от разказа на vilford
С много тъга ме натовари този разказ. Той е истинска ода на трагичната отчайваща самота и безнадеждност.
Едно същество отритнато от своите без място при чужди. До степен, че и да говори вече не може. Няма с кого. Дори на луната не може – защото там се събират нишките на посланията на нейните събратя, към които за нея е забранен пътя! В общия хор тя няма място.
Ден след ден без очакване, без надежда. Всичко ù е отнето. Дори най-висшето задължение пред Природата – потомство. Пред нея е пълна пустота, в която тя знае, че ще живее докато има сили да си осигурява храна. След това край. Не естественият физиологически, а преждевременно изчезване от Природата и житието на нещо, не съществувало и приживе, ненужно никому.
Да, вълчицата няма да умре победена. В живота ù няма как да има поражение – тя е нищо. „Победите” ù са просто отлагане на избавлението…
Не е логичен края на разказа. Друг го виждам аз.
„И друг път бе преживявала тежки рани, но все някога късметът щеше да й изневери. Не я интересуваше! Защото краят за нея беше избавлението!”
Ужасна, непоносима мъка има в този разказ…
