Monthly Archives: ноември 2008

Книгата на приятел

писах, че ще има в събота в НДК. Вече трябва да сте разбрали за кого става дума – Божидар Пангелов, bogpan. Който сам казва

това съм
присъстващото
отсъствие

отстъпвайки скромно пред дамите в съботния празник. 

Не се подмамвайте, жени!
Мъж с такова отношение към жените трудно ще намерите. Книгата се казва „Момичето което” и половината от нея са стихове, започващи така, но от тях няма да ви цитирам, тях сами трябва да ги прочетете .
Не ви го хваля като приятел. Колко мъже сте чули да кажат

Тежък съм, тежък, момиче
и сянката ми е бяла.
А ти можеш цветно
да виждаш
и да напяваш можеш
само на вятъра.
Аз къде да застана
без да смущавам.
Сънят ти.

, а? Хе, а да са ви правили такова предложение за женитба?:

Ще отронваш ли с мене,
моя възлюблена,
късче по късче ладду*.
Сънят ми не ме спохожда,
леглото ми е делено,
сърцето – сухо,
огън ме гложди.
Ще съжаляваш,
моя възлюблена,
ако го вкусиш –
отвън е сладко,
отвътре – горчиво.
Дваж пъти повече,
моя възлюблена,
сълзи ще лееш,
ако отминеш презрително.
Във гърдите си
диамант от змия нося,
косъм от лъв на китката си,
богатство на брахмин
в главата си.
Ще ги вземе ли някой дарени,
освен смъртта ми?Ах, моя възлюблена,
омъжи се за мене.
(• кръгъл сиропиран сладкиш от нахутово брашно.) 

Ей, жени, къде се отнесохте? 🙂 Още колко работи има за вас в тази книга… Отминава.Не оставя дори трапчинка от бузата си… и тези непораснали мечти
за нейната ръка…

А колкото и да ви е чудно, има и за мъжете ви в началото:

„ Вий жив ли сте, или не сте?
И нищо ли си нямате в главата”

(Това май ви хареса, ама не казвайте кой ви е дал този цитат, че ще ви забранят да ме четете! ) 🙂

Е, този мъж също ще бъде на съботния празник, ще можете да го пипнете. Но само толкова… 😉
Най-много да си отнесете книжката му с автограф. 🙂

 

Пак верижка :)

Преди мен новата верижка май се е проточила доста дълга. Мен ме закачи Вили (благодаря Ви за хубавите думи, Вили!).

Какво ме прави щастлив. Приемам го като въпрос за всекидневието, а не като фундаментално обобщение на живота ми.
1. Хубава новина от внука ми. За нещо приятно, което му се е случило. Че си е намерил по-добра квартира. Че скоро ще си дойде да ни погостува.
2. Смехът на дъщеря ми и зет ми.
3. Побутването с лапичка от персийчето ни Милчо за да му обърна внимание. Приготвянето на сутрешно кафе за фамилията – с Милчо много се забавляваме и си правим компания докато пием кафе. 🙂
4. Включеният компютър с куп приятели и събеседници в него. 🙂 Изпратен линк от приятел на нещо интересно или смешно.
5. Сутрешните поздрави от всички из квартала.
6. Преживяването отново на спомени, когато ви ги разказвам.

По втория въпрос за 6 любими блога ще направя уговорка.
Първо, не мога да правя такава класация – този е първи, пък този втори. Дори като заменя (и го правя!) „любими” с „интересни” пак не мога да правя класация. Я погледнете в Blogroll-а ми – там има над 50 и още 15-ина в папка „За проверка” в „Отметки”. Щом са там, значи са ми интересни!
Второ, след като съм доста назад във верижката, повечето блогове от „тесния ми кръг” 🙂 вече сигурно са включени.

Та ето моите 6 блога от 60-те (засега! 🙂 ):
1. a beautiful place to get lost
2. Keep it simple, stupid!
3. Размишльотини
4. Свят на мечти
5. ю
6. The Man On The Silver Mountain

Уф, vilford, наистина е много трудно – хем ти се иска да посочиш много повече, хем гадаеш дали вече не са посочени.
Да му мислят следващите. 😀

Мистерии

01

Хайдее, почна се! Нали ви бях предупредил, че скоро ви очакват събития, да сте готови, да не се отметнете. Ето ги. С прибавка повече от предвиденото – Стаята на сънувача!

Към написаното от първата връзка мога само да добавя, че там ще има и другите книги издадени досега, вкл. и книгата на Точица. А и тя ще бъде с целия си блясък, та ще можете да вземете автограф. Пък извън програмата може да изпиете и едно кафе с Графа. Да не кажете, че не съм ви поканил! 😀

А сега малко контрабанда за вас – да имате полза от познанството си с бащата на редакторката на „01”. Който пък използва случая да хвърли едно око – 01 пише отгоре, криминале ще е някакво… 😉 И какво, мислите, видя? Най-напред

варосаната стена
носи същата пукнатина
и отпечатъка от гущерова стъпка
и в кухнята на мишката
очилатото мишле пише тази история

Като видиш такова нещо, ще се удържиш ли да не погледнеш по-нататък, а, deni4ero? И аз не се удържах! И сега не мога да се удържа с риск да ям бой ако не от авторката, то от редакторката! 🙂
И малко по-надолу, гледам, пише:

пишем си писма
когато не говорим
в няколко цвята

Мисля си „а бе, някой да не е почнал да ни описва? Че то ние баш това правим!”. Я да видя.

Уж да видя и потънах…а за плувец се броя. После изплувах и пак се гмурнах!

Тая mislidumi! Обърна ни на думи-мисли!

Думи не ми останаха, само мисли. Затова направо ви казвам: „bonjour далечен кръг” и виж тази книга! Ще се намерите в нея…

…………………
И книга на приятел ще има в събота, ама за нея после – още не съм ù хвърлил око. 😉

Умения

Всеки човек има умения. Без изключение. Каквото и да правиш трябва да го можеш. Дори и такива неща като да ходиш, да говориш.
Уменията се предават (учение!), но въпреки това те винаги имат личен характер. Като почерка – всички се учат по един и същи начин да пишат, но двама души с напълно идентичен почерк няма. Дори и близнаците, които иначе по нищо не можеш да различиш.
И това Природата не случайно го е „постановила”. Така се осъществява развитието – обогатяват се уменията, растат способностите. Разбира се, и тук хората са различни – едни прибавят повече от себе си, други по-малко. За първите има хубава думичка: умелци.
Затова да се философства в общ план на тема „умения” говори за неумелост. 🙂 Това, което написах до тук е само увод към три спомена, които единствено с думата „умение” могат да се обединят.

В детските ми години (че и доста след тях) се отоплявахме с въглища и дърва. Когато в 1947-ма се преместихме от Трявна в София баща ми нае товарен вагон, половината от който беше с въглищата и дървата – в първите години след войната не беше лесно снабдяването с тях, бяха с купони. Главният ни отоплителен уред беше пернишка печка – кръгла и доста висока. Стоеше в хола, вечер преди лягане се отваряха вратите за да се отвърне въздуха в спалните, но общо взето спяхме на студено с много солидни завивки – при много големи студове се е случвало сутрин да има скреж на юргана, където съм дишал. 🙂 Този навик си ми остана за цял живот – и сега не мога да спя на много топло.
Специалист по палене на печката беше баща ми. Не беше проста работа, имаше много тънкости. Ако просто наблъскаш горивото или ще изгори бързо или ще се задави и угасне. Той направо свещенодействаше. 🙂 Първо, така да се извади сгурта, че да не се вдигнат облаци неприятен прах. След това започваше същинската част – зареждането. Вътре слагаше в средата изправено дърво с определени размери (подбираше си ги); след това започваше около него да нарежда въглища – по-едрите отдолу, нагоре постепенно все по ситни; най-отгоре няколко бучки антрацит (те горят като смола!) и наредени по специален начин трески. Палеше я отгоре (наричаше се „горно горене”) с една клечка кибрит! Колелца за регулиране достъпа на въздух имаше на горната и на долната вратичка . комбинациите кое колко да е отворено в различните периоди на горене само той си ги знаеше, прекалено сложни бяха. 😉
Резултатът беше, че печката отопляваше равномерно 24 часа без да се добавя гориво!
За да не си помислите, че нещо преувеличавам или идеализирам, ще ви кажа: в София съседите от кооперацията идваха да вземат уроци от баща ми…

Първите години в София живеехме в една вила на „Панорамния път” – пътя между Бояна и Княжево. За живота там друг път. Имаше, обаче, един голям плюс за онова следвоенно време – повече от декар място. Сеехме много неща – зеленчуци, картофи (хлябът още беше ограничен с купони). За нас, децата, също беше разкош – ясно ви е защо.
Още първата година стана ясно, че реколтата ни от картофи е сериозно застрашена от сляпо куче.* Доскоро за тези вредители (съжалявам, но по зеленчуковите градини те са такива) нямаше никаква ефективна защита. Сега, както видях в нета, продават някакви уреди с ултразвук.
Характерно за сляпото куче е, че не вдига купчинки за проветрение като къртицата – то не търпи свеж въздух. Когато се разкопае и отвори негов тунел пристига след минути, бутайки пред себе си пръст за да затапи отвора. Градинарите отваряха тунел и чакаха да се доближи като се мъчеха с едно загребване с лопата да го изхвърлят на повърхността. Почти невъзможна работа по простата причина, че то е сляпо, но има невероятен слух – само да си прехвърлиш тежестта от единия на другия крак е достатъчна за да не се доближи, а да изчака. В това сам съм се уверил.
По времето на разказа ми имахме в къщи 9 мм флоберка. Беше с дълга цев (и затова много точна) и затвор като на карабина. Между другото, откак имам спомени вкъщи никога не е оставало без някакво оръжие. Та като слушах нашите как се вайкаха за сляпото куче, реших да го ловувам. Хич и не казах на баща ми, първо исках да опитам. Отворих един тунел, проверих с една пръчка посоката му, седнах точно срещу отвора с насочена пушка и замрях. Колко време е минало не знам, но явно съм бил замрял наистина – видях как по тунела към отвора се движи тапа от пръст. Стрелях в нея и с лопатата извадих убитото сляпо куче. Тогава чак се похвалих, а и за няколко дни спасих реколтата картофи (те не живеят на стада).
Тази история се разчу сред съседите. Направо не им се вярваше, но започнаха да ме викат и техните градини да спасявам – като ме снабдяваха с патрони, разбира се. И получих слава на голям ловец (бях в 7-ми клас по сегашному 😀 ).

За още едно умение от съвсем друг характер ще разкажа – да е коктейлът по-разнообразен. 😉
Първото умение, което Точица прояви, беше много необичайно и изненадващо. Беше съвсем бебе, главата си даже не можеше да повдига още. Освен да гука и да рита с крачета друго не умееше.
Бебешките дрешки тогава (разни камизолки и т.н.) имаха по някоя връвчица за завързване. По едно време майка ù и баба ù започнаха да се питат „нарочно ли си я оставила с развързана камизолка?”. Ту едната, ту другата я намираха с развързани връвчици след като е била сама в кошчето за известно време (беше кротко бебе!). Проведохме детективско разследване и след наблюдения (без специални разузнавателни средства 🙂 ) разбрахме, че се е специализирала в развързване на възли! Много майсторски – никакъв възел не ù се опираше!

Терличките са готови! 🙂

img2412

Връвчицата под вратлето вече виси. 🙂

img251

Тук сме по-големи и връвта е по-солидна! 🙂

1961-3

………………..
* Малкото сляпо куче ( Spalax leucodon ) достига на дължина до 23 см.,а задното му стъпало е 2,5 см. Окраската му отгоре е охровокафява. Води подземен начин на живот, като копае хранителни ходове, дълги до 250м.,със странични разклонения с диаметър 5-7 см.,на дълбочина 7-20 см.
Негово любимо място са зеленчуковите градини.Храни се с подземни и надземни части на растения, луковици и клубени. Прави запаси от около 20-30 кг. от лук, чесън, картофи, моркови, луковици на цветя и др.Интересен факт е, че всичко, което складира е подредено по вид и големина, като за всеки вид прави отделни складови помещения.sliapo-kuche

 

Да се смееш ли…

…или да псуваш!

Вестник „24 часа”, сряда 19 ноември 2008 г.
Първа страница, голяма снимка-анонс към репортаж на цялата 14-та страница за „Кремиковци”.
Репортажът е документален – направен е на място и описва ситуацията в момента.

Реакцията ми е за друго, ще видите за какво.

Под снимката на първа страница пише:
Компютърната зала на първи англомерационен цех в „Кремиковци”, от която се управляват мощностите. Тя е снабдена с нова техника за по-прецизно коригиране на процесите.”

Подчертаванията, естествено, са мои – за да улесня възникването на представа в главите ви за въпросната компютърна зала.

Представихте ли си я?
Сега щракнете за да видите и снимката на тази зала, автор на която е Пиер Петров:

img475

Калиграфия, почерк

Следващите мисли са предизвикани от прекрасната публикация на Val „Перо и умение”.
И въпроса към мен в нея, разбира се! 🙂

В нашия език си имаме хубава дума: краснопис. Навремето имаше такъв предмет в училище – аз съм учил краснопис в отделенията (първите класове по сегашному).

Тезата на Val е прекрасно развита и аз напълно я подкрепям – красивото писане не е самоцелно демонстриране на способности. То показва отношение към съдържанието, уважение към него, желание писменото му предаване да бъде достойно за красотата му. Израз на възхита, която трябва да бъде изразена. Защото написаното с краснопис изисква внимание и усилия – не можеш просто да препишеш набързо, плъзгайки се по повърхността на мислите. Това не е сканиране.

В тази посока на мисли много верни са разсъжденията на Val за азбуката (-ите). Нали това са знаци за предаване на мислите (стойностните по подразбиране!)? Значи априори трябва да имат достоен вид за тях. Чрез тях мислите стават достояние не само на събеседника срещу теб, а на безброй хора сега и занапред. Е, допустимо ли е да бъдат смачкани и грозни? Между другото, замисляли ли сте се защо има толкова много шрифтове в компютрите ни, разглеждали ли сте ги и използвате ли ги? Да не говорим за WordArt.
Като че ли сме отвикнали да обръщаме внимание как пишем. Изобщо през ум не ни минава за някаква връзка между съдържанието на написаното и писмения му вид. И преди, когато пишехме ръкописно, бяхме свели въпроса до „четливо”. Сега, когато отпадна опасността от нечетливо, въпросът отлетя в небитието и грижата се сведе до В и I. И не се сещаме, че и при писането на компютър има почерк!

А вникнеш ли се в това, което предаваш писмено, няма начин да не станеш съпричастен към него. От такава съпричастност не са избягвали и професионалните някога калиграфи.

Преди няколко години обстоятелства ме накараха да препиша един роман. Не ръкописно – на компютъра. И след като го бях чел два пъти преди това, докато го преписвах аз го видях съвсем различно – сякаш бях автора и виждах и ненаписаното от мислите му…

Аз бих Ви насърчил, Val, да опитате отново калиграфия! Това е прекрасно занимание, което променя и човека. Най-малкото го научава на спокойствие и отучва от припряност и недовършеност в работата.
Нали по почерка може да се съди за характера на човека?

А ето един пример за почерк. На снимката виждате мой есперанто кореспондент през 60-те години от Гармиш-Партенкирхен – Бавария, който беше машинист на влак. А на втората виждате гърба ù и собственоръчния му надпис.

egarmish-partenkirhen

egarmish-partenkirhen-1a

………………….
В публикацията на Val има и друга тема, която се отнася към нашите разговори в Раздумка. Но, както казва Val, това „отплесва в друга посока” та по него друг път. Само ви обръщам внимание на цитата с думите на Екзарх.

Отговор

на коментари в „Допълнително за „Месоядни или тревопасни”

Два коментара в публикацията се нуждаят от по-обширен отговор. Затова реших да го пусна тук като публикация – може би ще има и други мнения по въпросите.

Val казва:
има нежива материя – не физичната промяна, а дишането и приспособяването към външна среда са признаците на живия организъм.
разумът е едновременно причина за и следствие от това приспособяване – той помага душата да “битува” в тялото – чрез чувствата. Затова плачем при болка.

Val, дишането, т.е. преработката на кислорода, е един от начините за промяна на субекта. Вярно е, че е общоприето да се говори за „живи същества” непременно в комплект с него. Но това е стесняване на понятието. Или – ако приемем, че това му е значението – липсва универсално понятие за промяна на физическите субекти.
Е, добре, да предположим пристигат извънземни. Те „дишат” азот. Живи същества ли ще ги броим? Ако са „мъртва материя” какви контакти с тях ще търсим и осъществяваме?
А всяка промяна на субекта е приспособяване към външните условия. В този смисъл и камъните се променят – примерно при определени външни условия се превръщат от ронливи в монолитни и т.н. Лавата, например, какво е?
Колкото за разума и душата – аз правя разлика между чувства и усещания (каквото е пряката физическа болка). И според мен разумът е едновременно причина за и следствие от промените в субекта. Но чувствата не са негово „подразделение”, още по-малко ролята му за битуване на душата в тялото е толкова важна. Мислите ли, че „неразумните” (според нашите общоприети понятия) нямат души? Лудите, недоразвитите?
Примерите на batpep и Муниконтин в коментарите наистина биха могли да се вземат за измислица – ако не ги познавахме. Но ние ги познаваме и аз безусловно ги приемам за факти. Толкова повече, че за случая с хибискуса съм и свидетел. И това пряко ме отвежда и към отговор на

æren казва:
Това последното за разума ми припомни една мисъл, която ни беше преподадена в курса по литературна теория, а именно, че човекът се опитва по всякакъв начин да покаже превъзходството си над природата, да владее над нея, и успява това единствено чрез езика.

æren, човекът само се ласкае (като няма с какво наистина да се похвали! 🙂 ), че е много над другите, защото се е научил да артикулира с езика в устата си по определен начин. Да не говорим, че и това не е успял да направи като хората та прякото разбирателство между людете е невъзможно без помощ, защото всеки си мърда езика различно. 🙂
Докато в Природата останалите се разбират не само помежду „роднините”, ами със всички близки и далечни.
Кучетата нямат ли език? – японците вече са направили компютърна преводачка за него!
Ако чуете как майсторски артикулира моето коте персийче Милчо няма да повярвате – така е приспособило към нас „езика си” (включително и обръщение „мамаа” към Точица), че изобщо няма проблеми с комуникацията, ясно е какво иска да каже.
Вие вярвате ли на разказаното от batpep и Муниконтин? Предполагам, че да – как тогава да си го обясним?

Не, не успява човекът да владее над природата чрез езика. Не успява – както е видимо – да овладее дори собствената си човешка общност!

Как ни информират

сега.

Преди няколко месеца писах спомен как ни информираха преди 70 години. Земетресението в София ме върна към темата. Как ни информират сега?

Като че ли се завърта цикъл. Колкото и да е странно, все повече начините днес да се информираме започват да ми напомнят някогашните.
При сегашните технически възможности – когато буквално след няколко минути новините се появяват на монитора – ние все повече започваме да си предаваме един на друг новостите. Не на ухо – в интернет, но по същество разликата не е съществена.

И това не е само мое усещане. В редакционни на днешния „24 часа” пише: „За труса всеки има лично мнение …. Не само говорят, ами започват да пишат усилено в интернет …. Това е фактор, от който няма как да избягаш”.

Ами не бягайте, а се вземете в ръце! Техниката сама не работи, дори и да е автоматична. Какво означава това, че нормална информация с точно място на епицентъра, дълбочина и сила на труса се появи официално почти денонощие след него? Затова пък ни обясняваха надълго и нашироко по някаква телевизия кои телефони давали заето, кои не отговаряли, как не могли да се свържат.

Излезе, че и с много е като без хич – големият технически напредък ни връща към навици отпреди 70 години.

Струва ми се, че и друга причина има да си търсим „лична” информация – много пъти като ти кажат медиите „добър ден” се оказва, че е вече полунощ. 😀

Затова, драги медии, не лежете на меко върху техниката! Че ние не само пишем, ами се и четем – само моята публикация за земетресението (която при това не беше информативна) беше прочетена вчера 130 пъти! Стягайте се докато е време, няма къде да избягате! Докато не сме ви обърнали окончателно гръб.

Е, може пък и да е за добро! За нас, де. Междуличностната ни информация е много по-достоверна и по-сигурна. А носи и емоционален заряд.

……………….
Между другото, тази публикация се оказа, че е № 200. За 11 месеца. Ще трябва май да чувам по-често гласа на жена ми: “Kiu multe babilas malmulte pensas”! 😀

Земетресение

Снощи в София ни друсна. Тази сутрин пак. Повече от 30 години не беше се случвало, забравили сме усещането. А то си едно от най-подтискащите за човека пред природните заплахи. Сякаш се срещаш с призрак – нищо не виждаш, нищо не знаеш, идва изневиделица, нищо не можеш да направиш.

При ураган, пожар, наводнение опасността идва видимо към теб. Оставя ти възможност и време да реагираш, да се бориш – дори и когато е явно безнадеждно. Ти все още си човек, индивид, действаш със силата на волята си, на това, което си.

Земетресението те издебва без всякакви признаци и предупреждения. Абсолютно невидимо и най-често първият му удар е най-силен. И човек престава да бъде каквото и да е, става буквално нищо – цялата му изградена психическа постройка рухва. Той не знае, понятие няма какво ще последва, какво трябва да направи, трябва ли изобщо да прави нещо. Има ли смисъл.

Вярно, има някакви правила за такъв случай. Даже децата ги учат. Ако се вгледаме в тях те са повече именно да ни спасят психически – че не сме безпомощно нищо – отколкото физически. И ако загинем да бъде като човеци, не като купчина атоми.
Но тези правила за действие не помагат. Когато дойде земетресението да останем хора ни помага друго – тревогата за близките и импулса да ги запазиш.

В първия момент снощи с Точица не разбрахме, че е земетресение. То беше чисто вертикално, даже лампите не се заклатиха. Силно беше (ние сме до НДК), но го възприехме като много силен взрив. Странно беше, че не се чу звук от взрив, но все пак погледнахме през прозорците. Навън нищо. Помислих си, че може би нещо в метрото е станало. После разбрахме и тази сутрин не ни изненада. И все пак дълго време човек е в напрежение и очакване. В момента още ми е стегната диафрагмата.

Земетресението през 70-те беше много различно. Точица си беше направила купон със съучениците и лудееха в стаята ù, ние в хола се занимавахме с нещо. Люшна ни и аз казах на жена ми: „Тия деца много се разбесняха, ще съборят кооперацията!”. Докато довърша изречението и ни залюля като на кораб в буря – залитахме и се блъскахме в рамките на вратите, започнаха да падат предмети. Изстреляхме децата по стълбището надолу (на 5-ия етаж сме!), жена ми хвана майка ми и също заслизаха. Затворих и тръгнах и аз, но на етажа под нас ме спряха съседките – бащата беше тежко болен на легло, майката и дъщерята се бяха паникьосали. Не знаеха какво да правят, молеха за помощ. Докато нагласим как тримата да го свалим в одеяло по стълбището люлеенето спря. Така и не го свалихме.
Разходихме се семейно после един час из градината на НДК заедно с всички софиянци, слушайки напрегнато новините (радиото тогава бързо реагира и непрекъснато съобщаваха всичко, което узнаят) и се прибрахме. Но дълго време (да не кажа досега) тръсне ли се нещо веднага погледът ми е към лампата.

Много неприятно нещо е земетресението!

Многоточие

Тия дни Майк Рам публикува в блога си „Най-досадните думи и изрази”. Там стигнахме до съгласие помежду си, че до известна степен кои изрази са досадни зависи от индивидуалната преценка и езиково обкръжение на индивида.

Но явно този въпрос е продължил да „се доработва в мозъчното ми РС” 🙂 и „изведе нова линия”. Хрумна ми да погледна от другия край – с какво аз съм досаден за другите.

Да се направи такова изследване не е никак трудно. Даже от анкета няма нужда, доколкото „следите остават” – става дума за писмено „говорене”. Отворих си блога, постарах се да блокирам авторското си самочувствие, вживях се колкото мога в ролята на външен посетител и се зачетох.

Не ми трябваше много време и усилия. Много бързо изскочи на преден план нещо, без което не минава нито едно мое писание – нито публикация, ни коментар.

Многоточие!…

Не съм усетил как се е намърдало навсякъде. И откъде накъде? След като то означава „незавършеност на изказа, предизвикана от вълнение у говорещия, обрат в логическото развитие на мисълта или външна намеса” (Уикипедия). Много развълнуван трябва да съм станал, доколкото не виждам следи от външна намеса! А и при мен то е обикновено в края на изречение, та и обрат в логическото развитие на мисълта трудно може да се търси.

Заех аз позата на Мислителят от Роден (доказано е, че е оптимална за разгръщане на мисловния потенциал) и задвижих аналитичните си способности.

Досадно често използвам многоточието в края на изречение. Какво искам да изразя? Откровено казано, нито едно от нещата, посочени в Уикипедия. Следователно, употребявам многоточието не само досадно често, ами и неправилно. Какъв смисъл тогава му влагам? Оказа се, че главно подсказвам продължение на мисълта, наличието на още нещо за казване като с многоточието избягвам по-нататъшни обяснения. Добре, ама то няма такава функция. А и това е донякъде обидно за читателите – всяка мисъл подлежи на развитие от тяхна страна и те са достатъчно интелигентни за да го знаят! Понякога подсказвам и чувства – било комичност, било трагичност. Но и това е излишно – ако се налага има си муцунки за целта. А понякога и аз не знам за какво съм го сложил.

Накратко, на масовата ми многоточиезация трябва категорично да се сложи край!

Драги мои читатели, вие сте много толерантни! Щом още не сте ме преименували на „Графът многоточие”. 😀
(Уф, без малко щях да сложа пак многоточие! Ама го заместих с муцунката.)

………………..
Под линия:
Благодаря Ви, Майк Рам, че ме подтикнахте към самокритичност. Добре е човек да се поглежда от време на време в „огледалото”! Че както беше тръгнало, току виж някой ден в блога ми се беше появила публикация
„Драги приятели… Спомних си… Тогава… Обаче… Затова… Мисля, че… А вие?…”
… 😀

Допълнително за „Месоядни или тревопасни”

Хубава тема стана! Вашите мнения дават богато поле за размисли.
Току що прочетох в Goround’s Weblog публикация, която има отношение към нашето умуване. Става дума за открити в Етиопия фосили на 4.1 млн. години, които запълват празен досега интервал в развитието на човека – между ардипитек живял преди 5.7-4.4 млн. години и напълно развитите австралопитеци, които се смятат за предшественици на модерния човек. „Останките на хоминид с малък мозък и големи зъби, който ходи на два крака, попадат точно в празнотата от около 1 млн. години между ранните ардипитеци и Australopitecus afarensis. Големите зъби на примата са му давали възможност на по-разнообразна храна, докато по-малките на предшестващия го вид са ограничавали менюто му.” (цитат от публикацията в блога, подчертаването мое)

Обръщам внимание на тази публикация именно заради подчертаното от мен. Защото то налива „вода от науката” към някои наши догадки. Излиза, че зъбите са се развивали в големина от малки към големи. Големите са вече при изправена стойка на два крака. И при все още малък мозък, който знаем как се е развил – т.е., зъбите са изпреварили мозъка в развитието.
А от това следва, че в нашите догадки сме на прав път:

– Заглавието-въпрос на темата е напълно основателно.

– Предположението, че насочването към местна храна е станало след откриването на помощни сечива (и оръжия!), получава сериозна тежест и достоверност. (astilar, Муконикотин, Val)

– Всички сме единодушни, че яденето на месо не е изначално, а по-късен етап.

– Твърде сериозна подкрепа получава и тезата, че интелектуалното развитие е свързано с месоядството. (batpep)

– Догадката, че сме започнали да ядем месо по подражание (Жени) е много основателна. Подражанието не изисква непременно развит ум – често то може да стане на базата на инстинкта. Освен това е логично бързо да се открие, че засищането с месо отдалечава чувствително следващата нужда от храна – твърде важно условие в животинския свят.

– Прав е и Daggerstab за „всеядни”. След преминаване към местна храна хората не са изоставили растениеядството. Но предполагам, че милиони години месото е било основна храна, известна „реабилитация” на растителната е настъпила след намаляване на възможностите за добиване на месо. И тогава се е зародило земеделието за изкуствено производство на храна – и от двата вида!

Много интересна тема (на която не съм чужд) повдига batpep – разширява кръга на живите същества. В подкрепа на неговата мисъл моето мнение за две използвани понятия – „болка” и „живи същества”. Не съм го „консултирал” и затова всяко съвпадение или противоречие с общоприетото е случайно. 🙂

Живо същество е всеки субект, в който стават някакви промени. Според мен това е фундаменталната дефиниция. Твърде глупаво е да се поставят времеви рамки по наш мащаб – при това вече стана дума за вероятната ограниченост на понятието „време”. Следователно, не само камъните, с които дава добър пример batpep, но и всичко – от такава гледна точка аз не мога да се сетя за пример за нежив субект.

Болка – това е всъщност усещане за застрашаване съществуването на субекта, на което съответно той реагира по особен начин. Ако това понятие се изчисти от всякакви „местнически прибавки” до този вид няма да има нужда от твърде елементарния метод на аналогия с човешките усещания, за който става дума в „Месоядни или тревопасни” – лесно ще се видят очебийни реакции на болка при растенията. Например: извиването, пружинирането при вятър за да се избегне прекършване (в нормална обстановка растенията не се размяткват напред-назад 🙂 ). Или покриването на наранявания със втвърдяващ се сок за по-лесно заздравяване (коричката на рана при човека не е ли същото?).

Ще завърша с още едно съждение: разумът е всъщност способност да се търсят улеснения за съществуването. Ако това е така, значи можем да го търсим не само при човека и някои животни. Прекършеното (или отрязаното) дърво покарва издънки от пъна. Единственото разумно решение според възможностите му! Ако си представите за миг, че сте на негово място, не бихте ли постъпили точно така?

Месоядни или тревопасни

сме изначало?

Тия дни попаднах на интересен материал в есперанто-сферата за нашето отношение към животните. Зачетох се, тия въпроси ме вълнуват, както знаете. Ще преразкажа по-важното.
Статията на философа Peter Singer е озаглавена „Правата на животните” с мото Les bêtes ne sont pas si bêtes que l’on pense (Molière, Amphitryon). И точно за това става въпрос в нея.

Още в Библията се казва, че Бог е създал човека по свое подобие да властва „над рибите в морето, птиците в небето, всички животни, които се движат на земята.”. Аристотел твърди, че „животните са създадени за човека – да ги яде, за дрехи и други неща. Природата не създава нищо излишно, след., за нуждите на човека е създала всичко друго.” Столетия (хилядолетия!) тази постановка господства в мислите на Човечеството с малки изключения – St. Francis of Assisi, Leonardo da Vinci, Michel de Montaigne, и др. До 18-и век никой философ не счита животните достойни за внимание. Kant пише: „Целта е човека. Към животните нямаме никакви задължения”. Но по негово време се появяват първите философски светлинки в тъмнината – утилитаристът философ Jeremy Bentham в Introduction to the principles of morals and legislation (Принципи на морала и Законодателство) пише: „Ще дойде денят, когато остатъкът от животните ще може да получи тия права, които никога не са им отнети, а просто не са им дадени. Вече знаем, че животните изпитват болка, имат чувства. Какво още ще се изтъкне за да не им ги дадем? Възможността да разсъждават или възможността да говорят? Конят или кучето безпорно са по-разсъдливи и комуникативни от 1-дневно, -седмично, или даже –месечно дете. А дори и така да е, какво от това? Проблемът не е дали могат да разсъждават, нито дали могат да говорят, а дали страдат!

След него, обаче, ситуацията не се изменя особено. Въпреки появата на теорията на Дарвин. С изключение на отделни гласове (главно в Англия) предлагащи да се узаконят по-….човешки условия за животните. 🙂

И така до 1975 година (чак!), когато се появява революционното съчинение на австралийския философ проф.Питър Сингър „Освобождение на животните” (Peter Singer „Animal Liberation”). Тази книга, която стана библия за защитниците на животните и вегетарианците, сложи точка на философския дебат по този проблем (повече пренебрегван, отколкото дебатиран) на основа принципа на Bentham, цитиран по-горе: „а дали страдат!”. Нещо повече – той едно към едно нарича расизъм теориите за превъзходство на биологичен вид!

По-нататък в статията на Singer, която преразказвам, се обосновава от философска гледна точка констатацията, че животните изпитват страдание. Болката е индивидуално усещане. Ние не знаем какво усеща човекът ударен от камък, но по аналогия със своето усещане в такъв случай приемаме, че страда. По същата логика приемаме, че животните страдат – подобна нервна система, подобни реакции. В тоя ред на мисли – доколкото нямаме обективен показател – може да се възрази, че не знаем дали и растенията на страдат. Да, не знаем – нямаме никаква възможност засега да го разберем. Можем да го приемем само като хипотеза. Като път за търсене е откриване на евентуални реакции на хипотетично страдание. Защото природата е „снабдила” всички живи същества, изпитващи болка, със съответна видима реакция. Преди няколко години е публикувана книга „The Secret Life of Plants” (Natural History 83 (3), marto 1984, pĝ 18), в която се твърди, че растенията притежават различни способности, между които и способността да страдат. Но освен в това издание, все още няма потвърждение на изследванията от други научни институции.

По нататък в статията се говори за вегетарианството, но това не е моята цел (аз не съм вегетарианец). По този въпрос се пише доста, вкл. и в блоговете. Ето няколко, случайно попаднали линка: http://vegetarianstvoto.hit.bg/, http://lifestyle.ibox.bg/material/id_1585551407/fpage_4/#clist http://asktisho.wordpress.com/2006/12/11/vegetarian/

Но нека заглавието ми не ви подвежда – вегетарианството не е моята цел. Какво ще се яде е въпрос на личен избор, който винаги съм уважавал.
Аз искам да поставя един въпрос (в Раздумка!), на който все още нямам личен отговор и с интерес бих прочел вашите разсъждения по него.

Човекът е създаден като тревопасен биологичен вид. Независимо коя теория за нашата поява приемаме. По Дарвиновата произхождаме от маймуните, а те основно не са месоядни. По Божествената – никъде не се говори за месо в Рая. Даже първородният грях не е изяждане на пържола, а на ябълка!

Вълнуващият ме въпрос е: кога от тревопасни сме станали месоядни, каква причина би могла да предизвика такава революционна промяна, как се е отразила (и ще се отразява) на биологичното ни развитие?

_____________

Още по темата

 

 

 

Online

Събуждам се, но нещо ми е чоглаво. Сякаш нещо се носи из въздуха. „Дали времето се разваля, че влияе на старите ми кости?” мисля си.
Отварям прозореца да погледна хавата. Всичко изглежда нормално – свежо е, слънцето се кани да изгрее. И все пак, нещо не е наред, усещам го.
Изведнъж осъзнах: не се вижда жива душа! Ни по улицата, ни в прозорците на отсрещната кооперация, ни в магазините долу. И никакъв звук от живо човешко същество не се чува, никаква кола не преминава.
Ха сега де! Това пък какво е? Да не би бат`Бойко да е наредил всички софиянци да напуснат града, че ще го мие и дезинфекцира, а пък аз да не съм разбрал? Ама в такъв случай все щеше да се мярка някой със специално облекло да обира заплесите като мен.
Не е това.
Никаква идея повече не ми идва къде може да са изчезнали хората. Пускам компютъра, белки разбера нещо, че започнаха мравки да ми лазят по гърба.
Загрява бавно старичката ми машинка, аз потропвам от нетърпение. Щракнах най-накрая иконката на Opera. Изведнъж персийчето ми Милчо, както си лежеше на пода, подскокна с четирите лапи на един метър във въздуха, хукна и се скри на най-скришното си място. Докато погледна изненадано какво го е стреснало, някаква виелица сякаш се изви. Поглеждам монитора – направо хаос, никаква картина не може да се долови, във всички посоки се гонят надписи и образи. И някакъв гмеж от звуци, като че ли милион люде говорят едновременно.
Гледам неразбиращо и уплашено. Имам чувството, че всеки момент от монитора ще се изсипе купчина хора. Какво е това чудо, какво става, да не би извънземни да са превзели София?!?
Изведнъж ми проблесна: всички хора в града са влезли в нета и са онлайн!

Цял облян в пот се събудих. Този път наистина.
Пфу, че сън!

Марко

Когато обсъждахме интересната история за совичката моите карибки писаха в коментар „нали не си забравил, че Совка не ни е първото птиче – ами косчето Марко, което всеки ден се къпеше в собствено джакузи…”. Животът (по-точно темите) ме завъртя, 🙂 та мина доста време, но не съм забравил. Дойде ред и на Марко.
Вече знаете, че момичетата са от хората, които умеят „да виждат около себе си”, а и ги бива да разказват. Затова направо предавам разказа им:

А сега да ти разкажем за нашите косета. Наистина са невероятни сладури! Като едни малки човечета. Никога не сме си представяли че птичките може да са толкова интелигентни, хитри, изобретателни и общуващи помежду си. И те проявяват характер като човека.
Като се настанихме в квартирата пред прозореца ни, в градината, имаше няколко палми, а на улицата още няколко дървета. Още от самото начало разбрахме, че сред техните листа живее птичо царство – сладки, черни птичета, които бяха по-големи от врабчета, но по-малки от врани. Тъй като не разбираме от птици решихме, че са косове и така ги наричаме, но може би ти като познаваш птиците по-добре от нас ще знаеш какви са.

Първоначално не им обръщахме никакво внимание. Птички, като птички. Но малко по малко те така грабнаха вниманието ни, и така се влюбихме в тях, че научихме всички техни навици, научихме се да ги различаваме, да разбираме мотивите за тяхното поведение и редовно да ги наблюдаваме. Разбира се, намерихме си и любимци сред тях.
Първият, който грабна вниманието ни и ще стане главния герой на нашия разказ е Марко. Марко е най-едрия от тях, с изключително красиво синьо-черно оперение. Най-лъскавия и горд кос. Но Марко има и един дефект – крачетата му са малко криви и като върви се клатушка. По тази причина малко трудно си намери съпруга. Всъщност пристигането ни в квартирата съвпадна с периода на ухажване при нашите птички. И ставаха невероятни птичи концерти! Забравихме да кажем колко сладко чуруликат нашите косчета. Всеки мъжки по цял ден се опитваше да привлече вниманието на някоя женска, като се приближаваше срамежливо и с много грация разперваше като ветрило опашката си, правеше „поклон“ и сладко изчуруликваше. Някои женски отговаряха по подобен начин, но повечето отлитаха отегчени. Марко много дълго ухажваше своята избраница, но най-после я спечели. Нарекохме я Ана. В сравнение с него тя изглеждаше много мъничка и крехка.
Първоначално Марко беше много плах и неуверен. Изглеждаше ни и някак саможив. Не общуваше много с останалите. Докато другите птички се къпеха и пиеха вода в локвите по улицата, Марко обикаляше из градината на блока. Ние си мислехме, че просто не иска да бъде в тяхната компания, но после разбрахме истинската причина.
Под нашия прозорец в градината на блока имаше чешма за поливане на градината. От кранчето винаги капеше – някога повече, друг път по-малко. Всъщност ние дори не бяхме забелязали това, докато Марко не го забеляза. Един ден си гледаме през прозореца и виждаме как Марко се оглежда предпазливо и прави малки, неуверени крачки из градината. Това ни се стори странно и продължихме да го гледаме. Постепенно посоката му започна да се изяснява – той определено имаше за цел чешмичката. Беше невероятно забавен. Прави няколко крачки, спира, оглежда се, снишава се и прави още няколко крачки. Ако забележи, че някой го гледа забива човка в тревата и се прави, че търси храна. Ако някой прелети над него веднага обръща посоката. Когато съвсем доближи чешмичката изведнъж ускори крачка и застана под капчука. Наслаждението му беше невероятно! Но все пак не забравяше да се оглежда и ако забележи движение наблизо веднага се дръпваше от чешмата и пак се правеше на разсеян. След като си взе един хубав душ кацна върху кранчето и се напи с чиста вода.
Тази случка много ни впечатли, но тъй като все още не познавахме птичките не разбрахме или не оценихме това, което се случи. На следващия ден обаче тази маневра се повтори. На по-следващия – също. Така разбрахме, че всъщност Марко е един уникален кос, който категорично отказва да се мие и пие в мръсните локви! Че усилено е търсил извор на чиста вода и когато го откри беше готов на всичко за да запази в тайна съкровището си. Известно време това му се отдаваше. Понякога когато водата спираше той беше много нещастен и озадачен, но никога не отиваше до някоя от локвите. Можеше цял ден да не пие вода, но не пиеше и мръсна. Малко по малко Марко доби самочувствие и се почувства „собственик“ на „душа“. Почувства се и по-богат от другите. През цялото това време Ана не проявяваше никакъв интерес към чистата вода. Марко започна да взима „душ“ все по-често, по няколко пъти на ден и направо се пристрасти към хигиената. В това време Ана сама трябваше да се погрижи за намиране на подходящо място и свиване на гнездо. Много често той след „душ“ кацаше на клона до нея и се опитваше да я умилостиви с едно сладко изчуруликване, но тя му обръщаше гръб.

Един ден чухме голям шум под прозореца. Като погледнахме видяхме група косчета накацали върху кранчето на чешмата и около нея. А горкият Марко се чудеше как да защити собствеността си! Опитваше се да ги прогони със заканително вдигане на опашка и гърлени крясъци, но те бяха повече и по-силни и не му обръщаха внимание. След като се напиха с вода отлетяха, а Марко остана сам и тъжен. Гледаше отчаяно пораженията от вандалската им постъпка. Сигурно си мислеше, че са му изцапали водата или че ще му я изпият. Ние отгоре искрено му съчувствахме. Но за щастие на Марко другите птички просто не се оказаха такива чистници и много рядко някой идваше на „душа“.

Тук свършва разказът им за Марко. Но мисля, че и така е доста интересен. И отново „поглежда” към заобикалящия ни жив свят по доста нестандартен начин. Който на мен, между другото, много ми допада. Може би, защото и край тях винаги има някаква животинка, както и край мен…

Ето и снимките, които получих:

Марко

Марко се къпе

Марко и Ана

%d блогъра харесват това: