Риторика

или реторика – едно и също е, дублети са.*

А може би красноречие или сладкодумие? Хубави думи, повече ми харесват…

В „Пресконференцията” доста наблягам (макар и под черта) на необходимостта публичните личности по върховете на държавата да владеят риторика. „Дипломатическа” я нарекох (имайки предвид „тримата големи” 😉 ), но всъщност става дума за политическа.

Коментарите на публикацията са в същия аспект. heinrih даже развива доста обстойно темата за истината. Явно е необходим по-обстоен отговор от моя страна и затова го правя тук. Надявам се Макс, heinrih и Вили да не ми се разсърдят.

Преди всичко, аз използвам думата според буквалното ú значение – „изкуство на говорене“, умение, дарба да се говори добре. Без каквито и да са предубеждения и намеци за реалността у нас. Иначе има опасност да вляза в ролята на героя от спомена ми „Приказка за скъсаното билетче”.

Още с появата на риториката в древността забелязали възможностите, които тя дава да бъде излъгана аудиторията. И не само са били използвани, но и „легализирани” като нейна задача. Известни са софистите (убеждението преди всичко) и Платон и Аристотел (аргументът – инструмент на истината).

Публичното говорене не може да бъде махленско говорене. Разбрали са го древните, ние още не можем. Причината за появата на наука по въпроса е установяването на демокрацията в Древна Гърция през 510 пр.Хр. Обърнете внимание: заради това, че всички граждани трябвало да вземат участие в публичната политика, умението да се говори добре и убедително пред публика става необходимост. „Добре” – необходимост за публиката; „убедително” – за говорещия. 😉

Между другото, с развитието на нашата книжовност прохожда у нас и науката за красноречието. Доста отдавна – някъде през 9-тия век, ако се не лъжа.

И така, реториката се занимава със способността да се говори смислено и убедително публично. Придобива ли се тази способност? Само се шлифова, тя си е талант по рождение – това е наложилото се мнение през вековете. А щом е така, важи правилото за талантите – на един Господ изсипал, на друг – изтръскал чувала, а за трети и това нямало (като мен, например 🙂 ). Затова имената на едни оратори се помнят през вековете, а на други бабите се възхищават: „Как убаво хортува нашето момче”…

Стигнах накрая до съществената част – как се „хортува” е важно, ама какво – още по-важно. И дойдохме до болния ни въпрос – истината…

Добрият оратор трябва ли да казва цялата истина?

Без да се разпростирам „що е истина” (че писанието ми ще стане в два тома 🙂 ), моето категорично мнение е, че не в това се състои ораторският талант. Майсторлъкът е да избегнеш истини, които ти пречат на тезите. Не да излъжеш, а да намериш начин да не ги кажеш без да се оплетеш в кълчища!

Колкото до лъжите в публичното говорене, те нямат нищо общо с ораторското изкуство. Винаги са признак на безсилие и на липсващ интелектуален потенциал, независимо дали са в реторично издържано или откровено популистко говорене. Лъжата сама по себе си „убеждава нулите” (както сполучливо казва heinrih), но винаги за кратко. Сред тях бързо се зараждат единици и поредната лъжа отива в небитието. За съжаление, обаче, имунитет срещу лъжата като цяло не се създава и не след дълго отново има на лице нули без единици. А и още нещо съществено – голяма част от нулите нямат вяра на собствените си единици, а им трябва непременно някаква по-специална единица, „ритор-лидер” (heinrih). С божествен произход ли било, анти-(каквото се лансира в момента) ли или с културистки мускули – важното е да е „по-така”. Дали това е заради липсата на самочувствие в нулите? „Напразно” казва Джани Родари:
Имаше една Нула,
кръгла като О,
тя не беше сторила никому зло,
но тъй като нямаше стойност горката,
щом я съглеждаха пищяха числата:
– Извинявайте!Бързам!Ще закъснея!
– да не би да ги видят със нея,
но ето тя срещна числото Едно,
което не беше с много стойност и то
също се чувстваше жалко
понеже бе много малко.
И каза му нулата : Я с мене ела!
…………………….
И стана тъй ,че от тогава
за Нулата потръгна слава,
всички цифри я канеха,
подир нея се кланяха
и я хвалеха гласно
и я слагаха в дясно.
(Защото тайно беше ги страх,
да не мръдне случайно на ляво от тях!)
и изобщо извадиха те заключение,
че и малките нули имат свое значение!

Е, това последното важи повече за предизборните периоди, ама Джани Родари е нямало как да го знае… 🙂

___________

* Откровено казано, аз не бях сигурен как е правилно. Още при предишното споменаване на думата отворих Уикипедия, а след това и правописен речник – единодушно твърдят, че и двете са правилни. Google, обаче, не признава риторика и иска да я поправя – въпреки, че там риторика води на реторика с 794 хил. на 94 хил. 🙂

Жалко, че при такава готова възможност животът не се е възползвал да обособи едната дума за талант да се говори, а другата – за талант да се лъже. 🙂

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

 

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • heinrih  On 15 март, 2010 at 10:49

    С извинение, продължих да пиша по въпроса в предишната тема – „Пресконференцията“. Докато писах, не забелязах, че е се е появила нова тема.

  • heinrih  On 15 март, 2010 at 11:04

    О, разбира се това са дублети – реторика и риторика. Аз предпочитам „риторика“ и то не заради нещо друго, а заради подобието на „реторика“ с думата „реторта“, а аз често употребявам в писанията си идеята за „ретортата“ като метафора на нещо ново, което се получава от смесването и претопяването на няколко стари – с известни характеристики – неща. (Математик съм, а се счита, че един математик трябва да бяга от метафорите като от чума, но съм освен всичко останало и литературен редактор, тъй че Бог ще ми прости!)

  • heinrih  On 15 март, 2010 at 11:20

    А сега – няколко думи за ИСТИНАТА.

    Истината е такова нещо, което не може да се изрече с думи. Всеки опит да се говори ИСТИНАТА, е обречен на неуспех. Ние произнасяме с успех само неистини (хайде да не ги наричаме ЛЪЖИ, защото е много грубо, макар че според формалната логика всичко, което не е истина е лъжа, а всичко, което не е лъжа, е истина /сиреч: петелът е мъжка кокошка, а кокошката е женски петел!/). В този момент, пишейки това, което след малко ще прочетете, аз казвам една НЕИСТИНА. Ако разговарях с вас директно, аз също щях да ви говоря не нещо друго, а именно НЕИСТИНА.

    Но в това няма нищо трагично.

    Има една крилата фраза, която се приписва на един от нацистките лидери (мисля, че на Херна Гьоринг): „лъжата, повторена сто пъти се превръща в истина“. Това разбира се е най-голямата лъжа (защото хората трябва да са добичета, за да повярват на нещо, повторено им сто пъти; напротив, при многократното повтаряне могат да се доловят разни нюанси на различия, с които лъжата да се накара да стане видима – като с лакмусов индикатор).

    Това, което заслужава да се отбележи, обаче, е че неподдаващата се на изказ истина може да се долови в това, кето се нарича на английски „cross-reference“. С други думи: ние изричаме множество неистини и там, където е тяхната пресечна точка, може би ще можем да усетим истината – ако разбира се сме достатъчно проницателни.

  • Графът  On 15 март, 2010 at 12:41

    За истината може много и от най-различни гледни точки да се умува.
    Според мен, ако нещо го няма, то това е абсолютната, абстрактна, веднъж завинаги установена истина. В цялата известна история на човечеството нито една истина не е успяла да се класира в тази категория.
    От там нататък истините са много видове и категории. Което не ги прави лъжи.
    Индивидът облича и прави видима своя истина, сборът от индивиди – колективна истина, сборът от колективи – общопризната истина и т.н. Но на дъното е индивидът. А те се променят и сменят. И конфигурацията на песъчинките се изменя непрекъснато.
    С други думи, една от основните характеристики на това, което наричаме „истина” е ограничение във времето.
    Всъщност, какво е лъжа? Изопачаване на това, което изричащият я счита за истина! Без истина лъжата става безсмислена, не може да съществува.
    И произходът на думата „истина” си подсказва съдържанието: производно име от старобълг. истъ „един и същ”, т.е. щом е един и същ значи е той, истинският. Но като имаме предвид, че нищо не е вечно едно и също…

  • heinrih  On 15 март, 2010 at 15:19

    „истъ” = „един и същ”

    Да, повторяемостта би могла да бъде критерий за истината. В моята работа едно нещо се счита, че наистина е станало (случило се, било), ако могат да се създадат такива условия, при което събитието да се повтори – и то така, че същият резултатът да е налице всеки път, когато са изпълнени тези условия. Това е един прост похват, който се практикува дори от хора, от които най-малко би се очаквало да са чак пък толкоз хитри.

    В далечното минало бях на работа нейде из Африка. Шефове ми бяха разни държавни служители на африканската репубика, в която се бях озовал. Те бяха станали стопански ръководители, макар нищо да не разбираха от работата, която бяха натоварени да вършат, защото всъщност бяха ветерани от антиколониалната война, която бяха водили. Сиреч, разбираха само от стрелба с различни видове оръжия и от справяне с невероятните условия в саваните на тяхната страна. От мен те очакваха да им дам разни инженерни решения, но винаги ги глождеше известно съмнение, че може да съм „недобросъвестен като всички бели хора“ и да си претупвам работата, както много често постъпват разните авантюристи от Европа, които ходят в такива страни на лесни печалби. И какво правеха шефовете-ветерани, за да установят ИСТИНАТА? Скриваха подготвената от мен документация. Таман съм попривършил някакъв проект и изведнъж те идват при мен и казват, че е станала някаква грешка, за която много съжаляват, но документацията е попаднала в някакви безотговорни ръце и се е затрила. Аман-заман – хайде да изготвиш документацията отново!

    Ако бях авантюрист, който е наклепал нещо надве-натри, аз по никакъв начин нямаше да мога да повторя намирането на експертните решения. Псувайки ги наум, залавях се отново за работа – в края на краищата хич не ми пукаше: нали бях отишъл там да правя разни работи, за които да ми плащат… След една седмица, когато проектната документация биваше отново готова, изневиделица отнякъде изплуваше „загубения проект“ и ветеранът от антиколониалната война сядаше и започваше да сравнява по най-папагалския начин дали нещата съвпадат „точ-в-точ“.

    …Е, при мен съвпадаха, с което успях да си извоювам името на честен човек. Да не повярваш!

  • казарил  On 15 март, 2010 at 17:16

    Много интересни теми сте захапали. 🙂 Както за умението (способността?) да се борави с речта, така и относно ИСТИНАТА.

    Преди година аз пък бях захапал лекциите на Джон Сърл по философия на съзнанието. В началото той почва с прдложението, че „каквато и философия някой, някога да се опита да ви пробута, обърнете я към себе си и си кажете ‘Аз така ли го виждам? Наистина ли така го възприемам?'“

    Може ли да се говори за ИСТИНА, когато знаете че всеки има призма, през която да пречупи това, което възприема? Призмите еднакви ли са, едни и същи?

    Тревата е зелена, когато е ден небето е синьо, черно – когато е нощ, опипвам си ръката – тя е там, след това хващам парче храна, слагам си го в устата – ям го и т.н. ТОВА СА ИСТИНИ, но всяка истина лежи на убеждението, че тя е такава. Всички сме убедени, че през деня е светло и не спорим по въпроса. Не всички сме убедени, че правителството на Станишев беше ОК – спорим, та се късаме.

    Не е достатъчно да се появи някой, който да парафразира възприеманото и да го оформи така, че то да изглежда по-различно от неистина, особено когато имаме някакво убеждение по въпроса. Нужно е ние да поискаме да повярваме в НОВАТА истина. Как би могъл някой да бъде голям ретор, без да разбира от това, което хората искат? Хората искат ли истина или по-скоро искат сигурност? Морал, етика, норми, право… истина?
    „Е, нема такова животно!“

    Дори спрях да я използвам в речника си, като вместо нея казвам именно онова, което е посочил heinrich – „едно и също“, но в повечето случаи – „подобно“, „близко“ и по-рядко „еднакво“.

    Истината е повод за предубеждения. Без истина, няма лъжи.

  • Графът  On 15 март, 2010 at 19:30

    heinrih, чудесен разказ! Блестяща илюстрация как може някои хора „макар нищо да не разбираха от работата, която бяха натоварени да вършат, защото всъщност бяха...” пак да си я вършат сносно, защото отбират как да търсят вярно решение на непознати проблеми. Учен с такава способност цена няма!
    Ако зададем параметрите на случката с Вас за описване на ситуация в съвременна България, какъв ли ще е резултатът? Впрочем има достатъчно реални примери, за да се питаме риторично – хората, които „макар…….защото всъщност бяха партийци” наемат и други „бели хора”, плащат им още по-добре за същата работа, за да са сигурни, че първите не са нагласили нещо за противниците партийци!

    казарил, изявлението на Джон Сърл определено ми харесва. Доскоро тук при мен, в лявата колонка горе, имаше фраза „И най-големите умове са хора като нас – не са безгрешни”. 🙂
    Не истината, а вярата в нея, убеждението, граничещо с вяра, е основа на предубеждения.
    Всъщност това е вярата – изключване на всичко, което може да накърни веднъж приета от теб истина. Най-често това е признак, че имаме работа с хора, които хич не обичат да действат със собствената си призма и са я фиксирали само като приемник към определена антена.
    За каква собствена истина може да говорим при вяра?

  • heinrih  On 15 март, 2010 at 19:57

    Хайде да поразсъждаваме.

    Ето един отколешен моабет за философско разчопляне на сивото вещество:

    Пред нас има диня – още не сме я разрязали. Възможно е динята след разрязване да се окаже с червена сърцевина; статистически по-рядко тя би могла да бъде и с жълта сърцевина. Невъзможно е, обаче, тя да е със синя сърцевина – човешкия опит е достатъчен, за да го знаем. (А наистина ли няма сини дини?!)

    Какво бихме могли да кажем за динята преди да сме я разрязали и то да бъде ИСТИНА? Единственото, което може да се каже, е – например – че тя НЕ Е СЪС СИНЯ ВЪТРЕШНОСТ. Другите твърдения – че е червена, или че е жълта – не могат да бъдат истина, докато не сме разрязали динята.

    Такъв род истини, които могат да се докажат с човешки опит, или с логически разсъждения, чрез доказани отпреди твърдения, посредством допускане на противното (което води до несъстоятелност на изводите) и т.н., се наричат обективни истини. Истините от сорта: „добре ми е, когато на власт е Станишев, защото съм свързан политически с БСП“, или пък „добре ще ми е, ако на власт е Ахмед Доган, защото и аз съм турчин“, също са истини, но те са субективни истини.

    Трябва ли да наричаме субективните истини също истини? Когато човек си седи на работната маса и разсъждава по тази или онази тема, той лесно може да отхвърли субективните истини и да каже, че признава само обективните истини. Но ако той е лидер на политическо движение и трябва да застане пред хората, за да ги убеди да му станат електорат, той със сигурност ще се вкопчи именно в субективните истини. И ще каже разни неща, заради които едни ще го приветствуват, а други ще го ругаят. Какъв е, тогава, смисълът да се занимаваме с политически игри, след като те ни отпращат в блатото на неистините и лъжите?…

  • Графът  On 16 март, 2010 at 21:45

    Дали трябва да наричаме субективните истини също истини?
    И да не искаме, ще трябва!
    Обективните истини са обобщение на субективните – обективната истина, че вътрешността на динята може да има различен цвят (и розов, и оранжев) е резултат на субективни наблюдения – истини. Субективната истината от сорта: „добре ми беше, когато на власт беше Станишев, защото статусът ми на живот беше по-добър” лесно може да се обърне в обективна. Достатъчно е икономическият статус на повече от половината българи да се влоши (накъдето върви работата).

    Драги heinrih, използвахте много удобен за мен пример с динята – подкрепя тезата ми за „възрастта” на истината. Ето:
    Дали е пред нас или не, обективна истина е, че динята е плод, който прилича на топка. Всеки ще го каже.
    Е, от съвсем скоро това не е обективна истина – вече има дини, които приличат на кашонче. Така, че прав сте да питате за цвета – няма никаква гаранция, че няма да се появят и сини дини.

  • heinrih  On 16 март, 2010 at 22:39

    Икономическият статус на повече от половината българи се влошава не защото на власт не е вече Станишев, а поради една от най-големите провокации от световен мащаб, извършвана от Втората Световна война насам, която е дело на Международния Валутен Фонд. МВФ е заинтересован да превърне човечеството в послушни овци. И няма никакво значение дали тази истина ще възприемем като обективна или субективна – истина в случая НЯМА. Има само една огромна всепобеждаваща лъжа, която съвсем недвусмислено надвесва света над нещо много лошо, за което ще бъдем дори благодарни, ако се окаже просто една нова световна война – колко му е…

  • Графът  On 16 март, 2010 at 22:49

    Съгласен съм по отношение на МВФ, heinrih.
    Но е доста съществено, дали в момента има негови „агенти” сред управляващите – от това зависи в каква степен ще бъде влошаването на местна почва.
    А обективни истини (които са си такива) сполучливо засега отклоняват вниманието от този въпрос…

  • heinrih  On 17 март, 2010 at 18:54

    По въпроса за „агентите“: Да, тяхното поведение наистина е свойствено за една добре изпечена агентура. Но агенти не могат да бъдат всички, дето се проявяват като такива; просто защото малцина имат необходимите данни за „агентура“. За агенти е нужно преди всичко сляпа ярост. Засега тези, които са заслепени от антибългарска ярост, са известни – с тях никой не се заблуждва. Те едва ли са чак толкоз голямо множество (все пак съм оптимист!). Но големият проблем у останалите неудачни „държавници“ е СТРАХЪТ.

    Повечето пишман-политици, които вкарват вълка в кошарата, постъпват така, защото си спомнят горчивия пример с Милошевич. Слобо беше типичен диктатор, но у него имаше някакво честолюбие (каквото го има у повечето сърби), и то го караше да се зъби, когато го подритват. Резултатът беше – гнусни бомбардировки…

    С изключение на Путин и на китайците, днес на всички им омекват пищялите, щом се сетят за перспективата да бъдат засипани с бомби, каквото постигна сърбите, защото заплюха МВФ в лицето. Нашите „държавници“ не правят изключение – времената на безразсъдно смелите герои отминаха отдавна.

  • казарил  On 18 март, 2010 at 10:53

    Аргументът с динята е прекрасен, просто чудесен!!! : )))

    Като прочетох идеята за субективната и обективна истина, се сетих за абсурдната идея на солапсизма, според която съществува единствено и само моето съзнание, а всичко друго е резултат на моето въображение.

    Между другото когато се заговори за субективизъм, политици и убеждения мисля че няма как да не се засегне темата за демагогията, която комай е доста полезна понякога. : )))

  • heinrih  On 18 март, 2010 at 13:13

    Да, оценката, че едно нещо е демагогия (или НЕ Е демагогия) е тясно свързано с възприемането на една истина като субективна (т.е., че е точно толкова ИСТИНА, колкото и ЛЪЖА – в зависимост от гледната точка). Ето, аз казвам, че какъвто и да беше Милошевич, никак не беше честно да се бомбардират обикновените сърби, които даже бяха до голяма степен жертви на самия Милошевич: управлението му наистина беше едно издевателство, па макар (според него) – за добро.

    Мнозина са ми опонирали, като са твърдяли, че не само Милошевич е виновен, но и всички сърби, понеже са били съгласни с него (той ги бил толерирал за сметка на „горките босненски мюсюлмани“ и на „горките шиптари“). Следователно – за опонентите ми истината е една, за мен – съвсем друга. Касае се до/за субективни истини. При тези условия, естествено е, или те, или аз да бъдем квалифицирани като демагози.

    Добре, аз съм демагог, защото защищавам сърбите: независимо от всички техни недостатъци, с които до пределна степен съм наясно, те все пак са цял един народ, а виновни народи няма, зер каква вина може да има у онзи, който иска да продължи да съществува.

    Но и опонентите ми са демагози, защото тяхното твърдение е: щом не са били съгласни с Милошевич, сърбите е трябвало да не го търпят, а да го свалят от власт.

    В този случай аз задавам следния мръсен демагогски въпрос: ами вие, мили ми приятелчета, като не бяхте съгласни с политиката на Живков, свалихте ли го от власт?

    Не!

    Чакахте да се реши въпроса с ликвидирането на диктаторите „на високо равнище“, за което бе даден сигнал с разрушаването на Берлинската стена. Но не направихте нищо по-рано, по своя инициатива!

    Вярно е, че и аз не направих нищо – не беше по силите на един човек, – но поне се изнесох своевременно от България, зер трябва да се живеве така, че да не те разяжда съвестта…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: