Гърмящият примус

– Омръзнаха ми язовирите – каза Зарко една юлска вечер докато пийвахме по чашка – рибата в тях е някак си прекалено цивилизована. Разглезена е от спокойствие и добри условия на живот. Уж риболовни емоции, а ми остава чувство, че съм я нагребал от живарник на магазин. Хвърлиш захранка, излъжеш я, тя се струпа, свикнала на аванта. Дай да идем другата седмица за няколко дена на Тунджа.
– С удоволствие – казвам – ама жените са заети.
– Без жените щом са заети, по мъжки.
– Хубаво – съгласявам се аз – ами децата?
– Какво децата – вика той – децата са част от багажа!
Малкият му син Емо и Точица бяха 8-9 годишни. Големи приятели, както се казва, като брат и сестра.
– Ами отивайте като е така – ухилиха се жените – таман и ние да си поемем малко въздух.
Двамата си намигваме съзаклятнически.
– Имаш ли предвид някакво място – питам го аз – или като стигнем ще се ориентираме. Около Ямбол например.
– От Елхово надолу ще отидем – казва той – един приятел ще ни уреди за зоната. Пълно спокойствие и индиански живот.
– Само не забравяйте, че и индианците огладняват – промърморват жените – особено малките. Гледайте да сте близо до населено място.
– Нали ще ловим риба, няма да останем гладни – тупваме се в гърдите ние.
– Че ще ловите не се съмняваме (хе-хе, вече имахме риболовен авторитет!), ама как ще я докарате тая риба до ядене…

Приготвихме се ние през следващите дни (не ни беше сефте), натоварихме се една сутрин в колите и потеглихме благополучно*. Жените ни приготвиха храна за първия ден, сложиха ни бисквити, бурканчета с конфитюр и сладко, 3-4 кг картофи и някакви консерви „за всеки случай”. Жена ми сложи и два пакета спагети („да варите на децата сутрин за закуска нещо топличко”), като ми даде инструкции как да ги сварим. Изглеждаше проста работа – вари, яж – та много не се вникнах в инструктажа.
След Елхово на разклона за Тополовград беше бариерата. Провериха ни милиционерите тапиите, записаха си каквото трябва.
– За риба ли – питат като ни връщат документите – за колко време?
– 5-6 дена – отговаряме ние.
– Хванете на разклона левия път. Няколко километра по-надолу ще видите чер път в ляво. Тръгнете по него, той върви покрай реката, много хубави места има. На слука!
Добре ни упътиха. Наистина тръгнахме край реката, ама това вече не беше препускане с кола по шосе. Караш бавничко, жива душа няма, все едно с каручка. Местата от хубави по-хубави. Най-накрая си избрахме полянка под няколко дървета с разкошна мека трева и на самия бряг. Коритото на реката беше като изкуствен канал между около метър високи брегове, обрасли с храсти и отделни дървета. Водата дълбока над метър и половина, дъното чисто – а бе, мечтата на рибаря! Около 200 метра по-надолу реката преминаваше в разлят 2 педи дълбок бързей покрит с камъни къде-къде по хубави от тия на тапета ни. Само за къпане!
Разпънахме палатките, децата хукнаха да разузнават местността, а ние грабнахме въдиците.
Наистина мястото беше такова, че и хич да не хванеш риба пак прочистваш душата си от всичкия градски прахоляк. А и риба се обаждаше, при това без дребосък. Кротнахме се ние и забравихме за света. Ни за ядене се сетихме, ни нищо. Индианчетата от време на време се появяваха, пошумоляваха из палатките и пак изчезваха.
Чак кога отговорникът от небесната администрация започна да намалява осветлението си спомнихме, че има работа да се върши. Разпределихме си задачите със Зарко – той ще изчисти и осоли рибата да не се развали, аз подготвям огнището и огъня. Свирнахме на индианчетата и те пристигнаха. Добре, че си бяха свършили работата, която им възложих преди да ги отвържем – да съберат сухи клони ако искат да има огън вечерта.
Започнах да приготвям с тяхна помощ огнището за индиански огън (да се учат). В тая работа аз имам висше образование със солидна теоретична и практическа подготовка – още като дете съм прочел романите на Карл Май, а и баща ми ме е научил на много неща. Накарах ги да донесат от бързея заоблени камъни горе-долу колкото техните юмручета. Наредихме ги плътно за дъно на огнището (предварително бях издълбал плитко пръста). В средата натрупахме съвсем сухи тънки клонки – като купчинка. Над тях направихме колиба от клонки – върхът ù да е над купчината. Запалва се средата. Като се разгори следващите по-дебели дръвца се прибавят пак по метода „колибка”. Такъв огън се нарича „индиански”, защото почти не дава дим, а много лесно се пали.
Докато свършим тая работа и то се мръкна. Запалихме огъня, извадихме „какво Бог дал” за похапване и пийване и се настанихме край него. Децата се грижеха с удоволствие за огъня, така че скоро се натрупа достатъчно жар да заровим няколко картофа.

Трудно се предава в разказ невероятното спокойствие, което изпитвахме ние тогава. Гласове на животинчета, припляскване на риба в реката, далечното ромолене на бързея, кроткият ни разговор край забавните огнени езичета – и всичко това под наистина обсипан със звезди небесен свод! Човек се чувства потопен в Творението, там където му е истинското място. Това дори щастие не може да се нарече и с думи не може да се предаде!

На другата сутрин ставам аз преди изгрев. Решавам да сваря спагети за закуска. Вадя от багажа гордостта и обекта на завист за приятелите ми – примуса. С основание – рядко се случва толкова сполучливо направен уред. Бях го купил наскоро при едно пътуване в СССР. Представляваше миниатюрно метално „куфарче”, което при отваряне автоматично става примус. Най-ценното му качество беше, че работеше с бензин – неоценимо предимство при пътувания с кола. Отпадаше необходимостта от носене на специално гориво – винаги опасна наличност в багажа. Продадоха ми го заедно със специална помпа за вадене на бензин от резервоара на колата. Единственият му минус беше, че резервоарчето му беше малко – за 15-ина минути горене. После трябваше да се изчака (по понятни причини) да изстине хубаво за да се налее отново бензин. Всъщност, пиша в минало време, но примусът си е жив и здрав и продължава да работи безотказно. Не мога да ви го снимам, защото е на „Вършилото”.
Та нагласям аз примуса, слагам тенджерата, наливам вода според инструкцията не догоре (така ми е останало в главата 😉 ), слагам пакета спагети и зачаквам да се сварят (хилите ли се вече, жени? 🙂 ). Краят им стърчеше от тенджерата, но според указанията не трябваше да ги чупя, те щяха бързо да омекнат и влязат в нея. Което си и стана. Пуша си аз цигарата и наглеждам спагетите кога ще са готови. Полека-лека тенджерата започна да се пълни, напълни се, препълни се и спагетите започнаха да излизат. Грабвам аз чиния и вадя. Аз вадя, спагетите преливат, аз вадя, те напират – направо не им смогвам. Докато свърши бензина в примуса и можах да си поема дъх. Заредих отново примуса (по описаната процедура), извадих една четвърт от пълната тенджера и наново ги сложих да се доварят. И борбата, за моя изненада, започна отново! Ей, това спагетите били много компресирани, бе!
Междувременно индианския народ се ококори и се изсипа да гледа каква е тази гюрултия – примусът гърми, дрънчат тенджери… Гледа и се хили, защо и той не знае – да не мислите, че са били наясно колко спагети трябва да се сложат в тенджерата за варене?!?
Е, в крайна сметка закусихме, че и отгоре, със спагети. И аз достойно спечелих индианското си име: „Гърмящият примус”!
– А моето какво ще е? – пита Зарко.
– Ти още не си го заслужил. Постарай се повече – мъдро отговаря народът.
Постара се човекът, къде ще ходи!
Някъде към обяд остави въдиците под моя опека и отиде да се поразхлади на бързея. По едно време чувам, вика: „донеси живарника”. Нося го аз, гледам, разположил се седнал насред бързея и си прави кефа.
– Защо ти е живарника – питам, а той си изважда ръцете от водата. Във всяка по риба! Както си се плацикал усеща, че в гащетата му има нещо. 🙂 Любопитните рибета се намъкват да проучат какво е това чудо. Майтап, ама до обяд имаше дребна риба за чорба! И заслужено спечелено индианско име: „Гащи пълни с риба”!

Надвечер мина човек. Поздрави и пита: „Как е, има ли риба?”
– Не можем да се оплачем – отговаряме ние.
– Хубаво място сте си избрали – казва той – ама въдиците ви са много афиф. Щото тук…
Седнахме да изпием по един тутун и той ни разказа. На това място имало грамаден сом. Местните отдавна му хвърлили око, ама той бил хитър, не се давал.
Истина се оказа. Сутринта на последния ден докато заплаквах съдините да ги прибираме в багажа изведнъж жабите замлъкнаха като по команда. И точно пред мен в средата на реката се показа огромен гръб на риба – направо по подобие на делфин. Направи вълна, която плисна на брега! Показа ни се сомът за довиждане…

Накрая на никой не му се тръгваше, ама нямаше как. Връщането не мина без случка. На пътната карта видях, че можем да пресечем направо за София по локални пътища без да трябва да обикаляме през Елхово и Ямбол. Потеглихме, Зарко караше на известно разстояние отпред. По едно време, гледам, зави по някакво разклонение в дясно. Свирнах му няколко пъти, но той отпраши. Стигнах до разклона и спрях – като види, че ме няма отзад ще се върне. След малко гледам, задава се. Пристига, слиза, идва и пита:
– Какво стана, нещо с колата ли?
– Нищо ù няма – казвам – ама се чудя ти закъде тръгна?
– Как закъде, за Ямбол! Не виждаш ли табелата.
– За виждане, виждам – казвам аз – ама какво ще правиш в Ямбол, да не ти е домъчняло за него? Защото ние май пътуваме за София…
И му показвам другата табела. Той гледа, гледа, па току избухна в смях.
– Я карай напред, че фолксвагенът е по-престижна кола от шкодата – дипломатично предложи той и ние продължихме. 🙂

Така премина една от най-хубавите ми риболовни екскурзии.
На дълго и на широко я разказах, ама ми беше приятно да я преживея отново, макар и само в спомен.

………………
* Не случайно го отбелязвам. Веднъж бяхме се уговорили за една такава риболовна екскурзия семейно. Те трябваше да минат край нас сутринта. Чакаме, чакаме – няма ги. По едно време звънна телефона. „Не мога да запаля колата” – ми съобщава Зарко – „елате да видим какво ще правим”. Отиваме. Стартерът върти мощно, но от двигателя ни намек да припали. Започвам аз да проверявам най-напред токовете. Като стигнах до свещите, още първата, която отвъртях ми се видя много странна – съвсем мокра, но сякаш не от бензин, а от вода. „Кога зарежда” – питам го – „в бензина ти е имало май вода, ще трябва да отваряме карбуратора”. Той се плесна по челото и хукна на някъде. След малко се връща с две метални 20-литрови туби. Оказа се, че в едната държал бензин, а в другата вода. И сипал в резервоара 20 литра чистичка вода!
Доста време ни отне това къпане на двигателя. 😀

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • Стоян Стоянов  On 16 септември, 2008 at 12:26

    Браво!!!
    Чудесна почивка, чудесен разказ! Докато го четох, сякаш и аз бях там 🙂
    Похвално е, че сте взели и децата. Те трябва да виждат тази красота и да се научат да я ценят. Това е незаменимо в израстването им като хора.

  • Муниконтин  On 16 септември, 2008 at 13:40

    😀 Развесели ме!:D

  • Графът  On 16 септември, 2008 at 17:24

    Радвам се, че сте усетили преживяването ни, г-н Стоянов!

  • вили  On 17 септември, 2008 at 22:33

    Страхотно, Графе!! И мен ме развесели в този дъждовно-студен на моменти слънчев ден. Коментарите са излишни, но да вметна, че ми бе приятно да чета и да се смея и дори съпругът рибар чети и дълбокомислено отсече:Е, имало е риба едно време бол. Обзе ме носталгия по дивата ни природа, която не беше цементирана, както е сега.

  • Графът  On 18 септември, 2008 at 00:11

    Прав е, Вили! И не рибарите я изловиха, а ххх я изтровИха…
    Колкото до дивата природа – циментирана тя е като дивите животни в зоологическата градина. 😦

  • vilford  On 18 септември, 2008 at 15:24

    Eeeeх, спомних си как като бяхме деца се събираха по няколко семейства и ходехме я на риболов, я на зелена полянка. Рибарите риба почти не хващаха, но дечурлигата събирахме промишлени количества светулки: по една на челото, а останалите в буркан с надупчена капачка. Получаваше се много екзотична „лампа“. После ги пускахме. Индиански имена нямахме, но си имахме поздрав: на „охао-хио!“ се отговаря с „андахунда-андаха!“. Непознатите все се чудеха, каква ли народност сме. 😉

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: