговито като „Дървения” Алън (Алън Стюарт Кьонигсберг – Woody Allen – Уди Алън) например: „Вечността е дълга. Особено към края.“

Или сериозно като Джоузеф Камбъл (Joseph Campbell): „Вечността не е нещо, което ще дойде. Вечността дори не е нещо продължително. Вечността е онова измерение „тук и сега“, което изключва всякакво мислене във времеви граници. И ако не я постигнеш тук, никъде няма да я постигнеш.”

…………………………………………………….

Всичко написано дотук е за оправдание защо говоря за вечност в следващите ми редове. Възползвам се от прецедентите, един вид!

И оттук нататък нося пълна отговорност за мислите си, хрумнали ми по повод едно съвсем незначително наблюдение от късната пролет.

И така:

Вечността е тук и сега за всекиго. В малко по-широк смисъл, от раждането до смъртта. „Преди това” и „след това” са реални само в сферата на представите. Т.е., дали са истина или не, дали истината е изопачена, няма кой да ти каже. А като се сети всеки, че обича от време на време да послъже…

Но няма кой да ти каже и дали философското понятие вечност важи само за хората с техния разум или съществува обективно в живия свят? Тя,

еднодневката,

как мисли – „тук и сега” или във времеви граници?*

И само тя ли, ами растенията?..

Спирам, че навлязох май в територията на Юнг, а не ми е за първи път. Нали си спомняте любимата ми теория за универсалния език?

Замаях ви главите с философщина, нали? Значи е време за хрумването:

Градовете ни са вечни за нас (според писаното дотук). Но те са временни за растенията (според тяхната вечност), които само чакат да се поразсеем или да се разкараме. Търпеливо чакат в готовност:

Виждате ли на последната снимка зелената кула в средата? Това е глухата стена на кооперация, обраснала напълно (вкл. и голяма част от покрива) с бръшлян. Корените му отдавна пробиват вътре в стаите!
Снимките са направени без търсене, пътьом. Из София сигурно могат да се намерят много по-ярки примери.

Разбира се, тезата растенията да погълнат София е, меко казано, несериозна.

Несериозна, шеговита, ама нещо се спомена за прецеденти?

И не мислете, че става дума за някакви древни градове с по няколко хиляди жители. На снимките е Ангкор, столицата на Кхмерската империя. Град, който е съизмерим с Ню Йорк!

____________

* Някои видове едновневка живеят около 1000 дни. Цяла вечност!

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • harbinger  On 26 ноември, 2011 at 03:15

    Според Сьорен Керкегоор безкрайността е фундаменталната причина за отчаянието ни.

    Отчаянието е онова, което придава на нашето съществуване вкус, мириз, цвят, усещане за твърда повърхност и шум, непоносим като тишина. С други думи, ние СМЕ, доколкото можем да чезнем в отчаянието, чрез което осъзнаваме, че има безкрайност и че ние сме несъизмерими с нея.

    Но това е защото сме дислоцирани – макар и не задълго – във въображаемата среда на материалния свят. Когато станем отново само еманация, избавила се безвъзвратно от заблудата, че около нас има плътно вещество, чиято форма сме приемали по принуда, ние се озоваваме в един бездименсионен свят и тогава нашето отчаяние се заменя със самодоволството, че сме заменили БЕЗКРАЙНОСТ за ВЕЧНОСТ.

    • Графът  On 27 ноември, 2011 at 01:16

      Бих допълнил само, че все повече хора „събуждат” в себе си съзнанието за временното дислоциране. Тогава отчаянието отстъпва на инстинктивното осъзнаване, че сме в частица от вечността тук и сега. И престава да бъде отчаяние – става просто всекидневие.
      С други думи, пращаме безкрайността по дяволите – вечността няма нужда от нея…

  • harbinger  On 27 ноември, 2011 at 12:17

    Но всекидневието е един малък ужас, защото е нещо като наркотик – приспива сетивата ни и ни кара да сме безчувствени към АБСУРДА на Битието. Така всички се превръщаме в повседневните Сизифовци, които извършват своето Брауново движение наоколо. Констатация, която подтикна някога Албер Камю към самоубийство…

    (Апропо: Французите не обичат да си признават, че техните велики мислители са посегнали на живота си и затова за Екзюпери твърдят, че била станала самолетна авария над Лигурийско море, а при Камю – че воланът се оказал безконтролен и колата се забила в крайпътно дърво… Хъм! Истината си заслужава да се пожертвува честолюбието, та дори това да е национално честолюбие. Виж, американците са хора с леки души: те пращат без да се замислят своя Хемингуей сред списъка на самоубийците! А и не само Хемингуей. Едгар По – също.)

    • Графът  On 30 ноември, 2011 at 11:17

      Ако държим на досегашната си теза (за временното дислоциране) то всички сме самоубийци – a priori присъствието в материалния свят не е вечно. Категориите смърт естествена, принудителна, преждевременна, самоубийство и т.н. са по-скоро статистически.
      Ако има нещо, което не обичаме да си признаваме, то е, че вече сме се изчерпали и по-добре да съкратим „престоя”.
      Но, може би, с основание – при „тук и сега“ кой може да гарантира, че в следващото „тук и сега“ няма отново да можем нещо да направим или кажем?

  • harbinger  On 30 ноември, 2011 at 19:29

    Ваше превъзходителство, Графе! Ние с Вас – потомствените придворни – прекомерно отдаваме значение на Промисъла на Нещото извън нас, което в едни случаи ни сполетява като КЪСМЕТ, а в други – като ПРОКЛЯТИЕ. И ако сме прави в това отношение, то наистина категориите „естествена“, „принудителна“, „навременна“, или „преждевременна“ смърт са статистически.

    Но аз съм в известен смисъл „подведен“ и от рационализъма на един Жан-Жак Русо – този мислител, който обитава пространствата вън от нашите дворцови сфери (защото е невдъхващ доверие чужденец, със съмнения за хугенот…), а Жан-Жак внушава на „жертвите си“ идеята за ПРАВОТО НИ НА ИЗБОР.

    …Осъзнаем ли, обаче, нашето ПРАВО НА ИЗБОР, тогава статистиката трябва да отстъпи три крачки назад и да падне на колене пред решението на индивида да прави със себе си разумни или неразумни неща. Някои индивиди често живеят по такъв начин, че всичко, което вършат над себе си години и дори дестилетия подред, много прилича на „самоубийство на малки лъжички“.

    Нашата принадлежност към дворцовото съсловие, естествено, ни задължава да си служим само с ГОЛЕМИ ЛЪЖИЦИ (и то от колекциите на старинни, майсторски гравирани сребърни сервизи). С големи сребърни лъжици, обаче, може да се гребе само КАЙМАКА на ЖИВОТА и просто е много трудно да се гребе СМЪРТ ПО ИЗБОР! Така че за смъртта си трябва наистина да разчитаме на статистиката…

    Колкото до „изчерпаността“, ние, дворянското съсловие, нямаме правото да бъдем „изчерпани“! Благородството задължава, Графе!

  • harbinger  On 1 декември, 2011 at 12:43

    …И за да обобщим, нека добавим: и в живота е като при компютрите.

    За компютрите е характерно това, че ако имаш много „дисково пространство“ (аналогията с Божествената Реалност е, че притежаваш Космическата Безкрайност), то процесите ти (и в компютъра, и в живота) се извършват сравнително бързо. Ако обаче „дисковото ти пространство“ е недостатъчно, процесите ти ще се извършват за много време (сиреч, ще ти бъде нужно да се задоволиш с Космическата Вечност).

    Едното – за сметка на Другото! (И обратно: Другото за сметка на Едното…)

    Последната констатация е чумата или холерата, покосяваща нашата призваност на благородници. Идеята за благородничеството настоява да й се признае правото както на Безкрайност, така и на Вечност. Примирението с максимата: „Едното за сметка на Другото!“, както и всеки друг вид примирение, е плебейство от най-чиста проба.

    • Графът  On 2 декември, 2011 at 02:15

      Хм! В своята дилетантщина имам по-друга представа за компютъра. Можеш да имаш огромно дисково пространство и да ти служи само за склад ако паметта и процесорът ти са от първите „Правец”…

  • harbinger  On 2 декември, 2011 at 01:34

    И още нещо, любезни ми Графе: този път – нещо като личен въпрос към Вашата особа.

    Представете си веднъж, че сте затворен в миниатюрно пространство, почти бездименсионно, почти сведено до точка (а тя е с нулева дименсия: нито дължина, нито ширина, нито височина), но затова пък разполагате с време, равно на ВЕЧНОСТ.

    Втори път си представете, че разполагате с пространството на цялата необятна Вселена. С други думи – разполагате с БЕЗКРАЙНОСТТА. Но имате само един кратък миг – за всичко, което искате да свършите в живота си.

    В кой от двата случая бихте се чувствували по-пълноценен и по-щастлив?

    В зависимост от вашия отговор, или по-точно, в зависимост от това дали ще получа отговор (какъвто и да е той) или не, аз ще реша дали да Ви открия една голяма житейска тайна.

    • Графът  On 2 декември, 2011 at 02:07

      Първият вариант
      За да бъда в бездименсионно пространство трябва аз самият да бъда бездименсионен. И ще разполагам с всичко.

      Вторият вариант
      Ако разполагам с безкрайността, значи и въпросният миг ще е безкраен, т.е. отново ще разполагам с вечността.

      По-пълноценен и по-щастлив не бих могъл да се чувствам, защото въпросните чувства са присъщи на материалния „отрязък”, чисто човешки са. „Там” какво означава „пълноценен”?

      Всъщност, драги приятелю, ние не сме ли всеки миг и в двата варианта? Да не забравяме „тук и сега”…

  • harbinger  On 2 декември, 2011 at 11:56

    Абсолютно вярно е, че във всеки пункт на Битието (говоря НЕ за Пространство и Време, а за Битие, което е нещо различно от Пространството и Времето, макар и измерващо се с тях) ние сме и в двата варианта. Великата тайна на живота, която съм се приготвил да Ви разкрия, е, че макар и да сме едновременно и в двата варианта, ние не можем да се справим наведнъж с тях, а се налага да действуваме „на пориви“, с „пулсации“ – да атакуваме ту Пространството, ту Времето.

    …Но не е по силите ни да атакуваме и двете.

    Прескачането от единия в другия вариант, което очевидно се налага, се осъществява, чрез промяна на нашата позиция спрямо Битието.

    Преди време разговарях с един богослов и му обясних моя протестантски възглед за експанзивната природа на Човешката Същност. (Хе-хе-хе, аз – атеистът – съм просмукан, значи, с протестатнтски възгледи!… Но за протестантизма няма какво да се притесняваме – и без това той е нещо като „религиозен атеизъм“ или „атеистична религиозност“. Дървено желязо…) И така: казах на богослова, че човекът дотолкова е човек, доколкото същността му е „екпанзионистична“, сиреч човешкото същество иска да „се разширява“. Така то има пред себе си перспективата да „се разширява“ или в Пространството (трите му измерения), или във Времето (единственото му времево измерение).

    Човешката природа е такава, че не може да се помири с оставането в една точка (точка от Пространството или от Времето).

    Човешката същност иска да ВСЕОБЕМА (граматически е по-правилно да се изразим с още по-необичайната форма ВСЕОБЕМВА). Именно това е ЖИВОТЪТ. Всичко останало, което не е ВСЕОБЕМАНЕ, е обратното на ЖИВОТА (при желание можем да го наречем смърт, макар смъртта да е само краткотрайно действие, докато тук ние си служим с категории от сорта на ЖИВОТА, които не са действия, а дълговечни състояния).

    Трябва да отбележа, че богословът беше шокиран, когато ме изслуша; даже подскочи от стола си…

    Обясних му също така, че ако приемем условно да наричаме експанзията на човешката същност в Пространството с термина „хоризонтална експанзия“, а експанзията й във Времето – с термина „вертикална експанзия“, то ще се получи възможна графика на циклично редуване на „хоризонталната“ с „вертикалната“ експанзия, чрез което нашите разсъждения ще се вместят в категориите на „Резонансно-Изоморфния Принцип“.

    Богословът се разгневи, като заяви, че „Резонансно-Изоморфният Принцип“ е отречен в богословските среди като ЛЪЖЕ-ФИЛОСОФИЯ. Какво да го правя – в онзи момент не можех да му помогна да излезе от собственото си заблуждние.

    Как можем да си представим „хоризонталната експанзия“? Ами просто човекът (или дори човеците – защото това могат да бъдат всички представители на човешкия род в дадена историческа епоха), се озърта около себе си и у него се засилва интересът към ЗАОБИКАЛЯЩАТА го НАЛИЧНОСТ от ДАДЕНОСТИ. И тогава той протяга ръце, за да ги докосне, да ги усвои, да ги завоюва и опитоми. Ясен пример за това: Великите Географски Открития…

    А как можем да си представим „вертикалната експанзия“? Получил нови и непознати дотогава за него ДРАЗНЕНИЯ, които са му сервирани по време на Усвояването, Завоюването и Опитомяването, характерни за „хоризонталната експанзия“, човекът изпитва нужда да се усамоти – в кабинета си, в някоя тиха галерия на пещерата, обитавана от племето му, или на някоя слънчева полянка край потока и да ОСМИСЛИ всичко, дарено му досега, така че в главата му да се синтезира нещо ново, несъществувало никога, или пък добре забравено. (За мнозина ОСМИСЛЯНЕТО е нещо, което е най-добре да се извърши в кръчмата, но аз сега говоря за друго.)

    Цялото това неуморно циклично превключване от единия вид експанзия в другия и обратно се извършва инстинктивно от човешката същност, за да засвидетелствува тя по този начин своята непримиримост към Онова, Което нарекохме по-горе „краткотрайно действие, обратно на Живота“. И ако може – да го преодолее…

  • Mariana Evlogieva  On 4 декември, 2011 at 02:12

    Сигурно публикация за вечността не е най-подходящото място да Ви броя годините, но все пак: Честит рожден ден и всичко най-вечно! 😀

    • Графът  On 4 декември, 2011 at 07:13

      Целувка, Mariana, Вие пак сте първа!
      Трогнат съм, много благодаря!
      Да Ви се връща!

      • Мариана Евлогиева  On 4 декември, 2011 at 10:09

        Е, това е предимството да си „сова“ и да будуваш до късно – може да не успявам да посрещна много изгреви, но пък новите дни (вкл. рождените) ги посрещам първа. 😉

  • harbinger  On 4 декември, 2011 at 10:22

    Наистина ли, Графе? Не знаех! (А не знам, защото принципа ми е да не се интересувам от персонална информация; но понякога е ЗА ДОБРО – да се поздравим, да вдигнем и чаши за наздравица: в нашия случай ВИРТУАЛНО, но и това е нещо!)

    И така – огнена зодия, Кентавър… Или както се казва – Стрелец! Неизбродни души – винаги има още нещо, което не са казали за себе си, което откриваш след щателни детективски проучвания. Също като баща ми (който е роден на 3-ти декември) – цял живот си имах една точно определена представа за него, а впоследствие разбрах, че е имало и още една – съвсем валидна – представа: пак за него и това пак е бил баща ми. Нещо, което ние – близнаците – намираме за разточителство…

    Е, добре – честит празник, Ваше Превъзходителство! Ще вдигна чаша с червено вино за Ваше здраве!

  • Муниконтин  On 4 декември, 2011 at 12:05

    Честит да си и от мен! 😀 Наздраве!

  • Графът  On 4 декември, 2011 at 17:38

    Благодаря ви!
    Наздраве на всички, живи и здрави бъдете!
    harbinger, и „моето“ питие улучихте! 🙂

  • deni4ero  On 4 декември, 2011 at 23:03

    Честито, Графе:))))

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: