Немско пиано

Интересна беше ситуацията в Трявна в края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век – в малкия планински градец пианата бяха комай повече от радиоапаратите! Аз си спомням за 5, а нищо чудно да са били и повече. В това няма нищо куриозно – Трявна винаги се е славила като „интелектуален град”.
При това пианата не бяха бездействащи украшения в богати къщи само за авторитет. На всичките се учеха деца – затова ги и помня, нали и аз бях един от тях. Донякъде не съвсем обикновено беше, че в града имаше много добра учителка, за която ще разкажа. Тя беше първопричината всъщност да започна да уча музика точно на този инструмент, а не на цигулка да речем (леля ми Възкреса Капнилова беше цигуларка).

В града живееше един сливненец – Долапчиев – женен за немкиня. По точно за немска австрийка – Грета Долапчиева. Леля Грета, както я наричах аз, защото семействата ни бяха много близки (сливненци! 😀 ). Тя беше чудесен педагог. Благодарение на нея станах пианист, такава основа ми беше дала, че проф. Андрей Стоянов след време не намери нещо, което да трябва да се изправя!
Преди да разкажа за уроците, обаче, малко за леля Грета. Чели ли сте разказа на Чудомир „Кумата Берта”? Е, там все едно, че е описана тя! Такива бисери ръсеше до края на живота си. 🙂 Ето примери:

Отива в месарницата и пита:
– Бай Стояне, акъл имаш ли?
– Ами мисля, че имам. – захилва се месарят – Защо питаш?
– Да ми претеглиш едно кило, че искам да го панирам.

Приятел в Сливен ги возил с кола (по времето, когато това си беше изживяване 🙂 ) до Карандила. Това е високо в планината, а пътя е 30-ина километра с много завои. И леля Грета възторжено разказва: „Файн беше! И да знаете колко само фантастик! За половин час Пенчо мина 37 курвета!” Завоите били 37… 😀

Не помня колко съм бил годишен, когато започнах при нея уроците. Още нямахме пиано в къщи – по-късно ми купиха едно немско пиано, което се случи разкошен, много звучен инструмент и което и до сега е в хола. Ходех у тях за уроци и упражнение. Сега като професионалист съзнавам, че тази система беше изключително плодотворна. На практика аз нямах ден за урок. Отивах (всеки ден!), тя ми поставяше задача и отиваше да си гледа работата из къщи. Като грешех ми подвикваше, ако се наложи идваше да ми покаже. По този начин контролът беше тотален, наученото – научено. Но най-важното, че никога не прекаляваше – дневната задача беше достъпна и правилото беше щом я науча свършвам. Няма от – до! Може да е за 15 минути, няма значение – нова не се поставяше. Нали се сещате какъв стимул е това? Изобщо нямам спомен да ми е ставало досадно от седене на пианото. Имаше и критерий за научено – 5 пъти поред изсвирено без грешка. Изсвиря го 5 пъти без тя да ми подвикне от кухнята и затварям капака. 🙂 От тогава ми остана и един изключително полезен принцип, който много ми помагаше по-късно – грешиш ли някъде не започвай отначало, а повтаряй само пасажа, който грешиш. Ще спестиш 80% от времето. Може и да ми е бил подсказан от леля Грета, но аз съм го приел като свой – времето беше много важно за мен, децата вън вече играеха… 😀
За мой късмет това продължи първите 2-3 години. След това ми купиха пианото и вече се упражнявах в къщи, уроците станаха по общоприетия образец. Но аз вече имах създадените навици и можех да се самоконтролирам.
Между другото, уплътняване на времето за упражнения на инструмента си ми стана навик. Вече в Музикалното училище и по късно в Музикалната академия измислих друго. За добиване на техника при даден музикален инструмент има технически упражнения, които не са за научаване, а трябва всекидневно да се повтарят до припадък – до-ре-ми-ре, до-ре-ми-ре… – за автоматизиране на пръстите. Това е най-досадният момент за всеки инструменталист – съзнанието ти въобще не участва, свириш като машинка. Е, аз му измислих цаката! Слагах книга на пианото и си четях докато пръстите ми свиреха „дореми”-тата. Що книги съм прочел така! 🙂

Тук му е мястото да обясня защо започнах да уча музика. Не беше мания на родителите ми, аз сам се насочих. За първи път съм демонстрирал интереса си съвсем малък. В Сливен забелязали, че през деня „изчезвам от погледа” за доста време. В един момент се заинтересували къде се губя. И се оказало, че това е времето, когато леля Възкреса се упражнява на цигулка. В стаята, където свиреше, имаше големи кожени кресла. Без тя да ме забележи аз се свивах в едно от тях и слушах през цялото време. Да ме питаш сега какво толкова ми е било интересно…
Разбира се, имало е „ох” и „ах”. Купиха ми веднага малка цигулка и започнаха да ме учат. Но по това време се наложи да напуснем Сливен (това е друга история) и с цигулката приключи – в Трявна нямаше учител.
Та така – професията си аз си избрах сам доста раничко (скоро имаше разговор при Жълтурчето, където стана дума и за това какво могат и какво не да решават децата). И това май стана традиция в семейството ни – така стана и с Точица и с внука ми. Но за това друг път.

леля Грета, дъщерите ù Лиза (малката) и Минка (артистката Минка Долапчиева) и моя милост на входа на тяхната къща

За спомен от цигулковия ми период 😀

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • æren  On 13 октомври, 2008 at 15:23

    Колко хубава, уютна и изводовадеща история =)
    Благодаря Ви, че я споделихте!

  • Графът  On 13 октомври, 2008 at 19:22

    Радвам се, че така сте я видели, æren, и че Ви е харесала.

  • Svetlina  On 14 октомври, 2008 at 10:07

    Иха 🙂 И аз съм свирила на пиано, ама обикалях по разни читалища и училища и ебше студено… Искам специално да попитам кой го чисти това пиано. Много зор, много.

  • Графът  On 14 октомври, 2008 at 10:34

    Svetlina, вярно, че чистенето си е проблем донякъде. Особено вътре – периодично трябва много внимателно с мощна прахосмукачка.
    Нашето от смъртта на съпругата ми не е използвано по предназначение…

  • Svetlina  On 14 октомври, 2008 at 15:12

    😦

  • Муниконтин  On 16 октомври, 2008 at 00:30

    Леля Грета беше страхотен учител и много много мил човек! 😀 Тя беше и моята първа учителка по пиано!А колко сладко говореше български!!!! Жалко, че не може да чуете!

  • вили  On 16 октомври, 2008 at 00:45

    Разказа на Чудомир ме разсмя и се опитах да си представя контактуването с такъв човек – бисерно. Прекрасна история отново, Графе!!! 😉

Trackbacks

  • By Blog Action Day 2008 – Бедността | Графът on 2 ноември, 2014 at 12:44

    […] е на поколения от едно семейство! В последната си публикация писах как съм започнал да уча пиано и станах музикант. […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: