Нощна серенада

Както вече съм споменавал, мястото ни е под връх Еледжик. Няма нищо общо с нормалната представата за вилно място затова и не го наричам вилно. Представлява стръмен склон. Наистина стръмен. Част от него е заета от дъбова гора. Сглобихме си със зет ми под един дъб 2 метални бунгала по 15 квадрата с отстъп едно от друго в търновски стил – второто е по-високо в склона. Основите аз ги изкопах главно с длето и чук – склонът е скала. С малко помощ от младите, когато идваха събота и неделя. Облицовах ги отвътре с „итонг” – лятно време така се напичаха, че не можеше да се допреш до стените. Яйца да оставиш на масата ще се опекат! 🙂
Вярно, можехме да наемем майстори и щяха да свършат всичко за едно лято. Ама не съм си и помислял – друго си е сам да си направиш „къщата”… 🙂 А, и да не забравя: всички материали – това торби цимент, пясък, камъни, итонг и т.н. са пренесени с колата. Трабант-комби е голяма работа! 😀 Само самите бунгала и една голяма квадратна цистерна ни докараха.

„Нормална обработваема земя” според вилните „правила” имаме само няколко квадрата в долния край. Когато прекарвахме цяло лято там засаждахме по няколко корена домати, краставици, тиквички, лук и чесън – за „самозадоволяване”, 😀 а половината беше в ягоди. В тая малка равна част долу край пътя ние по доста комичен начин „забихме колеца на нашето присъствие”, за което си заслужава да се разкаже.

Мястото ни предложиха по някаква програма за пустеещи земи. Местността наистина беше пустееща от памтивека – след промените не се появиха претенденти за реституция, макар, че вече беше „населена” и обработвана от доста време (съседите имам предвид).* Човекът, който ни го „определи” (всичко друго вече било раздадено – което се оказа неистина), ни каза да засеем нещо преди да чакаме уреждане на формалностите за да се види, че е дадено „на сериозни хора”. Интимната му мисъл, както сам си призна след години, била да не се откажем, че няма да се намери мющерия за този баир. 🙂 Поумувахме ние в къщи през седмицата, направи жена ми консултации с приятелки (лятото беше напреднало) и в неделята пристигнахме четиримата въоръжени с кирка, лопата и бел. Посяхме зеле, карфиол и червено цвекло в нещо като лехи ето така оформени: или май още в по-живописно крива комбинация. Толкова, че както ни признаха след време съседите (когато станахме приятелска компания на „териториална база”), ходели като ни няма да разглеждат и да ни се чудят на акъла. 🙂 И какво мислите: всичко порасна за чудо и приказ! Такава реколта повече не можахме да постигнем – ако бяхме я изнесли тогава на пазара щяхме да издухаме конкуренцията! Обрахме повечето от карфиола и цвеклото, зелето оставихме да расте още, че било издръжливо. Времето застудя, разредихме ходенията и когато отидохме да оберем зелето – няма никой! Само стъблата се показват от земята, акуратно отрязани с нож! Започнах аз да крача по „лехите” и да се произнасям ласкаво по адрес на съседите (непознати все още). Подритвайки стърчащите кочани нещо ми направи впечатление. Кога клекнах да разгледам по-отблизо – цялата земя покрита със заешки курешки! 😀
Мина ни яда, халал да им е на зайците банкета за наше здраве! А и те бяха благодарни – в следващите години, когато стояхме продължително, често ни посещаваха сутрин. Даже от Колчо не се страхуваха особено.

За поливане събираме (хме) дъждовна вода от покривите в цистерната. Ток няма, водата е от изворче, на което е направено чучурче. Много е сладка и ледена. Колчо умираше да пие от ръката ми подложена на чучура. А и аз изпитвах неописуемо удоволствие – езичето му докосваше дланта ми невероятно нежно.
Въздухът е фантастичен, изгледът от нас е на десетки километри в далечина. Затова съседите обичаха да се събират при нас (е, жена ми май беше още по-голямата причина! 😉 ) вечер на терасата. Аха, няма грешка – и тераса си направихме! При нас гледахме легендарното световно по футбол и изпращахме всяка победа с викове, пукотевица и ракети. Двайсетина човека на портативно телевизорче от най-малките, руските, жълтите, на акумулатор! 😀 Хубаво време беше!

Пак се увлякох, пак ще трябва да обяснявам защо в заглавието пише „Нощна серенада”. Ами защото имах намерение само да разкажа накратко една случка. Ама за нея трябваше да ви въведа в атмосферата, та… 🙂 А атмосферата е такава: природата си е у дома, ние толерантно ù гостуваме без да я притесняваме (даже мрежеста ограда имаме само от едната страна, към пътя). По славеево време се провеждат истински фестивали като започнат да се надпяват. По светулкино тъмнината е напръскана с горящи искрици. По пеперудено облаци от въздушни цветенца. По щурчово свирнята се носи отвсякъде.

Лягаме си ние с жена ми една вечер – ако знаете как сладко се спи там! – и таман заспиваме силна свирка ни стресва. Ама наистина силна, все едно на ухото ти свирва някой. Ставам, запалвам светлина и започвам да оглеждам из бунгалото – ясно, щурец е влязъл вътре. Колчо ми подсказва, че се спотаява някъде зад шкафа. Няма да тръгна сънен да местя мебелите я, отказвам се и лягам. Колчо не е много съгласен, но се примирява. Точно ни унася и фююю! Ставаме тоя път и двамата, отваряме прозорци и врата и започваме да ръчкаме по ъглите, дано го изплашим да излезе. Лягаме си пак, той ни изчаква тоя път добре да заспим и наново опъва лъка по цигулката във фортисимо! Така до сутринта. Добър музикант беше, задържа вниманието на публиката цяла нощ! Че и още една, чак след втората се показа през деня на стената, та го изпратих по живо по здраво да гони щурките (щурцекините ми се вижда по-тромава дума 🙂 ).
Ей за тая нощна серенада се бях сетил, та седнах да разкажа.

……………………………
* Впрочем имаше един комичен случай. Една неделя пристигат двама мъже и водят някакъв дядо. Поразхождат се из района и се отправят към най-добре подреденото място (на един зъболекар) с най-приличната постройка. Влизат и започват важно да обикалят и на висок глас да разговарят:
– Тука ли беше – питат дядото.
– Тука – казва той – ей под тая круша дядо ти пладнуваше, добре я помня.
И показва една двайсетина годишна круша в единия край… 😀 С това си и остана – явно сами разбраха, че е кауза пердута.

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • вили  On 28 октомври, 2008 at 23:42

    Графе, Графе, така сладко разказвате, че почти чух щурчетата в ушите си!!! 😉 А думата щурцекините много ми хареса. 😉

  • deni4ero  On 29 октомври, 2008 at 00:22

    много мили спомени, които извикаха също мили спомени, когато баба и дядо бяха купили място в Балкана и детството ни мина там – петима братовчеди из Балкана … страхотно беше …

  • Муниконтин  On 29 октомври, 2008 at 00:23

    На мен щурка ми харесва – щурка с хурка! 😀 Уха! И рима има 😉 😀 😀
    Много добре ми дойде тази твоя серенада! 😀
    Голяма работа си!

  • Графът  On 29 октомври, 2008 at 01:39

    Хареса ви, а?! 🙂
    Има защо – хубаво си беше и все по-хубаво става в спомените…

  • kenkal  On 29 октомври, 2008 at 11:17

    Зареди ме с добро настроение. И сладкодумно…
    И за шепата вода пак ме подсети… 🙂

  • Графът  On 29 октомври, 2008 at 13:37

    Този спомен как подлагам шепа да тече водата от чучура в нея и Колчо пие ми е толкова жив, че го повтарям при всеки удобен случай. Не мога да се въздържа. 🙂

  • Svetlina  On 29 октомври, 2008 at 19:10

    Аз да се повторя – лош, лош, лош Граф! Аз си донесох от студената вършечка вода, ама снощи свърши 😦 Ти сега защо пак ми напомняш? Ей, страхтно пишеш/те, като акумулатор за емоции си/сте!

  • Графът  On 29 октомври, 2008 at 19:16

    „студената вършечка вода“?!? Това се казва изненада, Svetlina! 🙂

  • Svetlina  On 29 октомври, 2008 at 19:33

    А защо да е изненада? 🙂

  • Графът  On 30 октомври, 2008 at 00:02

    „вършечка“ и „донесох, ама снощи свърши“ ме накара да мисля, че говорим за едно и също изворче – заради името на местността и практиката на всички да си наливат шишета за София. Но май е съвпадение?

  • Svetlina  On 30 октомври, 2008 at 01:54

    🙂 Моята вода е от град Вършец 🙂 И все пак… обичам съвпадения 🙂

  • Стоян Стоянов  On 30 октомври, 2008 at 10:47

    Малка къща в подножието на планински връх – Дай боже всекиму!
    Някога имахме малка вила на склоновете на Шуменското плато, но свободата, която даде на някои мургави (и не чак толкова) хора пристигането на „ДЕМОКРАЦИЯТА“ я унищожи, и бяхме принудени един ден да съберем малкото останали използваеми неща от нея, и да не се върнем повече там.

  • Графът  On 30 октомври, 2008 at 11:53

    Мога само да кажа „жалко“, г-н Стоянов!
    Между другото, нашите бунгала не са заключвани вече двайсетина години…

  • Стоян Стоянов  On 30 октомври, 2008 at 12:33

    Явно се намират в по-трудно достъпен район или в района живеят хора, а не идиоти,авантаджии и най-обикновенна измет.

  • vilford  On 1 ноември, 2008 at 00:47

    Mного ми харесаха сезоните на вашето място – славеево, светулкино, пеперудено време. Колко по-различно звучи от определението на мой приятел за сезоните в София: били само два – кален и прашен. 😦

  • Svetlina  On 1 ноември, 2008 at 18:42

    Хе, това за София е вярно 🙂

  • Ивката  On 4 ноември, 2008 at 12:45

    Графе, а рисунките на лехите странно ми напомниха за овцата на Малкия принц 😉

  • Графът  On 4 ноември, 2008 at 13:45

    Ивката, още с предишните ми рисунки се констатира, че имам съвсем скрит талант – едно рисувам пък друго се вижда. 😀

  • Ивката  On 5 ноември, 2008 at 12:34

    И мен така ме отказаха от рисуването още в деската градина: рисувах куче, пък всички ми казваха каква хубава мечка се била получила! 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: