Професионална чест

Какво представлява човек като професионалист е най-видимата част на неговата личност, по която го посрещат*. Може би, защото най-лесно подлежи на оценка. Докато за другите му качества трябва по-съществено опознаване.

Етиката и моралът в професията са толкова важни, че има и приложна наука, която ги изучава. Професионални сдружения, съюзи и не знам какво си се грижат (в старите времена здраво, а сега така казват 🙂 ) да не бъде зацапано името на някоя професия от попаднали в нея неподходящи хора. Професионални клетви има, кодекси, правила, заповеди, и т.н.

Ей, и ние (с пълно право) започнахме да пишем добри думи за хора, които си вършат работата с желание.

Има едно друго човешко качество, обаче, което е от сферата на неговата аура, невидимо – чест. То е от ония, основните, които оформят цялостно личността и „командват” всичките ú изяви.

Всичко това „изфилософствах” набързо, защото си спомних един невероятен случай, който няма как да не отнеса до професионална чест.

А е наистина невероятен, защото не става дума за образован човек, възпитан във високи морални ценности, а за човек от необразованите слоеве, при това такъв, за който обикновено казваме „пропаднал”.

…………………..

Катедра „Физкултура” някога (сега „Департамент по спорт”) на Софийския Университет винаги е била сред най-авторитетните в студентския спорт. Освен грижа за масовия спорт, СУ винаги е имал силни отбори по всички спортове. За които всяка година се организира(ше) зимен спортен лагер през февруари – за форсиране на подготовката за годишните студентски игри.

Едно от любимите места за този лагер години наред беше х.Трещеник в Рила – над Якоруда. Заради мястото – фантастично е! Балконът на Рила, от който гледаш Родопите и Пирин. А околностите – не е за приказване! Отзад Сухата вапа и цялата красота на Рила. И лете е хубаво, ама зиме…

Условията си бяха „планински” – нищо общо с удобства и прочее глезотии. Печки с борови дърва – ако искаш да ти е топло, отиваш и си нацепваш с брадвата. Неописуемо удоволствие! Вземаш кофа с гореща вода от кухнята и отиваш в ледената баня да се къпеш. А може и направо навън със сняг (аз често предпочитах този вариант). 🙂

Светнаха ми очите докато пишех тези редове, ама ще оставя за по-нататък – когато изровя и снимки.

Традиционно за лагера се подсигуряваше готвач от Якоруда. За един такъв готвач ми е разказът.

Отива една година шефът на катедрата Цветанов (голяма работа беше!) седмица по-рано да организира нещата. И, не щеш ли, работата изненадващо запъва с готвача. От тези, които си ги знаехме, нито един на лице – хванали се някъде на работа. Най-накрая му казали „Има едно момче, хубаво готви, ама…”. „Какво „ама” щом готви хубаво” – казал шефът – „дайте да говоря с него”. „Хубаво готви, ама много пие” – изплюли „ама”-то якорудчани – „като се запие може 2-3 дена да стоите гладни”.

Приятели ни бяха, не можеха да ни лъжат.

Въртял сукал шефът, няма друг изход. Срещнал се с момчето. И то започнало с „ама”. 🙂

„Свободен съм, мога да дойда, ама..”

„Знам го това „ама” – сопнал се шефът – „ама няма друг изход.”

„Добре тогава” – съгласил се готвачът – „но при едно условие: ще предупредите всички никой да не ме черпи дори и една бира. Под никакъв предлог! Иначе не отговарям.”

Така и стана.

Две седмици той не близна капка нищо дори приличащо на алкохол. И не мислете, че му е било лесно – лавката с напитките беше до кухнята, цял ден ги гледаше…

Последната вечер, след като се раздаде вечерята (нали ви е ясно, че думата „сервитьор” беше непозната) и подреди пакетите с храна за сутринта, момчето се „отвърза”. Студентите го награбиха и почнаха да го черпят един през друг. Имаше защо – невероятно вкусно готвеше! А и цялата история всички оцениха – всеки с известно любопитство чакаше да види как ще се развият нещата.

В резултат, на другата сутрин към 10, когато дойдоха рейсовете ни, се наложи да го натоварим на една шейна за да го пренесем на 200 м. до рейса. След това го разтоварихме у тях в Якоруда… 🙂

Много съжалявам, че не съм запомнил името му.

Това е историята.

Не ú трябват умни заключения и поуки, нали?

________________________________

* Като в мъдростта „По дрехите посрещат, по ума изпращат”

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • мебели  On 5 март, 2010 at 15:48

    Ееее евала на момчето че се е удържал, все пак си е заслужавало мисля аз… 🙂

  • morrt  On 5 март, 2010 at 18:55

    Знам за какво говорите. Аз не пия от (днес става точно) месец, пък и аз съм от „ама“-то. Ако и Вие, Ваша светлост, като всички останали ще ме попитате защо не пия, ще получите същия отговор – „Защото мога!“
    Много хора, включително и от тези, които познавам не могат. А аз мога.
    Хубава история. Благодаря.

  • Графът  On 5 март, 2010 at 19:40

    Поздравления, morrt!
    За „Аз мога!“

  • heinrih  On 6 март, 2010 at 13:21

    Така!

    Интересна история с момъка, чиято слаба струнка била чашката!… В случая той „удържал фронта“ за две седмици, което ни кара да му ръкопляскаме за професионализма, но се питам: каква е по-нататъшната му съдба. Аз винаги гледам на нещата в перспектива, поради което ме интересува не какво е положението в момента или в течение на две седмици, а как протича целия живот на човека. Защото истинският професионализъм е в това – как човек изживява целия си живот, а не какъв жест е направил в даден миг, или какво е поведението му в течение на даден период.

    По принцип в България много се пие. По градовете се пие по един КЕЛЕШАРСКИ начин – с цинично отношение към живота изобщо. По селата, обаче (а аз Якоруда я броя за село, макар че по някое време „Народната“ власт й обяви статут на град – зер партизански край, няма как иначе! )… та думам – по селата се пие с мрачно отчаяние. Познавам хората от онези южни краища – не завършват много добре. Един мой познат загина в родната си родопска къща (на три ката), като падна от най-горния етаж върху плочите долу. Приличаше на самоубийство, и може би наистина е било такова, но той пиеше като звер, при което изпадаше в зверско отчаяние. Ако не беше отчаян от робството си под хомота на алкохола, сигурно и досега щеше да е жив. А беше изключителен художник… Ето още една жертва на „социалистичекия песимизъм“ в изкуството. Когато е загинал, той изобщо не е разбрал, че загива, а ако не се беше случило по този начин – така или иначе сигурно е щял да умре от алкохолното натравяне.

    Е, къде е тук „професионализъма“?

    Имам и друг приятел от ония краища – образован, издигнат: един от стопанските ръководители на индустриалния „възход“ в Разложкия край по време на „Живковото процъфтяване“. Пиеше като звер (вероятно защото подсъзнателно се гнусеше от ролята си на повярвал в Живковата глупост, че „българската нация е нация техническа“) и макар да не се самоуби и не умря изобщо, днес е в инвалидна количка, която си залужи при обстоятелства, каквито сега нямам настроение да коментирам.

    –––––––-

    A propos – този шеф на катедра физкултура в СУ, Цветанов, не беше ли треньор на тежкоатлетите? Някога, като студент, ходех в мазето на СУ, където имаше зала по тежка атлетика, за да вдигам щанги. Треньорът беше един много кадърен професионалист в своята област и ми се струва, че се казваше Цветанов, но не съм сигурен и се питам за същия човек ли става дума. Беше много отдавна – все още не бях студент в СУ: завършвах инженерство в ВМЕИ; веднага след ВМЕИ постъпих в Математическия факултет на СУ, но тогава вече не се занимавах с тежка атлетика, а се концентрирах върху алпинизма…

  • Графът  On 6 март, 2010 at 18:34

    heinrih,
    интересна или не, историята е истинска. В това е нейната стойност.
    От тук нататък всеки може да си вади изводи и взема отношение според собствените си настройки – нали това не е пример към някаква философска теза, която да обсъждаме?
    Моят коментар по Вашето виждане:
    1) Момъкът се показа добър професионалист – готвеше много вкусно. Този факт е независим от случката и аплодисментите са заслужени.
    2) Как изживява човек целия си живот може да се нарече „истински професионализъм” само ако приемем, че животът е професия. За мен не е.
    3) Никакъв жест не правеше момъкът (по негово разбиране). Той просто имаше чувство за професионална чест, което му диктуваше постъпките. Като човек вероятно спокойно можеше да излъже, но като готвач явно не – и не искаше.
    Какво е станало с него не знам – както виждате дори името му не помня. А и толкова много време е минало, че даже и виртуални пожелания за нещо хубаво не мога да отправя – безсмислени са. Може неговият живот да е противовес на Вашите 2 примера, може да се е прибавил към тях. И какво от това? С три случая на алкохолизъм не бих рискувал да правя каквито и да са общовалидни обобщения!
    ………
    Не, Цветанов беше специалист по спортна гимнастика. Тежкоатлетите дълги години тренираше Райчев – ако сте закачили от неговото време.
    Със сигурност, обаче, Цветанов тогава е бил ръководител на катедрата.

  • heinrih  On 6 март, 2010 at 20:31

    Oui, mon cher comte,

    сега по-ясно си спомням – треньорът наистина се казваше Райчев. Но съм запомнил и името Цветанов, което е обяснимо. По принцип, обаче, аз имам слаба памет за имена. До голяма степен това се дължи на житейската ми философия, а именно, че названията (и респективно – званията) се дават на хората, за да ги правят отличими от останалите, а моят възглед е, че не бива да се допуска хората да бъдат отличими един от друг, защото в това се спотайва зърното на неравенството между тях, което превръща живота в ад преди още да е дошло времето да бъдем подлагани на мъките на ада.

    И наистина – единият се казва Райчев, а другият е Цветанов. Две отделни личности. Веднага се натрапва въпроса: кой от тях е по-старши? Отговорът е недвусмислен – Цветанов, разбира се, защото Цветанов е шеф на катедрата. Значи – йерархия… Йерархията е много характерна за нашите християнски култури и си мисля, че ако един ден всички християни вкупом врат в ада, то ще е заради това тяхно слабоволие – да допуснат неравенството от поставяне на тази или онази личност на различно място по скалата за оценка.

    (На горките Цветанов и Райчев им се струпа много на главите от моите разсъждения, но – нищо лично: аз само използувам двете имена като символи, за да илюстрирам с тях тезата си!)

  • heinrih  On 6 март, 2010 at 21:17

    Нека сега да продължим, mon comte…

    Проблемът за йерархиите е тясно свързан с повдигнатия тук въпрос за професионализма. Понеже на по-високо място по скалата за оценка се поставя този, който е „по-валюабълна“ личност, можем да си представим какви би трябвало да бъдат критериите за „валюабълност“: по-ценен е този, който по-добре се справя с отговорностите, които животът поставя пред него. Това не е нищо друго, освен професионализъм. Следователно – самият живот е професия: противно на Вашата теза, mon cher comte.

    Казах, че християните ще врат в ада вкупом заради неподлежащите на корекции оценки на валюабълността, която се циментира в йерархията. При мюсюлманите е точно обратното – помните ли родната история, в която се казва, че когато турците идват на Балканите, развяли байряка на своя Ислям, те налагат така наречената спахийска феодална система: султанът собственоръчно дава на проявилите се в битките герои полагащите им се феодални владения, спахилъците, а не възлага тази работа на везиря, а пък везирят – на пашата и т.н., по низходящ ред. Освен това спахилъците НЕ СА БИЛИ НАСЛЕДСТВЕНИ – ако бащата е бил герой в ислямската конкиста, това никого с нищо не задължавало да счита синовете му също за герои. Те просто са синове на някой, който е бил герой и толкоз; ако и те искат да бъдат считани за герои – моля, нека положат необходимите усилия за това! И накрая – султанът както е давал, така е и вземал: ако някой е бил добър професионалист (в начинанието по завоюване на гяурски земи) и е получил феод, а след това го е ударил през просото и се е превърнал в нищожество от професионална гледна точка, султанът си прибирал феода и бившият „герой“ е трябвало да се захване или с презряната за истинския мъж „търговийка“ – едно твърде гяурско занимание, – или да се вкопчи в Корана. Иначе – тоягата и протегнатата ръка за милостиня на някой кръстопът…

    Така е било по времето, когато Ислямът е бил във възход. След това, разбира се, нещата се опорочили и Империята на Падишаха се превърнала в „Болния Човек“ на света.

    В същото време в християнския свят се утвъждава зверски феодализъм, който представлява просто една по-ефективна форма на робовладелство. Ако си послужим с метафора – при робовладеството е царяло „човекоядство“, докато при феодализма са били настъпили времена на вампиризъм. И ако все пак християнския свят е успял да наложи своето надмощие в разрез с антипрофесионалния подход на феодалната йерархична система, то това се е дължало на онази низвергната сган от бандити, които са били вън от всякакви оценки за валюабълност. Колчем залавяли някоя отрепка, бесели я на всеки по-чепат клон, който се изпречвал на пътя на раздаващите „справедливост“ феодалните вампири. И все пак не са успяли да унищожат напълно хората, който са били вън от системата за оценка на качествата. Именно измета спасява християнския свят от пълен упадък, защото тези са били хората, който са завоювали за нас Новия свят. Ако не бяха вагабонтите да завоюват Америка, днес християнският свят щеше да бъде в същото окаяно положение, в което е ислямската част от човечеството.

    За всеки процес на загниване – както на тялото, така и на обществото – се намират антитела, с които организмът се самолекува…

  • heinrih  On 6 март, 2010 at 21:23

    От казаното по-горе искам правилно да бъда разбран. Моята теза е, че готвачът от Якоруда е бил професионалист именно защото е бил пияница. Ако беше някой хрисим и зализан тип, синче мамино чиновническо и номенклатурско, той щеше така да ви готви, че накрая на смяната всички щяхте да се върнете с по една готова язва. Той е изключителен професионалист именно защото е пияница и отрепка – само такива хора са в състояние ДА НАДСКОЧАТ СОБСТВЕНИЯ СИ РЪСТ.

    Х.Х.

  • heinrih  On 6 март, 2010 at 21:35

    Post Scriptum: Съветвам всеки, който иска да получи по-задълбочени познания по въпроса, да прочете вглъбено недовършената книга на Антуан дьо Сент-Екзюпери – „Цитаделата“. Мисля, че тя е преведена и на български. Тази книга е неразбираема за повечето хора, които са се захващали да я четат: може би защото авторът й – заради ненавременната си смърт – не успял да я систематизира така, че в нея да изплува основната идея сред целия хаос от догадки, които я изпълват. И все пак, когато човек поузрее в живота, има шанс да я разбере.

  • Графът  On 7 март, 2010 at 18:32

    Драги heinrih,
    Тезата Ви „бил професионалист именно защото е бил пияница” е доста оргинална.
    Дали пък не трябва при следващите избори да потърсим кои от кандидатите са пияници, та за тях да гласуваме? Белким, най-после случим в избора… 😀

    Колкото до Антоан дьо Сент-Екзюпери – сигурен съм, че като прочетете книгата след 10 години, отново ще я разберете. Така е с всяка книга.

  • heinrih  On 8 март, 2010 at 04:27

    Драги Графе,

    За да разбере човек една книга, трябва да прочете МНОГО КНИГИ. Има един определен тип хора, които се наричат „хора на една книга“. Някой от мислителите – не помня точно кой – беше казал: „Боя се от хората на една книга.“ За боязън си е! Познавам голям брой люде, които са изчели през живота си огромно количество книги и все пак те си остават „хора на една (или по-точно: на нито една) книги“ – защото всичко, което са чели някога, е било само за разтуха; не е оставило никакви следи в съзнанието им. ДА СЕ ЧЕТАТ КНИГИ (както и да се пишат) Е ПРОФЕСИЯ… Зер, нали сега говорим за професиите и професионализма!

    Що се касае до „Цитаделата“ на Екзюпери, това е не книга, а сборник от житейски ситуации, навяни от опита на хилядолетията. За да се схванат идеите в нея, е нужен наистина солиден житейски опит и дори не е нужно това да е опит от преживелиците, които човек натрупва през годините в съзнанието си от сполетявалото го (та какво ли толкова значително може да сполети скромната човешка личност!?!), а опит от прочетеното и опит от разменените мисли и идеи при разговори с най-различни хора (защото познанството с един човек, с когото си имал шанс да дискутираш и обменяш идеи, е като прочитането на една добра книга).

    За мен „Цитаделата“ е домогване да се изгради идеологията на един бъдещ свят – така, както мнозина други мислители са писали разни книги с претенцията написаното от тях да промени света. Претенциите, обаче, както можем да се досетим, са свойствени за НЕ-професионалистите. Екзюпери – за разлика от тях – се е оказал професионалист. А е бил професионалист не само защото е бил човек, който си е гледал работата (да, той е бил отличен пилот в една епоха, когато самолетите са били картонени кутийки!), а защото е бил с разкрепостено мислене.

    Дали е бил пияница (зер, както установихме – именно пияниците са тези, на които Господ е насипал професионализъм в изобилие)? Едва ли е бил отчаян пияница, но знайно е, че е бил човек на живота: на живота със замах, в който е имало място и за пиене, и за жени, и за рискове, за романтика, за авантюри, за грандиозни идеи, за емпатия спрямо хората, спрямо човечеството… Мисля, че професионализмът е точно това, а не нещо друго – той не е наборът от похвати, с които дърводелецът държи рендето или избичва съвършени талпи. Талпите, сковани по един определен начин се превръщат в ковчег, докато професионализмът е „разкованост“, сиреч, талпите да се разпилеят и вече да не бъдат сандък… В този смисъл в най-изгодна позиция са онези които не поглеждат гузно, когато вършат „непозволени“ действия, способни да скандализират обществото. …Като например – надигането на една десетлитрова дамаджана вино и несвалянето й, докато в нея не остане капка. Виждал съм го с очите си!

    Ей такъв човек, с такава дамаджана на уста, трябва следващия път да си избере България за премиер-министър, президент или цар…

    Аминъ.

  • heinrih  On 8 март, 2010 at 04:48

    Само слабите се стремят към порядък. Силните владеят хаоса.

  • Макс  On 9 март, 2010 at 11:01

    Heinrih, има много привлекателност в идеите, посочени в постовете ти. Графа ни показа един пример, в който човек е превъзмогнал себе си, за да може да си свърши работата без издънки, защото доста хора са зависили от него. Похвала за този човек и тази постъпка. Иначе не знаем какъв е бил и станал в последствие, но за онзи момент заслужава похвала 🙂

  • Графът  On 9 март, 2010 at 12:18

    Наистина силните нищо не се стремят да владеят. В това е и тяхната сила.

  • heinrih  On 9 март, 2010 at 13:31

    Понеже се отвори привлекателният моабет за професиите и професионалната чест, ето още няколко идеи; дали има нещо привлекателно в тях – сами ще прецените.

    Професионализмът може да се класифицира в няколко категории според подхода, посредством който хората поправят нещо. Най-често сама по себе си „поправката на повреденото“ се свежда до притягане на две неща, които трябва стабилно да се фиксират едно за друго. Има определена категория хора, които ще притегнат двете разхлабени неща с тел (желателно е телта да бъде ръждива – за колорит!). Така постъпват „теловръзващите професионалисти“. Може да ви се струва майтап, но това също е решение на даден проблем в някои екстрени ситуации, в които трябва да се излезе от невъзможно струпване на обстоятелства. Едно време смятахме, че ние – българите – сме „теловръзваща нация“. Едва ли е баш така, но мнозина българи в упоменатите ситуации не биха се поколебали да пристъпят към ръждивотеловръзване (сиреч, връзване с ръждива тел!). Това е така, защото ние – българите – сме експерти по оцеляването: много по-големи експерти по оцеляването от – да речем – китайците, които се тупат в гърдите, че носели „палмата на първенството“ в това отношение.

    Има нации (тези, които са по-дърводелски настроени), които ще решат професионалния проблем като ковнат два пирона (ако пироните се покажат от другата страна, те ще ги закривят; хубаво би било и пироните да са ръждиви – за колорит!). Това са така наречените „пиронозачукващи“ професионалисти, с които Бог дарява именно „пиронозачукващите“ нации. Бързам да отбележа, че „пиронозачукването“ не е така ефективно, както „ръждивотеловръзването“, макар може би да е по-естетично. Няма да изброявам имената на тези нации, предвид на ограниченото място тук, гдето биха били разточителство дългите списъци.

    Германците са нещо по-различно. Когато трябва да фиксират, те изваждат бормашината, пробиват дупки (които пасват съвършено), избират подходящ болт и затягат гайката (даже с контра-гайка – по немски!). Германците са „гайкозатягаща нация“ – отбор професионалисти от висока класа.

    Англичаните – когато им се разхлабят дъските (и започнат да хлопат – което често става), ще постъпят по един безупречно професионален начин: ще извадят кесията и ще платят на някой, който може да го направи. Да си способен да извадиш кесия, натъпкана с пари, също е професия. Някои англичани практикуват тази професия добре, а други – не чак толкова, но „минават метър“ с факта, че са англичани. Да си англичанин е почетна професия…

    Накрая американците, когато им се „разхлабят летвите“, ги изхвърлят на боклука (където ще бъдат прибрани от някои „оцеляващи“ нови заселници в Страната на Неограничените Възможности) и си купуват нови летви – които най-често са хлабави още в момента на купуването, зер ИКОНОМИКА СЕ ПРАВИ С НЕКАЧЕСТВЕНИ СТОКИ. За да хвърлят с такава лека ръка и също с лека ръка да купуват ново, американците сигур имат много пари. Е, не е точно така, но те са измисили една хитрина – правят дългове, чрез които си набавят нужните пари, а след това пробват дали не могат да „минат метър“ и да не си изплатят дълговете. Да правиш дългове, а след това да се измъкваш и да не ги изплащаш (да оставяш някой друг да ти ги плаща) е също професия. И то каква!

  • Departament  On 14 декември, 2013 at 11:02

    Аз работя в момента в Департамента по спорт в СУ, т.нар. преди Катедра „Спорт“. Да Иван Цветанов беше шеф тогава, а доц. Димитър Хлебаров „овчарски скок“ беше преподавател по лека атлетика. За съжаление и двамата не са вече между живите. Нямам инфо за Райчев.
    А за йерархията – навсякъде има такава и не сам при християните или в Европа. В Япония кже е още по-силна, например.
    Та за Департамента по спорт – все още организираме спортни лагери, които естествено са чудесни, но има една подробност – държавата вече не плаща и студентите сами поемат разходите си, за съжаление.
    Може да видите повече информация на страницата на Департамента по спорт в сайта на Университета, както и в групата на Департамента във Фейсбук.
    А за професионализма – това е дълга тема. Интресно ми бе да прочета някои мнения.
    Поздрави

    • Графът  On 14 декември, 2013 at 19:29

      Здравейте!
      От глаголното време „беше“ съдя, че ние с Вас се познаваме. 🙂
      Радвам се на коментара.
      Сигурен съм, че сегашните спортни лагери не са по-лоши от някогашните и си имат своите истории и приключения. И се присъединявам към „за съжаление“ относно финансирането им. В крайна сметка те са за подготовка на студентите спортисти на Университета, които имат достойно място в студентския спорт, а не почивни!
      А за интересните коментари – heinrih винаги е интересен в мненията си. Жалко, че от доста време не се е появявал, но и друг път се е случвало. Надявам се да е добре и да реши да ме посети при случай отново.

  • Homoerect  On 24 декември, 2013 at 21:53

    Графе, това ми напомни една друга история. По време на един опреснителен курс за запасняци, беше мобилизиран и главният готвач на ресторант „Будапеща“. Готвеше фантастично, АМА, ако останеше нещо на дъното в баката от редовния аскер… 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: