Monthly Archives: октомври 2008

Нощна серенада

Както вече съм споменавал, мястото ни е под връх Еледжик. Няма нищо общо с нормалната представата за вилно място затова и не го наричам вилно. Представлява стръмен склон. Наистина стръмен. Част от него е заета от дъбова гора. Сглобихме си със зет ми под един дъб 2 метални бунгала по 15 квадрата с отстъп едно от друго в търновски стил – второто е по-високо в склона. Основите аз ги изкопах главно с длето и чук – склонът е скала. С малко помощ от младите, когато идваха събота и неделя. Облицовах ги отвътре с „итонг” – лятно време така се напичаха, че не можеше да се допреш до стените. Яйца да оставиш на масата ще се опекат! 🙂
Вярно, можехме да наемем майстори и щяха да свършат всичко за едно лято. Ама не съм си и помислял – друго си е сам да си направиш „къщата”… 🙂 А, и да не забравя: всички материали – това торби цимент, пясък, камъни, итонг и т.н. са пренесени с колата. Трабант-комби е голяма работа! 😀 Само самите бунгала и една голяма квадратна цистерна ни докараха.

„Нормална обработваема земя” според вилните „правила” имаме само няколко квадрата в долния край. Когато прекарвахме цяло лято там засаждахме по няколко корена домати, краставици, тиквички, лук и чесън – за „самозадоволяване”, 😀 а половината беше в ягоди. В тая малка равна част долу край пътя ние по доста комичен начин „забихме колеца на нашето присъствие”, за което си заслужава да се разкаже.

Мястото ни предложиха по някаква програма за пустеещи земи. Местността наистина беше пустееща от памтивека – след промените не се появиха претенденти за реституция, макар, че вече беше „населена” и обработвана от доста време (съседите имам предвид).* Човекът, който ни го „определи” (всичко друго вече било раздадено – което се оказа неистина), ни каза да засеем нещо преди да чакаме уреждане на формалностите за да се види, че е дадено „на сериозни хора”. Интимната му мисъл, както сам си призна след години, била да не се откажем, че няма да се намери мющерия за този баир. 🙂 Поумувахме ние в къщи през седмицата, направи жена ми консултации с приятелки (лятото беше напреднало) и в неделята пристигнахме четиримата въоръжени с кирка, лопата и бел. Посяхме зеле, карфиол и червено цвекло в нещо като лехи ето така оформени: или май още в по-живописно крива комбинация. Толкова, че както ни признаха след време съседите (когато станахме приятелска компания на „териториална база”), ходели като ни няма да разглеждат и да ни се чудят на акъла. 🙂 И какво мислите: всичко порасна за чудо и приказ! Такава реколта повече не можахме да постигнем – ако бяхме я изнесли тогава на пазара щяхме да издухаме конкуренцията! Обрахме повечето от карфиола и цвеклото, зелето оставихме да расте още, че било издръжливо. Времето застудя, разредихме ходенията и когато отидохме да оберем зелето – няма никой! Само стъблата се показват от земята, акуратно отрязани с нож! Започнах аз да крача по „лехите” и да се произнасям ласкаво по адрес на съседите (непознати все още). Подритвайки стърчащите кочани нещо ми направи впечатление. Кога клекнах да разгледам по-отблизо – цялата земя покрита със заешки курешки! 😀
Мина ни яда, халал да им е на зайците банкета за наше здраве! А и те бяха благодарни – в следващите години, когато стояхме продължително, често ни посещаваха сутрин. Даже от Колчо не се страхуваха особено.

За поливане събираме (хме) дъждовна вода от покривите в цистерната. Ток няма, водата е от изворче, на което е направено чучурче. Много е сладка и ледена. Колчо умираше да пие от ръката ми подложена на чучура. А и аз изпитвах неописуемо удоволствие – езичето му докосваше дланта ми невероятно нежно.
Въздухът е фантастичен, изгледът от нас е на десетки километри в далечина. Затова съседите обичаха да се събират при нас (е, жена ми май беше още по-голямата причина! 😉 ) вечер на терасата. Аха, няма грешка – и тераса си направихме! При нас гледахме легендарното световно по футбол и изпращахме всяка победа с викове, пукотевица и ракети. Двайсетина човека на портативно телевизорче от най-малките, руските, жълтите, на акумулатор! 😀 Хубаво време беше!

Пак се увлякох, пак ще трябва да обяснявам защо в заглавието пише „Нощна серенада”. Ами защото имах намерение само да разкажа накратко една случка. Ама за нея трябваше да ви въведа в атмосферата, та… 🙂 А атмосферата е такава: природата си е у дома, ние толерантно ù гостуваме без да я притесняваме (даже мрежеста ограда имаме само от едната страна, към пътя). По славеево време се провеждат истински фестивали като започнат да се надпяват. По светулкино тъмнината е напръскана с горящи искрици. По пеперудено облаци от въздушни цветенца. По щурчово свирнята се носи отвсякъде.

Лягаме си ние с жена ми една вечер – ако знаете как сладко се спи там! – и таман заспиваме силна свирка ни стресва. Ама наистина силна, все едно на ухото ти свирва някой. Ставам, запалвам светлина и започвам да оглеждам из бунгалото – ясно, щурец е влязъл вътре. Колчо ми подсказва, че се спотаява някъде зад шкафа. Няма да тръгна сънен да местя мебелите я, отказвам се и лягам. Колчо не е много съгласен, но се примирява. Точно ни унася и фююю! Ставаме тоя път и двамата, отваряме прозорци и врата и започваме да ръчкаме по ъглите, дано го изплашим да излезе. Лягаме си пак, той ни изчаква тоя път добре да заспим и наново опъва лъка по цигулката във фортисимо! Така до сутринта. Добър музикант беше, задържа вниманието на публиката цяла нощ! Че и още една, чак след втората се показа през деня на стената, та го изпратих по живо по здраво да гони щурките (щурцекините ми се вижда по-тромава дума 🙂 ).
Ей за тая нощна серенада се бях сетил, та седнах да разкажа.

……………………………
* Впрочем имаше един комичен случай. Една неделя пристигат двама мъже и водят някакъв дядо. Поразхождат се из района и се отправят към най-добре подреденото място (на един зъболекар) с най-приличната постройка. Влизат и започват важно да обикалят и на висок глас да разговарят:
– Тука ли беше – питат дядото.
– Тука – казва той – ей под тая круша дядо ти пладнуваше, добре я помня.
И показва една двайсетина годишна круша в единия край… 😀 С това си и остана – явно сами разбраха, че е кауза пердута.

Муслим

Муслим Магомаев был певцом от Бога. На концертах конферансье даже не успевали полностью его представить: как только произносилось имя певца – Муслим, фамилия уже утопала в овациях публики.

Почина един от големите певци на миналия век. Голям в песенната музика посветена на хората. Човекът, който се превръщаше в поток от музика към слушателите и имаше рядката способност да усеща резонанса ù сред тях. Човекът, който пожертва световна кариера на оперен певец за да пее на милиони обикновени хора.
Човекът – песен.

Това не са суперлативи, каквито се пишат в такива случаи. Това е чиста истина. Включително и фразата от руските медии „был певцом от Бога”.

Произходът му е от известно музикално семейство – дядо му, чието име носи, е бил известен азербайджански композитор. Родителите му са искали да стане известен пианист – от съвсем малък цялото му свободно време е било заето от уроци и свирене на пиано. Но в него горяло друго огънче. Още 11-12-годишен той отивал на брега на морето, където никой няма да го чуе, и пеел с пълно гърло чути арии на Джили или Карузо. В средното си музикално образование той все още бил бъдещ пианист и композитор за всички и таен певец за себе си. Едвам в Консерваторията започва официално да учи пеене.
На върха на известността (и славата) го изпраща едно единствено изпълнение още двадесетгодишен. 1962 година на фестивал на азербайджанската култура в Кремълския Дворец той изпява „Бухенвалдските камбани” и каватина на Фигаро. Фестивалът е предаван по телевизията. На следващия ден хората го поздравяват на улицата, а тогавашният министър на културата Фурцева възторжено възкликва: „Наконец-то у нас появился настоящий баритон“.

Започва оперна кариера и 2 години по-късно е изпратен на специализация в Ла Скала. Перспективите са блестящи – на два пъти гастролира в знаменития парижки театър „Олимпия”, от там и от „Ла Скала” му правят предложения за постоянен ангажимент, в Москва го чака „Большой театр”. Но…той не пожертва Божието си предназначение. „На операта посветих няколко години” – казва той в едно интервю – „и разбрах, че тази рамка ми е тясна. Слушат те ограничен брой хора. Една оперна партия трае максимум 40 минути и спектакълът свършва. А на мен тепърва ми се пее.”

И той избира „естрадните” концерти. Необяснимо за професионалистите певци тогава – кой отказва златна кокошка за да бъхти с мотиката на нивата?!? Защото освен славата, в материален аспект това означава 100 рубли заплата (толкова е получавал, тогава естрадните артисти в СССР бяха на щатна заплата) пред доходи на солист в някой от най-известните световни оперни театри!

Но той не е просто един, макар и блестящ, от многото естрадни изпълнители. Още в края на 60-те той пълни стадиони (не виждано за тогава) и пее пред хилядна публика. И още отначало повежда ръка за ръка естрадната песен с оперната ария – десетилетия преди Павароти. Половината от програмата на концертите му била оперни арии, половината – естрадни песни! Без да се страхува от последствията за популярността си – знаел е, че хората ще разберат какво им дава. „Он щедро дарил свой талант, свое блестящее дарование людям, и потому его искренне любили.” пише Путин в съболезнователното си писмо до съпругата му. И това е много точно – хората искрено го обичаха, популярността му не само в СССР беше невероятна.

Така живя човекът-песен, човекът-глас, Певецът на хората, Певецът от Бога. Дойде на тоя свят с мисия и я изпълни.

Вечна му памет!

Изпълнения:

Buhenwald – сложете си слушалки, пуснете и затворете очи. Послушайте ме!

Figaro_Cavatina , Rigoletto , Mefistofel , Кармен – тореадора
Личен сайт на Магомаев

Музика

Импресия

Музиката се изявява чрез звуци.
Звукът е разпространяваща се в еластична среда периодична промяна на налягането, амплитудата или скоростта на частица
Най-разнообразни звуци изпълват всеки момент пространството около нас.

Бащата се занимава с нещо, детето играе захласнато на пода, майката подсушава бебето и го целува по дупето, а в душата ù … музика.

Стар майстор опипва с грубите си ръце току-що направената гаванка, премахва някаква нищожна част от милиметъра, която само той чувства, че е излишна и светлина пробягва по лицето му – музика.

Човек някакъв оставя внимателно книга на пейка в градината и отминава – музика.

„Добро утро” казва на шофьора на тролейбуса ранен пътник – музика.

Семейство с деца осиновява дете – музика.

Горско животинче с любопитство и без страх се приближава и разглежда почиващ пътник в планината – музика.

Съсед написва приветствено писмо лично до току-що донесено от родилния дом дете – музика!

Внук подарява блог на дядо си– музика.

Баща и дете майсторят хвърчило и го вдигат високо, високо в небето – музика.

Млада цигуларка, свиреща на улицата, грейва от похвалата на възрастен слушател – музика.

Спортисти с радостни лица се прегръщат след трудна победа – музика.

Невръстно дете само научава буквите за да може да чете – музика.

Група младежи звънко се смее на нещо свое – музика.

„Уф, най-после стана, както трябва” – музика.

Заклет турист присажда плодни пъпки на дивачки в планината – музика.

„Мога ли да Ви помогна нещо” пита случаен непознат – музика.

Осемгодишно момиченце само си купува книги и си прави библиотека. „Може ли да ми дадете автограф? Сигурно още ще ми е трудно сега да разбера тази книга, но след време…” – музика.

Пускаш компютъра и те посрещат непознати приятели – музика.

Бедно родопско момиче предава голяма сума намерени пари – музика.

Сълзи в очите от напор на чувства – музика.

Радостен смях на устните от изблик на чувства – музика.

Песен напира в гърлото – музика.

Музика, музика, музика… Всеки момент в пространството около нас и…в нас. Душите живеят в музика. Не ги оставяйте да умрат!

Глоси

…не за парите и не за славата.
Песен от „Златния кос”

Има ли мисъл, има ли чувство,
само тогава става изкуство!

се казва по-нататък в песента.

Странно племе има сред хората откакто свят светува. Малобройно е, не живее на едно място – пръснато е по цялата Земя. Но хората от него винаги лесно са били разпознавани. Нещо особено има в тях. Те са, които показват светлинките напред и са „данковци”, способни да си изтръгнат сърцето за да осветят пътя на другите. Идеалисти, утописти, „отвеяни” даже – различно ги наричат, според случая. Понякога ги отблъскват, осмиват, нараняват, пренебрегват снизходително. Но винаги във всички има към тях едно явно или тайно, признато или не, възхищение и уважение. И тайничка завист, че нямаме куража да бъдем като тях – всеки човек би желал да е идеалист, но малцина имат смелост да го направят. Живот се залага, не е лесно, много смелост трябва.

Не искам да ви водя“ – казва един човек – „искам само да вървите. Сами. И по своя път. Но ви моля просто да не забравяте, че във всяко пътуване една подадена ръка е по-здрава опора от най-дебелия кривак„.
Този човек се казва Валентин Дишев. И той подава ръка. Прегръща идея и прави…”Глоси”.
Защо „Глоси“? И какво е „глоси“? Ето какво обяснява г-н Дишев защо така е нарекъл „своята утопия” (както сам казва):
Всичко е просто. Думичката означава „език, нещо казано…“, но има и друг смисъл – така се наричат бележките по полетата (или между редовете) на ръкописи. Жанр, доста разпространен от периода на късната Античност чак до Новото време. И той има една характерна особеност – това не са просто лични бележки, изразяващи отношението на четящия към текста. Те имат задачата да разширят полето на тълкуванията на даден текст. И независимо дали го искат, пораждат нов контекст за неговия прочит.” (…..) ”Има ли смисъл в това начинание? Разбира се, ние сме намерили своя. Но културата е пространство на споделените смисли. И я има единствено като споделеност.”

„Утопия” я нарича, но тя вече не е. „Глоси” е реалност и то каква! Реалност, която заживява свой живот – надявам се дълъг и все по-ярък и значим. Защото идеята обединява наистина талантливи поети и белетристи.

От линковете можете да научите подробности, но все пак аз (за да не бъда емоционално голословен 🙂 ) ще ви цитирам накратко тазгодишните прояви:
— Национален литературен фестивал „Глоси“ бе учреден на 13 октомври 2007 г. в Благоевград. Освен двете си, вече традиционни, прояви — „Майски празници“ и „Фестивални дни“ през октомври — за една година фестивалът направи възможни над 40 събития в Благоевград, София, Кюстендил, Пловдив, Стара Загора, Бургас, Варна и други гостоприемни за културата кътчета в страната: премиери на нови издания, литературни четения, акциите „Думи до поискване“, „Думи за брод“, „Поетично бинго“… в съпътстващата го програма „Интерарт“ бяха представени изложби, театрални постановки, концерти, артинсталации…
Събитията са част от Национален литературен фестивал „Глоси“*, организиран от едноименните му „Форум за литература и хора“ и списание, с подкрепата и съучастието на Радио Благоевград (БНР) и със съдействието на БНТ „Пирин“.
— Създаването на „Гора на словото“ е по инициатива на общностите „Глоси“ и „Либер“. Идеята е тази символична гора в следващите години да обхване територията на цялата страна…
— Акцията „Думи до поискване“, като част от проявите на Национален литературен фестивал „Глоси“ е провеждана досега в Кюстендил, Благоевград, Пловдив, Стара Загора, Бургас… В нея участващите автори от цялата страна носят на реверите си бадж, със специален знак и означение „Думи до поискване“, даващ право на всеки, срещнал човек с такъв бадж по улиците на съответното населено място да поиска да му бъде прочетено веднага, лично от автора, стихотворение или кратка проза…

За последното трябва да кажа няколко думи. Акцията „Думи до поискване“ според мен е уникално хрумване, което може (и би трябвало!) да се развие много. Това е начин да се „изведат пишещите братя” от сравнително затворения кръг на литературните сайтове (където в повечето случаи те се четат помежду си) в широкия свят на хората. Защо тази идея да не излезе от понятието „акция” и да стане нещо популярно и по-„всекидневно”? Лошо ли е – разхождайки се в градинката неделен ден – да заговориш автор, да чуеш нещо от него, да си кажеш мнението? Ще загубиш или спечелиш от такова общуване? Какво впечатление ще направи това на децата ти? В тази идея има много хляб, тя трябва да се развие. Не пречи (по-скоро трябва!) различните литературни форуми да я „присвоят” – мисля, че „Глоси” няма да се сърди на такова плагиатство. А и пишещите не е зле да придобият смелост и да не чакат „акция” – на мен би ми било много приятно да срещам хора във всекидневието със знак „Думи до поискване” на ревера, дори и когато нямам време да се спра при някого. Да си творец не е срамно, да си сътворец е удоволствие и нужда…

Събирам на едно място линковете свързани с „Глоси” и книгата на Ваня (за прегледност):
http://glosi.bgland.net/forum/index.php?topic=2940.0 – това е на „Глоси”. Обърнете внимание на титула – „Форум за литература и хора”!
http://www.diplomatic-bg.com/c2/content/view/612/47/ – това е за галерия „Кръг+”, където беше премиерата и за нейната собственичка Лили Борова – също от „племето”, както става ясно.
http://bg.wordpress.com/tag/глоси/ – публикации на mislidumi (автор на идеята за „Поетично бинго”) за „Глоси” и книгата на Ваня.
http://glosi.bgland.net/forum/index.php?topic=734.0 Важно! Тук можете да си поръчате от списъка с книгите. Поръчката става с имейл и затова Ваня съобщава, че можете да напишете при поръчка желание за автограф от автора – ще получите книгата с автограф от съответния автор!

Преди да пусна няколко снимки, нещо лично. На премиерата не можах да стисна ръката на г-н Дишев – гледах да не се пречкам в суматохата и изпуснах момента за съжаление. За мен ще бъде чест, ако той приеме, че го правим сега – макар и виртуално! Благодаря Ви, г-н Дишев!

г-н Валентин Дишев дава интервю, в което говори по обичая си не за себе си, а за „Глоси”. Това е – както казва Точица, той е от „летящите хора”! 🙂

Част от глосарите в акция.

А това е моето гардже, както знаете. 🙂

Мозъкът компютър?

В „Раздумка” много пъти се е споменавало за мозъка. Отдавна се каня да напиша и аз нещо. Сега начален тласък ми даде публикация на Тишо. В нея той интересно разглежда „участта” на твореца, най-общо казано. Като съвсем не е „сектант” – разширява съвсем основателно понятието „творчество” далеч извън рамките на изкуството. За заглавието „Проклятието на твореца” има пълно основание – особено ако имаме предвид живота на известните творци в историята на човечеството.
В коментарите при Тишо Vitamin eMM, споменава „физиологична причина” и намигва към основата на въпроса. 🙂
Точно от такава гледна точка са и моите разсъждения.
Според мен схемата, дадеността, е следната:
Човек се ражда с орган мозък. Своеобразен физиологичен компютър за управление на физическия му живот. Дейността на мозъка сме нарекли ум. Но това са само заложените му възможности за работа – оттук нататък е въпрос какъв обем „програми” и с какъв характер ще се „вкарат”, (те не са дадени по рождение) и как работят системите му (очебийно те не са стандартно еднакви). Едно невръстно дете, отгледано от диви животни никога не може да се възстанови в човешки параметри – мозъкът му вече е зареден с животинските „необходимости” и не е предвидено erase. Това човешко същество (по физиологична конструкция) е умно – но от гледна точка на животните, които са го отгледали. В тяхната среда то даже най-вероятно е от гениално умните.
Затова са вечните ни разговори за възпитание, образование, морални ценности и т.н. – с какво да се зарежда, че всички да са умни и добри. И все не можем да измислим универсалната програма.
Няма и да можем скоро! Първо, защото устройството на нашите „компютри” ни е Terra Incognita, за мозъка ние знаем по-малко, отколкото за Вселената. Аз използвам сравнението „компютри”, но то е повече от условно. Мозъкът е орган с възможности, за болшинството от които имаме по-малка представа, отколкото за това какво има отвъд безкрайността. И сигурно възможността за „безжична връзка” с това, което най-общо наричаме „паранормално” съвсем не е най-сензационната от тях. Вчера чета, че е открито не знам какво си в човека (на практика също някаква трошичка от всичкото в нас), което е причина едни хора да ядат като разпрани и да са си стройни, докато други да пълнеят само от изглед на храната и никакви диети да не им помагат.
Да се върна на реалността, която ни е позната.
В сферата, за която говорим, има три основни понятия: ум, интелект, разум. За мен ум е дейността на мозъка, способността му да функционира. След., всеки нормален човек е умен по рождение.
Останалите две понятия са производни, не са по рождение, а като резултат на работата на ума. Който резултат зависи от това, какви задачи са му възложени. И двете касаят способността да се преработва постъпващата информация. Според мен разликата в тях е, че за получаване верен резултат интелектът подбира в даден момент най-необходимото от информацията, докато разумът е възможност да се преработи цялата информация за същата цел. Затова за интелект е почти задължително образование, за разум то няма съществено значение. (Между другото, образованието не гарантира нито интелект, нито разум, но това е друга песен. 🙂 )
От такава гледна точка няма как да търсим корените на творчеството в областта на тези понятия като причина за него. Те са другаде – в своеобразното разпределение на хората в две области, определящи начина им на развитие. Чувствата и реалната мисъл. Това е повече от очебийно – още в образованието се разделят на такива с приоритет към хуманитарните или към точните науки.
Творци има и при едните и при другите (прав е Тишо!). Разликата е в резултата. При хората на реалната мисъл творчеството създава реални субекти за подобряване на живота. При творците в сферата на чувствата творчеството води до голяма степен към неизвестните ни области в дейността на ума. Т.е., то няма за цел развитие на реалния живот, а развитие на човека.
В такъв смисъл може да говорим донякъде за „проклятие” що се отнася до личния живот на творците. Когато човек измисли колелото резултатът е виден, авторът също – няма две, пет. Когато Марк Твен примерно напише роман или Шостакович симфония, то те могат да се харесват или не. Съответно авторът да добие известност приживе или не (което съвсем не е окончателно за по-нататъшната съдба на произведението и популярността на автора!). Но никой не може да каже категорично какъв е резултатът от това произведение за развитието на човека и има ли такъв. За онова развитие, дето го наричаме умствено, психическо, нравствено и с още купчина определения. И за което не знаем как става, кое му е „горивото”!
Така е засега – мозъкът е Terra Incognita.

Но аз казвам на творците – вие не сте прокълнати, вие сте благословени! Иначе Всемирът нямаше да ви измъчва с дейност, „противоречаща на всякаква здрава логика”…

Казвам на хората – пазете творците си в сферата на чувствата! Тяхното творчество ни тласка нагоре в човещината…

Премиерата

По понятни причини ще ми е трудно да ви дам обективна информация за представянето на книгата на Ваня. Но ще се постарая. Снимки ще видите малко по-късно.
В петък от сутринта в къщи жужеше напрежение. Скрито, разбира се. Но се усещаше „по кожата”, както се казва. Нямаше нервничене, но движенията на всички по-отсечени, говорът по-остър… 🙂 На всичкото отгоре, в прогнозата за времето на обедните новини съобщиха, че над западна България надвечер ще завали – навън вече се беше солидно заоблачило.

– Ако завали – каза мрачно Точица – никой няма да дойде. И аз не бих отишла.
– Все ще има хора – казвам аз – ние ще бъдем, организаторите…
– Дано започне да вали след седем и половина – пожелава Васко – та вече да са дошли.
„Хайде, не може ли да се поотложи този валеж? Нека старта на Точица бъде както трябва, за нея е важно.” – примолвам се мислено аз където трябва. „Може” – появява се на вътрешния ми монитор – „спокойно”. И след два часа започна да наднича оттук оттам слънчицето! Вечерта не заваля.
Другите тръгнаха още преди 6. Аз към шест и половина, съответно излъскан (едвам си влязох в панталона на костюма!) и въоръжен с бастуна.
Обстановката в галерия „Кръг+” е много приятна. Помещението е разчупено (не е правоъгълен салон) с удобни масички и кресла. Част от стените са в рафтове с книги, в закътан ъгъл е барчето – изобщо изключително сполучлива комбинация между клуб, книжарница (която прилича на библиотека), кафе-сладкарница и дневно барче. При случай ще ги посетя да ги видя как са в нормална обстановка.
Хора имаше много. Ако бяха повече щеше да е прекалено.
Започна навреме. Първият час (както сте видели в програмата) беше посветен на Фестивални дни “Глоси 2008″ и на авторите в списание „Глоси”. Бяха представени присъстващите от тях. Силно впечатление ми направи интелигентността им – всички бяха подбрали да прочетат съвсем къси, но много ярки откъси от своите произведения. За досада не можеше и да става въпрос!
След това беше представена Ваня и книгата ù. Почувства се оживлението. Изказаха се няколко души (както разбрах след това от Точица не само приятели). Не почувствах „протоколни” изказвания. Всички бяха много сърдечни, прочетоха няколко свои неща посветени на Ваня, а една от изказващите се накрая на слово си я вдигна, „защото тя заслужавала да рее във въздуха!”, което беше посрещнато с много весели аплодисменти! 🙂 Словото на редакторката Силвия Томова заслужава специално внимание, за него ще пиша, когато пусна снимките.
Изобщо, ако трябва да обобщя, в цялото тържество нямаше грам официалност. Атмосферата беше много приятелска, сърдечна и през всичкото време с много добре премерено чувство за хумор. Както споделих с един непознат събеседник, жалко, че въздуха не може да се опакова и пренесе – силно задимен от цигарен дим, но затова пък истински концентрат на чувства, ум и доброжелателност… 🙂
Накрая Ваня раздаваше автографи повече от половин час – опашката беше солидна. И свърши, когато свършиха книгите – оказа се, че предвидените 80 екземпляра не стигнаха!
За цветята и подаръците мисля, че е излишно да споменавам.

И аз имах преживяване – приятен усмихнат мъжки глас ме попита „Вие сте г-н Графът, нали?”… 🙂

Снимки сега не мога да покажа, защото още ги нямам. След премиерата нашето напрежение не свърши – Ваня имаше участие за книгата някъде между 0,30 и 1,00 часа в нощния блок на радио „Христо Ботев”, в 3,30 ч. Васко замина за Брюксел, сутринта Ваня замина за Благоевград с „Глоси”…
Даже и котето Милчо не спа през нощта (да не изпусне нещо), та вчера цял ден се беше покрил някъде. 🙂

Накратко, аз съм щастлив!

Късметчето от кафето вечерта нарочно прибрах в джоба си без да го отворя. В къщи след всичко го прочетох:
Съвършенството е постигнато не когато няма какво да добавиш, а когато няма какво да отнемеш.” – Антоан дьо Сент Екзюпери

Не случайно се е паднало, не мислите ли?

Blog Action Day 2008 – Бедността

И аз да окна!

При Майк Рам прочетох за акцията Blog Action Day – веднъж в годината блогърите да се обединяват около тема и да пишат по нея едновременно. С това надали ще покажем силата си, но поне можем да обърнем внимание на нещо важно за хората (и не толкова важно за власт- и пари-имеющите 😉 ). Тази година темата е бедността.
Доколкото виждам в Blog Action Day, да си напишем мненията по въпроса не е лошо, но особена полза от тях за решаването му не се очаква, затова се набляга на благотворителност „на дребно” – къде долар, къде 25. Май точно това, срещу което пише Рам и други. Аз също мисля, че не това е начина (при това един път в годината!).

Майк Рам сполучливо припомня още две български думи освен бедност – беднотия и немотия. Но според мен те нямат едно и също съдържание.
Бедност означава недостиг, необходимост да се лишаваш от много нормални в живота неща в името на крайно необходими или на цел-надежда (като образованието на детето ти напр.). Образно казано – вместо компютър обувки и дрехи, вместо кола покрив над главата… Бедността не е фиксирано положение (ниво), тя си има степени – според това от какво се лишаваш („Списъкът” ). Не случайно има официален термин „граница на бедността”.
Около тази граница вече може да се говори за немотия – все по-малко неща са ни останали в притежание, все по-трудно е да се измъкне човек. Но все още не е съвсем угаснала искрицата надежда.
Угасне ли и тя идва беднотия – най-често с прибавката „до шия”. Сещате ли се от къде е това „до шия”? Когато човек попадне в тресавище не потъва изведнъж. В началото му се струва, че шансът да се измъкне сам е реален. Постепенно и бавно тресавището го засмуква – до колене, до кръста, до гърдите…до шията. И това са последните минути, в които човекът вижда белия свят.
Спасение от тресавище е почти невъзможно без помощ!
Тия дни в.”24 часа” писа за Галя Петкова от Горна Оряховица. Жената с двете си деца – потънала до шия – направя колиба от найлони над стадиона в града за да има подслон. Живеят само с мизерната пенсия на починалия съпруг. И продължава да се бори – изкъпва децата в позната за да ги прати на училище, кара курс за квалификация. Но потъването не спира, малко ù остава („Честно казано, не съм мислила как ще преживеем, ако ни завареше зимата”) – защото никой не ù дава работа! Публикацията във вестника за щастие я спасява. Една спасена от един на всеки 6 човека, според световната статистика! А останалите?
Не, не мога да приема, че една шеста от човеците, един милиард хора, са мързеливи, прости и чакат на готово!
Финансова световна криза е в центъра на вниманието последните месеци. Държавите се втурнаха да ги спасяват, милиарди реални пари се отделиха за целта. Милиарди реални пари липсват за спасение на хората от бедността, т.е. на живота им…

Проблемът за бедността има и друг аспект. Когато говорим за бедността (и даваме съответно някакви примери) ние сякаш винаги имаме предвид конкретен човек, конкретно семейство. И започваме да гадаем за причини – мързел, простотия, липса на предприемчивост, борбеност…
Ако проблемът беше на единици, нямаше да е проблем! Проблемът е на поколения от едно семейство! В последната си публикация писах как съм започнал да уча пиано и станах музикант. Края на 30-те на миналия век. Не бях от богато семейство (баща ми не беше собственик на фабрика, а инженер в такава) – т.е. в полосата между бедността и богатството, средната класа, както е прието да се нарича. В същото време край Трявна имаше селца, които дори не ги наричаха така, а „колиби”. Питам се, дали в тях не е имало дете по-способно от мен да стане музикант? И дали „простотията” на родителите му са били причината да си остане бедняк? Че децата от колибите зимата не можеха даже да идват на училище – за планината става въпрос – тези махали често с месеци оставаха откъснати!

Много може да се пише по въпроса за бедността. От време на време пишем специално – дори по призив. А, ако се замислите, тази тема е непрекъснато в нашите писания. Дали разправяме спомени, дали разказваме за пътешествия и разходки, дали говорим за шоколад и покупки, дали ругаем властимеющите, корупцията и „мутрите” – невидимо бедността стои отзад! Ако щете, дори и когато слушаме музика или играем игра в компютъра…

За себе си аз съм „извел” 🙂 формула. Ако приемем, че ресурсите на Земята са достатъчни в момента да осигурят нормален живот на човечеството, то значи на единица човек – единица ресурс. Всяка допълнителна единица ресурс, присвоена от някого за лукс, лишава друг от неговата, необходима за живот! Кратко и ясно! И доста универсална – може да се използва по различни поводи.

……………..
Под черта: примери за клошари всеки може да даде – за обосноваване на различни гледни точки. Аз вече съм дал такъв пример.

Немско пиано

Интересна беше ситуацията в Трявна в края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век – в малкия планински градец пианата бяха комай повече от радиоапаратите! Аз си спомням за 5, а нищо чудно да са били и повече. В това няма нищо куриозно – Трявна винаги се е славила като „интелектуален град”.
При това пианата не бяха бездействащи украшения в богати къщи само за авторитет. На всичките се учеха деца – затова ги и помня, нали и аз бях един от тях. Донякъде не съвсем обикновено беше, че в града имаше много добра учителка, за която ще разкажа. Тя беше първопричината всъщност да започна да уча музика точно на този инструмент, а не на цигулка да речем (леля ми Възкреса Капнилова беше цигуларка).

В града живееше един сливненец – Долапчиев – женен за немкиня. По точно за немска австрийка – Грета Долапчиева. Леля Грета, както я наричах аз, защото семействата ни бяха много близки (сливненци! 😀 ). Тя беше чудесен педагог. Благодарение на нея станах пианист, такава основа ми беше дала, че проф. Андрей Стоянов след време не намери нещо, което да трябва да се изправя!
Преди да разкажа за уроците, обаче, малко за леля Грета. Чели ли сте разказа на Чудомир „Кумата Берта”? Е, там все едно, че е описана тя! Такива бисери ръсеше до края на живота си. 🙂 Ето примери:

Отива в месарницата и пита:
– Бай Стояне, акъл имаш ли?
– Ами мисля, че имам. – захилва се месарят – Защо питаш?
– Да ми претеглиш едно кило, че искам да го панирам.

Приятел в Сливен ги возил с кола (по времето, когато това си беше изживяване 🙂 ) до Карандила. Това е високо в планината, а пътя е 30-ина километра с много завои. И леля Грета възторжено разказва: „Файн беше! И да знаете колко само фантастик! За половин час Пенчо мина 37 курвета!” Завоите били 37… 😀

Не помня колко съм бил годишен, когато започнах при нея уроците. Още нямахме пиано в къщи – по-късно ми купиха едно немско пиано, което се случи разкошен, много звучен инструмент и което и до сега е в хола. Ходех у тях за уроци и упражнение. Сега като професионалист съзнавам, че тази система беше изключително плодотворна. На практика аз нямах ден за урок. Отивах (всеки ден!), тя ми поставяше задача и отиваше да си гледа работата из къщи. Като грешех ми подвикваше, ако се наложи идваше да ми покаже. По този начин контролът беше тотален, наученото – научено. Но най-важното, че никога не прекаляваше – дневната задача беше достъпна и правилото беше щом я науча свършвам. Няма от – до! Може да е за 15 минути, няма значение – нова не се поставяше. Нали се сещате какъв стимул е това? Изобщо нямам спомен да ми е ставало досадно от седене на пианото. Имаше и критерий за научено – 5 пъти поред изсвирено без грешка. Изсвиря го 5 пъти без тя да ми подвикне от кухнята и затварям капака. 🙂 От тогава ми остана и един изключително полезен принцип, който много ми помагаше по-късно – грешиш ли някъде не започвай отначало, а повтаряй само пасажа, който грешиш. Ще спестиш 80% от времето. Може и да ми е бил подсказан от леля Грета, но аз съм го приел като свой – времето беше много важно за мен, децата вън вече играеха… 😀
За мой късмет това продължи първите 2-3 години. След това ми купиха пианото и вече се упражнявах в къщи, уроците станаха по общоприетия образец. Но аз вече имах създадените навици и можех да се самоконтролирам.
Между другото, уплътняване на времето за упражнения на инструмента си ми стана навик. Вече в Музикалното училище и по късно в Музикалната академия измислих друго. За добиване на техника при даден музикален инструмент има технически упражнения, които не са за научаване, а трябва всекидневно да се повтарят до припадък – до-ре-ми-ре, до-ре-ми-ре… – за автоматизиране на пръстите. Това е най-досадният момент за всеки инструменталист – съзнанието ти въобще не участва, свириш като машинка. Е, аз му измислих цаката! Слагах книга на пианото и си четях докато пръстите ми свиреха „дореми”-тата. Що книги съм прочел така! 🙂

Тук му е мястото да обясня защо започнах да уча музика. Не беше мания на родителите ми, аз сам се насочих. За първи път съм демонстрирал интереса си съвсем малък. В Сливен забелязали, че през деня „изчезвам от погледа” за доста време. В един момент се заинтересували къде се губя. И се оказало, че това е времето, когато леля Възкреса се упражнява на цигулка. В стаята, където свиреше, имаше големи кожени кресла. Без тя да ме забележи аз се свивах в едно от тях и слушах през цялото време. Да ме питаш сега какво толкова ми е било интересно…
Разбира се, имало е „ох” и „ах”. Купиха ми веднага малка цигулка и започнаха да ме учат. Но по това време се наложи да напуснем Сливен (това е друга история) и с цигулката приключи – в Трявна нямаше учител.
Та така – професията си аз си избрах сам доста раничко (скоро имаше разговор при Жълтурчето, където стана дума и за това какво могат и какво не да решават децата). И това май стана традиция в семейството ни – така стана и с Точица и с внука ми. Но за това друг път.

леля Грета, дъщерите ù Лиза (малката) и Минка (артистката Минка Долапчиева) и моя милост на входа на тяхната къща

За спомен от цигулковия ми период 😀

Съобщение-покана

Точица и Графът ви канят на приятно тържество на 17.10.2008 г. от 19.00 ч. , в галерия „Кръг +“, София, в рамките на Фестивални дни „Глоси 2008“ (ул. „Будапеща“ №5).
Повече в Public Republic http://www.public-republic.com/magazine/2008/10/4433.php

„…точно аз съм и картографът, и жената, която играе покер с непознати, и неосъщественият евангелист Юда, и проститутката с червени коси, и преброителят на мъртвите. Както би могла да бъдеш и ти. Как бих могла да измисля нещо, което не е съществувало никъде?” – из интервюто на Петя Хайнрих с Ваня Константинова http://www.public-republic.com/magazine/2008/10/4442.php

Графът се надява да стисне ръката на някои от виртуалните си приятели!

Пак за нас

Интересно есе в блога на Тишо ме подтикна да напиша следващите разсъждения.

„Първопрограмите” в намеренията ни да променяме заобикалящата ни физическа реалност са идеологиите. Като цяло (в това число и религиите), не само днешните.
Въпросът за идеологията е не само интересен. В момента за света той е и възлов – в глобален мащаб. Защото вече преминаваме от една епоха към друга – от индустриална към информационна – а съвременната теоретична мисъл тепърва започва дискусии по въпроса, да не говорим за оформена стройна идеологична система. И, както върви, бъдещата глобална теория и идеология ще е „постфактум”, обясняваща, а не създаваща. Т.е., днес тя липсва като програма в борбата на хората за бъдещия свят. И по неволя трябва да бъде заменена с “локално оръжие”. Това създава основно трудности на търсещите новото, бъдещето.

Затова пък защитниците на статуквото са улеснени – те имат и отрицателни примери на идеология и по-успешна (за момента) такава. Затова – изключително удобно! – всеки, който вижда сегашния свят като нещо, което далеч не е съвършено и неминуемо ще си отиде, е характеризиран като “привърженик на комунизма” – заради не признаването на сегашната система като съвършена и вечна (?!?) и невъзможност да представи друг модел (значи има предвид комунизма).

Моето лично мнение (писал съм и друг път по това) е, че нито една идеология не е осъществена на практика в истинския си вид – като се започне от християнството (и то е идеология!) та до наши дни. Вкл.и идеологията на капитализма превъплътена в система. Идеята му е чрез възможност за по-богат живот сравнено с другите да се стимулира дейността на индивида – основана на лична инициативност – в полза на общото развитие на социума. Сега тази идея се е превърнала във възхвала на дейност за самоцелно неограничено забогатяване на индивида (прагматизъм, както е прието да се нарича) във вреда на социума (като цяло).

До тук, така да се каже, в световен мащаб. Но в есето на Тишо се говори за индивидуалната дейност – възможността за избор на индивида в дейността му. Т.е., за личната идеология – има ли я, няма ли я, осъзната ли е, може ли и без нея. В единични случаи, разбира се, може. Както може да се преживее известно количество живот само с хляб и вода. Но като цяло без нея е невъзможно – човечеството ще спре развитието си с всички последици от това.
Индивидуалната идеология е всъщност отношението на човека към живота и начинът му на борба за него. Не е задължително (и почти винаги не е) тя да бъде пълно присъединяване към някоя глобална. А съвсем реално може да бъде и чисто лична – “той си има своя философия”, “остави го, дървен философ”, “много философстваш” и т.н. – тези изрази не са случайни. Погледнато от тази гледна точка, може да се каже, че колкото са хората, толкова и идеологиите – ако отчитаме и най-малките нюанси.

Е, естествено, при толкова много идеологии те се изплъзват от „управление” на кандидатите за водачи. И те са намерили начин да групират личните идеологии – плашилото „противникова идеология”. Набутването на несъгласния в някаква обща схема (както напр. сега “комуняги”) е всъщност изобретение на политическата класа – това ù е бизнеса, без това тя не може, защото ще трябва да се заеме с истински творчески неща. Прост пример: къде другаде ще ме сложите освен в “комуняга” като Ви кажа, че е напълно ненормално и порочно за 19 години десетина % да докарат 60-70% напълно до просешка тояга прибирайки основно капитала (при това без да го впрегнат в работа) и, че за постигане нивото на живот от 80-та година за около 80% от българите ще трябва да се чака още в най-добрия случай поне 20 години? Че това е вярно няма никакво значение, врагът е веднага “картотекиран”. Или още по-характерен пример (не нашенски 🙂 ): преди години младежи в Щатите отпечатват части от Декларацията без да пишат източника и започват да предлагат на улицата хората да се подписват. В крайна сметка биват арестувани по сигнал на граждани, че разпространяват комунистическа пропаганда. 🙂

Тази химера – противникова идеология – стопира много от усилията на личните идеологии. Защото в истинската борба за живота главното е да премахваш всекидневните минуси, генералната идеология е само посоката, но тя не те застрахова от опасността да затънеш днес или утре в някой гьол…

В есето си Тишо, използвайки темата за личните възможности и дейност (т.е. личната идеология) всъщност подготвя и развива друга тема – доколко имаме възможност за такава, дали сме зависими или част от нещо „друго” – „Космически Разум”, „свръхчовешки мозък”. И обещава продължение за възможностите и начините за „връзка“. Което ще ни е интересно, предполагам – ние също в Раздумка чепкаме тези въпроси.

Всяко зло за добро!

– Да се обикне повече животът, отколкото смисълът му?
– Именно тъй, да се обикне преди логиката, както ти казваш, непременно преди логиката, само тогава аз ще разбера смисъла му.”

“Видиш ли, драги мой, имало един стар грешник  в осемнадесетото столетие, който изрекъл, че ако няма бог, той трябва да се измисли. И наистина, човек е измислил бога. И не би било странно това, не би било дивно, че бог наистина съществува, но дивно е, че такава мисъл – мисълтта за необходимостта от бога – е могла да влезне в главата на такова диво и зло животно, каквото е човекът.”
Ф. Достоевски

Цитатите си заслужават внимание (а имат и място в нашата Раздумка). Но аз ги давам по друга причина: прекопирах ги от блога на едно умно и интересно момиче, избрало точно това да си отбележи от „Братя Карамазови”! Момичето, което тия дни защити достойнството си срещу медиите, опитали се да я употребят, принизявайки я. И на чийто блог попаднах във връзка с този случай (благодарение на lyd).

Всяко зло за добро!

Халка от верижката

Сега попаднах на интересни разсъждения на Майк Рам, който пък наскоро попаднал на интересна статия на Hunter Nuttall… Ей така нещо интересно плете синджир! Тоя сложи халкичка, оная сложи…
А темата е интересна. Честичко се връщаме към нея за добро или за лошо. Приятелите. Всички ги имаме и сякаш всички не сме съвсем сигурни в това.
И аз реших за сложа халка във верижката. Закачена за Майк Рам

Според мен втората точка дублира първата. Щом „истинските ни приятели ни харесват такива, каквито сме и не се опитват да ни променят.” значи приемат нашия начин на мислене и виждания. Не става дума за съгласие, а за разбиране. Противоречия не може да няма (ние понякога сами в себе си имаме противоречия!), но те не са враждебни, агресивни, а съпоставящи. Не носят разделение по пътя. Носят атмосферата на желание приятелят да намери най-вярното решение.

По третата точка съм напълно единодушен с Майк Рам, нямам какво да добавя.

По четвъртата – за даването и получаването преди време съм написал публикация. Тук само ще добавя, че правенето на баланс (дори условно) неминуемо води до ерозия на приятелството – по понятни причини.

Последните две точки бих обединил с едно простичко, но ясно сравнение: истинските приятели, както членовете на семейството ти, няма да свидетелстват в съда срещу теб дори и да има какво! Те са част от твоята аура, твоето биополе. Както и ти от тяхното.

През всичкото време говорим за истинските приятели. Което само по себе си вече подсказва, че в думата „приятели” не са включени едностойностни понятия, има някакви степени. Няма да цитирам тук за да не изпусна някого, но много пъти вие ми предлагате (а и оказвате реално) помощ тук, в блога ми без да съм я потърсил! Искрена подкрепа в болестта ми. Изяви съвсем от сферата на истинското приятелство. В същото време по много други пунктове отношенията ни не отговарят (не се познаваме, виждаме и т.н.) на изискванията за „истинско приятелство”. Е, и какво? За истински приятели ли да ви имам или не? 😀
Няма списък (като оня в рекламата за пастите за зъби), по който само отметки на всички пунктове правят един приятел истински. А, откровено казано, аз бих изпуснал всякакви определения пред тази дума и бих я оставил сама – приятел, приятелство. Съдържанието е въпрос на съучастниците… 😉
Иначе за приятелството съм писал нещо повече от моя гледна точка, което си е съвсем по темата. Затова ви го предлагам.

Вълчицата

от разказа на vilford

С много тъга ме натовари този разказ. Той е истинска ода на трагичната отчайваща самота и безнадеждност.

Едно същество отритнато от своите без място при чужди. До степен, че и да говори вече не може. Няма с кого. Дори на луната не може – защото там се събират нишките на посланията на нейните събратя, към които за нея е забранен пътя! В общия хор тя няма място.

Ден след ден без очакване, без надежда. Всичко ù е отнето. Дори най-висшето задължение пред Природата – потомство. Пред нея е пълна пустота, в която тя знае, че ще живее докато има сили да си осигурява храна. След това край. Не естественият физиологически, а преждевременно изчезване от Природата и житието на нещо, не съществувало и приживе, ненужно никому.

Да, вълчицата няма да умре победена. В живота ù няма как да има поражение – тя е нищо. „Победите” ù са просто отлагане на избавлението…
Не е логичен края на разказа. Друг го виждам аз.

И друг път бе преживявала тежки рани, но все някога късметът щеше да й изневери. Не я интересуваше! Защото краят за нея беше избавлението!

Ужасна, непоносима мъка има в този разказ…

%d блогъра харесват това: