Историята

История е – повече от 50 години минаха оттогава. Кога успяха?!

Малко предистория на историята. 🙂

Всяка политическа институция е наясно – не трябва да се оставят младежите на самотек. И сега (с малко голямшко закъснение 😉 ) политиците се сетиха – младежки формации към партиите, президентски бригади и т.н. А какво остава, когато се сменят идеологически строеве или се установява диктатура. Специални униформи и помпозни ритуали ли не щеш, световно възтържествуване на идеята (религията) ли или опознаване и спасяване на природата. До съвсем конкретните лагер-сбирки (май вече ги започнаха и сега) за обучение „в правата вяра”.
След 9-ти септември 44-а комунистическата партия бързо се съпичаса, че трябва да се готви „ново поколение с ново мислене” – по-сигурен начин, отколкото след това борба с „остатъците от буржоазното възпитание”. И още в края на 40-те започнаха масово да организират летни лагер-школи. За ония следвоенни години това беше „голяма работа” – достатъчна и добра храна, възможност да отидеш безплатно на морски или планински курорт. На последното не поглеждайте с лека ръка от сегашна гледна точка – напр., на Златните пясъци тогава имаше само няколко зелени дървени бараки накрая на гората, останали от немски военен пост (до там се ходеше пеша!) и няколкометрово дървено мостче, а за всички младежи това беше първо подобно приключение в живота! Думата „курорт” тогава означаваше нещо от категорията на Виенския бал сега – знаем за него, ама ние с вас не ходим…

Това въведение е необходимо за по-нататъшния ми разказ, както ще разберете.

Два пъти съм бил на лагер-школа – като ученик в Музикалната гимназия и като студент в Музикалната академия. И от двата имам добри спомени. Какво са ни обучавали не помня (не се престараваха 😉 ), но спечелих добри приятели – от първия Иво Кисимов, от втория по-малкия му брат Асето Кисимов (бате Асен). Спечелих и още нещо – за цял живот…

Студентският лагер беше в Банкя в сграда зад гарата. Някаква профсъюзна станция, ако се не лъжа. Бяхме студенти от всички вузове, доста народ (както се вижда от снимката). Нямаше достатъчно голямо помещение да си правим редовни общи забави и да се опознаем всички. Обособиха се различни компании. Любимите ни сбирки бяха „динени джамбурета” – купувахме дини и се събирахме в някоя по-голяма стая на веселба. Нашата компания беше от академиите по изкуствата.
Носех си обоя и често преди вечеря свирех – пред вратата на стаята ни в коридора, защото имаше интересна акустика и звукът се носеше по особен начин, с леко заглъхване. И на другите им харесваше – отваряха си вратите за да слушат, а често ме и подканяха.

За последната вечер ръководителите най-после се сетиха да организират „общо мероприятие”. Разбира се, то трябваше да бъде „издържано” и затова решиха всеки вуз да подготви кратка програма (самодейността току-що излизаше на мода 🙂 ). Пак добре, че ни казаха няколко дни предварително.

Естествено, преобладаваха песните. И, естествено, на всички певци трябваше акомпанимент. Сещате ли се магарето за какво го канят на сватба? 😀 Започнаха да пристигат делегации с диня под мишница и молба за помощ – колегите ми музиканти не се притесняваха да посочват с пръст към моята стая. Донесоха акордеон, нарамих го аз и започнах да обикалям стаите за уточняване кой какво ще пее и репетиции. Не ме притесняваше, макар че доста работа се оформяше – програмата заприлича на надпяване.

И така, от стая в стая докато…

Може и да се досещате вече, ама все пак сте много далеч от истината. Влюбване от пръв поглед е широко интерпретирана тема. Не е нещо необикновено. Всевъзможни описания, случаи, художествени произведения и т.н. Сравнявано е по всички възможни начини. И, като правило, след много години участниците във влюбването могат да опишат даже подробности в облеклото и фона на случая. Обяснимо – става дума за впечатление-удар.

Дойдоха две хубавици. Едната, хм… 😉 От ХТИ били, което означавало „Химикотехнологически институт”. Което не ми направи никакво впечатление – химията ми беше „terra Incognita” – ама нямах нищо против да поопозная ходатайката със закачливите очи. Която също май нямаше възражения.
Та значи, едно от техните момичета – варненче – пеело хубаво, ама много се притеснявало, та ако може да видя…
Тръгнах с тях, разгеле да разбера в коя стая е хубавицата.

Заведоха ме те, но не видях! Нищо не видях, никакви очи, коса, дрехи и обстановка не мога да опиша! Кои песни пя „варненчето” и как мина изпълнението не знам и сега! Спомням си само за миг при отваряне на вратата, че на леглото имаше седнало момиче – след това блесна силна светлина и нищо друго. Някакъв мой двойник репетира песни, акомпанира – аз виждах само светлина!

На другата сутрин се прибрахме в София. Никакви договаряния, никакви телефони и срещи. Знаех само името и че живее в общежитията на 4-ти километър.

Отидох в общежитията, намерих в кой блок са от ХТИ. Но все я нямаше. Както после се оказа, приятелките ù я криеха (и я навивали ?!? да не се среща с мен).
Като разбрах, че така няма да я открия взех налудничаво, но както се оказа единствено ефективно решение: застанах на пост на тролейбусната спирка на Орлов мост. От сутрин до вечер! Нямаше начин да не мине оттам – тролеите завиваха по реката и студентите слизаха там за Университета и Библиотеката.

И тя мина! На втория ден късно след обяд…

След няколко месеца се оженихме с Митя.

После се роди невероятното бижу Точица…

Вижте снимката. Правена е в началото на лагера. Виждате ли къде сме на срещуположни краища? Нито веднъж не сме се засичали през цялото време. И името ù не бях чул – щеше да ми направи впечатление, не е обикновено, нали? Ха обяснете ми тогава нещо за причината и следствието, подготовката среща удачния момент, и др.п.

Какъв ти удачен момент, то си беше ослепителна светлина!
И на снимката ни на зряла възраст си личи как свети…

bankia1

bankia-mitia4 bankia-vesko4

img478-2

Късмет за цял един невероятен живот, невярващи в късмета!

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • Муниконтин  On 4 януари, 2009 at 12:59

    Е, тука вече думи не бива да има! 😀

  • Yana  On 4 януари, 2009 at 17:19

    Ех, то4ице, то4ице, кой като теб… 🙂
    Благодаря, Графе. Много е красиво и страхотно удоволствие да се чете…

  • kanew  On 4 януари, 2009 at 18:07

    Благодаря, че ме върна и мен с поне 50 години назад.

  • bogpan  On 4 януари, 2009 at 22:42

    Красиво!

  • vilford  On 4 януари, 2009 at 23:54

    🙂
    нямам думи…

  • deni4ero  On 5 януари, 2009 at 00:10

    просълзихте ме …

  • вили  On 5 януари, 2009 at 00:28

    Чудесна история и чудесен късмет! Без късмет май трудно се оправяме понякога. Ама и съобразителен сте били, Графе! Адмирации!

  • Mari-ana  On 5 януари, 2009 at 13:45

    Прекрасна история! Красива и затрогваща!

  • mislidumi  On 5 януари, 2009 at 19:58

    Eх, Графе, като извадите торбата с тези истории… 🙂 Много вълнуващо.

  • Val  On 6 януари, 2009 at 16:03

    kismet = kis(s) me, t!
    😉

  • Jaguar  On 9 януари, 2009 at 11:55

    Графе, тя, съдбата си знае работата. Ама и вие сте бил упорит, голям караул е паднал:) Да сте живи и здрави и вие, и Митя, поздрави!

  • Графът  On 9 януари, 2009 at 21:00

    За съжаление, драги Jaguar, Митя вече почти 12 години не е между живите.

  • Иванка  On 11 януари, 2009 at 11:18

    Истински ме трогна твоята история.Сигурна съм ,че Митя продължава да бди над вас.

  • Графът  On 11 януари, 2009 at 23:49

    О, да, Иванка! Много повече, отколкото може да се предположи…

  • Jaguar  On 12 януари, 2009 at 13:49

    Искрано съжалавам – не съобразих. Коментарът ми е в следващия ви пост.

  • Графът  On 12 януари, 2009 at 19:52

    Нямате никаква вина, Jaguar!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: