Вълчицата

от разказа на vilford

С много тъга ме натовари този разказ. Той е истинска ода на трагичната отчайваща самота и безнадеждност.

Едно същество отритнато от своите без място при чужди. До степен, че и да говори вече не може. Няма с кого. Дори на луната не може – защото там се събират нишките на посланията на нейните събратя, към които за нея е забранен пътя! В общия хор тя няма място.

Ден след ден без очакване, без надежда. Всичко ù е отнето. Дори най-висшето задължение пред Природата – потомство. Пред нея е пълна пустота, в която тя знае, че ще живее докато има сили да си осигурява храна. След това край. Не естественият физиологически, а преждевременно изчезване от Природата и житието на нещо, не съществувало и приживе, ненужно никому.

Да, вълчицата няма да умре победена. В живота ù няма как да има поражение – тя е нищо. „Победите” ù са просто отлагане на избавлението…
Не е логичен края на разказа. Друг го виждам аз.

И друг път бе преживявала тежки рани, но все някога късметът щеше да й изневери. Не я интересуваше! Защото краят за нея беше избавлението!

Ужасна, непоносима мъка има в този разказ…

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • vilford  On 2 октомври, 2008 at 15:02

    Хареса ми този край.
    Може би (в другия край) вълчицата твърде дълго е носила бремето на самотата и безнадеждността и не осъзнава какъв непосилен товар са. Забравила е какво е било без тях. Затова не търси избавлението. Но и не се страхува от края – изтрила е емоциите в името на оцеляването.
    Въпреки всичко продължава да ми харесва вашия край.

  • deni4ero  On 2 октомври, 2008 at 15:04

    абсолютно точно! Мисля си, че, за да напише човек такъв разказ, трябва да е преживял нещо страшно и се опитва да го облече в думи. Не сме създадени да бъдем сами и самотата е най-голямото наказание за човек. Или който и вид да било. Поне аз така си мисля.

  • Niili  On 2 октомври, 2008 at 17:55

    все пак, говорим за вълчица, нали така? краят й няма да е тъжен, нито трагичен – тя просто е твърде жилава и силна, зад а позволи такъв край за себе си. вярно, болката я поддържа жива… но и я прави силна. не жалете за Безмълвната! аз виждам красив край на историята, защото в този свят оцеляват силните – тези, които са свикнали първо на болка, и тогава на радост…

  • Графът  On 2 октомври, 2008 at 19:19

    Оцеляването е заложено от Природата. Тя е защитила живота като е дала предимство на инстинкта за оцеляване пред емоциите. Редки са случаите да се пренебрегне – като историята с кучето, което чака край пътя на края на града загиналите си стопани в катастрофа и умира от изтощение, защото отказва храна и вода (направен му е паметник на мястото, доколкото си спомням).
    Позволете да не се съглася с Вас, Niili.
    Говорим за вълчица, но и Вие не говорите само за вълчица, а го пренасяте върху „силните в този свят”.
    Няма място за „радост” в тази история, няма „красив край”, защото от тази ужасна трагичност няма изход. Какво може да е радостно и красиво, че ще оцелее още някоя година докато е силна физически?
    Тази история не е обикновена, защото не става дума за вълк-единак. Те живеят сами по други причини, не са напълно откъснати от вида си.
    Дори и да имаме предвид само вълчицата, Вие знаете моето мнение по отношение на животните. Никой не може да ме убеди, че те са само „с животински инстинкти”. Прост факт: масово е сред животинските видове когато усетят естествения си край да се скриват някъде далеч от останалите за да умрат. Защо ли?
    Хареса ми как я нарекохте: Безмълвната…

  • Niili  On 2 октомври, 2008 at 19:47

    с цялото ми уважение, Графе, но съм склонна да поспоря с Вас 😀 както се изрази друг един представител от глутницата, в този разказ не са заложени социалните маркери на животните, а по скоро – на двукраките вълци. точно в този аспект, Безмълвната (както красиво я е нарекла вилфорд)не само ще оцелее, но ще оцелее красиво – съгласете се, че не са редки случаите, в които точно когато си на ръба на отчаянието и си на път да се предадеш, воден само и единствено от инстинкта си да дишаш – е, ами точно тогава живота ти поема рязък обрат. към по-доброто… поне за мен това е простичка житейска истина. разказът за Безмълвната силно ме развълнува – нека не звучи егоцентрично от моя страна, но разпознах и свои чувства и емоции в тази история. индентични ситуации – странно е да го обясня, имам дълбоко и много лично ментално пристрастие към вълците, но да кажем, че разбирам как се е чувствала вълчицата в тези тъжни и тежки моменти. и пак нека не звучи егоцентрично, но… жива съм, дишам, и дишам щастлива. ще употребя малко груба метафора, може би, но съгласете се, че когато едно създение е оставено само да оцелява, то израства много по силно, бидейки обикновено – нека сравним една орхидея и една маргаритка – е, маргаритката ще оцелее при много тежки условия. отплеснах се, за което моля да ме извините, но, да се върна на първоначалната си теза – този разказ, според мен, е разказ за хора. и в точно този ред на мисли – Безмълвната наистина ще оцелее – може би ще приеме красивото начало на живота си като поредната болка, но ще оцелее. твърдо съм убедена в това!

  • Графът  On 2 октомври, 2008 at 20:06

    Приемам мнението Ви, Niili. В него става дума за друго. Пречупим ли го през човешките емоции историята се променя, в нея може да си представим всякакъв край. Като се абстрахираме от това, че главният герой е вълчица.
    Защото нея аз продължавам да приемам твърде буквално, тя носи своето послание като образ. Нали ако заговорим образно за летеж напр., няма да изберем за герой червей?

  • deni4ero  On 3 октомври, 2008 at 00:18

    аз си мисля, че Нийли, го пречупва точно през човешките емоции, както и аз, както и всеки друг, който го е чел. Точно затова е толкова покъртително – защото всеки един човек в живота си е имал такъв изолиран период и по един или друг начин е тръгнал нагоре. Разбира се, трогва и разказът за самото животно, което е самотно и чувството, че искаме да го защитим(нищо, че може и без нашата защита) надделява, и все пак … „само ако можех“ е фразата, която се блъска в главата ми всеки път, когато …

  • Графът  On 3 октомври, 2008 at 00:47

    За щастие, deni4ero, при хората е период, а не живот!
    А разказът е много силен – всеки го дописва по своему. Най-добрата характеристика за едно литературно произведение.

  • Муниконтин  On 3 октомври, 2008 at 12:36

    Всеки го пречупва през своите емоции! И не може да бъде другояче!Твърде много сила има в него! И надежда!

  • Niili  On 3 октомври, 2008 at 14:17

    евала, муци! 😀 нали??? това е разказ за сила и надежда в безнадеждността!

  • вили  On 4 октомври, 2008 at 01:10

    Вълчицата е свикнала и се чувства в свои води когато е сама, а ние хората търсим да имаме някой до себе си. И този някой да ни е опора и ние за него да сме същото.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: