Приказка за животновъди

Имало едно време (преди 60 години) две овнета. Красиви били, весели и много игриви. Живеели си безгрижно в стадото с майка си. По цял ден лудували с приятелчетата си и вечер заспивали изтощени, но щастливи.
Един ден стопанинът ги хванал, завързал им крачетата да не избягат и ги натоварил в една каруца.

Изплашили се овнетата. Какво означава това, къде ги карат, какво ще стане с тях? Топуркали колелата на каруцата, а те лежали и си изблейвали тревогата едно на друго, но нищо не могли да измислят.
Не след дълго каруцата влязла в един двор в полите на Витоша и спряла. Слязъл стопанинът, излезли някакви непознати хора. Разговорили се нещо, дали му в ръката някакви хартийки. Свалил той овнетата, подкарал кончето и си заминал.
Лежали овнетата вързани на земята и уплашено мълчали. Само ококорено се оглеждали. Около тях имало мъж, жена, момче и едно малко момиченце. И те сякаш не знаели какво да правят, гледали ги и се чудели.

Първо се окопитило момиченцето. Клекнало и започнало да гушка и гали едното овне. Момчето не чакало ами подхванало другото. Бре, какво става, на овнетата много им харесало, такова нещо не им се било случвало! Само да не им бяха вързани краката…
Мъжът сякаш разбрал мислите им. Взел ги едно по едно и ги пренесъл в хубава чиста кошарка. Затворил вратичката и им развързал крачетата. Скокнали те, разтичали се нагоре-надолу да разгледат. Ама не забравяли да се закачат с момчето и момиченцето, даже от едно кюскане то паднало, ама не заплакало, а се заляло от смях.

Заживели овнетата при новите си стопани. Още по-щастливо от преди, че много добре ги хранели, а и най-важното, всеки ден при тях идвали новите им приятели. Знаете ли колко е приятно да те погалят и прегърнат през врата техните ръце?
Само една болка си имали – тясно им било в кошарката, нямало място да се натичат и наиграят.
Разбрало момчето мъката им. Казало на баща си и майка си.
– Ще избягат – казала майка му – нали виждаш, че двора ни е полуразграден.
– Освен ако не им обясниш, че не трябва да излизат навън – казал баща му и го погледнал втренчено.
Майката обърнала поглед към бащата, но си замълчала.

На другия ден, докато момиченцето спяло, момчето отишло в кошарката при овнетата. Те веднага наврели муцунки в него.
– Ще ви пусна по двора – казало им момчето – но навън няма да излизате, защото ще се загубите и вече няма да се видим. Разбрахте ли ме?
Овнетата застанали срещу него необичайно сериозни и неподвижни.
– Ще ви пусна – повторило момчето – но излезете ли от двора, край! Няма да ме видите повече.
И отворило вратичката на кошарката.

От този ден щастливите дни нямали край. Кошарката стояла непрекъснато отворена денем и нощем. Овнетата сутрин чакали строени на вратата на къщата да излезе някой и непрекъснато скачали и играели като кученца около стопаните си. Сами да играят вече не им било интересно!

Изтърколило се лятото, напреднала есента и замирисало на зима. Овнетата не се безпокояли, зимата не ги плашела. Затова с изненада забелязали промяната в стопаните си. Те все по-често ги прегръщали мълчаливо и продължително. Силна тревога усещали в момчето и не можели да разберат причината.

Един ден в двора влязла каруцата на стария им стопанин. Овнетата се скрили в кошарата и започнали любопитно да наблюдават от там. Свалил той от нея един голям чувал с нещо, внесли го в къщата и се позабавили. Овнетата по навик отишли до вратата и зачакали.
Излезли по-едно време всички. Започнали да ги прегръщат трескаво. После майката, момчето и момиченцето се прибрали някак припряно. Бащата и селянинът им вързали по едно въженце на вратовете и ги качили в каруцата. „И както се разбрахме” казал бащата на изпроводяк. „Дадена дума, хвърлен камък” отговорил селянинът и потеглил.
Този ден бил най-тъжният в живота на овнетата и те не го забравили. А живели колкото природата им е дала – били израсли здрави и силни овни и ги държали за разплод. Такава дума бил дал селянинът.
Дали по бузите на хората от къщата им е имало сълзи на прощаване не можеха да кажат, но за момиченцето бяха сигурни, а за останалите почти – при тръгването на лицето на бащата нещо блеснало…
…………………..
Така завърши първият опит в семейството ни да си отгледаме животни за месо. Годините бяха още трудни, следвоенни, месото беше с купони в минимални количества – колкото да не е без хич.
Не може да се каже, че не беше успешен – чувалът беше пълен с месо.
„Първият” написах, защото след него имаше и втори, но за него в следващ разказ.

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • Муниконтин  On 27 януари, 2009 at 01:38

    А, не! Направо ме хвърли в музиката!
    Благодаря ти!

  • Jaguar  On 27 януари, 2009 at 17:59

    Страхотен разказ. Дано стопанинът да си е удържал на думата…

  • deni4ero  On 27 януари, 2009 at 22:27

    направо ме хвана за гърлото, Графе, този разказ … много ли плака Муцуни?

  • Графът  On 27 януари, 2009 at 23:19

    Jaguar, селянинът си изпълни думата – на другата година баща ми е виждал единия овен.

    deni4ero, не знам, нямаше как да я видя. Но се разчувства доста… 🙂 В интерес на истината и аз като си спомних тази история. Големи симпатяги бяха, пред очите ми са!

  • вили  On 28 януари, 2009 at 00:17

    Тъжно…

  • Муниконтин  On 28 януари, 2009 at 01:53

    Бяха станали много големи и силни животни! А освен това се изживяваха като кучета-пазачи и можеха да бъдат доста опасни! Просто нямало начин да останат.
    Гонеха “враговете” по тяхна овнешка преценка като диверсанти! Не всеки можеше да влезе в двора. Бая народ мама трябваше да посреща долу на пътя.

  • Графът  On 28 януари, 2009 at 10:46

    Вили, тъжно беше за нас. Но не можехме да задоволяваме егоистичните си желания. Представяте ли си овни като домашни животни? Кастрирани съответно…

  • Крис Ванев  On 30 януари, 2009 at 16:24

    🙂

    Графе, шапка Ви свалям; имате прекрасен език за басни и приказки!

  • Графът  On 31 януари, 2009 at 10:05

    Благодаря, Крис Ванев!
    Между другото, написаното за илюзията при Вас е интересно. Но е много отдавнашно. Нов блог ли имате?

  • Крис Ванев  On 31 януари, 2009 at 13:01

    Нов и го човъркам от край време, но поне е вече под воала на „семейния“ хост 😀

Trackbacks

  • By Прасенцето « Муниконтин on 3 март, 2009 at 01:08

    […] март, 2009 · Публикувано в Без категория Вторият “животновъден” опит на мама беше прасенцето. В Трявна купували огромен […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: