Monthly Archives: септември 2008

Чужди мисли

Прочетени във философски есперантски сайтове

Разумът иска нещо повече от разумност и истината е отвъд всеки валиден или разумен смисъл.

Не-даденото, абсолютното не-дадено, т.е. дарът на битието при който съществуването без причина изисква своят дълг, който не може да се пресметне и дори не е дълг, отваря още веднъж пред нас времето на мисълта.

Философията не е произлязла от някакво „гръцко чудо“, нито пък от някакво внезапно откровение на логоса. Тя е родена от оттеглянето на условията дадени в един свят на богове, жертвоприношения, йерархии, йероглифи и йерофании. Тя е родена от оттеглянето на причините от света. Това, което останало без причина, тя го представила като голото битие или като логос, по-късно като сигурността на субекта, или като своята интенционална трансценденция, или като историята и т.н.: но всеки път желанието за разум превежда в истина това, че липсата на разум е очевидна в света.

Философията е лесно нещо – всички го могат. Едва когато започнат да философстват разбират колко е трудно всъщност. Ако философстването им е без кавички, разбира се…

Мнение – безсмислица, изразена в добре оформена смислена фраза…

Може относително перфектно да се изучат пет или десет езика; на всеки от тях може да се рецитира наизуст поема от най-големия поет. Но ако случайно мине майка със своето бебе, което не може да каже друго освен своето „гу-гу” – в този момент всички присъстващи забравят своята езикова и литературна компетентност и се насочват към това мъничко чудо в детската количка. И са прави…

Философите до днес търсеха обяснение и начин за подобряване на света. А темата е да го приемем!

Космополит не е този, който обикаля целия свят за да го опознае, защото на практика светът никъде не е съществено различен. Истински космополит повече е този, който всичко това опознава от своята градина и домашна стая…

Как стои работата с човешката свобода, ако я разбираме като възможност за избор?
Избор между неща, които нямат различия, е безсмислен. Избор между неща, които се различават, но не познаваме в дълбочина тези различия с всички последици, е илюзия. А избор измежду работи, за които може да се каже, че са лоши, е толкова безсмислен, колкото избор между тъга и веселба.
Къде, прочее, е мястото на свободата на избор?

Само око, измито от сълзи, е достатъчно чисто за да може да види истината.

Светът е студен, даже ако в него понякога е нетърпимо горещо…

Златни са били времената, когато робите мислели как да се откупят – днес свободните правят сметка как да се продадат по-добре…

Римляните казвали, че нещастието идва с предупреждение – днес може да се каже, че то идва на кредит…

Вярно е, че тук-там се премахна експлоатацията. Но е вярно също, че съвсем кротко се въведе лихварството…

Да си прав не може да бъде добра причина за триумф.

Оплакването от „несправедлива присъда” е излишна. Коя присъда не е несправедлива? Та нали ясно е казано: Не съди!

Да отговориш на шега със смях означава, че не си разбрал дълбокия смисъл на шегата…

Когато известен човек е ангел, той (тя) е по-ангел от самите ангели…

Когато човек не чисти след себе си това правят плъховете; ако унищожат плъховете с почистването се захващат насекомите; ако премахнат насекомите започват да хигиенизират микроорганизмите…
Когато се провали демокрацията „силна ръка” опитва авторитарно да въведе ред; когато изгонят тиранина с реда се заема тоталитарна диктатура; премахнат ли тоталитаризма започват да метат подивелите маси…

Защо Бог е създал злото? – От съчувствие към моралистите…

Голотата на тялото не може да се покрие с дрехи. Тя може да се скрие само от чистия поглед на невинен човек…

Да си богат означава: да смениш своите придобивки и ценности за по-големи. А не да продадеш небето за да добиеш повече земя.

Разликата между монархия и република е само в броя на царете и нивото на респект към техните гробове…

Този, който със своята дейност увеличава шанса на спасение за тези, които според хорската присъда не трябва да бъдат спасени, увеличава шанса някога сам да се отзове между тях.

Нещо, което е забравено, е било за забравяне…

Отново за нас

Повод „Вместо да си заслужа хляба”

Въпросът в публикацията на lyd е дали проклятие или благословия е заложеното в човека желание да узнае, да разбере – поне аз така го схващам. От позиция позволено ли ни е това желание или то е „греховно”, т.е. наказуемо. От презумпция „ние сме уникални” – животните „започват всеки ден нов живот и живеят единствено сега, в настоящия миг.”

Започвам от последното, защото то е важно за умуванията по темата.

Не сме уникални. Животните не живеят ден за ден. Те натрупват информацията за миналото дори през поколения, имат притеснения за бъдещето. Като при хората. Но пътищата на развитие при тях са „по-природни”, подчинени на естествените закони на битието. Имам публикации по този въпрос в категория „Не сме сами”, повечето от които са основани на собствени наблюдения, тук само ще припомня 2 добре известни неща: акушерската практика на делфините от „днес за днес” ли е?; а притесненията на домашните любимци, когато останат сами и не са сигурни във връщането на стопаните си?

Всъщност при нас има уникалност. В своето развитие ние единствени сме тръгнали по пътя да търсим начини да променяме изкуствено средата на живот. А не да се учим да използваме даденостите на Вселената. Примерно, вместо да развиваме телепатичните способности, заложени в нас, ние си правим глобална мрежа с технически джаджи. И с бързи крачки вървим към имплантиране на джаджа в мозъка вместо да развиваме това, което там вече си го има – заложено от Природата. Както, между другото, са направили делфините, а и не само те.

Тези разсъждения ме карат да мисля, че ако Бог, Вселената, или както искате, ни е сърдит за нещо, то не е за желанието ни за познание. А за това, което правим от познанието! Да, нужна ни е мъдрост – за да правим разлика между това, което може да променим и което не може. Тая мъдрост още не сме постигнали. Заради това ни подръпват ушите все по-често. Логично за нашият път на развитие може да бъде формулиран само един мотив: Господи, ти си направил куп глупости и недовършени неща в Съзиданието, ама ние сме по-умни от Теб и ще ги поправим. Като забравяме, че нашият хоризонт на видимост е краен, а Неговият безкраен.

Да ни имам самочувствието! 🙂

Колкото до „свободни да бъдем творци на собствения си живот” – хм, отново намирисва силно на грандоманство. Защото това е голословно предположение като всички останали, до най-мистичните вкл. Или като шеговитото, че ние (хората) сме всъщност елементи на дисниленд на Творението. Или герои от голяма игра, която играят някакви деца? На всеки случай трудно ми е да вкарам в рамки на „свободни творци” случая от вчера – тежко пострадала жена в катастрофа загива минути след това в повторна катастрофа на линейката…

Периоди в живота

Човешкият живот се дели на всевъзможни периоди. Успешни, неуспешни, тежки, щастливи – всеки може да направи различни оценки за периоди от своя живот.
Но ако погледнем не лично, а обобщаващо, общовалидно, периодите в живота на човека са само два – първи на непукизъм и втори на съзнателен живот.

Първият е до започване на учението. Най-хубавият – в който дошлият на този свят човек се оглежда, ослушва и запознава. Още не знае какво го чака. Възрастните веднага се опитват да го вкарат направо във втория период („първите години са най-важни за възпитанието” 😉 ), но все още това е във сферата на пожеланията – човечето само преценява кое му харесва и кое не. И пишка, образно казано, веднъж в памперса, друг път надава вик за гърнето. 🙂

Кратичък е за съжаление този период, в който слънцето си е слънце, връвчицата забавна, пръстчето сладко, котето – коте. Бързо идва втория – на поемане товар, който цял живот се носи. Товарът на задълженията!
Започва се с първия ден в училището. Но и тия, които не отиват в училище не се измъкват – горе-долу по същото време за тях започва „извънучилищното” обучение. И се нареждат „това трябва, онова трябва, това не може, онова струва много пари” докато дойде време да се връщаме откъде сме дошли.

Това си мислех, докато подготвях втората серия снимки на Васко.

В началото по пътя…

Първи клас

Последни наставления от мама

И сега:

в къщи

и по балконите 🙂 на

Будапеща

Виена

Южна Африка, от който се вижда чак до България 😀

Есен!

Днес е типичен есенен ден. Май първия за тази година. Витоша се вижда от бай Кръстю надолу, вали кротко.
За първи път не изпитвам съжаление за принудителния си домашен арест.
Малката вентилаторна печка е достатъчна да създаде уют. Човек, поглеждайки навън през прозореца, се чувства приятно при мисълта, че не му се налага да ходи навън.
Мисля си: какъв конгломерат от противоречиви чувства и настроения предизвиква такъв ден! Ако можеш да си останеш в къщи – чудесно. Но ако трябва да излизаш… Трудно ще си създадеш лъчезарна нагласа. 🙂
Сещам се за хората, които нямат покрив над главата си и удоволствие ми съвсем се смалява.
Гледам, че и Милчо сутринта, след като погледна през прозореца, се отказа от гоненицата из къщи и си намери топличко местенце за сън.
Сънливо време.

Задача по достойнство

Подадеш му пръстче, той… 😀

Дойде време да ви запозная с Есперанто. Кажете „приятно ми е”, няма да сгрешите! 🙂

Гатанката с думи на есперанто не беше да изпитва вашата съобразителност. В нея нарочно сложих думи, които нямат международно звучене. И въпреки това виждате, че куражлиите отгатват смисъла им повече от 50%. При това без да са в изречение, където може да се подразбере значението им.

Тук ще ви представя основната есперантска граматика.

Азбука. Всяка буква се чете по един и същ начин, както е изписана.
Aa-а, Bb-б, Cc-ц, Dd-д Ee-е Ff-ф Gg-г Hh-х Ii-и Jj-й Kk-к Ll-л Mm-м Nn-н Oo-о Pp-п Rr-р Ss-с Tt-т Uu-у Vv-в Zz-з
Специфични букви: Ĉĉ-ч, Ĝĝ-дж, Ĥĥ-силно х, Ĵĵ-ж, Ŝŝ-ш, Ŭŭ-у кратко. Прието е за удобство тези букви да се изписват при писане на компютър и с прибавяне на х. Например, cx, gx, и т.н.
Ударението пада винаги на предпоследната сричка.

Части на речта.
Съществителни. Всички окончават на -о. За множествено число се прибавя j (-oj). За винителен падеж (определя върху кого пада действието) се прибавя n (-on, -ojn). Други падежи няма.
Прилагателни. Окончават на -а. Множествено число и вин.падеж както при съществителните.
Определителен член за всички е la.
Лични местоимения. мi – аз, ci – ти, li – той, тя, то, ĝi – той, тя, то за неща и животни; ni – ние, vi – вие, ili – те. Възвратно местоимение si. Безлично местоимение oni. Винителен падеж +n: min – мене, ме, sin – себе си, се.
Притежателните местоимения се образуват от личните с окончание на прилагателните: mia – мой, моя, мое
Числителни бройни: 1 – unu, 2 – du, 3 – tri, 4 – kvar, 5 – kvin, 6 – ses, 7 – sep, 8 – ok, 9 – naŭ, 10 – dek, 100 – cent, 1000 – mil. Останалите се образуват с просто съединяване: dekunu 11, sepmil ducent kvindek tri 7253.
Числителни редни се образуват с окончанието на прилагателните -а: unua – първи. Съществителни се образуват с окончанието на съществителните: unuo – единица.
Глаголи.
Не се менят по лице и число (mi legas, ni legas).
Сегашно време окончава на -as.
Минало време на -is.
Бъдеще време на -os.
Условно наклонение на -us.
Повелително наклонение на -u.
Инфинитив на -i.
Въпросителна форма с частицата ĉu (ли, дали) – поставя се в началото на изречението.
Причастия:
Сегашно действително причастие се образува с наставка -ant- .
Минало действително с -int- .
Бъдеще действително с -ont- .
Сегашно страдателно причастие се образува с наставката -at- .
Минало страдателно с -it- .
Бъдеще страдателно с -ot- .
Страдателният залог се образува от спомагателия глагол esti и страдателно причастие: ŝi estas amata de ĉiu – тя е обичана от всички.
Производните наречия окончават на –е: bone – добре, proksime – близо.

Общи правила.
Ако в изречението има отрицателна дума не се слага и отрицателната частица ne: mi nenion komprenas – нищо не разбирам.
Винителният падеж може да означава и цел на движение.
Окончанието -о на съществителните и -а от определителния член могат да се изпускат като се заменят с апостроф.

Представките и наставките в есперанто са много съществено нещо. Те именно дават възможност една дума „да се размножава”.
Представки:
bo- роднини придобити чрез женитба
dis- разделяне, разпръскване в различни посоки
ek- 1) начало на действието, 2) моментно, непродължително действие
eks- означава бивш;
fi- нещо презрително, долно; употребява се като и като междуметие за погнуса
ge- означава лица от двата пола; думата винаги е в мн.число
mal- придава противоположно значение на думата
mis- лошо, неточно извършване на действието
pra- отговаря на българската пра-
re- повторно действие или връщане в обратна посока
retro- действие в противоположна посока

Наставки:
-aĉ- нещо грозно, окаяно, жалко
-ad- продължителност, многократност на действието
-aĵ- конкретно нещо – от корен на прилагателно (novaĵo-новина, dolĉaĵo-сладкиш)
-an- жител на…; привърженик на…
-ar- множество еднородни лица или предмети (arbaro-гора)
-ĉj- прави мъжките лични имена гальовни
-ebl- възможно е да се извърши действието (legebla-четлив)
-ec- име, което показва качеството (beleco-хубост)
-eg- увеличаване, усилване
-ej- означава място, където се извършва действието (lerni-уча, lernejo-училище)
-em- наклонност, навик към изразеното в корена (silentema мълчалив)
-end- нещо, което трябва да бъде направено
-er- дребна частица или съставка на нещо (pano-хляб, panero-троха)
-estr- началник, шеф
-et- силно умаляване на обекта
-id- означава дете, рожба; ido – дете
-ig- правя някого такъв или го карам да върши действието (venigi-довеждам)
-iĝ- ставам такъв, какъвто показва коренът на думата (ruĝiĝi-зачервявам се)
-il- инструмент, средство за извършване на действието (skribilo-писалка)
-in- образува име на същество от женски пол
-ind- достоен за това, което показва корена (mirinda-чуден)
-ing- предмет, в който за удобство се слага в друг (plumo-перо, plumingo-перодръжка)
-ism- имена на учения, доктрини и подобни
-ist- лице, което упражнява професия или дейност (verkisto-съчинител, писател)
-iz- снабдява с…
-nj- прави женските лични имена гальовни
-obl- числителни умножителни имена (duobla – двоен)
-on- дробни числа (duono – половина, ½ )
-op- числителни събирателни (duopo – двойка, двама)
-uj- предмети, в които се държи количество от нещо (salujo-солница); страни, населени с даден народ (Bulgarujo)
-ul- лице, притежаващо качеството, изразено в корена (saĝa-мъдър , saĝulo-мъдрец)
-um- когато друга наставка не може да изрази точно мисълта (plena-пълен plenumi-изпълнявам; oro-злато orumi-позлатявам)

…………………………………………………….

Това е. Разбира се, обогатяването и усъвършенстването ще дойде с навлизането и практикуването. Но запознавайки се с тази граматика вие много бързо се потапяте напълно в езика и можете да го ползвате по предназначение – да ви разбират и вие да разбирате.

Кой първи ще напише коментар на есперанто? Ето това вече е задача достойна за вас!
(За æren разбрах, че може. Приятно съм изненадан!)

………………………………………………………
курсове в интернет
българо-есперанто-български речник

Гатанка

Тестът в блога на svetlina (http://svetlina.wordpress.com/2008/09/18/exam/) (и моята шеговита заплаха 🙂 )ми подсказа идея за експеримент. Не съм срещал подобен до сега, а ми се струва, че резултатите могат да са много интересни. А може би и за вас ще е интересно?

Гатанката-експеримент е следната:

Представям ви думи на есперанто, от вас се иска да ги преведете на български. Понеже не зная как да го направя като онзи тест – да има резултати – ще го направя по своему. В коментар ще ви дам истинските значения на думите (моля, не ги гледайте предварително, няма да е интересно!).
Молбата ми е в коментар да ми пишете колко думи сте отгатнали правилно. Току-виж се оказало, че знаете есперанто. 🙂
И така:
Глаголи: 1.skribi 2.legi 3.pensi 4.dormi 5.danki 6.veni 7.kanti 8.peti 9.deziri 10.fermi
Други: 1.kapo 2.litero 3.revo 4.domo 5.lernejo 6.granda 7.bela 8.juna 9.reala 10.kara

Забележка: за улеснение – латинските букви се четат точно, както при транскрипция на кирилица (j=й).

Четвърт век!

Внукът ми на 25!
Честит четвърт век, мило мое момче!
Да си жив и здрав и много щастлив!
Бъди себе си и нека следващите 3 четвъртини да са успешни като първата!
Много радост и благополучие!
Обичам те!

Началото:

Здравей, Свят!

Бабо, да не ме тъпчиш толкова, че ми става тежко!

Ама че си смешен, дядо!

Първи стъпки

Февруари 1986 (на 2 ½ години). Добре се пързаляше!

На р.Ропотамо

http://www.sibir.bg/index.php?page=videoAlbumPreview&albID=116066&VideoID=131202

Гърмящият примус

– Омръзнаха ми язовирите – каза Зарко една юлска вечер докато пийвахме по чашка – рибата в тях е някак си прекалено цивилизована. Разглезена е от спокойствие и добри условия на живот. Уж риболовни емоции, а ми остава чувство, че съм я нагребал от живарник на магазин. Хвърлиш захранка, излъжеш я, тя се струпа, свикнала на аванта. Дай да идем другата седмица за няколко дена на Тунджа.
– С удоволствие – казвам – ама жените са заети.
– Без жените щом са заети, по мъжки.
– Хубаво – съгласявам се аз – ами децата?
– Какво децата – вика той – децата са част от багажа!
Малкият му син Емо и Точица бяха 8-9 годишни. Големи приятели, както се казва, като брат и сестра.
– Ами отивайте като е така – ухилиха се жените – таман и ние да си поемем малко въздух.
Двамата си намигваме съзаклятнически.
– Имаш ли предвид някакво място – питам го аз – или като стигнем ще се ориентираме. Около Ямбол например.
– От Елхово надолу ще отидем – казва той – един приятел ще ни уреди за зоната. Пълно спокойствие и индиански живот.
– Само не забравяйте, че и индианците огладняват – промърморват жените – особено малките. Гледайте да сте близо до населено място.
– Нали ще ловим риба, няма да останем гладни – тупваме се в гърдите ние.
– Че ще ловите не се съмняваме (хе-хе, вече имахме риболовен авторитет!), ама как ще я докарате тая риба до ядене…

Приготвихме се ние през следващите дни (не ни беше сефте), натоварихме се една сутрин в колите и потеглихме благополучно*. Жените ни приготвиха храна за първия ден, сложиха ни бисквити, бурканчета с конфитюр и сладко, 3-4 кг картофи и някакви консерви „за всеки случай”. Жена ми сложи и два пакета спагети („да варите на децата сутрин за закуска нещо топличко”), като ми даде инструкции как да ги сварим. Изглеждаше проста работа – вари, яж – та много не се вникнах в инструктажа.
След Елхово на разклона за Тополовград беше бариерата. Провериха ни милиционерите тапиите, записаха си каквото трябва.
– За риба ли – питат като ни връщат документите – за колко време?
– 5-6 дена – отговаряме ние.
– Хванете на разклона левия път. Няколко километра по-надолу ще видите чер път в ляво. Тръгнете по него, той върви покрай реката, много хубави места има. На слука!
Добре ни упътиха. Наистина тръгнахме край реката, ама това вече не беше препускане с кола по шосе. Караш бавничко, жива душа няма, все едно с каручка. Местата от хубави по-хубави. Най-накрая си избрахме полянка под няколко дървета с разкошна мека трева и на самия бряг. Коритото на реката беше като изкуствен канал между около метър високи брегове, обрасли с храсти и отделни дървета. Водата дълбока над метър и половина, дъното чисто – а бе, мечтата на рибаря! Около 200 метра по-надолу реката преминаваше в разлят 2 педи дълбок бързей покрит с камъни къде-къде по хубави от тия на тапета ни. Само за къпане!
Разпънахме палатките, децата хукнаха да разузнават местността, а ние грабнахме въдиците.
Наистина мястото беше такова, че и хич да не хванеш риба пак прочистваш душата си от всичкия градски прахоляк. А и риба се обаждаше, при това без дребосък. Кротнахме се ние и забравихме за света. Ни за ядене се сетихме, ни нищо. Индианчетата от време на време се появяваха, пошумоляваха из палатките и пак изчезваха.
Чак кога отговорникът от небесната администрация започна да намалява осветлението си спомнихме, че има работа да се върши. Разпределихме си задачите със Зарко – той ще изчисти и осоли рибата да не се развали, аз подготвям огнището и огъня. Свирнахме на индианчетата и те пристигнаха. Добре, че си бяха свършили работата, която им възложих преди да ги отвържем – да съберат сухи клони ако искат да има огън вечерта.
Започнах да приготвям с тяхна помощ огнището за индиански огън (да се учат). В тая работа аз имам висше образование със солидна теоретична и практическа подготовка – още като дете съм прочел романите на Карл Май, а и баща ми ме е научил на много неща. Накарах ги да донесат от бързея заоблени камъни горе-долу колкото техните юмручета. Наредихме ги плътно за дъно на огнището (предварително бях издълбал плитко пръста). В средата натрупахме съвсем сухи тънки клонки – като купчинка. Над тях направихме колиба от клонки – върхът ù да е над купчината. Запалва се средата. Като се разгори следващите по-дебели дръвца се прибавят пак по метода „колибка”. Такъв огън се нарича „индиански”, защото почти не дава дим, а много лесно се пали.
Докато свършим тая работа и то се мръкна. Запалихме огъня, извадихме „какво Бог дал” за похапване и пийване и се настанихме край него. Децата се грижеха с удоволствие за огъня, така че скоро се натрупа достатъчно жар да заровим няколко картофа.

Трудно се предава в разказ невероятното спокойствие, което изпитвахме ние тогава. Гласове на животинчета, припляскване на риба в реката, далечното ромолене на бързея, кроткият ни разговор край забавните огнени езичета – и всичко това под наистина обсипан със звезди небесен свод! Човек се чувства потопен в Творението, там където му е истинското място. Това дори щастие не може да се нарече и с думи не може да се предаде!

На другата сутрин ставам аз преди изгрев. Решавам да сваря спагети за закуска. Вадя от багажа гордостта и обекта на завист за приятелите ми – примуса. С основание – рядко се случва толкова сполучливо направен уред. Бях го купил наскоро при едно пътуване в СССР. Представляваше миниатюрно метално „куфарче”, което при отваряне автоматично става примус. Най-ценното му качество беше, че работеше с бензин – неоценимо предимство при пътувания с кола. Отпадаше необходимостта от носене на специално гориво – винаги опасна наличност в багажа. Продадоха ми го заедно със специална помпа за вадене на бензин от резервоара на колата. Единственият му минус беше, че резервоарчето му беше малко – за 15-ина минути горене. После трябваше да се изчака (по понятни причини) да изстине хубаво за да се налее отново бензин. Всъщност, пиша в минало време, но примусът си е жив и здрав и продължава да работи безотказно. Не мога да ви го снимам, защото е на „Вършилото”.
Та нагласям аз примуса, слагам тенджерата, наливам вода според инструкцията не догоре (така ми е останало в главата 😉 ), слагам пакета спагети и зачаквам да се сварят (хилите ли се вече, жени? 🙂 ). Краят им стърчеше от тенджерата, но според указанията не трябваше да ги чупя, те щяха бързо да омекнат и влязат в нея. Което си и стана. Пуша си аз цигарата и наглеждам спагетите кога ще са готови. Полека-лека тенджерата започна да се пълни, напълни се, препълни се и спагетите започнаха да излизат. Грабвам аз чиния и вадя. Аз вадя, спагетите преливат, аз вадя, те напират – направо не им смогвам. Докато свърши бензина в примуса и можах да си поема дъх. Заредих отново примуса (по описаната процедура), извадих една четвърт от пълната тенджера и наново ги сложих да се доварят. И борбата, за моя изненада, започна отново! Ей, това спагетите били много компресирани, бе!
Междувременно индианския народ се ококори и се изсипа да гледа каква е тази гюрултия – примусът гърми, дрънчат тенджери… Гледа и се хили, защо и той не знае – да не мислите, че са били наясно колко спагети трябва да се сложат в тенджерата за варене?!?
Е, в крайна сметка закусихме, че и отгоре, със спагети. И аз достойно спечелих индианското си име: „Гърмящият примус”!
– А моето какво ще е? – пита Зарко.
– Ти още не си го заслужил. Постарай се повече – мъдро отговаря народът.
Постара се човекът, къде ще ходи!
Някъде към обяд остави въдиците под моя опека и отиде да се поразхлади на бързея. По едно време чувам, вика: „донеси живарника”. Нося го аз, гледам, разположил се седнал насред бързея и си прави кефа.
– Защо ти е живарника – питам, а той си изважда ръцете от водата. Във всяка по риба! Както си се плацикал усеща, че в гащетата му има нещо. 🙂 Любопитните рибета се намъкват да проучат какво е това чудо. Майтап, ама до обяд имаше дребна риба за чорба! И заслужено спечелено индианско име: „Гащи пълни с риба”!

Надвечер мина човек. Поздрави и пита: „Как е, има ли риба?”
– Не можем да се оплачем – отговаряме ние.
– Хубаво място сте си избрали – казва той – ама въдиците ви са много афиф. Щото тук…
Седнахме да изпием по един тутун и той ни разказа. На това място имало грамаден сом. Местните отдавна му хвърлили око, ама той бил хитър, не се давал.
Истина се оказа. Сутринта на последния ден докато заплаквах съдините да ги прибираме в багажа изведнъж жабите замлъкнаха като по команда. И точно пред мен в средата на реката се показа огромен гръб на риба – направо по подобие на делфин. Направи вълна, която плисна на брега! Показа ни се сомът за довиждане…

Накрая на никой не му се тръгваше, ама нямаше как. Връщането не мина без случка. На пътната карта видях, че можем да пресечем направо за София по локални пътища без да трябва да обикаляме през Елхово и Ямбол. Потеглихме, Зарко караше на известно разстояние отпред. По едно време, гледам, зави по някакво разклонение в дясно. Свирнах му няколко пъти, но той отпраши. Стигнах до разклона и спрях – като види, че ме няма отзад ще се върне. След малко гледам, задава се. Пристига, слиза, идва и пита:
– Какво стана, нещо с колата ли?
– Нищо ù няма – казвам – ама се чудя ти закъде тръгна?
– Как закъде, за Ямбол! Не виждаш ли табелата.
– За виждане, виждам – казвам аз – ама какво ще правиш в Ямбол, да не ти е домъчняло за него? Защото ние май пътуваме за София…
И му показвам другата табела. Той гледа, гледа, па току избухна в смях.
– Я карай напред, че фолксвагенът е по-престижна кола от шкодата – дипломатично предложи той и ние продължихме. 🙂

Така премина една от най-хубавите ми риболовни екскурзии.
На дълго и на широко я разказах, ама ми беше приятно да я преживея отново, макар и само в спомен.

………………
* Не случайно го отбелязвам. Веднъж бяхме се уговорили за една такава риболовна екскурзия семейно. Те трябваше да минат край нас сутринта. Чакаме, чакаме – няма ги. По едно време звънна телефона. „Не мога да запаля колата” – ми съобщава Зарко – „елате да видим какво ще правим”. Отиваме. Стартерът върти мощно, но от двигателя ни намек да припали. Започвам аз да проверявам най-напред токовете. Като стигнах до свещите, още първата, която отвъртях ми се видя много странна – съвсем мокра, но сякаш не от бензин, а от вода. „Кога зарежда” – питам го – „в бензина ти е имало май вода, ще трябва да отваряме карбуратора”. Той се плесна по челото и хукна на някъде. След малко се връща с две метални 20-литрови туби. Оказа се, че в едната държал бензин, а в другата вода. И сипал в резервоара 20 литра чистичка вода!
Доста време ни отне това къпане на двигателя. 😀

Песни на яве :)

Вчера в „Мечтата” стана дума за някои песни. Можете да ги чуете за да знаете за какво се говори:

Драгиева чешма

Ако умрам, ил`загинам, не мой да ме жалите

Назад, назад, моме Калино

Избрах този клип заради публиката и Десислава. Ако можех, бих махнал Слави, той даже в тоя невероятен случай не е разбрал и усетил какво става!… Но уви, няма как. Затова ако искате да чуете песента пуснете това:

Белите манастири

Женала е дюлбер Яна – най-известната песен от репертоара на голямата тракийска певица Вълкана Стоянова. За æren, че той няма как да пусне тук.

Увлякох се! А още не съм стигнал до хайдушките, до „тънките”… 🙂 Какво да правя като българските народни песни са ми на сърце!
wordpress ще ми прости за многото клипове на едно място – досега 170 публикации са без клип. 😉

А вие не ги слушайте наведнъж. 🙂

Песните

Гора зашуми, вятър повее,
Балканът пее хайдушка песен.

Най-древното „съдружие” на две изкуства. От което се е родила операта. Рано хората са усетили каква сила се получава като се обединят.
Песента говори на душата. Душата говори в песента!
Песента е късче концентрирано чувство, облечено в мелодия и думи.
Затова думите в нея са толкова важни.
Затова и мелодията им е подчинена.
Затова и чувството на певеца, когато пее, е решаващо.
Песента прави човека добър. Който пее зло не мисли, който го слуша гони злото.
В песен човекът е изразявал чувствата си. Те са важните, дори авторът остава неизвестен. И за него не е било важно, че той е автор, чувството е било важно. Чувството, което изпитват и другите хора като него. Той само е намерил начин да го изрази в песен.
Целият емоционален живот на хората го има в песните. Дори слабостите си осмиват с песни. Най-много, разбира се, чувствата на младите – любов, любовни мъки. На по-старите вече не им е много до възпяване на душевни преживявания…
И певецът не е господствал над песента. Имал е слава с хубав глас, но само като способност да предаде по-добре от другите посланието на песента.

Всички изпитват желание да пеят – желание на душите. Може да нямаш слух и да пееш фалшиво – и какво от това? Нали чувствата ти не са фалшиви! Пей!

В най-тежкия някога кърски труд – жътвата – под изпепеляващото слънце извиси глас някоя звънкогласа жетварка и полето замре за миг и след това работата пламне с нова сила. А и тя пее докато работи, не спира!
Заради песен човек и живота си е жертвал („Краят на песента”*)

Песен ни запозна с жена ми преди 50 години. Между другото, тя пееше много хубаво и с много чувство.
Още дребосък дъщеря ми имаше любима песен – руска от гражданската война, в която често се споменаваха коне. На същата възраст внукът ми имаше любима песен – „А бре, момче, имаш конче, дай ми го, дай!”… 🙂
Песни разтупкват сърцето ми и досега. С песен ми се иска да ме изпратите, когато му дойде времето…

Такива работи си мислех, мили приятели, като ви слушах и ви се радвах докато ми гостувахте вчера. И реших да ви ги кажа. Нощес започнах, сега довършвам.

Можете или не да пеете, не се сдържайте като ви напре отвътре. Душата ви иска да говори, не ù запушвайте устата…

А аз ще ви покажа отделно някои песни – за които стана въпрос вчера, а и други като потвърждение на мислите ми по-горе. Набързо намерени. Сигурно има и по-подходящи примери, но не ми връзвайте кусур.

……………
* В този клип е финалът на филма. За които филмът не е известен – действието е в Родопите; главният герой (на Васил Михайлов), певецът на селото, избягва на млади години за да избегне кръвно отмъщение; връща се след години, когато вече са го забравили, да се види с приятел; въпреки предупрежденията му настоява да влязат в кръчмата, откъдето се чуват песни. Никой не му обръща внимание докато не удържа и запява. Знае какво ще му струва – на другата сутрин слиза и натирва магарето си преди удобното за засада място и продължава бавно пеш. Песента се носи отвсякъде. Изстрели ù слагат край…
В началото на 70-те гледахме с Точица филма в Ленинград (Петербург). Тя беше много възмутена – салонът беше празен. Явно в него става дума за душевност, която е неразбираема за руснаците. Наша душевност. Сигурно пък ние не разбираме някаква характерна тяхна.

………………………………
!!! Всичко казано до тук се отнася за песента.
За сегашните шоу-магарии, които, кой знае защо, наричат песни, не важи!

Мечтата и ние

Имунизациите са хубаво нещо за човечеството и лошо за човека.
(д-р Капнилов)

Две публикации – Вълни, звезди, капчици и аз 🙂 и „Бездум(ш)но” – са първопричината за следващите мисли. Притчата на Майк Рам добави тласък.
А какво общо имат с мисълта на д-р Капнилов ще се досетите ако ги прочетете.

Прекрасното поетично излияние на Svetlina ми подейства като освежителен душ в горещ задушен ден. Пренесе ме там, където ми се иска да бъда и без да искам възкликнах като ххх хх „О, боже!”.
Тъжният разказ на вили за едно прекрасно село (бил съм в Ичера още през 40-те на миналия век) и за българските села като цяло ми напомни къде тайничко мечтаем да живеем и къде живеем в действителност.
А в притчата си е казано черно на бяло: „Слънцето грее, а аз съм сляп.”.

Не сме слепи. Знаем как искаме да живеем. А живеем, както не искаме. Не само ние тук и сега. От поколения и, най-важното, към поколения. Имаме грижата да няма отклонения от „правия път”! Никой не ни насилва – самобичуваме се. С пълното съзнание, че го правим. Дървета без корен. И с огромно облекчение в края на живота си отиваме при мечтата – ако сме късметлии да имаме такава възможност. Даже ако тя е „през 9 планини и морета”. Като японските и английски пенсионери в нашите села – при тях явно вече не е останал и камък от реалността на мечтата, но те я търсят!
Мнозина зарязват известност, слава и се „скриват от света”. Артисти, писатели, художници, политици, богаташи. Други не го правят и умират с неосъществена мечта. Трети (достатъчно богати) се опитват да си направят макет на мечтата. Не само нашите – те са бездарни подражатели. В Холандия преди 30-ина години видях в огромна гъста борова гора (край Хага, доколкото си спомням) да се виждат през дърветата встрани от пътя къщи със сламени покриви. Жилищата на най-богатите…
Но всичко това е „не то”, както се пееше в една руска песен. Дори да се върнеш в бащината автентична къща на село. С оригиналните миндери, с чардака, с тъканите шарени черги и везани възглавници, двора с чемшир и комшулук към съседите…
„Не то”, защото отиваш в една черупка изпразнена от съдържание за теб. В нея има други животи, твоя го няма. Той е останал там – в града. В блъсканицата, шума, в мръсотията по улиците и душите, в надпреварата за „по-първо място”. В усилията за повече пари, съответно повече и по-„модерни” вещи и уреди, повече „удоволствия”. В който мечтата само едва-едва напомня за себе си – когато се загледаш в някое птиче на дърво в градината, когато се събереш с приятели „от твоята кръвна група”, с които нямаш допирни точки във всекидневния (и особено служебен) живот.
И как другояче? Не можеш да отидеш сам да пийнеш едно питие в заведение – сам ще си останеш. Не можеш да викнеш вечер, седнал под чемшира, на комшията си: „Ела да пийнем по една ракия, сега я извадих от герана потна-потна.”. Няма никакъв шанс да те навести съседка да види какво готвиш и да си размените някоя клюка. Даже като переш единствената ти грижа са програмите на пералнята и дали препаратът е „еко”…
Там, в мечтата, тая дума някога не са я знаели. И пералните не са знаели. Перели жените на реката. С малко домашен сапун, повече с бухалките. И не коя кога ù хрумне – в определен ден. Че е весело, задружно. А и момците да знаят кога да заничат, зер момите си запрятат полите като нагазят в реката… 🙂
С пералните е по-удобно и бързо ли? Може би. И с колите е по-удобно и бързо, отколкото с кабриолет, теглен от някой Фокер. Колко време се спестява! Което използваме за…за какво всъщност? Хм, мечтата нещо се намръщи…

Всичко това може и да е вярно, но е твърде опростенческо. Ако си стояхме в патриархалната идилия къде отива прогресът? Огледайте се докъде сме вече стигнали. Към далечния космос гледаме, черна дупка се каним да създаваме изкуствено. Все крайно необходими за човечеството неща!

Но тук не се ли сетихте за мотото на тази публикация?

Хубавото е, че човекът винаги намира начин да извлече полза. Затова усилията за прогрес не са напразни. Ето например, едно такова голямо постижение като Мрежата ни даде възможност да си направим отново комшулуци. Почти истински…

Ей, елате да пийнем по една изстудена в герана ракия и да си похортуваме!

Камъне и дърве

Точица ми се кара. Казва, че съм обичал да се хваля и съм ви заблудил за кухнята с тия камъни.
– Чакай – казвам – изобщо не съм се хвалил. И какво съм ги заблудил?
Ясно е, че става дума за тапети. Никой не си е и помислил, че за два дена сме докарали чували с истински камъни и сме ги налепили по стената!
Тя, обаче, мрънка подозрително.
– Добре де – продължавам аз успокоително – на ехе-е какви държавници трябва да обясняват думите, а ти на мен връзваш кусур. За какво се тревожиш? Моя имидж ще пострада!
И ето, ще ви покажа тапета (ей, ама вие наистина да не би нещо такова, за камъните?..). Аз го харесвам. Но ви предупреждавам – при такива тапети не е само мери, режи, лепи. Трябва много прецизно напасване на всеки следващ тапет по шарката. Което не е лесна работа, а и около ¼ от тапетите се зеносват.
Ето ви обещаните снимки:

Ангажираха ни вниманието повече от колкото трябва тия камъни. И ми дойде идея. Дали пък в прилежащото помещение няма да е добре да посадим горичка? 😉 Засега си трая, ама нещо ме човърка. Още повече, че във входното ни антре расте от години брезова гора. Расте си и добре се чувства. Вижте я:

Все си е по-друго край рекичка да има и горичка! 😀

%d блогъра харесват това: