от разказа на vilford
С много тъга ме натовари този разказ. Той е истинска ода на трагичната отчайваща самота и безнадеждност.
Едно същество отритнато от своите без място при чужди. До степен, че и да говори вече не може. Няма с кого. Дори на луната не може – защото там се събират нишките на посланията на нейните събратя, към които за нея е забранен пътя! В общия хор тя няма място.
Ден след ден без очакване, без надежда. Всичко ù е отнето. Дори най-висшето задължение пред Природата – потомство. Пред нея е пълна пустота, в която тя знае, че ще живее докато има сили да си осигурява храна. След това край. Не естественият физиологически, а преждевременно изчезване от Природата и житието на нещо, не съществувало и приживе, ненужно никому.
Да, вълчицата няма да умре победена. В живота ù няма как да има поражение – тя е нищо. „Победите” ù са просто отлагане на избавлението…
Не е логичен края на разказа. Друг го виждам аз.
„И друг път бе преживявала тежки рани, но все някога късметът щеше да й изневери. Не я интересуваше! Защото краят за нея беше избавлението!”
Ужасна, непоносима мъка има в този разказ…
Графът 
Коментари
Хареса ми този край.
Може би (в другия край) вълчицата твърде дълго е носила бремето на самотата и безнадеждността и не осъзнава какъв непосилен товар са. Забравила е какво е било без тях. Затова не търси избавлението. Но и не се страхува от края – изтрила е емоциите в името на оцеляването.
Въпреки всичко продължава да ми харесва вашия край.
абсолютно точно! Мисля си, че, за да напише човек такъв разказ, трябва да е преживял нещо страшно и се опитва да го облече в думи. Не сме създадени да бъдем сами и самотата е най-голямото наказание за човек. Или който и вид да било. Поне аз така си мисля.
все пак, говорим за вълчица, нали така? краят й няма да е тъжен, нито трагичен – тя просто е твърде жилава и силна, зад а позволи такъв край за себе си. вярно, болката я поддържа жива… но и я прави силна. не жалете за Безмълвната! аз виждам красив край на историята, защото в този свят оцеляват силните – тези, които са свикнали първо на болка, и тогава на радост…
Оцеляването е заложено от Природата. Тя е защитила живота като е дала предимство на инстинкта за оцеляване пред емоциите. Редки са случаите да се пренебрегне – като историята с кучето, което чака край пътя на края на града загиналите си стопани в катастрофа и умира от изтощение, защото отказва храна и вода (направен му е паметник на мястото, доколкото си спомням).
Позволете да не се съглася с Вас, Niili.
Говорим за вълчица, но и Вие не говорите само за вълчица, а го пренасяте върху „силните в този свят”.
Няма място за „радост” в тази история, няма „красив край”, защото от тази ужасна трагичност няма изход. Какво може да е радостно и красиво, че ще оцелее още някоя година докато е силна физически?
Тази история не е обикновена, защото не става дума за вълк-единак. Те живеят сами по други причини, не са напълно откъснати от вида си.
Дори и да имаме предвид само вълчицата, Вие знаете моето мнение по отношение на животните. Никой не може да ме убеди, че те са само „с животински инстинкти”. Прост факт: масово е сред животинските видове когато усетят естествения си край да се скриват някъде далеч от останалите за да умрат. Защо ли?
Хареса ми как я нарекохте: Безмълвната…
с цялото ми уважение, Графе, но съм склонна да поспоря с Вас 😀 както се изрази друг един представител от глутницата, в този разказ не са заложени социалните маркери на животните, а по скоро – на двукраките вълци. точно в този аспект, Безмълвната (както красиво я е нарекла вилфорд)не само ще оцелее, но ще оцелее красиво – съгласете се, че не са редки случаите, в които точно когато си на ръба на отчаянието и си на път да се предадеш, воден само и единствено от инстинкта си да дишаш – е, ами точно тогава живота ти поема рязък обрат. към по-доброто… поне за мен това е простичка житейска истина. разказът за Безмълвната силно ме развълнува – нека не звучи егоцентрично от моя страна, но разпознах и свои чувства и емоции в тази история. индентични ситуации – странно е да го обясня, имам дълбоко и много лично ментално пристрастие към вълците, но да кажем, че разбирам как се е чувствала вълчицата в тези тъжни и тежки моменти. и пак нека не звучи егоцентрично, но… жива съм, дишам, и дишам щастлива. ще употребя малко груба метафора, може би, но съгласете се, че когато едно създение е оставено само да оцелява, то израства много по силно, бидейки обикновено – нека сравним една орхидея и една маргаритка – е, маргаритката ще оцелее при много тежки условия. отплеснах се, за което моля да ме извините, но, да се върна на първоначалната си теза – този разказ, според мен, е разказ за хора. и в точно този ред на мисли – Безмълвната наистина ще оцелее – може би ще приеме красивото начало на живота си като поредната болка, но ще оцелее. твърдо съм убедена в това!
Приемам мнението Ви, Niili. В него става дума за друго. Пречупим ли го през човешките емоции историята се променя, в нея може да си представим всякакъв край. Като се абстрахираме от това, че главният герой е вълчица.
Защото нея аз продължавам да приемам твърде буквално, тя носи своето послание като образ. Нали ако заговорим образно за летеж напр., няма да изберем за герой червей?
аз си мисля, че Нийли, го пречупва точно през човешките емоции, както и аз, както и всеки друг, който го е чел. Точно затова е толкова покъртително – защото всеки един човек в живота си е имал такъв изолиран период и по един или друг начин е тръгнал нагоре. Разбира се, трогва и разказът за самото животно, което е самотно и чувството, че искаме да го защитим(нищо, че може и без нашата защита) надделява, и все пак … „само ако можех“ е фразата, която се блъска в главата ми всеки път, когато …
За щастие, deni4ero, при хората е период, а не живот!
А разказът е много силен – всеки го дописва по своему. Най-добрата характеристика за едно литературно произведение.
Всеки го пречупва през своите емоции! И не може да бъде другояче!Твърде много сила има в него! И надежда!
евала, муци! 😀 нали??? това е разказ за сила и надежда в безнадеждността!
Вълчицата е свикнала и се чувства в свои води когато е сама, а ние хората търсим да имаме някой до себе си. И този някой да ни е опора и ние за него да сме същото.