Monthly Archives: март 2010

Групите във Facebook

В предишната си публикация Нова тактика, увлечен от упоритостта да доведат нещата до край на участниците в групата „Държавата да възстанови безплатните лекарства за онкоболните деца”, си позволих да изразя открито пренебрежително отношение към „мимолетните” групи. Нещо повече, обвиних ги, че пречат на истинската гражданска активност в нета.

Не бях прав!

Голяма част от групите във Facebook вършат сериозна работа. Те не позволяват нерешените проблеми да изчезват от полезрението и отиват в небитието.

„Да” – казват те – „ние знаем, че няма да можем да решим този проблем, но няма да позволим да се забрави! Той чака решение и рано или късно ще трябва да се реши. Не мислете, че ще ви се размине!”

Наивно е да се мисли, че създаването на група по някакъв проблем непременно трябва да води до решаването му. Ако можеше да бъда така, ехе-е, всичко щеше вече да ни е по мед и масло!

Но и да се замита под кревата всичко, което не трябва да се вижда, не е работа…

Ето пример под ръка: група „Балетът трябва да е 1’ва КАТЕГОРИЯ ТРУД!!” Немотивирана ли е? Не е, даже които са виждали балет само по телевизията им е ясно до колко години може да се танцува. Ще постигне ли някакви резултати? Не – този въпрос стои безрезултатно от доста десетки години. Безсмислена ли е? Щом е адекватна в искането си, не е – проблемът не трябва да бъде „заметен под кревата”. Рано или късно, след поредна „група“ ще бъде решен.

Ето, затова не бях прав в категоричното твърдение за „разводняването на гражданската активност в нета”.

Ето, затова човек не трябва да бъде категоричен – винаги може да се окаже, че не е догледал нещо…

Кажи си мнението, но не го налагай – всички хора мислят!

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

Нова тактика

на гражданското общество в нета

Въпросът за гражданското общество у нас е много дискутиран в широк периметър. От „няма го” до „набира сила”. В повечето случаи тази дискусия се води на „теоретично ниво” – какво трябва да бъде, в какво се изразява неговата същност. Хората инертни и незаинтересувани ли са, в какво се състои тяхното гражданско съзнание. В повечето случаи се има предвид организиране на протестни прояви срещу управленчески решения.

С появата на социални мрежи (Facebook по-специално) гражданското общество в нета се улесни и започна да се разраства. Всеки ден се създават различни групи по различни поводи. Проста работа – създаваш група „За ….”, пускаш покани към приятелския кръг и готово. Рядко някой отказва да щракне „Включвам се” – трябва да има сериозен мотив.
А да се включи може и без мотив. Нали включването е по-скоро изява на отношение, отколкото на някаква реална дейност. За това „да”, за онова „да” – влизаш в различни групи, съзнавайки добре, че по този начин с нищо няма да спомогнеш за решаване на съответния проблем. Често и забравяш да се заинтересуваш от резултата.

Така разрастването на „гражданската активност в нета” се превърна на практика в нейното разводняване.

За какво пледирам, да се откажем от тая форма ли?

Глупости!

Формата си е добра, тактиката е време да се смени!

Управляващите отдавна свикнаха с различните протести и подписки. Спомняте ли си кога беше, когато в Народното събрание се „изгубиха” половин милион подписа? И протестите на площада вече не ги стряскат особено (може би затова хората престанаха да излизат!).

Ами тогава да сменим арсенала на оръжията. По плутокрацията (а сега май и партокрация с наша помощ) и бюрокрацията – по бюрократичному! От каквото ги е страх и не могат да избягат – с това. Няма друг начин, ако искаме да успеем в нещо – нали ние не разполагаме с техника да блокираме улици, шосета и митници…

Вече имам предвид пример в това отношение – дейността на групата „Държавата да възстанови безплатните лекарства за онкоболните деца”.

Първо, участието в тази група на повече от 25 хил. души (продължава да расте!) е показателно по отношение „безразличието на хората”. Предполагам, че даже създателите ú са изненадани – проблема е за живота на „само” 50-60 деца годишно. Но аз съм сигурен, че и по-малко да бяха пак щеше да е такава реакцията.

Второ, учредителите на групата предприеха нова тактика. Не „ние протестираме”, извикано в някоя дупка на полето, а прецизна официална атака от отделни хора по бюрократичните дебри.  От отделни личности до строго фиксирани публични личности! Лично официално писмо до Президента, Министър-председателя и т.н. базирано на официалните законни права на всеки гражданин.

И започнаха да отговарят – измъквайки се засега с прехвърляне на топката, но все по-трудно им става. Щом на зам.министър се наложи да лъже публично за да спечели време!

В момента е война на нерви. Те търсят начини да удължат във времето процеса, надявайки се, че активността на групата ще затихне от само себе си – както досега е ставало обикновено. Да, ама

Трето! Постоянство по пътеките на войната. 🙂 Направеното до тук е само началото. Тепърва след тази артилерийска подготовка ще се появят нови оръжия…

И тук идва най-важното – променя се същността на участие в подобна група. Защото всеки участващ в нея е активен. В този случай не пишат 25 хиляди души, а основно двама-трима, но те заявяват „аз и 25 хил. питаме”. А аз и останалите участници се чувстваме ангажирани, защото придаваме тежест на тези двама-трима. И продължаваме да следим развитието, да подсказваме идеи, а не след седмица да забравим в каква група сме се включили.

Този начин е добра възможност и за активност на българите в чужбина по нашенските проблеми. Нещо повече – и участие на чужденци, когато въпросите са от общочовешко значение.

А какво по-важно нещо за човечеството от децата?

_________________

Под черта – принцип е, че за всяко оръжие след време се изработва защита. Е, тогава пък ще измислим ново – нали затова сме гражданско общество? Силни сме с колективен ум! 🙂

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

Риторика

или реторика – едно и също е, дублети са.*

А може би красноречие или сладкодумие? Хубави думи, повече ми харесват…

В „Пресконференцията” доста наблягам (макар и под черта) на необходимостта публичните личности по върховете на държавата да владеят риторика. „Дипломатическа” я нарекох (имайки предвид „тримата големи” 😉 ), но всъщност става дума за политическа.

Коментарите на публикацията са в същия аспект. heinrih даже развива доста обстойно темата за истината. Явно е необходим по-обстоен отговор от моя страна и затова го правя тук. Надявам се Макс, heinrih и Вили да не ми се разсърдят.

Преди всичко, аз използвам думата според буквалното ú значение – „изкуство на говорене“, умение, дарба да се говори добре. Без каквито и да са предубеждения и намеци за реалността у нас. Иначе има опасност да вляза в ролята на героя от спомена ми „Приказка за скъсаното билетче”.

Още с появата на риториката в древността забелязали възможностите, които тя дава да бъде излъгана аудиторията. И не само са били използвани, но и „легализирани” като нейна задача. Известни са софистите (убеждението преди всичко) и Платон и Аристотел (аргументът – инструмент на истината).

Публичното говорене не може да бъде махленско говорене. Разбрали са го древните, ние още не можем. Причината за появата на наука по въпроса е установяването на демокрацията в Древна Гърция през 510 пр.Хр. Обърнете внимание: заради това, че всички граждани трябвало да вземат участие в публичната политика, умението да се говори добре и убедително пред публика става необходимост. „Добре” – необходимост за публиката; „убедително” – за говорещия. 😉

Между другото, с развитието на нашата книжовност прохожда у нас и науката за красноречието. Доста отдавна – някъде през 9-тия век, ако се не лъжа.

И така, реториката се занимава със способността да се говори смислено и убедително публично. Придобива ли се тази способност? Само се шлифова, тя си е талант по рождение – това е наложилото се мнение през вековете. А щом е така, важи правилото за талантите – на един Господ изсипал, на друг – изтръскал чувала, а за трети и това нямало (като мен, например 🙂 ). Затова имената на едни оратори се помнят през вековете, а на други бабите се възхищават: „Как убаво хортува нашето момче”…

Стигнах накрая до съществената част – как се „хортува” е важно, ама какво – още по-важно. И дойдохме до болния ни въпрос – истината…

Добрият оратор трябва ли да казва цялата истина?

Без да се разпростирам „що е истина” (че писанието ми ще стане в два тома 🙂 ), моето категорично мнение е, че не в това се състои ораторският талант. Майсторлъкът е да избегнеш истини, които ти пречат на тезите. Не да излъжеш, а да намериш начин да не ги кажеш без да се оплетеш в кълчища!

Колкото до лъжите в публичното говорене, те нямат нищо общо с ораторското изкуство. Винаги са признак на безсилие и на липсващ интелектуален потенциал, независимо дали са в реторично издържано или откровено популистко говорене. Лъжата сама по себе си „убеждава нулите” (както сполучливо казва heinrih), но винаги за кратко. Сред тях бързо се зараждат единици и поредната лъжа отива в небитието. За съжаление, обаче, имунитет срещу лъжата като цяло не се създава и не след дълго отново има на лице нули без единици. А и още нещо съществено – голяма част от нулите нямат вяра на собствените си единици, а им трябва непременно някаква по-специална единица, „ритор-лидер” (heinrih). С божествен произход ли било, анти-(каквото се лансира в момента) ли или с културистки мускули – важното е да е „по-така”. Дали това е заради липсата на самочувствие в нулите? „Напразно” казва Джани Родари:
Имаше една Нула,
кръгла като О,
тя не беше сторила никому зло,
но тъй като нямаше стойност горката,
щом я съглеждаха пищяха числата:
– Извинявайте!Бързам!Ще закъснея!
– да не би да ги видят със нея,
но ето тя срещна числото Едно,
което не беше с много стойност и то
също се чувстваше жалко
понеже бе много малко.
И каза му нулата : Я с мене ела!
…………………….
И стана тъй ,че от тогава
за Нулата потръгна слава,
всички цифри я канеха,
подир нея се кланяха
и я хвалеха гласно
и я слагаха в дясно.
(Защото тайно беше ги страх,
да не мръдне случайно на ляво от тях!)
и изобщо извадиха те заключение,
че и малките нули имат свое значение!

Е, това последното важи повече за предизборните периоди, ама Джани Родари е нямало как да го знае… 🙂

___________

* Откровено казано, аз не бях сигурен как е правилно. Още при предишното споменаване на думата отворих Уикипедия, а след това и правописен речник – единодушно твърдят, че и двете са правилни. Google, обаче, не признава риторика и иска да я поправя – въпреки, че там риторика води на реторика с 794 хил. на 94 хил. 🙂

Жалко, че при такава готова възможност животът не се е възползвал да обособи едната дума за талант да се говори, а другата – за талант да се лъже. 🙂

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

 

Пресконференцията

Гледах днес пресконференцията на Президента. Много внимателно.

Няма да коментирам – не виждам необходимост да се обяснява и разяснява нещо изнесено едно към едно (на живо). Всеки си прави сам заключенията и ако приема коментари и анализи, то единствено в подкрепа на тях.

Само споделям впечатление.

За мен нямаше изненадващи неща.

Очаквах с известно любопитство въпроса ще прави ли г-н Първанов партия.
Не за друго, а защото той ясно, твърдо и нашироко заяви вечерта след избора му, че след мандата се оттегля от политиката и затова ще бъде доста по рязък и безкомпромисен към грешките на управляващите през тоя период.

В пресконференцията въпросът дали ще прави партия му беше зададен 3-4 пъти съвсем конкретно. И всеки път той отговаряше дипломатично* и пълно наглед. Без, обаче, да каже ясно „да” или „не” (както им се искаше на журналистите, а и на моето любопитство). Единствената фраза, даваща възможност за догадки, беше в смисъл „до края на мандата ще работя като президент; какво ще правя след това е моя лична работа”. Съвсем малко повдигане крайчето на завесата, зад която се мярна нещо съвсем неясно…

В коментарите на някой от новинарските сайтове прочетох нещо, с което съм напълно съгласен: адекватно продължение на „сагата” би било пресконференция на Министър-председателя другия петък. Това би дало възможност за много по-пълна преценка на „воюващите страни”.

Би било интересно и полезно. Съмнявам се, обаче, че ще стане нещо такова.

_________________

* За президента, председателя на народното събрание и министър-председателя владеенето на дипломатическа реторика е важна необходимост. За нашия президент (предвид пълномощията му и основните му изяви) е от първа важност.

Същото важи и за политиците ни в ЕС. Сега, след утихване на страстите по кандидатурата ни за еврокомисар, лесно ще забележите, че и двете ни кандидатки отговориха на някои въпроси едно и също като съдържание: „не съм осведомена, ще се запозная като стана еврокомисар”. Но беше казано по много различен начин.

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

Професионална чест

Какво представлява човек като професионалист е най-видимата част на неговата личност, по която го посрещат*. Може би, защото най-лесно подлежи на оценка. Докато за другите му качества трябва по-съществено опознаване.

Етиката и моралът в професията са толкова важни, че има и приложна наука, която ги изучава. Професионални сдружения, съюзи и не знам какво си се грижат (в старите времена здраво, а сега така казват 🙂 ) да не бъде зацапано името на някоя професия от попаднали в нея неподходящи хора. Професионални клетви има, кодекси, правила, заповеди, и т.н.

Ей, и ние (с пълно право) започнахме да пишем добри думи за хора, които си вършат работата с желание.

Има едно друго човешко качество, обаче, което е от сферата на неговата аура, невидимо – чест. То е от ония, основните, които оформят цялостно личността и „командват” всичките ú изяви.

Всичко това „изфилософствах” набързо, защото си спомних един невероятен случай, който няма как да не отнеса до професионална чест.

А е наистина невероятен, защото не става дума за образован човек, възпитан във високи морални ценности, а за човек от необразованите слоеве, при това такъв, за който обикновено казваме „пропаднал”.

…………………..

Катедра „Физкултура” някога (сега „Департамент по спорт”) на Софийския Университет винаги е била сред най-авторитетните в студентския спорт. Освен грижа за масовия спорт, СУ винаги е имал силни отбори по всички спортове. За които всяка година се организира(ше) зимен спортен лагер през февруари – за форсиране на подготовката за годишните студентски игри.

Едно от любимите места за този лагер години наред беше х.Трещеник в Рила – над Якоруда. Заради мястото – фантастично е! Балконът на Рила, от който гледаш Родопите и Пирин. А околностите – не е за приказване! Отзад Сухата вапа и цялата красота на Рила. И лете е хубаво, ама зиме…

Условията си бяха „планински” – нищо общо с удобства и прочее глезотии. Печки с борови дърва – ако искаш да ти е топло, отиваш и си нацепваш с брадвата. Неописуемо удоволствие! Вземаш кофа с гореща вода от кухнята и отиваш в ледената баня да се къпеш. А може и направо навън със сняг (аз често предпочитах този вариант). 🙂

Светнаха ми очите докато пишех тези редове, ама ще оставя за по-нататък – когато изровя и снимки.

Традиционно за лагера се подсигуряваше готвач от Якоруда. За един такъв готвач ми е разказът.

Отива една година шефът на катедрата Цветанов (голяма работа беше!) седмица по-рано да организира нещата. И, не щеш ли, работата изненадващо запъва с готвача. От тези, които си ги знаехме, нито един на лице – хванали се някъде на работа. Най-накрая му казали „Има едно момче, хубаво готви, ама…”. „Какво „ама” щом готви хубаво” – казал шефът – „дайте да говоря с него”. „Хубаво готви, ама много пие” – изплюли „ама”-то якорудчани – „като се запие може 2-3 дена да стоите гладни”.

Приятели ни бяха, не можеха да ни лъжат.

Въртял сукал шефът, няма друг изход. Срещнал се с момчето. И то започнало с „ама”. 🙂

„Свободен съм, мога да дойда, ама..”

„Знам го това „ама” – сопнал се шефът – „ама няма друг изход.”

„Добре тогава” – съгласил се готвачът – „но при едно условие: ще предупредите всички никой да не ме черпи дори и една бира. Под никакъв предлог! Иначе не отговарям.”

Така и стана.

Две седмици той не близна капка нищо дори приличащо на алкохол. И не мислете, че му е било лесно – лавката с напитките беше до кухнята, цял ден ги гледаше…

Последната вечер, след като се раздаде вечерята (нали ви е ясно, че думата „сервитьор” беше непозната) и подреди пакетите с храна за сутринта, момчето се „отвърза”. Студентите го награбиха и почнаха да го черпят един през друг. Имаше защо – невероятно вкусно готвеше! А и цялата история всички оцениха – всеки с известно любопитство чакаше да види как ще се развият нещата.

В резултат, на другата сутрин към 10, когато дойдоха рейсовете ни, се наложи да го натоварим на една шейна за да го пренесем на 200 м. до рейса. След това го разтоварихме у тях в Якоруда… 🙂

Много съжалявам, че не съм запомнил името му.

Това е историята.

Не ú трябват умни заключения и поуки, нали?

________________________________

* Като в мъдростта „По дрехите посрещат, по ума изпращат”

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

Честит празник, българи!

Честит празник, братя и сестри българи!

На вас, които не преставате да се борите за децата ни!

На вас, които пръснати по целия свят не късате нишката и сте тук, сред нас!

На вас, на които никакви михлюзи управници не могат да попречат да милеете и пазите България!

Ще я опазим, братя и сестри, напук сите врази наши и чужди!

За многая лета, българи!

_________________________

Добрите хора

„Да кажем добра дума за добрите хора” предложи преди две седмици Майк Рам.  „За онези хора, които си обичат работата и я вършат с желание” уточнява той и слага началото с разказ за такъв човек.

Не за добри дела, а за добри хора!

Само на добър човек може да хрумне такава идея!..

Седнах да помисля, зер се оказа, че не е проста работа.

„Какво пък му е сложното” – мислите си вие – „толкова ли не си срещнал някого, който да си върши работата с удоволствие.”

Срещнал съм, как да не съм. Не „някого”, ами бол.

Ей онзи ден – отивам в топлофикацията, че бяха ми взели два пъти едни и същи пари. Чаках, чаках половин година да ги приспаднат (нали уж работят с компютри!), ама не. Кой връща доброволно пари. 😉

Та наканих се най-после аз (сумата не беше голяма, трийсетина лева) и отидох. На информацията любезна млада госпожа се обади по телефона и след това ме прати безпогрешно в 123 стая. Там не по-малко любезна (и усмихната) чиновничка ми изготви документа, докато си поприказвахме приятно, вкл. и за това, защо не възстановяват автоматично сумата (нямахме разминаване в оценката „защо” 😉 ). Пожелахме си „приятен ден” и отидох на касата да получа парите.

Касиерката наближаваща „заслужен отдих”. Прие документа делово без да ме погледне, обработи там каквото трябваше, а аз в това време извадих личната карта да е готова. Пое я тя, погледна я почти формално и посегна да впише нещо. И очевидно се стресна – погледна пак картата ми. Веднага се досетих за причината – партидата е на името на внука ми. „Сега ще ме запокитят по разни канцеларии” помислих си аз и се ядосах на себе си, че не се сетих предварително, та въобще да не се разкарвам до тук.

„Почакайте за момент!” изненадващо ме сюрпризира госпожата, взе документите и излезе от стаята. Мина малко време, женски глас зад гърба ми започна да мърмори доста звучно „тая май отиде да пие кафе”. Затраях си, защото и аз не бях наясно какво точно става.

Върна се касиерката, без да каже нещо ми даде да подпиша някакъв документ (че аз съм плащал) и ми брои парите. Чак като казах „Довиждане, лек ден” ме погледна с омекотен поглед и ми пожела „И на Вас”.

Тръгнах си. Недоволен от себе си – трябваше да намеря начин да ú кажа, че е добър човек, да я попитам за името. Къде ми отиде добрата дума? Ама нали зад гърба ми напираше женският глас…

А добрите хора трябва да се знаят по име!

Та, казвам, седнах да помисля.

„Чудесна му е идеята на Майк” – мисля си – „ама дали е наясно на какви яйца ни насади?”

А и още нещо започна да ме „убива” – защо пък мярка да е дали с желание си върши работата човек?

Я, жените от магазините наоколо да не би да са мечтали да бъдат продавачки? Но винаги разменяме усмивки и няколко приятелски реплики, поздравяваме се по улицата, че даже се правят на глухи, когато искам нещо, дето не е за купуване… 🙂

От обич към работата ли Таня, продавачката от кафето Monte Negro*, ми се обажда по телефона да разбере дали съм добре ако закъснея за сутрешната раздумка?

Ами онези перничанки, които буквално спасяват бездомни кучета и го правят буквално от добро сърце?

А deni4ero, която, преживявайки немислимо трудно време, се безпокои да не ни разтревожи с нейните проблеми? Нас, които даже не ни е виждала!

А тези добри жени (делегатки на още много добри хора), които онзи ден се дигнаха да отидат до Пловдив за да я убедят, че ако не иска да ни тревожи, трябва да приеме да сме съпричастни и да ú помогнем? А и малко да я „разтушат”, както писал Чудомир. 🙂

„Ама това са свое го рода приятелски отношения” може да възрази някой.

Там е работата, я! При добрите хора границата между добронамереност и приятелство е много размита.

Не, не е въпроса само до това, как си вършат работата.

Как се чувстват в хорския гмеж, как поглеждат към околните и се отнасят към тях – това е същината. В работата, в къщи, в бакалницата, в трамвая, в приятелството, в живота. По това се познават добрите хора.

Защото е въпрос на характер, на живот на човека.

Добрият си е добър във всичко, дори когато се сблъсква с лошото!

Правете децата си добри, приятели!

Няма да загубят в лошия свят, той ще спечели – ще стане по-добър!

_____________________

* Между другото, малкият ми приятел Вики преди няколко дена гордо ми се похвали с първото паднало зъбче! 🙂

_________________________

Моля, щракнете си впечатлението от написаното:

%d блогъра харесват това: