Monthly Archives: август 2008

Радост в къщи

Имаме голяма радост в къщи. Снощи Васко се върна от Африка. Добре му се е отразил африканският климат – разхубавил се е! 🙂
Безброй снимки, много за разказване – изобщо времето ни е кът. Всяка минута е ценна, защото в понеделник отново заминава. 😦
Какво да се прави – живот. Поне този път ще е по-наблизо, в Европа. Като че ли това има значение щом не е в къщи…
С други думи, до понеделник на мен не може много да се разчита. Пък после ще показвам по-интересни снимки.

Закачката

Та да си дойда на думата, дето „Бродягата” ми я прекъсна. 🙂

Първата ни певица след 9.9.44, която в началото даже още не наричаха „естрадна”, беше Ирина Чмихова. Беше на щат към новосъздадената „Концертна дирекция” и изнасяше концерти. Песенни. Акомпанираше ù Евгений Комаров, страхотен тандем бяха. Зала „България” се пукаше по шевовете, когато тя имаше концерт. Имаше огромен успех. Винаги я чакаха навън след концерта за да я аплодират още докато си тръгне. Разказваше се даже случай (не съм присъствал!), когато възторжени почитатели я вдигнали на ръце с колата.
По-късно естрадата ни се напълни с талантливи певци, но Чмихова винаги ще бъде голямата прима.
За нея и за една от най-известните ù песни споменава Тошко Колев в „Жалба за младост”. Между другото тази песен е много сполучлив разказ за онова време:

TodorKolev Jalba za mladost

Жалба за младост

Ето го и „синьото елече”, както беше известна песента „Тригодишна мъка”, изпълнявана от Ирина Чмихова:

irina chmihova Trigodishna myka

Тази песен взех от http://www.bulgaritex.com/ 500 любими песни на българите в Тексас.
Да ви предупредя: тя беше Първата, но далеч не беше елементарна – изпълняваше песни и шлагери на осем езика: български, руски, немски, испански, италиански, френски, английски.

За закачка, обаче, на мен ми беше необходимо нещо закачливо. И си спомних за началото на „Златния кос”, когато в него пееха предимно най-известните артисти от сатиричния театър. В нета не открих песни от онова време, но в касетите ми…с една дума ето ви, мили терасини, нещо от стари времена за весело настроение:

„Анастасия, о мама мия! Погледна ли те и съм сит!…….Чаровна съм и имам дивен апетит!” (без всякакви намеци! 😀 )

Anastasia

„Еманципация… Илюзии… Излизаме от домовете си. Тече еманципацията… А вечер…”

emancipacia

„Те така се прави изкуство!” (практическа инструкция за творци 😀 )

taka se pravi izkustvo

Весело слушане!

………………………..

Записите са с много лошо качество, но разбрахте, че са от стари касети, а и не ми се занимава да се мъча да ги подобрявам – не съм сигурен, че ще го мога. 😉 🙂

Музика на милиони

Хубава практика е поздравленията в блоговете с някоя песен. И на „терасата” често се пуска нещо за слушане. Точно за там ми хрумна да изровя нещо старо – за закачка и забава. Естествено, в нета не намерих това, което ми трябва и се зарових в моите архиви. Но тогава възникна проблем – трябваше да намеря начин да прехвърля нещата от петдесетгодишни касети в компютъра. Които, на всичкото отгоре, са записвани на първобитно радиокасетофонче и от трийсетина години „си почиват”. Добре, че все пак просвириха. 🙂
Като се зарови човек в стари неща току открие нещо отдавна забравено, нахлуят спомени. Пък те имат това чудесно свойство, че се водят за ръчичка – един дърпа друг, той пък друг…
И така от намерението ми за закачка стана тема.

Странно и необяснимо ми е периодичното обсебване на хората от някаква песен. Не от стил – като градските песни някога и поп-фолка сега – а от една единствена песен. Когато това е свързано с конкретна ситуация – като някои революционни песни напр. – е ясно. Но в повечето случаи не е така. Много често и качествата на песента или изпълнителят не играят роля.
Откъде и защо се появява това „обсебване”? Не мога да отговоря. Но през живота си съм бил свидетел на мощни „взривове”. За един от тях ще разкажа, доколкото и аз бях участник в „реализацията” му.
Споменавал съм, че през следването работех различни неща, най-много като ресторантски музикант. Бяхме направили сносен състав и свирехме по договор със „Здрава храна”. Изпращаха ни по представителните заведения (тогава не бяха много) – „Спортна среща”, „Севастопол”, „България”, „Операта”. В средата на петдесетте свирехме в „Спортна среща” – наскоро открит и съответно „модерен”. Нямахме постоянна певица, изпращаха ни – с нас са пели Леа Иванова, Ахинора Куманова и др.
1955-та, точно в период, когато бяхме без вокал, в България прожектираха индийския филм „Бродяга” с Радж Капур. Не зная дали има друг филм в цялата ни кино-история, събрал повече зрители. Гледалите го само веднъж бяха единици! Музиката беше типична и, както във всеки индийски филм, имаше няколко песни. Веднага изпъкна една, станала известна с името на филма. Започна да звучи сякаш във въздуха (тогава нямаше днешните записващи устройства!), да се тананика и постепенно нахлу като ураган. Хората ходеха да гледат по няколко пъти филма за да я научат и запишат някакви думи. Навсякъде и отвсякъде се чуваше „авара му а-а-а”. 🙂

На нас какво ни оставаше? Нали имахме претенциите да сме от водещите оркестри! Намерихме един руски портативен магнитофон (с лента), направихме запис през време на прожекция и ден по-късно започнахме да я свирим. Слухът, че в „Спортна среща” свирят „Бродяга” мълниеносно се разпространи, още на 2-рия ден в ресторанта свободни маси не оставаха. Започнаха да ни наричат „бродягите” – ние си бяхме без име, нямахме намерения това да ни става професия та да трябва да утвърждаваме име на състава.
До тук добре, ама това беше песен във филма, а нашето беше инструментално изпълнение. Е, в крайна сметка на мен се падна да стана „бродяга”. 🙂 И спокойно мога да ви кажа, че през живота си не съм жънал по-големи успехи – поръчките за „Бродяга” се редяха на опашка (двуцифрено число на вечер)! Ред на опашката пазеха бутилки с шампанско… 😀
И сега мога да изпея бродяга. Но за вас я открих в руски сайт, ето я: brodiaga

Чухте ли я? Ха кажете ми тогава, защо 55-та година нямаше българин (и пеленачетата в това число), който да не е слушал тази песен? Защо още я помня и мога да я изпея? Авара му, юния-а-а-а… 😀

В следващите години също имаше отделни песни, които обсебваха масово хората за известен период. При това без да са свързани с филм или известен изпълнител. „Когато луната изплува”, „Циганка стара пуши лула”, та чак до „Ламбада” в по-ново време. В последните години май това явление изчезна, замени се с влияние на жанрове.
Но и досега не мога да разбера защо точно тези песни в тези моменти изведнъж превземат вниманието на хората. С було ли са родени, що ли?…

……………….
За какво тръгнах, къде стигнах. Но не съм забравил. Само ще го отделя в друга публикация – да не го заглуши тук „Бродягата”… 😀

Къде ни е държавата?

пита Василев в блога си.

Започнах да пиша коментар там (http://vasilev.wordpress.com/2008/08/24/gipsy/), но стана дълъг, а и темата е сериозна – по-добре да тръгне в два блога (с негово предимство, разбира се).

Драги приятелю, добре разбирам кое Ви е изкарало от равновесие. Когато циганин го казва по адрес на българите друга реакция е невъзможна.
Но като си поеме няколко пъти дъх човек ще се сети някои неща.
Циганин го казва – дали циганите като цяло мислят така?
А само в циганска глава ли влизат такива мисли? Кожкожамити политици не апелираха ли за по-бързо измиране на „алчните старци” пенсионерите само защото не гласуваха както на тях им се иска?
А по форумите? „Единственото тъжно нещо в цялата история е, че убитият циганин е само един” (пак по повод историята в Ихтиман); „Тук др.Калашников да направи циганите равни с останалите”; „Българи, или се въоръжавайте, или хващайте самолета. Настъпило е време разделно.”
Това по отношение на циганите. Но и многократно съм чел по форумите призиви „Хващайте шмайзерите” вече по отношение на политически проблеми, т.е. насъскване на граждани срещу граждани.
За националистите няма смисъл да напомням – не случайно даже вече има термини като „езика на омразата“ (и съдебно дело имаше!).

просто да си ходим,а?” – не, драги приятелю, няма да си ходим. Българите векове са защищавали България (с главна буква!) в много по-страшни времена. Та сега ли ще я изоставят?
В едно съм напълно съгласен с Вас: „Къде ни е държавата?”
Докога тя ще бъде „свенлива” в подобни случаи като този в Ихтиман? Група командоси, българинът стрелец и няколко ербап цигани арестувани и съответно осъдени на затвор по бързата процедура – нима това не е нормална реакция на властта в такава обстановка?
Докога реакциите ù ще са съобразени с предстоящи избори и подобни?
Докога управляващите ще се прикриват под „етнически мир”, докога опозицията няма да застане до тях при проява на твърдост (а и да ги натиска да го направят)? Нима не е ясно, че точно „мекост” в подобни ситуации подронва гражданския мир?
Докога личностите, които призовават етническа омраза и медиите, които им дават гласност ще остават безнаказани? Нали и сега има съответен закон! Какво ни казва телевизията, която е излъчила думите на циганина, какво ни внушава? А дали щеше да е трудно да се запише и българин, който иска „циганите на сапун”?
Направиха запалките трудни за щракане за да не правят бели децата. Нещо „трудно за щракане” май трябва да се направи и за медиите, че там белите стават бая по-големи…

Етнически противопоставяния е имало и ще има. Знаете какво стана във Франция преди година. Но и там, както у нас, първопричината е икономическа. Етническата „табела” се прибавя, когато голяма част от един етнос е в тежко икономическо положение. Изходът е един – дългосрочно решаване на икономическите проблеми без етнически „привилегии” и твърдо пресичане на всякакви ексцесии.
Между другото, последното трябва да важи за всички в държавата! Не е зле да се помни – гражданите са равноправни! За „действия на омразата” шамар зад врата!

Не само българите – гражданите в България имат нужда от защита!

…………………..
Послепис. Вече щях да щракна „публикуване“, когато се досетих, че темата е щекотлива. Затова се изяснявам: не оправдавам и не защищавам никого! Точно обратното – апелирам за адекватна отговорност от всички, вкл. и държавата!

Почти войници

(продължение на „Войниклък”)

Страхувах се, че темата ще е скучна за дамската компания, а и за младежите, които са пропуснали удоволствието да бъдат войници. 🙂   Но от една страна това си е нещо като историческа справка, от друга Вили ме насърчи, че не е толкова безинтересно, а от трета не трябва да се оставят недовършени работи. Затова продължавам.

Едно време войниклъкът е бил едно от ярките преживявания в живота на мъжете. И обединяваща тема за разговор. Кой къде е служил („ти не си ли служил в Сливенския кавалерийски полк“?), кога, разни случки – няма начин да не тръгне разговор и между непознати. Даже думата „набор” е получила някакъв положителен заряд – обърнеш ли се към непознат с „наборе” а приоре означава, че си дружелюбно, приятелски настроен.
За времето, в което се развива разказът ми, трябва да имате предвид, че редовната военна служба беше 3 години. И не на последно място, че цялото лято беше горещо като вчера и днес.

След тези кратки пояснения продължавам разказа от където го прекъснах.
Да ви успокоя – няма да четете подробен отчет. Само възловите моменти за да добиете обща представа.
Лагерът представляваше редица големи военни палатки, походна кухня, голяма плоска гумена цистерна с вода за миене и водоноска. А, и най-важният елемент – лавката. Лавкаджията беше голяма работа – всеки ден по обяд докарваше от Бургас ледена бира, на която ние не давахме възможност да се стопли. 😉
Липсва нещо, нали? Трапезария. За нея заслужава да се напишат няколко реда – тя беше уникална. Първият ден ни накараха да я направим и до обяд беше готова! Ето скица:

Както виждате, „трапезарията” представляваше две траншеи 60 см. дълбоки, в които си спускахме краката като седнем. Земята между тях изпълняваше ролята на маса. Обядът беше особено приятен – в пълна униформа, но без кепета, под ….. слънце. (Многоточието запълвайте според литературните си предпочитания).
Е, как да не наречеш след това „голяма работа” лавкаджията с неговата ледена бира!

По нататък нищо особено. 20 дена сериозни занимания – взводовете излизаха в полето и се учеха да пълзят, да тичат с пълна бойна екипировка и противогази и т.н. Връщаха се влачейки крака с тъмни от пот униформи. Ние от изпълнителския факултет пристигахме винаги бодро марширувайки и с песен. Не че бяхме батмани – падна ни се офицер, който имал прякор „канапа” (както ни осведоми готвача). Завеждаше ни до едно голямо лозе на 2-3 км., лягахме между лозите и му разправяхме разни студентски истории докато стане време да се връщаме. 🙂 Така и не се научих да тичам въоръжен с противогаз.

А след това…след това какво правехме вижте на снимките. 😉 Всеки ден ни возеха до някое поделение. И така до края на „службата”. 🙂

Е, имаше разни забавни истории. Например, в края на лагера проведоха стрелби по мишени. За да се „вземе изпита” трябваше да се улучи мишената поне един път от 5 изстрела. Иначе поправителни. Лейтенантът беше наясно кой какво може (проверяваха ни преди това на едни специални станоци) и се договори с мен да сложи безнадеждните около ми – при първата стрелба да пусна по един изстрел в техните мишени и чак на поправителния и в моята.
Или пък – годината беше със страшна реколта на дини и пъпеши. В Бургас на всеки ъгъл имаше камари. Караха ги с големи каруци по шосето покрай лагера и ние ги купувахме „на едро” – за няколко лева разтоварваха цялата каруца в канавката и всеки си взимаше докато свършат. После пак. Стопаните бяха доволни и даже започнаха да ни търсят – в Бургас беше невъзможно да ги продадат, а ги задължаваха да товарят останалите непродадени и да ги връщат.

Така възмъжахме във войнишка униформа. Разказах го по-подробно, защото не е като службата на истинските войници. Но дори за ония времена имаше ли логика от висшисти да правиш редници-запасняци?

Войниклък

Една историческа тема: как момците някога ставаха мъже (за женене 😉 ). „Историческа” и „някога”, защото вече я няма тая школа за възмъжаване (сега стават ли мъже и как?). 🙂 През различни периоди правилата за войнска служба са били различни. Имало е откупване, заместване и т.н. Истинските историци сигурно вече са ги описали. Аз само ще разкажа като очевидец по мое време (преди 55 години) каква военна служба карахме студентите и как ставахме башмъже. 🙂 Пълна матура без освобождаване държахме, затова пък с войниклъка излязохме късметлии. Не знам висшисти ли са били много необходими тогава, умни хора ли са се случили да решават въпроса, ама за не много дълъг период системата на военна служба за студентите беше такава: през цялото следване сериозно се учат доста предмети по военно дело (по които се държаха изпити); след втората учебна година лятото имаше военен лагер, накрая на който ни произвеждаха сержанти; след четвъртата отново лагер, в началото на който ни правеха ст.сержанти и ни разпределяха като стажант-офицери. След този лагер ни даваха офицерски чин и ставахме офицери от запаса. Башмъже, демек! Първите две години си бяхме „цивилни” момчета. Военните предмети си бяха просто програма за учене дори за нас, в Музикалната академия. Някои бяха доста елементарни, други – даже интересни. Но никакво воинско настроение. Докато наближи края на втората учебна година и започнаха да ни подготвят за първия лагер. Още като разбрахме, че ще бъдем само академиите по изкуствата – музикална, художествена и театрална – настроението се повиши. Все си е дружко със „свои” хора да си заедно. А когато разбрахме, че лагера ще бъде в Сарафово край Бургас настроението литна в небесата и чакахме с нетърпение кога ще заминем. И как иначе – на море отиваме! Все ще има време за по едно топване на ден. Раздадоха ни списък с нещата, които трябва да носим. Предупреди ни офицерът да се отнесем сериозно към него, ама кой ти чува. Добре, че у нас баща ми взе в свои ръце тая подготовка като отряза безапелационно майка ми с нейните чорапи и обърна специално внимание на партенките (имаше ги в списъка). Даже ме тренира да ги слагам – докато не се усъвършенствах да няма гънка не ме остави. Натовариха ни една вечер на влака, цяла нощ хахо-хихо и сутринта сънени пристигнахме в Бургас. Закараха ни в поделението, подстригаха ни (не ни остригаха, както ще видите), прибраха ни цивилните дрехи и ето ни битпарче войници. В интерес на истината, когато ни обличаха доста подробно обясниха как се навиват партенките. Малко разяснение какво е това. Партенките представляват парче памучен плат, който се навива на крака по специален начин вместо чорапи. Навиеш ли ги както трябва – благодат! Нямаш проблеми с краката (войнишките обувки тогава бяха много груби и твърди). Оставиш ли гънки като ги навиваш стават съвършен уред за инквизиция! Натовариха ни на камиони и потеглихме „към морето”. Пристигнахме, слязохме и започнахме да се оглеждаме. Тук море, там море – наоколо само шосе с ограда от едната страна (на която краищата не се виждат) и във всички посоки нещо като полупустинна степ с едно келево дръвче в далечината. Оказа се, че това е задната страна на терена на летището. Самото летище не се виждаше. Стовариха големи палатки и зачислиха на всеки взвод (бяха ни разпределили в Бургас) по една. Старшината ни предупреди да внимаваме много с рейките, че накрая се отчитат по бройки! Започна войнишкият труд. Е, все пак, криви-прави до вечерта ги опънахме, никой не спа под небето. Вечерта ни раздадоха по едно канче ядене, кой къде намери седна и го изяде. Всъщност за сядане нямаше проблем – на земята. Избор имаше само в позата. Както се оказа по-късно и с лягането нямаше проблем. Да не мислите, че бяха докарали легла?!? Нагънато платнище и да знаете как сладко се спи. Непробудно! Така започнахме възмъжаването си. Какво стана от следващия ден – утре.

1954-sarafovo-22

Внушителна работа! 🙂 Малко кепето ми стяга, ама моята глава като е нестандартна – все не мога шапка да си намеря… 🙂 Другият войник е Марин Пехливанов от Пловдив

В кухнята

Къде съм се загубил пита Val.
Аз трябваше да се питам. За да се сетя, че не можеш да се намериш в координатната система от преди 35 години… 🙂

Горе-долу преди толкова, че даже и малко повече години имахме в къщи приключение. Жена ми замина в командировка и ние с Точица останахме сами. Да не си помислите, че сме се зарадвали – хич даже! Напротив започна да ни става скучно – няма кой да те подръпне за ухото.
И тогава ни дойде идея (и ние се заловихме за нея, както казва Валери Петров 🙂 ) – да направим пълен ремонт на едната стая. На човек от скука все налудничави идеи му идват!
Речено – сторено. Седнахме и направихме екшън-план (тогава другояче му се казваше, ама за да ви е по-ясно 😉 ). Кое как трябва да изглежда и какво ще е необходимо като материали. В планът нямаше точка за работата – тя е от нас, гратис един вид. Купихме материалите (както във всеки план после се наложи няколко пъти да се тича за допълнително това-онова) и започнахме с хахо-хихо. И с предварително предвкусване на ефекта как ще се ококори нашата майчица като се върне! Почитта към изненадите си е традиция в нашето семейство.
Тръгна работата. Нормално – непрекъснато изникваха непредвидени неща. Но не се притеснявахме, весело си работехме – цяла седмица имахме на разположение. Докато…изведнъж констатирахме, че „многото” време, с което уж разполагаме, се свършва. Остава ни само един ден, а работата наполовина свършена.
Тогава на помощ ни дойде не неволята, а исконната българска черта – яваш-яваш и накрая юруш. Хванахме се ние яко рано сутринта на последния ден и някъде призори на другия бяхме тип-топ. 2-3 часа преди да пристигне жена ми.
Ама затова пък да можехте да видите изненадата ù!

Дотук е ясно, че не е ясно каква връзка има тази история с въпроса на Val. Ами връзката е проста. С Точица пак останахме сами и, като изключим елемента изненада, решихме да повторим номера – да ремонтираме от А до Я кухнята. Бързичко по възможност – най-много за 2 дена – защото хич не сме свикнали да я караме на сухоежбина. А и зет ми толкова дни беше в командировка.
Да си призная, идеята така ми хареса (имахме спомена от преди десетилетия), че безрезервно я подкрепих без да помисля за реалността – работната сила. 😉 Навремето аз вършех тежката работа Точица ми помагаше. А сега ролите се обърнаха…оня палавник така ми е надупчил мускулите на крака, че едвам пристъпвам от болка, а Точица няма 40 кг. мокра! Както и да го погледнеш, не можехме двамата да го направим.
Да, ама го направихме! За два дена. Велико нещо е да си поставиш цел, която с голямо желание искаш да постигнеш!
Честно казано, Точица го направи. Аз помагах, колкото можех, ама май повече със съвети и морална подкрепа.
Резултатът, обаче, е блестящ! Имаме чудесна кухня с нови уреди, изградена от речни камъни. Като влезеш в нея и те лъхва прохлада.

Много е приятно да видиш резултат от работата. След 30-ина години може пак да опитаме с Точица. 😀

Та там се бях загубил, Val.
В кухнята… 🙂

По повод

Екзорсизмът и една истинска история
в блога http://avangardisco.wordpress.com/2008/08/12/екзорсизмът-и-една-истинска-история/

Раздумка

Често е ставало въпрос за семейната възпитателна среда като основа на бъдещето развитие на човека. Какво ще бъде отношението му към околния свят, дали ще свикне да чете, да асимилира (а не само да копира) получената информация, и т.н.
Прочитайки тази история, на мен изведнъж ми хрумна, че с първоначалното възпитание не се оформя характера на човека. С него „само” се създава жизнената среда на неговата душа!

Всяко познато ни нещо – живо или предмет – има нужда от жизнена среда за да съществува. Върху асфалта на магистрала не растат трева и цветя, в арктическата зона няма палми, хладилникът и пералнята „умират” в колиба без ток в Балкана – каквото и да ти дойде на ум все е годно за пример. От най-дребното та до звездите и Всемира.

А Душата? Тя има ли „жизнена среда”, нуждае ли се от такава? Кажем ли „не” променяме изцяло представата за нея. Не само дали съществува. Вкарваме я в човешките категории и представи – тя става като нас. Значи има „като даденост” добри душù, лоши душù, коварни душù, лъжливи душù – за каквито хора се сетиш, такива и душù има. Значи ние, хората, не сме виновни за това, което сме – такива душù ни са се паднали. Няма възпитание и разни подобни глупости – каквато душа си получил, такъв си и ти. Не си ти изверг, садист, убиец – душата ти е!

Приемате ли подобна представа за Душата?

И да искате да я приемете, тя е невъзможна. Защото обезсмисля изобщо съществуването на „душа”.

Всичко това пиша за да ви „доведа” до хрумването ми, че Душата също се нуждае от „жизнена среда”. Че това, което наричаме „първоначално възпитание”, всъщност е постройка на жизнената среда на Душата. И, логично, при нейната липса или „лоши параметри” съществуването на Душата е застрашено. А какво става при нечия застрашена жизнена среда още изпитвам на гърба си (по точно на крака си)…
Най-напред се нарушава психическият имунитет. Душевните сили постепенно „изтъняват”, докато в един момент се срутят. Но дълго преди това Душата започва да подава сигнали „Внимание, влошена е жизнената ми среда, вземи мерки”. Мрачни мисли и настроения, неадекватна реакция на житейски ситуации и т.н. Дотолкова ясно изразени, че даже учените не само са ги забелязали, ами даже и вече са проучили и категоризирали кои „лоши мисли” например какви реални болести предизвикват. Нещо повече, отдавна има и специалисти, чиято грижа е жизнената среда на Душата – психотерапевтите.

Е, надявам се, че мисълта, която ми хрумна ви е ясна. Няма да философствам повече, но очаквам да разбера какво вие мислите по въпроса.

Колкото до случая, описан в историята, мнението на longanlon е точно. Типичен случай на не осигурена жизнена душевна среда. Мога само да добавя, че Ж. е имала късмет да попадне на „екстрасенс” с психо-терапевтични качества и той е намерил единствено възможния начин да ù помогне…

Майсторлък

Снощи Блу по нестандартен начин ми съобщи, че Ния има рожден ден. Изпрати ми линк да видя тортата. Хубаво, ама се оказа, че в линка има още сумата торти коя от коя по-хубави. Започнах да ги разглеждам от любопитство и така се заплеснах, че съвсем не помислих защо ми изпраща линка!
Чак днес загрях. И още веднъж тук пожелавам
На Ния да бъде много, много щастлива през живота си за радост на майка и татко!
Ето тортата на Ния, великолепна е:

Като започнах да ги разглеждам се оказа, че не е някакво изключение. Ще видите (имам разрешение да дам линка!) истински произведения на изкуството! Аз трудно бих посегнал с нож, макар, че не се съмнявам във вкуса им. Ето няколко примера:

Сюжетът е ясен 🙂

Това нали няма нужда от обяснение? 😉

Специално за рибари На такава мартеница кой не би се зарадвал!

Хм, това май е намек за риболовците… 🙂

Спирам с примерите, че ще ви отнема удоволствието на разглеждането ето тук

И си мисля – дали ще правиш торта, дали ще строиш сграда, ще пишеш роман, ще сееш градина – вложиш ли душата си всички го виждат.
Е, когато имаш и майсторлък в добавка, тогава вече… 🙂

Шматка

При deni4ero правят “Сдружение на шматките” ЛК
Кандидатствах за доайен като им посочих историята как варихме свинска глава с баща ми. Мисля че имам достатъчно заслуги в шматкаджийството, а и историческия опит не е маловажен.
Ама те не се задоволяват. „Ставате” – казват – „ама не може да се хвалите с юначеството на баща си. Вашето доказателство де го?”
Е, прави са! На произход човек не трябва да лежи, собствените си качества трябва да показва. Затова реших да кова желязото докато е горещо и да извадя най-силния коз.

Тази история никак не е весела, ама по-силно доказателство за това каква шматка съм надали може да има.

Месец преди летните отпуски имам работа по служба във Варна и решихме да заведа Точица при леля ù там да не си губи времето в гореща София. Да си почне „курорта” предварително и там да ни чака.
Пристигаме, цялата рода ù се радва с пълна сила. Имам час-два време и решавам да я изкъпя, та да я оставя къпана.
Влизаме в банята, пускам душа, нагласям водата и бутам детето под струята. То се дърпа, присвива се и не иска, ама аз му се скарвам строго и то, горкото, изпълнява – щом баща му казва. Кога посягам със сапуна и ръката ми попада под струята – ужас! Водата вряла! Докато съм я нагласял още не се е била източила по-хладката от тръбите.

Грабнах си момиченцето и изскочихме от банята. Бегом до аптеката за мехлем против изгаряне и т.н. Цяла ивица по протежение на гръбчето беше попарена, мехури се вдигнаха. На всичкото отгоре трябваше да го оставя в това положение.

Като го разказвам сега пак сърцето ме заболя!
Точица тогава да е била 5 или 6 годишна, а даже не се разрева, такова доверие е имала в баща си!

Изобщо това е най-лошия спомен за моя постъпка през живота ми!

Чак такива шматки не ставайте, моля ви!

За пъстърва в Родопите

Закърмен с риболова така се получи, че винаги край мен е имало запалени рибари. Най-добрият ми приятел, приятелите в службата – не съм ги търсил никога по този признак, ама нали казват за краставите магарета… 🙂
Ей, и леля Възкреса си хареса навремето един разкошен човек, с когото преживяха в разбирателство целия си живот (лека им пръст!). Много добре си го избра – оказа се, че е и запален рибар! Редовно си правехме риболовни екскурзии.

Някъде към края на 60-те трябва да е било. По него време бракониерството „не беше на мода”. 😉 Риболовните билети бяха евтини и лесно се вадеха, затова самите риболовци по места преследваха бракониерите. Имаше една твърда забрана, която много тежеше на риболовците, но всички я спазваха безусловно – 45 дена абсолютно никакъв риболов с изключение по морето и на пъстърва. Времето, когато рибата си хвърля хайвера, обикновено от 15-ти април до края на май. За пъстървата периода беше друг, защото хвърля хайвера си по друго време.
Това бяха тежки дни за въдичарите. Точно си зажаднял след зимата, точно рибата се е раздвижила и стоп! Тогава нямаше платени водоеми, където не се спазват забраните – щеш не щеш караш на пост и молитва. Само „морските” бяха на аванта, че морето им е до прага.

Д-р Капнилов вече беше известен и много търсен лекар. Със съответно голям брой благодарни пациенти. Един такъв пациент, някакъв шеф в горското, му беше предложил ключ от барака на горските в дивата горска част край язовир „Васил Коларов”, сега „голям Беглик”.
Такова нещо изпуска ли се! Първи май се събираше със събота и неделя, та ставаха 4 почивни дни баш в средата на забранителния период. Времето – истинско лято. Юруш за пъстърва!

Обади се чичо Стоянчо, осигури ключа и започна тежката подготовка. Една седмица жените уточняваха какво ще се носи за ядене, какви дрехи и завивки и т.н. Ние мъжете – ясно. Най-сладката част от всеки риболов, както казваше баща ми – подготовката на такъмите. Това не ти е като да приготвиш някакво ядене за 4 дена, сложна и фина работа е. Трябва да се вържат на специални поводи специални кукички за пъстърва. От тия, дето я закачат само като ги погледне. Да се нагласят чепарета с по три куки – ни повече ни по-малко. Да се подберат точните тежести за чепаретата и прецизно съотношение плувка – тежест за единичните въдици. Да се смажат и регулират макарите… А бе, какво знаете вие, не рибарите!
За стръв изобщо нямаше колебание. Тогава по магазините се продаваше червен хайвер в буркани и беше съвсем евтин. Всеки уважаващ себе си въдичар имаше по един буркан в хладилника – универсална и много ефективна стръв за всякаква риба. За случая леля Възкреса приготви и една торба варен кускус (тя беше майсторка да го направи така, че да не се слепва) – за подхранка и цветово разнообразие на кукичките (зрънце червен хайвер и зрънце кускус на една въдичка много добре изглеждат. А ако се слагат по три комбинациите стават много богати и съблазнителни).

Осигуряваме си в деня преди почивните дни да сме свободни от обяд. Това тогава си беше почти официална практика. Струпваме целия багаж на купчина в хола да не забравим нещо в бързината и да е готов за бързо товарене.
Идва дългоочаквания ден. Натоварваме ние с жена ми колата с багажа и Точица и пристигаме на „Любен Каравелов”. Капнилови вече се товарят (тяхното беше по-сложно, че са на 4-ия етаж, а няма асансьор). Димитър търчи като ракета нагоре-надолу с разни торби, чичо Стоянчо подрежда багажа в колата. Жените се тревожат – ще стигнем ли навреме та да се настаним преди да се мръкне. Натовариха се и потеглихме.

Не знам как е сега, но тогава там наистина си беше девствено диво място. Последните няколко километра бяха по горски път, който можеше да се нарече път с доста условности. В едно долче водата беше издълбала такава вада, че се наложи да я запълваме с камъни и паднали клони за да могат да минат колите. Хем ония коли не бяха глезли като сегашните от една педя дупка да се удря ауспуха в земята.

Пристигнахме благополучно. Мястото разкошно. Не голяма полянка на самия бряг сред огромна гора. В края ù приветлива барака, която се оказа съвсем чиста като я отворихме. Спряхме колите до нея, мъжете свалихме на бърза ръка багажа на купчина и оставихме жените да го подреждат. Засилихме Димитър и Точица да събират дърва за огън и грабнахме такъмите. За нула време няколко пръчки вече се кипреха на брега с чепарета във водата.
И тук се оказа, че липсва нещо много важно – торбата със кускуса! Както после се разбра, останала във входа на кооперацията, където я намериха като се върнахме. 🙂

Докато се тюхкаме с чичо Стоянчо (липсата на захранка да събере рибата може да ни провали риболова) една от въдиците започна да ръкомаха, почти веднага и втора, преди да сме ги извадили и трета заклима. Красота! Животът ни се усмихна, чак на песен ни изби.
Работим ние с чичо Стоянчо, глава не можем да вдигнем. Пъстървите излизат по една, по две, а лесно не се дават, пъстървата е с характер, не мечтае за тиган. Докато извадиш и освободиш една въдица и я заредиш, друга те подканя. В живарника започна боричкане, че на рибите им стана тясно. При това положение как да обърнеш внимание, че доста притъмня, че пръстите ни започнаха да премръзват.
По едно време кордата започна да запъва при вадене. Кога се вгледахме – по нея се образуват бучици лед. Чак тогава се огледахме.
Тежки облаци паднали почти до върховете на боровете. Отсреща настъпва мъгла на валма. Пред бараката домочадието наклало огън и съсредоточено го ухажва, не се отдалечава от него. Нямаше как – извадихме пръчките и се присъединихме към почитателите на огъня. Навлякохме запасите от дрехи, препекохме това-онова на огъня за похапване, позагряхме се и вътрешно и легнахме да се наспим хубаво, че на разсъмване…
А на разсъмване…излязохме от бараката бодри и нахъсани и така си зяпнахме. Всичко облечено в бяло, 10-ина сантиметра сняг и продължава да вали!

Няма да разправям за рекордното време, в което прибрахме всичко по колите и потеглихме. Не за друго – нали ви споменах за пътя, по който дойдохме? Едвам се измъкнахме обратно до цивилизованото шосе. Ако се бяхме позабавили…

Така завърши толкова обещаващо започналата ни риболовна екскурзия. После се наложи да се събираме всяка вечер за да изядем и изпием приготвеното.

И до днес не мога да разбера с какво разсърдихме бог Перун тогава, ама много го бяхме разсърдили…

Рибарски истории

Като разказвах за детството си вече споменах, че риба започнах да ловя кажи-речи след като проходих. Нямаше как другояче да е в Трявна – реката минава през целия град и лятно време беше основно място за игрите ни. А риба в нея колкото щеш. Ловяхме я с ръце под камъните по бързеите и в подмолите на вирчетата. И сега като пиша усещам удоволствието да напипаш риба в прохладната вода. Не може да се сравнява с никакъв друг риболов. А си иска и кураж (колцина от вас ще си пъхнат ръцете до лактите под корените на дърветата в някой вир?), и майсторлък, и бързи рефлекси – не е проста работа.
Не е, ама всички деца го правят ей тъй, между другото. Колкото и да си майстор етикет „риболовец” не можеш да получиш. Вероятно затова баща ми ми извади редовен риболовен билет още като бях на 6-7 години (1939 или 40-та година) – станах редовен риболовец! Друга причина не виждам сега – никой от горските и не помисляше да закача децата като ловят риба. Съжалявам много, че тоя мой първи билет не се е запазил.
Билетът хубаво, но само той риболовец не прави. Като бъркаш в подмолите потопен гол до шия няма да си го лепнеш на челото я! Истинските риболовци ловят с въдици. И се хвана баща ми да ме учи на занаят.
Кукичките не бяха проблем, баща ми ги купи от някъде. Оттам нататък всичко трябваше да се изработи. Вече знаех покрай направата на лъкове, че най-жилав е дрянът. Проблемът беше да се открие достатъчно дълъг, прав и тънък клон – почти невъзможна задача. Накрая му открихме чалъма – след като го отрежем баща ми го закачаше на тавана с тежест накрая за да се изправи докато съхне. Страшни пръчки ставаха, нямаха счупване. Не отстъпваха по нищо на бамбуковите, които имах 2 десетилетия по-късно (в София през 60-те продаваха в Спортснаб бамбукови необработени върхове на връзки).

Вметка: мой колега, който беше десетилетия редовен участник в риболовния ни „кръжок” след 60-та никога не си вадеше билет. Ловеше с дрянова пръчка с направо вързана корда и казваше „ами да дойдат риболовните и да ми я конфискуват”. 🙂

Тая вметка вече ви подсказва какви бяха моите риболовни такъми по онова време. С тая разлика, че тогава кордата беше копринен конец (не се разнищва във водата и е здрав). Плувките правехме от коркови тапи с различна големина. В средата пробивахме дупка през която минава конецът и се застопорява с парче перо. Доста по-късно баща ми донесе парче гумено маркуче – вероятно от това, която се слага на вентилите на велосипедите – и тогава вече плувките станаха много шик, от различни по размер парчета паче или кокоше перо. Застопорявах ги на конеца с шайби от маркуча.
Да си призная, с тези такъми никога не съм имал проблеми с количеството уловена риба и с „кълве – не кълве”. Може би тогава в реките е имало повече риба?
Откъм стръвта също никога не е имало проблем. При това идеалната, класическа в риболова – добита направо край реката. Обърнеш няколко камъка на брега и извадиш червей. Като го употребиш, пак обърнеш – „склада” с винаги прясна стръв край тебе. Мечта!

Единственият проблем от началния ми риболовен период беше уловът. Занеса рибата в къщи и кажа на майка ми „опържи я”. Другояче не я признавах, ни рибена чорба, ни нищо. Тя започне да се чуди как да спаси положението. Не може да ми откаже, защото знае, че ще ям, а бях много злояд. Олиото през войната беше кът, с купони, ако се не лъжа. А риба с мас пържи ли се? Е, и това се е случвало…

Имах намерение да започна рибарските си истории с един риболов с чичо Стоянчо (д-р Капнилов) в Родопите. Трябваше да напиша само малко въведение към новата категория. Ама рибарски лакърдии къси има ли? От вирче на вирче, от риба на риба… 🙂
Затова оставям „въведението” самостоятелно, че сега е лято, отпуснато време, не е за четене на дълги писания.
Родопската история утре…

%d блогъра харесват това: