Monthly Archives: май 2009

Евроизбори 2009

Пропорционални избори за Европейски парламент.
Кого ще избираме ние в България?

Въпросът никак не е риторичен.
Избираме 17 наши представители. Хора, които да защищават интересите на България в Европейския парламент.
Така ще ви отговорят, когото и да попитате. Никой няма да каже в пряк текст, че избираме партийци.
Ако не питате обаче, а се заслушате (зачетете)?

– „Евроизборите са първи тур на парламентарните избори.”
– „Мотото на нашата кампания е „Не на Турция в ЕС“!”
– „Tрябват ни хора, които да партнират на Европа, а не да се държат като лошите ученици в класа.”
– Според социологически проучвания най-харесваният кандидат-депутат (48%) е от листа, за която ще гласуват около 3%. Което означава, че има реална опасност да не бъде избран.
– В листите има подсъдим за източване на милиони. Софийският градски съд реши да бъде прекратено наказателното производство на това основание не само срещу него, но и срещу останалите подсъдими от делото – отменени са всички мерки за неотклонение, вкл. и забраната за напускане на страната!
– „Внимавайте кого пращате в Европа” съветва бившият шеф на ЕП Пат Кокс.

И какво излиза? Избираме партийци, които да защищават по партийному България! И като се има предвид, че през мандата им ще се сменят най-малко 2 вътрешни правителства…

В избирателния закон се казва:
Чл. 94. (2) Избирателят гласува, като:
1. ако желае, поставя в едно от малките квадратчета срещу имената на кандидатите на избраната от него партия или коалиция знак, показващ по еднозначен начин неговото предпочитание (преференция) за съответния кандидат;

Срещали ли сте да се наблегне или поне съобщи за това? Дори за тази почти неосъществима възможност не се говори. За партиите е ясно – те са си гласили листите. Ами коментаторите, ами в блоговете?

Стигнах и до нашата къща. Масово се пише вече (и правилно!) за изборите по блоговете. И масово – с малки изключения – писанията приличат на партийни послания и пропаганда.
Ей, колеги, какво става? Ние граждани ли сме или партийци? Естествено е да харесваме или не харесваме различни кандидати. Но естествено ли е да игнорираме отношението си към личности заради партийни пристрастия? Че и често заради антипартийни.
Как ни зомбираха? С какво ни манипулираха?
Не им беше много трудно – така завъртяха нещата, че никой не се сети за избирателния закон.

Евродепутатите трябваше да се избират мажоритарно!

17 души са само, какви партии?!?

Тогава най-харесвания кандидат щеше със сигурност да бъде избран, независимо негативизма към партията му! И вероятно нямаше да отиде в ЕП депутат, чиято основна работа ще е да вика „Не на Турция!”…

Лесно е на Пат Кокс да ни казва „Внимавайте”!

_______________________________
Сега ли се сети, ще кажете! Може би имате право, съгласен съм.

Ами вие? Ами претенциозните медии?

__________________

Продължение на темата: Евроизбори 2009 – резултати

Силно земетресение

Вчера в София имало силно земетресение. Така съобщиха снощи, така пишат медиите и днес.

Чудя се, аз къде съм бил в това време?!? 😀

Кирилица

Честит празник!

Да пребъде кирилицата!

Как избират в Швейцария

На избирателна вълна са всички. Нормално, два избора са ни на прага. Всеки трябва да избере своя представител в Европейския парламент и след това в нашия. Не е грешка. Всеки – своя, такова животно като „нашите представители” няма! Кои са тия „нашите”? Че то мъжът с жена си няма еднакви желания, какво остава повече хора на едно място…

В избораджийската суматоха често се използват понятия, фрази, „факти” на ангро и юнашко доверие. В разговор при Rado стана дума за швейцарците и аз попитах дали знаят те как избират. Оказа се, че не и поех ангажимент аз да разкажа. По проста причина: имам представа, защото преди време (когато се нищеше избирателния закон) попитах многобройните си есперантски приятели „как вие избирате?”. Един от отговорите беше от Riŝo за Швейцария. А тя е лесно съпоставима в това отношение с нас, защото е също 7 милиона.

Та ето как избират швейцарците.

Швейцария e най-старата действаща демокрация в света –уникален пример за съществуващи и доказани механизми за пряко участие на гражданите. От векове там е постигнат върхът на либерализма в избирателната система.
Няма да се впускам в подробности за държавното и политическо устройство – то е доста сложно и ще стане много дълго.
Това, което отговаря на нашето народно събрание, е Националният съвет от 200 депутати, избирани на всеки четири години с пряко гласуване. Системата е пропорционална, но!

– Депутатите се избират на регионално ниво. Има 26 избирателни района, които отговарят на кантоните, т.е. не са с еднакъв брой жители. В най-големия избират 35, в най-малките по 1.
– В партийните листи може да има толкова имена, колкото са определените за кантона депутати.
– И сега внимание! – избирателите отмятат в листите кандидатите, за които гласуват. Могат да бъдат в различни партийни листи, единственото условие е отметнатите да не са повече от определения брой!

Това е най-чистия либерален вариант на пропорционалната система. Практически се избират кандидатите мажоритарно, няма праг и в Националния съвет влизат и малки партии. Ако не се лъжа сега са 14 партии. Има и куриозни случаи – в кантон с 1 бройка след изтичане на срока за регистрация на кандидатите е обявен избран без избор, бил е единствен регистриран… 🙂

Разбира се, тя има тройна защита, така да се каже. Референдумите. По-важното за тях – референдум може да предизвика всеки гражданин, който събере 50 000 подписа. С референдум може да се отмени вече приет закон. Може да се промени конституцията (за това трябват 100 000 подписа). Нещо повече правото на инициатива за федерален референдум имат и кантоните, а в тях всеки гражданин може да поиска да бъде предизвикан такъв само с обикновено писмо до администрацията. Без да събира подписи!

В европейските страни периодично се повдига въпроса за швейцарската система – когато недоволството на хората от действащите при тях вдигне градуси (както у нас). Обикновено „най-съкрушителното” възражение е, че ще настъпи хаос в държавата и ще се отрази силно отрицателно на икономиката (дежурното плашило, както едно време плашеха децата „ще дойде караконджула да те вземе” 🙂 ).
И никой не се замисля, че държавата, практикуваща тази система от векове, е най-богатата в Европа!

Прочетох някъде, че такава е избирателната система и в Люксембург.
В Ирландия и Малта избирателите номерират кандидатите в съответна партийна листа. Интересното там е, че след това кои са избрани се определя отзад напред – започват да елиминират тия с най-малко гласове докато остане нужния брой. 🙂
В Италия и Германия има други варианти – с по 2 бюлетини (една, както при нас и още една също партийна, но със задължителна преференция) и т.н.
Изобщо навсякъде е станало ясно, че пропорционална система от национален тип (каквато до сега беше нашата) е най-лошия възможен вариант, даващ възможност за възпроизвеждане на политическия „елит”, създава условия за корупция и стимулира появата на популистки партии. И политическите партии търсят варианти за ремонт. Ама хем да е подобрено, хем…да е в техните мерки. 😉

В заключение: в Швейцария първо е била системата, после богатството.
Значи, ако ще ги гоним, ясно е от къде трябва да стартираме! 😀

Например така: Реална метла

Приказка за скъсаното билетче

– Дядо, кога ще разкажеш приказката – пита Васко.
– Не ти ли е минало времето за приказки? – казвам аз – И коя приказка имаш предвид?
– На човек никога не му минава времето за приказки. – поучава ме той – Тая, за която споменава mislidumi в коментара си.
– Тя само ми прави комплимент, нищо конкретно не визира.
– Комплимент, комплимент, ама ти я разкажи – хитро се подсмихва той.

На внук като моя скършва ли се хатъра? Започвам да разказвам.

В ония далечни времена, когато дядо ти беше „бродягата”, едно лято свирехме в летния ресторант-градина в центъра на Княжево. Баба ти – която тогава не баба, ами и майка още не беше 🙂 – идваше вечер да се виждаме, че бяхме студенти и нямаше време денем за срещи.

– Стига бе, – смее се Васко – студенти да нямат време за срещи!
– Ти не съди без да знаеш! – скарвам му се аз – Ако беше тогава студент в Консерваторията или ХТИ щях да те питам какви ще ги говориш! Знаеш ли колко часа трябва дневно да се упражнява инструмента или какво е това „съпромат”?

Една вечер късно, както обикновено, се прибирахме с трамвая*. Вагонът беше празен – само ние и още някакъв пътник. Седнахме и си забъбрихме сладко. По едно време пътникът стана, дойде при нас и попита:
„Извинете, имате ли билетче да ми продадете?”
„Да,” – отговорих аз – „заповядайте.”
Бръкнах в джоба си, извадих един билет и му го подадох. Не исках да взема стотинките (бяха абсолютна дреболия тогава), но той ми ги даде настоятелно и се върна към местото си.
Ние с баба ти си продължихме разговора. След малко човекът дойде отново, хвърли билетчето в скута ми и просъска злобно:
„Ето Ви го, пак да го продадете!”
Погледнах изумен и видях, че съм сгрешил – дал съм единия от нашите билети!
„Извинете” – сконфузено казах аз – „сгрешил съм! Момент, сега ще Ви дам нов билет.”
Той, обаче, се врътна демонстративно и отиде в края на вагона.
Спогледахме се притеснено с Митя. Поисках да отида при него, но тя ме спря.
„Продупчи билет” – каза – „ако се качи контрола ще го дадем за него.”
Така и направихме. А сгрешеното билетче закъсах до половина и го сложих в джоба си.

– Защо? – попита Васко.
– За да ми напомня случая и да бъда по-внимателен. А и като собствена обица на ухото – не бързай да мислиш лошо за човека! Доста години минаха преди да го изхвърля…
– Е, видя ли, че имаш приказка? – каза Васко – Ха напиши я сега!

И аз я написах. 🙂

__________
* Може би ще ви е любопитно да видите за какъв трамвай става дума. Ето 2 снимки, които намерих в нета:

трамвай 5 мотрисата

mluizahotbulev

ремаркето

Глоси, Смехоранчетата

Увереност, добро самочувствие – от къде бе, братче?!?

– Разкажи нещо забавно, че от сериозност светът вече ни е черен! – казват приятелите.
– Дадено – казвам – ще ви разкажа приказка от живота.
Приятелите ме поглеждат подозрително, но се приготвят да слушат.
– Имало едно време – започвам аз – един млад човек…
– Че то и сега ги има, я гледай нас! – казват приятелите.
– Прави сте! – отговарям – Я да си продължа за сегашното време, нали е приказка от живота.
Та срещам от време на време един млад човек…
– Колко млад – хилят се приятелите.
– Я стига сте ме прекъсвали! – сопвам се аз – „Колко млад”! По-млад от мен!
Те избухват в смях, но ме оставят спокойно да разказвам.

– Ще ви го покажа – продължавам аз – ето, гледайте мислено: симпатичен на вид всичко му изглежда наред, ама някак потиснат, неуверен, погледа му в земята. Затворен в себе си. Отива на работа.
Днес е спокоен, доволен е от себе си. Написа възложената му работа безупречно, в това – да пише – поне го биваше много.
Поздрави колегите си, направиха по чаша кафе и зачакаха началника. Ето ти го и него, черен като облак. (Винаги съм се чудил защо началниците трябва да са непрекъснато сърдити, това в задълженията им ли е?). Влиза и от вратата подхваща нашия човек. „Написа ли го” вика „дай да видя”. Поглежда отгоре-отгоре и се развиква: „какво е това, все аз ли трябва да се грижа за всичко, веднага да го оправиш!”.
Подряма младия човек над листата, занесе ги след час както си бяха и чу „е, това вече е друго, ама пак аз трябва…”.
Нататък е ясно. Настроение отново под нулата. Само от време на време една искрица проблясва в главата му: „Глоси”. Вечерта щеше да ходи за първи път там…

– Браво бе, много ни развесели! –ме прекъсват приятелите не дослушали – Нас ще описваш! А уж за сладкодумец минаваш.
– Добре де, друга ще ви разкажа щом тая не ви харесва.

Имам съседи младо семейство. Момченцето им е двегодишно. Живо дете, но голям глезльо и все недоволен, в чудо са от него. Преди време решили да го заведат в една детска певческа група. „Смехоранчета” се казвала, името им харесало. Да се залисва там белким малко мирясат в къщи.
Завел го бащата да го записва, а то от вратата се дърпа и мрънка „не искам тук, една детска градина ми стига”. „Прав си е” помислил бащата и аха да се върнат, ама двете „лелки” го подхванали „тъй-тъй си дошъл, остани сега, пък по-нататък ако искаш”. Кандърдисало се хлапето, останало.

– И после какво – питат приятелите.
– Ами какво – ходи си най-редовно.
– Ти това за приказка ли го имаш? – ехидничат те. – Няма ли да има там нещо таткото, лелките…
– А бе вие какво искате? – ядосах се аз. – Не дочаквате края, пък критикувате. Не знаете ли, че на една приказка най-важен е краят?
– Е, хайде, дай края, че да видим. Само гледай да не е много дълъг.
– Благодаря за снизхождението – иронизирам аз и продължавам.

Вървя вчера и гледам насреща младия човек. Отдавна не бях го срещал. Уж той, пък сякаш друг човек. Уверена походка, спокойно лице, ведър поглед. „Здравейте,” – казвам – „как сте? Да не сте станали началник или пари сте спечелили? Много добре изглеждате.” „Глупости,” – засмива се той – „книга ми издадоха, наскоро ú беше премиерата. По радиото за нея разговор водихме.” „Ама как?” – изненадано възкликвам аз – „Вие от кога пишете?” „Отдавна,” – казва – „ама само аз си знаех. Ако не беше „Глоси”…” и отмина.
Продължавам нататък и се чудя мислено що за звяр е това „Глоси”.

Не щеш ли срещу мен съседите, бащата с момченцето. „Как е,” – закачам аз хлапето – „слушат ли те мама и татко?” То ме поглежда отдолу нагоре снизходително сериозно. „Хе,” – засмива се бащата – „свърши се тя тая работа. Вече не сме глезени бебета, сериозно се отнасяме към живота”. „Браво,” – казвам аз – „добри възпитатели сте”. „А бе, ние дали сме добри не знам, ама „Смехоранчетата” да са живи и здрави! Идея си нямате колко сериозно и с какво самочувствие се отнася към всичко, което прави откак ходи там”.

Тук направих пауза като всеки уважаващ себе си разказвач.

Гледам, приятелите нещо умълчани. Тъкмо се чудех как да извъртя накрая приказката, че да стане хем по-интересно, хем ясно какво искам да кажа, един промърмори на себе си:
– Човек никога не знае кое може да му вдъхне самочувствие и увереност и да промени живота му…

Така е.
Но поне за „Глоси” и „Смехоранчетата” се знае. С очите си съм го видял…
_________
Под черта: Възрастните сами му търсят колая – кой пише, кой хорца тропва… 🙂 Който иска сам намира как да си направи живота по-красив и истински. Но децата не могат сами! Мами и татковци, децата ви цял живот ще берат сладки плодове ако помислите на време за това (за 2-3 годишните вече е точно на време!).

За известна представа: част на запис от предаване по радиото за една премиера на книга на млад човек от кръга „Глоси” и един запис на „Смехоранчетата” (предоставен ми любезно от една от „лелките” 😀 ), в който най-възрастният изпълнител е на 4 и нещо, а най-младия на 3 и нещо години. Правете му сметка кога са започнали „артистичната си кариера”. 🙂 Как пеят нали чувате?

Заб.: за „Глоси” изчаквайте да се зареди файла, голям е. За да чуете Смехоранчетата трябва да свалите и да отворите с Queue-It-Up. Записът е във формат .wma

Парадът

Хубав представителен парад!

За първи път участваха чужди военни оркестри и представителни групи на армиите от НАТО.

Съжалявам, че не отидох – разчитах, че по телевизията по-добре ще видя всичко.

Видях го. Като шарена картинка на някакъв парад използван като фон на хвалби и оплаквания на някакъв офицер от резерва!

Кой минава разбраха присъстващите. На тях им съобщаваха на площада. Зрителите на телевизията не разбраха. Защото тя го превърна с коментарите в рекламно-търговски клип. „Това все още ни върши работа, ама трябва да се купи…” и т.н. в този дух.

Голяма нула О за сценаристите на БТ!

Планетата Земя

В предишното ми писание ставаше въпрос как сме живели и какво сме правили в България последните 100 години.

България е на планетата Земя. Ние сме пренебрежително малка част от хората върху нея – някъде около 0,1%. Но сме в общността, живеем по общите правила, носим своята част от отговорност за дома си. Какви числа показват как живеят и какво правят хората?
За това ще стане въпрос тук.

Към следващите редове ме подтикна един клип, на който попаднах тази сутрин случайно, поглеждайки в непознат блог.  В него се говори за клип, в който нещата са невероятно ясно изложени. Нямат нужда от обсъждане така ли е или не. Има нужда само (перифразирайки коментара на гравитон при мен) от уши да чуят, ум да мисли!
Мнозина от нас инстинктивно усещат тези неща и пишат по един или друг начин за тях. За консуматорството, за „прост” живот, за кариера, за пари, за „работя за да живея или обратното” и т.н.. Основно, обаче, от гледна точка „субект”.

А как се отразява нашия живот на планетата, която ни е приютила? Има ли значение дали си хвърляме боклука „през прозореца”, дали боклучасваме съвсем прилежно работещи джаджи, дали за част от хората произвеждаме в пъти повече храна, отколкото им е необходима и се зяносва, а многократно повече умират от глад?

За хилядолетия развитие стигнали ли сме до най-оптималния начин на съществуване или си я караме „след нас – потоп!”?

Вижте този клип. Два, три пъти го вижте! Разпространете го.
Ако не го разпространите нищо няма да ви се случи, ама ако непрекъснато все повече хора са наясно с нещата може и да се случи нещо хубаво на всички ни!

Защото от нас не се искат героични постъпки, а съвсем простички: уредите и вещите ни да си вършат работата докато я вършат, а не до следващия им модел!

Важно ли е това: в САЩ от всички продадени днес стоки след 6 месеца продължават да бъдат ползвани само 1 %! Словом: ЕДИН! Какво е станало с останалите 99% можете да се сетите.

За финал само ще ви обърна внимание на едно-две числа от клипа – да не ги пропуснете. 🙂
@ През последните 30 години (!) са изконсумирани 1/3 от ресурсите на планетата.
@ 80% (!) от естествените гори са изчезнали. Само в Амазония изчезват 2000 дървета в минута!
@ В световното производство се използват около 100 хиляди синтетични химикали (т.е. създадени от хората).

Приятно гледане! (щракни тук)

България

през първата половина на 20 в.
Статистически данни

Четем и слушаме:
България – през 1939 година е била между първите икономически развити страни в Европа. Хранела я със своето развито селско стопанство.

София – приказката за „истинските софиянци и лошите селяни, напълнили София”. Напоследък особено се активизира (в блогове и форуми) покрай боклучавите истории.

Познати са ви тези неща. Твърде често в различни писания и авторитетни изказвания ги срещаме дадени като нещо всеизвестно. А всъщност са написани голословно. Никой не пише числа или някакви други факти.
Четеш, слушаш – на доверие. Добре, ама моето доверие дори към най-сериозните медии отдавна се изчерпа. Не веднъж и дваж ме лъжат с непроверени дори елементарно данни. А и тези „софиянци” дето пишат за селяните в София, дали са наистина кореняци?

И реших да намеря някакви данни да ми прояснят поне малко главата.
Намерих – автентични, т.е. официално публикувани по своето време статистически данни за първата половина на 20-ия век.

Пускам ги не само заради моята заядливост. 😀 Всъщност те са интересни с това, че показват какъв път сме изминали българите за 70 години. Сравнението с днешни статистически данни не е трудно – те по-лесно се намират в мрежата. Няма да ги коментирам, всеки може да си направи анализ. Сигурен съм, че всеки, който има претенции, че не говори празни приказки, ще го направи за себе си.

Население на България:
1888 – 3 154 375
1900 – 3 687 100
1910 – 4 275 300
1920 – 4 803 900
1930 – 5 696 200
1940 – 6 307 600
За сравнение: от Освобождението до днес най-много сме били 1986 г. – 8 948 649. Сега слизаме полека към 7 мил.

Население на София:
1910 г.- 102 812;
1920 г.- 154 025;
1934 г.- 287 095.
От тях българи по народност:
1910 – 78,9%;
1920 – 82%;
1934 – 84,4%.
По месторождение – родени в София:
1910 – 37 768; (родени в околни села 1910 – 46 534)
1920 – 62 500;
1934 – 90 370.
Така стои въпроса с „истинските кореняци софиянци”. 😀

Още данни за България към 31.12.1934 г.:
Образование:
С първоначално – 953 239.
С прогимназиално – 158 304.
Със средно – 33 607.
С висше – 4 362.
Неграмотни – 2 713 683; от тях в градовете 402 462; в селата 2 311 221.
Трудова заетост 67,2% от активното население.
Брой домакинства 1 284 993.
Най-много са домакинствата с по 4 и 5 членове. Най-много са с 2 деца до 14 г.

Области на стопанска дейност според занятието на главата на домакинството:
Земеделие – 838 889.
Преработка на материали (индустрия и занаятчийство) – 160 000.
Търговия, кредит, застраховки – 61 518.
Мини, кариери, солници – 60 309.
Домашни и лични услуги (в това число здравеопазване) – 46 648.
Обществено устройство – 38 768.
Транспорт, съобщения – 36 682.
Наука, образование, религия – 22 114.
Други (вкл.лица без занятие) – 74 045.

Производство на хлебни зърнени храни на глава от населението:
1938/39 – 346,9 кг.
1939/40 – 247,1 кг
1940/41 – 215.6 кг
1941/42 – 136.8 кг
1942/43 – 236.7 кг

Износ на земеделски произведения (през 1939 г.):
Пшеница 175 135 т.
Тютюн на листа (необработен) – 34 761 т.
Слънчогледово семе – 22 030 т.
Яйца – 14 828 т.
Соя – 13 315 т.
Трици – 7 817 т.
Слънчогледово масло (олио) – 2 858 т.
Кости смлени (костно брашно) – 2 052 т.
Кокошки заклани – 1 885 т.
Кокошки, живи – 286 969 бр.
Царевица 1 500 т.
Месо прясно свинско – 1 213 т.
Сурови агнешки кожи – 1 337 т.
Арпаджик за посев – 376 т.
Кашкавал – 367 т.
Бекон – 339 т.
Сирене – 263 т.
Маково семе – 211 т.
Мас – 148 т.
Брашна – 134 т.

През 1939г. в България има 3433 индустриални предприятия. Над 75% от ОПП идват от хранителната и леката промишленост. Над 50% от тяхната продукция се произвежда в София, Пловдив, Варна, Русе, Бургас, Габрово. Преобладават малки и средни предприятия.
През 1939г. в България има 2503 леки автомобила, 2415 товарни и 780 автобуса.
За радиоапаратите вече писах.
/Основният белег на икономиката на страната 1939 г. е силна държавна намеса – по примера на Германия и Италия. Със Закона за индустрията от 1936 г. държавата определя задачите на отделните предприятия и отрасли, характера на производството и производствения процес. Установява контрол върху износа и пълен надзор върху цените на вътрешния пазар. Това е направено за излизане от започналата 1914 г. криза./

И накрая (за да не са само скучни числа) няколко свидетелства от тогавашната преса:

На 25 януари 1939 г. в Народното събрание царският министър на земеделието Иван Багрянов заявява: „Имах случай да го кажа и друг път: ние сме земеделска страна БЕЗ ЗЕМЕДЕЛИЕ…Ние нямаме излишъци от зърнени храни. Ние изнасяме не излишъци, а само туй, което крадем от устата на нашия народ и неговия нещастен добитък.” (Общи ръкопляскания).

Париж, 6 януари 1939 „ТАН“:
Българската камара утвърди в последните дни на декември (1938) подписаната в София стопанска спогодба между Франция и България. Не трябва да се преувеличава значението на това събитие, но не бива и да се пренебрегва. Всички французи, които са имали случай през последните години да спрат или да пребивават в България, рискуват да чуят как техните български домакини ги питат със съжаление близко до горчивина: „Защо Франция не отдава по-голямо значение на българския пазар?” Въпреки усилията на нашите официални органи и находчивото упорство на отделни наши съотечественици, живеещи в България, размерът на търговския обмен между двете страни си остава твърде малък.

На 5 януари 1940 г., в края на управлението си, Кьосеиванов сключва съглашение за стокообмен и плащания със СССР „имащо важно значение за българското стопанство” (по тогавашен коментар).

……………………

Допълнително:
Във връзка с въпрос на bogpan показвам 2 страници от Статистически годишник от началото на 40-те на миналия век.

img030

img031

%d блогъра харесват това: