За пъстърва в Родопите

Закърмен с риболова така се получи, че винаги край мен е имало запалени рибари. Най-добрият ми приятел, приятелите в службата – не съм ги търсил никога по този признак, ама нали казват за краставите магарета… 🙂
Ей, и леля Възкреса си хареса навремето един разкошен човек, с когото преживяха в разбирателство целия си живот (лека им пръст!). Много добре си го избра – оказа се, че е и запален рибар! Редовно си правехме риболовни екскурзии.

Някъде към края на 60-те трябва да е било. По него време бракониерството „не беше на мода”. 😉 Риболовните билети бяха евтини и лесно се вадеха, затова самите риболовци по места преследваха бракониерите. Имаше една твърда забрана, която много тежеше на риболовците, но всички я спазваха безусловно – 45 дена абсолютно никакъв риболов с изключение по морето и на пъстърва. Времето, когато рибата си хвърля хайвера, обикновено от 15-ти април до края на май. За пъстървата периода беше друг, защото хвърля хайвера си по друго време.
Това бяха тежки дни за въдичарите. Точно си зажаднял след зимата, точно рибата се е раздвижила и стоп! Тогава нямаше платени водоеми, където не се спазват забраните – щеш не щеш караш на пост и молитва. Само „морските” бяха на аванта, че морето им е до прага.

Д-р Капнилов вече беше известен и много търсен лекар. Със съответно голям брой благодарни пациенти. Един такъв пациент, някакъв шеф в горското, му беше предложил ключ от барака на горските в дивата горска част край язовир „Васил Коларов”, сега „голям Беглик”.
Такова нещо изпуска ли се! Първи май се събираше със събота и неделя, та ставаха 4 почивни дни баш в средата на забранителния период. Времето – истинско лято. Юруш за пъстърва!

Обади се чичо Стоянчо, осигури ключа и започна тежката подготовка. Една седмица жените уточняваха какво ще се носи за ядене, какви дрехи и завивки и т.н. Ние мъжете – ясно. Най-сладката част от всеки риболов, както казваше баща ми – подготовката на такъмите. Това не ти е като да приготвиш някакво ядене за 4 дена, сложна и фина работа е. Трябва да се вържат на специални поводи специални кукички за пъстърва. От тия, дето я закачат само като ги погледне. Да се нагласят чепарета с по три куки – ни повече ни по-малко. Да се подберат точните тежести за чепаретата и прецизно съотношение плувка – тежест за единичните въдици. Да се смажат и регулират макарите… А бе, какво знаете вие, не рибарите!
За стръв изобщо нямаше колебание. Тогава по магазините се продаваше червен хайвер в буркани и беше съвсем евтин. Всеки уважаващ себе си въдичар имаше по един буркан в хладилника – универсална и много ефективна стръв за всякаква риба. За случая леля Възкреса приготви и една торба варен кускус (тя беше майсторка да го направи така, че да не се слепва) – за подхранка и цветово разнообразие на кукичките (зрънце червен хайвер и зрънце кускус на една въдичка много добре изглеждат. А ако се слагат по три комбинациите стават много богати и съблазнителни).

Осигуряваме си в деня преди почивните дни да сме свободни от обяд. Това тогава си беше почти официална практика. Струпваме целия багаж на купчина в хола да не забравим нещо в бързината и да е готов за бързо товарене.
Идва дългоочаквания ден. Натоварваме ние с жена ми колата с багажа и Точица и пристигаме на „Любен Каравелов”. Капнилови вече се товарят (тяхното беше по-сложно, че са на 4-ия етаж, а няма асансьор). Димитър търчи като ракета нагоре-надолу с разни торби, чичо Стоянчо подрежда багажа в колата. Жените се тревожат – ще стигнем ли навреме та да се настаним преди да се мръкне. Натовариха се и потеглихме.

Не знам как е сега, но тогава там наистина си беше девствено диво място. Последните няколко километра бяха по горски път, който можеше да се нарече път с доста условности. В едно долче водата беше издълбала такава вада, че се наложи да я запълваме с камъни и паднали клони за да могат да минат колите. Хем ония коли не бяха глезли като сегашните от една педя дупка да се удря ауспуха в земята.

Пристигнахме благополучно. Мястото разкошно. Не голяма полянка на самия бряг сред огромна гора. В края ù приветлива барака, която се оказа съвсем чиста като я отворихме. Спряхме колите до нея, мъжете свалихме на бърза ръка багажа на купчина и оставихме жените да го подреждат. Засилихме Димитър и Точица да събират дърва за огън и грабнахме такъмите. За нула време няколко пръчки вече се кипреха на брега с чепарета във водата.
И тук се оказа, че липсва нещо много важно – торбата със кускуса! Както после се разбра, останала във входа на кооперацията, където я намериха като се върнахме. 🙂

Докато се тюхкаме с чичо Стоянчо (липсата на захранка да събере рибата може да ни провали риболова) една от въдиците започна да ръкомаха, почти веднага и втора, преди да сме ги извадили и трета заклима. Красота! Животът ни се усмихна, чак на песен ни изби.
Работим ние с чичо Стоянчо, глава не можем да вдигнем. Пъстървите излизат по една, по две, а лесно не се дават, пъстървата е с характер, не мечтае за тиган. Докато извадиш и освободиш една въдица и я заредиш, друга те подканя. В живарника започна боричкане, че на рибите им стана тясно. При това положение как да обърнеш внимание, че доста притъмня, че пръстите ни започнаха да премръзват.
По едно време кордата започна да запъва при вадене. Кога се вгледахме – по нея се образуват бучици лед. Чак тогава се огледахме.
Тежки облаци паднали почти до върховете на боровете. Отсреща настъпва мъгла на валма. Пред бараката домочадието наклало огън и съсредоточено го ухажва, не се отдалечава от него. Нямаше как – извадихме пръчките и се присъединихме към почитателите на огъня. Навлякохме запасите от дрехи, препекохме това-онова на огъня за похапване, позагряхме се и вътрешно и легнахме да се наспим хубаво, че на разсъмване…
А на разсъмване…излязохме от бараката бодри и нахъсани и така си зяпнахме. Всичко облечено в бяло, 10-ина сантиметра сняг и продължава да вали!

Няма да разправям за рекордното време, в което прибрахме всичко по колите и потеглихме. Не за друго – нали ви споменах за пътя, по който дойдохме? Едвам се измъкнахме обратно до цивилизованото шосе. Ако се бяхме позабавили…

Така завърши толкова обещаващо започналата ни риболовна екскурзия. После се наложи да се събираме всяка вечер за да изядем и изпием приготвеното.

И до днес не мога да разбера с какво разсърдихме бог Перун тогава, ама много го бяхме разсърдили…

Advertisements
Post a comment or leave a trackback: Trackback URL.

Коментари

  • вили  On 3 август, 2008 at 23:41

    Миналото и по-миналото лято ходихме на големия „Беглик“. Ходихме по това време – август в едни големи жеги. Горе е прекрасно, чисто, свежо,зелено. Имаше ягодки, малинки, капини. Пътят е сравнително добър и е асфалтиран, но не е девствено. Миналата година едва си намерихме место за пикник – пренаселено е от почиващи, рибари, пикници. Няма нищо общо с това, което описвате. Риба имаше, но пъстърва- не знам. Както обясних ходихме в жегаво време, но първата година не бях си взела много плътни дрехи – потника на гърба, блузка с къс ръкав и дънкова риза. Слънцето започна да се скрива зад баира и започна да става студено. Облякох всичко и пак умирах от студ. Седнах в колата и чаках рибаря да се налови на риба. Ходила съм доста по планини, но бях забравила, че може да стане такъв студ(може би около 12-13 градуса да е било) посред лято. А това лято все още не е останало време за покник :(. За жалост. Мочт съпруг също помни един такъв снежен май, пак е свързан с риболов(разбира се) 😉

  • Диана  On 9 август, 2008 at 16:06

    Като ви прочетох и двамата, много мило и приятно ми стана. Сестра ми ходят на Голям Беглик с кучетата, а онази картина, която описвате, Графе, аз съм я виждала на Доспат. Там ми беше бойното кръщене – на палатки покрай язовира. Изля се дъжд като из ведро. Даже цигарите после трябваше да сушим на огъня, за да ги изпушим. Всичко си спомням много добре, сякаш е било вчера. Върнахте ме там. Направо сте нарисувал картина с тези „Тежки облаци паднали почти до върховете на боровете.“ и другите подобни описания 🙂

  • Ивката  On 12 август, 2008 at 19:04

    🙂 И аз завърших статията с усмивка, нищо, че не съм ходила досега веднъж поне за риба! Нямах този късмет татко да е запален рибар, а сега и половинката никак го няма… Освен да взема аз въдицата, друго не виждам!
    Обаче, Графе, имам един друг въпрос, непряко свързан с този пост: В Русе има една постройка, която старите русенци все още наричат „Капниловата баня“. Има ли тя някаква връзка с този д-р Капнилов? Все пак не е често срещана фамилия…

  • Графът  On 12 август, 2008 at 19:09

    Ивката, не зная, но ще разузная за тази „Капнилова баня“. Доколкото знам чичо Стоянчо е от Лясковец. Ако разбера нещо, ще го напиша тук.
    А за рибарлъка – не е зле да помислите сериозно. 🙂 И половинката ще се приобщи – много е сладка биричката край някой водоем… 😉

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: