Как си?

„Как си?” ме питат тази сутрин в кафето.
„Като откъснат гербер без ваза с вода.” – казвам – „Перча се, ама си знам какво ме чака.” 😉

Реших да отговоря нестандартно на най-стандартния въпрос, в отговор на който не се очаква нищо, доколкото се е превърнал във формалност. Заради по-бързото връщане в приятелско шеговитата атмосфера на Monte Negro.

Добре стана – продължихме да остроумничим на тема „Как си?” и приятно запълнихме сутрешната сбирка. И си тръгнахме с добро настроение за деня.

Че иначе какво? – да обсъждаме
колко лентички събрал Господин Министър Председателят (не виждам друг начин, освен така написано, с главни букви! 🙂 ) и какво ще ги прави ли? Дали ще построят световен „Музей на Неговите лентички” на мястото на Двореца, примерно, или ще му ушият таитянска поличка за Гинес?

Както току-що прочетохте, въпроси все в „ще” време, а на нас ни е над темето от него. Затова ни дойде добре нашето минало и сегашно след въпроса „Как си?” и усмихнати си тръгнахме всеки по задачите.

…………………………………………
След 2 часа.
На „всеки по задачите” се наложи да прекъсна. И добре стана – сега ще разберете защо.

Моята задача беше да напиша нещо в блога, че пак ме хвана мързела вече две седмици, срамота! Прекъсването стана докато обмислях „умното заключение”. 🙂
Върнах се сега, прочетох написаното за да вляза в час и констатирах, че пак съм на път да направя гаф! Лепнал съм на най-дружелюбния въпрос между хората по цялата Земя безапелационния етикет „най-стандартен и формален”!

Всичките милиарди хора (колкото са) не могат без този въпрос на човешко отношение и съпричастие към себеподобните. Към близки и далечни, познати и непознати, към людската общност, членове на която сме всички. Пред него отстъпва омразата, неприязнеността, расата, етносът – всичко, което се опитва да раздели и „категоризира” хората. И, слава Богу!

Всички сме едно – човечество – и доказателство за това е тоталното господство на въпроса

Как си, добре ли си?

How are you? You okay? ça va? Nei ho ma? Wie geht’s? ¿Qué pasa? Come stai? Kaifa Halok? Как дела? O-genki desu ka?  Nasilsin? Ti ka’nete? Kako si? Kiel vi fartas? …

Ако някой използва формално въпроса, толкова по-зле за него. Ако някой му отговаря формално – още по-зле!
Лечението е да си представиш, че няма на кого да го зададеш…

Влагайки цялото му душевно съдържание аз чистосърдечно ви питам, мили приятели и гости в блога ми:

Как сте?

И поздрав за вас.
 „Как си?” 

(Не, не е „Здравей, как си, приятелю” на Тоника.
За всички ви е – големи и малки! 🙂 )

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • astilar  On 23 юни, 2011 at 18:23

    Чудесно сте го написал, Графе!
    Ако вместо „дежурния“ отговор, Ви споделя истината, никой от нас няма да се почувства по-добре. 🙂
    И все пак, за да не си помислите, че шикалкавя и избягвам да отговоря на един от най-конкретните въпроси… ъм, хм… 🙂 … ще Ви прошепна тайно – „Някой ден ще бъда…!“ 😉

  • harbinger  On 27 юни, 2011 at 09:51

    В доброто старо време беше нещо съвсем естествено хората да се питат: „Как си?“ и съответно да си отговарят: „Благодаря, добре съм!“. Отговорът: „Съжалявам, но не съм добре!“ беше нестандартен и обикновено никой не отговаряше така. На шега си позволяваха само да кажат: „Добре съм, но ще се оправя!“, но това беше безобидна ирония.

    Днес въпросът „Как си?“ като че ли е някак си лишен от смисъл. Може би защото зададен така, този въпрос е твърде формален и провокира формален отговор. Защо ли? Защото човек не може да отговори на въпроса „Как си?“; той всъщност просто не знае в действителност КАК Е. Тези неща са от субективната сфера – ние можем единствено да знаем КАК СЕ ЧУВСТВУВАМЕ, а не КАК СМЕ наистина. Само някой, който ни наблюдава от дистанция може да даде оценка. Например: „Това момче хич го не бива!“, или „Я го гледай този тарикат – как се е оправил, да го вземат даволите!“

    …Или, както НАРОДЪТ казваше (по времето когато НАРОДЪТ беше хранилище и извор на мъдрост, а не бреме за „напредничавата“ икономика): „Да ти се случи това, което си представя за теб комшията, а не майка ти!“

    Но има и нещо друго, което е далеч по-важно. За да зададеш въпроса „Как си?“ (и дори неговата по-правилна и по-пълноценна форма: „Как се чувствуваш?“), ти трябва да си ЧАСТ от едно ЦЯЛО, на което ЧАСТ е също и този, комуто задаваш този въпрос. ТОЙ да е един от ВАС и ТИ да си един от ТЯХ! (Старата игра на НАШИ и ВАШИ…) Аз все още си спомням времето, когато такива неща бяха възможни и това нямаше нищо общо с политическия строй, в който хората биват принудени да живеят на един или друг етап. (Когато става дума за „политически строй“ няма друга по-уместна дума, освен „принудени“…)

    В наше време логичният и естествен въпрос, който хората трябва да си задават, колчем се срещнат – дори и да им се струва, че добре се познават – е: „Ти кой си?“. Защото стана ясно, че никой никого не познава… А това става, когато отделните ЧАСТИ не принадлежат на едно ЦЯЛО, а плават безтегловно из пространството без опора.

    В този смисъл съвършено прав беше един мой ПОЗНАТ, когото винаги бях считал, че е един от най-добрите ми приятели, но с когото не бяхме се виждали доста дълго време. Когато го посетих, му казах „Здравей!“, а той застана като вцепенен от някакъв ужас и в продължение на пет минути безмълвно ме гледА в очите, блед като стената. Когато се опомни, го запитах КАКВО МУ Е, а той ми отвърна, че си е помислил да не би да са ме пратили (от противниковата му фракция) да го изнудвам за нещо си. Това бяха – и от негова и от моя страна – естествени за нашето време реакции. С мълчанието и втренчения си поглед той все едно, че ме запита: „Ти кой си?“, а аз – реагирайки адекватно – го запитах не с формалното „Как си?“, а с „Какво ти е?“, защото на него наистина МУ ИМАШЕ НЕЩО…

    На всички нас действително НИ ИМА НЕЩО…

    Какво е това, КОЕТО „НИ ИМА“? Първо и преди всичко, това е РАЗПАДАНЕТО на ЦЕЛОСТТА, което индуктивно се разпространява до всички отделни части и ги кара ДА СЕ РАЗПАДНАТ И ТЕ.

    Не бих искал да ми се носи славата на ВЕСТОНОСЕЦ на РАЗПАДАНЕТО (защото такива вестоносци ги екзекутират мигновено още в първия миг, в който си отворят устата, за да произнесат посланието си), но ми се струва, че всички ние дори и от вестоносци нямаме нужда, защото ИЗВЕДНЪЖ ПОМЪДРЯХМЕ. Помъдряхме дотолкова, че да схванем една истина, която преди това ни убягваше – истината, че ние сме СЕНКИ, създадени от БОГА (казвам го с презумпцията че такова животно няма)…; и така – ние сме СЕНКИ, създадени от БОГА, за да бъдем САМИ ЗА СЕБЕ СИ и САМИ В СЕБЕ СИ затворени светове, изолирани космоси без допирни точки помежду си. При което се е намесил Дяволът (сега пък ще подчертая, че НЕГО ГО ИМА; …и още как!) и той е направил за всяка от така блуждаещите индивидуални вселени подходяща маскировка, която – след като я наденем – да си кажем: „Я гледай ти – колко си приличаме едни на други! Та ние сме… хора! Та ние сме част от ЕДНО И СЪЩО ЦЯЛО, което нека наречем… ЧОВЕЧЕСТВО!“

    Но както е известно Дяволът е майстор на лъжата – излъгал ни е той, като ни е накарал да участвуваме в неговия маскарад!

    • Графът  On 28 юни, 2011 at 12:40

      Драги приятелю,
      Дали може да се противопоставят „как се чувстваме” и „как сме” може да бъде тема на дъъълга дискусия.
      Но в никакъв случай не мога да заместя „Как си?” с тях. Те просто са негови частни случаи и касаят статус.
      А въпросът, за който аз съм писал, касае отношение и съпричастност!
      Колкото до „логичният и естествен въпрос, който хората трябва да си задават «Ти кой си?»», ще ме извините, но той служи на такива, които са свикнали винаги да се държат за пеша на някого и изпуснат ли се изпадат в положение на човека от Вашия пример. Това не са хората…
      А лично аз ненавиждам този въпрос!
      Колкото до „изолирани космоси без допирни точки”, „сами за себе си и в себе си”, темата е толкова излъскана от употреба, че бих спорил само с човек, който се е изолирал за няколко години напълно от себеподобните. Напълно! – без образи, снимки, звуци, предмети-спомени, психическа нагласа, че е единствен човек на земята. И без заместители за привързаност – животни или растения!

  • harbinger  On 28 юни, 2011 at 18:58

    Вие сте щастлив човек, Ваше превъзходителство г-н Графе, след като можете да разглеждате въпроса така.

    Всъщност и аз съм щастлив – по своему. Дължа щастието си на отшелническата самоизолация, за която също споменавате. Но разбира се, не в сурдокамера, както Вашето въображение би нарисувало картината. Аз съм обграден с близки хора, с мили животинки, с любими растения, чета любимите си книги, създавам и нови книги – превеждайки на родния ми език онова, което ми се струва, че не е превеждано досега… Книгите превеждам, за да ми станат любими и те наистина ми стават любими. Но те – вместо да се превърнат в „допирни точки“ със света отвън, си остават вътре в локалния космос, където са се зародили.

    …Не се надявам някой да прочете преводите ми, защото в днешно време никой не чете. Това е един от големите шамари, които ми нанася всеки ден осъзнаването на „аналфабетичността“ на времето в което живея.

    Всеки ден срещам хора, които живеят дните си съвсем нецеленасочено, дори глупаво. Те намират в това удоволствие, което наричат щастие. И аз виждам, че те наистина са щастливи, а вероятно са щастливи именно поради отсъствието на стремежите, които някога наричахме амбиции. Ние, разбира се, погрешно си служехме с тази грозна дума: „амбиция“ се връзва идеално с определението „болна“. Но болни или не, амбициите бяха някакви стремежи. А винаги е за предпочитане да си мотивиран.

    Аз съм на нещо като патриаршеска възраст и моето истинско щастие би се градило на констатацията, че когато един ден си отида от този свят, ще съм оставил след себе си поколения, които да ме карат да чувствувам, че светът няма да се обезсмисли. Но такава констатация не мога да направя. Ако се намирах в родината си, щях да си обяснявам нещата с посткомунистическата безпътица, от която всички се оплакват. Но тук сънародниците ми са пристигнали именно, за да се измъкнат от безпътицата си. И какво – пълно обезличаване. Хайде, да речем, по-възрастните се самообезличават в името на своите деца: това е съвсем по български. Но гледам младото поколение и косата ми настръхва. Аз не мога да се спра например с някой млад българин и да разговарям с него на родния НИ език, защото той не го знае. И това ако не е отшелническа изолация, халал му вяра!

    А им превеждам и книги на български – за да не го забравят…

    Нима могат да забравят нещо, което не са съумяли „да запомнят“!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: