Нова тактика

на гражданското общество в нета

Въпросът за гражданското общество у нас е много дискутиран в широк периметър. От „няма го” до „набира сила”. В повечето случаи тази дискусия се води на „теоретично ниво” – какво трябва да бъде, в какво се изразява неговата същност. Хората инертни и незаинтересувани ли са, в какво се състои тяхното гражданско съзнание. В повечето случаи се има предвид организиране на протестни прояви срещу управленчески решения.

С появата на социални мрежи (Facebook по-специално) гражданското общество в нета се улесни и започна да се разраства. Всеки ден се създават различни групи по различни поводи. Проста работа – създаваш група „За ….”, пускаш покани към приятелския кръг и готово. Рядко някой отказва да щракне „Включвам се” – трябва да има сериозен мотив.
А да се включи може и без мотив. Нали включването е по-скоро изява на отношение, отколкото на някаква реална дейност. За това „да”, за онова „да” – влизаш в различни групи, съзнавайки добре, че по този начин с нищо няма да спомогнеш за решаване на съответния проблем. Често и забравяш да се заинтересуваш от резултата.

Така разрастването на „гражданската активност в нета” се превърна на практика в нейното разводняване.

За какво пледирам, да се откажем от тая форма ли?

Глупости!

Формата си е добра, тактиката е време да се смени!

Управляващите отдавна свикнаха с различните протести и подписки. Спомняте ли си кога беше, когато в Народното събрание се „изгубиха” половин милион подписа? И протестите на площада вече не ги стряскат особено (може би затова хората престанаха да излизат!).

Ами тогава да сменим арсенала на оръжията. По плутокрацията (а сега май и партокрация с наша помощ) и бюрокрацията – по бюрократичному! От каквото ги е страх и не могат да избягат – с това. Няма друг начин, ако искаме да успеем в нещо – нали ние не разполагаме с техника да блокираме улици, шосета и митници…

Вече имам предвид пример в това отношение – дейността на групата „Държавата да възстанови безплатните лекарства за онкоболните деца”.

Първо, участието в тази група на повече от 25 хил. души (продължава да расте!) е показателно по отношение „безразличието на хората”. Предполагам, че даже създателите ú са изненадани – проблема е за живота на „само” 50-60 деца годишно. Но аз съм сигурен, че и по-малко да бяха пак щеше да е такава реакцията.

Второ, учредителите на групата предприеха нова тактика. Не „ние протестираме”, извикано в някоя дупка на полето, а прецизна официална атака от отделни хора по бюрократичните дебри.  От отделни личности до строго фиксирани публични личности! Лично официално писмо до Президента, Министър-председателя и т.н. базирано на официалните законни права на всеки гражданин.

И започнаха да отговарят – измъквайки се засега с прехвърляне на топката, но все по-трудно им става. Щом на зам.министър се наложи да лъже публично за да спечели време!

В момента е война на нерви. Те търсят начини да удължат във времето процеса, надявайки се, че активността на групата ще затихне от само себе си – както досега е ставало обикновено. Да, ама

Трето! Постоянство по пътеките на войната. 🙂 Направеното до тук е само началото. Тепърва след тази артилерийска подготовка ще се появят нови оръжия…

И тук идва най-важното – променя се същността на участие в подобна група. Защото всеки участващ в нея е активен. В този случай не пишат 25 хиляди души, а основно двама-трима, но те заявяват „аз и 25 хил. питаме”. А аз и останалите участници се чувстваме ангажирани, защото придаваме тежест на тези двама-трима. И продължаваме да следим развитието, да подсказваме идеи, а не след седмица да забравим в каква група сме се включили.

Този начин е добра възможност и за активност на българите в чужбина по нашенските проблеми. Нещо повече – и участие на чужденци, когато въпросите са от общочовешко значение.

А какво по-важно нещо за човечеството от децата?

_________________

Под черта – принцип е, че за всяко оръжие след време се изработва защита. Е, тогава пък ще измислим ново – нали затова сме гражданско общество? Силни сме с колективен ум! 🙂

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • heinrih  On 21 март, 2010 at 15:06

    Е, добре! Подхващаме една много сериозна тема…

    Разбира се, аз и сега не мога да бъда много полезен, защото моите познания за България са с около тридесет години давност (последните ми спомени бяха свързани с ликуващите възгласи на редица люде – породени от смъртта на Людмила, което беше идиотщина, защото само сатани могат да ликуват от вестта за нечия смърт, пък който и да е покойника).

    Тогава за „гражданско общество“ не можехме и да сънуваме – знайно е защо. Но дори и да не беше диктатурата на Живков, дори и да бяхме не балканска мизерна държавица, а „западна демокрация“ в класическия й вид (нещо като британската парламентарна система) пак не можехме да мечтаем за „гражданско общество“. Защото „гражданско общество“ значи следното: за всяко (по-важно) решение в държавата да се взема под внимание мнението на абсолютно всеки гражданин на страната. Е, това и днешна Великобритания не го прави. Опитват се да го правят ирландците (защото са шепа хора), като час по час провеждат по някой референдум. Но и референдумите сами по себе си са едно далечно приближение на идеята за „гражданското общество“. Защо ли? Защото повечето люде не са компетентни (това е първата и най-важна причина!). Също така и защото при един референдум на обсъждане се подхвърля някой много сложен проблем, който, за да достигне до съзнанието на хората, се „изчиства от детайлите“ до такова ниво на абстракция, че накрая може да се окаже темата сведена до един лозунг (от което също би имало полза, ако лозунгът се ограничи, например, до сентенцията: „Да кажем НЕ на войната, другари /господа, магарета ниедни/!“) Тогава хората имат пред себе си едно твърдение, спрямо което може да се изрази отношение само с „ДА“ или „НЕ“ (тези от нас, които – да речем – искаме да кажем НЕ на войната /в Ирак, в Афганистан, и т.н./ поставяме подписа си в съответната графа, а онези, на които войната им уйдисва, не се подписват, а те пращат – тебе, глупака, дето събира подписи – да вървиш по дяволите…).

    Нещата обещаха да се променят към добро едва тогава, когато в света беше разработена Глобалната Информационна Мрежа (която залегна в основата и на по-далечната надежда на човечеството за едно Глобално Гражданско Общество, с която надежда, разбира се много се злоупотребява от онези, които назовават хегемонистичните си апетити с неясното все още понятие „глобализъм“!!!). Какво пречи, обаче, днес – когато Интернет вече е на едно доста добро равнище на технологично развитие – всички да се впуснем и давайки мнението си по един или друг въпрос, да осъществим лелеяната мечта за „гражданско общество“. Пречи ни това, че сме некултурни. Пречи ни това, че сме невъзпитани, че сме „лекета“, че не сме в състояние да се съсредоточим върху сериозно обмисляне на проблемите, а предпочитаме да превърнем форумите и блоговете в безплодна говорилня, в която да се келешеем, да хулиганствуваме и да си мислим през всичкото време, че това е то – да участвуваш в социалните и политически процеси на страната си.

    (Ами те и самите депутати в Народното ни Събрание не са нищо повече от едни разхайтени дангалаци, заседнали там само за да „лапат“.)

    А било е някога време, когато хората са били на доста по-ниска степен на цивилизованост, но са имали изключително сериозно и гражданско отношение към всичко, свързано с „човешкото общежитие“ (като тук под „общежитие“ ще разбираме не „бекярски комунален приют“ или друга простотия от сорта, а КОНСТРУКТИВЕН ДУХ и РАЗБИРАТЕЛСТВО между хората). Точно хиляда и десет години са изминали от момента, в който е заседавал първият европейски (а може би и световен) парламент в историята на човечеството – исландския Стортинг. Имам в рода си далечна баба, родена в калвинистко семейство – земеделци от полуостров Ютланд, Дания. Това навремето ме накара да проявя силен интерес към всичко свързано със скандинавския свят. В юношеското ми въображение особена роля изигра представата за легендарния завоевател Ерик (наричан Червения или Рижия – заради цвета на косата му). Това е вероятно първият европеец, достигнал с корабната си черупка бреговете на Северна Америка, колонизирал Гренландия и основал собствена държава – заедно със съмишлениците си – в самоотвержено завоюваната от него Исландия.

    Ерик останал без дланта на лявата си ръка. Отсичайки я с меча си (който той държал в дясната) и хвърляйки след това отсеченото парче собствена плът от борда на кораба си върху отсрещните скали на Исландия, той спечелил за клана си състезанието, според което Исландия щяла да принадлежи на онзи от ветроходните състезатели, който пръв докоснел брега й с ръка). Като слязъл със съмишлениците си на брега, той дал по този начин старт на днешния народ на Исландия, управлявайки не като едноличен господар и деспот, а съветвайки се за всяко нещо в новото кралство с всички жители на острова вкупом, като ги свиквал на определено място върху скалистия бряг и искал да чуе от всеки един неговото мнение. Това място се нарича „СТОРТИНГЕТ“, което на норвежки език значи „народно събрание“ – едно истинско „СЪБИРАНЕ НА ЦЕЛИЯ НАРОД“ за обсъждане на това или онова – и сега там има исторически мемориал на Исландската държава. Стортингът (който е форма на управление, възприета след това и в „майка Норвегия“, както и в „децата“ на „майка Норвегия“ – Дания, Средновековна Нормандия, и Средновековна Англия) е наистина форма на „гражданско общество“, за разлика от Атинската Агора и Римския Форум, които са били място за събиране на робовладелския ЕЛИТ. В Скандинавия робовладелство никога не е имало!…

  • heinrih  On 21 март, 2010 at 19:43

    НЕ ЕКЗЕКУТИРАЙТЕ ВЕСТОНОСЦИТЕ!

    Клошарите са ято пеликани
    с провесени през шиите торби.
    Те ни напомнят, че е още рано
    животът другояче да върви.

    Те сочат с клюн: „Хей, вижте го капана –
    заложен, за да сграбчи всички вас!
    Секунда на нехайство и… си хванат!
    И ставаш мигом ти един от нас!…

    Клошари – вестоносци! В дрипи… Просят…
    Почти без свяст от глад и от умора…
    Те вест добра на никого не носят
    и – все пак: пощадете ги бре, хора!

  • astilar  On 21 март, 2010 at 23:18

    Хейнрих, много интересен ми бе първият Ви коментар. Изтървах му дирите по някое време, но това си е мой проблем. 🙂 Хм.
    Графе, поздравления за отношението и гражданската позиция. Коментари обаче „найн“. Подобно е след публикациите на други блогъри (не харесвам думата), които пишат по темата в техния си стил.
    Тъжно е положението с огражданстяването на обществото ни…

  • вили  On 21 март, 2010 at 23:26

    Графе, прав сте за всичко. Гражданското ни общество е в зародиш и трябва време докато се роди. Аз искрено съм учудена, че групата набра толкова много подкрепа.
    Постоянството е много важно и трябва да продължаваме. Ще има разрешение на случая, сигурна съм! 😉

  • казарил  On 21 март, 2010 at 23:56

    Не мисля, че активността във facebook може да се приема насериозно. Това, което хората показват там е по-скоро когнитивен елемент, оценка, предпочитание и позиция от гледна точка на възгледите им, но не и нагласа за действително поведение или активност. По презумция facebook не е място, което да те ангажира с грижи, а място в което да се срещнеш с приятели, познати, да пуснешщ клип, „как си“ в две изречения, да удариш един покер и да разгледаш някоя друга снимка. Това, че позволява на потребителите да се идентифицират с всякакви неща, да участват в „каузи“ и да „членуват в групи“ не отива по-далеч.

    Примерът с болните деца е по-особен, няма начин.

  • Макс  On 22 март, 2010 at 09:06

    Мисля си, че това все пак е начало. Все отнякъде трябва да се започне и е хубаво да се види начало. Дай боже да станем активни граждани с истинско гражданско общество.

  • Графът  On 22 март, 2010 at 11:20

    heinrih, пак ме изненадахте с нещо, което не знам! 🙂
    Сега по въпроса. Няма как сегашната реализация на гражданско общество да прилича на тази от преди векове. По проста причина, която Вие казвате: „Опитват се да го правят ирландците (защото са шепа хора)”. И още една, може би по-съществена – днес проблемите на обществото са твърде много разнообразни и затова групират различни негови части. Не, не става въпрос да сме културни. За да дадем адекватно мнение по всякакъв въпрос трябва да сме универсалисти във всичко! Има ли такива хора?
    Референдумите за мен са глупост в сегашната епоха. За да съкратя обясненията – на един манастир синодът не разрешил да пушат през време на молитва, на втори разрешил. От първия питали „Може ли да пушим по време на молитва”, а от втория „може ли да се молим докато пушим”…
    А на вестоносците чест и уважение!

    astilar, желанието да бъде човек фантом при четене на нещо някъде и мен отдавна изненадва. Казвам „фантом”, защо и отношение само с кликване има нищожно малко – да не говоря за коментари, които са по-ангажиращи.

    вили, надявам се да бъде така. От своя страна аз ще се опитам да привлека подкрепа (чрез записване в групата) и на чужденци. Имам резон – въпросът е общочовешки, за децата на хората.

    казарил, на едно мнение сме.

    Макс, дай Боже! Мисля, че спънка е не толкова липсата на желание у хората, колкото намиране на най-подходящи форми. В крайна сметка, гражданското общество не ни е основната работа… 🙂

  • heinrih  On 22 март, 2010 at 11:51

    Ето как Вазов излага представата си за това, което ние днес наричаме „гражданско общество“:

    „И всякоя възраст, класа, пол, занятье
    зимаше участье в това предприятье;
    богатий с парите, сюрмахът с трудът,
    момите с иглата, учений с умът…“

    Като се замисли човек, става му ясно, че във всяка активност, упомената от поета, за да се характеризира идеята за „гражданското общество“, се корени потребността от някакво жертвоприношение. Въпросът е: доколко хората, населяващи една територия са готови на саможертви, за да можем да ги определим не само като „население“, но и като „общество“ (като под „общество“ презумптивно трябва да се разбира „гражданско общество“: ако то не е „гражданско“, то няма да е и общество). Или както Евгений Евтушенко казва: „Лишь тот, кто мыслит – тот народ; все остальные – население!“.

    Вчера не случайно припомних сагата за Ерик – Червенокосия, който си отсякъл лявата длан, за да увековечи по този начин своя народ на негова собствена територия. Това е жертвоприношение, на което едва ли всеки е способен, но не е и необходимо. Ако трябва да се правят жертвоприношения, винаги ще се намери уместна форма. Важното е да осъзнаем, че именно жертвоприношението е единствения начин да превъзмогнат хората у себе си тенденцията към ОТЧУЖДЕНИЕ, която ги превръща в конгломерат от индивиди, лишени от всякакви социални връзки.

  • mikiblue  On 24 март, 2010 at 10:25

    Графе, напълно съм съгласна с Вас!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: