Глоси, Смехоранчетата

Увереност, добро самочувствие – от къде бе, братче?!?

– Разкажи нещо забавно, че от сериозност светът вече ни е черен! – казват приятелите.
– Дадено – казвам – ще ви разкажа приказка от живота.
Приятелите ме поглеждат подозрително, но се приготвят да слушат.
– Имало едно време – започвам аз – един млад човек…
– Че то и сега ги има, я гледай нас! – казват приятелите.
– Прави сте! – отговарям – Я да си продължа за сегашното време, нали е приказка от живота.
Та срещам от време на време един млад човек…
– Колко млад – хилят се приятелите.
– Я стига сте ме прекъсвали! – сопвам се аз – „Колко млад”! По-млад от мен!
Те избухват в смях, но ме оставят спокойно да разказвам.

– Ще ви го покажа – продължавам аз – ето, гледайте мислено: симпатичен на вид всичко му изглежда наред, ама някак потиснат, неуверен, погледа му в земята. Затворен в себе си. Отива на работа.
Днес е спокоен, доволен е от себе си. Написа възложената му работа безупречно, в това – да пише – поне го биваше много.
Поздрави колегите си, направиха по чаша кафе и зачакаха началника. Ето ти го и него, черен като облак. (Винаги съм се чудил защо началниците трябва да са непрекъснато сърдити, това в задълженията им ли е?). Влиза и от вратата подхваща нашия човек. „Написа ли го” вика „дай да видя”. Поглежда отгоре-отгоре и се развиква: „какво е това, все аз ли трябва да се грижа за всичко, веднага да го оправиш!”.
Подряма младия човек над листата, занесе ги след час както си бяха и чу „е, това вече е друго, ама пак аз трябва…”.
Нататък е ясно. Настроение отново под нулата. Само от време на време една искрица проблясва в главата му: „Глоси”. Вечерта щеше да ходи за първи път там…

– Браво бе, много ни развесели! –ме прекъсват приятелите не дослушали – Нас ще описваш! А уж за сладкодумец минаваш.
– Добре де, друга ще ви разкажа щом тая не ви харесва.

Имам съседи младо семейство. Момченцето им е двегодишно. Живо дете, но голям глезльо и все недоволен, в чудо са от него. Преди време решили да го заведат в една детска певческа група. „Смехоранчета” се казвала, името им харесало. Да се залисва там белким малко мирясат в къщи.
Завел го бащата да го записва, а то от вратата се дърпа и мрънка „не искам тук, една детска градина ми стига”. „Прав си е” помислил бащата и аха да се върнат, ама двете „лелки” го подхванали „тъй-тъй си дошъл, остани сега, пък по-нататък ако искаш”. Кандърдисало се хлапето, останало.

– И после какво – питат приятелите.
– Ами какво – ходи си най-редовно.
– Ти това за приказка ли го имаш? – ехидничат те. – Няма ли да има там нещо таткото, лелките…
– А бе вие какво искате? – ядосах се аз. – Не дочаквате края, пък критикувате. Не знаете ли, че на една приказка най-важен е краят?
– Е, хайде, дай края, че да видим. Само гледай да не е много дълъг.
– Благодаря за снизхождението – иронизирам аз и продължавам.

Вървя вчера и гледам насреща младия човек. Отдавна не бях го срещал. Уж той, пък сякаш друг човек. Уверена походка, спокойно лице, ведър поглед. „Здравейте,” – казвам – „как сте? Да не сте станали началник или пари сте спечелили? Много добре изглеждате.” „Глупости,” – засмива се той – „книга ми издадоха, наскоро ú беше премиерата. По радиото за нея разговор водихме.” „Ама как?” – изненадано възкликвам аз – „Вие от кога пишете?” „Отдавна,” – казва – „ама само аз си знаех. Ако не беше „Глоси”…” и отмина.
Продължавам нататък и се чудя мислено що за звяр е това „Глоси”.

Не щеш ли срещу мен съседите, бащата с момченцето. „Как е,” – закачам аз хлапето – „слушат ли те мама и татко?” То ме поглежда отдолу нагоре снизходително сериозно. „Хе,” – засмива се бащата – „свърши се тя тая работа. Вече не сме глезени бебета, сериозно се отнасяме към живота”. „Браво,” – казвам аз – „добри възпитатели сте”. „А бе, ние дали сме добри не знам, ама „Смехоранчетата” да са живи и здрави! Идея си нямате колко сериозно и с какво самочувствие се отнася към всичко, което прави откак ходи там”.

Тук направих пауза като всеки уважаващ себе си разказвач.

Гледам, приятелите нещо умълчани. Тъкмо се чудех как да извъртя накрая приказката, че да стане хем по-интересно, хем ясно какво искам да кажа, един промърмори на себе си:
– Човек никога не знае кое може да му вдъхне самочувствие и увереност и да промени живота му…

Така е.
Но поне за „Глоси” и „Смехоранчетата” се знае. С очите си съм го видял…
_________
Под черта: Възрастните сами му търсят колая – кой пише, кой хорца тропва… 🙂 Който иска сам намира как да си направи живота по-красив и истински. Но децата не могат сами! Мами и татковци, децата ви цял живот ще берат сладки плодове ако помислите на време за това (за 2-3 годишните вече е точно на време!).

За известна представа: част на запис от предаване по радиото за една премиера на книга на млад човек от кръга „Глоси” и един запис на „Смехоранчетата” (предоставен ми любезно от една от „лелките” 😀 ), в който най-възрастният изпълнител е на 4 и нещо, а най-младия на 3 и нещо години. Правете му сметка кога са започнали „артистичната си кариера”. 🙂 Как пеят нали чувате?

Заб.: за „Глоси” изчаквайте да се зареди файла, голям е. За да чуете Смехоранчетата трябва да свалите и да отворите с Queue-It-Up. Записът е във формат .wma

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • to4ka  On 7 май, 2009 at 14:40

    Забележката ти под линия е особено важна, мисля. Децата имат нужда от такъв тип подкрепа, но за възрастните, особено пък ако имат претенции да пишат и са израснали инфантилизма, нещата не стоят точно така. Добрите книги имат нужда от добро издаване, добро разпространение и добра реклама. Приятелските събирания са за удоволствие, но да разчиташ на потупване по рамото и писателско самочувствие оттам – не става:)

  • mislidumi  On 7 май, 2009 at 15:36

    🙂 сладкодумният ни Граф може и от скъсано билетче да направи приказка. А Смехоранчетата са попаднали на истински добри педагози, браво! Да има повече такива хора, които да откриват доброто у децата.

    За литературата – няма нищо да казвам тук. Или ще кажа само няколко думи за сборника с разкази на Георги Милев, книжка, която дочетох преди ден. Бях изненадана, макар че познавах доста от текстовете. Това е една доста сполучлива книжка, която препоръчвам. За автора това е първата книга с разкази, но е едно много силно начало. Без да категоризирам и подреждам – лично за мен Жоро е едно от литературните открития на Глоси. 🙂 И му пожелавам повече внимание към написаното от него, защото той напълно заслужава това.

    Единствената ми забележка е към оформлението на книгата – твърде наблъскани текстове, които нямат място да дишат, все едно, че е пестена хартия. На външен вид книгата създава усещането за нещо постно, без особени претенции, което не отговаря на дълбочината и зрелостта на текстовете в нея. По мое мнение външният вид на тази книга не съответства на съдържанието и би заблудило незапознатият читател. Но това си е болест на книгоиздаването като цяло в момента в България.

    Тук като папагал (:) ) да повторя и допълня това, което каза точка. Да, добрите книги имат нужда от добро разпространение и реклама. Те трябва да бъдат подкрепени по пътя си до читателите и е чиста спекулация с текстовете и усилията на авторите да се издават книги, които в действителност не достигат книжарниците.
    🙂
    И сега, написах доста от това, което смятах през следващите дни да пиша на лична територия. Ама Графе, понеже започнахте темата… 🙂

    И в заключение – едно от най-хубавите страни на общността Глоси е, че спомогнала за личното щастие на Георги Милев като писател 🙂 Много се радвам за него! Той никак не обича да го хвалят, ама това е неприятният страничен ефект от оценото добро писане.

    Слънчев ден 🙂

  • morrt  On 7 май, 2009 at 16:40

    Чудесно поднесено. Благодаря!

  • Графът  On 7 май, 2009 at 19:47

    to4ka, мисълта ми не е за подкрепа, а за влизане в среда, в която си равноправен, обръщат ти внимание, можеш да се подложиш на външна преценка. Няма как това да не повлияе на характера (при децата) и самочувствието при големите. Човек добре знае кога го потупват по рамото и колко струва това…

    mislidumi, 😀 ! Надявам се това да е само репетиция на очакваното на лична територия.

    Благодаря Ви, morrt!

  • bogpan  On 7 май, 2009 at 21:19

    Този Ваш пост, обаче започнах да го гледам от друг ъгъл, г-н Графе. А именно, че крушата не пада по-далеч от корена или писането на редактора на книжката на Г.Милев си има и опашка))). И понеже вече
    съм правил умозаключения за „10-те минути“ на Георги
    ми се иска като една пчела да прожужя, че медът се прави по инстикт.Обработката на гласовете и всичко останало е дело на добрия пчелар.
    А всички тези любими са по-млади. Разбира се -от мен! )))

  • to4ka  On 7 май, 2009 at 23:58

    Много ми е интересно какво разбираш под „добрия пчелар“? Графът като музикант ще ти каже, че трябва да се слуша много опера и да се взимат много уроци, но над гласа си всеки работи сам.

  • вили  On 8 май, 2009 at 00:09

    Най-хубавите приказки са историите от живота. Както винаги, Графе, Вие така ще поднесете нещата, че да стане интересно и за най-големият песимист! 😉

  • Муниконтин  On 8 май, 2009 at 00:51

    Графе, Графе! Пак ми изми очите! 😀 Че то явно аз няма да пусна нищо за юбилея ни… Ама 20 години – трябва да напиша роман в три части с продължение, а къде ти време за това 😀 Kонцертът ни е в понеделник 😀

  • Графът  On 8 май, 2009 at 01:00

    to4ka, нещо повече: има неща, които може да се подскажат, но не и да се научат! От улицата може да се познае певец, който пее в къщи, дали се гледа в огледалото или е забравил къде се намира… 😀

    Благодаря, Вили!

    Муниконтин, сега ще ти простим, ама след концерта няма да ти се размине романа! 😀

  • Муниконтин  On 8 май, 2009 at 01:04

    😀 E,пускаш ми аванта, а? 😀

  • Графът  On 8 май, 2009 at 01:06

    Ами нали си ми сестричка! 🙂

  • mislidumi  On 8 май, 2009 at 09:45

    Искам вълшебна пръчица, да се смаля и да ходя да пея в Смехоранчетата. Много искам да пея като звънче, ама то от гарга славей става ли? :)Муниконтин, четити 20 години!

  • deni4ero  On 8 май, 2009 at 23:28

    Лелки? Лелеееееееее … Лелки …

  • Муниконтин  On 9 май, 2009 at 00:57

    За убиване си е Графа, нали? 😉 Знаех си, Рошавичко, че ще ме подкрепиш! 😀

  • Графът  On 9 май, 2009 at 01:01

    😀

  • Муниконтин  On 9 май, 2009 at 01:09

    Не ми се смей! Графе!
    Благодаря ти mislidumi! Да ти призная и на мен понякога ми се иска да пея в Смехоранчета! 😀

  • Графът  On 9 май, 2009 at 01:18

    Ще се смея, я! Кавичките не виждате ли? 😀

  • Муниконтин  On 9 май, 2009 at 01:18

    А, и още нещо! „Ето ти го и него, черен като облак. (Винаги съм се чудил защо началниците трябва да са непрекъснато сърдити, това в задълженията им ли е?)“
    В някой „наръчник на шефа“ ли ги учат да се държат така? Не познавам „шеф“, който да не се държи по този начин! 😉

  • deni4ero  On 9 май, 2009 at 09:49

    Кви лелки, то си е направо за бабEта 😛 😛

  • Муниконтин  On 10 май, 2009 at 00:28

    Мамка ти, Рошавичкото! 😀 Ще ми паднеш ти в ръчичките! 😀

  • mikiblue  On 11 май, 2009 at 16:16

    хаххахаха, лелките 😀

    ще ги видим ние днес и „лелките“, и Смехоранчетата 😆 😛

  • mikiblue  On 11 май, 2009 at 16:17

    оппа, пропуснах, Муниконтин, има такива шефове, имааа 😉

  • Графът  On 12 май, 2009 at 06:25

    mikiblue, ще очакваме впечатления!

  • Крис Ванев  On 12 май, 2009 at 12:35

    🙂

    „Който иска сам намира как да си направи живота по-красив и истински. Но децата не могат сами!“

    🙂

    Такива изречения лекуват ежедневието и правят еееееей такива усмивки! : )))

  • Крис Ванев  On 12 май, 2009 at 12:37

    🙂

    Ама какво ми изречение, то всичкото е като весело хапче с едно намигване към всеки случай! 🙂

  • В.Д.  On 22 май, 2009 at 13:04

    Графе :), ето тук: http://crosspoint.mediabg.eu/?p=1972 приятелите ни ще могат да чуят, с много по-добро качество и без да чакат, записа от предаването в нощния блок на „Христо Ботев“ за книгата и автора, към представянето на които сочи вторият линк „Глоси“. Тъкмо ще могат да видят и оформлението на книгата, обрисувано по-горе в един от коментарите като създаващо „усещането за нещо постно, без особени претенции, което не отговаря на дълбочината и зрелостта на текстовете в нея…“ (тъй като снимката е малка, ще трябва да дам едно пояснение за корицата – пътешестващите в нея риби също са от хартия с отпечатани текстове… А – още нещо – вътрешното оформление на книгата е по класическите полиграфически традиции, позабравени в последните години от самозвани книгоиздатели у нас и по света: всъщност те не са много виновни – повечето от компютърните програми вече не са пригодени към следвнето на полиграфическите традиции)…
    🙂

  • Графът  On 22 май, 2009 at 15:09

    Благодаря, г-н Дишев!

Trackbacks

  • By ключЪт « simplyblue on 12 май, 2009 at 14:11

    […] и слушаме наживо детска вокална група Смехоранчета. ТУК пък Графът е споменал повода за самия […]

  • […] – поучава ме той – Тая, за която споменава mislidumi в коментара си. – Тя само ми прави комплимент, нищо конкретно не […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: